Какво търсите с Google

Търсачка номер едно в неделя навърши 11 години. Днес почти всеки използва Google, като основна търсачката и всички признаваме ползата от нея. Често резултатите ни изненадват, а механизмите, по които става подреждането, въпреки многото изписано по темата си остават тайна. По някое време и аз се бях заинтересувал, но така и не разбрах ползата от пустата SEO- оптимизация. Доколкото схванах това е просто начин, да се прибират парички, а ползата Google-то я знае. От този период ми останаха само три инструмента за статистика, които са ми по-скоро интересно четиво, отколкото полза.
Напоследък прочетох няколко постинга, които описват странни резултати от търсения, при които съответният блог е бил посещаван. Първият беше при Елфа, а последният при Балтазар Иванович- Ключовите думи.
Странни е мека дума, защото подборката показва преди всичко, какви ненормални човешки същества щъкат необезпокоявано сред нас. Google класифицира и подрежда резултатите, но тя не е виновна за това, което се търси.
За моя радост блогът ми не излиза при подобни търсения, въпреки че при голяма част от заглавията се включва в първата десетка на резултатите на български. Все пак и аз имам „ попадения” и реших, че може да е интересно да ги споделя.
Първо веселите:
На първо място класирам една фраза, която ме ядоса, но след това я приех откъм веселата страна. Определено при търсене на „сладко от диви ягоди” и въобще „ягоди” и „сладко” във всякакви варианти от Google са преценили, че информацията в този блог тук е много ценна. Страшна конкуренция съм на сайтовете за готварски рецепти, за което се извинявам.
Следващата група от търсения, която ме кара да се усмихна са медицинските термини. Посещения при търсене на „рецепта”, ”диагноза”, „язва”, „зачервени очи”, ожулени колена”, ”как се лекува перитонит”, да не говорим за търсенията за „наркотична зависимост”. Към медицинските термини отнасям и консултациите за 22, 23, 24 и т.н седмици от бременността, провокирани от поредицата ми „Миналата седмица”.
Друга важна информация, която търсят посетителите от Google тук е за „кактуси” , „ бонсаи” и всякакви съвети за отглеждането им. Ягодите присъстват и тук с фразата ”къде има горски ягоди”.
Ягодите присъстват и тук с фразата ”къде има горски ягоди”.
Минавам набързо през облеклото, където един коментар под постинг е причината Google да реши, че тук има полезна информация за „ дънки moriz” и стигам и до лошата част.
Тя не е толкова многобройна, както при колегите по блог, но все пак се притесних, когато посещенията при търсене на „голи лолити”, „снимки на лолити”, „къде има лолити” се увеличиха.
Последната група е свързана с отнемането на живот и определено съм притеснен за душевното здраве на търсещите. Посещения при търсения за „как да убия човек”, „къде да скрия труп” ме шокираха. Посещения при търсене на- „коя отрова е най-ефикасна и бърза”,накараха косата ми да се изправи.
Най-странното, досега посещение беше след търсене на конкретна информация - „как да отровя тъща си”. Надявам се, че женицата още е жива.

В този ред на мисли се замислям за друго. Какво ли ще си помисли някой, ако след хиляди години реши да прави анализ на днешното общество по търсенията в Google? Преди време писах един оптимистично-наивен постинг за тези търсения – Думи- „Google- то знае всичко”, но днес вече не съм толкова сигурен в изводите. Там като критерий избрах броят на резултатите за дадена дума, които Google намира. Няма как да проверя статистиката на търсенията. Може би така е по-добре. Как мислите?
Поне ще спя спокойно. А Вие?

И още един въпрос. Каква дума или израз търсехте, когато попаднахте тук? Извинявайте, но започвам да ставам мнителен.

.....

За политиката и партиите

„Хора, които са прекалено умни, за да се занимават с политика, са наказани да бъдат управлявани от глупаци.” - Платон

-Политиката е мръсно нещо!- ми каза една позната преди време.-Харесвам нещата, които пишеш, но тези за политика не са ми интересни. Имам други ежедневни проблеми и политиката не ме интересува! Това е мръсна работа!
За съжаление такова е мисленето на повечето българи. Очевидно сме умна нация и предпочитаме да гледаме сеир и да даваме съвети, вместо да се нацапаме малко и да подредим къщата си.
Аз не правя изключение. По природа съм мързелив наблюдател на случващото се около мен. Имам и придобита алергия към политическите партии. Не толкова от участието ми, колкото от преките наблюдения от партийният живот в България.
Миналите избори бяха поредното доказателство, че съществуващите партии, се интересуват единствено от собственото си съществуване и обикновеният човек е само „избирателна единица” и „електорат”, на когото е достатъчно да се обръща внимание само месец два преди изборите.
Спечели ГЕРБ и резултата беше ясен месеци преди това, защото старите партии на предложиха НИЩО. Борбата за гласове, вместо сред хората, където и е мястото се премести в Интернет и телевизиите. На тези избори лично за мен имаше и едно голямо разочарование. Това бяха Зелените. Резултата им е показателен, но не виждам някаква промяна при тях.
Аз рядко пиша за политика тук. Причината не е, че не ме интересува, но с един или повече постинги няма да променя света. Днешният постинг е по конкретен повод.
Един човек преди около седмица обяви инициатива за създаване на нова партия .
Мисля, че БАЛТАЗАР ИВАНОВИЧ е достатъчно известен с блогът си за да обяснявам, кой е той. Идеята за партия от хоризонтален тип ми харесва и съм сигурен, че ако успее, ще бъде полезна за страната. Времето за създаване е и хубаво и лошо.
Хубаво е, защото до следващите избори има много време, а една партия не се прави за седмица.
Лошо е, защото българите сме свикнали да участваме в политическият живот, само на изборите.
Хубаво е, защото хората, които ще се включат няма да са привлечени от участието във властта. Далавераджиите днес ще се ориентират към ГЕРБ, ако още не са го направили.
Лошо е, че липсата на директно участие във взимането на решения за пътят на страната, ще обезвери много от хората, които ще се включат първоначално.
За една партия освен членовете важни са и хората, които и симпатизират. Аз още отсега ще заявя, че ще се радвам, ако това начинание успее. Знам, че има хора, които вече потриват доволно ръце предвкусвайки провал. Може и така да стане, но се надявам да грешат.
Пиша тези редове, като подкрепа за инициативата и призив към прочелите, ако не се включат поне да се замислят и да разберат, за какво става въпрос.
Вече се изцапах малко, но не се притеснявам. Надявам се, някой ден алергията ми към партиите да отшуми и да се нацапам повече.
Надявам се да оглупея достатъчно, за да взема поне част от решенията за бъдещето си в свои ръце.

Успех, Балтазаре!
Няма да стане бързо и лесно, но с хубавите неща е така.
Подробности за новата партия при БАЛТАЗАР ИВАНОВИЧ .

* Ако някой има време, може да прочете и част предишните ми изцапвания с политика. Не са големи, но в бъдеще ще са повече.
Скъпи, електорални единици!
За болтовете и Гайката
Българската полиция не бие, господа!

....

Песента

- Не кълве, момче. Скрила се е рибата и чак към залез ще излезе. Днес нищо няма да хвана, но утре пак ще съм тук. Всеки ден, докато времето позволява. Не съм тук, заради риболова. От години вече не слагам и кукичка. Идвам все тук, на това място и всички знаят. Тук риба няма и не ме безпокоят. Тихо и спокойно е тук. Хвърлям въдицата, сядам и чакам да се появи. И тя идва. Рядко се случва, но идва. Понякога с месеци я няма, но когато вече се отчая изведнъж я чувам.
Започва тихо, като лек ветрец в листата на дърветата. След това се спуска към водата, удря се в нея и отскача високо, чак до облаците.
Струва ти се, че е само мелодия, но думите сами изникват в главата ти. Сякаш хем тя те води нанякъде, хем ти избираш накъде. Ако си тъжен и тя е тъжна, ако сърцето ти пее от радост, тя те понася в облаците. Не зная откъде идва. Не зная, как и кога ще дойде и каква ще бъде този път.
От дете идвам на това място. Тогава тук, където стоим, беше хълм. Долу течеше реката, а хей там някъде имаше малко селце. От тук се виждаше, като картинка. Хей там беше училището, а в края на селото беше църквата.
Сутрин слънцето позлатяваше покривите, а вечер ги обагряше в най-красивия червен цвят, който съм виждал някога. На камбанарията на църквата имаше щъркелово гнездо и в тихи дни по цял ден се чуваше тракането на клюновете.
Виждах и хората. От тук изглеждаха като мравки, само че по-бавни. Най-живи бяха децата. Не спираха да се движат. Събираха се и се пръскаха, като птиче ято залисани в своите игри. Помня едно момиче. Не го познавах, но някак се открояваше от другите. Първите пъти, когато чух Песента реших, че тя пее. Сякаш чувах смеха ѝ, вплетен в Песента.
Видях я след години. Аз не я познах, но тя се обади. Всички в селцето говорели за мен. Понякога мислели, че Песента идва от мен. Някои обяснявали всичко с вятъра. Друг път старците казвали, че са самодиви, но те излизали само вечер. В кръчмата попът се кръстел набързо, когато чуел Песента и казвал, че това е дяволска работа. Никой не знаел от къде идва и къде отива.
Един ден вместо Песента заварих шума на машините. Копаеха, караха бетон, а взривовете срутваха цели хълмове. Песента не дойде този ден. Не дойде и на другия, и след седмица и след месец.
Разрушиха селцето. Някой премести гнездото на щъркелите на едно дърво на съседния хълм. Те летяха цяла седмица над него, но не ги видях да кацнат. След това изчезнаха.
Не бях идвал тук цяла година, а когато се завърнах, навсякъде беше водата. Нямаше познатите очертания, но ги виждах в мислите си. Песента я нямаше, но се запалих по риболова. Имах ли свободна минута, идвах тук. Не беше заради риболова. Не вярвах, че Песента е изчезнала завинаги. Чаках я и не се отчайвах.
И така до един ден през миналата година. Вече си тръгвах, когато вятърът с внезапен повей отвя шапката ми, а след него дойде Тя. Започна тихо, като шепот, понесе се над водата. След това се извиси и докосна небето. Не можех да я сбъркам. Беше се завърнала.
Другите не я чуваха. Казаха, че съм побъркан старец. Нали вече само аз идвам на това място. Тук няма риба, но аз не ловя. Седя, гледам водата и чакам Песента да се появи отново. Рядко се случва. Понякога цял месец не идва, но вече знам, че още е тук и пак ще я чуя.
Гледам късно стана, а аз те улисах с приказки. Върви, а аз ще постоя още малко, не бързам за никъде. Пък ако някой ден минаваш насам, обади се. Тук е тихо и спокойно. Можем да поседим, да поговорим, пък току виж и Песента се появи.
Тихо! Чуваш ли?
Знаех си, че днес ще се появи пак. Виждам, че ти я чуваш. Всеки я чува, но вече хората не си признават. Станахме студени, а песента следва това, което е вътре в теб. Кой ще си признае, че чува леден вой?
Тихо! Аз пак се разбъбрих. Само слушай!
Слушай....

Есенно настроение

Един лист лежи на земята и блести под слънчевите лъчи като златен. Поглеждам нагоре, но короните на дърветата са още зелени. Само тополите са прошарили с жълто листата си, но не ги пускат да полетят. Тревата под тях, изгоряла през летните жеги, днес почувствала влагата, се е събудила за кратък нов живот.
Един златен лист. Един предвестник на идващата есен. Блести на слънцето и ми припомня, че лятото вече е свършило. Отминали са жегите и днес слънцето е приятел.
Облягам се на стената и със затворени очи се опитвам да поема всеки лъч, всяка частица топлина.
Едно куче се е свило на кравай в съседният двор и прави същото. Става за миг, протяга се, завърта се на място и пак се свива на кълбо. Иска ми се и аз да направя, като него. Да забравя за всичко и да поема с пълни шепи спокойствието на този есенен ден. Да се заредя с топлина и енергия, както всичко наоколо. Зареждане и подготовка за почивка, от която напролет ще се събудим с пълни сили и ще започнем новият цикъл на живота.
Полъхва студен вятър и ми напомня, че вече идва вечерта. Да, вечерите и утрините ще стават все по-хладни. Слана ще покрива със сребърна пелена всичко, до което се докосне и ще блести на утринното слънце, превръщайки се в капчици вода. Ще вървя по улиците вдигнал яката на якето, а отгоре ми ще вали дъжд от листа, покривайки земята с шарен мек килим. Ще поемам с пълни гърди студеният въздух изпълнен с мирис на увехнали цветя и ще благодаря за всеки миг.
Стряска ме жуженето на осите, събрали се на ята над старата асма. Гроздовете като малки слънца проблясват през листата и усещам вкусът им дори отдалеч.
Кучето отново се изправя, протяга се и се премества на нова място следвайки слънцето. Време е да направя същото, но погледът ми се спира на една червена ябълка. Протягам ръка, но не я откъсвам. Само прокарвам пръсти по гладката и кожа и това ми стига. Днес няма да я откъсна. Не я искам. Стига ми само спокойствието и тишината.
Стига ми.



....

Независимост

Днес е национален празник- обявяване на независимостта на България. Няма обаче да ви занимавам с историята на този ден. Миналата година опитах да проведа малка анкета сред познати и се оказа, че повечето не знаеха нищо за събитието преди 101 години. Тук някои веднага ще обвинят цензурата преди 1990 година, но поне аз мисля, че причината е друга. Самият Манифест за обявяване на независимостта на България е акт само на книга. Актът не среща никаква съществена съпротива дори от страна на Турция. Фактическата независимост от Портата, България е извоювала много по-рано и Манифеста не променя с нищо реалната картина. Единствената практическа полза от него е за княз Фердинад, който вече може без забележки и ехидни усмивки от другите европейски монарси, да се нарича „цар на българите”. Ако погледнем следващите събития до днес ще забележим, че през цялото време страната ни е зависима от външни фактори. Често те дори не са записани на книга, но са напълно реални и много по-силни от тогавашната ни зависимост. Може ли днес някой да каже, че сме независими?
Зависим от ЕС, зависим от Русия, зависим от Щатите, зависим от съседите, а през зимата се оказа, че зависим и от Украйна. България е една независима държава, която дори не може да състави пълен списък на зависимостите си.
-Абе, убаво си беше при Тато! Саюзо мислеше вместо нас и поне си знаехме кого да слушаме.-тръгна да ми обяснява наскоро един познат.
Излиза, че независимостта е лошо нещо. За съжаление винаги ще има такива хора. Дали ще е за този период, или за друг е само подробност. Начинът им на говорене се определя от вкоренения им страх от независими действия. Независимостта предполага мислене и поемане на определени отговорности, а също и съобразяване с другите, а това не е по вкуса им. Това е нещо, което се учи и се надявам някога и страната ни да се научи да бъде независима.
Всъщност дали говорим за държава или за човешко същество процесът е един и същ. Ще дам пример с развитието на човек, а при държавите трябва само да се сменят няколко думички.
Преди да се родим сме като зависима държава. Нямаме никакъв избор. Зависим изцяло от тялото на майката и трябва да се пригодим към неговите условия. Лесно е, топло и удобно и най-важното не изисква никакви усилия от нас.
С раждането нещата се променят. Започваме да зависим и от околният свят и от други хора. Все още, обаче най-важната зависимост е тази към майката. Свикнали сме с нея, а другите ни плашат. Страшно си е. Зависим от роднини, приятели, зависим от работата си, зависим от държавата, зависим от всеки и всичко.
Постепенно нещата се променят. Научаваме се да не се страхуваме от този свят пълен със зависимости. Научаваме се, че както ние зависим от другите, така и те зависят от нас. Научаваме се да се съобразяваме с интересите на другите и да отстояваме собствените си интереси. Научаваме се как да използваме една зависимост за да неутрализираме друга. Това се учи стъпка по стъпка и когато се научим, разбираме какво е истинската независимост.
За съжаление някои деца цял живот не могат да се научат. Търсят си майката и мечтаят за сигурността, която са имали някога. Предпочитат пълната зависимост от някого, пред свободата да имаш избор и да чертаеш пътят си сам.
България за съжаление прилича на тези деца. Някога ще се научим и ние и се надявам това да не е след още сто години.
Честит Ви ден на независимостта на България! Честит празник на тези, които са се научили да ценят независимостта си и на тези, които тепърва ще се научат! Дали ще стане зависи от тях самите.
Затова дори само факта, че на този ден имаме повод да се замислим и поговорим го прави празничен. Колко такива дни имаме в годината?
Честит празник!

....

Лъжата

-Чичо, когато някой лъже, как можеш да разбереш?
-Лесно е, малко Принцесо. Когато някой лъже, той се изчервява, отбягва погледа ти и гласът му се променя.
-Да, бе! Още малко ще започнеш да ми обясняваш и как носът му започва да расте! Аз да не съм бебе!
-Хм. Май си права, малко Принцесо. Не е толкова лесно да разбереш. Обикновено разбираш след време. Днес има машини, които разпознават лъжата, но един изпечен лъжец може да заблуди дори и тях. Май няма начин, но истината винаги излиза наяве. След време за съжаление.
-Чичо, нали да се лъже е лошо нещо?
-Разбира се, малка Принцесо! Лъжата е едно от най-лошите неща на света. Дори не трябва да се замисляш върху това.
-Сигурен ли си? Няма ли изключения, както навсякъде и във всичко. Защото, ако аз излъжа всички казват, че е лошо, а когато лъжат мен май не е така.
-Не е така, малка Принцесо! Наистина хората често лъжат, като си намират извинения, но това не променя нещата. Извиненията могат да успокоят съвестта на изричащият нещата, но са просто едни гузни оправдания.
- А след като е лошо, защо все пак хората лъжат?
-Причините са различни, малка Принцесо. Някои лъжат от страх, други за да извлекат полза от това. Трети лъжат за да отложат проблемите във времето, а някои просто по навик.
-Чичо, гледах едно филмче. Едно дете беше много болно и умираше. Всеки ден ставаше по-зле и го знаеше. Пък всички го лъжеха, че това е само временно и то ще оздравее. Усмихваха се и го лъжеха, а нито то, нито те се чувстваха по-добре.
-Тъжно е малка Принцесо. Жестоко е, когато едно дете страда. Сигурно в този случай и аз бих постъпил, като другите. Бих лъгал да последно. Знам, че с лъжата не се премахва болката, но тя дава надежда, а надеждата е по-силна от лекарствата.
-Но, чичо! Не мисля, че е вярно. Всички знаеха какво ще се случи. Всички, дори и детето, но продължаваха и продължаваха. Мисля, че лъжеха себе си. Правеха го не заради детето, а за да се чувстват те по-добре. Защо?
- Не зная, малка Принцесо. Няма отвор за този въпрос. Нямам отговор и на много други въпроси.
- Знам, но имам още един. Знам, че да се лъже е лошо, но все някога се налага. Хората така или иначе го правят. Как да разбера дали е правилно? Как да разбера, кого е по-добре до излъжа и кога не трябва? Как?
-Няма рецепта, малка Принцесо. Най-хубаво е да не го правиш никога, но ако все пак някой път се колебаеш, не питай другите. Попитай себе си. Кажи си честно, без да лъжеш, защо го правиш и ще получиш отговора. Той ще е в теб, а не в другите. Кажи си го и прецени сама дали си струва. Дали след време няма да съжаляваш и да се срамуваш. Няма кой друг да го направи вместо теб. Всеки трябва да си отговори сам.

....

Мохамед и Планината

Ако Планината не отиде при Мохамед, Мохамед ще отиде при Планината.
Настрадин беше ядосан. Пръстите му бързо барабанеха по масичката, а празната чаша от кафе подскачаше в такт. От сутринта това беше десетото кафе, а от изгрева беше минал едва един час.
– Не може така! – промърмори Настрадин. – Все аз да ходя. Цял живот все аз. Този път няма да отида. Нека проклетата Планина поне веднъж дойде при мен.
Стана, отиде до прозореца и погледна Планината. Тя си стоеше все там и дори и не мислеше да идва. Преди дни беше пратил пратеник, да каже на Планината, че този път ще трябва да дойде тя. Пратеникът не се завърна и вчера изпрати друг, но и него още го нямаше. Планината не само че не идваше, а и крадеше слугите му.
Такава поведение Настрадин нямаше как да подмине. Този път щеше да упорства докрай. И друг път се беше заричал, но все отстъпваше. Все пак той беше по-млад и по-лек, а и Планината не беше далече. Час път го делеше, и то пеша. Само че, му омръзна все той да ходи при Планината. Не беше честно! Ама никак!
Настрадин погледна отново през прозореца, но омразната Планина си беше все там. Повика друг слуга и му каза:
– Взимаш най-бързия кон, отиваш до Планината и ѝ предаваш, че за последен път я моля да дойде при мен. Винаги съм я уважавал и съм отивал при нея, но сега е неин ред. Ще я нагостя богато и ще остане доволна. Аз не съм случаен човек и мога да си го позволя.
Слугата замина, а Настрадин седна с гръб към Планината и отново забарабани с пръсти по масичката. Чашата за кафе подскочи, търкулна си и падна на земята, разбивайки се на хиляди късове, но Настрадин дори не я забеляза.
Минаха няколко часа, а от слугата нямаше ни вест, ни кост. Настрадин с омраза погледна към Планината, но тя си стоеше на мястото.
Слънцето вече беше залязло и той реши да провери на място, какво става. Излезе тихо и се отправи към Планината.
След час беше в подножието на Планината. Нощта беше безлунна и селото в полите ѝ беше потънало в дълбок сън. Настрадин се опита да мине през него незабелязан, но кучетата го усетиха и събудиха всички. Особено настървено беше едно малко пале, което скъса крачола му и продължи да го следва, дори когато излезе от селцето.
Настрадин спря пред Планината. Тя стоеше на мястото си огромна, тиха и безразлична към всичко. Палето отново захапа крачола му и Настрадин побесня.
– Мразя те! – извика той на Планината. – Мразя те, мразя те, мразя те! Цял живот съм те почитал, а ти една моя молба не искаш да изпълниш. На всичко отгоре и слугите ми отмъкна. Мразя те!
Вдигна тоягата, прогони дребосъчето, което отново беше впило зъби в крачола му, и удари земята пред себе си.
Тогава се случи чудо. Планината се събуди и тръгна към него. Настрадин застина от изненада, но нямаше време да каже нищо, защото един камък го удари и той загуби съзнание.
Спаси го палето. Залая още по-настървено, събуди селцето и доведе помощ. Селяните преместиха камъните и го извадиха, но Настрадин дори не ги забеляза. Вдигнал очи към небето, той крещеше с пълни сили:
– Видяхте ли? Видяхте ли това? Планината дойде при мен. Изпълни желанието ми! При Мохамед не е отишла, но дойде при мен. Аз съм велик!
Селяните се спогледаха и завъртяха ръце в типичен жест:
– Горкия! Сигурно здраво го е халосало по главата, но е късметлия. Това свлачище е погребало хиляди като него.
И до ден днешен Настрадин води всеки свой гост пред една витрина, поставена на видно място в дома му. В нея грижливо са подредени кървави бинтове и стара очукана патерица.
– Това е от деня, когато Планината дойде при мен. Дойде и се поклони в краката ми. Ето тази Планина отсреща. – обяснява Настрадин, сочейки през прозореца. – Ще помня този ден винаги. Не е отишла при Мохамед, а при мен дойде. Дойде защото съм велик човек! Велик!

Ние и Те

Те са милиарди на планетата Земя. Ако се наредят един до друг в редица, ще опашат Земята в пръстен. Ако се наредят един до друг в каре, накъдето и да погледнеш ще виждаш само тях.
Можеш да ги видиш навсякъде. Можеш да ги видиш в ледената пустош на Антарктика и в най-горещите пустини.
Можеш да ги видиш високо над облаците, в морските дълбини и дълбоко в земните недра.
Не се страхуват от нищо и няма сила, която да ги спре. Могат да победят всичко и всеки.
През по-голяма част от времето си работят. Това е силата им. С работа променят света. Различни са и силата им е различна. Уменията и знанията също. Някои от тях имат привилегията да работят самостоятелно, но повечето се трудят под чуждо ръководство.
Дали на поточна линия или в приятна кабинетна обстановка, дали в среда, която е отровена от химикали и радиация, или в изкуствено създадена стерилна среда за тях е без значение. Те не спират да се трудят.
Някои от тях наричат Sapiens.

Горните редове са свободен преразказ на прочетеното в Уикипедия. Описанието е за термина РОБОТ. Когато го прочетох се смутих малко, защото ако пропуснем да споменем кои са Те, определението спокойно може да се отнесе и за човешки същества. Терминът робот в оригиналното си значение, означава промишлена работа. Ако днес в представите на голяма част от хората, робот е нещо, което има някаква прилика с човек, вината е на фантастите от миналият век. Всъщност освен някои екзотични бройки, останалите роботи се проектират и произвеждат с единствената цел да облекчат човешкият труд. Външният им вид е строго функционален и прилики с човешко същество няма. Роботите вече не са изключение и отдавна са навлезли дори в домовете ни. Според елементарната логика, човешките същества би трябвало да са облекчени и да отделят по-малко време за работа.
Нещата обаче не стоят така. Преди време хората са се притеснявали, че роботите ще заприличат на хора и някой ден ще поробят човешкият род. Днес ги приемаме, като час от ежедневието. Не им обръщаме внимание, докато не се развалят. С всяка година стават все по-съвършени. Дори и най-зле конструираният робот в своята област е по-добър от средностатистическият човек.
Фобията я няма вече, но наблюдавам друг процес, който ме накара да пиша тези редове. С годините наблюдавам все повече хора, които се опитват да се държат като роботи. Опитват се да работят и мислят като роботи. Дори, когато се забавляват го правят механично като роботи. За съжаление успяват да копират това поведение.
Предполагам, че сме свидетели на някаква форма на еволюционни промени. Напоследък и на мен започва да ми се иска да се включа в електрическата мрежа и да заредя си батериите, да смажа лагерите на някоя става или да подменя някои от износените си части. Все още обаче не мога. Както вървят нещата след стотина години ще можем и това. Еволюцията е велико нещо. Не знам тогава дали ще има Уикипедия, но ако има ще се наложи една от страниците и да отпадне. Коя ли ще бъде тя?

....

Приказка за стълбите

От един час старият Дявол не беше помръднал. Блажено излегнал се на хамака, поемаше с благодарност есенните слънчеви лъчи и опитваше да изпразни съзнанието си от всички грижи. Тъкмо успя да задреме, едно досадно жужене го накара да отвори рязко двете си очи. Веднага ги затвори пак, а след това бавно и внимателно едва открехна едното и го впи в натрапника.
Една муха кръжеше бодро над него и след няколко кръга се приземи на последното стъпало на Стълбата. Опашката на дявола изсвистя, но закъсня с малко, а мухата със сърдито бръмчене отлетя да досажда на друг.
-Остарявам вече! - помисли си дяволът.- Днес пропускам за трети път, а имаше времена...
Вече напълно разсънен той се протегна и стана да се разтъпче. Погледна към подножието на Стълбата, но там нямаше никой. Отдавна беше така. Минаха времената, когато едва смогваше да се справи желаещите. От години никой не беше стъпвал в подножието на стълбата. Не, че човешкият род беше станал по добър. Дори обратното, но се появи конкуренция. Незнайно от къде изскочиха едни човечета с костюми, куфарчета и очила със златни рамки и развъртяха бизнес. Цялата земя беше застроена с безброй стълби, които поне външно изглеждаха по-добре от неговата. Човечетата знаеха как да използват рекламата, а агентите им не спяха и денонощно търсеха нови клиенти. Редуваха се промоция след промоция. Пред техните стълби винаги имаше опашки, а някои дори предлагаха за VIP- клиентите асансьор.
Работата не вървеше, а Дяволът имаше семейство, което искаше да яде. Сещайки се за семейството си, той погледна през рамо към къщата. През прозорецът на кухнята видя, трите по-големи дяволчета впили очи в лаптопите и бясно блъскащи по клавиатурите. Най-малкото дяволче се опитваше да удуши с прегръдки и целувки едно рижо коте.
-Няма да станат свестни дяволи от тях! -рече си на ум старият Дявол.-Трябва им подходящо образование, пък то не е по моят джоб.
От кухнята се чу трясък на счупени съдове, а след това и гласът на жена му.
-Няма ли да сменим, най-после съдомиялната машина? Омръзна ми с твоите оправдания! Виж хората, как си уреждат живота, а аз се мъча, като ангел. Какъв Дявол си ти, като не можеш елементарни удобства да осигуриш на домашните си?
-Криза е, бе жена! Всички страдат.- измънка старият Дявол, а след това се опита да хитрува. - Нали знаеш, че събирам за почивка? Две седмици на море ще дойдат добре за всички ни. Вече съм събрал достатъчно.
Още докато изричаше думите съжали, но беше късно. Само след половин час старата семейна бричка беше претоварена с багаж и семейството отпраши за българското Черноморие.

Върнаха се след две седмици в един дъждовен ден. Настроението беше по-лошо и от времето. Всички проклинаха алчните хотелиери и мечтата им беше само да се приберат в къщи. Старият Дявол беше пръв, но когато стигна до първото стъпало на стълбата, някаква невидима сила го спря.
-Кой си ти и какво искаш?-попита един мазен глас.
Гласът идваше от едно малко човече с розови бузки и златни очилца, разположило се най-горе на Стълбата.
-Аз съм...- започна дяволът, но се усети. –Кой съм аз ли? Сега ще ти кажа, кой съм аз! Ще се подиграваш с Дяволът и то на неговата Стълба!
Само, че невидимата сила отново го прикова на място и той бързо смени тонът.
-Сигурно има някаква грешка. Извинявайте, но тази Стълба е моя. Аз съм кротък стар дявол и единственото нещо, което искам е да се прибера със семейството си на сухо в къщи. Няма ли начин да се разберем с добро?
-Хе-хе-хе!- засмя се човечето- Стълбата вече не е твоя. Направихме заменка и сега вече е наша. Твоята е в Исландия, но от климатичните промени, преди месец се разтопи. Ако почакаш до зимата, може да си я направиш пак. Съжалявам, но това са нещата!
-Моля, те бе човече! Не се подигравай със старият Дявол! Семейство имам да храня. Ако ми върнеш Стълбата, ще ти дам един косъм от опашката си. Има вълшебна сила.
Само, че когато погледна опашката си Дяволът установи, че хотелиерите бяха оскубали и последният косъм.
-Не става! - усмихна се човечето.- Но имам предложение. Ще те назначим за отговорник на тази Стълба. Заплатата е добра, а работата лека. Плащаме всички осигуровки, а когато ти дойде време за пенсия имаме приятни консулски местенца в Маями. Ще си вършиш пак старата работа, само с едно изменение. Ще пускаш само по-списък, който ще ти дадем. И от сега да се разберем, за служебната тайна. Ще виждаш и ще чуваш, само нещата, които ние ти кажем. Другото не те засяга.
-Портиер!- ревна Дяволът- Да предлагате на един дявол портиерско място. Няма да ста...
В този миг Дяволът усети остро мушкане в ребрата и се обърна към семейството си. Жена му го гледаше с присвити очи и ръмжеше под нос. Трите по-големи дяволчета вдигнаха глави от екраните и с усмивка се похвалиха:
-Тате, току що хакнахме сайта на Свети Петър!
Най-малкото бе заето с опитите си да напъха рижото коте в бутилка от Кока-кола и не се интересуваше от нищо.
-Добри дяволи ще станат, юнаците! Само, че им трябва подходящо образование. - въздъхна Дяволът и се обърна към човечето.
- Само, да предупредя, че ще искам Коледна и Великденска премия! И застраховка живот. И няма да сложа фуражка! Не е каприз, но рогата ще пречат. Та от кога казахте, че почвам?

....

Оръжието на 21 век

Сигурно познавате Павел Николов. Почти е сигурно, особено за редовните гости в този блог. Знаете ли обаче, че освен блогът той има и друг сайт - Сайт на Павел Николов. Сигурно се питате каква е връзката, между този сайт и темата за оръжията на 21 век.
Връзката е Станислав Лем. Когато открих сайта преди четири месеца разбрах, че Павел Борисов прави и преводи на Станислав Лем. Това е един от любимите ми фантасти от детството, а наскоро пак преглеждах двете томчета с избрани произведения. В краят на вторият том има един раздел, който не е от най-популярните, но съдържа интересни анализи и предвиждания за бъдещето. Става въпрос за „Библиотека на 21 век”, а статията, която ме заинтригува е „ Военните системи на 21 век или еволюцията с главата надолу”.
Станислав Лем е бил преди всичко учен и статията той не изневерява на това си поведение, а и прогнозите му най-вероятно ще се сбъднат. Не бих се учудил, ако в някоя военна написаното от него винаги се основава на задълбочен анализ на фактите. В лаборатория вече има действащи прототипи на описаните в статията армии от силициеви микровойници. Не бих се учудил и ако подобни армии вече са изпробвани в реални условия. Днес науката и технологиите се развиват с гигантски скокове и голяма част от фантастите на миналият век, вече можем да наречем реалисти.
Има неща, обаче които фантастите не са могли да предвидят. Не защото не са разполагали с фактите. Не и защото им е липсвало въображение и аналитична мисъл. Причината е, че са били нормални хора и много малко от тях са могли да си представят до какво е способно да достигне съзнанието на себеподобните им.
В събота прочетох и постинга Фантазии на slavuncho, където той правеше сравнение между фантастиката и фентъзито . Това ме върна на разсъжденията ми относно оръжията на 21 век, а и използвах случая да ви запозная и със Сайта на Павел Николов.
В статията си Лем не само обръща внимание на техническите средства за водене на война, но прави анализ на военните и политически структури, които стоят зад тях. Може би, ако е обърнал повече внимание на тези неща е щял да предвиди по-точно какъв ще бъде типът на военните действия през 21 век.
Тук искам да уточня, че не говоря за военни действия в класическият смисъл на думата. Стандартните оръжия, колкото и да се развиват, според мен са по-скоро анахронизъм от миналото. Армиите, та дори и съставени от насекомоподобни микро-войници, също са анахронизъм.
също са анахронизъм.
Все пак ще има хит-оръжия на 21 век. Според мен, те ще са от друг тип. Няма да убиват и някой може да ги квалифицира, като „хуманни”. Те не са нови, имало ги е от зората на човечеството, но в настоящият век ще достигнат своето съвършенство. Какво имам в предвид:
Днес завладяването на една територия създава повече проблеми, отколкото ползи. Много по-ефикасно е да намериш начин за контрол, при който не си цапаш ръцете. Затова на първо място, като най-важно оръжие в арсенала ще бъде контролът върху разпространението на информация, достъпа до нея и манипулиране съдържанието на информационният поток. Този процес е тръгнал отдавна, но тепърва предстои да стигне апогеят си. Световната мрежа теоретично обезмисля, всякаква цензура, но не е така. Замисля ли сте се, че над 90% от информацията в нета се цензурира на практика от Google. Хората контролиращи търсачката решават, кои резултати ще излязат напред в търсенето и дали въобще ще излязат. Microsoft също се опитват да се включат в играта със закупуването на Yahoo и новата търсачка Bing. Скоро четох и за нова арабска търсачка, която е създадена специално с цел филтриране на „неподходящата” информация.
Филтрирането, обаче не е най-ефикасният и евтин метод. Още Гьобелс е казал, че една лъжа повторена многократно става истина. Затова, според мен бъдещата цензура ще действа по друг начин. Много по-лесно е да се тиражира многократно желаната теза, а отклоненията от нея просто да се пренебрегнат. Те ще се загубят сами в морето и дори някой да попадне на тях, това ще е без значение.
Другата сила на мрежата, като оръжие е, че успоредно с разпространението на информация се извършва и събиране. Всяко наше действие в мрежата, а често и извън нея се складира грижливо някъде. Мрежата съхранява информация и за хора,които никога не са имали допир с нея. Да не говорим за милионите камери за наблюдение, които са разположени навсякъде и голяма част от тях също имат връзка с мрежата.
Формално институциите, които поддържат мрежата са извън политическите и държавни структури. Не ми се вярва, обаче че това е 100% истина. Не ми се вярва също ,че е далеч времето, когато политиците и военните ще сложат ръка на контролните точки на световната мрежа. Вече има доста опити за това, а общественият отпор е само временно препятствие. Просто се изчаква подходящ случай, който да даде повода за намесата.
Другата страна на това „оръжие”, освен контрола е неговото частично или пълно унищожаване. Твърди се, че е невъзможно световната мрежа да бъде срината, но това се твърдеше и за кулите близнаци в Ню Йорк. Пък и евентуални действия в тази посока, няма да имат за цел цялата мрежа, а само определени точки от нея. Начините за манипулиране на търсачките и шпионските програми стават все по-съвършени. От години се работи върху оръжия, които могат дистанционно да повредят всякаква електроника при това доста прецизно. Наскоро четох за руска разработка с размерите на куфарче, унищожаваща с насочен сигнал всяка електроника в радиус от километър, а това е само началото.
Който успее да сложи под свой контрол на информацията в мрежата, той на практика ще управлява света.
Понякога, когато погледна напред от тази гледна точка, ми става студено. Спомням си отново и отново Джордж Оруел и „1984”. Ами ако в заглавието има печатна грешка и годината е „2084”? Факта, че тогава няма да ме има, някак не ме успокоява, защото нещата вече са започнали.
Към арсенала сигурно могат да се добавят и други стари „оръжия”. Промиването на мозъците ни с пошли телевизионни предавания, контролът върху добивът и търговията на природните ресурси, са само част от арсенала. Те обаче бледнеят в светлината на първото „оръжие”. Мислите ли, че има спасение от него? Аз не.

....

Събуждане

Първото, което видях, когато отворих очи беше едно черно усмихнато лице. Не разбирах защо е толкова радостно. Не разбирах, какво говори и на кого. Виждах и чувах всичко, но не ме интересуваха подробностите. Радвах се на цветовете и звуците, но не исках да знам какво означават. Чувствах се като част от тях. Над тихото ромонене се извиси грохотът на водопад, а след него сякаш песен на ято птици нахлу в съзнанието ми. Заваля дъжд.
Затворих очи за миг и когато ги отворих, над мен се беше надвесила майка ми. Започнах да излизам от унеса и тогава разбрах, че не вали дъжд, а това са сълзите и. Плачеше от радост.

Малък град. Едно дете играе. Нелеп инцидент…
Така започва. Намерил ме е брат ми. Дете на 8 години. Сигурно е бил ужасен. И досега не му се говори за този момент. Разбирам го.
Закарали са ме в бърза помощ с колата на съсед. Случайно бил в къщи.
Обаче са закъснели. Сърцето е спряло. Клинична смърт.
Час на смъртта ...
Имало лекар, който не се отказал. Не знам как го е направил, но ме е върнал. После говореха, че било от личен интерес. Работил върху статия за такива случаи и му трябвало опитно зайче. Според мен са го говорили завистници. Когото ме изписваше след месеци искрено се радваше, че ми няма нищо. Обичаше си работата. Работи до смъртта си и освен забежките с млади сестри, друго лошо не съм чул за него. Дори за това не го обвинявам. Имаше някаква аура в този човек. Жените го харесваха и търсеха компанията му.
Искал е лично да ме наблюдава. Затова и се събудих в отделението за възрастни.

Черното лице беше на циганин с неопределена възраст. Винаги усмихнат. Винаги готов да помогне на някой. Не успях да разбера откъде извира тази усмивка. Имаше тумор в мозъка и му даваха още година. Сигурно го е боляло, но не го показа.
Грохотът на водопад се оказа кашлицата на едър старец в ъгъла. С това ще го запомня. Обърнат с лице към стената. Кашлицата започваше през час, а той се мъчеше да я заглуши и ставаше по-зле. Не си спомням лицето му. Не чух никога гласът му. Помня само гърба и кашлицата.
Така и не можах да разбера от къде дойде ромоненето и ятото птици. Може би съм сънувал.

Помня неща от преди инцидента и събуждането. Друго не помня.
По-късно четох, че хора били виждали тунел и светлина. При мен нямаше нищо. Дори мрак. Дупка.
И събуждане...
И радост от света наоколо. Преоткривах познатите неща отново и отново и не ми омръзваше.
Всяка седмица ме водеха до София. Решавах тестове. Окичваха ми главата с жици. Трябваше да се отпусна и да отговарям или да си представям предметите, които ми четяха. Но вместо квадрати и кръгове, аз си представях градинката под прозореца. И слънчевите лъчи през клоните на дърветата. Не исках да ме занимават със скучни неща. Накрая ме оставиха на мира.

Помня прибирането в къщи. Бяха се събрали доста хора. Съученици, приятели, роднини. Всеки искаше да ме види и пипне. Сякаш да се уверят, че наистина съм аз. Че съм от плът и кръв, а не призрак. В началото се зарадвах, а после се ужасих.
Исках си спокойствието на болницата...
На другия ден излязохме извън града с децата от улицата. Вече беше дошла пролетта. Животът беше навсякъде. Попивах всичко. Исках да се затичам с разтворени ръце, но на всяка крачка ме пресрещаха чужди ръце.
Искаха да помогнат, но не се нуждаех от това. Не бях инвалид. Можех да полетя. Видях една пеперуда, събудила се прекалено рано. Исках да я разгледам. Услужливи ръце я хванаха. Само, че не беше вече същата. Беше смачкана и мъртва.
Отново си поисках болницата...
Вечерта започнах да пиша стихове. Не продължи много, но успях да напълня една тетрадка. След години я намерих на тавана. Синя с квадратчета. Пълна с наивни детски неща. Смях се много и я изхвърлих. Мисля, че сгреших. Трябваше да я запазя. Стиховете не струваха, но не трябваше да изхвърлям спомените.

Не се задържах много в къщи. Бях изпуснал много и ако не исках да повтарям годината трябваше да се стегна. Тръгнах на училище, но присъствах само тялом. Вместо дъската гледах света зад прозореца.
Четях много. Само, че книги. Всякакви книги. Много от тях не разбирах, но попивах съдържанието, стила, настроението. Не поглеждах учебниците. Бяха скучни. Нямаше живот в тях. Всъщност не ми и трябваха. Пишеха ми оценки, не според това, което знаех, а заради преживяното. Сякаш бях яйце, което всеки момент ще се счупи. Задушаваха ме с внимание.
Не го исках. Бях жив човек. Исках си живота, какъвто беше преди, но никой не искаше да разбере.
Докато един ден се нахвърлих върху околните. Сбих се. Три пъти в едни ден. Нямаше причина. Не беше нарочно и съжалявам за това, но имаше ефект. Вечерта си изядох шамарите и станах отново предишният хлапак.
Събудих се отново. Този път наистина...

....

Точната рецепта

-Всичко на този свят се прави по рецепта, мой човек. Всичко! Само, че не каква да е рецепта, а точната! Някои си мислят, че нещата стават от само себе си, ама много грешат. Виж например тази торта на витрината отсреща. Правена е по рецепта и ако са я спазили, вкусът и трябва да е прекрасен. Това е номерът- да знаеш, точната рецепта за всяко нещо и да я спазваш. Защото, ако пропуснеш нещо все едно работиш напразно. Ако добавиш нещо, пак ще сгрешиш. Движи се по рецептата и няма да сбъркаш, защото рецептата е всичко.
Има само една подробност. Първо трябва да научиш точната рецепта, а това е най-трудното. Трябва да я търсиш и ако се наложи дори да си я откраднеш. Защото точните рецепти не ги раздават под път и над път.
Тази бира пред мен е живо доказателство. Колко пивовари правят бира, а като тази никой не може да я направи. Защото не знаят точната рецепта. То за бирата и аз не я знам, ама не ми и трябва. Виж за важните неща, все по рецепта карам.
Като бяхме млади всички търсеха жени по любов, а аз моята я избрах по рецепта. Трудно намерих рецептата, ама си струваше! Виж ги останалите- кой се разведе, кой рога носи, кой се пропи от мъка, а аз живот си живея. Да , ама карах по рецепта.
С работата същото. Съучениците се юрнаха да учат, кой каквото му харесвало. Изучиха се, почнаха работа и какво. Всеки ден някакви проблеми. Аз пък първо си намерих рецепта за работата и сега по цял ден си клатя краката, а паричките текат. Всеки го може, ама първо трябва да открие рецептата. Пък тя не е в професията. И там има, ама не са важни. Важното е да откриеш рецептата, как да влезеш под кожата на шефа. Тук си има тънкости и това не е за всеки. Пък и напоследък шефовете взеха да ги сменяват честичко. Тъкмо уцеля рецептата и пак на ново, ама си струва. От мен да го знаеш, мой човек - с точната рецепта, няма невъзможни неща!
Рецептата, мой човек е най-важното нещо. Ако не я знаеш, или пък не я спазиш нещата стават лоши.
Ето и един пример от мен: Отивам онзи ден при личната си лекарка. Още щом отварям вратата и поздравявам, жената ме изгледа лошо. Втренчи се в мен, свали очилата, пък като скочи и се развика не е за разправяне.
-Ти ли си този бе?- почна тихо да нарежда.-Ти ли си този, дето ми звъниш по нощите, да ме питаш, ако някой го боли дясното стъпало, дали проблемът не е в черният дроб? Ти ли си този, който вчера в 2 часа ме събуди, за да се оплачеш, че нокътят на кутрето ти расте по-бавно от другите? Я се изправи тук да те огледам! Хм, аз си мислех, че се правиш на луд, ама съм сбъркала. Положението е сериозно. Нуждаеш се от интензивна терапия с доста инжекции и ледено студени бани. Ама спокойно, аз ще те излекувам. Така ще те излекувам, че ще ме запомниш за дълго. Стой бе! Къде хукна? Бягането няма да те спаси. Нуждаеш се от помощ!
Как да не бягам? Само да я беше видял в този момент. С настръхнала коса, свила очички , а в ръката си размахваше някакъв уред с незнайно предназначение. Пък аз какво съм и виновен. Просто питах за рецептата. Имам си една любима книжка. Всички болести са изброени там- със симптомите, с историите на заболяването с причините. Хубава книжка е. Има от всичко в нея. И трагедия и комедия, само рецептите за лечение ги няма.
Та затова си казах: Кой най-добре ще ми ги каже, ако не личният лекар? Пък тя се чумери. Ама тук грешката е моя. Не си спазих принципа. Всичко по рецепта. Когато си избрах личният лекар, не потърсих рецепта, а махнах с ръка и се записах в първият кабинет. От къде да знам, че е толкова важно. Сбърках, признавам си , но следващият път ще се поправя.
Човекът срещу мен поглежда часовникът си и скача като ужилен.
-Е, това е, че закъснях днес. Оставил съм жената да затваря буркани и пак ще вземе да обърка рецептата. Пък и нещо напоследък все ми се муси. Все нещо не съм бил направил, като хората. Не е права разбира се, нали всичко правя по рецепта, ама си мълча. Защото ако се обадя става по-лошо. Ама жена е и кой знае какво и е в главата. Пък моята по рецепта съм я избирал. Можеше да е и по-зле.
Всичко в този свят се прави по-рецепта, мой човек. Само трябва да уцелиш точната, истинската рецепта!

....

Дълбоко

Тъмно е, много е тъмно. Поглеждам нагоре и виждам едно светло петно, но светлината се удря в тъмното и се връща обратно. Едно камъче се отронва от ръба и повлича след себе си шепа пръст и листа. Понасят се към дъното, а шумът от срутването, умножен от ехото, се завърта в спирала и излита през отвора, там някъде горе.
Скачам и грабвам лопатата, но бързо я оставям. Няма смисъл. Твърде дълбоко съм. При всеки опит да изхвърля пръста, тя се връща обратно и пълни очите и устата ми с прах. Сядам отново и се опитвам да мисля. Не как ще изляза, а защо стигнах толкова дълбоко.
Вярно, че четох приказката. Онази за цар Траян и магарешките му уши. Там всичко си беше описано точно. Отиваш в гората, копаеш дупка, викаш три пъти, каквото ти тежи на душата и ти олеква. Само, че или не съм чел внимателно, или пък приказката не казва истината. Сигурно някой умишлено е пропуснал подробностите и ефектът е съвсем друг.
С гората е лесно. Все още тук там има запазени гори, но има много хора в тях и никога не си сам. Не знам, какво търсят. Може би и те са чели приказката и искат да извикат нещо свое.
Започнах да копая, но си появи друго нещо, което не се споменава в приказката. Не пише, колко дълбока трябва да е дупката.
Опитах с малка и стана бързо. Направих проба с леко подсвиркване и броене, както в микрофон.
-Проба, проба. Едно, две, три. Проба.
Не се получи. Звукът се връща обратно и се разнася из цялата гора, умножен многократно с ехото.
Опитах с по-дълбока дупка, но пак не се получи. Вместо да заглъхва, звукът се усилва и кънти, като камбана в главата ми. Не става и с прошепване. Тук приказката е вярна. Трябва да изкрещиш с цяла гърло, иначе няма ефект.
Продължих да копая и опитвах пак и пак. Няма ефект. Всъщност има. Сега седя на дъното, без да мога да изляза, стигнал съм прекалено дълбоко. Без чужда помощ няма как да се върна обратно. Опитах се да извикам за помощ, но никой не се отзова.
Странно мислех ,че гората е пълна с хора. Дали пък и те не са се окопали в своите дупки? Или пък просто се правят, че не чуват?
Ами, ако наистина не чуват? Ако приказката е вярна, уцелил съм дълбочината и вече мога за изкрещя всичко с пълно гърло и никой да не ме чуе?
Последните мисли изричам на глас. Опитвам да ги кажа малко по-силно, но от ръба на ямата се посипва отново пръст примесена с миналогодишни листа и млъквам. Остава сега и да бъда затрупан.
Всъщност не млъквам заради това. Млъквам, защото вече не искам да крещя никакви тайни за магарешки уши. Искам просто да поседна сред хората и да поговорим за обикновените ежедневни неща. Искам, но вече е късно. Сам съм изкопал дупката и измъкване от нея няма.
Сядам и отпускам ръце, но тогава някъде встрани чувам шум. Сигурно някой друг копае. Заслушвам се и чувам друг шум отляво, някъде по-далеч също се чуват равномерните удари по земята. Ето къде са изчезнали всички. Копаят и си мислят, че все някога ще стигнат достатъчно дълбоко за да извикат, каквото им тежи. Скоро ще разберат, че са измамени. Приказката не е вярна, пък и сто пъти да извикат пак няма да им олекне. Тогава?
Тогава остава един изход. Просто посоката е грешна. Нагоре и надолу вече не може, значи остава да се копае встрани. Все някога ще стигнеш до друг човек. Както са нагъсто, няма да е трудно. След това продължаваме нататък, докато съединим всички дупки и готово. Само трябва всички да разберат, че точно това искаме. Дошли сме в гората точно за това, а приказката е само оправдание. Защото, магарешките уши ще си останат, колкото и да викаме, а има толкова по-важни неща, които можем да си кажем и съвсем тихо. Ехото ще ги завърти в спирала и ще ги понесе навън. За какво ще говорим ли? Няма значение. Важното е да говорим, защото всяка тайна и премълчаване тежат. Не можем да се отървем от тях, както в приказката. Никой не може.
Взимам лопатата и я забивам в стената. Отгоре се падат бучки земя и камъни, но не им обръщам внимание. Вече имам посока и все някога ще стигна.

....

Похвали се сам

-Чичо, виж каква хубава картина съм нарисувала. Прекрасна е, нали?
-Хубава е, малка Принцесо! Добре си се справила!
-Нали? Мисля, че е най-хубавата картина на света. Всичко в нея е прекрасно. И композицията и цветовете и малките подробности.
- Е, има и малки недостатъци, малка Принцесо. Изглежда ми малко недовършена. Тук долу си объркала линиите, прекалила си с жълтото и червеното, а това цвете в долният ъгъл просто е излишно. Като за чернова е добре, но трябва да поработиш още върху нея.
-Чичо!!! Аз ти я показах, за да ме похвалиш, а ти ме критикуваш. Не е приятно и не обичам. Харесва ми някой да ме похвали, но забележките мразя.
-Опитах се да бъда обективен, малка Принцесо. Мислех, че искаш да чуеш реална оценка за това, което си направила. Всъщност защо ми показа картината? Май се опита да си изпросиш похвала? Щях да те похваля и без това. Наистина картината ми харесва. Вложила си в нея част от себе си и личи, че си се старала.
-Благодаря, но предпочитах да ми кажеш само хубавите неща. Лошите и аз си ги знам. И защо да не си изпроси човек, да го похвалят. Ако чака някой да се сети, може и да го забравят.
-Донякъде си права, малка Принцесо, но само донякъде. Щях да ти кажа, че рисунката е хубава и без това. Похвалите са хубаво нещо, но когато са искрени и точно навреме. Ако си ги търсиш сама рискуваш да получиш фалшиви похвали.
-Чичо, не е ли все едно? Похвалите служат за да се почувства човек добре. Да повярва, че може повече, а когато човек вярва, той и може.
-Не е все едно, малка Принцесо. Когато похвалите не са искрени вредят и на този, който ги получава и на този, който ги изрича. Този, за когото са предназначени се чувства добре, но ако се заслуша, ще загуби реалната преценка. Този, който ги изрича пък остава с едно неясно чувство на вина. И кръгът се затваря. Хората, които ги хвалят незаслужено с времето започват да харесват това и се превръщат в егоисти. Тези пък, които хвалят незаслужено също свикват с това и стават лицемери. Къде тръгна, малка Принцесо?
-Отивам да дооправя картината. Сега като я гледам вече не е толкова хубава. Ще оправя петната, а и ще добавя още цветове и може би тогава ще стане още по-хубава.
-Ще стане, малка Принцесо! Ще стане най-хубавата картина на света. Тогава похвалите ще са искрени и ще усетиш разликата.
-Може би няма да стане най-красивата. Знам, че ще има много по-хубави от нея, но тя ще бъде моята най-прекрасна картина. А за похвалите...
-Какво за похвалите, малка Принцесо?
-Похвалите нямат значение вече. Вярно, че е приятно, но пък мисля, че най-важното е когато аз се похваля сама, да съм искрена.

....

Равносметка

Някога, много отдавна, когато бях дете вярвах, че светът свършва до върховете на планината, която ми изглеждаше безкрайно далеч.
Днес знам, че светът не свършва никъде. Знам, че продължава и след планината. Знам, че в този свят има всичко. Знам още, че хората са еднакви навсякъде.
Някога, когато бях дете вярвах, че щастието е като въздуха, че е навсякъде и изпълва всичко, до което можеш да се докоснеш.
Днес знам, че щастието е уплашено птиче, скрито от чуждите погледи. За да го видиш трябва да го търсиш всеки ден. Намериш ли го нещата не свършват, защото птичето се плаши от най-малкото нещо и често отлита.
Някога, когато бях дете вярвах, че любовта е награда.
Днес знам, че тя е изпитание.
Някога, когато бях дете вярвах, че една усмивка и протегната ръка правят хората приятели.
Днес знам, че приятел значи много повече.
Някога, когато бях дете вярвах, че възрастните знаят отговорите на всички въпроси.
Днес знам, че възрастните дори не знаят всички въпроси.
Някога, когато бях дете вярвах, че възрастните са свободни, като птиците в небето.
Днес знам, че възрастните са оплетени в невидими въжета и свободата не съществува.
Някога , когато бях дете вярвах, че е по-лесно да казваш винаги истината.
Днес знам, че това е най-трудното нещо на света.
Някога, когато бях дете вярвах, че едно и едно винаги прави две.
Днес знам, че резултатът зависи от това кой и какво брои.
Някога, когато бях дете вярвах, че всяка болка се лекува и се забравя.
Днес знам, че болката е единственото вечно нещо в този свят.

Някога, когато бях дете вярвах...
Днес знам...

Някога, когато бях дете вярвах, че човек може сам да си направи равносметка. От едната страна хубавото, а от другата грозното.
От едната страна доброто, а от другата лошото.
Днес...
Днес вече не си правя равносметка за нищо. Чакам някой ден, да ми представят сметката. Надявам се да мога да я платя. Готов съм за това, защото животът си струва.

.....

Обществена язва –лечението

В предишният постинг – Обществена язва- диагнозата писах, че ще продължа темата.
Първо искам де се извиня на всички, които коментираха предишният постинг, че не им отговорих. Колебаех се, но реших, че не трябва да го правя. Темата според мен е болна и това показват, коментарите и под постингите на Блага и Нели Калова. Не мисля, че става въпрос просто за разлика във възприемането на света от различните поколения. Според мен се увеличава броят на младите хора, които нямат никакви ценности в живота. Това, което можем да направим е да говорим постоянно и да пишем за този проблем. Наясно съм, че един личен блог няма никаква тежест в светът на информациията. Знам, че и с повечето хора, които пишат и четат блоговете имаме близки разбирания. Това, обаче не ме разколебава и въпреки, че този тип постинги не са нещо, което пиша с лекота, реших, че трябва. Защото както е казал народът: „Капка по капка- вир”.
Какво, обаче наистина може да се направи.
Няма да влизам в дебрите на социалните науки. Има достатъчно хора, които си изкарват хляба(и не само хляба) с тези неща. Сигурно могат да дадат професионални рецепти и дългосрочни планове. Могат, но не го правят. Оправдават се с хаосът в държавата и обществото, с безпаричието и още и още...
Дали е така? Няма ли неща, които могат да се направят без много усилия и средства?
Според мен има и точно затова ще дам примера без претенции за непогрешимост.
Първо за родителите, които така и не искат да станат такива. Павел Борисов Николов правилно спомена в коментарът си фигуративно „бой” за тях. Мисля, че законът предвижда някакви глоби, но те не вършат работа. Едно малко изменение в закона, би свършило по-добра работа. Повечето деяния на тези малолетни влизат в графата дребно хулиганство. Обикновено тези процеси се провеждат по бърза процедура. Замисля ли сте се, дали няма да има ефект, ако подобни родители не прекарат в ареста 10-15 дни вместо отрочето си. Според мен ще има и то положителен.
Повечето родители, обаче просто нямат шанс да се справят сами. Нуждаят се от помощ и трябва да я получат и от училищата и от държавата. Не става въпрос за финансови разходи, а за добро желание.
Преди години, когато ние бяхме деца имаше вместо свободно избираеми часове имаше кръжоци. Профилите на тези кръжоци бяха разнородни. Като се почне от рисуване, музика, радиолюбителство да не изброявам и многото спортове, в които можеше да се запишеш. Определено имаше много възможности за уплътняване на свободното време , а и за контакти между децата. Днес интересите на децата са други, но мисля, че подобни занимания биха имали ефект. За да се занимават с много от тези неща днес се заплаща. Другият начин е държавата да финансира подобна програма. Само, че няма пари. Въпреки това има изход. Вместо да си играе на показна благотворителност обществото може да намери начин да насочи енергията на хората желаещи да помогнат в тази посока. В България има достатъчно хора, които биха пожертвали от личното си време за тази кауза. Дали занимания със спорт или с изкуство, желаещите ще ща доста, ако подобни занимания се водят от хора с изграден авторитет в тези области. Това ще е стимул децата да предпочитат да прекарват времето си правейки неща, които ще ги държат далеч от Глутницата.
Сигурно има и други дребни неща, които могат до помогнат.
Знам, че сигурно има доводи за и против. Знам, че нещата са много по-сложни. Знам, че този постинг ще се прочете от стотина човека и сам по себе си няма да промени нищо. Само, че това е също част от лечението и то най-важната. Когато има проблем за него трябва да се говори. Ако от тези сто човека десет също пишат за проблема, ако и от прочелите техните постинги, също някой продължи нататък, гласовете ще станат много повече и все някога нещата ще тръгнат към подобрение.
Няма значение, кога. Една язва не се лекува бързо.

....