Сива икономика

сива икономика
Днес в работата, стана въпрос за сивата икономика. Всъщност поводът бяха повишаващите се цени и се замислих, доколко не правим разлика между сива икономика и престъпна икономика.
Формално погледнато и двете са извън закона. И двете крият данъци и си спестяват разходи, които трябва да пълнят бюджета.
Проблемът е, че не се прави разлика, между малката фирма с десетина човека персонал, която крие оборот защото, всяка стотинка е нужна за оцеляването и откровената кражба, извършена с куп счетоводители от някой промишлен или търговски гигант. Разликата не е само в размера на средствата. Малките фирми имат и друга функция- социална. Ако ги нямаше, безработицата щеше да е поне двойно по-голяма, защото за много хора, семейния бизнес е единственият възможен начин за препитание.
От години се говори, за средна класа и развитие на малкия и среден бизнес. Само, че всичко остава само с говоренето. Малките фирми не могат да са конкуренция на гигантите, но могат доста успешно да регулират пазара и цените. За целта не са нужни приказки, а реални облекчения. Иначе държавата сама ги тласка към сивата икономика. Другият им изход е фалитът.
Да вземем един пример, с малките квартални магазинчета. Едно по едно хлопват кепенците, притиснати от големите вериги. На първо време, това е хубаво за потребителя. Цените падат, редуват се чудни промоции, като мляко за 5-6 стотинки и потребителят е доволен.
Само, че след като се ликвидира, конкуренцията на малките магазинчета, веригите придобиват монополно положение и си избиват парите. Вече те единствени диктуват цените, и кое колко ще струва по цялата верига.
Преди нова година, когато избирах компютър, проверих цените в някои вериги. Почти нямаше разлика. След това минах и през малка фирма в града, където за същата конфигурация цената беше със сто лева по-малка. Само,че вече бях дал парите и ме хвана яд. За разлика от големите вериги, съм сигурен, че дори гаранционното обслужване, ще е по-добро. Вместо да се чака месеци, ако се случи нещо, ще отнеме ден или два за ремонт.
Сигурен съм, че и тази фирмичка с единия крак е в сивата икономика. Дава хляб на трима, или четирима човека, дава право и на избор, от който хората са доволни. Парите не се изнасят в чужди банки, а се завъртат отново и то без прекъсване, така че и държавата си взима своето.
Е, за тази сива икономика, мога само да кажа: Да ни е жива и здрава!
Все още са останали такива магазинчета и работилнички, но докога ли? Направих си груба сметка и установих, че в последните двадесет години, най-добре съм бил, точно когато тази малка „сива“ икономика, е била в разцвет.
А за другата икономика, която действа с бели ризи? Обществена тайна е, че най-големите измами с акцзите за алкохола, например са точно на големите производители. При горивата, е същото, а и навсякъде, където има монопол, независимо държавен или частен. Тези фирми, никой не ги пипа, защото си плащат, на когото трябва и най-вече на политическите партии.
Нещата няма да се оправят скоро. Мисля,че малката сива икономика ще я има винаги. Въпросът е да се извлича ползата и в какви граници е поносимостта към нея. За големите играчи, положението е още по-безнадежно. Щом премиерът сам подложи в гърди, в защита на един монополист, с аргумента,че е важен за бюджета, какво остава , за тези на по-ниските нива. Същото е и в топлофикациите, в енерго-разпределителните дружество, в телекомите и т.н..
Напоследък чета гръмки думи за търсене на картелни споразумения и наказания на виновни фирми. Проблемът е, че не им вярвам. Забелязал съм, че който и да е бил на власт, използва тези фрази, не заради потребителите. Просто се разчиства пътя на едни „приятелски“ фирми за сметка на други.
А Земята се върти....

Злодей

Животните в гората, били разтревожени. Неизвестен злодей, всяка нощ обикалял и превел куп бели. Всички животни имали, от какво да се оплачат. И друг път в тъмните нощи, се случвали странни неща, но животните били свикнали. Този път, обаче неизвестният злодей бил прекалил. Нямало място и дом, който не бил засегнат.
Събрали се животните и решили да се оплачат на Лъва. Събрали се пред пещерата му, помолили да ги приеме и поискали да вземе мерки, за да залови злосторника. Издигнали дори гласове, срещу начина по-който ръководи Гората. Приел ги Лъвът, изслушал ги и се намръщил:
-Огорчен съм!- изръмжал той.- Очаквах повече благодарност да това, което правя за тази гора. Не спя по цели нощи, за да осигуря вашето спокойствие и добруване. Толкова неща съм направил за вас, а вие ме занимавате с дреболии. Злодей обикалял по нощите в гората. Ами, че то винаги е имало злодеи. Имало е, но вече са по-малко и има ред. Ето например Вълкът се поправи и вече не яде другите обитатели наред. Подбира само болни и стари и така даже помага на останалите животни. Мечката също се поправи. Не разрушава вече кошерите, а внимателно вади меда от тях, за да не останат горките пчели и без покрив. Вижте и Порът. Трудно беше, но го принудих да не изяжда всички яйца в гнездата, а да оставя по едно. Така и птиците, могат вече да продължат рода си. Ами лисицата? С нея беше най-тежко, но вече не всяка нейна дума е лъжа. Редува една лъжа с една истина. Не е пълен успех, но това са си 50% решаване на проблемите. Сега ме занимавате с някакъв злодей, който някой не е виждал и прави кокошкарски бели. Сигурно е някой мой скрит недоброжелател, който иска да ме злепостави. Да изцапа доброто ми име. Да провали всичките ми усилия, да въведа ред в тази гора. Само, че аз няма да се занимавам с него. Няма да губя времето си с дребни дела. Сигурен съм, че е някой от вас и когато ми остане време ще го пипна и няма да има милост за него!
Животните уплашено не проронвали нито дума. Само Заекът се престрашил и се обадил:
-Ваше Лъвско Величество, може за вас злодеят да е дребен, но ние всяка нощ живеем в страх. Може да имате и по важни неща, но ако Вие бяхте пострадали, нямаше да говорите така.
Лъвът побледнял, а след това почервенял от гняв. Погледнал Заекът строго и изревал неочакван въпрос:
-Зайко, къде беше ти преди два месеца, точно в полунощ?
Заекът се стреснал и се замислил, но докато се мъчел да си спомни, Лъвът скочил върху него и го изял.
-Заекът е бил!- спокойно обяснил Лъва.- Знаех си аз, че ще се издаде сам. Виждате, че се грижа за всичко и пак на мен трябва да благодарите, че ви отървах от злодея. Никой не може да се погрижи за вас, по-добре от мен! Някой друг има ли въпроси?
Никое от животните не се обадило. Разотишли се мълчаливо и животът потекъл по старому.
Неизвестен злодей, отново всяка нощ обикалял гората и превел куп бели. Всички животни имали от какво да се оплачат, но не го правили. Страхът от злодея бил по-малък отколкото от грижовния цар на гората.

Мъртвата планета

мъртва планетаИма някъде там далеч, в небесните пространства, има една малка планета. Гола и пуста е, а повърхността и е покрита с прах и проядена от ударите на хиляди метеорити. Само лъчите на нейното Слънце, играят по повърхността и. Където огряват топят и камъните, а скрият ли се космическият студ сковава всичко.
Не винаги тази планета е била гола и пуста. Някога цялата и повърхност е била покрита с водите на Океан. Вятърът и слънцето били единствената му компания, но в Океана се родил живот.
От дълбините му изплували странни и всемогъщи същества, които нарекли себе си Богове. Всеки от тях владеел някаква стихия.
Един можел да командва вятъра, втори можел да разтърси земните недра, трети бил повелител на дъжда и гръмотевиците. Всеки имал своя задача и сила и не се месели един на друг.
С времето Боговете, ставали все повече. Те променили планетата. Океанът се отдръпнал и се показали първо острови, от които се образували огромни континенти. Вече не било толкова еднообразно, но на боговете било скучно.
Тогава открили, че заедно могат повече и след хиляди опити създали първия живот. Било малко и беззащитно създание, но скоро Боговете придобили майсторство. Започнали да създават все по-сложни живи форми. Все по-огромни и защитени срещу природните стихии. Скоро Планетата се пренаселила. Денем и нощем животът не стихвал и ставал все по-силен и независим. Организирал се сам и тръгвал по непознати пътища.
Богове, гледали с гордост своите рожби, но нещо липсвало. Отнело им милиард години, за да открият какво, но времето било без значение за тях. Било толкова очевидно, че дълго им убягвало. Нито едно от новите същества не притежавало разум, подобен на техния.
Богове решили да поправят пропуска си, но не могли да се разберат, какво точно да е новото същество. Всеки от тях имал свои идеи и се чувствал достатъчно силен, за да ги осъществи сам.
След дълги спорове, решили всеки да опита сам. Да създадат различни форми с разум и да им дадат свобода. Времето щяло да покаже, коя от формите е най- удачна и съвършена.
Скоро Боговете, били готови с проекта си. Запретнали ръкави и за една нощ и един ден, новите създания били сътворени.
Когато ги огледали, дори и Боговете, се учудили на резултата и многообразието. Имало създания от дърво, от земя и от вода. Имало такива, които били безплътни, като вятъра и създания от камък, от огън и от желязо. Нямало две еднакви и единственото, което ги свързвало било разумът. Всяко от съществата, използвало този дар различно, но единствено за своя полза.
Някои загинали веднага, но други оцелели. Справили се с природните стихии, но след това за изненада на създателите си, започнали борба помежду си. Богове се стреснали, но си били обещали, да не се месят. За да спазят обещанието си, напуснали планетата и решили да се върнат след милиард години. Оставени сами съществата с разум, се нахвърлили с нови сили, върху съперниците си. Дълги години продължила борбата. На няколко пъти, ту едно, ту друго създание успявало да надделее, но това били временни успехи. Скоро везните се накланяли в друга посока.
Залисани в борбата, създанията с разум така и не забелязвали, че с битките си нараняват, не само противниците си, а и Планетата. Когато разбрали било вече твърде късно. На Планетата вече нямало нищо друго, освен прах. Океанът бил изчезнал безследно оставяйки след себе си само бели кристални ивици сол.
Скоро едно по едно, загинали и съществата с разум. Последно оцеляло, това направено от камък, но ветровете кръстосващи пустинната повърхност, превърнали и него в прах.
От тогава Планетата се носи по орбитата си, гола и пуста , а повърхността и покрита с прах, е проядена от ударите на хиляди метеорити. Животът е изчезнал, а има още много време, докато Боговете се завърнат. Може би, никога няма да дойдат отново. Може би, някой ден ще пристигнат, ще огледат голата планета и ще започнат отново. Този път няма да имат изобилие от материал, но ако потърсят усърдно, ще забележат, че все пък планетата не е съвсем пуста. Един от Боговете,не успял да направи същество с разум. Опитал, но за материал бил избрал Любовта и не се получило. Новото създание не искало да убива и бързо загинало. Никой не му обърнал внимание. Никой не забелязал,че прахта от него се пръснала по цялата планета. Във всеки камък, всяка песъчинка и всяка частица въздух. Още е там и чака. Ако някога Боговете, се върнат и започнат отново, във всяко нещо, което сътворят ще има частица Любов.
Тогава нещата ще са различни и мъртвата Планета, ще се възроди отново. Дотогава има много време, но за една планета милиард години не са много. Не са много, ако във всяка нейна прашинка, се таи Любовта.

Лешояди

лешоядСлучаят в банковия клон в Сливен, даде възможност на много хора да застанат пред камерите и да ръсят глупост след глупост.
На първо място естествено беше министър председателят, който си спомни годините, като главен секретар на МВР и отприпка лично на мястото. След това обясни, че лично е разпоредил да не удрят шамари на похитителя.
Ами да! Нищо не е направил човекът. Виж, ако паркира на неправилно място или просто не се усмихне на някой униформен, тогава би си заслужил шамарите. Само, че в цялата държава май не остана човек, който да не се засмее на „показната” акция.
Министър Цветанов, дори я нарече „достойна за учебник”. Ако за един човек с пистолет, държавната машина трябва да мобилизира над 200 униформени и да блокира половин град, какво ли би станало, ако похитителите са двама. Сигурно на помощ ще бъде извикат Шести американски флот, а акцията ще кандидатства не за учебниците, а направо за Книгата на Гинес.
Президентът пък след двадесет години в политиката и два мандата, прозря че причината за случаят е отчаянието на младите хора и безизходицата. По-добре късно, отколкото никога....
Всички обаче бяха само фон, на ятата лешояди съставени от репортерите на различните телевизии. За тях не важат ограниченията и полицейските заграждения. С възхищение от случващото се и хъс, предаваха почти на живо случващото се. Очевидно сценаристите на плоските риалити шоута са в криза и дори този случка е по-интересна. Сега родните телевизии разгърнаха потенциала си. Новината измести реакторите в Япония и случващото се в Либия. През час се фабрикуваха нови теории, не останаха близки и колеги, които не бяха тормозени. Мисля си, че ако МВР, беше оставило случая на телевизионните екипи, развитието щеше да е много по-вълнуващо.
Очевидно отрасълът е в криза, не само в България. В CNN сигурно са много нещастни, че не могат да предават пряко от Либия, както по време на войната в Ирак. Гледките на пряко попадение на крилата ракета, несъмнено е по-вълнуваща от скучните гледки на димящите реактори. Нашите лешояди, дори не могат да сънуват отразяването на подобни събития, но това не им пречи да мечтаят.
И аз мечтая. Имам си мечта. Не като тази Мартин Лутър Кинг, но пък аз съм обикновен човечец.
Мечтая си, един ден светът да се събуди, без тези лешояди. Не мисля, че ще липсват на някого.

Часът на Земята

Днес ще е поредното събитие – Часът на Земята. В 20.30 часа някои от нас ще загасят осветлението в домовете си за час. В предишните години и аз съм го правил, но тази няма и искам да обясня защо.
Не съм безразличен към проблемите на околната среда. Не съм безразличен и към бъдещето на Земята, която се надявам да бъде уютен дом на още много поколения след мен.
Погледнах обаче цифрите от предишните години. Над един милиард хора са участвали в инициативата, над 4000 града и дори около 2000 фирми. Не е чак толкова много, но не е и малко.
Хубава инициатива за демонстриране на воля за промяна, но какво променя това. Нима изсичането на белите дробове на планетата- амазонските джунгли е намаляло? Нима японските флотилии спряха избиването на китове с уж научна цел? Нима замърсяването от всякакво естество намаля? Нима през тези години, освен декларации и нищо не значещи решения, с които никой не се съобразява, се предприе нещо за намаляване на енергийното потребление?
Нищо подобно, а пък аз не искам да участвам в нещо, което е само демонстрация на позиция. Много хора и в България ще участват и ще демонстрират позиция. Само, че погледнете наоколо. Гледах протестите, срещу цените на горивата, но не видях нито един от шофьорите, който да каже, че ще помисли как да намали своето потребление. Сигурно част от тези хора, ще загасят осветлението и ще заспят с чиста съвест.
Спомнете си кризите с боклука на столицата. Години след това, продължава да няма решение, а така е и с повечето селища в страната. Ако извозването спре за седмица, всяко населено място ще се превърне в миризлива дупка. Хората ще протестират и ще са прави, но никой няма да се замисли, дали пък не може да ограничи поне количеството, което той сътворява. Да не говорим за фирмите, които масово продължават да изхвърлят промишлени отпадъци, на градските сметища.
Преди години ,когато един пролетен ден пътувахме за Турция, една разлика ми направи впечатление. Всички дървета и канавки преди Капитан Андреево, бяха окичени с найлонови пликчета. От другата страна на границата ги нямаше. Предполагам, че и днес е така.
Това го правим ние, а не извънземни нашественици. Правим го без да се замисляме и това е истинското ни отношение, към проблемите на околната среда. Това, а не участието в показни демонстрации веднъж годишно.
Сигурен съм, че много от бившите и сегашни участници в управлението на България, също ще загасят осветлението в домовете си. Само, че какво реално направиха те през годините, за да намалят замърсяванията от промишлените мастодонти. Трябваше Кремиковци, да се срине икономически само, за да се спре тровенето на поколения хора, живеещи около него. Останалите обаче още съществуват и продължават да бълват. На новите собственици е по-изгодно да плашат символичните глоби, отколкото да вземат мерки и да намалят замърсяването. Държавата пък се притеснява не от замърсяванията, а от загубите от търговията с емисии.
С години продължава да се застроява и покрай морето и планинските курорти, но никой няма желание да спре това. Всичко е пари, а демонстративното поведение и общите приказки за екологичните проблеми са театър за наивници.
Затова тази година, аз няма да се включа в инициативата. Няма да загася осветлението в къщи, но ще направя нещо друго. Не само вечерта, а през целия ден ще преценя, с какво мога аз да намаля вредата, която нанасям на природата, около мен. Не е много, но човек не може да промени сам света. Сигурен съм, че каквото и да измисля, ще е повече от спестената енергия от 15 ватова енергоспестяваща крушка.
Ако някой наистина иска да направи икономии в този час, много по ефективно е да изключи телевизорите и компютрите в къщи. Спестената енергия ще е около 1kWh на домакинство.

Сърцето

сърцеЕдин ден, докато се разхождал и се наслаждавал на топлото пролетно утро, Заекът усетил болка. Сякаш тънка игла се забола отляво в гърдите му. Заекът спрял на място и пребледнял. Хванал се за сърцето, което туптяло ускорено и приседнал под близкото дърво. Пред очите му преминал целия му досегашен живот и всички мечти, които има за бъдещето.
Болката не се повторила и след час Заекът, бавно и внимателно се прибрал в къщи. Цяла нощ не мигнал и тревожно се вслушвал в туптенето на сърцето. То биело неравномерно и бързо и това го уплашило още повече. На сутринта, още от ранни зори се запътил към горския лекар-Бухалът.
Прегледал го Бухалът внимателно. Опрял ухо до гърдите му и дълго слушал ударите на сърцето. След това погледнал в очите на Заекът, накарал го да изплези език, но нищо не открил.
-Здрав си, Зайо! Малко си уморен и напрегнат, но нищо ти няма. Сърцето ти е наред и ще те слуша още дълги години.
-Ама, как здраво? Нали го усетих, как ме прободе? Не искам да ме съжаляваш, а да ми кажеш истината. И рецепта искам с най-добрите лекарства. Няма значение, колко струват.
-Не ти трябват лекарства!- засмял се бухалът.- Малко почивка, повече сън и повече зеленчуци и ще си като нов след ден- два.
Тръгнал си Заекът, но не повярвал на нито една дума. Чувствал се зле и думите на Бухала, не го успокоили.
-Ех, ще се мре!- мърморел си той. – Толкова съм зле, че докторът не смее да ми каже истината. Дори не каза, колко време ми остава, за да си подредя нещата. Я, да се захвана веднага, че да не останат недовършени неща.
Тръгнал Заекът през гората и чак тогава разбрал, колко много неща имало да свърши още. На всяко животно, което срещнел бил обещал нещо, но не го бил изпълнил. Много от горските обитатели, бил обидил, без да се извини. От всеки бил взел по нещо, без да го върне.
Чувствайки, че края му е близо, решил да поправи всичко. Първо срещнал Таралежът. Не си говорили от година и Ежко му обърнал гръб, но Заекът не се предал.
-Извинявай, Ежко! Зная, че те обидих, но не съм го направил нарочно. Моля те да ми простиш. Ще ти върна и каквото е останало от запасите, които ти откраднах наесен. Ще ти помогна и да си поправиш къщичката, както ти бях обещал преди две години.
-То хубаво, Зайо, аз не се сърдя. – промърморил учуден Таралежът. –Не се сърдя и за обидите, и за откраднатата храна и за това, че не ми помогна. Само, че сега се сетих, че преди време ме набеди, че съм говорил лошо срещу Лъва. Още като ме срещне, отвръща поглед и ръмжи страшно. Не можеш ли да оправиш и тази работа.
-Няма проблеми!- съгласил се Заекът.- Още веднага ще отида при Лъва и ще оправя нещата.
В този миг, нещо отново проболо заешкото сърце. Заекът пребледнял и си хванал за гърдите, решил че времето му е изтекло. В следващият миг извикал учудено и погледнал ръката си. Една забравена игла забодена в дрешката му, била оставила своята следа, като малка капка кръв на пръста му.
-Глупак!- креснал Заекът.- Да, не ме гледай така, бодлива и грозна топко! За теб говоря. Нито съм ти задължен за нещо, нито ме интересуваш. Не стига, че те търпя наблизо, а и претенции ще имаш. Махай се от очите ми, чееееее.....
След това, без да погледне повече слисаният таралеж, Заекът му обърнал гръб, поел с пълни гърди въздух и се запътел към дома си. Подсвирквал си весела песничка и си мислел, колко хубав е животът, ако не си губиш от времето за дребни неща.

Впечатления от Ubuntu

Минаха вече около три седмици, откакто направих първите си стъпки с Ubuntu. Да си призная имах съмнения, защото Линукс дистрибуциите са използване едва от около 2-3% от потребителите в България. За повечето хора, това е просто екзотика, а не реален избор. В тези седмици, обаче все повече се убеждавам, че това са доста по приятелски настроени, към хората операционни системи. Ето няколко скрийншота, които показват, част от възможностите. Оформлението на работния плот може да е индивидуално за всеки. Това което съм избрал за пробите съдържа две ленти с инструменти- горе и долу. Във всяка лента можете да добавяте панели и стартери (преки пътища) на програми и места, като имате моментален достъп до избраните. Долу вляво можете да видите четирите работни плота. Избират се с кликване, а на всеки от тях можете да подредите различни неща. Например текстови, графични, видео и игри. Превключването става с едно кликване.
В центъра долу и горе съм поставил два стартера за менютата. Както виждане са разделени на Програми, Места и Система. В менюта с програмите най-отдолу излиза стартера за Управление на софтуер. Има огромна библиотека(над 30 000 програми), в няколко раздела, а инсталирането и деинсталирането става с едно кликване. Не е нужно да търсите в сайтове за програми. По същия начин е организиран достъпа и до Места и Система, като повечето от нужните неща са добавени, още с първоначалната инсталация.
В коментарите под предишния пост споменах, че съм попаднал и на две програми, които позволяват да се стартират и програми написани за Windows. Преди да почна бях чувал само за Wine, но се оказа, че не мога да направя нищо с нея. И двете програми, на които попаднах са налични в Управление на софтуер и могат да се намерят с вградената търсачка там.
Едната е PlayOnLinux. Съдържа готови пакети програми и добавянето става само с едно кликване. При всяко стартиране проверява за нови приложения. Учудих се, че в пакетите са включени дори Microsoft Office, AutoCad и Adobe Photoshop C4, а също и много игри.
Другата програма е Q4wine и също е налична в Управление на софтуер. След инсталирането, с нея и десен бутон можете да стартирате всeки exe -файл за уиндос. Може да инсталирате и нова програма, но за съжаление се нуждаете от уиндоския дял. Има възможност и за инсталация на виртуален диск, но не можах да се оправя засега. Пуснах PhotoScape и FotoMix, за които не съм намерил още подобни. Това ми е напълно достатъчно, а съм сигурен, че нищо няма да ми липсва.

ubuntu

ubuntu

ubuntu

ubuntu

ubuntu


Засега спирам с разучаването. От това, което научих Ubuntu ми е достатъчно и по-удобно за работа от XP. Все пък съм решил да опитам и други дистрибуции, преди да взема окончателно решение. В почивните дни, ще разширя дяла за Линуск и ще сложа там Mindriva. Изглежда по-лъскава от Ubuntu, но това е на заден план. След нея имам намерение да опитам една българска дистрибуция УСУ, която би трябвало да е Ubuntu, но с разширен пакет програми и възможности.

Мътна вода

водаВълкът, гладен и ядосан вървял през гората и търсил нещо за хапване. През зимните месеци, бил страдал много и ребрата му, се броели през козината. Пролетта не го радвала и единственото, което чувствал било глад.
Пролетното слънце, го напекло и той спрял на брега на едно поточе, за да утоли жаждата си. Навел се и понечил да пие, но бързо се отдръпнал. Водата била мътна. Огледал се и видял наблизо едно агне, което нямало и месец, да гази в поточето и да се смее.
-Стой! – изревал Вълкът.- Защо ми мътиш водата? Този път те хванах и ще те изям. Хич не го усуквай с оправдания и празни приказки. Щях да те изям и без това, но сега имам идеален повод. Казвай защо ми мътиш водата, а после можеш да избереш, от къде да започна да те ям.
-Нарочно я мътя!- засмяло се Агънцето.-Така ми харесва и мога да правя, каквото си искам. А ти хич не си мисли да ме ядеш! Моят приятел ще те схруска, преди още да си отворил уста.
-Твоят приятел ли?
-Ами да!- засмяло се Агнето и посочило към едно огромно овчарско куче, което дремело под близкото дърво.
Кучето отворило очи и изръмжало зловещо, а Вълкът хукнал без да поглежда назад и се спрял, чак на следващото поточе. Навел се да пие вода и пак се сепнал. Водата била мътна, а малко по-нагоре видял Заекът, ухилен до уши хвърлял камъни в поточето.
-Хей! –възкликнал Вълкът. –Защо мътиш водата? Не виждаш ли, че искам да пия? За наказание ще те изям. Хем ще заситя глада си, хем ще спася гората от един непрокопсаник.
-Само опитай!- захилил се още повече Заекът.- Моята приятелка ще те разкъса, още преди да си го помислил. Виж я и прецени сам.
Погледнал Вълкът, накъдето сочел Заека и видял Мечката, настръхнала и озъбена.
Побягнал отново и се спрял на брега на реката. Погледнал мътните и води, въздъхнал и решил да сложи край на живота си. Тъкмо да скочи и една тежка лапа се стоварила на рамото му.
-Какво правиш, приятелю!- чул се гласът на Лъва.
-Ще се давя!- отговорил Вълкът и разказал, приключенията си.- В тази гора вече, нито можеш да изядеш някого, нито дори вода да пийнеш спокойно.
-Не го прави, приятелю!- опитал се да го успокои Лъвът. –Животът е хубав и все има нещо, за което си струва да живееш.
-Приятел? Приятел ли ме нарече? Наистина ли си ми приятел? - сепнал се Вълкът.
-Ами.... Да, приятел си! В тази гора, само ти не ми се подмазваш и не ме лъжеш. А сега, остави реката и те каня на обяд в къщи. Не си хапвал скоро, а имаш нужда.
Вълкът, подскочил от радост, но вместо да последва Лъва, хукнал към гората.
-Къде побягна, приятелю? – извикал Лъвът.- Трапезата ни чака. Не си ли гладен?
- Ще дойда, ще дойда.- засмял се Вълкът.- Само, че преди това искам да направя нещо, за което си мечтая отдавна. Само да размътя водата на Глигана и идвам веднага.

Събуждането на пролетта

гълъбиЗимата бързо отстъпваше и настъпиха топли дни. Още от ранна сутрин, зажаднелите за слънчева светлина и топлина животни, се събираха на полянката край реката. Там се припичаха по цял ден, разменяйки мързеливо по някоя дума.
-Ех!- блажено се изтегна Вълкът.- Дойде най-после пролетта. Мислех, че старите ми кокали няма да усетят никога повече топлина.
-Ех!- обадила се и Лисицата.- Наистина пристигна пролетта. Вчера хвърлих в шкафа зимното кожухче. Сега мога да блесна в цялата си красота и елегантност.
-Пристигнала ли?- настръхна един черен Кос, кацнал едно напъпило дръвче.- Не е пристигнала, а аз я доведох! Ако не бях аз....
-Не е вярно! – обади се пролетният Минзухар.- Пролетта дойде с моето разцъфване. Дойде в мига, в който отворих цветовете си.
-Я, стига глупости! - изръмжа Мечката.-Ако не се бях събудила, Пролетта никога нямаше да дойде!
-Каква Пролет? За какво говорите? - изгукаха два гълъба откъсвайки за миг очи един от друг. След това се притиснаха и забравиха за всичко.
-Всички бъркате!- важно се намеси Бухалът.- Пролетта се роди от последната снежна купчина на хълма. Всяка година се ражда отново и отново. Разцъфва и дава любов и надежда на всички, а после се изчерпана се стопява до другата година. Някога на Земята е нямало пролет. Имало само два сезона- студената Зима и горещото Лято. От тях се родили Пролетта и Есента. Зъл магьосник разделил двете сестри завинаги. Затова всяка година, когато и дойде времето, Пролетта търси своята сестра. Не я намира, но раздава любовта си към нея на всички. Раздава и надеждата, че някой ден ще се срещне със сестра си. Не се жали и когато силите и свършат, се стопява и изчезва до следващата година. Когато дойде времето на Есента, тя не намира следите на сестричката си. Затова е тъжна и мрачна и предава настроението си на всички.
- Хубава приказка!- премрежи очи замечтано Лисицата.- Какво ли ще ни даде тази година пролетта? И аз искам малко любов и надежда, но дали ще стигне за всички?
-И аз искам!- намеси се Вълка.
-И аз искам!
-И аз!
-И аз!
-Ще стигне!- казал Бухалът.- Ще стигне, защото Пролетта не раздава само своята, а събужда и нашата. Тази която носим в себе си. Искаме ли я, Пролетта ще ни помогне.
-Каква Пролет? За какво говорите? - изгукаха двата гълъба откъсвайки за миг очи един от друг. След това се притиснаха и забравиха за всичко.....

Пролетна мъгла

Вчера сутринта една картина, ме накара да затая дъх. Слънцето проби за миг през гъстата мъгла, покрила планината и през погледа ми оживя приказен свят. Отново съжалих, че още не съм се сдобил с фотоапарат. Наистина не съм опрял до него и парите са нужни за други неща, но си направих сметка, че ако не пуша само месец, ще мога да си позволя тази играчка. За съжаление и аз като Марк Твен, сигурно ще ги отказвам 1000 пъти.
Днес мислех да не пуша, но още сутринта не спазих намерението си и се снабдих с дневната доза. Градът още спеше, а мъглата покриваше улиците и се стелеше в краката ми. Не беше неприятно и дори слабия дъждец не развали настроението ми.
Имаше и друга полза от тази утринна разходка. Когато се върнах, забелязах в градината че игликите са цъфнали. Предполагам, че е станало в четвъртък или петък, защото в сряда на мястото им имаше само купчина смачкани от снега и дъжда листа. Открих и три минзухара, които нямам представа, как се е появили.








Докато се опитвах да направя поносими снимки с телефона мъглата се вдигна и установих, че пролетта е вече тук. Част от пъпките на дряна вече са полуотворени, а в короните на сливите бялото на цветовете им ще се отвори всеки момент.
В нашият край, още поне месец нощите ще са студени и пролетта се показва в целия си блясък, едва когато на другите места вече отдавна е настъпила. Ще минат седмици, но вече мога да кажа, че зимата си е заминала.
Лек и спокоен ден и дано малките цветни петна, направят денят ви по слънчев.

Самсон и Далила

Самсон и ДалилаНякога преди много години в едно царство живеел един гигант. Истинското му име никой не помни, но хората го наричали Самсон, защото приличал на библейския герой. Ръстът му бил огромен, а силата и смелостта, му нямали граници. За него не било проблем да победи човек или звяр с голи ръце. Местел без дори да се изпоти огромни каменни блокове, да изкорени вековно дърво или да преплува морето.
Всички го уважавали и то не сама заради силата му. Не мълчал пред неправдите и дори царе с огромни армии, навеждали глава и потръпвали от страх, когато им посочвал грешките им. Никой не смеел да му противоречи и да изпита гневът му.
Иначе бил обикновен човек и не странял от хората Обичал да се смее и шегува в приятелска компания, обичал и да си пийва в петък вечер.
Един съботен ден, докато Самсон почивал, по улицата пред дома му, минало дребно девойче. Навело глава, мъкнело с усилие тежка делва. Самсон не се стърпял и решил да помогне. Взел делвата и я отнесъл до дома на девойката. Тя му благодарила и го погледнала с усмивка, а той не могъл да откъсне поглед от очите и.
От този ден Самсон забравил за всичко друго. Където погледнел, виждал очите на любимата си. Каквото и да правел, все за нея мислел.
Тя се казвала Далила и също харесвала добродушния гигант. Не минал месец и двата вдигнали сватба. Три дни яли пили и се веселили, а след това заживели щастливо.
Постегнал Самсон къщата, а Далила я подредила. След това се заела с любимия си.
-Самсоне, скъпи! Трябва ли вечно да си с тази ризница. Нита е красива, нито модерна. Една бяла роба, ще ти отива повече. Ами брадата? Вярно, че е хубава, но ме гъделичка и е демоде. Съвременните мъже се бръснат по два пъти на ден. Погледни си и прическата. Тези дълги коси, въобще не са практични. Още днес да минеш през бръснаря и да те подстриже, като хората. На връщане мини през пазара и купи зеленчуци. Зеленчуци, Самсоне! Не месо! Месото е вредно! Днес цивилизованите хора са вегетарианци. След като напазаруваш, се връщаш веднага в къщи. Зная! Зная, че е петък, но нима предпочиташ компанията на недодяланите ти приятели пред моята? А сега си облечи нещо човешко и тичай при бръснаря. Ще те чакам, любов моя!

Според легендата, след като останал без коса, Самсон загубил и силата си. Враговете му го пленили и оковали. Само, че не е вярно.
Самсон доживял до старини и дори бил щастлив. Само понякога, забравял уж случайно да се обръсне, или пък скришом отскачал да пийне по чашка със старите си приятели.
Тогава търпеливо, понася критиките на Далила, но не слуша думите и. Погледът му не се откъсва от очите и. Очите и, пред които силата му винаги се стопява.

Правда и Кривда

В Старата гора от години, животът си вървял без никакви промени, докато един ден не пристигнали Правдата и Кривдата. Те винаги вървели заедно. Не, че се обичали, а защото Кривдата нямала доверие на Правдата.
Харесало им в гората и решили да се заселят за винаги.
На Кривдата и било лесно. Вървяла напред и правела каквото иска. Правдата обаче, трябвало да поправя нещата, а не винаги успявала навреме.
-Хайде да се сменим. – предложила един ден Правдата.-Нека аз вървя първа, а ти след мен.
Съгласила се Кривдата, но нещата станали още по-лоши. Нямало кой да поправя стореното от Кривдата.
-Искаш ли пак да се разменим?- помолила Правдата.
Кривдата приела отново с усмивка, но с условие, че това ще е поредната промяна. След това поела напред, да си прави кривдите.
В началото животните дори не ги забелязали. Били свикнали да живеят по своите си закони и не се замисляли, дали са добри или лоши. Просто ги спазвали.
Когато Кривдата и Правдата дошли, нещата се променили. Животните започнали правят оценка на събитията и да се замислят върху своите постъпки и тези на другите.
Минела ли Кривдата покрай тях, оставяла куп беди и неподредени неща. Ако някой протестирал, се усмихвала мило и казвала:
-Не се безпокойте. Вярно, че не е приятно, но аз друго не мога да правя. След мен обаче върви Правдата. Тя ще подреди нещата. Нали знаете, че правдата винаги побеждава накрая.
Животните смутено се съгласявали и с надежда чакали Правдата, да мине и да оправи нещата.
Само, поправянето отнема повече време, отколкото развалянето. Правдата, колкото и да се стараела, никога не успявала да настигне Кривдата. Животните обаче, вече били спокойни. Търпели мълчаливо несгодите и несправедливостите на Кривдата и търпеливо чакали Правдата.
Тя се бавела все повече и повече, но какво значение имало това? Нали Правдата винаги накрая побеждавала?
Успокоени от тази надежда, животните така и не забелязали, че Правдата, не просто закъснявала, а никога не идвала. Била се уморила и разбрала, че Кривдата отново я излъгала. Навела глава и си отишла от Старата гора.
А животните чакали, чакали и чакали. Какво друго им оставало?

Животът, като филм

В последните дни гледам и чета основно за събитията в Япония. Не зная за вас, но взривовете и авариите в атомните им централи не ме вълнуват. По-въздействащи са стотиците кадри, на разрушения, смърт или отчаяние в погледа на оцелелите.
Световните агенции бълват всеки час, а журналистите като лешояди дебнат всяка възможност и ъгъл за въздействащ кадър.
Опитах се да се разсея и вчера включих National Geographic. Попаднах на филм за гибелта на динозаврите. Страхотна симулация на взрива, ударната вълна и последвалата смърт. Почти усетих пламъците и дима. Включих на друг канал и попаднах на поредния екшън. Куршумите свистяха и сякаш един мина и на косъм от главата ми. Гледах и не можех да откъсна очи.
Тогава се ужасих. Ужасих се не от кадрите, а от себе си. От спокойствието с което гледах кадрите. Нима наистина болката и мъката, са станали дотолкова част от ежедневието, че ни привличат, като пеперуди към пламъка на свещта.
Днес през деня си припомних и други такива картини. Спомних си картините от последният атентат в Москва, а и една случка на живо.
Пътувахме за Пловдив и на магистралата, движението беше отбито в една лента. Колите пред нас пъплеха, като мравки и дори спираха. Скоро видяхме и причината. Една лека кола се беше врязала и влязла под ремаркето на товарен камион. Купето беше срязано, също двамата сърби на предните седалки.
Тогава се насилих да не гледам. Точно така, насилих се да не гледам, защото нещо в мен искаше, да се вторача и да не пропусна и най-малката подробност. Подробностите разбрах от разказите на други в колата и след това по новините.
Днес отново се ужасих от себе си. Нима съм станал толкова безчувствен, че гледката на чуждата болка ме привлича. Дали наистина мога да съчувствам, или просто започвам да приемам нещата, като филм. Филм на ужасите, прожектиран върху екрана на живота. С нереални герои, които не страдат и не умират, където кръвта е грим, а мъката е просто декор от сценария.
Замислих се дали не е са виновни медиите, или времето? Дали не са виновни филмите и компютърните игри? Само, че си спомних, че така е било винаги. Спомних си в миналото за гладиаторските игри, жертвоприношенията, екзекуциите и кладите за магьосници. Спомних си и едни снимки преди години, за публично обесване в Иран. Площадът беше претъпкан с хора, дошли за да не пропуснат гледката.
Хора ли? Да, хората не са съвършени, но дали това е нормално? Нали вярваме, че доброто е по-силно в нас? Нали знаем, че животът не е филм, а смъртта и мъката са всеки ден около нас?
Знаем го, но дали това е достатъчно?
Понякога чета реакции за даден филм. Слушам как колежките обсъждат поредния епизод от сапунка, след това преминават към събитията в Япония и се замислям, че няма разлика в тона и настроението. Наистина ли съчувствието е част от човешката природа? Било ли е някога?

Вятърна мелница

вятърна мелницаИмало едно време, зад десет планини в десета, едно малко царство. Било съвсем обикновено. Нито много голямо, нито много малко. Нито много богато, нито много бедно.
Хората в него живеели спокойно и животът бил дори скучен. Не се различавал от животът в другите царства. Нито бил по-добър, нито бил по-лош.
Само едно отличавало това царство от другите. Хората в него, обичали да се оплакват. Оплаквали се лошото време и от хубавото време. Оплаквали се от дъжда и от сушата, оплаквали се от вятъра и от липсата му. Оплаква ли се от законите, от управниците си, от съседите и роднините си.
Оплаква ли се от всичко. Оплакването се било превърнало в национална черта, с която се гордеели.
Дори владетелите на малкото царство не правели изключение. Те също обичали да се оплакват. Оплаквали се от народа си, от съседите си и от всичко, за което се сещали.
Времената, поколенията и владетелите се сменяли, но любовта към оплакванията си оставала.
Е, имало и хора, които се опитвали да променят това, но след доста усилия се отказвали и се включвали в хора на оплакващите се. Такъв бил и един млад владетел. Когато поел царството, бил твърдо решен, да промени всичко. Искал да промени законите и хората, искал да направи царството такова, че вече никой в него да няма повод за оплакване.
Започнал устремно и за кратко време направил промени. Хората ги приветствали, защото виждали, че животът им се подобрил. Само, че оплакванията не намалели. Винаги се намирал някой, който не бил доволен от нещо.
Владетелят се радвал на промените, но всяко оплакване го натъжавало. За да угоди на всички правил все нови и нови промени, но оплакванията не намалявали. Дори се увеличавали.
Минавали години, но нищо не се променяло. Владетелят остарявал и енергията му намалявала. Вече се бил примирил, че не може да изкорени оплакванията. Накрая зарязал управлението на царството на съветниците си, а сам той взел чук и трион и започнал да строи вятърна мелница.
Хората помислили, че е полудял. Чудели се, защо се е заел с такава безмислена работа. Някои го питали:
-Защо строите вятърна мелница, Ваше Величество? Тук никога, не е имало силен вятър и перките и няма да се помръдват.
-Ще се въртят!- отговарял уверено владетелят и продължавал работата си.
-Ей, луд е човечецът!- одумвали го хората.- Сигурно, като я построи, ще се бие с нея, както онзи смахнат идалго. Или пък може да я запали и да танцува около нея, както правят диваците на Юг.
Владетелят се правел, че не чува. Продължавал да строи вятърната мелница.
Един ден заковал и последния пирон. Времето било слънчево и тихо. Нямало и най-малък повей на вятъра и дори малките облачета в небето били застинали неподвижно. Когато освободил перките на мелницата, те потрепнали и се завъртели. Отначало бавно и неуверено, а после все по-бързо и бързо.
Хората гледали онемели, бясно въртящите се криле на мелницата.
-Но, какво движи крилата, Ваше величество?- попитали те.
-Движи ги вашето недоволство.- отвърнал владетелят.- Така е проектирана и изработена. Крилата и никога няма да спрат да се движат, защото и човешкото недоволство е вечно.
-То хубаво, ама....- замислили се хората. –Само, че не може ли тази енергия да не отива на вятъра? Не може ли да се използва за нещо полезно?
-Не, зная.- отвърнал владетелят. –Вече не зная. Аз само направих мелницата, а как ще я използвате, зависи от вас и от вашите деца.

Първи стъпки с Линукс

линуксМиналата седмица през почивните дни, направих нещо, за което се канех отдавна. Оформих нов дял на новия компютър и инсталирах Ubuntu 10.10. Целта е да опозная в реална среда, една или няколко Линукс дистрибуции и след време да премина единствено на тази операционна система.
Това не са първите ми опити. Преди време опитах Knoppix. Това е линукс дистрибуция, оформена като Live CD. Хареса ми бързината, с която се зареди, намери драйверите и се свърза с Интернет, но спрях до там.
Когато взех новия компютър, реших че стария е удобно място за учебна машина и смело инсталирах там Ubuntu 10.10. Резултатът беше плачевен. Старата и слаба машина, буквално „клекна” и освен замръзнали екрани и досадно чакане да се зареди нещо, друго не видях. Веднага поисках да се върна към Windows XP, но инсталацията, така и не се получаваше. Разрових се в нета и писах на slavuncho, който ме насочи и даде съвети. Оказа се, че проблема не е в Ubuntu, а в инсталационния диск на Windows XP, който както всяко копие е орязан и непълен.
Намерих читав диск и оправих стария компютър, но желанието за проби, се беше изпарило. Преди две седмици, един пост в Пещерата на неандерталеца, ми припомни за намеренията ми. Доколкото разбрах, пробите на стария компютър са безмислени. Прекалено слаб е за някоя пълноценна Линукс дистрибуция. Може би, когато имам време, ще се опитам да му сложа Knoppix, за която прочетох, че има възможност и да се инсталира на диска. Или пък българската дистрибуция -Тиликс, за която системните изисквания се покриват и от стари и слаби компютри (x86 процесор поне на 400 Mhz, 256 MB RAM и 3 GB).
Накрая взех решение да изпробвам Линукс в реална среда на новия компютър. Отделих дял и реших да изпробвам няколко основни дистрибуции, всяка за около месец. Като първа започнах с Ubuntu.
Инсталацията на Ubuntu 10.10 не протече гладко, както при първите опити. Този път исках да запазя двата дяла с Windows XP и имах проблеми с избора на файлова система, но се оправих. Отказах упорито предложението за формиране на още един дял и първия опит за инсталация пропадна. Вторият беше успешен и се заех с разучаване и настройки.
Лесно прехвърлих отметките на Mozilla-та и инсталирах Skype, който е доста стара версия и още не мога да свикна с него, но е напълно функционален. Намерих и Google Chrome, но под друго име- Chromium. Има и Opera.
Не се наложи инсталация на отделна програма за четене на pdf и архиви. Open office също не е програма, която познавам добре. Преди време я опитах, но се оказа, че таблични данни оформени с нея и запазени в уиндоски формат, при отваряне на друг компютър се разместват и се налагат корекции.
Установих, че мога да отварям и редактирам текстови документи, дори на дяловете под Windows, докато когато съм с XP, не виждам дяла под Линукс. Имах проблем със шрифтовете, защото въпреки, че ги имаше налични на компютъра, някои от тях така и не се показваха в Open office.
Програмите са оформени в библиотеки и лесно инсталирах или премахваш, каквото ти трябва. Намерих такава и за шрифтовете и вече открих, как мога да добавя не цял пакет, а единичен шрифт.
Имената на програмите и описанието им, не ми говорят нищо. Справих се с видеоплеърите и в момента изпробвам, някои програми за изображения, които да са близки до сегашните ми в Windows.
Намерих и антивирусна програма и защитна стена, което ме изуми. Доколкото зная Линукс не се нуждае от такава защита. Нямам отговор, дали сърфирайки под линукс, някой вирус не може да порази уиндоския дял.
Сега експериментирам с Wine, програма за която бях чел, че може да стартира уиндос приложения в линукс среда. Нещата са по-сложни, но пуснах някои програми.
Не съм опитал още и другата графична среда-KDE, а повечето използвани термини, ми звучат като екзотични заклинания. Истината обаче е, че Ubuntu, работи добре и задоволява всичките ми капризи, а не съм използвал и една хилядна част от възможностите му.
Засега напредвам бавно с разучаването. Обяснимо е, защото мога да отделям не повече от час на ден. В почивните дни разглеждах повече, но още не съм бил цял ден само под Линукс. Очевидно разучаването ще трае повече от месец, преди да премина към следващата дистрибуция, която съм избрал –Mandriva. За други дистрибуции, не съм мислил на този етап.
Не си поставям срок за пълно преминаване към свободен софтуер и ще го направя, само ако се убедя, че задоволява напълно скромните ми претенции. Засега мога да кажа, че като се изключи осемгодишния ми опит с Windows, където мога да се справя със завързани очи, съществена разлика няма.
Ще споделям периодично наблюденията си, като се старая да бъда обективен. Приемам и въпроси, съвети и предложения.

Национализъм или....?

национализъмПрез миналата седмица, вече се обяви официално първата кандидатура за предстоящите президентски избори. Лидерът на партия „Атака”, започна своята кампания.
В нея няма нищо ново. След относително кротко и невидимо присъствие в парламента досега, отново от нафталина се изважда национализма.
Започна се със срамните сцени пред паметника на Левски. Почти никой не реагира и последва шоуто на трети март, където Сидеров се развихри. Разбрахме, че за всичко са виновни няколкото минути новини на турски по БНТ и чуждите инвеститори. Не всички, защото „националистът”, по негови си съображения, се прави, че не забелязва „Лукойл” и „Газпром”, например. Не забелязва и извиването на ръцете за АЕЦ Белене и Южен поток. Не забелязва и наглото поведение на американския посланик, който си позволява неща, които не си позволяваха дори съветските по времето на Живков.
С подобно поведение „ националистът”, може да впечатли не повече от 5%, от избирателите. Толкова, колкото има и в момента.
Ще последват „страстни” речи, колко са лоши турците и ромите, а след това, латерната започва отначало.
Никой не го взима на сериозно, а трябва. Нека си припомним основаването на тази партия и слуховете около финансирането и. Дали наистина ДПС е истинският създател на Атака, никога няма да разберем, но факт е, че активността на „националистите” е доста избирателна във времето.
Винаги, когато движението има нужда от консолидиране, Атака услужливо размахва националистическата карта и дава необходимия стимул на етническите турци. Омразата, страха и образа на врага, са най-силния лост за консолидация, а Атака го осигурява, точно навреме.
Идват местни избори и такива за президент. Те не са толкова важни, но ДПС и БСП, влизат в тях без мотивация на членовете си. Не са направили никакви промени, не са се очистили от вината за своето управление. Тези избори ще послужат точно за стягане на редиците, под мотото за противодействие и защита.
В момента правителството на ГЕРБ се крепи единствено на гласовете на представителите на Атака. Нещо повече, въпреки критиките, нито една от останалите партии, не е готова да поеме властта. След местните и президентски избори, обаче ще е друго. Партиите ще са стегнали редиците. ДПС мобилизирани от „национализма”, а „червените бабички” ще заклеймяват „фашизма”.
Мобилизацията ще е пропорционална на събраните гласове от Сидеров на президентските избори и броят изнесени представления. Партиите вече ще са готови и за нещо повече.
Тогава ще дойде времето „национализма” да се осребри отново. Дали подкрепата от Атака за правителството ще отпадне, ще зависи единствено от това, кой колко ще даде. Както е и в момента, защото управляващите, така и нямат да намерят куража, да кажат цената на сделката.
Ще видим дали ще позная, но наскоро излезе информация за „цената” на депутатите „националисти”. Започва от 150 000 лева нагоре. С цели 50 000 лева по-скъпо от юнаците от РЗС. Пазаруването може да започне.


Нарочно не споменах за представлението в Парламента. Сандо беше един от малкото блогъри, които реагира и е казал нещата достатъчно ясно - ЩО Е ГЕНОЦИД И ИМА ЛИ ТОЙ ПОЧВА У НАС?

Универсално зарядно за GSM

универсално зарядноПреди около месец, прочетох в нета новината, че вече е утвърден стандарт за универсалното зарядно за GSM. Бях забравил шума, при стартиране на кампанията, а и българското участие в нея. Наскоро прочетох и хвалебствена статия, която твърдеше, че предложилите го са достойни за Нобелова награда. Обясняваха се и доводите за това „гениално” прозрение. Тогава го подминах, но си помислих, че това е поредното прахосване на европейски средства, за недомислено решение. Рекламата за ползата определено се разминава доста с реалността, както е например при решението за спиране на производството на лампи с нажежаеми жички.
Вчера се случи нещо, което ме подсети за това минало и забравено събитие. Установих, че имам проблем с телефона и обиколих по магазините. Причината не е в зарядното. Зареждам телефона два пъти седмично и единствения път, когато съм имал проблем, е по време на една командировка, когато го забравих в къщи. Щях да го забравя, независимо дали е универсално, или не.
Причината да имам проблеми е в батерията. За разлика от зарядните на нито един „умник”, не му е хрумнало, че те създават повече проблеми.
Един телефон на практика живее средно 4-5 години. Зарядните устройства го надживяват поне три пъти. Само, че при закупуване на нов телефон, продавачите и производителите, не могат да го предлагат без зарядно и батерия. Нямат право да продават некомплектовани продукти.
В къщи има 12 мобилни телефона, от които работят 5. Има и 12 здрави зарядни, 7 от които не се използват. При следващата покупка на телефон, ще расте и броят на здравите неизползвани зарядни.
При батериите, нещата са точно обратни. За времето на живот на един телефон, се сменяват две или три батерии. Всяка батерия се състои от последователно свързани СТАНДАРТНИ акумулаторни клетки. Масово се използват 3 или 4 стандартни размера клетки, само че дори при телефоните на един производител, рядко се случва батерия за един модел, да може да се използва за друг. Разликата е не в съдържанието, а във формата, която е максимално усложнена. Производителите, за разлика от европейските бюрократи са наясно, че нова батерия задължително ще потрябва през периода на експлоатация. Наясно са, че ако опростят конструкцията, много по-лесно в пазара ще се намесят и други фирми.
Всъщност стандартизирането на батериите, ще е в много по-голяма полза за потребителите, най-малко защото цените ще паднат и ще има заменяемост. Само, че както и българските бюрократи, така и европейските, никога няма да предприемат стъпки в тази посока. Тогава ще се наложи наистина да настъпят интересите на производителите, а това не е в репертоара на популистките чиновнически душички.

Островът

островНякога, преди много години, някъде на Юг, сред огромния океан, имало един остров. Прекрасен остров с приятен климат и плодородна земя. Всичко, което било нужно на човек, островът го предоставял в изобилие. Дори и морските урагани го щадели и заобикаляли.
Бил встрани от морските пътища и рядко кораб пускал котва край бреговете му. Стъпел ли веднъж човек на този остров, не искал никога да го напусне. Не искал да се разделя с това райско кътче, където природата била щедра, както никъде другаде.
Жителите на острова, били безгрижни хора. Не познавали студа, глада и болестите. По цял ден прекарвали във веселби и песните и танците никога не преставали.
Един ден на острова пристигнал нов гост. Единствен оцелял от морска буря, някъде далеч в океана. Вятърът и морските течения, го довели до прекрасният бряг. Случвало се било и друг път, макар и рядко, но новият гост бил особен. Не се радвал на красивите гледки, не се включвал във веселбите на другите. По цял ден обикалял острова, измервайки и описвайки всяко камъче и тревичка.
След седмица, започнал да обикаля сред хората и да задава въпроси:
-Какви са запасите ви от храна?
-Ами, не се нуждаем от запаси.- отговаряли хората. – Когато някой огладнее, просто взима от природните дарове, колкото му трябва.
-Има те ли достатъчно дрехи и дърва за огрев, ако времето застудее?- изстрелвал следващият въпрос гостът.
-Тук никога, не става студено дрехи. - смеели се хората. - А за празничните огньове, са ни достатъчни счупените съчки и изсъхналите треви.
-Нещастници!- възмущавал се гостът.- Утре всичко може да се промени и ще страдате от глупостта си. Може да загинете дори, заради своята безотговорност.
Хората му се смеели и го мислили за луд. Заобикаля ли го отдалеч, но гостът не се отказвал. Продължавал да пита и да се вайка. Построил си огромна дървена колиба и започнал да трупа запаси от каквото му попадне. Не му стигали природните дарове, затова изкоренил част от гората на острова и я засял с царевица. Отбил няколко поточета, които снабдявали острова с вода, за да напоява посевите.
Местните жители в началото продължили да се смеят, но след време започнали да се замислят. Ами ако новият бил прав?
Започнали и те, да трупат запаси. Започнали и те, да строят огромни домове, където трупали запаси. Започнали и те, да секат гората и да отклоняват потоците. Не пожалили и океанът, а събирали и трупали морските дарове в домовете си.
Колкото повече трупали, толкова повече се страхували, че натрупаното може да не им стигне.
На следващата година, на острова настанала суша. Гората не родила достатъчно плодове, за да изхранят всички. Много дървета изсъхнали. Потоците вече не осигурявали достатъчно вода, за да напоят земята и слънцето изгорило цялата зеленина.
Настанали гладни дни, а гостът злорадствал:
-Видяхте ли? Видяхте ли какво направихте с вашата безотговорност? Ако се бяхте запасили навреме, нямаше да страдате сега.
Уплашени хората от острова се втурнали да правят още запаси. Само, че колкото повече запаси правили, толкова по-малко имали. За няколко години райския остров се превърнал в пясъчна пустиня. Оцелелите сковали салове от последните оцелели дървета и отплавали да търсят нов дом.
Може би, някои са оцелели? Може би, са намерили друг остров, където природата дарявала щедро богатствата си. Може би, днес те са някъде около нас?
Огледайте се наоколо за хора, на които винаги искат повече, отколкото им е нужно. Ще намерите много. Те трупат и трупат, докато унищожат своя „остров”, а след това отиват на следващия. Само, че на земята вече няма неоткрити райски острови. Няма къде да отидем.

Калпав народ

калпав народНякога в стари времена, живеел един малък народ. Вече никой не помни, къде били земите му, нито имената на владетелите, воините и учените на този народ, но тогава светът бил малък и ги познавали всички и навсякъде.
Били скромни хора и повечето обработвали нивите от сутрин до мрак, или пасели стадата. Не искали много от живота, не мечтаели за лукс и богатство, но държали един на друг и били готови да умрат за земята си.
Времената били жестоки и много народи искали да завладеят тези земи. Вражески армии, всяка година нахлували, но всички си тръгвали с бяг и дълго не забравяли пораженията. Кротките хорица се превръщали за миг в сурови воини, а после отново се връщали по нивите. Не търсели слава и почести. За тях това било част от живота.
За сметка на това, владетелите им не били никак скромни. Гордеели се с победите, тупали се по гърдите и си приписвали всички заслуги. Не се интересували как живеят поданиците им. Нали винаги, когато им трябвали, били на мястото си.
Вековете минавали и времената се променили, но народът оставал същия, само имената на владетелите му се сменяли.
Светът вече не бил малък, но вече можело да се обиколи за ден. Владетелите често го правели и нещата, които виждали им харесвали. Когато се завръщали в своята страна, разказвали за чудесата по света и цъкали с език. Гледали своето царство, което било бедно и неуредено и се чудели, защо нищо в него не се променя. След това тръгвали отново по света да цъкат с език и да се чудят.
Минавали години, а нашето царство не се променяло. Народът бил все същия и от сутрин до вечер превивал гръб за насъщния. Нямал време да вдигне глава, пък и нямал избор. Нали трябвало да работи и за владетелите си, за да могат да обикалят света.
Един ден, докато обикалял света, един владетел открил причината. Разбрал, защо другите царства са подредени и богати. Разбрал, защо те вървели напред, а неговото царство, изоставало.
-Калпав народ имаме!- споделил владетелят на своите придворни.- Не става за нищо! Лош късмет ми се е паднал да управлявам хора, които не вдигат поглед от земята. В другите царства, такива и за роби не искат, но няма какво да направя. Такава ми е съдбата.
Придворните с посрещнали с възторг думите. Започнали да ги повтарят и да хвалят владетеля, открил разковничето на всички беди на царството.
От този велик момент, владетелят не пропускал и ден, без да се оплаче от съдбата си. Където и да отидел, все проклинал калпавия народ, който му се било паднало да управлява. Как да промени царството си, за да стане, както другите с тези хора?
Другите владетели го слушали и някои, кимали разбиращо с глави. Други имали съмнения, но ги пазели за себе си. Не ги интересувало, някакво далечно царство.
Годините минавали, но в царството нищо не се променило. Освен едно- народът започнал да се променя. Да, наистина се променял!
Само, че не както искали владетелите му, защото хлябът отново бил най-важното за него, а той бил оскъден. Променило се самочувствието му. Хората започнали да повтарят думите на владетелите си. Повярвали, че са калпав народ и от тях нищо не става.
По-младите решили да обиколят и те света. Тръгнали, харесало им и не се върнали. Само едно им било чудно. В другите царства, хората не били различни от тях, но никой не им казвал, че са калпави.
Дали пък причината не била във въздуха на царството? Или пък във водата или земята му? Или пък в слънцето и звездите над малкото царство?
Ами , ако причината не била в нищо от изброеното, а в....
Никой и никога няма да разбере, защото царството и народът вече ги няма, а всяка прилика е случайна.

Българската жена

майкаТази година в навечерието на Осми март, си припомних детските години. Тогава в училището, този празник беше основно Ден на Майката. Даже имаше стихотворение, от което помня само малка част:
Осми март е ден на мама,
но какво да и даря,
та за грижата голяма
аз да и благодаря?
Днес майка ми е вече на години. Прекарала целия си живот в работа и грижи за другите, сега енергията и не е намаляла. Не зачита своите празници, но помни чуждите. Не споделя желанията си, но отгатва чуждите. Дори да живея още хиляда години, пак няма да мога да и се отблагодаря за всичко.
Чудя се дали съм добър син. Може би единственото, от което се нуждае тя е малко внимание, а не съм сигурен, че винаги и го давам.
Замислих се, че всъщност това, от което най-много се нуждаят всички жени и майки, е точно капчица внимание. Не на една дата годишно, а всеки ден, защото всеки ден те прекарват времето си, разделено, между работното място, домашната работа и грижи за близките си. Не зная от къде взимат енергията си, но винаги ще сме длъжници на българската жена.
Днес времената са променени. Не много, но жените успяват да се преборят в този мъжки свят. Успяват да докажат, нещо което никога не се е нуждаело от доказателства- че са също толкова способни, колкото мъжете.
За съжаление обществото ни е длъжник на българската жена. Това, което получават е, дори по-малко отколкото сами са извоювали. Не получават даром, дори вниманието, което нищо не ни струва. Все още част от българските жени, са просто роби.
Не си спомням през изминалата година, за сме направили нещо, да се подобри положението им, а те са винаги до нас- майки, приятелки или съпруги, колежки....
Днес, обаче поста е посветен на майка ми, една обикновена отрудена българска жена. Тя е на ти с компютрите и зная, че няма да прочете тези редове, но се заричам през следващата година да се опитам да и дам вниманието, което заслужава.
Не зная дали ще спазя обещанието си, но поне ще опитам.
Може да забравя празниците, но важни са делниците.

Утринни коловози

коловозиНеусетно отлетяха почивните дни. Времето изтече през пръстите и не остави спомени. От днес отново сме въвлечени в коловозите на ежедневните задачи.
Замислих се за коловозите и се представих моя. Всъщност той не е един. Състои се от поредица от малки коловози, всеки за своята част от деня. След малко ще измия чашата за кафе, ще загася компютъра и ще потегля по първия за деня.
Закопчавам якето и вдигам качулката. Отварям входната врата и пристъпвам навън. Не чувствам студа. Тялото е още топло от съня и ударната доза кафе.
Потеглям по улицата и снегът скърца под обувките. Завивам покрай лампата на ъгъла, която от години работи, когато пожелае.
Тук е първата среща с друг човек, поел по своя коловоз. Възрастна жена ме поздравява с „Добро утро!”. Не я познавам, но това се е превърнало в ритуал. Отвръщам и се заричам някой ден да успея да я поздравя пръв, но досега не съм успял.
Излизам на булеварда, който е пуст в този ранен час. От една кола изникнала случайно, някой ми махва. Този път познавам човека. От години работи в София. Тръгва рано и се прибира по тъмно. Няма почивни дни и празници.
В далечината се задава друга позната фигура. Старец с жълто яке и ушанка, прехвърлил бастуна на кръста, върви по платното с бавна и равномерна стъпка. Не зная къде отива и може би никога няма да разбера.
Разминаваме се и усещам присъствието на една сянка. Ниско, но здраво куче, с гъста сива козина. Някакъв вид от едрите териери е, но отдавна, никой не се е грижил за външният му вид. Тича успоредно с мен, но не допуска друг в своя коловоз. Дори и уличните глутници, не го закачат и то преминава през тях, като сянка.
Вече съм стигнал до пешеходния мост. Отново не е почистен. Не поглеждам към замръзналата река, а се отдръпвам към перилата, за да направя място на две жени. Познават ме, но погледът им шари тревожно. Преди месец тук станаха поне десетина обира и както винаги, никой не търси извършителите.
Преминавам моста, отминавам будките за вестници и се отбивам към единственото място, където в този ранен час продават цигари. Две млади жени се редуват през ден. Едната винаги закъснява и се налага да изчакам пет-шест минути. Без да питат, какво искам ми подават кутията цигари, пожелаваме си лек ден и продължавам, като ускорявам крачка.
Градът се събужда. По-тротоарите са наредени малки групички хора. Изчакват своето микробусче, качват се бързо и потеглят по своите коловози.
Излизам от града. Отдясно са последните сгради, на фирма, в която работех навремето. Свети само стаята на пазачите. Пазачът спи захлупил глава. Отново е пиян, но жена му е главен счетоводител и го търпят. Два едри песа, стоят плътно до вратата и пазят съня му.
Вдигам глава, за да видя планината, но тя е тъмна. Откроява се само силуетът и, върху който светлините оформят коловозите на пистите.
Остава само тесния път, заобиколен с рядка борова гора. От нова година е осветен, но това ще е само временно. След месец два повечето лампи ще са счупени. Вечер тук е сборно място. Млади хора, силна музика, алкохол, цигари, летящи коли със загасени фарове, наркотици и секс. Сутрин остават само следите.
Минавам по алеята с брезите и вече съм пристигнал. Тридесет минути и съм преминал по първия си коловоз за деня. Очаква ме следващия.
След малко тръгвам по пътя, който преминахте с мен, а вие по вашите утринни коловози. Някъде ще се срещнем, някъде ще се разминем, някъде ще спрем за почивка.
Лека и спокойна седмица!

Прошка

коловозиДнес е Прошка, или Простени поклади. Според църковния календар е Сирни заговезни. Празник с променлива дата, който се чества седем седмици преди Великден. Миналата година разказах как минаваше този ден, когато бях дете - Поклади. Тази година още от вчера, докато слушах гърмежите, с които малки и големи се подготвяха, се замислих за прошката.
Винаги ми е било странно, защо хората обичат да свързват определени свои действия с една дата годишно. Типичен пример е осми март. Дата, която много жени не харесват, защото смятат, че вниманието трябва да е целогодишно и са прави.
С прошката нещата са подобни. Винаги на този празник думата прошка ми е звучала с фалшиви нотки, както и всеобщото прощаване. Всъщност прошката е нещо много лично и не чак толкова разпространено. Няма всеопрощаващи хора, но има много непростими неща.
Най-важния критерий за прошката всъщност не е самата постъпка, а отношенията ни с човека на когото прощаваме.
Ако това е почти непознат човек, дори и дребни неща, ще останат непростени. Всъщност не. Дребните неща, просто ще бъдат забравени и това често минава за прошка.
Ако трябва да просим на близък или приятел, дребните неща просто не влизат в сметките. Не се броят и се подминават.
Ако събитието е по-сериозно и влиза в конфликт с основните ни принципи, всички думи за прошка са безмислени. Да простиш в при такива обстоятелства, означава да предадеш себе си. Означава да не можеш да простиш никога на себе си. В този случай има само една причина да простиш и да забравиш. Може да се случи само, ако обичаш другия повече от себе си.
Само, че ако имаш до себе си човек, когото обичаш повече от себе си, дали ще чакаш точно определен ден в годината? Едва ли.

Училище за вълшебници

училище за вълшебнициВъздухът в кабинета по Черна Магия, беше изпълнен с напрежение. За него беше виновна и самата обстановка. От едно нарисувано в стената огнище, се разнасяше неприятна миризма. Черепи на странни същества, препарирани гарвани и сови, накичени по белите варосани стени, сякаш приковаваха със стъклените си очи, малчуганите. Те седяха по чиновете си мълчаливо, с наведени глави, без да смеят да погледнат тримата възрастни изправени пред черната дъска.
-Така....- започна Директорът. –Знаете за какво сме се събрали. Нашето училище е с хилядолетни традиции, но по-лош випуск, не сме имали. Пълна липса на внимание и интерес, бягства от часовете, използване на непроверени вълшебства. Трябва ли да изброявам повече?
- Мисля, че не трябваше да се събираме тук.- промърмори дребното старче. –От край време не обичам този кабинет. Защо по-дяволите, бъдещите вълшебници трябва да изучават черна магия?
Беше живата история на училището. Никой не помнеше, от кога е тук, или пък да е свършил някаква работа, но го канеха навсякъде и дори Директорът, когато го срещнеше по коридорите сваляше почтително шапка.
-Защото е нужна!- обади се класният Ръководител.- За да правиш добри вълшебства, трябва да познаваш и противника. Дори да си по-добър от него, защото той не би пощадил никого. Повече пот в учението, по-малко неприятности в професията. Само, че трябва желание, а днешните млади го нямат. Гледат да минат леко и без усилия, а после се чудим защо хората вече не вярват във вълшебниците.
-Такива са!- намести очилата си Директорът.- Миналата седмица, някой от тези калпазани си е позволил да използва технически средства. Да използваш машина за вълшебства, такова нещо не се е случвало дори във тъмните векове.
-Ами, че защо не?- засмя се Старчето. –Спомням си какви магарии правехме на времето. Веднъж вързахме шапката на директора с конец и я окачихме на тавана. Горкият цял ден се мъчи да отгатне, каква магия сме направили. Ами помните ли, когато в двора влезе първият мотоциклет? Мисля, че вие го докарахте, господин Директоре. Изглеждахте превъзходно с черните кожените дрехи. Феите от съседното училище, до една се влюбиха във вас.
-Не е време сега за неуместни спомени!- намръщи се Директорът.- Тези калпазани са дошли тук, за да ги научим как да станат добри вълшебници. Да помагат на хората, да развалят магии, да лекуват и душата и тялото. Трябва да могат всичко и да са усърдни. Хората разчитат на тях, дори и в сънищата си. Само си представете какви сънища, ще сънуват, ако се оставят в ръцете на полуграмотни шарлатани.
-Така е! – съгласи се класният Ръководител.-Така е и трябва всеки ден да го помним. Ще повтаряме, повтаряме и повтаряме. Ако трябва ще прибегнем до най-строги наказания, но от тези хлапаци трябва да излязат добри вълшебници. Хората се нуждаят от добри вълшебства!
-Сигурни ли сте?- обади се тих глас от чиновете.- Сигурни ли сте, че хората се нуждаят от добри вълшебства? Мисля, че днес хората се нуждаят само от едно нещо, но то не е вълшебство.
-Кой беше? Кой е този многознайко?- настръхна Директорът. – Кой си позволи да говори, без да му е дадена думата? Веднага да си признае, иначе ще накажа целия клас!
От последният чин се изправи дребно хлапе, без да трепне под пронизващите погледи.
-Охо, освен умник си и смелчага! Да си признаеш, е достойно поведение. - омекна Директорът.- А сега, многознайко, би ли споделил с нас, кое е това нещо, от което хората днес се нуждаят толкова, че вълшебствата ни са излишни.
-Хи, хи, хи!- засмя се старчето.- Може ли аз да отговоря? Моля ви! Хората днес наистина не се нуждаят от магии. Единственото, което ги интересува са парите. Колкото и да сме умни и силни, в книгите няма рецепта за това вълшебство. Има само магии, но за тях трябва да продадеш душата си.
- Глупости!- изрева Директорът.- Нашето училище е просъществувало от хиляди години и ще го бъде, докато има хора. Няма да допусна никакво колебание. Ние сме добрите и винаги ще има нужда от нашите вълшебства. Сега да привършваме и всеки да се заеме сериозно със задачите си! Има ли въпроси?
-Само един, господин Директоре.- обади се дребосъкът от последния чин.- Дори не е въпрос, а искане. Със съучениците си поговорихме и решихме, че тук трябва да има промени в програмата и условията. Първо- искаме кабинет за компютърна подготовка. В училището за магьосници има от три години вече. Второ- трябват часове по счетоводство, право и управление на малък бизнес. Трето – крайно време е да се вземат мерки, дипломите ни да се признават и от МОМН. Имате една седмица, иначе решихме да стачкуваме.
Въздухът в кабинета по Черна Магия, беше изпълнен с напрежение. От едно нарисувано в стената огнище, се разнасяше неприятна миризма.

Освобождението на България

На днешният ден, преди 133 години е подписан Санстефанския мирен договор. Датата се празнува, като ден на освобождението на България от турско робство. Приема се, че това е началото на Третата българска държава.
Когато бях малък, приемах датата за нещо изключително, но с годините научавайки все повече факти, вече не съм сигурен, в изключителността на днешния ден. За разлика от Денят на Съединението и 24 март, тази дата поне за мен е на заден план.
Дори се колебаех дали да пиша, тази година по темата. Причината не е в омаловажаване на жертвата на загиналите. Не е и в истинските причини за Руско-Турската война. Не е и в последващото полуколониално управление от освободителите.
Причината е в част от предишните и последвалите събития и настроения, част от които, можем да забележим и днес.
Ако се върнем назад, ще забележим, че всички действия на българите в този период са белязани от неувереност в собствените си сили.
Не мога да съдя за причините. Може би времето е виновно, или специфичното разположение, на крачка от столицата на Османската империя. Само, че освен успешното извоюване на самостоятелна Българска екзархия , продължила повече от тридесет години, останалите действия на нашите сънародници от онова време, са подчинени, не на активна позиция, в търсене на спасител. Дори и Априлското въстание, е организирано и проведено, не като съпротива, а с ясното съзнание, че българското население ще бъде жертвено агънце, за да се привлече вниманието на света и да се намери спасител.
Тук вината не може да се търси в обикновените хора. Те не са имали поглед, достигащ не по-далеч от съседното село. Българската интелигенция, заможните хора и църковните служители, обаче така и не са имали самочувствието и вяра в собствените сили. Те са били по-добре материално и много от тях, почти не са усещали теглото на робството. Не са искали да рискуват своето положение и вариантът с чудодейния спасител, им е бил изгоден.
Това не се е променило и след освобождението. Същите хора са продължили да търсят спасителя и бащицата. Всъщност няма разлика, дали това е било Русия или Германия, Австро-Унгария или Англия.
Може би, Съединението на България е единствения акт, който е направен без чужда благословия. Иначе сме чакали чуждо мнение за всичко. Нещо-фили и Нещо-фоби са клали собствения си народ, само и само за да угодят на поредния господар.
Не съм съгласен, че вината е в географското ни положение, или пък в дългия период на робството. И други народи са били в подобно положение, но съдбата им е друга. Доказа ли са, че може и иначе.
Днес наблюдаваме същото поведение, както тогава. Седим и чакаме поредният спасител, да ни оправи държавата. Някои търсят местен, други се кланят на чуждоземни спасители.
Дано съм изложил достатъчно ясно мислите си за днешния ден. Дано сте разбрали, защо тази дата за мен е на заден план. Иска ми се в новата ни история, да има дати, на които сме направили нещо самостоятелно като народ, или държава. Не да ни спасяват и напътстват, като малки деца, а да ковем сами съдбата и бъдещето си.
Признавам си, че аз също не правя достатъчно. Страхувам се да не загубя и малкото, което имам. Хубаво е някой друг да го свърши, само че.... Само, че този някой, спасител или не, винаги накрая представя сметката и тя е по–солена от всичките загуби, които сме си представяли.
Затова кандидати за спасители ще има винаги. Не е задължително да са чужди. Имаме си и доста местни, които днес ще „приватизират” празненствата. Само, че съдбата на народите, които се надяват само на освободителите, не е много приятна. Дано намерим начин да се освободим и от „освободителите”.

.

Къщата на духовете

къщата на духоветеОт години никой не беше влизал в двора. Дори уличните кучета избягваха, подканящите ги да влязат пролуки в дървената ограда. Рижият котарак, който беше негласен господар на улицата, заобикаляше отдалеч изоставената къща.
Отдавна вратите и прозорците, бяха изкъртени от съседите и вятър, дъжд и сняг, проникваха в стаите. Скелетът на къщата, скърцаше и стенеше, а хората страхливо говореха, че е обитавана от призраци.
Понякога дори през деня, от нея се разнасяше детска песен, прекосяваше двора и се смесваше с уличните шумове.
-Ринги ринги рае,
наш петел играе,
чужд петел го гони
за кило бонбони. Чуш!....
-Хей! Кой ще каже на малката, да престане?- обади се Дамата.- Защо сме длъжни да я слушаме? Днес по програма, трябваше да има бал, но май само аз се грижа за реда тук.
-Кажи го на нея!- обади се Майорът. – Редът е важно нещо, но забравяш, че нищо не ни свързва. Всеки е свободен да прави, каквото иска, или да си отиде от тук.
-Прав си, но това вече на нищо не прилича!- намеси се Безименният. - Приятели, ние сме духове! Не сме, тук да си играем. Истинският дух, трябва да всява страх и ужас в хората, а какво правим? Малката си играе и пее, Дамата иска балове, а Майорът по цял ден стои пред счупеното огледало.
-Пускам, пускам кърпа,
кучето я дърпа,
маца му я иска,
в лапи да я стиска.....
-Спокойно, де! Не бързаме за никъде. – обиди се Майорът.- Когато му дойде времето, ще плашим и хора. Всъщност, някой виждал ли е скоро, човек тук? Последният беше, един клошар преди пет години. Беше толкова пиян, че дори не ни забеляза. От тогава никой не е идвал.
-Че защо ще идват? Тук не е останало нищо. Никой няма и да дойде.
-Тогава, защо не отидем ние при тях? Щом хората не искат да идват тук, да им отидем на гости. - запита Безименният.
-Бели пеперудки,
къде отлетяхте?
Дойде ли ви края,
изберете дружки.
Аз избирам първата,
аз избирам втората!.....
-Хм... -сви вежди Майорът.- Интересно предложение. Само, че къде да ги търсим? Освен това място, не познаваме никое друго.
-Нека Безименният, да каже. – предложи Дамата.-Той дойде последен тук, преди година. Сигурно преди това е бил на доста интересни места, където е имало хора.
-Нима е било толкова скоро?- замисли се Безименният. – Все си мислех, че съм тук от години. Дори не помня къде съм бил преди. Само си спомням, че и там нямаше хора. Скучаехме по цял ден и чакахме някой да дойде. Само, че никой не дойде.
-Сетих се! Имам предложение!- изчурулика Дамата.- Защо не се преместим в къщата от другата страна на улицата. Нова е, красива, с градинка и цветя. Освен това има климатик.
-Кралю порталю, отвори порти,
че ще замине кралят на война.
Кралю порталю, отвори порти,
че ще да мине кралската войска....
-Не става!- отсече Майорът.- Там също, няма хора. От както я построиха, не съм видял никого, а аз имам набито око. Всъщност, защо трябва да се местим? Навсякъде е същото. Спомням си преди години, когато ме местеха от един гарнизон в друг. Тръгваш с очакване за нещо различно, а то се оказва, че навсякъде е същото. Къщите, хората, улиците даже са с еднакви имена.
-Мда.... Мисля, че си прав. –въздъхна Дамата.- Навсякъде е едно и също, а тук поне всичко ни е познато. Само, да не беше толкова скучно. Какво ще кажете, довечера да организираме един бал. Аз ще направа поканите. Майоре, нали ще ми бъдете кавалер?
-С удоволствие, Мадам!
-Аз ще пропусна.- въздъхна Безименният.- Уморен съм и ще си легна рано. Иска ми се да си спомня, къде съм бил преди да дойда тук. А сега ще почета. На тавана намерих едно томче със стихове.Част от страниците са скъсани, но и останалите са хубави. Лек ден! Майоре! Госпожо!

.

Мартенско

мартеницаЧестита Баба Марта!
Нарочно избрах тази снимка, с риск да разсърдя старицата. Иска ми се пролетта вече да е дошла, но ще трябва да изчакаме още малко. Днес ще си разменяме мартеници, с пожелания за здраве и дълголетие. Ще разменяме и още нещо, което няма да споменем, но е свързано с приближавенето на пролетта. Ще си разменяме и надежда за нещо по-добро.
Зная, че идващата пролет, само по себе си, не може да ни направи по-добри. Не може единствено идването на пролетта, да ни направи и по-щастливи. Само, че капчица надежда може да сътвори чудеса.
Затова днес разменяйки мартеници, не забравяйте да добавите освен пожелания и късче надежда.
Ето и моето:




Честита Баба Марта!

.