Всеки своя пътека си има

пътекаВ библиотеката ми една книжка, събира праха отдавна. С платнени корици в цвета на старо злато, купена още в ученическите ми години. Тогава често съм ровил из страниците ѝ. Не е роман, а стихове, на един поет, който днес малко хора помнят. Може би причината е, че част от творчеството му е посветено на миналата епоха, която днес се отрича напълно.
Нищо ново под слънцето. Всичко, дори поезията се дели на наша и чужда. Цялата история на човечеството, се гради на това противопоставяне и не вярвам, че скоро нещо ще се промени.
Наскоро извадих книжката и я изтупах от праха. Отвори се сама и дори без да погледна знаех мястото, защото съм прочитал тези редове стотици пъти. Някои казват, че са плод на отчаяние, но е по скоро реалистична картина на света.
Всеки своя пътека си има.... Ами това е! Колкото и да не искаме да го приемем, колкото и да се заблуждаваме, всеки от раждането до смъртта си остава сам. Дори когато, до себе си имаме човек, на когото държим, всеки от нас продължава да върви по своята си пътека. Може да са успоредни, но са различни. Може да се пресичат понякога, но никога не се сливат напълно.
Лошо ли е това, или хубаво?
Не зная. Може би е само тъжно.

ПЪТЕКА
Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.

Умореният ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!

Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи.

Всеки огън гори- догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка.

...Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...

*Стихотворението е от цикъла „Всеки своя пътека си има“ на Пеньо Пенев- 1957 година. Цикълът започва така:
....Човек се ражда, за да даде другиму любов. Оня, който никому, дори и на куче, не е дал поне капка любов, той напразно е дошъл на този свят. По-добре щеше да бъде, ако майка му вместо него беше родила камък. Такъв човек не познава мъката и щастието, няма да остане в сърцата на хората, те няма да го запомнят с добро. Такъв човек - по дяволите!

Докато препрочитах стиховете се замислих, можем ли да дадем наистина нещо на другите, ако сме обречени цял живот да вървим по различни пътеки.

12 коментара:

  1. Пеньо си беше и си остана Пеньо...
    С епохи се оправдават некадърниците.

    ОтговорИзтриване
  2. и аз го препрочитах навремето. но при нас беше махнат от учебния план по литература. дали децата го изучават сега, се чудя...

    ОтговорИзтриване
  3. Нне знам какво ще се промени, виждам само разпад-ние/вие/те/АЗ.

    ОтговорИзтриване
  4. Когато хвърлиш пръчка на кучето то отива, взема я и я донася, но! не ти я дава. Стиска я със зъби. Научаваш го да дава като му дадеш „лакомство“... Изводът е: за да получиш, трябва да дадеш и даваш, когато получиш.Ти на мене, аз - на тебе.
    Някой ще каже, че ние не сме кучета. Не сме! По-лоши сме. Кучето винаги носи пръчката, а човекът, когато реши, че вече го е дресирал достатъчно, не дава „лакомство“-то, а минава с потупване по главата и промърморване: Браво! Добро куче!...

    ОтговорИзтриване
  5. "Поетът с ватенката", така го наричаха всички , които "създаваха социалистическата литература".Те го кояха за жените, за същността му, за таланта му, за това , че е жив....Колко нелепо беше да си различен и зареден с искрата на правдата, на истината и любовта. Отиде си неразбран от тези, които крояха живота ни, но затова пък , когато намерим стиховете му, знаем, че е толкова жив....Благодаря на автора!Христос Воскресе!

    ОтговорИзтриване
  6. Още Библията казва, че човек не може да живее сам. Така че вървейки всеки по пътя си е обречен да обича, за да измие тинята от душата си . Давайки от доброто, което е у всеки човек, пътникът по-леко върви и се надява да всели светлината в себе си...

    ОтговорИзтриване
  7. Не съм убедена доколко реалистична е картината - да, всеки върви по пътя си, но и във всеки миг собствената ни траектория се пресича от много, много хора, с които споделяме живота си. Макар и рядко, случва се някой да тръгне с нас или ние - с него, и да повървим заедно, в един или друг смисъл.

    Често се чудя какъв е критерият за окичване на някого или нещо със "забравен/забравени". Читателите на поезия се появяват, мисля, най-вече в семейна и приятелска среда. Пеньо Пенев винаги си е стоял в библиотеката ми наред с всички стихосбирки.

    ОтговорИзтриване
  8. Hristos Voskrese na avtora! I blagodaria za napisanoto. Ne sam go prochitala otdavna Penio Penev, no go obicham i poznavam stihovete mu. Da, taka go narichaha - poetat s vatenkata,tolkova grubianski zvuchi!Za niakoi e bilo gordo ?!Sotz peizaj... Dushata mu beshe nejna i ostana nerazbrana ot mnogo negovi savremennitzi. Kakto i drugi poeti. Krivolicheshta be jiteiskata mu pateka, no i s mnogo trani po neia ot razocharovaniata mu. Dali niakoi slaga poniakoga edno tzvete na groba mu v Dimitrovgrad, tam blizo do garata, bih go napravila ako se sluchi da ida do tam niakoga...

    ОтговорИзтриване
  9. "...И най-милото ще отмилее,
    и най-близкото става далечно..."
    Благодаря, че ми го припомни...
    Чак настръхнах! Приятен ден!

    ОтговорИзтриване
  10. Пътеките дори да са различни, понякога се пресичат. Там хората могат да се сблъскат един с друг, да се разминат или да се опознаят. Понякога, някои тръгват заедно по видима само за тях нова пътека...
    Малко неща съм чел от Пеньо Пенев. Това стихотворение не е от тях. Тук той е мелодичен, макар и отчаян.

    ОтговорИзтриване
  11. @Кръстю, те повечето некадърници не се оправдават, а се оправят добре, с нахалство и липса на скрупули:(
    @Ясмина, не зная за децата, но си струва да се прочете, дори и тези които днес ни изглеждат наивни.
    @Емо , аз понякога още съм оптимист. Рано или късно се стига до дъното, а от там има само една посока.
    @slavuncho , мисля че човекът може и да дава. Виждал съм такива хора и съществуването им е доказателство,че причината не е в природата. Друг е въпросът , че няма ненаказано добро:(
    @Анонимен(1), хубавото е, че винаги ще има такива хора.
    @Анонимен(2),за съжаление виждаме по-често обратното.
    @Aria,да пресичат се, но колко пъти с сливат или поне са успоредни. Може би и не са ни нужни много общи пътеки, но много хора не се отделят от своята цял живот. За забравен не е точната дума, но думите както и книгите имат своя живот. може би по-дълъг от този на хората, които са ги написали или са ги прочели, но в повечето случаи наистина ги забравяме. Хубаво е, че припомняш и в твоя блог, такива стари книги, но за днешните млади, те са непознати. Има книги в библиотеката ми, които не са отваряни от десет години и се сещам, чак когото попадна случайно на тях и отворя кориците.
    @Анонимен(3),
    @Zvetanka Shahanska, да тъжно е и силно.
    @ivo_isa , всъщност пресичат се често, но за прекалено кратко, а тези някои са малцина щастливци.

    ОтговорИзтриване
  12. Завърших преди няма една година гимназия, която според разни класации е доста елитна (ловешката езикова). През цялото обучение по литература никога не се намери повод ДОРИ ДА СЕ СПОМЕНЕ Пеньо Пенев. Дори само като име, като факт, не, не и не. Випуск след випуск излизат "хора", които не свързват името Пеньо Пенев с нищо. Нито с "поет", нито с "абе, там по литература...", нито с "аа, верно че имаше такъв", нито с каквото и да било.
    Но за сметка на това беше обърнато достатъчно внимание на промиването на мозъците ни с нестихващите иррелевантни патриотични безсмислици на бездарници като Иван Вазов, чиито първолашки римички няма въз основата на какво да издържат дори една толерантна, но непредубедена критика. Важното е младежта да се научи да се бие в гърдите и да крещи "България на три морета!!!", без да желае да забележи неизмеримото падение от великите българи от миналите векове до смехотворните тесногръди страхливи човекоподобни, в които сме се превърнали днес.
    E, нормално е, за шедьоврите на Пеньо Пенев, които огряват душата с чувства на човечност, любов, чест, достойнство, правда и истина, не може да се намери време, а може би и аудитория.

    ОтговорИзтриване