Магарето и търпението

магареПролетта, най-после настъпила в малкото планинско селце. Снегът бързо се стопил и по околните хълмове избуяла свежа зеленина. Зарадвали се и хората и животните, но най-много се радвало магарето.
-Доживях!- казвало то на всеки срещнат.- Издържах и тази зима, а сега, като се хвана за зелено, няма да има тежки дни до другата зима.
Радостта му била кратка, защото стопанинът му се приближил към него. Сложил му юздите и го впрегнал в каручката.
-Зная, зная. -засмял се той.- Зная, че изкара тежка зима и често дори нямаше и сухи тръни за теб. Сега обаче твоето търпение е възнаградено, нали? Ще имаш свежа трева до другата зима, а още месец и любимите ти тръни ще са навсякъде. Днес обаче имаме друга задача. Тръгваме за града. Ще отидем на пазара и ще продадем малко стока. С парите ще постегна къщата, пък може и нова каручка да ти взема. Като се върнем, цяла седмица нищо няма за правиш.
Присвило уши магарето, погледнало тъжно зелените поляни, но нямало какво да прави. Събрало сили и поело по пътя за града. След час-два се уморило и поискало да се отбие за да утоли жаждата си, но стопанинът му го убедил, че трябва да потърпи, докато стигнат до града.
Магарето въздъхнало, изревало с пресъхнало гърло, но продължило без повече да протестира. Пристигнали в града и най-после каручката била разтоварена, а магарето оставено да почива. То се втурнало първо да утоли жаждата си. Дълго пило и после полегнало на сянка да почине. От умора дори и апетитът му бил изчезнал. Тъкмо събрало душата си и стопанинът му пак се появил. Трябвало спешно да се върне в селото и да докара нова стока.
Отново магарето било впрегнато в каручката и потеглили по обратния път. Успели да се върнат в града чак по мръкване. Пазарът бил затворен, а ханът препълнен и останали да нощуват на открито.
-Спокойно, приятелю!- говорел стопанинът на магарето. - Още малко, още някой друг месец и като направим новата къща, никога няма да мръзнем и да спим на голата земя.
Магарето нямало сила дори и да поклати глава, защото вече умората била затворила очите му.
На сутринта първо, когато отворило очи магарето видяло един котарак, който се смеел. Смеел се на него и не криел това.
-Чух вчера как те премяташе твоя стопанин.- обяснил котаракът.- Сигурен съм,че не е за първи път. В този живот, всеки гледа да те накара да му свършиш работата, будалкайки те, със нещо хубаво в бъдещето. Само,че това хубавото никога не идва. Гониш все нови и нови илюзии, докато имаш сили. След това, когато сърцето престане да слуша, ставаш излишен. Идва ред на следващия будала. Винаги има нови магарета. Чудя ти се от къде имаш сили и търпение.
-Нямам. -въздъхнало магарето. - Нямам търпение, но и нямам друг избор. Освен това, ние магаретата сме доволни от малко. Няколко съчки за постеля, глътка вода и сухите тръни край пътя, са всичко, което ни трябва. Виж хората наистина са за оплакване, защото никога не се засищат. Цял живот тичат, да гонят нови и нови неща, а когато накрая ги получат, са толкова стари, че вече не помнят защо са ги искали.

Излезе Ubuntu 11.04 Natty Narwhal

От около месец, вече преминах окончателно на Линукс. За първите си стъпки писах тук, но не довърших експериментите. Просто в един ден реших, да не ползвам повече уиндоския дял. От многото дистрибуции избрах Ubuntu и съм доволен.
Не съм броил дните, но за този месец, нито веднъж не ми е липсвало нещо, което съм ползвал под Уиндос. Научих някои неща, но без да съм се ровил прекалено. За мен Линукс операционните системи са просто още една възможност за избор за потребителите. Избор и то безплатен извън монопола на Microsoft. Това е и причината да се откажа окончателно от услугите на монополиста.
Нека уточня моето мнение за този избор. Първо съм доста скептичен относно прекаленото хвалене или оплюване на една от двете операционни системи. Те просто са различни и всяка има своите предимство и недостатъци.
Нещата са още по-объркани, защото Линукс, не е една дистрибуция, а прекаленото разнообразие, по-скоро обърква хората, отколкото помага. Включването на много хора в разработката , от една страна е предимство, но от друга може да е пречка за бързото решаване на проблеми.
Погледнах форумите и сайтовете за линукс (особено тези на български) и се разочаровах от лошата им поддръжка и организация.
Затова ще добавя тук нова страница в лентата, където ще добавям полезни линкове. В момента се опитвам да "зарибя" един колега, но се колебае. Опитвал е и е доволен, но причината да се колебае е в навика. Ще премине, когато се убеди, че това е по-добро за него и така е правилно.
Днес излиза новата стабилна версия на Ubuntu- 11.04 - "Natty Narwhal". В почивните дни ще се обновя, без колебание. Можете да се запознаете с възможностите и да опитате и вие.




Можете да изтеглите дистрибуцията от ТУК.

Има възможност и за съвместна инсталация с Уиндос на един компютър.

Златното момиче

златно момичеИмало едно време....
Имало и още има едно приказно царство, през което тече приказна река. И царството и реката изглеждат съвсем обикновени. Всеки миг там нещо се променя, но така е било и ще бъде навсякъде и винаги на нашата планета.
Малко хора знаят, къде е това вълшебното място и на никого не казват. Не казват не защото искат да запазят вълшебствата за себе си, а защото никой не би им повярвал.
Всеки би повярвал, че има такова място. Всеки би повярвал, че то е някъде наблизо, но хората са свикнали, когато чуят вълшебства, да виждат само вълнуващи неща.
Свикнали се, но на това място няма нищо вълнуващо. Дори и реката тече лениво и спокойно, а водите и са винаги мътни. Не е като тази река от приказката, която текла веднъж синя, друг път червена или черна, а понякога и жълта.
Понякога на брега на реката се събрат млади момичета. Идват поединично или на групи, незнайно как и от къде разбрали, че реката е вълшебна. Сядат на брега и чакат да дойде златната вода. Тогава ще влязат в реката и ще станат златни момичета.
Всяко от момичетата си представя различно, как ще стане златно. Едно от тях си представя, че наистина ще се позлати. От косите до върха на ноктите, всичко в него ще стане лъскаво с цвета на най-благородния метал. Дори лакът за нокти, ще е златист, като слънцето.
Друго пък си мисли, че златото няма да дойде точно от реката, а ще бъде донесено от принц, който ще я спаси от водите. Принцът ще се влюби в нея и ще я позлати с накити и маркови дрешки от глава да пети.
Трета девойка, не вярва на принцове. Не вярва и на приказки. Надява се реката да донесе някой продуцент, който да а направи поредната чалга кифла, а златото тя сама ще си го събере по масите.
Има и други различни момичета. Всяко със своите мечти и надежди. Сядат на брега на реката и чакат златната вода.
Чакат, чакат, чакат....
Тя, златната вода никога не идва. На някои от момичетата им омръзва и си тръгват. Бързат защото животът тече и не чака никого. Други остават с години. С вперени очи в мътната вода, сълзящи от напрежение.
Един ден по брега на реката минал един вълшебник. Видял момичетата и ги попитал, кого чакат.
-Не кого, глупако!- отвърнали момичетата. -Не кого, а какво! Чакаме златната вода. Когато дойде ще влезем в реката и ще станем златни момичета.
-Златни момичета ли?- засмял се вълшебникът. - Какво общо има това с цвета на водата?
Момичетата не отговорили и вълшебникът продължил разходката си, оставяйки ги да чакат златната вода. Когато на следващият ден, минал отново, момичетата се престрашили да го попитат, какво е искал да каже.
Вълшебникът не отговорил. Усмихнал се, навел се и загребал с пълни шепи от мътната вода. С нея напръскал чакащите момичета и станало чудо. Навсякъде, където била паднала капка вода, заблестяло малко златно слънце. Защото дори и в приказките не е важен цвета на водата, а това което е скрито под бронята ни.
А във всяко момиче, под грима и прическата се крие Златното Момиче. Само трябват очи, за до го видят.

Чернобил

Човешката памет има едно хубаво качество. Успява да забрави лошите неща и спомените от тях. Те могат да избелеят дотолкова, че болката почти да не се усеща.
Има неща, обаче които не трябва да забравяме. Не трябва да забравяме, не самите събития в човешката история, а че човешката алчност, глупост и безотговорност нямат граници. Нямали са и в миналото, нямат и днес.
Годината е 1986, а датата 26 април, но може да е всяка друга в човешката история.
Нарочно не включих клипове с прекалено зловещи кадри. Тези са достатъчни.

Денят



След двадесет години




България



И накрая:



Както винаги единственото важно нещо е ЦЕНАТА и ПЕЧАЛБАТА!
Преди седмица прочетох, че саркофагът на реактора вече се разпада. Отново изтича радиация. Минали са само 25 години. Нужни са над 1 милиард евро. Това също влиза в цената.
Хей! Какво ви бърка цената? Това не са ви краставици и домати! Като не давате парите, какво ви интересува колко струва?
ААААААААААААААААААААААААААААА!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

Всеки своя пътека си има

пътекаВ библиотеката ми една книжка, събира праха отдавна. С платнени корици в цвета на старо злато, купена още в ученическите ми години. Тогава често съм ровил из страниците ѝ. Не е роман, а стихове, на един поет, който днес малко хора помнят. Може би причината е, че част от творчеството му е посветено на миналата епоха, която днес се отрича напълно.
Нищо ново под слънцето. Всичко, дори поезията се дели на наша и чужда. Цялата история на човечеството, се гради на това противопоставяне и не вярвам, че скоро нещо ще се промени.
Наскоро извадих книжката и я изтупах от праха. Отвори се сама и дори без да погледна знаех мястото, защото съм прочитал тези редове стотици пъти. Някои казват, че са плод на отчаяние, но е по скоро реалистична картина на света.
Всеки своя пътека си има.... Ами това е! Колкото и да не искаме да го приемем, колкото и да се заблуждаваме, всеки от раждането до смъртта си остава сам. Дори когато, до себе си имаме човек, на когото държим, всеки от нас продължава да върви по своята си пътека. Може да са успоредни, но са различни. Може да се пресичат понякога, но никога не се сливат напълно.
Лошо ли е това, или хубаво?
Не зная. Може би е само тъжно.

ПЪТЕКА
Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.

Умореният ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!

Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи.

Всеки огън гори- догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка.

...Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...

*Стихотворението е от цикъла „Всеки своя пътека си има“ на Пеньо Пенев- 1957 година. Цикълът започва така:
....Човек се ражда, за да даде другиму любов. Оня, който никому, дори и на куче, не е дал поне капка любов, той напразно е дошъл на този свят. По-добре щеше да бъде, ако майка му вместо него беше родила камък. Такъв човек не познава мъката и щастието, няма да остане в сърцата на хората, те няма да го запомнят с добро. Такъв човек - по дяволите!

Докато препрочитах стиховете се замислих, можем ли да дадем наистина нещо на другите, ако сме обречени цял живот да вървим по различни пътеки.

Най-доброто за теб

Един ден в началото на пролетта, Таралежът се събудил от зимния си сън и тръгнал на разходка. Радвал се на хубавото време и дори си подсвирквал безгрижно. Тръгнал по пътеката към реката и чул някой да го вика. Обърнал се и видял Заекът.
-Ежко, чакай! Имам да ти казвам нещо важно. Виж какво! Тази година вместо лешници и гъби за зимнина, трябва да събереш моркови. Чудесни са на вкус и са много полезни. Трябва да ме послушаш, защото е в твой интерес. Това е най-доброто за теб!
-Ама, Зайо, аз не ям моркови.- намръщил се Ежко.- Дори не мога да понасям вкусът им. Как тогава това, ще е най-доброто за мен?
-Нищо не разбираш , глупаче! Дори не знаеш, кое е най-доброто за теб. Дори да не обичаш моркови, цената им е висока, а търсенето голямо. Винаги можеш да ги размениш, за каквото поискаш и да си на печалба. Аз ще ти помогна, ако позволиш. Срещу малка комисионна разбира се, но това е дреболия. За мен е по-важно ти да си добре. Да правиш най-доброто за теб, приятелю.
Ежко смутено се съгласил и продължил разходката си. Гледа насреща му върви Лисицата.
-Здравей, Ежко! Тъкмо бях тръгнала да те търся. Имам да ти казвам нещо важно. От сигурен източник узнах, че реката до месец ще залее домът ти. Трябва спешно да си намериш нов дом. Вярно,че стария е удобен, но като го залее водата ще останеш без покрив над главата.
- Ама, Лисо.- учудил се Таралежът- Как реката ще залее домът ми, като той е на най-високото място в гората?
-Щом не вярваш, твоя воля! Аз само се опитвам да ти помогна, за да направиш най-доброто за себе си. Спешно бягай и търси друг, а аз ще наглеждам стария ти дом.
Продължил таралежът разходката си, учуден от този внезапен изблик на грижи. Дори не забелязал, кога пред него изникнал Вълка.
-Здравей, Ежко!- поздравил Вълкът с усмивка.- Имам да ти казвам нещо, което е много важно за теб. Каня те на вечеря в къщи, където да обсъдим нещата. Няма да е официално, но все пък ако не те затруднява, махни тези грозни бодли. Тази вечер към осем ще те чакам. В твой интерес е да дойдеш. И не забравяй, да махнеш бодлите.
-Добре!- промълвил Ежко объркан -Щом е в мой интерес, ще дойда.
Продъжил разходката си, а вечерта когато се прибрал в къщи полегнал да почине.
-Хей! Какво си мислиш, че правиш?Аз цял ден тук се трепя, а теб те няма.
Ежко се смутил малко на тази атака, но бързо се окопитил.
-Виж какво, скъпа! Не съм се мотал, а свърших важна работа. Може би няма да се усети веднага, но научих нови неща, които ще са ми от полза в бъдеще. Всъщност не само за мен, а и ти ще усетиш. Нали, заедно делим радост и мъка.
-Хич не ме интересува!- настръхнала жена му.- Взимай чантата и до час искам да си се върнал от магазина. Списъкът от сутринта стои на масата. След това, трябва да се изтупа килимът и да ми помогнеш да почистя тук.
-Не мога!- въздъхнал Ежко. -Искам, но тази вечер съм на вечеря с Вълка. Преди това трябва да мина през бръснаря, да си махна бодлите. Утре трябва да търсим ново жилище, че реката ще наводни това, а от другата седмица започвам да садя моркови. Това е важно. В наш интерес е, разбираш ли?
....
След минути Ежко с чанта и списък бързо тичал към магазина. Тичал и си мърморел:
-Ех живот, живот. Всеки се е загрижил за моето добруване, а никой не ме пита, аз какво искам. Другите ги остави. Тях мога и да слушам и де не слушам, ама жената и тя. Омръзна ми! Омръзна ми все някой да ми казва, какво е важно за мен. Откак се помня все някой друг слушам, но някой ден ще тропна с крак. Ще ударя и с ръка по масата и ще обясня на всички, какво е най-доброто за мен. Някой ден....

Границите на свободата

Някога преди много години в една царство накрай света, поел властта нов цар. Бил млад и изпълнен с желание да се докаже и да остави името си редом с предците си в историята.
Събрал в двора си най-добрите мислители, архитекти, музиканти, художници и учени. Дал им своята подкрепа и скоро резултатите не закъснели.
В царството били построени прекрасни градове и пътища, хората получили образование. Измислени били хиляди начини за облекчаване на човешкия труд и хората освободени от грижите, започнали да вдигат глава от земята и да се интересуват и от утрешния ден.
Скоро за царството се разчуло надалече. Идвали хора от непознати земи, да видят и да се научат. Всички били приемани гостоприемно и царят не криел нищо. На всеки показвал, разказвал и обяснявал нещата, които правел.
Хората се чудели, как за толкова малко време, било направено толкова много. Това бил най-често задавания въпрос и всеки път Царят отговарял по един и същ начин.
-Причината? Причината не е в мен или някой от моите служители. Причината не е и една, а е във всеки от хората в царството. Аз просто им дадох свобода да работят заедно и за себе си, а останалото свършиха те.
Минавали години и хората в царството, се чувствали все по уверени и свободни. Не се притеснявали да изказват и отстояват мнението си и дори царските заповеди, били подлагани на анализ и критика. Допълвали ги и ги променяли и царят не се сърдил, защото това било за общото благо.
Царството процъфтявало и всички си мислели, че това е вечно. Само Царят забелязвал малки, но смущаващи проблеми. Забелязал,че колкото повече се обогатяват поданиците му, толкова повече не искали нови промени. Колкото повече свобода им давал, толкова повече нараствали не само добрите, но и лошите неща. Имало хора, които открито не искали вече да се подчиняват на общите закони, твърдейки че така се ограничава свободата им. Други пък, страдащи от тях, твърдели, че тяхната свобода е нарушена.
Царят решил да потърси съвет, но на всеки въпрос, получавал от обкръжението си различни отговори и само се объркал повече. Тогава се сетил за един стар човек, който живеел сам в планината. Някой казвали, че е мъдрец, други го наричали луд. Рядко допускал някого в дома си, а малко хора го били чували да говори, но хората казвали,че знае всичко.
Отишъл Царят при стареца и го помоли да му отговори на два въпроса. Първият бил, какво е свободата.
Старецът се усмихнал, после извел госта навън и му показал сенките им , очертани от слънчевите лъчи:
-Свободата е като тези сенки! Всеки има своя, но тя се мени като сянката му. Както сянката се променя с движението на слънцето, така и свободата се променя, ако човек се промени.
-Зная, го вече.- казал Царят. -Това което се чудя, е има ли граници свободата?Трябва ли да е безусловна и безкрайна за всеки човек?
Старецът се усмихнал отново и пристъпил крачка към царя. Сенките им се слели и той ги посочил:
-Граница има и трябва да има. Свободата на всеки човек, трябва да свършва там, където се докосва с тази на другите хора. Ако пристъпим тази граница, тогава увеличаваме своята свобода, но намаляваме чуждата, а личната свободата не струва и пукната пара, ако е за сметка на друг човек.
Царят също се усмихнал и отстъпил крачка назад. Сенките им се разделили и се откроили по-ясно на каменистата земя. Всяка от тях различна, носеща частица от човека, на когото принадлежала.

Давид и Голиат

-Добре!- въздъхна Давид. -Щом всички сте на това мнение, ще го направя, но наистина ли аз съм най-достоен? Ами не може ли...
- Стига си мърморил!- прекъсна го рязко цар Метусалем.- Вече го решихме. Отивай да спиш и си почини добре! Утре е твоя ден.
От седмица градът беше обсаден от вражеска войска. Водеше я огромния Голиат, пред чиято сила всички прекланяха глава. Нямаше живо същество на земята, което да му се противопостави. Можеше с голи ръце да убие цял прайд лъвове, а с един удар да повали и слон. Твърдеше, че на вечеря изяжда цял бивол, но всички знаеха,че лъже. Всъщност биволите бяха два, а и тайно си дояждаше в малките часове.
Крепостта нямаше никакъв шанс и преди два дни Голиат им изпрати ултиматум. Предлагаше изходът на битката да се реши в пряк двубой, между него и представител на защитниците. Срокът изтичаше утре, но никой не желаеше да се изправи срещу великана.
На днешния съвет, след дълго умуване и безброй предложения се спряха на Давид. Той не беше въодушевен, но нямаше избор.
-Добре, де!- не се предаваше Давид.- Защо, не излезе някой от воините. Ето, военоначалникът Рамзес, е преминал през хиляди битки. Сигурен съм,че ще се справи по-добре.
-Млък!- изрева Рамзес. - Царят ти даде заповед. Освен това, аз съм нужен тук, за да организирам отбраната на крепостта. Ако загина ще настъпи хаос. Нужен съм, за разлика от теб.
-Ами тогава пратете някой от старците. Те са изживели живота си, а аз тепърва го започвам.- проплака Давид.
-Виж, глупако!- засмя се Царят.- Обсъдихме и този вариант. Преценихме всеки човек тук и се оказа,че по-безполезен от теб няма. Така,че ако не искаш да загинеш още днес, отивай да се подготвяш за утрешния двубой.
Давид наведе глава и излезе. Не мигна цяла нощ, кроейки планове за бягство, но беше строго пазен и нямаше шанс. На другия ден отвориха портите и го изхвърлиха, срещу вражеската армия. Пред нея скръстил ръце на кръста стоеше Голиат, превивайки се от смях, наблюдавайки жалката фигура на Давид.
Отчаят Давид, се наведе, взе един камък и го захвърли напосоки. Камъкът описа дъга и удари огромния воин по челото. Смехът му прекъсна внезапно и той се строполи, разтърсвайки земята.
-Не бях аз! Не беше нарочно! Не ме убивайте, моля ви. Помощ!
Давид така и не разбра,че ръцете, които го тупаха по гърба, не бяха на вражеските воини. Тупаха го неговите съграждани в знак на благодарност. Уплашени и без водач, нашествениците, се бяха пръснали в бяг.
От този ден, животът на Давид се промени. Той и преди не правеше нищо, но за това получаваше само ругатни. Сега нещата се бяха различни. Всеки жител на града, го посрещаше с усмивка. Канеха го на пирове и сватби, а много от новородените деца бяха кръстени с неговото име. Нямаше жена, чието сърце да не трепваше, само при споменаване на името му. Нямаше мъж, който да не жадуваше да има честта, да седне на неговата маса в кръчмата и след това, да се похвали на всички. Дори цар Метусалем, поне веднъж седмично го канеше на обяд, искаше съвети за държавните дела и го отрупваше с награди.
Давид свикна лесно със славата. Свикна на всяка негова дума и жест, да се отзовават любезни хора, готови да изпълнят поредното му желание. Животът си течеше, скучно и монотонно, докато един ден пред крепостните стени, не се появи нова вражеска войска. Предводителят ѝ беше по-огромен, дори от Голият и още първия ден отправи предизвикателство към обсадения град. Канеше най-могъщия воин на крепостта, да се изправи в пряк двубой срещу него. Цар Метусалем, уплашен изпрати да извикат веднага Давид.
-Виж, Давиде. Отново сме в опасност и се нуждаем от помощта ти. Утре трябва да излезеш и да сразиш натрапника. Той сигурно не знае с какво се захваща. Да има нахалството да предизвика на двубой, човекът който срази с един удар Голиат! Утре ще почувства силата на твоята ръка, а след това ще отпразнуваме новата победа.
-Не става!- отсече Давид. -Утре съм поканен на пир в дома на ковчежника. След това трябва да присъствам и на освещаването на новата къща на първия съветник. Вечерта ще се открива и нов паметник посветен на моя подвиг, на градския площад. Няма начин да обидя всички тези мили хора, заради някаква битка. Между другото, скоро не си ме канил на трапезата си. В петък съм свободен и ще мога да бъда почетен гост тук. А сега ще те оставям. Имам среща с една прекрасна млада жена. Ще ти разкажа, за нея някой друг път.
Давид, приглади косите си и излезе, а цар Метусалем, дълго не можа да пророни и дума. След това, повика слугите и поиска да извадят бойните му доспехи. Прегледа ги внимателно и след това се оттегли да почива. На другият ден трябваше да свърши важна работа. Нямаше кой друг да се заеме с нея. Всички други в царството имаха по-важна работа.

Храбрият шивач

Преди много, много години, в едно далечно царство, живял един старец. Не бил местен, но ако попитали и най-старите хора, никой от тях, не можел да си спомни от къде е дошъл. Повечето дори били готови да се закълнат, че стареца цял живот не бил излизал от своето ателие.
Ателието било на една от оживените улици на столицата. Всеки ден много хора влизали и излизали от него, привлечени от майсторството на стареца. Влизали и царе и бедни хора, но той никого не връщал. Всеки излизал доволен от ателието, променен и горд с новата дреха, която старецът му бил ушил.
Да, старецът бил шивач и по цял ден, бил зает с взимане на мерки, кроене на платове и работа с иглата и конеца. Гордеел се с работата си и въпреки,че имал десетки чираци и помощници, всяка дреха минавала през зоркия му поглед. Нямало значение дали била предназначена за царска особа, или скромен слуга.
Самият той не говорел никога, за миналото си. На никого не бил разказвал от къде и защо е дошъл, но хората не го и питали. Радвали се, че такъв майстор живее в тяхното царство и всеки може да носи ушита от него дреха.
Дните и годините отминавали,но един ден черна сянка надвиснала над царството. От север пристигнали конни орди, от сурови воини, които не знаели пощада. Царство след царство падали, под ударите им. Град , след град потъвал в пламъци. Милиони хора, загивали и където минели конниците, оставала само пустош.
Един ден стигнали и до царството, където живеел шивача. Войската на царя била разбита още в първата битка. Царят избягал с кораб, натоварен с всичко ценно, към един далечен остров. С него се тръгнали и съветниците му и по-богатите хора от царството. В столицата останали само обикновените хорица, навели глави в очакване на смъртта.
Дори не си направили труда да затворят вратите на крепостните стени. Всяка искра надежда била изгаснала в хората.
Тогава, само ден преди ордите да достигнат до столицата, един човек тръгнал по улиците на изоставения град. Събирал останалите и вдъхвал на всеки надежда и кураж. За всекиго намирал някаква работа и го откъсвал от черните мисли. С твърда ръка гонел отчаянието и страха.
Когато дивите орди пристигнали под стените на столицата, там не ги чакали примирени хорица, а воини готови да умрат, но да не отстъпят. Втурнали се ордите към крепостните стени, но били отблъснати. Втурнали се втори път, но отново не успели да се изкачат. Били калени воини и не се стреснали, а продължили ден и нощ, с нови и нови сили, да атакуват стените.
Минавали месеците, но крепостта стояла все така непристъпна, а защитниците ѝ били, все така непоколебими. Сред обсаждащите се носел слух, че велик воин от далечна страна, ръководел отбраната. Той предвиждал всеки ход, и не спял никога, а воините му били готови да умрат за него.
Един ден, когато слънцето изгряло, хората в крепостта не повярвали на очите си. Нашествениците си били тръгнали. Заминали към други царства, където победите щели да са по-лесни.
Защитниците отпразнували победата, а след това се върнали към ежедневните си занимания. Сред тях бил и старецът шивач. Именно той бил човекът, който организирал отбраната и дал кураж на хората, да се защитят. Нарекли го Храбрия шивач, а когато се върнал Царят, го наградил с медал да храброст.
Старецът обаче, отказал да го вземе. Казал,че никога не е бил храбър и смел и не заслужава този медал и името.
-Как така, ти който не си храбър, остана и защити града, докато царят и военоначалниците избягаха?- попитали го хората.
-За това не трябва храброст.- отвърнал старецът.- Царят и царедворците имат много неща. Дори да загубят столицата си и замъците си, богатствата им ще стигнат да започнат другаде отначало. Аз имам само моето ателие. Ако го загубя, никога няма го възстановя. Някого преди години, на едно друго място , аз загубих малкото, което имах. Тогава бях млад и успях да се съвзема и да започна отново. Сега нямам нито време, нито желание да започвам отначало, а това е по-добър стимул от храбростта.

Мила Родино....

България„Българче да се наричам, първа радост е за мене!“ , е написал поетът и е прав. Кой не изпитва подобно чувство днес в милата ти Родина?
Кой! А?
Само неразумни юроди, дето не четат пресата и не гледат телевизия, могат да имат съмнения. Отечеството ни е Рай, а днес повече от всякога е удоволствие да живееш в него.
Друг поет е попитал:
Кой каза, че моята родина е бедна....?
Кой каза? А?
Пак мърморковци, които са глухи за думите на Любимите ни Вождове и Партии. Ако ги слушаха, нямаше да мърморят и да се съмняват, а щяха да знаят Истината от най-достоверните източници.
Някои пък уж слушат, а не чуват. Когато един Дедо, преди едни избори обещаваше да оправи цяла България, някой чу ли го? Пък той човека си го каза и си го изпълни.
Такива са нашите Любими Вождове и Партии. Когато кажат нещо, думата им на две не става. Ето например, сегашния Любим Премиер и Любимите му Министри, от колко време повтарят, че България е привлекателно място за бизнес. От колко време повтарят, че само мързела и липсата на инициатива, са пречка за личното ни благоденствие. Колко пъти повтарят, че ни трябва още малко време да вържем и ахаааа, да цъфнем.
Повтарят, но кой да ги слуша. Даже и живият пример от началото на тази седмица, мина почти незабелязано.
Защо ли? Случаят е като хубава приказка и сигурно няма друга държава в света, където да се случват такива приказки. Дори и онази приказка за Рокфелер и ябълката, бледнее пред родната действителност.
Един младеж, който може да служи за светъл пример за всички ни, в свободното си време си прави фирмичка. Човекът не го мързи и след работа отделя от времето си за да работи допълнително.
Минава месец и понеже е инициативен, решава да си купи Кремиковци. Отива в Първата Банка и тя веднага му дава някакви си дребни 30-40 милиона евро.
Кой каза, че банките в България единствено ограбват потребителите и спъват бизнеса? Кой, а? Пак ще е, някой от тези, които не гледат телевизия.
Приказката започва и сигурно ще завърши щастливо, както всички приказки. Има ли още някой, който не е разбрал, че Родината ни е земен Рай?
Има ли, някой който не е разбрал,че трябва да сме благодарни за това, на Любимия ни Премиер и Любимите Му Министри? Всъщност, той и този път с пословичната си скромност мълчи, защото заслугата не е само негова, а и на Любимите ни Вождове и Партии преди него.
Нали си спомняте, колко често повтаря и потретва, че това или онова са го направили предишните?
Те също мълчат, защото с този „лош материал“, никой не оценява заслугите им.
Ако пък сте от онези мрънкачи, които не гледат телевизия и не четат пресата, никога няма да оцените в какъв Рай живеем.
Мила Родино....

Свободна конкуренция

Един ден Лъвът се събудил и решил,че трябва да промени нещо в Старата гора. Мислил дълго, но не могъл да измисли нищо. След това извикал съветниците си, изслушал ги и установил,че и те, все едно и също си говорят от години. Тогава си стегнал багажа и тръгнал да обиколи съседните гори, за да види защо при тях всичко е по-подредено и по-хубаво.
Върнал се след три месеца сияещ от щастие. Събрал животните и обявил,че е намерил философския камък, който ще промени живота им.
-Че то, ако беше камък, и тук има доста.- обадил се Заекът.- Не беше нужно да се бие толкова път, за някакъв си камък.
Лъвът се направил,че не го чува и продължил:
-Намерих решението! В другите гори са го знаели отдавна и вижте къде са стигнали. Решението се нарича Свободна Конкуренция. Не е нещо сложно, както ще се убедите, но роботи. От днес въвеждам основните принципи в нашата гора и Свободната Конкуренция, става висш закон.
-А какво е това- Свободна Конкуренция? - попитал Таралежът.- Яде ли се, пие ли се, можеш ли да се покриеш с нея, когато вали, или пък да те нахрани, когато няма храна?
-Глупак!- махнал с лапа Лъвът.- Ако има други не разбрали и неграмотни ще обясня. Свободната конкуренция се състои в това, всеки да прави каквото си иска. Няма да се меся и да давам и разпределям задачи. Ако има някаква работа, всеки може да се опита. Който я прави най-добре, ще спечели естествено, а другите ще отпаднат по силата на естествения подбор. Така лека полека ще отпаднат слабите, а силните ще се увеличат. Колкото повече стават силните, толкова по-силна и ще е гората ни. Имате пълна свобода за инициатива в рамките на природните закони. Вървете и не забравяйте новата ни пътеводна звезда!
Тук Заекът се ощипал за да не прихне. След това се успокоил, замислил се и смехът му секнал. Събрал си багажа и се изнесъл от Гората, в неизвестна посока.
Останалите животни изръкопляскали, както били свикнали и се разотишли по домовете си. Някои заспали, но други решили веднага да се включат в новата инициатива.
Още на следващият ден, резултатите не закъснели. През нощта Вълкът изял Елена, Мечката разтурила всички кошери на горските пчели, а Лисицата в съдружие с Невестулката, разрушили всички гнезда в гората.
Възмути ли се животните и тръгнали да се оплакват на Лъва, но той ги отпратил.
-Нищо лошо не са направили, нито Вълка, нито Мечката, нито Лисицата и Невестулката. Те просто са се подчинявали на природните закони и на принципите на Свободната Конкуренция. В нея оцеляват най-силните и най-приспособимите, в името на общото благо.
Тогава останалите по-слаби животни решили да се обединят и с общи усилия да запазят живота и имуществото си. Заедно, успели да отблъснат опитите на Вълка да изяде други, отказали и Мечката да изяде зимните им запаси, а Лисицата и невестулката, така и не посмели, да нападнат събраните в решителна група мишки.
На другият ден, обаче са намесил самият Лъв. Разярен събрал животните и набързо им разяснил, че така не може. Организирането им не било Свободна Конкуренция, а Картелно Споразумения. Това било против всякакви правила.
-Ами, когато Вълците се съберат през зимата в глутници, за да убиват по-лесно?- попитал наивно Таралежът.
-Това е различно!- изръмжал Лъвът.- Това е в природата им. За вълците е естествено да убиват и е без значение, как го правят. При всички случаи побеждава по силния и по приспособимия. Това е последно предупреждение. Който от днес наруши правилата, ще усети силата на гнева ми.
Уплашили се дребните животни и се разбягали. Скоро повечето от тях били изядени, а останалите последвали примера на заека и избягали от гората. Останали сами хищниците започнали да се нахвърлят един върху друг. Дори Лъвът пострадал. Един ден го нападнали вкупом и колкото и да викал,че не е правилно, бил изяден без милост.
След месец в Старата гора, не живеел никой. Минали години, докато в нея отново се заселили, първо малките беззащитни животинки, криещи се от хищниците. След тях дошли и хищниците и историята се повторила, защото такъв е живота. Свободна конкуренция и Естествен подбор.

Облаци

От ранната утрин съм на тема облаци. Видях ги при Ясмина, а днес на обедната почивка се загледах в синьото небе. По него се носеше малко облаче, а след него второ и трето. За миг ми се прииска, да мога и аз да съм като тях, но се досетих,че те не се носят свободно, а по волята на вятъра.
Колко близко и колко познато. Също като хората, само че част от нас вярват, че са свободни. Свободни да се понесат накъдето поискат, без да се съобразяват с ветровете. Само,че не разбират, или не искат да си признаят, че дори в малките степени на свобода, която имаме сме зависими от общия поток на хората около нас. Те са нашия вятър и не можем да полетим срещу него. Също като облаците, с които имаме повече общи неща, отколкото забелязваме.
Вече не исках да съм като облаците. Не исках да имам такава илюзорна свобода, но не мога да направя нищо. Никой не може.
Спомних си, че в детските години през пролетта, пускахме хвърчила. Те нямаха собствена воля и дали ще полетят, зависеше от вятъра, майсторството на ръката, която ги издигаше и конструкцията им. За разлика от облаците, хвърчилата имат нещо, което искам да запазя винаги. Това връзката, която ги придържа към мястото, от където са тръгнали.
Прилича на още едно ограничение, но за мен това е единственото хубаво нещо, което имаме. Ако загубим връзката с корените си, с близките и приятелите си, губим и голяма част от себе си.
Това не искам никога да загубя и ако го имам, нека вятърът ме брули и огъва. Ще остана спокоен и ще преживея всичко.
А облаците, нека си летят свободно. Не им завиждам.

Чета с предател

Вече трета година, нещата в Старата Гора, не вървели, както трябва. Всяка година ставало все по-тежко и тежко за горските животни. Не били виновни само природните стихии, но и организацията куцала. Всеки си правел, каквото поиска, без да се интересува от другите.
Накрая, дори Лъвът разбрал,че повече така не може и решил да сформира нов екип, който да поправи нещата и да върне стария блясък на гората.
Заел се сериозно със задачата. Не я претупал, както всички останали и цели три месеца съставял план. След това още три месеца уточнявал, какви изпълнители, ще трябват за дози план.
Подборът продължил също три месеца. Всеки кандидат бил, внимателно проучван и подлаган на изпитания.
Когато всичко приключило, Лъвът събрал животните и представил екипа:
-Това е Мечката. Тя ще отговаря за продоволствията в гората и за запасите, които ще отделяме за тежки времена. Това е Вълкът. Той ще охранява гората и ще бди за опазването на всяка тревичка. Това е Лисицата. Тя ще отговаря за поведението на всички вас. Ще следи да няма обиди и караници и ще отсъжда справедливо всеки спор. Това е Бобърът. Той ще отговаря за водните запаси. Това е Бухалът. Той ще отговаря за обучeнието културните мероприятия. Това е....
Представянето продължило дълго, като за всеки член, Лъвът определял точно с какво ще се занимава. Накрая останал един и Лъвът представил и него:
-Това е Свраката.
Не допълнил нищо, а и никой не посмял да го попита. Тръгнали си животните, а след тях и екипът, който от следващия ден, щял да се заеме със спасяването на гората.
Вълкът, Мечката и Заекът, вървели заедно, но дълго не проронили нито дума. Накрая Мечката не издържала и се засмяла:
-Мъдър е Лъвът! Ако не беше посочил толкова явно, кой ще е доносника и предателя, можеха да минат месеци, преди да го открием и да си гледаме само работата.
-Ами, да!- възкликнал и Вълка. -Мъдър е нашия Цар!
Заекът поискал нещо да каже, после млъкнал. След малко преглътнал и споделил:
-То не се знае, дали е само Свраката. Когато ме избра, Лъвът ми обясни, че трябва всеки ден да му докладвам, не само за моята работа, а и за това какво говорят за него.
Настанала тишина, а после и Мечката промълвила:
-И на мен, така каза....
-И на мен....- въздъхнал Вълкът.-То се и видяло,че ще я караме както преди.

Живот с орлите

През седмицата с колегите имахме необичайно занимание. Започна като на шега. Някой от тях беше попаднал на сайт, в който камера следи директно живота на двойка белоглави орли. Докато се усетим и се вързахме да следим, какво правят „пилетата“.
Проектът предизвиква страхотен интерес в уж безчувствените янки. Нещо повече, сигурен съм, че подобен проект е много полезен и за децата, които в това време на електронни играчки, могат да се докоснат до късче от живата природа.
С колегите, винаги когато имаме свободно време хвърляме по едно око на „пилетата“. Действат странно успокояващо, а търсенето на промени и нови подробности се оказва вълнуващо. Нищо чудно,че в пиковете часове, канала се наблюдава от над 150 000 човека.
Предаването е без прекъсване, като през нощта инфрачервена камера дава възможност наблюдението да продължава. Има часова разлика и изгрева е към 14 часа българско време. Често единственото движение е от вятъра, но ако имате търпение , ще видите и храненето на малките, грижовното отношение на родителите и още куп подробности.
В четвъртък се излюпи и последното трето орле. Двойката е успяла да отгледа две орлета през 2008 година, и по три през 2009 и 2010 година.
Надавам се и тази година да успее.
Гнездото се намира в частен имот в Айова, на височина 80 метра и тежи около тон. Тези две птици са част от проект за запазване на популацията на редки птици.
Мисля,че ще бъде интересно и на вас да хвърлите поглед на „пилетата“.
За мен има три ползи.
-Изненадващо успокояваща гледка е.
-Може да бъде полезно за нашите еколози и природолюбители, защото ако се осъществи един такъв проект в България, ползата ще бъде по-голяма от редките протести и лобирането пред охранени депутати и министри. Такъв проект може да създаде отношение и съпричастност в хиляди хора и ще е по-евтин, от пръскането на пари за реклами на показни мероприятия.
-Това е едно от малкото приложения на Big Brother, което не вреди, а помага. Ако вътрешното министерство, отдели по-малко от процент от бюджета за следене, за подобни проекти, никой няма да усети, а ползите за обществото и отделните хора, ще са повече, отколкото всичките други през управленията за последните двадесет години.

Сега още там е нощ, но след 14 часа, денят започва и за малките орлета.

Сайта е ustream.tv

Мики и Майки

Мики живее в мазето. Живее сам и от години никой не е му е идвал на гости. Казва, че там му харесва и не би живял другаде. Може с дни да говори за предимствата на дома си.
Мики е на средна възраст. Леко плешив, с добре оформено коремче. От бирата е, но Мики се гордее с него. Казва, че всеки истински мъж трябва да има бирено коремче, а диетите и фитнеса са за жените. Мики обича спорта, но само когато го гледа по телевизията. Мики мрази живеещите на горните етажи. Нарича ги сноби. Твърди,че изборът да живее в мазето е негов. Няма по-подходящо място за живот, от това до майката Земя. Само, когото е сигурен, че никой не чува мислите му, Мики тайно мечтае, някой ден да живее на горния етаж, където никога не се е качвал.
Майки живее на тавана. Живее сам и с изключение на един заблуден гълъб, от години никой, не му е идвал на гости. Казва, че сам е избрал мястото, защото там е по-близо до звездите.
Майки е на средна възраст. Леко плешив, с добре оформено коремче. Коремчето е от любовта му към сладките неща, но Майки се гордее с него. Казва,че всеки истински мъж, трябва да има коремче. Майки мрази тези от долния етаж. Нарича ги измет и се гордее, че е над тях. Само когато е сигурен, че никой не чува мислите му, Майки тайно мечтае, някой ден да живее на долния етаж, където никога не е стъпвал.
Мики и Майки са мишлета и братя. Не се помнят, защото са се разделили преди много години. Не помнят, че преди много време живееха на първия етаж на малката къща. Смътно си спомнят котаракът, който изяде родителите им.
Котаракът Феликс живее на първия етаж. Винаги е живал там, не защото това е идеалното място, а защото е свикнал с него. Толкова, че дори не помни, кога за последен път е излизал навън. Спомня си смътно, че отдолу има мазе, а отгоре таванска стаичка, но те са вън от неговия свят.
Котаракът Феликс е на средна възраст. Леко плешив е вече и с добре оформено коремче. То е от излежаване на канапето, но Феликс се гордее с него. Гордее се, че може да си позволи да не прави нищо по цял ден. Мрази спорта и работата. По цял ден гледа телевизия, но когато на екрана се появи мишка, се разстройва.
Тогава Феликс си спомня, че някога се налагаше да ловува тези същества и се радва, че тези тежки времена са отминали. Дори споменът за това, разваля апетита му.
Феликс не мрази нито тези, които живеят в мазето, нито тези, които живеят на тавана. Нещо повече, той дори не мисли за тях. Неговият свят е първия етаж и дори не целият. Стига му канапето, купичката с храна, телевизора и прозореца.
Понякога и Феликс мечтае. Застава на прозореца и впива очи в гледката отвън. Зарича се някой ден, да излезе и да обиколи целия свят. Или пък поне да разузнае, на къде водят стълбите пред входната врата. Знае, че няма да го направи. Прекалено уморително е, а и защо му е, когато има всичко необходимо, около себе си.
Там някъде, на една малка уличка, има бяла едноетажна къщичка. В нея някой мечтае.

Дядо и рибка

Имало едно време един дядо и една баба. Целият си живот, прекарали в малка къщичка на морския бряг. Нямали много, но и не искали прекалено. Достатъчни им били къщичката, мрежата и лодката на дядото и старата печка на бабата.
Дядото всеки ден излизал в морето и ловял риба. Част от нея продавал и купувал хляб и сол, а от останалата, бабата правела чудна рибена чорба. Който я бил опитал, винаги си спомнял вкуса и и не само него, а и приятните и гостоприемни старци.
Минавали годините и на дядото му ставало все по-тежко. Рибата в морето намалявала, а хората обеднели и малко от тях си позволявали да купуват рибата.
Един ден, когато бил в морето и вадел мрежата, нещо проблеснало в нея. Погледнал дядото и не да повярвал на очите си. Потъркал очи и се ощипал, но видението не изчезнало. В мрежата му се мятала Златната рибка.
-Пусни ме, дядо!- помолила се рибката.- За благодарност ще ти изпълня три желания.
-Да бе, да!- възкликнал дядото.- След това и мен да ме пишат по вестниците, че съм корумпиран. Ще те пусна така, пък ако можеш да помогнеш с нещо, ще съм благодарен. На млади години, не усещах трудностите, но вече кокалите не ме слушат. Хайде плувай свободно и се пази от мрежите.
-Благодаря, дядо. Сега като ме пусна, кажи какво ти тежи. От какво имаш нужда? Само гледай, да се събереш в три желания, защото толкова мога да изпълня.
-Чакай, да помисля!- въздъхнал дядото и се почесал по главата.- Имам нужда от нова лодка, нова мрежа и да не се цупи бабата и една нова печка. Друго не ми трябва.
Рибката плеснала с опашка и изчезнала в морските дълбини. Дори не се сбогувала и дядото помислил, че го е излъгала, но когато се върнал, на брега го чакала нова лодка, а в нея нова мрежа. Порадвал им се и се прибрал в къщи, а там бабата от радост танцувала, около новата печка.
Легнали си щастливи и сънували розови сънища. Когато се събудили на сутринта, не могли да повярват на очите си. Входната врата била разбита, а новата печка я нямало. Изскочил дядото навън и погледнал към морето. Нямало нито новата му лодка, нито мрежата.
Извикали стражарите, да хванат крадеца. Само,че стражарите им се изсмели:
-Че какви хора сте вие, бе! Така да оставите новата лодка само с една верига вързана. Че и вратата на къщата, е най-обикновена и с поглед може да се отключи. Дори едно куче, нямата за пазач. Все едно сами сте си извикали крадците. Поне една застраховчица, да бяхте направили, но и това не сте свършили.
Смели си, смели се стражарите и си заминали. Докато дядото се опитвал да успокои бабата, на вратата потропали други гости. Двама младежи с очила и черни чанти.
-Здравейте!- поздравил единият.- Аз съм от данъчното. Разбрах, че сте придобили нови и скъпи вещи, а не са отразени в данъчната ви декларация. Направихме сметка, вместо вас и това е сумичката.
-Ама то рибката ни ги даде, пък и вече ги откраднаха.- проплакал дядото.
-Това за рибката, сме го чували.-засмял се вторият гост.- Имате едномесечен срок да внесете сумата доброволно.
Развайкала се бабата, а дядото отишъл на брега на морето. Гледал бурното море и солен мокър вятър брулил лицето му. Тогава сред вълните се показала Златната рибка.
-Защо не ме хванеш, дядо?- попитала рибката и приближила плътно до брега.
-Не се подигравай!- ядосал се дядото.-Как да те хвана, като нямам ни лодка, ни мрежа!
-Зная. - отговорила рибката.- Зная, но можем да си представим,че си ме хванал. Искам да ти изпълня три желания, че сърцето ми се къса, като те гледам. Избирай бързо. Може би искаш нова лодка, мрежа и печка за бабата?
-Не искам това! - намръщил се дядото. -Имам само едно желание. Вземи крадците, стражарите, данъчните и цялото скапано царство и го прати там където заслужава!
-Не мога, дядо. -въздъхнала рибката. -И аз искам, но не мога. Това е твоя работа и на останалите, дето ги търпите. Аз изпълнявам, само стандартни желания.
Дядото се замислил и разбрал,че наистина това е негова работа. Започнал да крои планове, как да я свърши. Мислил час, два, три....
Накрая скочил втурнал се към морето и извикал:
-Рибке! Рибке, къде си? Промених си желанията. Дай ми пак една нова лодка, мрежа и печка, пък може да този път да имам късмет и да ме подминат. Рибке! Рибке, бе!

Владетелят на времето

Владетелят на Времето, седеше зад масивното бюро и замислено наблюдаваше страната конструкция пред себе си. Отново нещо се беше разместило отново. Знаеше какво е, но не се случваше за първи път и търсеше причината. Една минута, незначително късче време, упорито не искаше да застане на определеното и място. Владетелят на Времето внимателно я побутна с пръст, и тя застана където трябваше. Всичко беше наред, поне до следващата изненада.
Погледна сложната плетеница пред себе си и въздъхна. Преди години, когато разбра, че може да командва Времето, то беше обикновена нишка. Намери я пред прага си, докато един ден отегчен наблюдаваше залеза. Реши, че е обикновен конец, взе го и без да се замисли, започна да го навива около пръста си.
Тогава светът около него, внезапно се промени. Светлината изчезна, а след това всичко започна да трепти, като екран на развален телевизор. За части от секундата се появяваха и изчезваха познати и непознати картини, надникваха странни създания от непознати светове.
Владетелят на Времето замръзна. Не се уплаши, защото осъзна, причината за всичко. Разгъна и изправи нишката, а след това внимателно се вгледа в нея. Тя не беше цяла, а съставена от малки късчета, които дори не бяха свързани едно с друго.
Това беше Времето и той можеше да го променя, както пожелае. Дори не се учуди, откъде и защо знае това. Сякаш винаги го беше знаел и можел. Вдигна очи към Слънцето, от което беше останал само един самотен лъч, озаряваш небето в кърваво червено и се усмихна.
-Жалко, че залезът свърши! Ще трябва да чакам до утре, за да го видя отново.
Владетелят на Времето се огледа и видя едно момче на десетина години. Лицето му беше тъжно и Владетелят, поиска да направи нещо за него.
-Искаш ли да видиш пак залеза? Още днес? Още сега?
-Да разбира се, но не е възможно.
Владетелят на Времето се усмихна и премести една частица от нишката на Времето. Залезът започна отново и усмивката се върна на детското лице. Двамата останаха мълчаливи, с очи приковани от гледката и тази вечер залезът се повтори още няколко пъти.
На другият ден, пред дома на Владетеля на Времето се беше извила дълга опашка от хора. Чакаха търпеливо, единично или по двойки и всеки носеше своето желание и надежда.
-Може ли да се върнем една година назад? – пристъпи млада двойка.- Тогава бяхме щастливи, но нещо се счупи. Може би ако сега се върнем, ще разберем причината и няма да повторим грешките си.
-Бих искал вече да съм голям! Може ли да отида в бъдещето след няколко години?- изпъчи се наперено хлапе. –Омръзна ми постоянно да ми казват, че съм малък.
-Може ли....
Хората пристъпваха един след друг, а Владетелят на Времето, ги посрещаше с усмивка и изпълняваше желанията им. Изслушваше молбата, а след това внимателно преместваше, частица от нишката и хората изчезваха. Отиваха в избраното време и може би там бяха по-щастливи.
Нишката на Времето, се променяше с всяка намеса и ставаше, все по-сложна, но Владетелят, не се притесняваше. Помнеше мястото на всяко късче и можеше да го контролира. Разбра, че за това дори не трябва дори да го докосва, но преместването с ръка беше по-зрелищно, а той беше малко суетен.
Хората идваха и идваха, а опашката се виеше и губеше някъде отвъд хоризонта. Ако някой недоволстваше, или се опитваше да се пререди, опашката забръмчаваше, като разтревожен мравуняк. Владетелят на Времето спираше работа, вдигаше поглед напред и спокойно питаше:
-Може би, някой иска да ме смени? Да свърши това, което правя? Нека дойде и опита, а аз ще отида да почина поне за час.
Редицата се укротяваше и всеки звук замлъкваше. Към Владетелят пристъпваше следващият и смирено питаше:
-Може ли?
-Разбира се!- посрещаше го с усмивка Владетелят.

Телефонът на масата зазвъня. Владетелят на Времето, се сепна и замръзна тревожно. Скочи и протегна ръка към конструкцията на Времето. Светът наоколо замръзна, защото беше спрял Времето. Втурна се по стълбите към горния етаж, без дори да забележи, че непокорната минута, отново беше променила мястото си. Изруга постелката, която за пореден път се плъзна под краката му и се зарече, да я махне когато може. Трябваше да го стори отдавна, но все не оставаше време.
На подредената за вечеря маса, жена му го чакаше търпеливо, но той изпита угризения. Погледна часовникът на стената и наведе глава:
-Извинявай! Отново закъснях, но Времето.... Изтича през пръстите, като пясък. Смешно, нали? Мога да променя Времето на цялата Вселена. Мога да го усуча и вържа на възел. Мога да променя съдбата на всяко живо същество, а съм безпомощен да контролирам своето Време.
-Няма нищо. Не се сърдя и ме интересува само Времето, когато сме заедно. Сега, в този миг е нашето Време. Не искам да го контролирам. Не искам да го променям. Искам просто да го изживеем заедно. Нашето Време, когато всичко наоколо спира. Ела....

Клиентът винаги е прав

Слънцето проникваше в малкото шивашко ателие през една цепнатина в щорите. Вътре двама души скучаеха и погледът им следеше една едра муха, събудена от топлото време. От сутринта никой не беше влизал в ателието. Съдейки по предишните дни, вероятността това да се случи днес, беше равна на нула.
От десетина човека персонал, беше останал само бай Иван. Като пенсионер, не протестираше много, срещу ниското и нередовно заплащане. И без това работата нямаше и имаше време да прочете пресата, да поговори с някой случаен клиент и да следи световните новини по стария радиоапарат в ъгъла. Сега реши, че е време да направи и поредния си коментар.
-Правителството казва, че излизаме от кризата. До месец два и нещата ще се стабилизират. Ето, от юни ще вдигат и пенсиите. Работят хората, не се помайват.
Шефът му го погледна с кисела усмивка и бай Иван млъкна. Повдигна леко щорите и насочи вниманието си към преминаващите млади жени по улицата. В този миг вратата се отвори и в ателието влезе Клиент. За миг настана тишина, а след това клиентът беше плътно ограден и притиснат в ъгъла.
-Добре дошли! Добре дошли! Радвам се, че избрахте нашето ателие. Сигурен съм, че ще останете доволен, защото качеството и цените, които предлагаме, няма да намерите никъде. Тук клиентът има винаги право. Само казвате какво искате, а ние ще превърнем мечтите ви в реалност. Какво ще желаете? Костюм, панталон, смокинг, или нещо по-така. Имаме чудесни италиански платове. Последна мода и за качеството си хич не са скъпи. Само кажете какво желаете.
Настана тишина. След това клиентът бръкна в джоба си, порови и извади едно копче.
-Вчера го намерих.- обясни той.- Ровех на тавана и го намерих. Беше от един балтон, който ми ушиха, когато се ожених. Много хубав беше, но една година молците го наядоха и се принудих да го изхвърля. Останало е само това копче. Искам да ми ушиете същия балтон, ако може.
-Но разбира се, че можем!- скочи Шефът. - За нас желанието на клиента е закон. Само да ви вземем мерките и още утре балтонът ви ще е готов. Нали, бай Иване?
-Ами щом иска ще го ушием!- отговори бай Иван.- Само, че за какъв зор му е балтон, когато лятото вече чука на вратата.
Шефът му не го чу, защото вече взимаше мерките.
-Готово! Сега да уточним материята и кройката. Това са мостри от платовете, с които разполагаме, а това са моделите. Препоръчвам ви, този втория. Френски модел, а платът е специален. Ще го носите с години и никакви молци няма да го докоснат.
-Амиии....- замисли се Клиентът.- Всъщност моят приличаше на третата снимка отляво. Само ревера беше по-остър и коланчето по-широко. А платът мисля, че беше този....
-Идеален избор! Утре по това време, заповядайте отново. Балтонът ще бъде готов, а ако се наложат дребни корекции, ще ги направим за минути. Довиждане и приятен ден!
На другият ден в уречения час, Клиентът нетърпеливо очакваше резултата. Бай Иван тържествено донесе жадувания балтон и зачака похвали за работата си.
Само, че вместо да се усмихне до уши, Клиентът не пророни и дума. Огледа балтона, попипа плата и хастара, а след това извади от джоба си старото копче. Постави го редом с другите, отстъпи крачка назад и поклати тъжно глава.
-Не е същия! Прилича много, но не е.
-Не се притеснявайте!- скочи Шефа.- Ще го оправим! До утре ще направим необходимите корекции и ще стане, както го искате.
-Не зная.- тъжно промълви Клиентът.
След това прибра копчето в джоба се, и си тръгна. На вратата се обърна, понечи да каже нещо, но само се усмихна тъжно.
-Клиентът винаги има право!- засмя се бай Иван.
Шефът го погледна накриво, но бай Иван не се смути.
-Спокойно, шефе! Ще излезем и от тази криза. Ей на, от юни обещават и пенсиите да вдигнат. Пък може и за бизнеса да направят нещо. Само да тръгне веднъж и ние ще го усетим. А балтона не е лош. Нищо, че идва лято, като застудее, все някой ще го хареса. Клиенти всякакви и може някое копче да стане и за този балтон.

Ден на шегата, или на лъжата

ПинокиоДнес е първи април - Световен ден на шегата. От години на този ден всеки се опитва да “преметне” другите и това е в реда на нещата. Вчера се замислих, дали правим разлика между шега и лъжа и установих,че не. Ако се замислим двете действия са свързани, като между тях има редица междинни. Освен това възприемането на нещо, като шега, или като лъжа, зависи от мястото, времето и индивида.
И лъжата и шегата, могат да се възприемат от към комичната им страна, но основната разлика е крайната цел. За разлика от лъжата, шегата няма за цел да навреди на друг човек.
Лъжите също се различават. Знаем,че децата започват да лъжат, първоначално от страх и за самозащита. След това разбират, че чрез лъжата, могат да извлекат и полза, или да накажат друг.
При възрастните елементът на самозащита, често липсва и остава извличането на полза, или навреждането на друг човек. Нещо повече, в организацията, която е създало човечеството, има цели области и професии, в които лъжата на практика си е професионално задължение. Всички го знаем и го приемаме за нормално. Лъжата често се превръща в болестно състояние и всеки познава хора, които искренно си вярват на изречените лъжи. Никой не очаква например, от един политик, да не послъгва и това е в реда на нещата. Проблемът е, дали това не е в основата на всички днешни проблеми.
Вчера се сетих за някои познати, които сигурно от седмица, вече са намислили, кого и как да излъжат днес. Кога да ”преметнат”, или на кого “да скроят шапката”. Замислих се и за друго- Една лъжа никога няма нужда от това да се доказва. Започнали сме да ги приемаме, като нещо естествено. Една истина, обаче трябва да вади вода от девет кладенеца, за да и повярваме.
Нищо чудно, че днес по-скоро празнуваме Ден на Лъжата, а не на Шегата. При мащабите, които е заела лъжата в ежедневието ни, такъв ден направо си е нужен. Само,че както е тръгнало, всеки ден, е такъв празник. Всеки ден се лъжем, или лъжем някого. Имаме ли нужда от специален ден, тогава?
Или пък може днес, да пропуснем. Да бъдем малко по-искрени, с повече доверие един към друг и да опитаме, шегите ни да не са прекалено солени и горчиви за другите.
Нека опитаме да приключим спокойно и с усмивка тежката седмица.