Оценката

Един ден гората осъмнала с разлепени обяви за поредния годишен конкурс за изкуство. Всяка година се провеждал под ръководството на Лъва. Той лично награждавал и победителите.
Цял месец строго жури оценявало творбите, разделени по категории. Можели да участват всички горски жители, кой в която категория поиска. Журито било анонимно, за да няма натиск върху него, но някои злонамерени езици твърдели, че всъщност лъвът сам определял победителите. Не смеели да го кажат публично, но само така можело да се обяснят някои странни резултати.
Все пак конкурсът вълнувал горските жители и всички гадаели още от самото начало, кои ще бъдат победителите. Някои от обитателите на гората, дори сключвали облози.
От другият ден, пред пещерата на Лъва, където се приемали заявките, се извила опашка. Кандидатите било много и всеки се надявал, ако не на заветното първо място, творбата му да се класира поне на второ или трето.
-Добра среща, Зайо!- поздравил Таралежът.- Не знаех, че и ти си творец. С какво ще участваш в конкурса?
- А! Не, Ежко!- изчервил се Заекът.- Просто минавам да разгледам. Не, че има нещо за гледане, защото победителите ще са ясни чак след месец, но пък пусто любопитство. Ами ти? Ти какво правиш тук.
-И аз от любопитство, Зайо.- смънкал Таралежът.- Не, че няма какво да предложа, но си зная мястото. При толкова таланти в гората, точно мен ли ще обявят за победител. Виж например Славеят. Като него певец не се е раждал и няма да се роди, а досега не са го включвали дори и в първите трима. Ако си нямаш работа, можем да отидем да го послушаме край реката. Вчера бях там и не мога да забравя новите му песни. Все едно специално за мен са писани и изпети.
-Да отидем, Ежко.- съгласил се Заекът.- Винаги когато мога, го слушам, а сега нямам по-важна работа.

Минал месец и дошъл краят на конкурса. В определеният ден, всички животни се събрали пред пещерата на Лъва, за да разберат кои са победителите. Там били и Таралежа и Заека, а ги чакала приятна изненада. В раздела за музика, на първо място била класирана Свраката, а второто журито дало на двама.
Таралежът и Заекът, смутено приели поздравленията, поклони ли се стотици пъти, изпели по няколко пъти песните си на бис, а след това когато вниманието се пренесло върху следващите победители, тихо се измъкнали от поляната.
Тръгнали по различни пътища, но краката им ги завели до реката, където пеел Славеят. Той отново бил там и пеел. Не се интересувал от това дали някой го слуша, не се интересувал и от конкурса.
-Няма друг, като него!- въздъхнал Таралежът.
-Няма!- съгласил се и Заекът. -Чувствам се глупаво, че ние сме наградени, а не той. Как ли се чувства? Искаш ли да го попитаме?
Славеят привършил песента си, а преди да започне следващата, Таралежът пристъпил плахо.
-Хубаво пееш! - казал той.- Няма друг певец в гората, който да пее като теб. Ние със Зайо сме най-големите ти почитатели. Всеки ден идваме тук, за да слушаме вълшебните ти песни. Не искахме да те прекъсваме, но искаме да те попитаме нещо. Нали не се сърдиш, че тази година наградиха нас в конкурса за музика? Ако зависеше от нас, ти щеше да си на първо място, винаги и завинаги. Всяка твоя песен, заслужава наградата.
-Конкурс ли?- учудил се Славеят.- Какъв конкурс? Кой може да даде награда за песен? Кой може да я оцени? Никой трябва да пее, за да го оценяват. Всяка истинска песен е част певеца, а единствената оценка за нея е, дали когато я приключи, част от него е полетяла с песента.

Мястото

Имало едно време....
Имало едно време едно блато. Някога преди много време, наблизо минавала голяма река и водите и често преливали бреговете ѝ. Така се образувало и малко езерце, което скоро започнало свой живот.
След години и реката изместила коритото си, но езерцето останало. През лятото почти пресъхвало, но есенните дъждове винаги идвали навреме. В блатото живеела и една жаба. Не вълшебна жаба, която всъщност е омагьосан принц, а съвсем обикновена жаба. Малка и зелена жаба. Родена в благото, тя не познавала нищо друго, но това не и пречело да е щастлива.
-Късметлийка съм!- казвала Жабата.- Живея на най-красивото място на света, което е създадено специално за мен. Никъде, ама никъде другаде, няма такова!
Всяка вечер, Жабата огласяла околността с песен, написана специално за чудното блато.
Високо в небето един орел, често чувал песента на жабата. Понякога се спускал към блатото, но Жабата била предпазлива и бързо се скривала тинята. По-често обаче, орелът не ѝ обръщал внимание , а продължавал полета си на Юг. Там зад хоризонта започвала голямата пустиня, в която живеел малък гущер.
Пустинята била ужасно място. През деня слънцето изгаряла всичко, а нощем пясъците изстивали с жални стонове и студът прониквал в дори в костите. Гущерът не познавал друго място. Бил се родил тук и знаел всяка песъчинка и камъче. Знаел местата, където сутрин се появявали капки роса, знаел всички места, които осигурявали защита. Виждал отдалеч носещият се в небето орел и се скривал дълбоко в пясъка.
-Късметлия съм!- казвал си всеки ден Гущерът.- Живея на най-прекрасното място на света, което е създадено специално за мен.
Орелът прелитал над пустинята и се отправял към морето. Летял дълго покрай брега, търсейки плячка. Понякога успявал, друг път не, но щом слънцето започвало да слиза към залез, се отправял към дома си.
По пътя виждал много места. Гори и полета, високи планини и стръмни пропасти, огромни градове и самотни къщички. Навсякъде , където минавал, някой долу проследявал с очи полетът му. След това свеждал очи към своят свят- най-прекрасното място на света.
По тъмно орелът достигал своето гнездо. Прекарвал нощта в дрямка, а на сутринта отново се издигал в небето и политал накъдето му видят очите.
Един ден, на върха на една планина, между преспите от вечен сняг, цъфнало едно малко цвете. С бледи цветове и крехко стъбло, то едва се показвало между каменните късове.
Едва разцъфнало, то се огледало наоколо. Пренебрежително обърнало гръб на снега и скалите и обърнало взор към слънцето и чистото синьо небе.
-Знаех си аз!- казало Цветето.- Знаех си, още когато бях малко семенце, че ще ще живея на най-прекрасното място на света. Това е място, специално създадено за мен.
Орелът чул думите на цветето, но не казал нищо. Отправил се по дългия си път знаейки, че всяко място, над което днес ще мине е прекрасно и създадено специално за него.

Крила на мъртви пеперуди

Отронени листа,
очакват уморени есента,
полегнали в тревата,
като крила на мъртви пеперуди.
Не искат вече лятото,
изгарящо и сухо,
златисто и жестоко,
даряващо, но взимащо.
Не искат да танцуват боси,
като гладни цигани,
забравили несгодите
и влюбени във слънцето.
Не искат
по кожата им да остават
кристали сол,
следи от капки пот,
или сълзи,
в очакване на дъжд,
за да се скрият в него.
В очакване на есента
отронени листа,
като крила на мъртви пеперуди
почиват уморени от живота.
Цветята вече се изсъхнали,
но са посели семената си
и ще се върнат пак напролет,
за да дочакат нови пеперуди.
Крила на мъртви пеперуди
полегнали в тревата,
очакват уморени есента,
като отронени листа....

Аз съм ЗА

Преди няколко дни ГЕРБ, обявиха създаването на нова социална мрежа -“Аз съм ЗА“. В представянето се твърдеше, че била хем партийна, хем гражданска.
- Е, те такова животно нема!- си казах, но все пак прочетох материала докрай.
Причината за създаването на мрежата била, че Интернет бил станал много, ама много лошо място, където във форуми и блогове, се изливала само негативна енергия под формата на новини и коментари.
Разни тъмни субекти, все ПРОТИВ били. Все за оставки говорели и нямали никаква вяра, че дори Слънцето над територията на Република България, трябва да огрява новостроящите се магистрали само по Волята на Премиера.
Загрижени от този факт, Комсомолската организация на ГЕРБ (пардон, младежката), решила да направи в Мрежата едно позитивно място, където всички да са ЗА. Да се обичаме и уважаваме и хванати за ръце да пеем позитивни песни, от рода на „Нашата полиция“.
Сетих се, че подобно място е измислено отдавна, но по обективни причини никой не публикувал пътеписи от там, но отпъдих тази мисъл, като вредна и недостатъчно позитивна.
Не зная дали точно това е подтикнало младите „гербери“, да се захванат с идеята. Според мен причините са две:
Първо непоносимостта на сегашното управление, към всяка критика. Всяко различно мнение се тълкува, като лично отношение към Премиера, независимо с какъв тон е изречено и за какво се отнася. Не е нещо непознато и от предишните управления, но е впечатляващо.
Втората причина според мен е, в партиите, които не са на власт днес. Те нямат никаква визия и алтернатива за управлението, освен критиката, но дори и затова са некадърни. Вместо хилядите истински недостатъци, които всеки човек на улицата вижда и усеща, се работи с измислени компромати, като например „новината“ за „милиционерските досиета“ правени от ГЕРБ, хвърлена от Меглена Плугчиева. До изборите има още време и тепърва ще се хвърля кал, а вече никой не пренебрегва Интернет, като източник на информация. Очевидно от ГЕРБ са решили, че им трябва тяхно място и са го направили.
Една добре направена мрежа с достатъчно надъхани активисти, не може да спечели изборите, но върши работа. Само, че тази „мрежа“ не е добре направена. Нещо повече, не е дори и мрежа, а сайт без идея и елементарно разбиране за потребителите на Интернет.
Реших да погледна, а видяното ме накара да наруша решението си взема почивка и да не пиша поне седмица тук.
Сайта е в приятен тъмносин цвят с изчистен десен, което е единствения плюс. Има карта на България и за моя радост и родния ми град беше на нея. Дори има регистрирани цели трима потребители от града, които са пуснали цели 11 теми. За съжаление не видях нищо позитивно в констатацията, че в града ни няма здрава детска площадка. Нито пък в това, че младите хора с образование бягат от него, че кабели висят навсякъде, или че общинския хотел е построен от година, но още не работи.
Не разбрах и защо потребителите са споделили това, щом не е позитивно. Предполагам някои от тях си мислят, че Премиерът ще дойде лично да оправи нещата, което е единствения начин при този модел на управление. Или пък са скрити врагове, подмолни елементи и провокатори, които искат да съсипят чудесната инициатива още в зародиш.
Реших и аз да се регистрирам. Предложението да използвам профила си във Facebook, не ми хареса, нищо че профилът ми там е открит. Рядко разрешавам на сайтове и приложения достъп до него. Преминах към директна регистрация. Тук отново стана засечка. Рядко съм виждал регистрационни форми, в които всички данни са задължителни. Все пак ми се видяха малко и отложих регистрацията си за времето, когато във формата се добавят полета „Особени белези“ и "Какво е името на пра-прабаба ви по майчина линия?".
Най-отдолу забелязах редовната отметка, че съм съгласен с Правилата за ползване и преди да си тръгна кликнах на нея. Не мога да опиша възхищението си, затова давам директно картинката без коментар:



Както казах, бях решил поне седмица да не пиша нищо в този зареден с негативна енергия блог, но нямаше как да не споделя чудесната новина. Може пък някой от вас да я е пропуснал, или да има нужда от позитивна енергия, дори да е изкуствена.

Може да се заредите на - Аз съм ЗА

Аз се заредих и си давам така нужната почивка за една седмица. Този път наистина.

Приказните герои

Един ден пред къщата на Разказвача на приказки, още от ранни зори се събрала тълпа. В тихата утрин въздухът се изпълнил със свирепо ръмжене, вой и недоволни, гневни гласове.
Разказвачът живеел сам на един хълм, а пътеката, която водела до дома му, била стръмна и тясна. Само който имал важна, ама наистина важна причина да посети дома му, не се отказвал да извърви пътя докрай.
Затова Разказвачът на приказки, се притеснил от шума отвън. Оставил закуската и внимателно погледнал през ключалката на вратата. Не видял нищо, защото някой от ранните гости също се опитвал да гледа през ключалката. Разказвачът се промъкнал внимателно до прозореца, повдигнал леко пердето и се засмял. Познавал до един събраните пред къщичката му. Били идвали и друг път, понякога за да поговорят, а друг път само за да се видят, както стари приятели. Излязъл с усмивка навън, но още от вратата тя помръкнала.
-Защо се хилиш, като идиот? Толкова ли сме жалки и смешни, или правиш планове как да ни омаскариш в следващата приказка?- изръмжала Ламята и изпуснала облаче дим от ноздрите си.
-Как... Какво? Защо? Не разбирам....- успял да промълви Разказвачът, но никой не го слушал.
-Слушай, нещастник такъв! - изтракал със зъби Вълкът.- Докога все ние ще сме лошите? Редиш приказка след приказка и ги разказваш на децата, а за нашето реноме, не даваш пукната пара. Защо все нас трябва описваш в черни краски и все ние страдаме накрая? Колко пъти трябва да ми разпарят корема, за да вадят Червената шапчица и баба ѝ? Бил съм ги изял!!! Излапал съм ги цели?!? Че как ще стане това? Хайде малката може и да мине през гърлото ми, но я опитай ти да лапнеш баба ѝ. Пълни инсинуации, но ходи да го обясниш на синчето ми. Вчера се прибира от училище и ме гледа накриво, защото там им чели приказката за Червената шапчица. Всички го сочели с пръст и сега е сърдит, само защото някаква глупава приказка ме изкарва злодей.
-Ами аз, какво да кажа?- избухнала в сълзи Ламята, а облаците дим от ноздрите ѝ се превърнали в пламъци.- Във всяка приказка, все аз съм лошата. Отвлякла съм била Принцесата. Голяма работа! И косъм не е паднал от главата ѝ, освен това не я отвлякох, а тя сама избяга с мен. Има си всичко и е щастлива, но всеки ден идват разни набедени за герои принцове, за да ме убиват. Крадяла съм златните ябълки! Не е вярно. Имам си злато, а ябълки не ям. Всъщност Царят сам краде ябълките, за да намаже от застраховката, но всички си мълчат.
-Но, моля, ви!- проронил Разказвачът.- Така е било винаги в приказките и така ще бъде. Не съм виновен аз, защото само ги разказвам. Освен това съм говорил с всеки от вас и досега бяхте доволни, че поколения хора знаеха за вас.
-Каквоооо!!! Излиза, че трябва да съм доволна, че във всяка приказка ме изкарват лъжкиня и измамница.- скочила Лисицата, размахвайки опашка.- Ако не си вземеш думите назад, ще насека къщичката ти на парчета с моята опашка. Защо се смееш сега? Нали ти сам разказваш, как Косето Босето, се уплашило от това?
-Какво му обяснявате? -обадила се и Баба Яга.- Дайте го тук, за да го сваря в казана, както сам той описва.
-Приятели! Моля ви! - приплакал Разказвачът.- Всичко може да се изясни и поправи, но ако ме сварите, не печелите нищо.
-Печелим! Печелим, разбира се!- засмяла се Ламята.- След като се разчуе, никой повече няма да посмее да разказва лоши неща за нас. Дайте казана, а аз ще осигуря огъня.
-Стойте!- извикал отчаяно Разказвачът.- Имам и друго решение. Ще преразкажа приказките, така че и вие вече да сте добрите герои. И без това, вече има проблеми с някои приказки. Вчера получих заплашително писмо от гневни майки. Твърдят, че е антивъзпитателно в приказките да има насилие. Учените били доказали, че децата попиват всичко от видяното, а агресията им била копирано поведение.
-Лъже!- изръмжал Вълкът.-Хайде да го сварим, изядем и да приключваме.
-Зная, че лъже.- засмяла се Ламята.- Все пък, ако ще сме добри герои, нека му дадем срок до утре. Ако до обяд не е оправил всички каши, които е забъркал, утрешния ден ще му е последен.
Разказвачът на приказки с треперещи ръце затворил вратата. Превъртял два пъти ключа, избърсал потта от челото си, забравил за изстиналата закуска се и захванал за работа. Така и не усетил, кога се е стъмнило и се стреснал уплашен, защото Феята Орисница, запалила свещите в стаята.
-Какво си мислиш, че правиш?- намръщила се Феята, сочейки към купищата изписани листа, разхвърляни по пода.
-Преразказвам приказките. Всички до една. Когато приключа, в тях ще има само добри герои. Трудно е, но нямам друг избор. Защо не помогнеш и ти. Ето ти приказката за Котаракът в чизми. Искам Великанът да стане кротък като агънце и сам да подари замъка си.
-Глупчо! -засмяла се Феята.- Защо се връзваш на тези смахнати изкопаеми. От колко време ти говоря, да зарежеш тези стари глупави приказки. Вече никой не ги поглежда дори. Вместо приказки, започни да пишеш сценарии за киното, или пък за някой телевизионен сериал. Там са парите, а за хонорарите, които се дават, героите не се интересуват, каква роля ще играят. Ще има за теб добри парици, а аз като твой импресарио, ще взимам 15%. За разнообразие, можеш успоредно да правим и компютърни игри с новите герои. Харчат се като топъл хляб, а колкото повече насилие има, толкова са по-търсени.
-Ами онези?- попита Разказвачът.- Какво ще стане с тях?
-Онези ли?- махна с ръка Феята.-Какво значение има? Днес никой не се интересува от приказни герои. Просто хвърли написаното в печката и забрави и ти за тях.

Островът на съкровищата

-На тъмно изглежда много зловещо. Само погледни как са надвиснали скалите, а прибоят реве, като ранен звяр. Защо ми трябваше да се захващам с тази работа? Сега щях да спя на топло и на сухо.
-Тихо! Ако си спомняш идеята беше твоя? Ти намери картата на съкровището, ти си игра цял месец със сателитните снимки, за да откриеш острова. Ти ме убеди, че на това островче, е заровено съкровище, каквото никой жив човек не е виждал накуп.
-Добре, де! Аз бях, но ако си спомняш, предложих просто да наемем някоя от къщичките в курорта, от другата страна на острова. Ти ме убеди, че трябва да гребем шест мили, посред нощ.
-Ти луд ли си? Искаше пристигнем като туристи и да ни видят всички. Нали веднага, някой ще почне да си пъха носа, където не трябва. Един да подуши нещо и тук ще пристигнат тълпи от идиоти, а за нас няма да остане нищо. Я, някой късметлия ще ни изпревари, я правителството, ще сложи ръка на съкровището. Освен това, наистина ти намери картата и острова, но хиляда пъти ти чета текста и не възприемаш. Записано е: съкровището е заровено на десет крачки от мястото, където пада сянката на Бялата скала при пълнолуние.
-Глупости са това! В годината има много пълнолуния и сянката пада на различно място. Дори часът не е посочен. Значи, съкровището може да е навсякъде. По-добре беше да дойдем по светло и да огледаме района за следи. Нищо, че са минали толкова години, все нещо ще ни покаже мястото. Пък и металотърсача, който купих не се влияе от Луната.
-Нищо не разбираш! Ако беше толкова лесно, някой да го беше намерил досега. Сигурно и други са опитвали, но не са се сетили, че съкровището е вълшебно. А вълшебно съкровище се открива само при пълнолуние. И забрави за металотърсача! Чел съм много истории, в които след като са използвали техника, съкровището е потъвало в дън земя. След като съм тук, няма да допусна да провалиш всичко. Ето, че стигнахме. Това там е Бялата скала, но с Луната нямаме късмет. Тези облаци, не бяха предвидени, но няма какво да правим. Ще поседнем и ще чакаме.
-Това го мога. Само, че ако не се появи Луната, утре идвам по светло и опитвам по моя начин. Намирам го, копаем и изчезваме. Ако е вярно това, което пише, дори не ни трябва цялото. Взимам моя дял и заминавам за Австралия. Казват, че там срещу дребна сума, можеш да си купиш ранчо, колкото цяла държава. Вярно, че повечето е пустиня и няма хора, но това ми трябва. Там ще направя най-красивия дворец, който някога е бил строен. Около него ще направя огромна градина с изкуствени планини и реки. Ще има растения и животни от цял свят. Не в клетки, а свободни. Наблизо ще построя и малък град с казина, защото без хора, бързо ще ми стане скучно. Нещо като Лас Вегас, но достъпът ще е само с покани. Който няма в джоба си поне милион, няма никакъв шанс. Ще важи за мъжете, де. За жените ще е достатъчно да са хубави. А ти, какво ще направиш с твоя дял?
-Мисля, да вложа половината в акции. Набелязал съм няколко компании от години и печалбата е сигурна. Останалите ще обърна в злато и диаманти. Най-голямата грешка, когато имаш пари е да мислиш, че никога няма да свършат.
-Зная, че ще свършат, но това ще стане след 100 години, а тогава ще ми е все едно. Освен това, в двореца ми в австралийската пустош, съкровището ще е на безопасно място.
Един светъл лъч прекъсна разговора. Луната проби за кратко през облаците и освети околността. На всяка крачка, земята беше разкопана и приличаше на лунен пейзаж. Луната се скри, внезапно, както се беше показала, а двамата дълго мълчаха.
-Мисля,че сме закъснели. Някой вече е намерил съкровището.
-Не е!- обади се глас някъде отляво.- От туристическата агенция, дават пълна гаранция за това. Просто тук са копали хиляди хора и е трудно да определиш, къде не е копано, но съкровището е тук.
-Тук е, ама на кукуво лято!- обади се друг глас, този път отдясно.- Всичко е номер за наивници. Агенцията си прибира печалбите, а освен това, продава оборудването на космически цени. Ако не беше жената, никога нямаше да се вържа. Сега спи на чисто, а аз се валям в праха. Искала нова къща с басейн и френска градина. И аз искам, много неща, но никой не ми ги дава.
-На мен пък ми харесва тук. - обади се трети глас.- Милиони хора мечтаят да намерят съкровище, но ако може да дойде само в дома им. Аз пък го търся, а това не е малко. Поне за двете седмици тук, ще имам някаква надежда. Знаете ли, колко хора по света никога не са имали истинска надежда?
-Можеше да си копаеш дворчето. Да засадиш зеленчуци и поне да имаш някаква полза. Шанса да намериш съкровище в двора ти, е същия като на този проклет остров. Поне щеше да имаш зимнина и нямаше да похарчиш куп пари.
-Ами аз не съм на загуба. Идвах и миналата година. Не намерих нищо, но продадох картата за съкровището на двама наивници. Освен това, цяла година бях център на внимание. Нито един от познатите ми, не е търсил съкровище на пиратски остров. Имам и щедро предложение от едно списание за пътепис. Ще се наложи да го разкрася, но хората обичат да четат за съкровища. За острови, карти с кръстче, пирати и скелети. Когато четат, такива неща си мечтаят, че някой ден и те ща намерят съкровище. Започват да го разпределят и да мечтаят. За миг забравят, че са без пукната пара, че неплатените сметки се трупат, че банката ги притиска за заема. Може да е за кратко, но си струва. Кой ти дава днес, нещо просто хей така? Дори надежда не дават, а ние я имаме. Искате ли сега да помечтаем. Луната няма да се покаже, но това не ни пречи, за разпределим съкровището и да помечтаем, какво ще правим с дела си. Хайде! Кой ще бъде първи? Не бързайте, защото нощта ще е дълга. Ще имаме време.

Вдигни ръка

Понеделник 16.49 часа....
Уморен съм, но крача бързо. Вървя по булеварда, без да обръщам внимание на профучаващите край мен коли. Работното време е приключило и още няколко минути ще съм в къщи.
След двадесет метра трябва да пресека булеварда, намирайки пролука сред колоните автомобили. Стигам до пешеходната пътека, но не бързам да тръгна по нея. Няма шанс да се промуша сред колоната автомобили.
Стоя и следя с поглед пролуката в колоната направена от светофара на моста. Когато и последната кола отмине, ще мога да пресека спокойно. Спокойно поне до средата на платното, където трябва да изчакам другата колона, пропусната от светофара при училището.
Свикнал съм и ще изчакам спокойно, без да се залъгвам, че широките бели ленти пред мен, ми дават някакви права.
Изчаквам, притичвам и отново чакам в средата на лентата, когато следва изненада. Един автомобил намалява и спира пред зебрата, а човекът в него с усмивка ми маха да премина.
Не съм вдигнал ръка, както наскоро прочетох, че се препоръчвало, а такова нещо се случва два пъти в годината. Поколебавам се и някакво съмнение изпълва душата ми, но човекът зад волана продължава да се усмихва.
Втурвам бързо напред и точно навреме. Шофьорът на следващата кола от колоната е изгубил търпение. Моторът изръмжава, изсвистяват гуми и колата прелетява през мястото, където се намирах преди малко.
Стигам до тротоара, обръщам се и срещам погледа на шофьора, който спря. Усмихва се отново, маха с ръка и потегля.
Продължавам към дома и в оставащите минути се замислям, каква е разликата между двамата водачи. По-скоро ме учудва поведението на този, който спря. Преди време колите не спираха дори на двата светофара. След това сложиха камери и вече рядко се случва някой да не спре, дори и нощем, когото няма хора. Някой ден ще сложат камери и на пътеката, по която преминах преди малко. Колите ще спират и там, но дали хората ще се променят?
Преди време имаше една песен, в която се пееше, че човек е човек, когато е на път. Ако е истина, нима това, което виждаме всеки ден по улиците е истинското лице на хората?
Мисля, че да. Единственото хубаво нещо е, че макар и рядко, сред забързаните тълпи, виждаш и истински хора. Все още ги има.
Замислих се, че все пак предложението да се вдига ръка пред пешеходна пътека има своя смисъл. Не, че това ще даде на пешеходеца някакво предимство. Просто това ще е поздрав за малкото останали хора зад воланите. Затова вдигнете ръка и ги поздравете, докато все още ги има.

Задачи за деня

Една сутрин, докато Заекът се разхождал по горската пътека, срещнал Таралежа. Вървял бързо, без да гледа къде стъпва, а в ръцете си държал лъскав тефтер и химикалка.
-Часът е 8.45. В 9.00 трябва хем да съм до поточето, хем да съм се прибрал в къщи.
-Здравей, Ежко! -поздравил Заекът.- Какво ти има? Видях те миналата седмица и изглеждаше добре, а сега си объркан и разтревожен. Като си забол поглед в тефтера, не вдигаш глава от него. Я го остави и ела да изпием едно кафе и да си побъбрим.
-Не мога, Зайо! Имам задачи и то все спешни. Чакай да погледна графика. Ох! Мога да ти отделя три минути, но не повече, защото графика отива на кино.
-Какъв график бе, Ежко? - учудил се Заекът- Познавам те отдавна, но никога не си се движил по график. Винаги си имал време за приятели, за разходки и веселба. Днес не мога да те позная.
-То и аз не мога да се позная, но вече съм друг.- въздъхнал Ежко.- Реших да се променя. Всъщност решението не беше мое, а на жената. Не можела да ме гледа как се мотая по цял ден и винаги имам свободно време. Трябвало да се организирам и да върша повече работа.
-Как и е хрумнало това? Вярно, че си небрежен, разхвърлян и разсеян, но винаги за важните неща си на линия. Не съм чул някога, някой да каже, че не си си свършил работата навреме. Не зная как го правиш, но хем се мотаеш като муха без глава, хем като погледна колко работа си свършил за деня, си мисля, че не спиш.
-Мина това време, Зайо! Вече всички задачи, отбелязвам в тефтера. Всичко е отбелязано по ден и час. Така мога да планирам времето си не за ден, а за седмица напред. Когато свърша някоя работа, слагам кръстче и я отмятам. Колкото повече задачи свърша днес, толкова повече свободно време ще имам утре. Ето от сутринта съм изпълнил цели десет задачи. Сега трябва да те оставям, защото закъснявам от графика.
-Ами добре. Щом имаш задачи, тичай да си ги свършиш. Като ги свършиш днес, утре ще си свободен и ще можем да се видим за по-дълго.
-Аааа.... Утре не мога! Графикът ми е запълнен за цял ден, а и прехвърлих две неща, които не можах да свърша днес за утре. Имам време вдругиден. Свободен съм за пет минути, точно в дванадесет часа на обяд. Тогава можем да се видим, ако не изскочи някоя допълнителна задача. Ох, вече пропуснах времето за още една задача. Ще я прехвърля за вдругиден, а с теб ще се видим някой друг път.
-Чакай, Ежко! Нали уж графикът е за облекчаване? Пък и когато си по-организиран и свършиш днес, част от задачите за утре, утре ще имаш повече свободно време. А ти, уж организираш нещата, а времето не стига.
-Не зная, Зайо. И аз мислех така в началото. Ще нахвърлям нещата, които трябва да направя, ще ги свърша, ще ги отметна и след това ще имам време и за себе си и за приятелите. Само,че когато започнах списъка, се оказа че имам повече задачи, отколкото съм си представял. Освен това и жената допълни списъка. Намери задачи за всяко празно място в графика. В първите дни се справях, но след това всеки ден се налага да прехвърлям неизпълнените задачи за следващия. Вече изоставам със седмица, а задачите всеки ден се увеличават. Сигурно аз съм виновен, защото съм неподреден и разсеян. Ето сега, докато говоря с теб, вече две задачи останаха неизпълнени. Да тръгвам вече, че целият ден ще пропадне.
-Чакай, Ежко!- засмял се Заекът.- Дай да видя, графикът ти. Зная как да ти помогна.
Таралежът подал тефтерът на Заекът, но той дори не го отворил, а го захвърли далече в храстите.
-Готово! Сега, Ежко, кажи ми какви задачи имаш за днес.
-Не, зная.- примигнал Таралежът.- Не може ли първо да намеря тефтера и да погледна?
-После ще го търсиш. Сега ми кажи, какви важни неща трябва да свършиш днес.
-Ами, трябва да напазарувам, но магазинът отваря след час. След това, трябва да набера малко гъби, за да ги приготви за утре жената. След това.... Не си спомням. Искам си тефтера!
-Щом не си спомняш, значи не са важни. - усмихнал се Заекът.- Важните задачи, никога не се забравят. Сега можеш да направиш две неща. Можеш да си потърсиш тефтера и да продължиш да тичаш по график. Можеш и да се разходиш с мен, докато отворят магазина. Ти решавай какво ще правиш. Какво избираш?

Данъците

Не зная, от кога в човешката история е започнало плащането на данъци.Може би още от момента, в който първата частица разум се е появила в някой далечен наш предшественик.
В самота начало, данъците не са се наричали така. Думите са били жертва и дар, а получателите са били нещата, от които първите хора са се страхували и боготворели. По-късно някои хора са поели посредничеството с Боговете и започнали те да получават и събират даровете и жертвите. Присвоили си това „право“, те определяли вида и количеството за получаване. Дори и да имало недоволни, малко от тях се осмелявали да надигнат глас, защото всяко недоволство се оценявало, като бунт срещу Боговете.
С времето човешкото общество ставало по-сложно. Със сила или хитрост някои хора, се издигнали над другите и поели всички решения в своите ръце. Докато всички останали, били принудени да се трудят за хляба си, владетелите нямало нужда да го правят. Те можели да вземат със сила, каквото поискат за себе си и взимали много. Толкова много, че на хората от които взимали, не оставало почти нищо. Така възникнала и формата на държавно управление основаваща се на законите, служещи за защита основно на управниците.
За да се предпазят от недоволните, били създадени въоръжени структури. За тях трябвали средства, а те идвали от нови и по-високи данъци. Ако имало недостиг на средства, се прибягвало към войни с други държави, като победените освен разграбването, също били облагани с данъци.
В онези стари времена, хората плащали данъците под заплахата от физическо или духовно унищожение. Плащали, за да са живи. Нищо чудно, че данъците били най-омразното нещо. Всеки гледал да излъже или да срие част от дължимия данък, въпреки че подобни постъпки се наказвали строго. Никой не го плащал по свое желание, а събирането на данъците било съпроводено с насилие.
През миналия век, за добро или лошо държавите започват да се променят. Наследяването на властта е заменено с изборно управление, което въпреки, че не е идеално, носи полза на повече хора в държавата. В определяне на размера на данъците и разпределението им, поне формално участват всички с право на глас. Отново по-голяма част от данъците отива, за да се поддържа управлението и силовите структури, но все по-голяма част се връщат при тези, които ги плащат. Не директно, като средства, а чрез социалните функции, с които държавните структури се заемат.
Оказва се, че това е полезно и държави, които отделят по-голям дял от събраните данъци за образование, здравеопазване, наука и култура, бързо дръпват напред и в икономическата област. Тук започва и една друга промяна- промяна в отношението на хората в такива държави, към плащането на данъците. Когато виждаш ползата от парите, които отделяш, когато ти самият получаваш полза от тях, тогава и плащането на данъците вече не е само досадно и омразно задължение.
Няма страна, в която данъците са идеални. Няма и страна, където хората са доволни от тях. Има обаче страни и хора, които разбират, че полученото срещу парите от данъците е повече от това, което биха имали, ако си спестят плащането им. Колективното решение на голяма част от проблемите ни е по-ефективно от индивидуалното. Държави, в които хората са променили отношението си към плащането на данъци имат бъдеще. За съжаление нашата страна не е от тях. Промените не стават лесно. Тук отношението на държавата към отделния човек е важно, а в България, то е като към закоравял престъпник или роб. Затова и отношението на хората към държавата е като към враг, който не може да се победи, но пък е задължително да се излъже. Хората, които плащат съвестно се приемат за глупаци, а криещите данъци и измамниците са пример за подражание.
-Законо е като тесна врата у широко поле.- казва шопът.- Само улавите минават през нея.
Този начин на мислене, няма да се промени още дълги години. Няма начин да се промени в рамките на едно или две поколения, а докато е на мода, няма шанс нещата в България да се променят. Докато приемаме държавата като враг, оправдавайки се с недостатъците в управлението ѝ, няма начин да я променим.
Повод за днешния пост е едно съобщение от началото на седмицата. Административният съд-София, определи таксата за смет в София за незаконна. Причината е, че в наредбата не са записани мотивите за начина за формиране на тази такса. Неизвестно за мен гражданско сдружение с гръмкото име „Справедливост“, обещава да атакува в съда и останалите наредби за местните данъци и такси, не само в столицата, а и в други общини.
Решението трябва да мине и през ВАС, но това не е важното в случая. Не коментирам решенията на съдебната власт. Впечатли ме призива на хора от сдружението, да не се плащат таксите. От сдружението твърдят, че имало възможност дори да се върнат вече платените такси със задна дата. Какво по-хубаво от това? Справедливостта ще възтържествува и лошата държава ще бъде поставена на мястото и.
Да ама не! Всъщност подобни действия, само да ни теглят надолу. Колкото и несправедливо да са определени данъците и таксите, неплащането им може да доведе единствено до лоши последици, за всички. Този начин на мислене, опитващ се да се пробута под етикета за „гражданско“ съзнание и поведение е всъщност точно обратното. Със същата логика в Англия, протестите се изродиха във вандалски актове. Със същата логика, гърците унищожиха собствената си държава, приемайки я единствено, като дойна крава, която трябва само да се дои, но не и да се храни.
Може да съм улав, но не искам да приемам държавата като враг или дойна крава. Не мисля, че това е от полза за мен и за хората около мен. Нямам намерение да се наредя в редицата на известни бизнесмени, чалга и естрадни певици и куп други, за които неплащането на данъци е гордост. Не мисля, че точно местните данъци и такси най-големия проблем на обществото ни. Дори и да има несъответствия там има достатъчно механизми за промяна.
Може да съм недоволен от някои от данъците и таксите. Може да подкрепям хора, които търсят чрез правосъдието решаване на несправедливости извършени от държавата. Само, че пълното отричане, стремежът да се разруши нещо, без да реална алтернатива и призивите за неизпълнение на задълженията ни към държавата, не са признак на гражданска позиция. Думата, с която мога да ги нарека е анархизъм. С тези действия няма начин нещата да се променят трайно. Няма и начин да направим държавата, в която живеем по-добро място за живот.

Времената се менят

Един ден Лъвът решил, да отиде на почивка. Омръзнало му било по цял ден да решава проблемите на Гората и животните. Душата му копнеела за някое тихо местенце, където никой не го познава и не отговаря за нищо.
Събрал багажа и семейството, но преди да тръгне се появил проблем. Трябвало да остави заместник. Познавал си поданиците и гривата му настръхвала, само като си помислел, какво ще завари, когато се върне.
Лъвът прехвърлил имената на възможните заместници, но на нито един от тях нямал доверие. Тъкмо се чудел, какво да прави, а Лъвицата нервно ръмжала зад гърба му и по пътеката се появил Таралежът.
-Стой! -изревал Лъвът.- Спокойно, Ежко! Тъкмо ти ми трябваш и то за добро. Заминавам за почивка, а от всички животни в Гората само на теб имам вяра. Докато се върна, ти предавам всичката си власт. Имаш пълна свобода на действие. Зная, че ще се справиш.
Докато Таралежът се осъзнае, лъвското семейство вече било извън пределите на Гората.
Таралежът се почесал, влязъл в пещерата на Лъва, седнал на трона му и се заел със задачата. Свикал животните и им обяснил ситуацията.
-Да си призная, нямам представа от управлението на гората, но щом Лъвът ме е избрал, значи трябва да мога. Спомена, че ми има доверие и ми дава пълна свобода на действие. Затова ще променя някои неща тук. Още не зная кои и как, но се надявам вие да ми помогнете. За всяко нещо, ще се допитвам до вас. На първо време, какво ще кажете да направим пътека до новото изворче? Ще започва от Главната пътека, ще мине покрай Голямата поляна и покрай хълма право до поточето.
-Ами, идеята е хубава!- обадил се Вълкът.- Една нова пътека, ще е полезна за всички. Такава хубава идея, може да хрумне само на велик ум. Не напразно Лъвът е избрал теб за заместник. Имам само една забележка. По-добре е пътеката да мине покрай моя дом. По-полезно ще е за всички. Вярно ще трябва да се направи и едно мостче, а но пък тъкмо ще стане по-красива и по-приятна за разходки.
-Не зная. - замислил се Таралежът. - Лично на мен, моят вариант ми харесва повече, но казах че ще се съобразявам с вашето мнение. Има ли някой, който не харесва идеята на Вълка?
Никой не се обадил и Таралежът минал на следващото предложение.
-Предлагам, да направим на Голямата поляна басейн. Ще бъде полезен за всички и децата ще има къде да се учат да плуват. Какво ще кажете вие?
-Идеята е хубава!- обадила се Мечката.-Такава хубава идея, може да хрумне само на велик ум. Не напразно Лъвът е избрал теб за заместник. Имам само една забележка. По-добре е басейнът да се направи пред моята пещера. Местността е красива, а и ако направим малко отклонение на новата пътека, ще се получи идеално за всички. Вярно, че наблизо няма вода и ще трябва да отклоним реката, но крайната цел, оправдава това.
-Не зная.- зачудил се Таралежът.- Моята идея ми се струва по-добра, но нека чуем какво казват и другите. Има ли някой нещо против идеята на Мечката?
Никой не се обадил и Таралежът издал заповед, работата да започне от другия ден. Животните се пръснали, но преди да си тръгнат Вълкът и Мечката, не пропуснали да похвалят Таралежа, за прекрасните му решения.
-Такъв велик ум, рядко се среща!- казали те.- Не само умен, а и мъдър дори. Не всеки би се досетил, да се допита до желанията на другите. Лъвът определено не е сгрешил в избора си!
Работата започнала под ръководството на Вълка и Мечката. Те поели всички организационни задачи и всеки ден докладвали на Таралежа. Всеки ден изниквали непредвидени трудности, които изисквали повече средства. Таралежът не се колебаел. Идеите били хубави, а и нали всички животни ги одобрявали. Направеното щяло да е за цялата Гора. Вадел от касата на Лъва и давал, колкото трябвало, а Вълкът и Мечката , го хвалели за мъдростта и щедростта му.
Един ден, обаче внезапно Лъвът се завърнал. На тихото местенце, където почивал, му били одрали поне три лъвски кожи и още не можел да се успокои. Първата му рабата, било да погледне в касата, а тя била празна.
След минути Таралежът бил изгонен и само бодлите, спасили живота му. Тръгнал по новата пътека и срещнал Вълкът и Мечката. Оплакал им се и помолил за защита. Нали решенията взимали всички заедно?
Вълкът и Мечката, обаче само се засмели и му обърнали гръб.
Таралежът тръгнал с наведена глава към дома си. Дори не видял Заека, докато не се сблъскал с него. Оплакал му се, а Заекът поклатил глава:
-Времената се менят, Ежко. Ако си спомняш миналата година, Лъвът остави за заместник мен? Тогава Вълкът и Мечката, покрай горските проекти си построиха по още един етаж на домовете. Всеки ден , докато бях заместник, ме засипваха с хвалби, колко съм умен и мъдър. Когато Лъвът се върна, ме изкараха по-черен от Дявол. Ти поне лесно си се отървал, а на мен и опашката ми откъснаха. Не ми пречи, а дори имам полза от това. Напомня ми, че времената се менят, но само за такива, като мен и теб.

Приливи и отливи

-Напоследък настроението ми се мени всеки ден. Или пропадам, или се рея в небесата. На приливи и отливи е.
Познато е, нали? Живот на приливи и отливи. Понякога това са малки, почти незабележими колебания, а друг път изживяванията са по-разтърсващи от най-мощното земетресение. Случват се на всеки и когато амплитудата е малка, правят животът интересен и дават тръпката, от която всеки се нуждае. Станат ли по-силни, вече са мъчение.
Хората винаги са искали да има начин, да се управляват тези колебания в настроението. Не са успявали и тогава са се насочили в търсене на начини поне да се предвиждат. За съжаление, никога е имало и няма да има надеждни методи, защото се търси на грешни места.
В миналото са търсели причината в звездите и Луната. Знаем, че Луната действа на морските приливи и отливи, а много хора вярват, че въздействието е същото и върху отклоненията в човешките настроения.
Хороскопите също са свързани със звездите и движението им, като се опитват да обяснят всичко с тях. Дали цикълът е месечен, или пък годишен, както в китайския хороскоп, няма значение.
Някога хороскопи са могли да правят малко хора и резултатите са били запазени за избраници. Днес много хора, четат хороскопът си ежедневно. Прави се и от компютърни програми и е универсален. Хората вярват в него и се опитват, поне да предвидят приливите и отливите в настроението и живота си. Рядко има съвпадения, но това не прави впечатление на хората, които вярват. Всъщност с вярата в хороскопите, те успяват понякога дори да променят деня си, за да го нагодят към предвиденото, но само това. Ако за истинските приливи и отливи, може да се каже дори точната минута, когато ще започнат, за човешките това е невъзможно. Причината е, че няма връзка между движението на небесните тела и човешкото настроение. Това е просто начин, някои хора да си изкарват хляба.
В днешно време, се появяват и други методи за прогнозиране на приливите и отливите в човешкото настроение.
От петдесетте година на миналия век, е теорията за биоритмите. В началото нещата са били обяснявани с два периодични цикъла. Физически(мъжки) с продължителност 23 дни и емоционален(женски), с продължителност 28 дни. Към тях да усложняване е добавен и трети цикъл- интелектуален, с продължителност 33 дни.
За съжаление и тази теория не дава отговор на резките промени в настроението ни, а съвпаденията са по-скоро случайни.
Към методите от няколко години е и следенето на слънчевата активност и изригванията. И тук резултатите са далеч от истината, но вярващите също са много.
Всъщност повечето хора знаят причините за своите приливи и отливи. Знаят и какво им влияе, но предпочитат да търсят отговорите в някакви мистични обяснения.
Кое всъщност влияе на тези промени в настроението и тонуса ни? Това не са звездите, но нещо също толкова многобройно. Това са хората около нас. Те предизвикват приливите и отливите и нищо друго. Всяко действие на друг човек, се отразява и на нас. Може въздействието да изключително силно, ако човекът е наш близък, или пък да е почти незабележимо въздействие, от непознат. Може да е от един човек, или пък да е натрупано въздействие от хиляди хора.
Няма математика, която да обхване толкова разнообразни и променящи се величини. Дори и да има хората, няма да я използват. Ще търсят някакви лесни, готови обяснения, дори и да са грешни.
Омагьосан кръг, защото ако не искаме да научим точната диагноза, лечението е невъзможно. Може би не го искаме, защото разчитаме, че при нас приливите и отливите ще са от онези малките, които правят живота интересен. Когато ни харесват, има ли значение, какво ги предизвиква?

О, миг, поспри!

Един ден, след закуска Принцесата както винаги, излезе на разходка в градината. Утрото беше прекрасно. Едно от тези, когато всичко наоколо, сякаш те подканва да запееш. Кристалния прохладен въздух, галещите слънчеви лъчи, които се пречупват през капките останали от нощния дъжд, животът, който блика от всичко, до което погледът се докосне, всичко и всичко.
Принцесата не чакаше покани, а запя. Обичаше да пее и пееше добре. Започна една песничка, която вчера беше написана специално за нея, но едва достигна до припева и силни викове от двореца, я прекъснаха.
-Оооооооо!!! -възкликна Принцесата. -Никога, ама никога не мога да прекарам дори час спокойно. Винаги, когато ми е най-хубаво, нещо разваля нещата. Вчера беше дъжда, онзи ден си скъсах роклята, днес пък това. Не може така! Не е честно! Искам когато ми е хубаво, времето да спира. Да казвам: „О, миг, поспри!“ и за запазвам хубавото, колкото време си искам.
-Извика ли ме някой? - обади се тънко гласче, някъде сред тревата.
Принцесата се огледа, но не видя никого и продължи да се оплаква.
-Омръзна ми! - прекъсна я пак гласчето.- Първо ме викат, след това се правят, че не ме виждат. Само,че аз съм си виновен. Нали съм добър и отзивчив, не мога да не се отзова. Омръзна ми от хора, които не знаят какво искат.
Един щурец, скочи на пейката до принцесата и я погледна строго.
-Още един шанс, Принцесо! Имаш само още един шанс, да изпълня желанията ти. Извика ме и аз съм тук.
-Не съм те викала!- скочила Принцесата.- Дори не те познавам! Никога, ама никога не говоря с непознати.
-Аааааааааа! - ядоса се щурецът.- Сега пък не ме познавала. А, кой преди малко извика името ми -О, миг, поспри?
-Не съм те викала! От къде да зная, че някой може да се нарича с такова име? Просто си мечтаех, да мога да спра хубавите моменти. Наистина ли се наричаш така?
-Хм! Не знаела.- начумери се Щурецът.- Да, Принцесо, наистина се наричам така. Освен това, за мое проклятие, съм орисан да изпълнявам желанията на всеки, който ме повика по име. Разбира се, първо му обяснявам за какво става въпрос и доста хора се отказват. Слушам те, Принцесо. Искаш ли да спра мига? Този, или онзи от преди минута?
-Разбира се!- засия Принцесата.- Как досега, не съм знаела, че това е възможно? Всъщност, чакай малко! Нали каза, че си длъжен, да се отзоваваш винаги, когато те повикат? Знаеш ли колко пъти към казвала: „О, миг, поспри!“ , а ти никога не си идвал?
-Сега пък претенции!- възмути се Щурецът.- Да не мислиш, че само ти искаш да спреш мига всеки ден? Освен това, може и да съм идвал, но да не си ме забелязала, както днес. Остави това, а казвай бързо, кой точно миг искаш да спреш.
-Ами, може би, мигът преди да запея, преди малко. Или пък вчерашният миг, преди да завали. Или пък....
-Едно по едно, Принцесо. Нека започнем от днешния миг. Преди да те върна в него, трябва да направя малко разяснение. Когато те върна в мига, времето ще спре. Ще останеш там, колкото искаш, а ако решиш да продължиш напред, просто ще прескочиш времето, през което си прекарала в избрания миг. То просто няма да съществува. Разбра ли?
-Разбрах! Хайде не се мотай, а ме връщай бързо в мига, който избрах! Всъщност, чакай малко! Искаш да кажеш, че ако например реша да се върна вчера, в момента преди да завали и остана ден два, няма да преживея никога днешния миг, когато запях?
-Браво! - засмя се Щурецът.- Точно това ще се случи. Ако искаш да останеш в някой специален миг, повече време, губиш слезващите мигове.
-Но... Но, ако е така докато съм в някой миг, има вероятност да пропусна, по-хубав от него.
-Умница си, Принцесо!- Засмя се отново Щурецът.- Чакам да решиш, какво ще правиш. Ако обичаш, направи го по-бързо, защото и други хора ме викат. Нямам цяла вечност за губене.
-Не искам!- намръщи се Принцесата.- Така не е честно! Отивай си и никога няма да те викам повече! Искам си всичките мигове. Добри или лоши, те са си мои и не искам да ги загубя.
Щурецът изчезна внезапно, без дори да се сбогува. Виковете в двореца, бяха утихнали и Принцесата се опита да продължи песента, от там до където беше стигнала. Не се получи и започна отначало, но внезапно спря. На крачка от нея, върху едно цвете, беше кацнала прекрасна пеперуда.
Принцесата затаи дъх, а след това неволно протегна ръка, за да докосне чудната картина. Пеперудата не я изчака. Размаха крила, извиси се високо и се загуби някъде зад короните на близките дървета.
-О, миг, поспри!- извика Принцесата.
-Извика ли ме някой? - обади се тънко гласче, някъде сред тревата.
-Не, просто ти се е счуло.- засмя се Принцесата. - Отивай някъде другаде, а аз ще продължа към следващия миг. Сигурна съм, че той ще бъде още по-вълнуващ.

Воля и инат

Когато бях в единадесети клас, се скарах с класната си ръководителка. Всъщност каране е силна дума, защото никога не съм търсил конфликти и винаги съм вярвал, че с комуникация всеки проблем, може да се изглади. Ако не друго, поне трябва да се направи опит.
Тогава, обаче реших, че моето оръжие ще е мълчанието. Цяла година не размених и дума с нея. Преподаваше ми и по литература, което не беше в моя полза, но веднъж взел решението, го изпълних. Стиснах устни и мълчах като пън цяла година.
Причината беше.... Всъщност причината отдавна вече е забравена, но тогава е била важна за мен. Толкова важна, че да ме зареди с инат, достатъчен да преодолея всички трудности и неприятности, но да изпълня решението си.
Казват, че ината е просто безсмислено упорство. Противопоставят му като качество волята, където всичко е подредено и по план. Казват, че волята може да премести планини и дават хиляди примери.
Според мен, обаче тук се бърка. Повечето неща приписвани на волята, са дело просто на обикновен инат. Само, че така нещата не изглеждат красиво, а хората са суетни. Докато силната воля, се приема за важно качество, инатът често е повод за присмех. Незаслужено пренебрегван, инатът не чака медали и ръкопляскания. Стиснал зъби си върши работата, без да се интересува от нищо.
Волята може да е последователна в постъпките и действията си, но няма силата, да вложи всички сили за постигане на целта, без да се интересува от последствията. Волята иска, да бъде подкована с железни аргументи, планове за бъдещето и цели. В противен случай е безсилна.
Инатът не се нуждае от нищо. Достатъчно му е просто една прашинка, която да даде началото, а с тази прашинка, дори без лост човек може да премести не само Земята, а и целия свят. Прашинката все пак е нужна, поне в началото. Не е задължително да е свързана с крайната цел, или с логиката. Често дори самият човек не може да я определи точно, а за околните е незабележима. Затова те приемат, че в основата на инатът няма нищо. Приемат, че той е безсмислен, но прашинката винаги я има, поне в началото.
Защо ви занимавам днес това? Защото се нуждая от такава прашинка. За пореден път съм спрял цигарите. Физическата зависимост изчезва за 48 часа, психическата за около 5 дни, но след това е по-трудно. Изкарвал съм повече от шест месеца, без да се сетя за цигарите, но след това започвам отново. Причината е, че не се чувствам по-добре без тях. Нещо повече, убеден съм и зная, че всички писания за вредата от тях са фалшифицирани на 99%. Повечето лекари знаят това, но не смеят да го кажат на глас. Един български д-р Хаус, който предпише на пациент по две-три цигари дневно, ще бъде разпънат на кръст от колегите си, въпреки че повечето от тях също са пушачи.
След повече от 25 години, дробовете са ми по-чисти от тези на повечето непушачи. Много повече са ми повлияли химикалите, с които работя, но не се притеснявам и от тях. Отдавна е доказано, че здравето и продължителността на живота зависят, почти напълно от наследствеността, а аз съм от късметлиите. Освен това, мразя някой друг да ми казва, какво да правя и редовно хората, които ми броят цигарите, го отнасят.
Имам всички основания да продължавам да пуша, а единствената причина за да ги спра е финансовата страна на нещата. Дори и тя би била без значение, ако можех да пуша само по три-четири цигари дневно, но както с всяко нещо, с което съм се захванал и при пушенето съм на две крайности. Или не пуша, или пуша многооооо....
Така погледнато на нещата, волята не ми върши работа. Нужен ми е инат и търся точно онази прашинка, с чиято помощ да спра завинаги. Това е единствения начин, но засега не успявам. Спомних си как един познат от десет години не пуши, като прашинката при него беше, че с всяка кутия, финансирал каузата на Ахмед Доган.
Опитах се да си представя, че като не пуша, ще сложа пръв в колелата на безумните икономически решения на министър Дянков. За малко да стане, но дяволчето Фют ми се изсмя и заяви, че решението на този проблем е да си купувам цигари без бандерол.
Опитах да намеря прашинката и на други места. Финансовата изгода, поне на хартия изглежда внушително, но пък никога не съм бил вещоман. Не се нуждая от нищо излишно, а да трупам банкова сметка, която инфлацията да изяжда всяка минута, е мотив действаш в обратната посока.
За съжаление, до момента не мога да намеря подходящ двигател на ината си, което означава, че и резултатите няма да са трайни. Давайте идеи, без да се притеснявате. Ако зависеше от волята, трябваше да има някаква логика, но за инатът прашинката, която му дава сила, може да е дори абсурдна.

Имало едно време

Имало едно време.... Някога преди много, много години имало....
Имало някога в едно минало неопределено време, на едно забравено неопределено място, едно невъзможно неопределено нещо.
-Виж какво!- казало Нещото на Принцесата.- Ако не си разбрала, аз съм Жабокът Принц, а ти трябва да ме целунеш. Ако не ти харесва как изглеждам, просто затвори очи.
-Не искам да те целувам!- тропнала с крак Принцесата.- Не, че видът ти ми пречи, но защо да го правя?
-Защото, така се разказва в приказката. Принцесата целунала Жабока, имало сватба и заживели щастливо!
-Може да се разказва всичко, но ако си обърнал внимание, това вече се е случило. Кой знае, кога и къде, но е било в миналото. Ако беше истина, сега не трябва да приличаш на жаба.
-Всичко обърка! - разсърдило се Нещото.-Приказката е писана не в миналото, а в бъдещето и всичко си е на място. Просто в приказката е разказано, какво ще се случи днес.
-Дори и да е така, определено не е описано точно, защото нямам намерение да те целувам. Нито днес, нито в бъдещето. Всъщност аз дори не съм Принцесата от тази приказка. Аз съм Пепеляшка, която чака своя Принц. Всеки момент, ще дойде със загубената пантофка и после, ще има сватба. Може и теб да поканим, но само ако се държиш възпитано и не налиташ да целуваш шаферките.
-Няма да има сватба.- засмяло се Нещото.- Ако наистина си Пепеляшка, ще се наложи да почакаш доста за Принц.
-Лъжец! Чела съм приказката, много пъти.
-Щом си чела, знаеш, че това се е случило, някого преди много, много години. Случило се е вече, на някоя друга Принцеса и друг Принц. Дори и Принцът, когото чакаш с пантофката и той няма да дойде. Вчера, докато те търсеше попадна на Спящата красавица. Събуди я и след това забрави за пантофката.
-Значи.... Значи всичките ми надежди са загубени?- разплака се Принцесата.
-Твоите ли, Принцесо?- разсърди се Нещото. -Ами моите? Спящата Красавица беше единствения ми шанс, за да се отърва от магията. Обикалям Земята от години, но нито една Принцеса, не иска да ме целуне. Мислех, аз да целуна Спящата Красавица, но вече е късно. Трябваше да го зная, защото това не е моята приказка, но надеждата умира последна.
-Приказки, приказки, приказки! Мразя ги!- промълви през сълзи Принцесата.- Нали всичко в тях се у случило в миналото. Някога, някъде, неизвестно с какво и кого. Защо се променят тогава? Защо преливат една в друга, а аз никога не съм в моята приказка? Нали миналото не може да се променя?
-Не може, Принцесо. Само, че приказките не са част от миналото. Казах ти така, но те излъгах. Приказките не се случват в миналото. Не се случват и в настоящето, нито в бъдещето. Няма значение времето, в което са написани. Те са извън него, извън този свят. Приказките живеят в Света на Надеждите, в Страната на Фантазията. Там времето не тече, както тук. Можеш да го деформираш, както поискаш. Да го спираш и пускаш, когато пожелаеш. Няма значение, какво е разказано в приказката, в която живееш. Можеш да я преразкажеш, както пожелаеш. Можеш да я сложиш в миналото, в настоящето или в бъдещето. Приказката пак ще се случи, но има едно условие. Важното е героите в нея, да са наблизо. Само тогава това ще е твоята приказка.
-Това означава ли, че все пак трябва да те целуна и да разваля магията?
-Не, Принцесо! Означава, че трябва да намериш своята приказка. Аз не съм от твоята и ти не си от моята. Опитах се, но няма да се получи, дори да развалиш магията. Затова си тръгвам. Ще търся моята приказка и моята Принцеса. Довиждане, Принцесо!
-Довиждане, Нещо! Само, искам да ти кажа нещо.... Всъщност не съм сигурна, че трябва, но.... Ти не си Принц- Жабок. Не си и Нещо, нито пък Нищо. Дори не си и омагьосан. Просто си най-обикновен Принц, който няма грам самочувствие. Може би и това е магия и една целувка ще я развали....
-Ех, Принцесо! Нищо не разбираш! Това е моята приказка, а в нея съм такъв, какъвто съм. Няма значение, какво виждат другите. Важни са само тези, които съм поканил в моята приказка. Само те и никой друг. Довиждане, Принцесо! Един ден в едно минало неопределено време, на едно забравено неопределено място, в нечия невъзможна приказка, може би ще се видим пак. Ако сме поканени....

Малка промяна

Миналата неделя направих малка промяна в дизайна тук. Надявам се да не сте го усетили, защото точно това желаех. При последната промяна, през миналата година се бях зарекъл да напиша сам новия код. На практика през тази година промених почти всичко, но все пак основата, от която започнах си има автор, а нямам достатъчно знания да започна от нулата.
Стария шаблон, ме задоволяваше, но от няколко месеца се заглеждам в представените в Blogger, в Инструменти за Дизайн. Когато се появи тази възможност, бях критично настроен, защото блоговете започнаха да изглеждат еднотипно. Освен това повечето хора се втурнаха да използват тежките фонови изображения, което бави зареждането.
При малко повече въображение обаче, с този инструмент може да се създаде напълно уникален, лек и приятен за окото вид. За около десет минути, успях да създам , копие на стария си шаблон. Промених само две неща, през редактиране на HTML кода. Разширих полето със 100рх, и добавих външната синя рамка.
Предполагам, че с времето ще пипна още няколко дребни неща, но съм доволен от резултата.
Опитайте и вие. Вместо да търсите шаблон точно по ваш вкус в специализираните сайтове, направете си го сами за няколко минути. Така поне ще знаете, че в шаблона ви не са наблъскани цял куп излишни, или дори вредни неща. На практика може да се направи всичко, да се види предварително, а докато не запазите промените, стария ви шаблон ще е запазен.

Изсъхнало дърво

През тази седмица, всяка сутрин на път за работа , погледът ми се спира на едно изсъхнало дърво. Не помня от кога е изсъхнало, но въпреки, че е огромно, причината да го забележа беше високия заводски комин, който се откроява рязко на фона на планината.
Опитах се да му направя снимки от различен ъгъл, но с фотото на телефона, ефекта се губи. Затова пък пред обектива попадна изсъхналото дърво.
Много старо кестеново дърво, но не вярвам причината за изсъхването да е възрастта. Наблизо има друго, което е живо. То е също толкова старо и голямо, само короната му е жестоко окастрена.
Изсъхналия кестен ми, напомни за един период преди години. В повечето къщи, по нашата улица имаше стари крушови дървета. Крушите зрееха късно, но бяха трайни и издържаха без проблем до пролетта. Започнаха да съхнат внезапно и хората заговориха за глобалното затопляне, въпреки че годините бяха хладни и влажни. Някой отсякоха веднага старите дървета. Други в продължение на две три години, почистваха изсъхналите клони и дърветата се съвзеха.
Тогава научих, че за да отсечеш дърво в двора си ти трябва разрешение от общината. За да засадиш дърво, не ти трябва разрешение, но това е друга тема. Най-лесно такова разрешение се дава, когато дървото е изсъхнало.
В онзи период забелязах, как покрай крушите, се появиха и други изсъхнали дървета. От различни видове и на различна възраст, но с едно общо качество- пречеха. През седмицата се огледах и видях поне три такива изсъхнали стари дървета, само на нашата улица. Както и с дървото на снимката, причината не е в климатичните промени.
По време на отпуската пък се загледах в няколко огромни дървета, около дома ми. Не зная на колко години са, но бяха огромни и когато бях дете. Предполагам, че поне четири са над сто годишни. Два явора, един огромен кестен с окастрена корона и ясеново дърво.
Мисля, че в който и град да отидете, ще видите такива дървета. Тези, които оцелеят като млади, се справят отлично и оцеляват, въпреки замърсяването. Всъщност истинската опасност са не условията, а хората. Докато са млади дърветата, са повод за радост, но пораснат ли, често започват да пречат. Дали на кабелите оплели небето в мрежа, дали на някой сърдит стопанин, на когото дворът остава в сянка, или пък са пречка за нов строителен проект, няма значение. Идват резачките и краят на гигантите е неизбежен. Най-често първо се започва с орязване на короните, но това не е достатъчно. След това, след някоя буря се набелязват гигантите, като потенциално опасни и от тук нататък, говорят само резачките. За разлика от частните дворове, общината няма нужда да си играе на дребно и да чака дърветата да изсъхнат.
Да, наистина някои от старите дървета са опасни. Причината не е в тях, защото когато са били посадени, най-често около тях е имало достатъчно пространство, за да не бъдат опасни. Днес вече всеки квадратен метър е нужен, а бетонът и асфалтът настъпват с дни.
Трябва все пак да призная, че за мое учудване градът става все по-зелен с всяка година. Общината сади нови дръвчета всяка година, но ефекта е малък. Причината е, че не се мисли дали мястото е подходящо за даден вид, а просто се сади. Спомням си преди време, как всяка пролет и есен ни водеха да бригада. Копаехме все на едни и същи каменисти места и бодвахме фиданки, които след шест месеца изсъхваха. Подобно нещо, наблюдавам от две три години покрай новата спортна зала. Под нея няма земя, а няколко метра чакъл и пясък. Строителят преди да издаде обекта е покрил камъните с около пет пръста глинеста земя, в която се забождат младите дръвчета. Цяло лято се носи вода с кофи, за да се поливат сухите пръчки, а есента се изкореняват и се заменят с нови.
Хората обаче, не оставят дворовете си без зеленина. Напоследък наблюдавам, че и в междублоковите пространства, млади дръвчета набират сила. Някой ден, сигурно и те ще станат потенциално опасни, но дотогава ще радват много хора, даващи сянка и прохлада. Сред тези млади дървета, почти не съм видял изсъхнало. Поне засега не пречат на никого, а за утре не зная.

Преследвани и преследвачи

Някога преди много години, в джунглата някъде на Юг, живеело малко племе. Били кротки хорица и избягвали контактите с външни хора. Странели от другите племена, защото срещите с тях не били приятни. Джунглата била голяма и място имало за всички, но всяко племе искало повече за себе си. Срещнело ли чужди хора, говорели не думите, а оръжията.
Малкото племе нямало шанс срещу по-многоброен враг. Било слабо и малобройно и всички други племена го преследвали. Където и да го срещнели, го атакували яростно. Преследвали хората, както дивите животни. Убивали мъжете, а пленените жени и деца, взимали за роби.
Племето нямало друга защита, освен бягството. Криело се дълбоко в джунглата и от страх, хората излизали само нощем. При най-малка опасност, напускали мястото и бягали надалеч. Накрая стигнали място, където нямало други хора и се заселили там.
Минали години на спокоен живот и хората забравили преследванията и мъките. Племето се увеличило и вече не се страхувало от врагове.
Един ден в селото им пристигнали чужди хора. Били малобройни, нямали оръжия и изглеждали безпомощни. Хората от племето, в началото се страхували от тях, но скоро разбрали, че не са опасни. Тогава пленили чужденците и ги направили свои роби. Всеки, който не се подчинявал, убивали веднага.
След първите гости, пристигали и други, но участта им била същата. Племето вече не се криело в джунглата, а тръгнало да търси нови земи. По пътя си, срещало други племена, които яростно нападало. Преследвали всички, както дивите животни. Избивало мъжете, а жените и децата взимали в плен. Нямали милост за никого и нищо не можело да ги спре. Един ден достигнали морския бряг. Харесали мястото и останали за постоянно.
Минали години, но един ден в морето се появили кораби. От тях слезли хиляди воѝни покрити от глава до пети с блестящи брони. Без колебание влезли в битка с войните на племето и ги избили до крак. Не спрели на морския бряг. Преследвали без умора всички оцелели. Силните избивали, а слабите взимали в робство. Много от тях оковани, изпратили в далечни страни, отвъд морето, а другите принудили да строят пътища и крепости. Всеки дръзнал да са противопостави, убивали без колебание. Дори джунглата не могла да спаси племето. Скоро и последния човек от него, бил пленен.
Настъпили тежки години, докато един ден, търпението на робите не се изчерпало. Те въстанали и решени на всичко, за да се отърват от мъките. Яростта им победила оръжията на господарите им и след дълга и кървава битка, те били свободни.
Избили войните, а жените и децата пленили. Тогава се събрали на съвет, за да решат участта им. Част от хората искали да направят пленените свои роби. Искали да отмъстят за мъките, като подложат пленените на същите страдания, каквито били изпитали. Повечето обаче, не се задоволявали с това. Искали смъртта на пленниците и дори това им се виждало малко, за да отмъстят.
Само една старица, била против да отмъщават на пленниците. Опитала се да припомни на хората, как са се чувствали, когато с тях са се отнасяли, като с животни. Опитала се да събуди човещината в тях, но никой не искал да я слуша.
-Глупачка!- викали ѝ всички.- Хората се делят на два вида- преследвани и преследвачи. Господари и роби, хищници и жертви. Днес ние сме силните, но ако проявим милост, всички ще го приемат, като слабост. Слабите никой не уважава, а ги приема като жертви.
Пленниците били избити, а племето скоро върнало мощта си и покорило земите, които владеело преди. Не спряло да старите граници, а всеки ден ги разширявали. Когато срещнели ново племе, преследвали хората, като животни. Силните убивали, а останалите правили свои роби.
Минали години....
Един ден морето отново се изпълнило с кораби. От тях слезли хиляди и хиляди воѝни. Въоръжени до зъби със страшни непознати оръжия, познавали само вкуса на победата. Разгромили местните воѝни. Силните убивали, а слабите превели свои роби....

Мечти и реалност

Мечтая си....
Мечтая си, един ден да отида до Нова Зеландия. Не зная защо точно тази страна съм избрал. Може би заради филмите и книгите, които съм чел. Може би, защото в природата и има нещо, което ми напомня за нашите планини. Може би, заради странната флора и фауна, от невъзможни растения, животни и птици. Може би, заради съчетанието на заснежени планини и топли плажове, или пък...
Или пък просто си мечтая. Всъщност съм почти сигурен, че няма да отида там.
Първо, не мога да си го позволя. Това не е едноседмична екскурзия, до някоя съседна страна. Нова Зеландия се намира, от другата страна на Земята.
Второ, не обичам да пътувам. Не самото пътуване, а заминаването, разделите, багажа в който винаги има излишни неща, но никога това, което ти трябва.
Трето, тази мечта не е нещо, без което не мога. Появява се рядко, в минути на скука, когато желанието ми, да се заема с ежедневните задачи, клони към нулата.
Четвърто.... Четвърто, за да стане една мечта реалност, трябва човек да вложи нещо. Да се потруди и поне малко, да и помогне, а аз не съм направил нищо за тази.
Зная, че няма да се сбъдне, както и други, защото мечтите са едно, а реалността друго.
Мечти и реалност, или пък мечти и живот. Живот от мечти, или мечта за живот.
Мечтая си, някой ден да отида до Нова Зеландия, но това не е мечта. Поне не е истинска, защото истинските пазя само за себе си. Истинските не идват в моментите на скука, а са винаги с мен. За тях не чакам, да се случат някой ден, а се опитвам да помогна на съдбата.
Не винаги успявам, а понякога се проточват толкова дълго във времето, че забравям началото. Забравям, как са се родили и пътя до днес, но не забравям тях.
Те не са само мечти, но не ги бъркам с реалността, защото зная, че не винаги се сбъдват. Не са мечти за живот, или дори самият ми живот.. Те са просто аз и аз съм те.

Очила

Тих звън на гонг, отброи поредният посетител в магазина за оптика. Дребна старица пристъпи по мраморния под и с интерес се загледа в полиците със стотици видове очила.
Навън беше жега, но тук от всичко лъхаше хлад и старицата потръпна.
-Добър ден, госпожо! С какво мога да ви помогна? - млада жена с искряща усмивка , беше изникнала до старицата.
-Мисля,че имам нужда от очила, млада госпожице.- усмихна ѝ се плахо старицата.
-Веднага ще ви намеря. Ще проверя от какво се нуждаете, а след това ще изберем и рамки. Имаме богат избор за всякакъв вкус. Да си призная и аз малко се обърквам сред толкова много модели, но очилата са като лицата. Уж са серийно производство, а всяка рамка приляга точно на едно лице. Сякаш е създадена, специално за него. Да започнем първо от оптиката. Какви бяха старите ви очила?
-Никога не съм носила очила.- усмихна се старицата.
-Охо, късметлийка сте. Днес хората още в училище, вече имат нужда от очила. Предполагам, сте почувствали главоболие и сте се сетили за очите. Така се започва. Постоянно напрежение пред телевизора, или обичате да шиете гоблени. Малко по-малко и зрението започва да отказва.
-Не гледам телевизия, а и рядко шия. Обичам да чета, но повечето време прекарвам навън. Понякога по цял ден се разхождам, ако е хубаво времето. Пенсионерка съм и имам време, да наваксам годините прекарани в канцеларията. Не съм имала и главоболие, нито болки.
-Тогава? Как разбрахте, че имате нужда от очила? Седнете тук и се настанете удобно. Имаме и апаратура, но ще опитам първо по старомодния начин. Закрийте едното си око. Няма значение кое. Сега посочете накъде е обърната фигурата на това табло. Отлично! Сега закрийте другото око и кажете коя е буквата, която соча. Отлично! Виждате прекрасно, но така и не разбрах, защо мислите, че имате нужда от очила.
-Виждам прекрасно, разбира се, но все пак имам нужда от очила...-с тъжна усмивка отговори старицата.
-Разбирам!- прекъсна я продавачката.- Искате някакви декоративни. Много хора търсят такива и са на мода. Вижте моите. С обикновено стъкло са, но пък ми стоят добре и познати казват, че ми придават неповторим чар. Толкова свикнах с тях, че постоянно ги нося. Или пък искате слънчеви очила. През лятото слънцето е жестоко към очите и те се нуждаят от защита. Вижте тези- с UV филтър. Имаме и с поляризирани стъкла, които може да се носят и през зимата. Разгледайте и витрината. Имаме всичко. Всъщност какво точно искате?
-Не зная. -поколеба се старицата.- Може би ако ви обясня защо искам, вие ще ме насочите по-добре. Казах, че се разхождам често. При всяка разходка, наред с хубавите неща, винаги виждам намръщените физиономии на хората по улиците. Виждам боклука разхвърлян навсякъде. Виждам олющените фасади на сградите, разбитите улици, стъпканата трева в парка. Винаги е било така, но днес ми се прииска, да не виждам тези неща. Затова си помислих, че може би едни очила ще свършат работа.
-Не зная, какво да ви препоръчам.- замисли се продавачката.- Всъщност, защо не опитате тези. С розови стъкла са и може би през тях всичко изглежда розово.
-Не харесвам розовото!- намръщи се старицата.- Искам да не виждам, а не да изкривявам видяното.
-Разбира се! Ще намерим нещо друго. Ето тези с тъмно стъкло. Никой няма да вижда очите ви, а вие ще виждате всичко.
-Не ме разбрахте! Искам аз да не виждам, а не да не виждат очите ми!
-Извинявайте! Обърках се малко, но ето... Тези са черни. През тях не се вижда почти нищо. Не трябва да се носят дълго време, но можете само да се разхождате с тях.
-Нищо ли, няма да виждам?
-Почти нищо.
-Не ги искам! Не исках това!
-Извинете!
-Не, момиче! Аз трябва да ви се извиня. Не зная какво ми е днес, но очилата със сигурност не са решение. Ако не виждам нищо, няма да видя и красивите неща. Няма да мога да видя и ако някой се нуждае от помощ, а това е важно. Ще се поразходя още малко и дано намеря някакво решение. Довиждане и още веднъж, извинете!
-Довиждане, госпожо! Приятен ден и ако някога се нуждаете от очила, винаги сте добре дошла тук.
Старицата се усмихна и тръгна към вратата. Там спря за миг, обърна се и погледна магазинчето и младата жена, изправена пред витрината.
-Между другото очилата ви отиват, момиче. Само не прекалявайте с тях. Нищо, че са прозрачни и не променят видяното. Все пак са очила, а човек не трябва да свиква да гледа света през тях. Довиждане и хубав ден!
Тих звън на гонг, съпроводи старицата навън. Вътре климатикът не позволяваше да се усети жегата, а на витрините блестяха хиляди очила. Проблясваха меко и чакаха своето лице. Защото за всеки модел имаше само едно лице, един човек на този свят. Такива, от които се нуждае.

Лицата в политиката

От вчера, за моя радост, народните ни представители са в отпуск. Поне в този месец, медиите няма да ме занимават с тях. Поне се надявам, но може да бъркам, защото тази година има избори.
Докато отминат, както винаги при всяка възможност, всички политици ще тръбят, как без тях не може. Ще се бият по гърдите, че единствено те са способни да решат всички проблеми и ако светът все още съществува, единствената причина са те.
Същото се случи и на последния вот на недоверие, където никой не предложи алтернатива, но всички ревяха в глас, че те са спасението на България. Ревяха, че без тях не съществува, нито минало, нито бъдеще.
Всъщност, ако на повечето от хората в българската политика днес, се забрани да се занимават с държавните дела, нещата ще се оправят за година две. Оттеглянето им, би било в полза и на собствените им партии и ако наистина целта им бяха идеологии, идеи и ценности в полза на обществото, щяха да го направят отдавна.
Само, че няма да стане. След последните избори, нито един партиен лидер, не пое отговорност за резултатите. Нито една партия, не използва двете години между изборите, за да се очисти от „плявата“. Няма да го направят и в бъдеще.
Според мен, свързването на определени партии с точно фиксирани личности, е най- големия недостатък на сегашното време. Напористи хорица, окупираха само за себе си понятия, като ляво и дясно, демокрация и национални интереси и не търпят конкуренция.
Това не е от днес. Нито политиката, нито демагогията са от днес. Политиката се е зародила още с началото на човешкия род. Само,че тогавашните партии, са се опитвали да омаят не обикновените хорица, а владетелите, или претендентите за престола. Само, чрез тях е имало шанс да се докоснат до властта.
Не пълната влас, а само частична, защото властта се е предавала по наследство, но това е било единствения шанс, някой да се открои над другите. Водещи са били, не философията и идеалите, а единствено желанието за власт.
Били са несигурни времена за участниците, защото всичко е зависело от един човек. Монархът е можел просто, заради каприз, да унищожи участниците в представлението и често го е правел.
В по-късни времена, политиката е станала по-безопасна. Вместо да зависят само от определена личност и да се борят за предразположението ѝ, политическите организации намерили по-удачна форма. Формално се поставили в ръцете на избирателите. Формално, защото на практика избирателите нямат трайно и постоянно участие. Ролята им се свежда в еднократен акт, през определен период, а през останалото време нямат никакви лостове, за да влияят на избраните. Зад формата на представителна демокрация, на на практика е осигурена пълна свобода и несменяемост на партийните лидери. Единствената опасност идва от средите на собствените партии. Голяма част от членовете им са просто заблудени от красиви думи и не се различават от избирателите, но малка част знаят защо са там. Това е единствения им шанс, да се почувстват значими и да имат реална власт. Ако за един ръководител на фирма са нужни качества, за един политик е нужно само желание за кариера. Ако за един ръководител, лоши резултати са равнозначни на уволнение или фалит, за един политик, това е просто повод, да се оплаче, колко е неразбран и недооценен.
В годините след 1990 година е имало и способни и честни хора сред политиците. Не искам да си кривя душата и ако не ги споменавам, то е защото което и име да спомена, ще му се търсят главно недостатъците. За съжаление нито един от тях не е вече в реалната политика. „Несменяемите“, „единствените“ и „неповторимите“, не допускат случайни хора, особено ако са кадърни.
Изградената система не допуска пробив. Тези хора, независимо дали са на власт, или симулират,че са опозиция, са наистина несменяеми. Нещата са така подредени, че отдавна от избирателите нищо не зависи, а партийните организации, не допускат и вътрешен пробив.
Поне аз не виждам изход. Широко рекламираното гражданско общество е просто един мит, пуснат в обръщение от партийните централи. Докато умните се наумуват, лудите се налудуват, а лицата в политиката остават, като паметници на нашето безсилие да променим нещата.
Остава въпросът, кои са "умните" и кои "лудите", но сега е лято. Парламента е цял месец в почивка. Много е, но е заслужена. Не от депутатите и политиците, а от тези,които са принудени да ги търпят, поне до следващите избори.

Триглавата ламя

Принцът се събуди с първите слънчеви лъчи. Протегна се и усмивка озари лицето му. Тази нощ, беше направил нещо, което щеше да промени живота му. Беше опазил златната ябълка и Царят щеше да му даде ръката на Принцесата, заедно с половината царство.
Принцът се протегна отново и излезе от къщичката на пазача, където в сладък сън, беше прекарал времето след битката. Погледна градината и ченето му увисна.
Цялата ябълкова градина беше унищожена. Всички дръвчета бяха изкоренени, а огризките от ябълките образуваха огромна купчина точно пред него. Зад купчината, с издут до пръсване корем, беше полегнала виновницата за това унищожение. Лявата ѝ глава дремеше, Дясната се опитваше да почисти зъбите си с една пречупена фиданка, а Средната тъкмо довършваше последната ябълка.
-Закъсня, Принце!- засмя се тя.- Бях запазила тази ябълка за теб, но стана време за закуска. Лично аз мога да почакам, но ако не я бях изяла, щяха да го направят другите глави.
-Ти?!? - опули невярващи очи Принцът.- Ти ли си? Как така? Не може да бъде! Лично аз отрязах и трите ти главите преди няколко часа.
-Глупак! Разбира се, че съм аз. Нима не са те учили, че главите на ламите изникват отново. Като те гледам, не си много умен и предпочиташ да въртиш меча, вместо да прочетеш нещо.
-Изникват ли? Искаш да кажеш,че порастват отново, както тревата, когато я окосят?- попита Принцът.
-Не точно като тревата.- засмя се Средната глава.- Много по-сложно е и няма да разбереш. Ламите не са нещо фиксирано. Можем да имаме една, две, или три глави, но те са само за отклоняване на вниманието. Всеки гледа главите и се опитва да ги отреже, а не разбира, че главите са само инструменти на ламите. Ето например ние сме три, но не защото е нужно, а защото трите се допълваме и ни харесваме да сме заедно. За Ламята не е проблем и да е с две или с четири. Важното е търбухът ѝ да е пълен с ябълки. Докато юнакът се бори с едната глава, другите пълнят стомаха. Дори да отреже и трите глави, Ламята се е нахранила. След това за пълен търбух, глави лесно се намират.
-Интересно!- замисли се Принцът.- Само не разбирам, защо ми разказваш това?
-Защото си глупав и нищо няма да разбереш! - засмя се Лявата Глава, която се беше разсънила.
-Разбирам аз, разбирам!- изпъчи се Принцът.- Разбирам, че се разминах и с Принцесата и с половината Царство. Сега какво ще правя? Отново ще скитам, като бездомно куче. Да не би всеки ден да се намират Принцеси и царства на разположение.
-Глупав е!- потвърди и Дясната глава.
Принцът се разсърди, извади меча си, но размисли и го прибра. Вече нямаше смисъл да убива Ламята, защото ябълките бяха изядени. Наведе глава и си тръгна.
-Хей! Чакай малко! Имам едно предложение.- извика след него Дясната Глава.
Принцът нямаше спешна работа и се обърна:
-Казвай!
-Мисля, че мога да ти помогна. Я, ела по-близо. Виж, запазила съм една златна ябълка, за черни дни. Бих ти я дала, защото ти съчувствам и изглеждаш свестен младеж. Ще я занесеш на Царя и ще получиш, каквото ти е обещал. Нали условието е да занесеш ябълка, а не да опазиш градината.
-Благодаря ти!- подскочи Принцът.- Благодаря! Благодаря! Благодаря ти!
-Тихо!- изсъска Главата. - Тихо, да не разберат другите глави, защото ще се разсърдят. Ние ламите нямаме навик да раздаваме ябълки. Всъщност никога не го правим. Този път правя изключение, заради теб, но не искам да се разчува.
-Благодаря!- прошепна Принцът.- Трогнат съм. Готов съм на всичко, за да ти се отблагодаря. Само кажи, какво искаш.
-Ееее! Не искам нищо. За какво са приятелите, ако не за да подадат ръка в труден момент. Не трябва да благодариш, защото няма нужда. Ние сме приятели и ако някой ден, аз имам нужда от теб, зная че не би ми отказал помощ. Приятели сме, нали?
- Приятели! - усмихна се Принцът.- Ако някога имаш нужда от нещо, без значение, какво и кога, можеш да разчиташ на мен.

Дясната глава дълго гледа след Принцът, докато той подскачайки от радост се скри в далечината, носейки златната ябълка.
-Хвана се, нали?- засмя се Средната Глава.
-Всички се хващат.- усмихна се Дясната Глава.
-Този беше лесен. - прозя се Лявата Глава.- От далеч му личеше, че е глупак. Само, че за какво ни е? Не става за нищо.
-Времето ще покаже. -прозя се и Средната глава.-Може някой ден да се нуждаем и от четвърта глава. Докато тя вдига шум, ние спокойно ще си хапваме. За това става и не пречи, че е глупав. Най-много да го отсекат, но за Ламята една глава не е важна. Една повече, една по-малко все тая. Важното е търбухът да се напълни.