За хората и овцете

Днес, на връщане от работа, се спрях на един от малкото светофари в града. Обикновено няма хора и коли и светофарът е там, само защото наблизо има училище. Днес, обаче когато стигнах имаше много хора.
Загледах се в двата потока. От една страна пешеходците, бързащи за домовете си, а другият от хората с автомобили.
Светофарът пропускаше, ту едните, ту другите. В миговете на превключване на светлините, в потока от хора, настъпваше колебание. Неуверено пристъпване от крак на крак, до момента, в който някой стъпеше на платното. След това всички се втурваха след него, без дори да се оглеждат.
Картината ми напомни, кадрите от миграцията на стадата в Африка. Там също, стигайки до брега на пълната с крокодили река, животните се трупаха нетърпеливо. Чакаха с часове, докато някое от тях се престраши, да скочи в реката. След това стадото без колебание, се юрва, разчитайки на защита на многобройността си.
При хората е същото, но има нюанси. Обикновено, тези от задните редици, нетърпеливо подвикват на първите. Знаят, че отзад са в безопасност и това ги прави смели. Често първите бива просто бутнати в „реката”, а след тях „стадото” вече е смело.
Още една аналогия ми хрумна, но този път с овцете, които също не биха предприели нищо по своя инициатива. Отзад на стадото вървят овчарят с гегата и кучетата и подкарват стадото в правия път.
Днес, когато преминах през улицата се сетих и за това. Обърнах се и се огледах за овчаря и кучетата. Не ги видях.
При хората те никога не се показват.

Вълча кожа

Лятото отминало и животните в гората, започнали да се подготвят за тежки месеци. Тези, които можели да натрупат запаси от храна, не спирали нито за миг. Животът им зависел от това. Оставали още малко напрегнати дни, но тежките зимни месеци, щели да прекарат на в почивка.
Вълкът наблюдавал с тъга общата суетня. Знаел, че го чакат месеци на глад и студ, през които единствената му защита, щяла да бъде дебелата му кожа, но такава била съдбата му. Нямало как да я избегне.
В този миг в главата му просветнала, една спасителна мисъл. Сетил се за своя братовчед Кучето. Уж били еднакви, но онзи хитрец, се бил залепил за хората и те се грижели за него. Срещу вярна служба, получавал храна, дом и защита.
-Защо пък да не опитам и аз?- запитал се Вълкът.- Не съм по-лош от братовчеда, че дори съм по-добър.
Речено, сторено. Слязъл Вълкът в селото и тръгнал от къща на къща да се пазари за работа. Повечето хора го изгонили, но накрая се спазарил с един овчар, да му пази стадото овце.
Заел се вълкът да докаже, че е достоен, но в краят на първата седмица, една овца стъпила в дупка и си счупила крака. Без да пита, стопанинът грабнал тоягата и започнал да налага Вълка.
-На ти! На ти, звяр такъв! Ама ас съм виновен, че те взех да ми пазиш овцете. Вълкът ни козината си мени, ни нрава!
Вълкът едва се измъкнал жив, но не се отказал. Намерил друг стопанин, който му поверил стадото с крави. Минали две седмици, а на третата едно добиче изчезнало. Стопанинът без да мисли грабнал тоягата и започнал да налага Вълка.
-Ама чакай бе, мъжо!- обадила се жена му.- Добичето си е тука. Водих го на доктора, че нещо болнаво ми изглежда.
-Е, нищо! Вълчо сигурно е направил нещо друго, но аз съм виновен. Кой ме би по главата, да взема вълк да ми пази стадото. Вълкът ни козината си мени, ни нрава!
Избягал и от там Вълкът, обикалял ден два и намерил трети стопанин. Спазарили се да тегли с магарето каруцата с дърва. Това добре, но още първият ден магарето се запънало на моста, а после обърнало колата в близкото дере.
Стопанинът видял това, но подгонил Вълкът с брадвата.
-Ах ти, непрокопсанико! Счупи ми колата, но аз съм виновен, че те наех. Вълкът ни козината си мени, ни нрава!
Вълкът си плюл на петите, обиколил два пъти селото и накрая, отишъл право при касапина.
-Дери!- казал.- Дери тази вълча кожа, че с нея няма прокопсия. Все в нея гледат и от нея страдам. Нрава никой не ми го знае, ама всеки гледа кожата.
-Я изчезвай, разбойнико! –намръщил се и касапинът. –Кой знае, какво се намислил. Вълкът ни козината си мени, ни нрава!

Излязъл Вълкът на улицата и там срещнал Кучето. То също било умърлушено и тичало подвило опашка.
-Братовчеде, братовчеде, дай съвет!- примолил се Вълкът.- Как да сменя тази пуста вълча кожа и като теб спечеля доверието на хората?
-Не е кожата виновна, братовчеде. Моята е изяла не по-малко тояги от твоята. Виновни са хората, а тях не можеш да промениш. Аз вече съм им свикнало, но ти бягай. Бягай в гората и бъди такъв, какъвто си. Тежък е живота там, но ще се страхуват от теб и ще те уважават. Не заради кожата, не заради нрава, а заради делата ти.

Какво му трябва на човек

Сутринта си преброих парите и минах през банкомата. И този месец съм харчил повече, отколкото беше предвидено.
Пари, пари, пари.... Навсякъде и за всичко, а дори не зная къде са отишли. Замислих се, какво всъщност е нужно на човек, за да живее.
Нещата не са много. За физическото съществуване, за необходими, храна, дрехи и покрив над главата. Дори, обаче да се ограничим до тези нужди, парите пак са ни оплели в мрежи, от които няма спасение.
Да кажем, че сам задоволявате тези нужди. Би трябвало парите, да не са ви нужни, но не е така. Пак ще трябва да плащате данъци за неща, които сте направили вие.
За да получите тези пари, сте принуден да роботите на друг човек, че и да плащате данъци, за това че работите. Човекът, за когото работите, също плаща на много места. Парите се въртят в кръг и създават илюзията, че без тях не може.
Когато ги имате, ви дават измамно чувство за свобода, а всъщност ви оковават все по-здраво и здраво.
Ако направим сметка, парите дори трябва да са в излишък, но ги няма. Няма ги в моят джоб, разбира се. Отиват в хора, които на практика имат същите нужди като мен и вас, но пък са се изхитрили и не дават, а само получават. За останалите остава само да си мечтаем. Можем да мечтаем за свят без пари, но въображението ни е толкова ограничено, че обикновено мечтаем единствено за оковите си. Както в песента на ABBA:

Муза

-Моля те! Знаеш, че мразя да се моля, но пред теб всеки път падам на колене. Не искам много, нито всеки ден. Просто да не ми обръщаш гръб. Помниш ли как беше в началото? Бяхме, като едно цяло, създадени един за друг. Нямаше ден, час, минута, когато да не си била до мен. Днес си друга. Омръзна ми да те моля, а ти да си намираш оправдание. Уж си тук, а летиш някъде в облаците. Гледаш ме, а погледът ти минава през мен. Говоря ти, а стената ме чува по-ясно. Моля те, но един камък би бил по-отзивчив.
-Пак мрънкаш. Мразя, когато го правиш. Приличаш на малко дете, загубило играчката си. Плаче и иска мама, да му я донесе. Засрами се! Отдавна вече не ти отива, да се държиш за нечии поли. А днес не мога да ти обърна и минута внимание. Имам си свой живот, а и главата ме боли.
-Главата... Винаги главата. Поне измисли друго оправдание. Всеки път, когато искам нещо, все това казваш.
-Че то е така! Истина е. Когато почнеш да мрънкаш, винаги така ми действа. Впрочем спомняш ли си, кога за последно, не си мрънкал? Все искаш и искаш. Някога да си свършил нещо, за мен? Я ми запали една цигара, ако още можеш поне това да свършиш.
-Цигара ли? Но ти не пушиш. Откога? Защо?
-Че аз винаги съм пушила. Откакто се помня, винаги съм пушила, но за да го забележиш, трябва да престанеш да гледаш само своя образ в огледалото. Някога виждал ли си ме? Не да гледаш, а да виждаш? Различно е, ако не си наясно.
-Цигара... Добре, сега ще ти запаля. Ами нещо за пиене? Нямам бар тук, но ще отскоча до магазина. Трябваше да се досетя, че не си тук просто така. Все някой ден ще поискаш нещо, но пък какво от това. Всеки си има нужди. Ще пийнем, ще хапнем, а после ще ми обърнеш внимание, нали? Все пък и аз имам нужди.
-И какви са тези нужди? Какво искаш? За какво ти трябвам? Нима има нещо, което не можеш да свършиш без мен?
- Ами, искам... Искам вдъхновение! Нали за това са музите? Не много, само колкото да започна. В началото беше неотлъчно до мен, ден и нощ и аз пишех и пишех. Днес вече ти омръзнах. Страниш от мен, а аз страдам. Не мога да напиша нито ред. Не искам много, само ред, дума или дори един твой поглед. Много ли искам?
-Глупчо! Глупчо, глупчо, глупчо! Ами аз никога не съм писала вместо теб. Ти го правеше. Това, което пишеше излизаше от теб и си беше твое. Сега го няма, а ти обвиняваш мен. Защо не погледнеш себе си? Ти си се променил и никой не ти е виновен. Припомни си, как беше в началото. За какво мислеше и чувстваше? Припомни си и може би, ще се случи чудо. Аз съм до тук. Нататък си ти и нямаш оправдание.
-Как до тук? Но аз не мога сам. Нима ще ме оставиш и ще си отидеш за винаги?
-Не мога. За съжаление, не мога, глупчо. Свързана съм с теб, както сянката ти, а така искам малко свобода. Ще ми запалиш ли нова цигара?
-Цигара ли? Ами да, но.... Не сега, а по-късно. Мисля, че пак мога. Поне искам и ще опитам. Нали няма да се обидиш?
-Няма, глупчо! Дори ми хареса. Някога в началото също беше така, но не се сърдех. Мисля, че има надежда за теб. А сега започвай. Започвай и не мисли за мен. Аз съм тук и винаги ще бъда. Ако имаш време може и да поговорим. Сега започвай!

Амбицията

Една от чертите, които винаги са присъствали в човешкото поведение, е амбицията. Под една или друга форма, я има във всеки човек. В Уикипедия я свързват със стремежът, за постигане на по-висок статус, но желанието за слава и богатство не изчерпват областите, където амбицията се проявява. Често става въпрос за самодоказване, или преодоляване на комплекси.
Амбицията се среща под много различни форми. Не е присъща и само на отделният човек, а е възможно да говорим за амбиция и на група от хора.
Амбицията живее, както в детето, което се изправя на пръсти, за докаже, че е пораснало от предишният ден, така и във възрастният, който пропилява години от животът се, за да запише името си с някой безмислен рекорд в Гинес.
Ако погледнем историята, ще забележим, че няма значимо събитие, което да не е белязано с амбицията на един или друг човек, или пък група от хора. Само, че историята не е низ от делата на амбициозни хора. На всеки успял, се падат хиляди провалили се, но това не отказва следващите кандидати.
Всички знаем имената на Александър Велики, Атила, Наполеон, но тези, които са се провалили, историята не помни. Изброените са завоеватели, но амбицията е помогнала на много учени, изследователи и творци на изкуството.
Въпреки това, амбицията не е от решаващо значение, за пътят на човешкото общество. Тези хора, просто са били на точното място и време и събитията са ги изхвърлили нагоре. Ако не са били те, тяхното място е щяла да бъде заето от друг, като събитията са щели да следват същият ход. Малко по-рано или по-късно, но без да се променят съществено.
В този смисъл, какво е амбицията? Нещо добро, нещо лошо или просто досадна човешка черта без значение?
Това зависи от отделният човек и способността му да контролира и насочва амбицията. За пример детето, което иска да порасне повече:
Ако стремежът е това да стане по-бързо и детето знае, че ще постигне това с ежедневен труд след години, амбицията е полезна.
Ако обаче, детето иска още утре да е високо две метра, и за целта влага усилията си само в повдигането на пръсти, това може да доведе до болестно състояние.
При него, амбициозният човек, губи реална представа за собствените си възможности. Всяко разочарование и неуспех приема трагично, а причините никога не търси в себе си. Винаги намира външни фактори и врагове, към които проявява открита агресия. Никога не признава неуспехите си, защото това би сринало цялата въздушна кула, върху която се крепи амбицията му.
Не зная дали има лечение. За мен поне при възрастните, това състояние е нелечимо, защото началото му е още в детството.
Поставянето на нереалистични цели в тази възраст, или поощряване на всички детски амбиции, предопределя и поведението, когато детето порасне.
А вие, амбициозни ли сте?

Завръщане

Отново съм тук. Когато се сбогувах, не мислех, че ще се завърна. На север е доста по хладно дори през лятото, а и попаднах на една скандинавка от моят род. Хич не вярвайте, че са студени хора.
Гората вече я няма. Хълмът, на който живеех е пуст и гол. Дедото си е заминал в Мадрид, но преди това е осигурил внуците си.
Трябва да си търся друго жилище. Минах през пещерата, за да си прибера дневничето, но го нямаше. След разследване установих, че е попаднало в ръцете на едно блогърче. Не стига, че го е чело, но и го е качила в блогът си. Добре, че повечето страници са били унищожени и няма интимни подробности, адреси и имейли. Братовчедът от Америка сбъркал, преди време и си направил профил във Facebook. Пощата за дни му се напълнила с предложения за виагра и женитба. Едното предложение било дори от мъж.
Ядосах се но успях все пак, да се разбера с блогърчето. Първо твърдеше, че Голямата Стъпка (сиреч аз), не съществува, но накрая си призна. Даже ще му пращам, ако напиша нещо друго. Фактът, че съм автор, макар и анонимен, гъделичка самочувствието ми.
Тръгнах да търся ново жилище. Заобиколих селото и стигнах до пътя. Огледах се и тъкмо да притичам, гледам полицейска кола в храстите. Двама катаджии, люпят семки и спорят:
-Трябваше да го изръсим повече тоя. С жълто още около устата, а виж на каква кола се качил. Малко му бяха двайсет лева.
-Малко, ама стига! Така всеки си знае тарифата и не се оплаква. Плаща си като поп. Лакомията не води до добро.
-Лесно ти е на тебе, ама аз жилище имам да изплащам. Как се храни семейство с една заплата?
-А, без тази палтата? Ще вземе да се оплаче някой и ще ни турят на някое кръстовище, дето по цял ден се потиш, а един лев не можеш да вземеш, заради камерите.
В този миг ме видяха. Аз пък се правя, че не ги виждам, а събирам шишарки.
-Я виж този! Виж го бе! От сто метра личи, че не му е чиста работата. Да го спрем ли, да видим, колко ще кихне?
-Ще кихне, грънци! Виж, че и на клошар не мяза. Дай да хапнем нещо, че огладнях вече.
-Стой, бе човек! Сетих се какъв е този. Този е от бандата на „Косматите”. Дай да го приберем.
-Какви косми, какви пет лева, бе! Я си сложи шапката, че слънцето те е напекло!
-Ама чакай, чакай. Ти телевизия не гледаш ли? Нали министърът, всяка вечер разказва за поредната банда: Недосегаемите, Наглите, Дупетата, Цигарите, Крокодилите, Гумените мечета, Батман и още куп други. Та този е от Бандата на Косматите. Личи от километър. Дай да го спипаме, докато ни е под ръка. Може и някоя премийка да ни дадат.
-Ама днес вярно, те е напекла слънцето! Ти не виждаш ли, че министъра лично ги води тези акции. С камери и интервюта после. Ако ставаше всеки полицай да разбива банди, една да не беше останала в България. Най-много да ни дърпат ушите, че сме развалили, нечия брилянтна разработка. Хайде да ходим да хапнем, че ще свърши дежурството.
Притичах през пътя без да се оглеждам. После бягах, докато останах без дъх. Този път се отървах, но тук е станало доста опасно. Сега се чудя, дали пак да не замина на север. Със скандинавката ще се справя някак.

Есента- начало или край?

Днес на връщане от работа, в краката ми се търкулна кестен. Изненадан вдигнах глава и се огледах. Белезите на идващата есен, бяха почти незабележими.Само тук там, някой клон с листа обагрени в жълто.
Тогава го видях. Ниско кестеново дърво изпреварило другите, с пожълтели напълно, ронещи се листа. Есента вече е тук, не само като дата от календарът.
За някои е сезон на мъгли и студени дъждове. Други виждат в нея красота и спокойствие.
За растенията и животните в природата, есента е нещо еднозначно. Животът им през сезоните е като кръг, описван от колело, с най-ниска точка през зимните месеци. Есента е времето, когато трябва да се събере енергия, за да се преодолее мъртвата точка. Есента е стартът на едно нова начало и от този старт, зависи какво ще бъде то.
При хората е различно. При тях животът не е кръг, а по-скоро хълм и есента е спускане надолу. Може би, това е причината за тъгата и лошото настроение.
Спомням си, когато бях дете, първият път, когато се замислих за старостта и смъртта.Не помня поводът, не помня и мислите си в този ден. Помня само, че не спах цяла нощ.
На сутринта, когато слънцето изгря, страхът изчезна и не се появи никога повече. Дойде нов ден и ново начало.
Днес и есента дойде със слънчев топъл ден.Тук е и не носи тъга. Само спокойствие и очакване за нещо хубаво.

Последният кентавър

-Да, господине, кентавър! Истински кентавър, като онези нарисувани по старите гръцки вази.
-Аха, Омир, Илиада, класическо сиреч. Спомням си, че съм ги виждал. Едни такива грозници, хем кон, хем човек. Да му се чудиш на художника, на колко чашки е бил, когато ги е рисувал. Да ама те не са истински, бе! Фантазии някакви. Те старите гърци са си нямали работа. Не са им стигали боговете, дето се чифтосват кой с когото свари, а и такава изроди са си измисляли. Пфу!
-Съществуват, господине! Този е истински. С очите си съм го виждал, а и баща ми, а той научил от дядо ми. Всяка година се показва на две дати, когато денят е равен на нощта. Огромен е, като онези белгийските коне за великани. Излиза от скалата. Върви и не поглежда встрани, право към мястото. Там остава час и гледа небето. После се връща и изчезва, пак в скалата. Гледал съм тази скала по светло, а там няма и дупка змия да се скрие, но там влиза. Не оставя следи, сякаш се е носил по въздуха.
-Хе-хе–хе! Сега и духове ще намесиш. Че то има ли живо същество, което не оставя следи. Ти поне по цял ден си в гората и знаеш. Може да не се виждат, но винаги има следи. Само духовете от приказките не оставят, защото не съществуват.
-То следа все пак има. Прав сте господине! Може пък аз да не виждам, или не гледам там където трябва. Но един ден намерих косъм. Пазя го и не съм казвал на никого, само на фелдшера. Не този сегашния, дето е все пиян, а на предишния. Той човека, четеше много и много знаеше. Цяла стена с книги имаше и то истински, а не декоративни, като в кабинета на кмета. И микроскоп имаше и други уреди, дето езикът ти се изкълчва, докато им кажеш имената. Та той го гледа и сравнява. Каза, че е от живо същество, ама не било от Земята. Праща проби и в един институт, ама от там му се смяха, че е от село и ги изхвърлили. Та така, господине. Аз ако не бях сигурен, нямаше да ви казвам.
-Добре де! Може да има, може и да няма. Ама защо ми казваш на мене?
-Видях ви във вестника, господине. Най –добрият ловец сте били. Има ли сте в колекцията всичко, и дори сте ходили в Хималаите, за преследвате Йети. Та си рекох, че може да се интересувате. Времената са тежки и малко парици на никого не са излишни, а имам нужда. Щерката ще омъжвам на есен. Растат децата не питат.
-Хм! Да кажем, че проявя интерес. Колко?
-Е, то.... Де да зная? Да беше мечка или елен, ама то дори не можеш да го опишеш. Ама хей тука на листчето съм написал, пък вие преценете.
-А бе, ти луд ли си? Това са много пари, бе! Че аз с тях ще купя, цялото ви село и горското с него.
-Ако искате, господине. Насила хубост не става. Все ще намеря мераклии, че то не всеки ден такава възможност има. Няма друг на земята и може никога повече да няма. Ама щом не искате, ха със здраве.
-Чакай де! Къде хукна? Я сядай тук, че не сме свършили. Одираш ми кожата, но влизам в играта. Даже парите още сега ще ги броя, но преметнеш ли ме нещо, ще пратя момчетата и жив на шиш ще те пекат. Само едно ме смущава. Ама това чудо много на човек мяза, бе.
-Не е, господине! Спокойно! Не е човек, а изрод някакъв. Изрод, ама единствен и като го сложите препариран в хола, всички ще ви завиждат. Довечера ще ви заведа, но само двамата, че може да усети повече хора. И друго да помните- според древните е безсмъртен. С това тяло не зная, де му е сърцето, та между очите да се целите. Няма да е трудно, зная къде ще легнем, а той ще е на откритото.
-Между очите казваш. Не ми харесва, че ще съсипя трофея, ама зная човек, дето е вълшебник и ще го направи да не личи. А за безсмъртието, не се притеснявай. Те древните са обичали да послъгват, а и от новата карабина, никой не се е спасил. Сега ще полегна малко, а ти се обади довечера в хотела. Там ще си вземеш и парите, ама внимавай! Искам всичко да е точно. А си нещо объркал, а съм гръмнал и тебе!

До полунощ оставаше половин час и дори нощните обитатели на гората бяха замлъкнали. От една огромна скала, забодена в земята, сякаш от великан, се отдели тъмна сянка.
Кентавърът вървеше без да се оглежда. Всяка година на два пъти, когато денят беше равен на нощта, той излизаше от скалата. Не помнеше годините си. Дори не помнеше вече, кога и къде изчезнаха другите от неговият род. Знаеше само, че е сам и една приказка, разказвана от дядо му: Някога в денят, когато денят и нощта са равни, кентаврите ще се завърнат на Земята. Ще се спуснат от небето върху падаща звезда и ще останат завинаги тук.
Той не искаше повече да е сам. Всеки път чакаше събратята си, но те не идваха. Тогава се връщаше в скалата и прекарваше в летаргия нови шест месеца. Не се отчайваше, защото имаше цялото време на света.
Излезе от сянката на гората и бавно тръгна към върха на хълма. Не поглеждаше встрани. Погледът му беше вперен в небето и търсеше, търсеше, търсеше....

Колективната отговорност

Днес имах причини, да се сетя за един стар колега. Поводът бяха малко наблюдения, върху това как се върши работа в колектив. Или по-скоро, как не трябва да се върши.
Когато една работа е колективна, винаги трябва да има ясни правила и разпределение на задачите и отговорностите.
Колективната работа и колективната отговорност, са неща, които не работят заедно. Виждал съм и изключения, но в малки колективи и то, съставени от хора, работили дълго заедно. Иначе при колективна отговорност, винаги се намира някой, който чака другите да свършат работата. След него, друг пък решава, че не е по-глупав и той може така. В един момент се оказва, че никой не пипва нищо, защото отговорността е обща.
Колегата, за когото се сетих, обичаше да казва:
-Колективната отговорност е най-сигурният път, към лична безотговорност.

Създателят

Нещо не беше наред. Ръката се спря нерешително, после внимателно вдигна от земята една частица. Поднесе я към мястото, което беше избрано, но не я постави.
Гладкото до преди миг чело, се проряза от бръчки, а устните се свиха недоволно.
Отново провал. Този път нещата , не бяха фатални, но не беше приятно. Вече няколко пъти , ръката с гневен замах, беше унищожавала сътвореното и започвала отново.
Отново и отново, всяка частица беше претеглена и поставена на избрано място. Мъчително бавно, от нищото се показваха първо контурите на нещо ново и непознато досега.
Дали това беше пътят? Дали този път щеше да е различно?
Червеят на съмнението, коварно зачовърка навътре и въпросите заприиждаха на вълни.
Прииска му се, да получи съвет. Да чуе и мнението да друго същество. После махна с ръка и усмивка озари лицето му.
Това беше неговият проект. Добър или лош, беше само негов. Създаден така, както той искаше, с вградена в основите частица от него.
Това добре, но наистина ли точно това искаше? Днес изглеждаше различно от вчера. Дали наистина беше така, или не проектът, а той се беше променил?
Отново въпроси без отговор....
Отново застина замислен и отново усмивка озари лицето му. Отпуснатите му ръце се оживиха и проектът за минути придоби завършен вид.
Отдръпна се крачка назад, постави ръце на кръста и остана доволен. Пристъпи напред, ръката му се протегна за последната корекция, но се отказа. Проект без нито една грешка, би загубил красотата си. Беше го направил за свое удоволствие, но знаеше, че и други щяха да го разглеждат с интерес. Всеки от тях, щеше да търси смисълът, грешки и неточности. Когато ги откриеха, щяха да пожелаят да ги поправят. Да внесат нещо свое, за да се почувстват и те важни. Проектът беше отворен и доколко щеше да просъществува , зависеше от бъдещите промени.
Той беше свършил своята работа и беше доволен.
Странно, но в този миг с нетърпение очакваше първите оценки. Уж не зависеше от другите, но в този миг копнееше за една добра дума.
Огледа се нетърпеливо, но наоколо нямаше никого.
В този миг, една черна сянка се появи сякаш от нищото. С един замах унищожи всичко сътворено. От прекрасният проект, останаха само руини...
Гневен вик се откъсна от устата на създателят. Отново и отново за пореден път, трудът му беше унищожен. Можеше да започне отново, но знаеше, че нямаше да е същото. Почувства се ограбен , а гневът се превърна в тъга, която остави мокри бразди по бузите му.
Отново Той! Всеки път се появяваше и унищожаваше създаденото. Не се вълнуваше от красотата и смисълът. Не се спираше, нито пред молбите, нито пред заплахите. Сълзите неудържимо се спускаха и капеха върху земята и нямаше сила, която да ги спре.
В този миг пред замъгленият поглед, отново изникна черната сянка. Стоеше нерешително, пристъпвайки на място, но бавно скъсяваше дистанцията.
Създателят забрави гневът си. Имаше нещо мило и невинно в създанието пред него, което изкупваше стореното. Сълзите пресъхнаха, ръката се протегна и бавно докосна сянката. Усети топлината и и в следващият миг, усмивката се върна.
Проектът не беше важен. Утре щеше да сътвори друг. Може би, по-добър или пък по-лош, но това ще бъде утре.
Днес повече няма да създава нищо. Днес му стигаше топлината на черното коте притиснало се до него.
После стана тихо. На пода, до разпилените кубчета, едно русо дете и едно черно коте, не се интересуваха от света. Прегърнати пътуваха в светът на сънищата. Само те и усмивката.

Богомилите днес

През седмицата попаднах на текст за богомилството. Има много изписано за тях. И исторически документи и художествена литература. Донякъде, обаче знаем повече за тях от художествената литература, а там нещата са разкрасени.
Все пак какво е представлявало учението и самите богомили, като хора? Ще направя малък преразказ, на неща от различни източници, без претенции за изчерпателност, защото целта ми е друга.
Като основна причина за възникването на богомилството се сочи тежкото положение на българската държава в онези времена.
То не е възникнало от нищото, а се основава на по-стари дуалистични учения и вярвания. Според тях в основата на всичко е борбата между доброто и злото. В по-старите учения (павликянство и манихейството), се приема, че материалният свят е създаден от злото, но богомилите вярват, че доброто е в началото и накрая пак то ще победи. Не са признавали църквата и са приемали, че всеки може да тълкува църковните текстове. Не са признавали и светската власт, но са проповядвали ненасилие и са се задоволявали в борбата си, само с проповеди. Другите ги наричали „добри хора” и „добри християни”.
Богомилите са били, в по-голямата си част начетени и са имали словото, като единствено оръжие. Били са гонени и унищожавани без милост, но не са се отбранявали.

Докато преглеждах текстовете, се замислих за една необичайна прилика с част от днешните хора.
Днес животът в България, също е тежък. Има една голяма маса от хора, които се държат по същият начин, както богомилите.
Днешните богомили са умни, будни, съвестни граждани, спазващи законите, но същевременно противници на всяка власт, защото тя работи против интересите им. Те са добри хора и добри граждани.
Днешните богомили са енергични в „ проповедите”, но спиращи дотук в борбата си.
Днешните богомили вярват, че светът е сътворен от доброто и накрая то все пак, ще победи.
Днешните богомили са унижавани всеки ден, но не се отбраняват и не правят нищо, за да променят нещата.
Днешните богомили знаят решението на много от проблемите, но оставят практическото им решаване, в ръцете на провидението.

Има само една разлика. В миналото богомилите са безмилостно преследвани и унищожавани. Днес „богомилите” не са в опасност.
Някога са ги преследвали, защото поведението им е било заплаха, не само за църковната, а и за светската власт. С проповедите си, са можели да повлияят на „оръдията на труда”, а властта се е нуждаела от всяко от тях.
Днес механизмите са други и този начин на съпротива срещу действителността, служи само за изпускане на парата. Нещо повече, според мен се поощрява, защото създава илюзия за свобода и равенство и значимост на отделният човек. Затова от ден на ден, тази „ерес”, пуска нови корени и се разпространява все повече. Докога и докъде?

*Изображението е с лиценз Public domain

Тигър

Не чувстваше нищо друго освен глад. Излегнал се на припек сред високите треви, вече час не беше помръднал. След поредният неуспешен лов, нямаше сили дори да се премести на сянка.
От седмици беше все така. Гладен и немощен. От преди месец, когато нарани лапата си гладуваше. Огромното тяло все още имаше сила, да повали всяко живо същество, но само ако беше наблизо, а всички го заобикаляха отдалеч.
Тигърът отвори очи и се опита да се изправи. Успя на третият опит и мъчително накуцвайки се отправи към реката. Не обръщаше внимание на нищо и чак, когато еленчето връхлетя върху него го усети. Беше малко и крехко, но успя да го събори.
Хищникът обаче реагира и притисна с лапа малката топла топка, която щеше да бъде неговото спасение.
-Хей! Ама ти си грубиян! Боли!- чу се тънък глас.
-Да! –засмя се Тигърът. –Зная, че боли, но няма да е за дълго. Мисля да не чакам времето за вечеря, а да те изям още сега.
-Да ме изядеш ли?- засмя се еленчето.- Ти не си ли учил, че месото е вредно. Който яде месо, вреди сериозно на тялото си. Варварин и невежа!
-Възможно е.- изръмжа Тигърът. –След като те изям, ще прочета нещо по въпроса. В момента, обаче не ми пука, колко е вредно месото. Искам да ям!
-Яж тогава! –нацупи се еленчето. –Нищо чудно, че изглеждаш така, след като нямаш никаква култура на хранене. Само един въпрос- много ли ще ме боли?
-Не зная.-отговори Тигърът и се замисли.- Никога не са яли мен. Предполагам, че да , но ще е за кратко.
-Да бе! На чужд гръб и сто тояги са малко!- възмути се еленчето.- Ти няма да страдаш и твоята кръв, няма да изтича по земята. Хайде яж ме, но жалко! Имах друго мнение за тигрите.
-Какво мнение?- примигна Тигърът.
-Хубаво мнение. Мислех, че Тигрите са благородни царе на тази страна. Вършат и полезна работа, като санитари и убиват и изяждат само болните животни. Мислех си.... Само, че зад красивата външност се крият обикновени убийци. Жалко, много жалко....
-Е, в общи линии си права. Наистина сме благородни, но ако не те изям, аз ще загина от глад. Сега, когато се замислих ми е жал за теб, но трябва да се живее.
-Не ме интересува!- разплака се еленчето.- Убийците винаги намират оправдание за постъпките си.
-Хм... Виж... Не можем ли да намерим някакъв изход. Не ми се иска да оставаш с лоши впечатления за мен. Все пак тук всички ме познават и не искам да ми излезе име.
-Не става. Няма начин...- продължи да плаче еленчето.- Освен ако....
-Ако? –наостри уши Тигърът.
-Освен ако не съм болно или сакото. Да но не съм. Няма начин, да ме изядеш и съвестта ти да остане чиста. Жал ми е за теб! Но...
Сетих се нещо. Харесвам те и искам да ти помогна. Качи ме на онази скала. Аз ще скоча, ще си счупя краката и тогава можеш да ме изядеш с чиста съвест.
-Ще направиш това за мен? Трогнат съм! –развълнува се Тигърът.- Хайде качи се на мен, а аз ще те подхвърля малко. Висока скала си избрала. Няма ли да те е страх да скочиш?
-Няма! –засмя се еленчето от върха на скалата. -Няма да ме е страх, защото няма да скачам.
-Няма ли? – примигна Тигърът.
-Няма! Освен, че си жесток, си и глупав. Личи си, че не си ходил на училище.
Тигърът жално погледна нагоре, а после наведе глава и влачейки крака продължи към реката. Не гладът беше отстъпил на заден план и чувстваше само отчаяние. Вече не можеше да се мери с младите и дните му бяха преброени.

Миризма

Днес на след работа, както всеки ден минах по моста. Разминавах се със забързани хора, приключили работният ден. И аз бързах, но този ден спрях.
Долу, въпреки краят на работният ден, работата не спираше. Багери и камиони, унищожаваха последният запазен участък, от речното корито.
Спомних си каква беше гледката преди няколко години. Стените и речните прагове от дялан камък, устояли на водната стихия повече от 50 години, без всякакви белези. Зеленият облак от самозасадили се върби, обгръщащи течението на реката и спиращи вятърът. Каменистите брегове, които укротяваха речният устрем.И реката, различна през всеки сезон, но пълна с живот и в бурните каменисти участъци и в дълбоките бентове под праговете.Стотици хора всяко лято, намираха прохлада и място за почивка в самото сърце на града.Тук децата се учеха да плуват, но вече коритото е пусто.
Започна преди години, когато под предлог, за почистване на речното корито, машините влязоха. Истината беше, че на някога трябваха инертни материали, а речното дъно изглеждаше неизчерпаем източник.
За две години, коритото вече не беше също. Дълбаеше се дълбоко и сега коритото е осеяно с мътни локви с тинесто дъно. Старите прагове, нарочно подкопани се заменят с бетонни прегради, а зеленината я няма.
Докато гледах от моста ме лъхна миризма. Не беше, на тиня и не идваше от реката. Идваше от мен и от забързаните хора, които бързаха към домовете си. Всеки ден минаваме по моста и клатим, тъжно глави, но не направихме нищо.
Зная, че всичко е законно с подписи и печати, но можехме да направим нещо. Не реагирахме навреме. Не вярвахме, че толкова лесно може да се унищожи нещо, което изглеждаше вечно.
Сега мирише. Не от реката, а от нас и ще усещаме тази миризма с години.

Поглед назад

Миналият месец бях в отпуск. Нуждаех се от почивка, от ежедневие без планове и задължителни задачи. Бях се превърнал във влак, гонещ разписанието. Често със закъснение, и подминаване на някои гари, но не излизащ от релсите.
Почивката ми се отрази добре. Намерих време да видя познати, с които не се бяхме виждали отдавна. Намерих време, да свърша цял куп дребни неща, които все отлагах. Най-важното обаче беше, че не гонех срокове, нямах режим и нещо, което не можеше да се отложи.
Дори успях да се помотая безцелно по улиците. Градът е малък и някога познавах всяка негова уличка. Познавах къщите, дърветата, хората. С времето градът се променяше, но някак прекалено бавно и мързеливо, съпротивлявайки се на промените.
Вървях по малките улички, застинали в летният следобеден сън и търсех промените. Не тези от преди месец или година. Опитвах се да се върна и да си ги представя такива, каквито бяха в детството ми.
Не успях. Помня смътно старите къщи на центъра, паветата и сладкарницата, която беше вълшебно място. Спомням си книжарницата, която обикалях с часове. Помня местата, но колкото и да се напрягам, не виждам сенките на старите сгради. Дори баскетболното игрище, не мога да си представя. Асфалтът му стои още, превърнат в паркинг, но мястото ми е чуждо.
Последвах нишката на спомена и тръгнах без посока. Вървях по познатите улици, но спомените бяха избледнели. Изникнали са нови къщи. Някои направени с пари и вкус, но празни, други недовършени.
Тук там между новите, като призрак от миналото изниква стара измазана с кал къща. Дворът е обрасъл и пуст, но някак познат и пазещ смехът и сълзите на хора, които вече ги няма.
Улиците също са различни. Плетеницата от кабели по стълбовете, сателитните чинии по покривите и колите, днес са заели всяко празно място и сякаш изместили хората.
Стигнах до дворът на първото си училище. Оградата е нова, но както някога немирни ръце са направили дупка, за да скъсят пътя. На същото място, както някога. Дворът е пуст, а новата дограма на прозорците е покрита с решетка, през която дори детска ръка трудно ще се провре.
Заглеждах се в короните на дърветата и забелязвах нещо странно. Всичките са от времето което помня. Остарели, с тук там счупени клони, но същите. Няма нови и дори на мястото на фиданките, които ние бяхме засадили, сега има нови. Също толкова малки и крехки, завързани за дървен прът или оградени с лента.
Познато и мило. Години прекарани тук, които няма да забравя, а картините, няма да избледнеят.
Сега от дистанцията на времето, се замислям, че съм обичал този двор, не заради ученето. Идвал съм тук с радост, заради другите деца, приятели, съученици. Не мислехме за бъдещото и най-любимото ни време бяха междучасията, когато дворът оживяваше. Брояхме дните до ваканцията, но се разделяхме с тъга. Тук бяхме просто деца, които обичаха да играят, а училищният двор, беше хубаво място за това.

Утре (днес) е първият учебен ден. Дворът ще се изпълни с шумни ята от деца. Събрали цялата енергия и усмивки на света. Сигурно няма да имам възможност да мина от там. Моето време за игри е минало, но винаги при спомена ще си спомням усмивките.
За игри вече е късно, но за усмивки никога. Дори без повод, както някога.

Принцесата от кулата

Някога, много отдавна, в едно царство накрая на Земята, се родила принцеса. Родила се в семейството на най-могъщият цар в тези времена. Царството му било огромно, войската и богатството му неизброими. Искал син, но когато поел в ръцете си малкото вързопче, забравил всичко друго на света. За жалост Царицата починала при раждането и радостта от дъщерята, се смесила с тъгата по нея.
Новината се разнесли бързо и от всички краища на света, започнали да пристигат поздравления за раждането и съболезнования за смъртта на Царицата. Много царе пратили и специални пратеници, предлагайки своите синове за бъдещи женихи на принцесата.
Разгневил се Царят и изгонил всички, но предложения продължили да идват всеки ден. Царството му било апетитно и всеки малък владетел мечтаел да види синът си на тронът му.
Тогава Царят издигнал огромна кула и скрил Принцесата в нея. Отделил най-добрите учители и слуги, а подстъпите за кулата, пазели само доверени и изпитани пазачи.
Принцесата растяла, но никой външен човек не я бил виждал. Носели се легенди за красотата и умът и. Много принцове от далечни страни, под различни поводи идвали в царството и опитвали да зърнат принцесата.
Много от тях загинали или се осакатили, опитвайки се да изкачат стените на кулата. Други пазачите залавяли и след престой в тъмницата били гонени от царството.
На мястото на провалилите се идвали нови и нови. Някои се молели на Царя, други опитвали да подкупят слугите, но без успех. Дори един Дракон, долетял една нощ и се опитал да проникне в кулата. Стените и обаче били здрави и на сутринта го намерили мъртъв от изтощение със счупени нокти и зъби.
Един ден недоволните принцове се събрали. Всеки от тях бил обиден, но се чувствал призван за ръката на принцесата от кулата. Спорили дълго, но накрая се разбрали. Решили да се борят заедно, а принцесата сама да избере кой от тях е най-достоен.
Събрали войските си и обявили война на старият Цар.
Войната продължила много години, но накрая царството било завладяно. Не останал камък върху камък , а докъдето погледът стигал се виждали само руини и пламъци.
Последна паднала кулата. Старият цар загинал, а победителите се изправили пред Принцесата. Гледали я и в очите им се изписало разочарование.
Не била нито красива, нито грозна. Нито висока, нито ниска. Нито много умна, нито глупава. Просто обикновена принцеса.
Дори вече нямала царство, защото земите на нейното били разпределени от победителите.
Спогледали се принцовете, а после се обърнали и си тръгнали.

А какво станало с принцесата?
Живяла дълго. Намерила своят принц. Не бил нито красив, нито грозен. Нито висок, нито нисък. Нито много умен, нито глупав.
Дори си нямал Царство, а злите езици говорели, че и не е и Принц.
Възможно е, но двамата били щастливи заедно, а това е по-важно нали? По-важно дори от хубав край на приказка.

Мечти, мечти, мечти

Едно от нещата, които всеки човек носи винаги, това са неговите мечти. За мечтите е писано много. Казват, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му.
Може би да, или пък не, защото мечтите на човек се променят с времето, както и самият човек. Единственото, което остава, е че те са неповторими, колкото и понякога да изглеждат еднакви. Защото са лични. Дори когато в тях участват и други хора, с тяхно или без тяхно знание.
Мечтите са това, което определя пътят в животът ни и ако сме честни към себе си, влагаме каквото можем, за да се осъществят. Ако вложим по-малко от необходимото, мечтите не се сбъдват и остават само фантазии.
Имал съм и имам мечти. Имал съм и имам фантазии. За фантазиите ще замълча, но за мечтите бях поканен от Nezzo, тя пък от Svetla. Повече от година не съм участвал в щафета, но този път заради Nezzo, няма начин да откажа.
Но нека започна за моите мечти. За кои искате да прочетете? Или по-скоро въпросът е за кои искам да разкажа аз.
За тези останали в миналото, осъществени, или не. Мисля, че няма смисъл, но често ми се е случвало, достигайки до една мечта, да остана разочарован. Оказва се нещо, различно или пък аз съм се променил неусетно. Или пък осъществявайки една малка мечта, тя се оказва само част от това, което искам. Зад нея се отваря нов прозорец и продължавам напред.
Ами днес? Какви са мечтите ми?
Не са големи, не се и от тези, които променят света.
Мечтая...
Мечтая си да прекарам животът, който ми остава, в малкият град, където съм роден. Да виждам всеки ден планината, хората, улиците, къщите и да съм част от тях.
Мечтая, до мен да има още някой. Човек, който ме приема такъв, какъвто съм и аз него. Когато протегна ръка, да зная, че тя ще срещне друга, търсеща моята.
Мечтая някой ден, да работя за себе си. Без началници и подчинени. Не се нуждая от много средства и зная, че денят ми ще е по-натоварен, но го искам.
Три неща, но достатъчни. Място, човек и работа, които обичам.
Стига ми.


Няма да предавам щафетата. Не искам да товаря друг, защото темата е лична. По-важно е сами да помним мечтите си и търсим пътят за осъществяването им.

Еволюция на човечеството

Човек има две посоки, в които винаги иска да знае повече. Миналото и бъдещето. В бъдещето е надеждата, за нещо повече от настоящият момент. В миналото, търси опора и поуки, които никога не запомня.
От началото на своето съществуване, човечеството непрекъснато се променя. Не става въпрос за физическите промени, а за отношенията между самите хора и поведението им спрямо светът около тях. Приели сме, че еволюцията на отношенията е възходяща спирала, но дали е така?
Да, в историята са обозначени различни етапи, наричани строеве. Родово- общинен, робовладелски, феодален, капитализъм, комунизъм. Само, че нещата съвсем не са толкова ясно очертани. Дори днес на Земята съществуват още анахронизми, като робството.
Всъщност, ако погледнете не производствените отношения, които са основна причина за промените, а структурата на отношенията между отделните хора, ще забележите нещо интересно. Във всичките си варианти, те копират определени моменти от отношенията характерни за останалите живи същества, живеещи групово. Навсякъде се вижда пирамидалната структура, като различията са само в това, че при човека тя може да търпи промени, дори в рамките на едно поколение. При животните, тези отношения са инстинктивни и се променят много по бавно.
Излиза, че с всичките си претенции, за мислещо същество, човекът само копира създадени модели на вътрешновидови отношения. Нещо повече, всичките промени, не са продиктувани директно от разумът на хората, а са следствие от промяна на средствата за производство. Хората само усложняват тези промени, като единият от начините е революционното налагане на новите отношения.
Да, насилственото прилагане е по-бърз метод. Проблемът е, че този начин на промени нанася рани, които не заздравяват в рамките на десетки и стотици години. За мен винаги е било съмнително, дали по нормалният еволюционен път, промените е нямало да станат по-бързо.
Само, че всичките действия на човешките индивиди, са продиктувани от сравнително късият срок на човешкият живот. Хората са нетърпеливи и въпреки, че уж гледат напред, рядко са способни да действат последователно, с перспектива по-дълга от десетина години.
Къде сме днес? Днес повече от всякога досега сме свидетели, на все по-бързо развитие на средствата за производство. Мощта им е такава, че могат да сринат за дни, съществуващите отношения. Достатъчно мощни са, за да осигурят изхранването на цялото човечество и дори да променят Планетата.
За съжалени разликите между отделните държави, са огромна пречка. Разлика в образованието, стандартът на живот, достъпът до ресурси и технологии. Дори в рамките на отделните държави, тези разлики съществуват и дори се увеличават с времето. Ако към тези различия се добавят и тези на расова, религиозна и етническа основа излиза, че на този етап, каквито и да било общи проекти са обречени на провал. Съществуващите структури и организации, не са способни да решат, дори елементарни проблеми.
Човечеството е на прага на нови промени, за първи път от съществуването му, наистина на друго ниво. Различно от копирането на стадното поведение.
Преди да се осъществят обаче, трябва да има друг етап. Етап на обединение и премахване на различията, който ако погледнем светът днес, няма как да стане без насилие. Насилие не от типът на държавните революции от миналият век, а на войни. Това не е по-бързото решение, но е по-вероятното. Не е сигурно дори, дали самото човечество ще го преживее, защото досегашното оцеляване е резултат по-скоро на късмет. Надявам се, поне да не го доживеем. Нито ние, нито дори внуците и правнуците ни.
Погледнато от този ъгъл, не ми се иска да гледам в бъдещето. Дали пък няма възможност, просто някой етап да се прескочи? Или пък гледайки миналото, наистина да разберем поуките от него?

* Изображението е с лиценз Public Domain

Живот на скорост

-Здравей! Как си!
-Добре! А ти?
-Добре!
-Не сме се виждали отдавна. Къде изчезна?
-Аз ли? Аз съм все по старите коловози. Тук съм. Ти изчезна някъде.
-А, не! Последният път ти каза, че ще се обадиш.
-Обадих се! Обаждах се, няколко пъти, но ти все нямаше време.
-Ооо! Да, спомних си, но беше напрегнат период. Работата... Приятели, на които винаги им трябва нещо днес... Но после аз ти се обадих. Или поне така мисля.
- Не се обади....
-Така ли? Възможно е, но тези ангажименти....
-Разбирам! Работата, приятелите....
-Ами да! Времето не стига. Денят е само от 24 часа. Не стигат за всичко.
-Да, времето лети. Не стига за нищо, но пък когато съм с теб, не го усещам. Сякаш спира за миг.
-Наистина ли? С мен се случва същото. Жалко, че нямаме време.
-Да, времето. Ами сега? Имаш ли време? Аз имам среща след половин час, но можем да пием кафе и да си поговорим, както преди.
-Както преди.... Хубаво беше. Кафе? Да, разбира се! Само, че.... Само, че не днес. Не сега. Бързам, за среща. Може би утре?
-Утре ли? Но, разбира се! Денят е напрегнат, но ще намеря време. Може след работа. Май имам час време.
-Толкова се радвам! Да, разбира се! Но... Точно тогава имам час при зъболекаря. Вече трети път пропускам, а знаеш, че се мръщи. Нека е в сряда. Тогава имам цяла вечер на разположение.
-Не, в сряда съм в командировка. Ами другата седмица как си?
-Не зная, но вече закъснявам. Трябва да тръгвам. Радвам се, че се видяхме след толкова време. Ще се видим пак, разбира се. Ще намерим време. Ще ти се обадя!
-Не, аз ще ти се обадя!
-Да, още в понеделник ще ти звънна и ще се разберем.
-Да! Още в понеделник. Все ще намерим време, когато сме свободни.
-Да, времето... Денят е само 24 часа. Винаги закъсняваме за някъде. Омръзна ми! Планове, срокове.... Стрелките на часовникът не спират никога. Бързат, бързат, бързат...
-Да, часовникът.... Стрелките.... Живот на скорост. Докато се огледаш и животът е минал, а ти си гледал цял живот в стрелките.
-Живот на скорост.... Знаеш ли, защо не ги спрем за малко. За час или два. И без това вече сме закъснели.
-Защо не. Само, че не можем да ги спрем. Не можем, но можем да не гледаме в тях. За час или два. Ще пием кафе и ще поговорим.
-Да, ще поговорим, както преди. Без да гледаме часовникът. Тогава беше хубаво, но не поглеждахме часовника.
-Да, ще поговорим, без да поглеждаме стрелките. Поне не днес....

Класация

Лятото се изниза внезапно, както беше дошло. Сякаш вчера, наоколо властваше пролетта и на всяка крачка се раждаше нов живот. Ден след ден, слънчеви лъчи изгаряха земята и изсушаваха всяко стръкче, дръзнало да надигне глава. Само около реката, близо до живителната влага, все още зеленият цвят упорстваше.
От всяка пора на тялото се стичаше пот, която изсъхваше преди да достигне земята.
Лъвът, захвърли ядосано последния доклад за състоянието на гората, събра набързо багажът си и без да се обади на никого, замина на почивка. Заслужил я беше, а и нямаше кой да го спре.
Животните не усетиха цяла седмица отсъствието му. Животът си течеше по инерция, по правила въведени откакто свят светува.
Когато разбраха, обаче настъпи паника. Бяха свикнали, да има някаква йерархия, да знаят кой командва. Бяха свикнали друг да мисли вместо тях.
-Ами сега, какво ще правим? Лъвът е изчезнал и гората е без водач. Кой знае, какво му се е случило. Добър цар беше, но трябва да помислим за друг. Не можем без цар.
-Че, не можем, не можем! – обади се Лисицата.- Само, че кого да изберем? И защо да е ТОЙ? Защо да не променим традицията и да имаме Царица? Аз например бих се заела с тази тежка и отговорна задача.
-Да, да!!! –изръмжа Мечокът.- Ще ти се! Ако ще избираме Цар, аз съм най-подходящ. Най-едър и силен съм!
-Аз пък съм, най-учен! –обади се Бухалът.- Защо пък, аз да не съм новият Цар!
-А, аз съм най-красив! – не остана по назад Еленът.- Значи и аз мога да претендирам за поста.
-Стойте!- опита се да успокои страстите, Костенурката.- Нещата не стават със скандали и спорове. Освен това от къде сте сигурни, че единият е най-силен, другият най-учен, а третият най-красив. Те тези неща, се определят с класации.
-Класации ли? Че какво е това?-учудиха се животните.
-Това е, човешка дума.-важно отговори Костенурката.- Хората правят класации за всичко. Имат класации за сила, за красота и за ум. Сещат се за нещо, правят си класация и гласуват. Който събере най-много гласове, той е по-по-най. Освен това има и втори и трети. Всеки може да участва и да си намери точното място.
-Че защо е нужно?- попитал Мечокът.- Ако някой иска да разбере, кой е най-силният просто трябва да се пребори с мен.
Само, че животните не го слушаха и посрещнали идеята за класации с радост. Поумували и направили класации, за каквото се сетили. Всеки се надавал да попадне в челото. Ако не на една, поне на друга класация.
Дошъл денят за гласуване и всички животни се юрнали. За час дали своят глас. С нетърпение, очаквали да се отворят урните и да разберат, кой на кое място, в коя класация е.
Когато журито обявило резултатите, гласовете на всички замлъкнали....
На първо място по сила, бил класиран Славеят. Всички птици били гласували за него.
На първо място по ум, била класирана Пеперудата. Всички насекоми били гласували за нея.
На първо място по красота, била избрана краставата Жаба. Всички земноводни били гласували за нея.
Животните стояли слисани и дълго не проронвали и дума. Накрая Вълкът, който бил на последно място във всички, гневно изръмжал на Сърната:
-Ти, защо ми мътиш водата, бе?
-Но, Вълчо, това е от друга приказка.
-Не ме интересува! Ще те изям и толкова!
Животните се пръснали уплашено, а на полянката останали само Невестулката и Порът:
-Да, знаеш, че Заекът е виновен за всичко!- изсъскала Невестулката.- Аз отдавна го зная!
-Права си! Заекът е виновен за всичко!- потвърдил важно Порът и тръгнал да разпространява новината.
Никой дори не обърнал внимание, че отдавна никой не бил мяркал Заекът.
Всъщност в тази гора, никога не били живели зайци....

Съединението на България

На днешният ден празнуваме Съединението на България. През есента на 1885 година се извършва обединението на Княжество България и Източна Румелия. Една мечта на всички българи от денят на Берлинският договор е сбъдната. Нещо повече, това е едно от малкото неща в новата ни история, което сме направили сами. Без да търсим мнението на останалият свят и въпреки неодобрението му.
Всъщност Съединението е нямало дори подкрепата на официалните власти в Княжество България. Това не е спряло, хората организирали и извършили акта.
Днес искам да припомня, нещо за тези хора, което не се споменава или се губи между редовете.
Голяма част от тях са били политически емигранти от Княжество България. Хора, чийто живот, здраве и лична свобода в свободна България, са били в опасност. Хора, които са се чувствали по-свободно в автономната провинция на Османската Империя, отколкото в Княжеството.
В Княжеството, думи и понятия, като свобода на словото и човешки права са били мръсни думи. Там освободителите и новоизлюпените политици, бързо са научавали всеки наивник, че между свобода и свобода има разлика.

Получава се странно нали? Излиза, че хората които са били в основата на Съединението, са действали против собствените си интереси. Унищожили са мястото, където са били в безопасност, заради някакви идеали.
Всъщност, са действали не за онзи момент, а за бъдещето. Можели са да чакат. Да си живеят живота и просто да чакат. Все някога, това е щяло да се случи. В някой ден „Големите братя” все са щели да ни включат в поредният пазарлък, за преразпределение на света. Срещу поредната доза благодарности за вечни времена.
Винаги на този ден съм си мислел, че основното не е самият акт на Съединението. Основното е примерът, че можем да направим и нещо сами. Без да се ослушваме, като слаби ученици, кой и кога, ще ни дърпа ушите.
Е, примерът ни е бил даден. Преди много години, сме показали на света, че можем. Можем да имаме собствени интереси и да ги отстояваме.
Днес само се чудя. Чудя се дали един пример е достатъчен. Чудя се и кога ще го направим пак.
Дали ще доживеем такъв момент?

* Изображението е с лиценз Public Domain

Интернет, приятелите, доверието

Отдавна бях започнал този пост, но все нещо отлагаше написването му. Наскоро пак се зарекох да го довърша.
Интернет е хубаво място за общуване и създаване на нови контакти. Някои казват, че всъщност интернет общуването, се използва, като заместител на реалните контакти. Да, има такъв момент, но повечето хора го ползват, като допълнение на тези контакти.
Мрежата има едно незаменимо свойство- скъсява разстоянията. Няма значение, в коя точка на България или света сте. Имате ли интернет достъп, може да контактувате с всеки и навсякъде.
Все пак мрежата има свои особености.
Едно от тях е масовото използване на думата приятел. Преди 6-7 години, направих първите си стъпки в нета. Едно от нещата, които ме шокираха беше масовото използване на думата приятел. Когато за първи път в сайт, непознати започнаха да ме добавят за такъв, реагирах остро. Някои се обидиха, други се смяха, но бях свикнал с друго понятие за приятел. От тогава винаги съм предпазлив, когато го използвам. Донякъде причината е и многото деформации в сайтове, където понятието „приятел” служи единствено, като договор за взаимопомощ.
Facebook е друг пример. Хора и фирми използват масовото добавяне на приятели, единствено за да увеличат, собствената си популярност. Има хора с над 1000 „приятели”, които всеки ден добавят нови. Невъзможно е да следиш, такъв поток от информация, но очевидно целта е обратната.
Винаги се смущавам, когато някой при първи контакт в нета или извън нета, веднага ме нарича приятел. Човек, който нарича всеки срещнат приятел, няма такива. Има само интереси и с времето се научих да заобикалям такива хора отдалеч.
Да си призная не мога да обясня, как се формира отношението ми в нета. Понякога даден човек ми става симпатичен и времето само потвърждава, че имаме общи неща. Друг път още в началото се отдръпвам. Същото се случва и с хората извън нета. Ако трябва да опиша, защо съм приятел с някого, ще се затрудня. Никога не съм мислил върху това. Просто го зная.
Излиза, че ако махнем невъзможността за близък контакт, нещата не са толкова различни. В нета по-скоро нещата опират до доверието, което може да имаме на непознат човек. Особено, когато не можем да го видим и опознаем лично.
Поне от моят опит, мога да твърдя, че в нета доверие трябва да се дава по-лесно. В реалният живот, действаме по инстинкт и знанията ни за човекът срещу нас, които мозъкът ни събира. Понякога ни мамят, но това може да се случи и в нета. Само, че в нета измамниците, нямат на разположение за въздействие, едно от най-силните си оръжия- визуалният контакт. Това, което сме приели за недостатък на интернет общуването, в този случай е предимство.
Да и аз съм бъркал. Давал доверието си на хора, които не са го заслужавали, но е било само няколко пъти. Не съжалявам за това и това не ме е променило.
Има още една особеност на приятелите в интернет, която е може би най-неприятна. Те изчезват. Да, стопяват се в нищото, все едно никога не са съществували. Често дори не оставят следа.
За 6-7 години в интернет и аз съм загубил много приятели по този начин. Аз също съм се махал от сайтове и сам заличавал всяка следа там. Може би някой си спомня за мен, както и аз си спомням за хората, с които съм имал общи ценности. Скоро правих една равносметка. Оказа се, че най- старият приятел, който имам в нета е от около три години. Предишните четири, все едно не са съществували. Стана ми тъжно, както всеки път, когато някой виртуален приятел изчезне. Чувството е същото, както и с реалните приятели. Няма разлика.

Кулите

Имало едно време, един майстор строител. Златни ръце имал и каквото и да захванел, строял го хем здраво, хем красиво.
Строял къщи на обикновени хора, строял и палати. Строял мостове, за да минават хората и крепостни стени, за да ги спират.
Каквото и да направел, оставял почеркът си и хората, познавали сътвореното от него винаги.
Бил млад човек и кипял от енергия. Не спирал нито за час. Завършвал един строеж и започвал нов.
Един ден, го извикали при царят на царството, където живял. Имал специална поръчка и искал да я изпълни най-добрият строител.
Новият му дворец бил почти готов и бил чудо невиждано. Само една от кулите не пасвала и загрозявала цялата картина.
Царят наредил за я разрушат и поверил строежът на майстора.
Майсторът не се поколебал. Още преди да е започнал знаел, къде ще постави всеки прозорец и всеки камък. В главата му кулата вече била построена и нямал нужда от план. Запретнал ръкави и за месец я построил.
Всички били очаровани от новият замък на царя, но най-много възхищение будела кулата. Не можели да откъснат очи от нея.
За откриването дошли и гости от други страни, но и те най-дълго се спирали през кулата.
След седмица при строителят, дошъл първият съветник на царя и пожелал и той кула. Майсторът построил и нея и тя била дори по-хубава от първата.
Докато се усети, майсторът бил затрупан от поръчки за кули. Обичал работата си и строял без умора. Приключвал едната кула и започвал другата, без почивка.
Скоро царството се изпълнило с кули, една от друга по-красиви. От далечни земи идвали хора, да ги видят и нарекли царството – Царство на Кулите.
Хората били доволни, че царството им се прочуло. Радвали се и се хвалели, но имало един човек, който бил тъжен.
Майсторът на кулите, от ден на ден ставал все по-затворен. Работата не го привличала вече. Не искал да строи само кули, но никой не го питал. Всеки в царството искал негова си кула.
Един ден майсторът изчезнал....

Минали години. През един топъл пролетен ден, в Царството на Кулите пристигнал старец. Няколко дни обикалял царството. Разглеждал всичко с интерес, а един ден седнал на брега на една река гледайки хората преминаващи по старият мост.
Наблизо имало млад мъж, който ловял риба.
-Хубаво царство.- подхванал разговор старецът.- Толкова кули и всяка е по-красива от другите. Личи почеркът на голям майстор, оставил част от себе си в тях. Знаеш ли името му, млади човече?
- А, кулите ли? Че кой им обръща внимание? Навсякъде е пълно с тях, а не служат за нищо. Ако искаш да видиш нещо интересно, старче, погледни старият мост отсреща. Всеки ден хиляди хора минават по него и така е от години. Един камък не се е разместил, а е строен когато баща ми е бил дете. Всички помнят майсторът, който го е построил. Златни ръце е имал и е строил за хората. Трябва да видиш къщата, в която живея. Пак същият майстор я е построил за дядо ми и в нея още има частица от него. Това е майсторлък, старче! Кули може да строи всеки.

Хлябът

Някога, преди много години живял един цар. Бил поклонник на изкуството и целия си живот бил посветил да събира хората с дарба и да им помага.
Най-добрите певци, поети, художници и артисти били събрани в двора му. Били осигурени до старини и всичко, което им трябвало се осигурявало.
Един ден съобщили на Царя, че в малко селце в планината живее момче-чудо. Имало невиждана дарба да рисува. Рисувало с всичко, което му било под ръка и всичко нарисувано от него сякаш оживявало. Всяка картина излъчвала живот и често хората бъркали нарисуваните картини, с реални неща.
Царят наредил да доведат момчето, а когато го довели останал възхитен от картините му. Отредил му собствено ателие и повикал учители от цял свят, за да доразвият талантът му. Момчето нищо ново не научило. Знаело повече от учителите си и дори им давало съвети.
Когато пораснало, царят го изпратил да обиколи света. Върнало се след година и освен всички шедьоври, на старите майстори, които видяло, посетило и чудни места. Видяло много неща. Красива природа и пустош, герои и злодеи, богатство и нищета.
Върнало се и нямало търпение да нарисува картините, които видяло. Рисувало денонощно и на платното оживявали невероятни места и хора.
Царят пък нямал търпение да види новите картини. Дълго стоял пред всяка и и се любувал. Такъв талант не бил виждал. Хвалел се на всички и картините били на видно място в дворецът му.
Един ден на гости дошъл друг владетел. Разгледал картините, изслушал хвалбите на Царя и се засмял:
-Хубави са! Не мога да им намеря недостатък, но моят художник е по-добър. В неговите картини има нещо, което тук не намирам. Не зная точно какво, но нещо ми липсва.
Скарали се двамата царе. За малко да се хванат за брадите, но ги разтървали. Когато се успокоили, дълго мислили и намерили начин, да разберат, кой от художниците е по-добър.
Събрали най-хубавите им картини, смесили ги и направили изложба. После поканили, ценители от цял свят. Разбрали се, че художникът, чиято картина се продаде най-скъпо, ще е победителят.
Дошли много хора. Дворецът се изпълнил и час след началото, всички картини били изкупени. За всяка наддаването било оспорвано, а сумите фантастични.
Двамата царе с нетърпение очаквали резултатът. Всички картини били купени вече, но гостите се били събрали в един ъгъл и от там се носели възторжени викове и спорове.
Там върху малка дървена масичка, бил нарисуван един хляб. Двамата художници, стояли наблизо и се усмихвали.
-Невероятно е!
-Като истински е!
-Дори усещам ароматът и сякаш вкусът!
Двамата царе се приближили. Погледнали картината и онемели.
-Това е шедьовър! Дори трохите са като истински! Прекрасен, великолепен хляб! Който е нарисувал тази картина, той е победителят!- възкликнали в един глас двамата царе.
Художниците стоели встрани продължавали да се усмихват. После пристъпили към картината, отчупили по парче от хляба и го сложили в устата си.
-Не е картина. Това е истински хляб и е направен в кухнята. Всеки ден същият хляб се сервира на трапезата, но никой не го забелязва. Решихме, че той е по-ценен, от всички картини в тази зала. Виждаме, че всички са съгласни. Няма цена за продаване, но всеки, който иска може да получи частица от него.