Най-важното

Някога преди много години, в едно Царство живеел един стар Цар. Управлявал царството дълго, а хората го уважавали и обичали, защото бил мъдър и справедлив. Царят обичал царството си и хората в него, но имало едно нещо, което го притеснявало – нямал наследник, на който да предаде знанията си и властта, за да остави царството в сигурни ръце.
Един ден Царят събрал придворните си. Казал им, че повече няма сили да управлява, но ще остане, докато се намери достоен кандидат, който да го замени. Наредил да изпратят пратеници по целия свят, за да свикат желаещите.
Царят щял лично да изпита всеки кандидат, да го подложи на изпитания и за прецени, кой е най-достойният.
Скоро кандидатите започнали да пристигат. Всеки ден идвали нови хора и се представяли на Царя. Той обръщал внимание на всеки, но повечето отпращал веднага. Останалите подлагал на проверка със сложни задачи и тежки изпитания. Не жалел кандидатите, защото от изборът му зависела и съдбата на Царството и хората в него.
Много от кандидатите, побягвали веднага. Още при първите трудности си тръгвали. Други се опитвали да мамят или да играят нечестно, но бързо били гонени от Царя.
Скоро притокът на нови кандидати секнал, а след изпитанията останали само двама. Само двама от хилядите успели да отговорят на всички изисквания на Царя.
Една сутрин Царят извикал двамата претенденти и им съобщил, че е дошъл деня за последното изпитание. Отвел ги до прозореца на двореца и им посочил един от върховете на близката планина.
-Някога, когато бях млад имах брат. Беше по-силен и по-смел от мен. Един ден, той поиска да изкачи най-високият връх в планината. Никой, никога не беше успявал да го изкачи, но това не го спря. Един ден тръгна и не се върна. Зная, че е успял. Той винаги успяваше и съм сигурен, че е покорил върха. Брат ми носеше малък пръстен, който не е нищо особено, но беше спомен от дядо ми. Последната ви задача е да се изкачите на върха и да потърсите пръстена. Щях да го направя и сам, но вече съм стар и болен. Зная, че е непосилна задача за сам човек, затова с вас ще изпратя и най-добрите планински водачи. След три дни ще ви чакам отново тук, независимо дали сте успели или не. Тогава ще обявя победителя.
Двамата претенденти, бързо се екипирали, избрали си групи от опитни помощници и се отправили към планината. След три дни се върнали и се изправили пред Царя.
-Успях, Ваше Величество!- казал първият.- Трудно беше и на всяка крачка ни дебнеше смъртта, но аз никога не се отказвам. Водачите ми казваха, че е невъзможно, но не ги послушах и победих планината. Всички мои спътници загинаха, но аз стигнах върха и намерих пръстена.
-Съжалявам, Ваше Величество!- навел глава вторият.- Опитах всичко, за да изкача върха. Изкачихме се много високо, но се отказах. Водачите ме предупредиха, че рискът за живота на хората е много голям. Не исках да рискувам техния живот, а без тях нямах шанс. Зная,че загубих, но поне запазих живота на хората си.
Царят протегнал ръка и поел пръстена на своя брат. Погледнал го, а след това го подал на кандидата, който не успял.
-Ти ще бъдеш, моят наследник!- казал Царят.- За един владетел не е важно да успява във всичко на всяка цена. Важно е да запази поданиците си живи и здрави на най-ниската цена. Нека този пръстен винаги ти напомня това.

Диалог и монолог

-Запомни! Най-важното е да зададеш правилния въпрос. Зададеш ли го, ще получиш и правилния отговор.
Думите не съм към мен, но се заслушвам. Има истина в тях, но познавам човека, който разпалено обяснява. Да му зададеш въпрос е невъзможно, защото освен своите думи, той не слуша нищо друго. Вместо отговор от него можеш да получиш единствено порой от въпроси, нямащи нищо общо с предмета на разговора. Всяка тема моментално се измества и подменя, като разговорът се превръща в монолог. Монолог с единствена цел, да покаже на света, колко важен и знаещ е рецитиращия. Често монологът е просто поредица от неразбираеми и нищо не значещи думи, но това не смущава рецитиращия.
Човек, който има дори елементарни познания за темите, престава да слуша след първата минута, стараейки се да се дистанцира от пороя глупости. Или пък, стараейки се да подтисне напиращия смях от поредния изтърсен бисер.
Покрай потока от думи, който не секва край мен, се замислям за това как общуваме. Напоследък често чета мнения, че хората не умеят да общуват. Не изслушват събеседника си, а всеки се стреми да наложи своето мнение. Няма диалог, а последователност от монолози. Така е, но това не е от днес.
Думите са основната ни форма на комуникация и обмен на информация от всякакъв тип. Дали изречени или написани, нямаме по-добър начин да си предадем информация. Дали за заобикалящата ни среда, дали личните ни чувства и настроения, или пък за абстрактни понятия, принципите за обмен на информация, са едни и същи. За съжаление, въпреки че имаме този дар от хиляди години, не сме усвоили и част от възможностите му.
Днес информацията е навсякъде. Всеки, който има желание може за ден-два или часове да си набави информация от поне няколко източника. Споделянето също е много лесно и не се нуждае от обратна връзка. В повечето случаи, потокът информация е само в една посока.
Става и така, но обратната връзка е по-важната част от процеса, а я пропускаме. Наличието и е гаранция не само за обогатяване на споделената информация. Тя е гаранция, че споделената информация ще бъде разбрана, използвана, запомнена и наистина полезна.
Защо се губи тази част от процес? Много хора мислят, че причината е в отчуждаването на хората. Според мен, това не е основната причина. Проблемът е, че умението за комуникация, не е нещо вродено. То е нещо, на което хората трябва да се учат от деца, както математиката или граматиката. Способността за комуникация на отделния човек, зависи от това, което е научил като дете. В повечето случаи, наученото е недостатъчно или грешно. Грешката е заложена в методите за образование и то не от днес. Хората се научават лесно да предават или получават информация, но не и да водят истински диалози. Научават се да спорят, но не и да решават спорове.
Както виждате нещата са лесни за поправяне. Малки промени в образованието и смяна на едно поколение. Веднъж научена, способността за истинска комуникация, не се забравя.
Проблемът е друг. Дали на това, което наричаме обществени отношения днес, са нужни подобни хора? Мисля, че не. Днес се създават хора, които са обикновени приемо-предаватели на информация и нещата скоро няма да се променят.

В последната седмица, едно събитие е навсякъде. Чух и прочетох много мнения, но реших да запазя мълчание. Не защото нямам мнение, а защото видях нещо друго зад него.
Видях стотици мнения. С някои от тях съм съгласен, с други не, но малко от тях засягат основния проблем. А той е неумението ни и нежеланието, да водим диалог. Прочетох стотици монолози, но не видях истински диалог.
Диалогът не е размяна на звуци или писменни знаци, между две радиоточки. Диалогът на първо място е да се вслушаш в другия. Затова и в тази седмица се опитах да слушам. Това е само част от диалога, но от някъде трябва да се започне, нали?
Мислех да спра коментарите под този пост по две причини. Първата, е че не искам и тук както на много места да спорим кое е първичното. Втората причина е, че така можех да демонстрирам колко грешна е една заблуда. Заблудата, че в Мрежата ние водим диалог. Мрежата, въпреки че е по-съвършенна, носи белезите на старите медии- преса, радио и телевизия.Мрежата е модерен и лесен начин, да направиш гласа си по-силен.Само,че за диалог не трябва само да говориш високо, а и да слушаш.Това, че информацията тече в две или повече посоки, не прави общуването диалог.За диалог, трябва да чуваш и виждаш човека срещу теб. Трябва не само, да чуваш, а и да се опитащ да го разбереш, без значение, дали си съгрласен с него.
Ако се върна в началото на поста и се опитам аз да дам отговора, той ще е:
-За да получиш правилния отговор, не е достатъчно да зададеш правилните въпроси. За да получиш правилен отговор, трябва да се опиташ да разбереш не само думите на човека срещу теб, а и какво чувства.
Опитайте се да чуете днес хората около вас. Не само близките, а и в хората по улиците, в работата. Приятели, врагове и непознати. Добри или лоши, богати или бедни. Опитайте се да погледнете в очите им и да разберете, какво се крие зад думите им и действията им. Опитайте се да разберете, какво чувстват и в какво вярват. Не казвайте нищо, просто слушайте.
Няма да решите световните проблеми. Няма да решите дори своите, но ако успеете, ще сте направили първата стъпка, за да се научим да водим диалог.
Лек и спокоен ден!

Бълхата

Някога преди много, много време, през десет планини в десета, в едно царство.... Всъщност историята започва не в царство, а на гърба на едно бездомно куче.
Там сред гъстата козина, живеела една бълха. Живеела добре, на топло и сигурно място. Имала добра компания на другите бълхи и винаги била нахранена.
Понякога бълхите скучаели. Ежедневните им занимания, били скучни и за да ги разнообразят, се надпреварвали да измислят нови неща. Бълхите са лишени от въобръжение и всички опити, да измислят нещо ново, завършвали без успех. Тогава се връщали към скучното си съществуване, най-интересното от което била една стара игра. Победител в играта, ставала тази бълха, която успеела да намери идеалното място, да забие челюсти и да накара кучето да реагира най-бурно.
Бълхата, която е герой в тази приказка, винаги излизала победител в тази надпревара. Каквото и за опитвали другите бълхи, когато тя забиела челюсти в кожата на кучето, всички признавали, че е майстор. Дори преданията на бълхите за стари поколения, не се споменавало за толкова способна бълха.
Бълхата се гордеела с необикновената си дарба. Обичала, когато другите бълхи я хвалели и ставала все по-добра.
Един ден толкова се възгордяла, че решила, че кучешкия гръб не е достойно място за нея. Чувствала се призвана за нещо велико и го споделила с другите бълхи.
-Не мога повече да живея тук!- казала тя.- Имам дарба, а тук без предизвикателства, не мога да се развивам. Зная, че съм предопределена за нещо велико, а съм обречена да живея на такова загубено място. Достойна съм за друг живот и ще го намеря. Ако се погледне реално, бълха като мене, трябва да живее на гърба на слон. Само, че по нашите земи слонове няма, което е несправедливост на съдбата.
Другите бълхи я слушали и възторжено ръкопляскали.
-Да! Да! Да! Ти си най-великата бълха на света! Късмет имат слоновете, че не се мяркат наблизо. Или пък може би това не е късмет, а страх, който ги е накарал да избягат в далечни страни. Подли страхливци са слоновете!
Дните минавали, а бълхата все повече се ожесточавала срещу подлите слонове. Заради тяхната страхливост, тя била лишена от полагащата и се порция слава.
Един ден, внезапно наблизо се появил слон. Бълхите пощурели от радост, а нашата бълха без да се замисли, напуснала кучешката козина и се опитала да достигне слона. Само,че след първия скок установила, че слонът е много по-далеч, отколкото изглеждало.
-Бягаш,а! Страхливец! - извикала бълхата. -Стой, защото ще стане по-лошо!
Тя не спирала упорито да скача към слона, но и трябвал цял ден, докато го достигне. Доволна от себе си и разярена се опитала до впие челюсти в гърба на слона, но кожата била прекалено дебела и не успяла. Опитала пак и пак, но без успех. Минал час и силите на бълхата се изчерпали. Освен това била и гладна, а уютния кучешки гръб бил далече. Отчаяна се опитала отново да забие челюсти в дебелата кожа и този път успяла.
Слонът не реагирал, а бълхата ядосана и гладна, се впила още по-силно в него. Така и не разбрала, че това което мислела са кожа, било просто парченце засъхнала кал. В този момент духнал силен вятър и парчето кал, заедно с бълхата се понесли във въздуха. Вятърът ги вдигнал високо, а след това ги захвърлил на земята.
Парчето кал се върнало у дома, но за бълхата настъпили тежки времена. Наблизо нямало гръб, на който да се покачи. Гладна, уморена и отчаяна цяла седмица бълхата подскачала във всички посоки, но без резултат. Когато накрая без сили се отпуснала на земята, като по чудо пред нея изникнал познатия гръб на бездомното куче. Бълхата с отчаян скок успяла да се върне у дома. Намерила удобно място и веднага впила челюстите си.
Кучето подскочило от болка и отчаяно започнало да се чеше, за да се отърве. Другите бълхи усетили, че нещо става и радостно приветствали, нашата бълха. Бълхата била толкова гладна, че не им обърнала внимание. Яла, яла докато се надула като балон. Тогава помахала на другите бълхи и с отегчен глас им казала:
-Родният дом е най-хубавото място на света. Обиколих света, но никъде не видях, по-хубаво. Пътувах много. Първо на гърба на един страхлив и глупав слон, после реших, че е бавно и полетях в небето. Само, че ми стана скучно и реших да се завърна, за да ви видя. А слоновете не струват нищо. Толкова са глупави, че дори не разбират, когато ги ухапеш. Можех да изям един, но реших, че ни си струва, защото вкусът му е неприятен. Видях и хиляди други неща, но нищо не ме впечатли. Може би ще ви разкажа за тях, но някой друг ден. Сега съм щастлива, че съм в къщи, а и вие можете да се гордеете, че сред вас живее най-великата бълха на света. Искате ли сега да се забавляваме? Хайде да играем на „ухапи кучето“. Не е като да ухапеш слон, но пък така ще можете да се включите и вие.

Реките на Хадес

Вчера се зачетох в древногръцките митове. Интересуваше ме основно подземното царство. Всичко тръгна от името на една чудесна песен и групата, която я изпълняваше. Песента е Лодка в реката, а групата Styx. Стикс е реката на омразата, протичаща през подземното царство на Хадес и няма нищо общо с чудесната песен. Имах спомени за още една река, която тече през това царство- Лета, или реката на забравата.
За моя изненада, реките не са само две. Древните гърци, определено са умеели да сътворяват главоблъсканици. Боговете им са в толкова сложни връзки помежду си, че сигурно и сами не знаят, кой какъв се пада на друг.
С реките в подземното царство положението е същото. Според някои източници са били 5, но други твърдят, че са били цели седем.
Няма да си блъскам главата, пък и няма надежден свидетел, който да провери информацията. Ще ги изброя тук, защото като погледнах имената, ми направи впечатление, че много точно, описват промяната, която настъпва в човек при едно голямо разочарование. Ако се замислим, смъртта е точно такова разочарование. Любовта е синоним на живот, но често също прераства в голямо разочарование.
Всяко голямо разочарование започва с болка, след нея идват сълзите, след тях се опитваме да забравим за кратко, а когато се върнат спомените, често водят със себе си омраза, която изпепелява всичко.
Спирам до тук с разсъжденията и само ще ви изброя реките в подземното царство на Хадес:
Ахерон – река на болката.
Кокит – река на плача.
Лета – река на забравата.
Мнемозина – река на спомените.
Стикс – река на омразата.
Перифлегетон – огнената река.
Към тях понякога добавят и Еридан- небесната река, но така и не открих защо.

Кризата

Един ден в началото на есента, Заекът се разхождал безцелно в гората. Времето било прохладно, а есенните дъждове още не били започнали. Само вятърът понякога се втурвал, разрошвал короните на дърветата и събарял някое пожълтяло листо.
Едно от тях паднало пред Заека. Навел се да го вдигне, но в този миг вятърът донесъл нещо голямо и шарено. Заекът се уплашил и поискал да побегне, но се сетил, че и друг път бил виждал такива неща. Това била страница от вестник. Безполезно нещо, но безопасно. В него хората си губели времето, да слагат ситни знаци, които наричали букви. Бухалът твърдял, че буквите носят знание и мъдрост и дори научил останалите животни, да разпознават знаците и да ги свързват в думи. Заекът взел вестника и се опитал да свърже малките знаци. Лесно прочел заглавието, защото било с едри букви, но думата била непозната. Зачел се по-надолу и зениците на очите му се разширили. След още няколко реда, ушите му щръкнали, а по козината му разляла вълна от страх, която стигнала чак до върха на мустачките му.
Заекът хвърлил вестника и побягнал надалеч, без да избира път. Тичал и тичал, докато останал без дъх, спрял само за минута и отново побягнал. Толкаво бил уплашен, че не видял Таралежа, който спокойно се разхождал и връхлетял върху него.
-Ох, Ежко! Да знаеш какво научих преди малко. Едно страшно, ама много страшно нещо се завръща. Както си нямаме късмет с тебе, първо с нас ще се заеме. Да бягаме, докато още има време.
Таралежът поискал да попита нещо, но като видял колко уплашен е Заека, забравил въпроса си и хукнал с него.
Тичали, тичали и спрели чак когато стигнали реката.
-Чакай, Зайо!- запъхтян рекъл Таралежът.- Кажи сега, какво е това страшно нещо, от което бягаме.
-Кризата, Ежко! Кризата се завръща!
-А коя е тази Криза и от къде научи за нея?
-Не зная коя е Ежко. Преди малко попаднах на един вестник. Тези които хората ги пълнят с малките черни знаци. Там пишеше, че ще настанат страшни времена, защото Кризата се завръща. Когато се завърне кризата, ще ни сполетят куп беди. Няма начин да не е вярно, защото Бухалът каза, че хората знаят всичко.
-Ама не прочети ли, какви ще са бедите, Зайо? Да знаем поне, от какво да се пазим. Може би, хищниците ще станат много? Сигурно тук ще дойдат тези от съседната гора?
-Ами не зная.- свил рамене Заекът.- Не пишеше за хищниците, а и не вярвам да се увеличат. В нашата гора и вълци дори няма, а и в съседните са останали малко.
-Тогава, сигурно ще настане суша и няма да вали цяла година?
-Не, Ежко. Сигурно и това не е. Бухалът каза, че Земята се затопля и ще има повече дъждове занапред.
-Сетих се!- възкликнал Таралежът. - Ще започнат болести по дърветата и животните. Старши непознати болести, доведени тук от Кризата.
-Ами.... Не зная, Ежко. Там пишеше за някакъв свински и птичи грип, но последния глиган в нашата гора, го застреляха през пролетта. Повечето птици скоро ще отлетят на юг, а заешки грип май още няма.
-Тогава остава само едно.- рекъл Таралежът и се намръщил.- Сигурно тази Криза, ще ни докара тежка зима. Аз съм подготвил добри запаси и къщичката ми е топла, но ще използвам времето, докато дойде, за да се подготвя по-добре.
-Не, Ежко! Няма да е и зимата, защото прогнозите са, че ще е мека и топла.
-Виж, Зайо! Изброихме всички възможни беди, но Кризата няма да ги доведе тук. Тогава защо бягаме от нея?
-Защото така е по-страшно, Ежко! - обяснил Заекът.- От опасност, която познаваме, няма защо да се страхуваме. Само, че тази проклета Криза е нещо различно и сигурно много страшно. Щом хората се страхуват от нея, кой знае какви беди ще ни докара. Да бягаме, докато имаме време.
Побегнали отново, но скоро Таралежът взел да изостава. Нямал сили да тича повече.
-Чакай, Зайо!- спрял внезапно той.- Сетих се още нещо. След като пише, че Кризата се завръща, значи тя вече е била тук. Била е, а ние не сме я усетили. Щом не съм я усетил преди, няма да я усетя и сега. Няма да бягам повече!
-Нищо не разбираш, Ежко!- запъхтян отвърнал Заекът.-Ами това е най-страшното на Кризата! Щом е била тук и не сме я усетили, значи освен, че е страшна е и много хитра. По-хитра дори от Лисицата, защото аз нея винаги я виждам навреме. Сигурно предишният път само ни е разузнавала, а сега когато се върне ще се развихри и ще ни довърши.
Хайде да бягаме, защото може вече да е тук. Не зная за теб, но аз ще бягам докато има сили.
Заекът побягнал отново и скоро се изгубил между дърветата. Останал сам Таралежът, въздъхнал дълбоко, хапнал няколко къпини и бавно тръгнал към дома си. Не се страхувал от Кризата. Щом вече била минала и гората оцеляла, щяла да оцелее и този път.
Вървял Таралежът и си подсвирквал. Не се страхувал вече от Кризата. Само, дето гледал да върви по откритите места и внимателно оглеждал гъстите храсти около пътечката. Не се страхувал, но знае ли някой къде може да се е скрила тази хитра и страшна Криза.

Използвате ли Reader?

Днес имам един въпрос: Използвате ли Reader?
Става въпрос за четене през Google Reader, друг подобен сайт, или специализирана програма. Имам някаква представа, но ми се иска да получа по-конкретна информация. Аз предпочитам да чета директно в блоговете, но признавам, че четенето през Reader е удобна алтернатива и е право на всеки да го избере.
Това разбира се е възможно, само когато следените блогове имат пълна RSS емисия. Т.е., постовете влизат в четеца в пълния си вид. Пълната емисия на сайта обаче, има и някои неприятни страни. Прихващането и от автоматични ботове, може да доведе до това, че вашите текстове пълнят поредния нов сайт, създаден с единствена цел за печалба. Трудно е да се справи човек с тях, но пък и съкратената емисия няма да спре крадците на съдържание.
Друг аргумент против пълната емисия, е че така намалявали посещенията, а това убивало блогове. Уверил съм се, че е грешка, защото винаги съм имам пълна емисия, но моето място тук е доста по-посещавано от хора, които се съсипват да качват в социални мрежи и поддържат съкратена емисия.
Винаги съм казвал, че е право на гостите на блога да избират как ще следят публикациите и пълната емисия е предпоставка за това им право.
Зная, че едва около една трета от следящите даден блог, след като се покажат в притурката, повече не стъпват в него. Някой ден ще махна и моята, но днес темата е друга.
Днес имам въпрос: Използвате ли Reader?
Имам някаква представа, но ми се иска да зная повече, доколко поддържането на пълна емисия е полезно за гостите тук. Зная, че повечето от хората, които четат публикациите през Reader, сигурно няма да се обадят, но все пак мога да опитам.
Всъщност днешният пост е провокиран и от нещо друго. Наскоро си направих втора емисия, този път съкратена. Емисията на този блог, ще продължи да е в пълния си вид, а втората ми трябва за друго място. Причината е, че имам намерение да включа блога си в някои автоматични агрегатори на rss емисии. За разлика от обикновените абонати, за там определено не е полезно предоставянето на пълните текстове. Първия такъв сайт е новата версия на блогосферата на Дневник.
Зная, че преди около месец писах и се изказах критично за нея, или по-точно за старата. Тогава обещах, че ако променя мнението си, ще пиша отново тук и ще си призная. Никого не съм се страхувал да призная грешка и сега го правя, а ще оставя и коментар под стария пост.
Разгледах новата версия подборно и според мен от Дневник, са направили приятно, практично и полезно място. Освен това, за разлика от предишната, тази е със свободен достъп и без изкуствения подбор на анонимни администратори. Решаващата дума е дадена на посетителите, както е редно. Вече и някои от блоговете в старата версия, започнаха да се включват и се надявам мястото да е полезно за всички български блогове.
Това е автоматичен агрегатор, за мързеливо споделяне на вашите материали, а изборът дали да участвате е предоставен на вас. Или казано с други думи: Блогосферата е мъртва, но имаме нов по-удобен агрегатор.
Надявам се хубавите неща, от бета версията, да се запазят и занапред.Все пак емисията, която ще добавих вчера там е съкратена. За разлика от гостите тук, не познавам аудиторията там. Изборът е индивидуален и всеки преценява за себе си.
За да се влючите ви трябва единствено профил в Дневник, в който да добавите емисията на своя блог.
Както разбрахте препоръчвам да добавите там съкратена емисия. Ако емисията на вашия блог е пълна, не променяйте това. Утре ще опиша в Другият начина, по който се сдобих едновременно с пълна и съкратена емисия, за да бъде полезено за повече хора.

Изкривени цветове

Вчера след обяд бях на двора. Направих няколко снимки, но не ми харесаха и ги изтрих. Есенните топли цветове, още не са оцветили листата, а въпреки дъждовете през тази седмица, цветовете на градината изглеждат като в избелели стари снимки.
Всъщност не изтрих всичко. Остана една снимка, която ми хареса. Не отразява вярно видяното, а е изкривена. Използвах филтъра за изкривени цветове и се получи картина от непознат, странен, но интересен свят.
Използвал съм този филтър и друг път, но повече за забавление. Получават се странни ефекти, а човешките лица оцветени в синьо, приличат на извънземни.
Не зная как се получава ефекта, но се замислих, какво би станало, ако живеехме в такъв свят. Всъщност това, което виждаме като цветове, са енергийни потоци с различна дължина на вълните. Как ще ги възприемем, зависи не само от тази дължина, а и от приемника. Зависи и от обекта, който наблюдаваме. Всеки обект е своеобразен филтър, а цветът му зависи, от това кои дължини на вълновото лъчение поглъща.
В слънчевата светлина, която достига до нас има и потоци с друга дължина на вълните, които човешкото око не е е способно да възприеме. Не можем да видим лъчението в ултравиолетовия и инфрачервения спектър, а много хора не могат да различават, дори всички цветовете от видимия спектър.
Човешкото око е невероятен инструмент, но вчера наблюдавайки снимката се замислих, какви щяхме да сме, ако виждахме света по друг начин. На земята има създания, които могат да виждат извън нашите граници. Има и такива, които не разпознават всички цветовете и виждат света в черно и бяло. Възможно е и не е пречка за съществуването.
Замислих, се какво би представлявало човечеството, ако виждаше света, както в снимката с изкривени цветове.
Този свят е красив. Малко по-студен, но подреден и привличащ. Хората в него изглеждат по-спокойни и рационални, но дали са по-добри, не зная.
Не зная дори и дали не един, а хиляди такива светове не са всеки ден около нас. Сетих се, че когато сутрин отворя блога на Кръстю, всеки път попадам е един такъв различен свят. В някои може би съм бил.
Вчера няколко пъти разглеждах снимката. Не зная дали съм бил в този свят и дали искам да бъда някога. Не зная, защото реших, че не е толкова важно, как възприемаме света около нас. Не е важно очите-приемници, каква дължина на вълната приемат. Важно е, какво излъчваме.

За стария кмет

От вчера започна предизборния цирк. За цирка се сетих, покрай един стар пост – Циркът идва при нас.
Поста не е в духа на днешната ми позиция за изборите. Както вече писах преди месец, нямам намерение да гласувам на тези избори. Президентската институция е ненужна кръпка и ми е все едно, кой ще излага името на България през следващите пет години. Каквото и да прави, няма начин да надмине „постиженията“ на предците си. Освен това от тази кръпка нищо не зависи, а щедрите обещания и перченето на кандидатите, са доказателство, че още ни мислят за идиоти.
По-друг начин стои въпросът с изборите за местна власт. Признавам си, че съм изненадан от голямото количество кандидати. Повечето са далеч от партийните централи, а това, че някои партии се опитват да се дистанцират от себе си и се крият зад „независими“ кандидати е за тяхна сметка.
Очевидно на хората в града им е дошло до гуша, двадесет години да ги правят на маймуни. Недостатък е, че този протест може да се размие, сред многото кандидати и партийните партизани, отново да вземат своето. Признавам си, че съм изкушен да подкрепя някой кандидат или листа, но за новите ще пиша в друг пост. Ако дам доверието си на някого, ще споделя и причинете, за да го направя. В този пост искам да пиша за друго. За хората, които си отиват. За стария кмет и общински съвет.
Няма да пиша за далаверите им. Те са работа на прокуратурата и се надявам, че следващото управление ще им потърси отговорност. Сред сегашните кандидати има такива, които ще го направят, ако бъдат избрани. Ще го направят за разлика от досегашните общински съветници.
Старият ни кмет след два мандата, няма да се кандидатира. Официалната причина е, че повече физически не може да изпълнява длъжността, но това не му попречи за втория мандат. Истинската е, че за разлика от добре организираната агитка, която заглушава всяка критика, повечето хора ще запомнят това управление, като пример за неприлично забогатяване на група избрани.
Не е виновен само кмета. Общинските съветници, въпреки декларираните на думи различия, гласуваха чинно решения, които бяха в ущърб на общината. Преди години гледах пряко предаване по местната телевизия от сесия на общинския съвет. Тогава беше актуален проектът за „Супер Боровец“ и общинския съвет взе решения за продаване на общински земи. Все на отбрани места, а цените бяха смешни, но по нито едно от тези решения, не чух протести. Единствената точка, по която имаше дискусия, беше за някаква наредба, за цената на плода от диворастящи боровинки?!?
Около проекта за „Супер Боровец“, са „изчезнали“ около 100 милиона лева, разпределени от десетина човека, но както казах, това е работа на прокуратурата.
Едно от нещата, които се твърди, че са успех на сегашното управление, са направените разходи за капитално строителство. Щатните клакьори, приписват в тази графа, дори магазините на БИЛЛА и Т-Маркет, но парите за строителството наистина са много. Доколкото зная за сегашния мандат са похарчени около 50 милиона. Проблемът е, какво е спечелила общината и живеещите в нея от това строителство. Парите идват основно от приватизация на общински земи и имоти.
Цените са проблем, но да кажем, че причината е в кризата. Проблемът е как се влагат след това тези пари.
Още един пример от края на предишния мандат. Внесена е записка от кмета, че общинско дружество със смесено участие е на загуба. Общинарите гласуват чинно да се отърват от него и акциите на общината са продадени на безценица на частния участник. Никой не задава въпроса, как това дружество е на загуба. Състои се от построени на общинска земя, поредица от малки магазинчета, които се дават под наем и хубаво заведение, което е пълно от сутрин до вечер. Освен това има малък хотел и жилищна част, апартаментите в която бяха продадени още със започването на строителството. Там е и единствения в града открит басейн.
Подобна сигурно ще и и съдбата, но новия общински хотел. Построен е преди една година и е огромен, но стои празен. Общината продава евтино общински имоти, хвърля парите в строежи и когато трябва да започне да печели нещо, се отказва от собствеността и я подарява.
На фона на тези строежи, безработицата в общината расте с дни, а местните фирми, затварят една след друга. Не, че общината не се интересува от тях. Интересува се, но само, когато може да прибере нещо от тях.
От четири години всеки ден минавам пеша по пътя до работата си. Освен мен го правят, между 400 и 500 човека. За малък град това са много хора. Отдясно пътят е превърнат в сметище, но това е най-малкия проблем. Пътят е тесен, а на места дори няма тротоар, но това не е проблем за общината. Дори и осветлението не е неин проблем и едва през пролетта, се постави осветление на цели шест стълба. От тях вече четири не светят, но това също не е проблем. Останалата част от пътя, е осветена от собственика на фирмата и там осветлението си работи. За негова сметка разбира се въпреки, че си плаща данъците.
Върхът обаче на сегашното управление, поне за мен не бяха далаверите и незаинтересоваността, към всичко което не е свързано с тях. На празника на града ни, се случи нещо, на което малко хора обърнаха внимание. Покрай песните и танците, покрай речите и хвалебствията, се сдобихме с нов почетен гражданин. Няма лошо, но проблемът е, че дори в представянето му, не видях дори една причина, за този акт на общината.
Човекът има голяма строителна фирма, която строи всички големи проекти на общината, а и не само тук. Ако го правеше от добра воля разбирам, да му се дължи благодарност, но за всеки проект общината си плаща чинно. Дори кучетата в града знаят, къде отидоха инертните материали от остъргването на коритото на река Искър, за което сигурно помните, че писах. Фирмата не е регистрирана на територията на общината и данъците не се внасят в нея. Излиза, че човекът е награден, не защото е направил много за града, а защото получава много. Това аз не мога да приема. Наистина в миналото като почетни граждани редом с достойните хора, са записани и Григор Стоичков и Трендафил Мартински, но се надявах, че подобни неща да са само лош спомен.
Това е нещото, с което ще запомня сегашния кмет и общински съветници. Някои от тях ще се кандидатират отново. С някои се познавам, работили сме заедно или сме пили заедно. Някои съм уважавал.
Минала свършено....Поне на мен ми се иска да е така. Затова се радвам, че този път, поне изборът в листите е голям. Затова и внимателно и с надежда следя и ще следя местните избори. Затова и имам колебание, относно позицията си да пропусна тези избори. Досега никога кандидатът, който съм харесвал не е спечелил, но пък винаги има първи път.

Цар Мидас

Цар Мидас довърши обяда си, остави златната вилица върху златната маса и махна нетърпеливо с ръка. Новият слуга пристъпи плахо към него с копринена кърпичка. Ръцете му трепереха неудържимо, а главата му се тресеше в такт с тях. Бавно и внимателно избърса устните на царя и въздишка на облекчение се отрони от устните му. След това бавно и внимателно отстъпи назад.
Цар Мидас също си отдъхна. Не беше лесно да се намери читав слуга. Заплащането беше повече от щедро, но никой не поемаше риска да се превърне в златна статуя. Колкото и да внимаваше, всяка седмица поне две нови златни статуи се прибавяха към множеството в подземието на двореца. Там бяха много от бившите му съветници, някои роднини, които Мидас никога не беше харесвал и един съседен владетел, имал неблагоразумието да му дойде на гости.
Цар Мидас се отпусна на трона и се опита поне за миг да забрави за всичко. От години дори в съня си не беше спокоен. Ръцете му бяха и дар, и оръжие и проклятие. Отдавна не можеше да понася всичкото това злато около себе си. Ако имаше начин го замени за възможността сам да откъсне и помирише роза от градината си, нямаше да се замисли дори за миг.
Нещо меко и топло се отърка в краката му и го стресна. Беше малко бяло коте, дошло незнайно откъде. Приклекнало до стола му, то го гледаше с невинен поглед, пристъпваше от крак на крак и тихо мъркаше, сякаш искаше да му каже нещо.
Цар Мидас се усмихна, протегна ръка и го погали...
В следващия миг виковете му разтърсиха двореца. Малкото и сладко коте се беше превърнало в златна играчка. Царят го сграбчи и разгневен се втурна към дворцовия олтар, където бяха наредени огромните златни статуи на неговите Богове.
– Проклети да сте! – крещеше Мидас. – Проклети да сте! Каквото и да съм сгрешил, измисленото от вас наказание не приляга на Богове. Не разбирате ли, глупаци такива, че страдат и хората около мен? Какво ви е виновно, това сладко създание? С какво е заслужило участта си? Още днес ще ви изхвърля лично от двореца, каквото и да ми струва това! Проклети да сте!
Земята се разтърси и тласъкът повали цар Мидас на пода. Настана тъмнина, а когато светлината се завърна, около цар Мидас нямаше и късче злато. Малкото сладко коте се притискаше към него и с грапавото си езиче, нежно ближеше солените капки стичащи се от очите му. Проклятието беше изчезнало.
Цар Мидас се изправи, взе котето на ръце и се усмихна. Излезе в градината, откъсна една роза и я помириса. Не можа да се наслади на аромата ѝ, защото го стресна истеричен вик:
– Глупак! – беше Царицата.
– Радвам се, че те виждам, скъпа! – усмихна се цар Мидас и протегна ръце , за да я прегърне.
– Да не си посмял да ме докоснеш! – отскочи бързо назад Царицата.
– Вече не е опасно, скъпа! Проклятието го няма! Всичко отново е както в доброто старо време.
– Зная, глупак такъв! Зная и точно затова стой далеч от мен! Защо се хилиш като идиот? Когато направи тази глупост, не помисли ли за другите? Не помислили за мен и за сина ни? Заради глупавата ти прищявка да галиш това мръсно животно, лиши семейството си от всякакви средства за препитание.
– Но, скъпа! Говориш все едно си на улицата, а все пак ти си Царица и имаш всичко, което желаеш.
– Царица ли? Че какво от това? В света има хиляди царици, но само аз можех да си позволя каквото пожелая. Не благодарение на някаква префърцунена титла, а на златото, което ти наричаш проклятие. Сега нямам нищо и то благодарение на теб.
Царицата побягна разплакана, но цар Мидас не се трогна. Помириса откъснатата роза и притвори блажено очи. След това протегна ръка и почеса коремчето на бялото коте.
– Умниче си ти! Знаеш кои са важните неща в живота. Взимаш ги и им се наслаждаваш, без да се интересуваш от цената на златото. Знаеш, че всичко е временно.
А тя ще се върне скоро. Ще се върне, не защото още ме обича. Няма да е днес или утре, но ще се върне. Още от днес цената на златото на борсите ще скочи и тя ще изпадне в още по-голяма истерия. Не само тя, а и целият свят без нас двамата с теб. Ще купуват и ще продават, ще си мислят, че са богати или разорени, ще ликуват и ще плачат.
След това, всичко ще стане както преди. Тогава и Царицата ще се се успокои и ще се върне. Ще се върне при най-богатия цар на света.
Не вярваш ли? Мислиш си, че като не мога да превърна всяко нещо в злато, не струвам нищо?
Грешиш! Не мога да превърна вече нищо материално в злато, но зная как да превърна човешката глупост и алчност в пари. Зная как да ги използвам, а това е по-важно от всичкото злато на света. Златото може да свърши някой ден, но глупостта е вечна.
Цар Мидас погали отново котето, помириса розата и притвори блажено очи.

Сейф

-Виждаш ли този ключ? Винаги го нося на врата си. Малък е, но е необикновен, защото пази вратата, зад която е най-ценното, което имам. Събирал съм го с години. Всичко, което е вътре е подбрано и няма нищо случайно. Много от нещата, не си виждал и няма да видиш никога през живота си. Имал съм късмет, да ги открия, но не е само късмета. Трябва упоритост и желание да имаш това, което искаш. Когато след дълги години държиш в ръцете си нещо, към което си търсил дълго, чувството е неповторимо. Остава само да не го загубиш, а това често е по-трудно от откриването. Затова съм заключил всичко, а ключа нося винаги с мен. Не го оставам нито за миг, защото само миг невнимание и можеш да загубиш всичко.
Искаш ли да ти покажа от къде е този ключ? Не се притеснявам, но не заради теб. Нямам ти доверие, но днес съм в настроение. Ела след мен. Виж, изглежда малък, но няма сила на земята, която да го премести. Някога мислех, че важните неща са големи, но открих, че най ценните неща, често са толкова малки, че можеш да ги объркаш с прашинки, които танцуват осветени от случаен слънчев лъч.
Виж тук зад тази картина. Пази се! Целият е в прах и паяжини. Не помня кога съм го отварял за последен път. Нямам нужда да го отварям, освен ако не съм намерил нова скъпоценност. Някои хора, всеки ден отварят сейфа си. Броят събраното и му се любуват, но аз не съм от тях. Достатъчно ми е да зная, че то е там вътре и е само мое. Търсил съм го, борил съм се за него и го имам. Само аз и никой друг. Не се интересувам, дали ще хареса на друг, или не. Няма значение.
Не съм го търсил заради другите. Защо тогава да им го показвам? Дори и с теб правя изключение, но можеш да видиш само вратата и ключа. Вътре не допускам никого.
Всъщност веднъж допуснах един човек. Исках да се похваля със събраното, но той не разбра нищо. Изсмя се и нарече съкровищата ми стари боклуци. Каза, че нищо не струват и напразно ги крия. Нямало на земята човек, който да се интересува от тях. Дори идиотите нямало да ги поискат.
Обидих се, но днес си мисля, че може би има капчица истина в думите му. Нещата вътре, сигурно не са ценни за друг човек, защото са мои. Лични и ценни най-вече за мен. Другите хора, може би крият други неща. Неповторими и ценни само за тях. Може би онзи е бил прав.
Само че,.... Защо тогава изчезват? Винаги нещо липсва. Смених ключалката, но отново изчезват. Къде? Защо?
Ако не са ценни за друг човек, какво се случва с тях? Или пък може би е проверка? Проверка доколко държа на тях. Държа разбира се. Нали са част от мен? Нали са моите неща....
Само че, когато нещо изчезне, вече не тичам да го търся. Зная, че е изчезнало завинаги и никога няма да си го върна. Тъжа, но не го търся.
Защо тогава ги събирам ли? Защо ги крия от чуждите очи и пазя ключа до сърцето си? Не зная. Някога преди години може би съм знаел, но днес не помня вече.
Възможно е някого, да съм загубил нещо, на което съм държал много. Оставил съм го за миг, без наблюдение и то е изчезнало. Сигурно е това.
Нещата, на които държиш винаги изчезват. Изчезват дори през заключената врата, но ако не я отварям често, поне надеждата, че са още там ще я има.
Какво казваш? Вътре нямало нищо ли? Не можеш да си сигурен, защото не си погледнал и никога няма да погледнеш вътре.
Върви си! Когато някой ден имаш свой сейф, тогава ще разбереш.
Не ти трябва ли? Щял си да държиш всичко на показ? Грешиш, но някой ден ще разбереш. Някой ден, когато намериш това, което си търсил дълго. Когато го поемеш в ръцете си, а то изтече между пръстите ти и изчезне все едно никога не е съществувало.
Някой ден ще разбереш. Не днес.

Цената

Някога преди много години, зад планини и морета, имало едно царство. Царството не било богато, но в столицата му всеки ден пристигали търговски кервани от цял свят. На големия пазар до двореца на царя, търговци от цял свят, предлагали стоките си ден и нощ.
Предлагали всичко, от което човек може да се нуждае, а дори и такива неща, които никой не желаел. Предлагали всякакви храни, платове и дрехи, оръжия и скъпоценни накити.
Пазарът бил сърцето на града и винаги бил пълен с хора. Купували и продавали, карали се, пазарели се, или просто разглеждали.
Сред множеството хора, често се разхождал един дрипав Странник. Не купувал нищо, само разглеждал и гледал цените. Знаел всяко кътче на пазара и всяка сергия и можел да каже по памет, какви са били цените сутринта или преди цяла година.
Питали го и продавачите и купувачите, а той на всеки казвал точните цифри. Купувачите го обичали, но продавачите свивали вежди, когато го видели.
Странникът често спирал пред някоя сергия. Оглеждал стоката и питал за цената. Само,че какъвто и отговор да получавал, махвал с ръка и отминавал нататък.
-Скъпо е!- казвал Странникът.- Много е скъпо!
-Ама как ще е скъпо?- опитвали се да протестират търговците.- Тук е най-евтината стока, не само в столицата, а в цялото царство. Къде ще намериш по-евтино?
Странникът се усмихвал, но не отговарял. Продължавал към следващата сергия и скоро от там се чувал гласът му:
-Скъпо е! Много е скъпо!
Търговците се сърдели, но били свикнали с него. Махали с ръка и продължавали работата си.
Един ден, докато се разхождал, Странникът видял, че Царят бил спрял пред една сергия.
-Искам да купя един грозд. Колко струва?- попитал Царят.
-Една жълтица, Ваше Величество.- отговорил търговецът.
-Евтино е!- обадил се Странникът.- За това хубаво грозде, аз бих дал две жълтици.
Търговецът от изненада не могъл да пророни и дума, а царят ядосано погледнал Странникът и извадил кесията си.
-Аз пък ще дам три жълтици!- рекъл Царят.
-Евтино е!- обадил се пак Странникът- Три жълтици бяха достатъчни преди малко, но сега като гледам гроздето, аз бих дал пет жълтици.
-Давам десет жълтици!- извикал Царят, хвърлил жълтиците на търговеца, взел един грозд и се отдалечил ядосан.
На другият ден Царят извикал странникът в двореца си.
-Вчера ти ме ядоса, но вече ми мина. Не ме е яд за парите, но не мога да си обясня защо постъпи така. Колкото и да мисля, не мога да го проумея. Всички знаят, че винаги казваш, че цените са високи. Дори и когато стоката е най-евтината в света, пак твърдиш,че е скъпо. Защо вчера казваше обратното и то за едно най- обикновено грозде? Нима десет жълтици за един грозд е евтино?
-Евтина е, Ваше Величество!- отговорил Странникът.- Евтино е, щом казвате, че не ви е яд за парите. Дали една стока е евтина или скъпа, не зависи от цената ѝ. Зависи от това, дали някой е съгласен да плати тази цена. Щом дадохте десет жълтици за стока, която на съседната сергия можехте да купите за една, значи наистина стоката е била евтина.

Две случки

Вчера се прибрах уморен от работа. Починах и застанах на прозореца, гледайки тъмното небе. Обещаваше дъжд, но знаех, че няма да подари и капка. Тогава чух звънец на колело и започна първата история.
Баща и дъщеря, сигурно тръгнали на разходка, бавно изкачваха лекия склон на нашата улица. Колелото на малката беше голямо и тя се движеше доста неуверено. Може би, колелото беше подарък за първия учебен ден, или пък тя сега се учеше.
На пресечката, баща и я спря. Показа знака, обясни ѝ, че когато го види, трябва да даде предимство на всички преминаващи. Забавиха се няколко минути, като в това време, я изпита за другите знаци.
След това се огледаха и завиха по другата улица. Не забравиха да дадат и знак с ръка, нещо което не съм виждал от години.
Усмихнах се и си спомних годините когато аз се учех да карам. Тогава движението не беше толкова натоварено и уроците кратки. Качваха те на колелото, държаха те няколко метра, докато набереш скорост и те пускаха. След няколко падания, колелото се подчиняваше и по цял ден обикаляхме града и околностите.
Колелата бяха странна сбирщина. От различни руски модели, през родните „Балкан“, та се стигне до динозаври, на които никой не знаеше производителя. Всъщност част от колелата бяха сглобени с части от други. Често се чупеха, спирачките отказваха, а веригата или прищипваше новите панталони, или пък падаше точно по време на най-лудото спускане. Пътните знаци, не забелязвахме, но късмета ни пазеше.
Може би заради тези спомени се усмихнах. Усмихна ме и начинът по-който бащата учеше малкото момиче. Търпеливо, но настоятелно, убеждавайки я,че това не е просто досада, която разваля удоволствието от карането.
Докато още се усмихвах, чух свирене на спирачки. Две коли спряха на сантиметри една от друга на пресечката. Караха бавно, на там се събира движението от пет посоки, а видимостта е малка. Нямаше пострадали, но в следващия миг, мястото се изпълни с нечовешки крясъци. Двама възрастни размахваха юмруци, ругаеха и дуеха космати гърди.
-Че ти склъцам главичката,ей!
-Я, че те склъцам!
Появиха се и други хора. Някои, за да гледат сеир, други готови да „клъцат главички“. Аз пък се махнах от прозореца. Шумът ме преследваше още няколко минути, после спря внезапно, както беше започнал.
Погледнах отново. Улицата беше пуста. Тъмното небе обещаваше дъжд, а някъде в далечината се чу звънец на колело.
Една улица и две различни случки. Без връзка между тях, освен хората.

Реколтата

И през тази година градината на Таралежа беше отрупана с плодове. Всяка година, независимо от времето, неговата градина даваше най-богата реколта. Каквото и да правеха другите животни, колкото и да се стараеха, винаги в неговата градина се раждаха най-големите и вкусни плодове и зеленчуци. 
Годината беше суха и въпреки старанието на Заекът, неговата градина не роди почти нищо. Засади навреме, поливаше редовно, земята беше наторена, а сред лехите не се виждаше нито един плевел, но реколтата едва щеше да стигне да се изкара зимата. 
-Здравей, Зайо!- стресна го един познат глас.- Защо си се умислил така? 
-Здравей, Ежко! - въздъхна Заекът.- Виж градината на какво прилича. Цяла година се трудих, а трудът отиде напразно. Ако стегна колана, ще изкарам зимата, но другата пролет, няма да има какво да засадя. Ако пък оставя за семената, зимата ще умра от глад. 
-Не се притеснявай, приятелю.- потупал го по работа Таралежът.- В моята градина се роди много. Ще ти дам от реколтата, за да не гладуваш зимата, а и напролет ще ти дам от моите семена. 
-Благодаря, приятелю!- усмихнал се Заекът.- Тъкмо щях да те потърся за помощ. Искам да ми помогнех и за друго. Научи ме, как да обработвам градината си. Не зная какво правиш, но при теб всяка година реколтата е добра. Уж правим едно и също, уж земята е една и съща, а при теб винаги реколтата е повече. Затова напролет, ще те помоля да ме наглеждаш и да видиш къде греша. 
Минала зимата, а на следващата пролет Таралежът дал семена на Заека и както бил обещал, наглеждал всяка негова стъпка. Колкото и да търсил не открил никакви грешки. Когато дошла есента реколтата на Заека, била дори по-богата от тази на Таралежа. 
Заекът прекарал охолно зимата, но на другата есен за негова изненада, в се родило толкова малко, че пак се наложило да търси помощ от Таралежа. 
Таралежът го успокоил. Отделил от своята реколта, толкова колкото било нужно на Заекът, за да изкара спокойно зимата. Докато отделял, на Заекът му направило впечатление, че Таралежът отделял най-хубавите и здрави плодове и не му давал от тях. Учудил се, но нищо не казал. 
Минала зимата и дошла пролетта. Станало време за сеене и Таралежът донесъл на Заекът семената за сеене. 
-Ето, Зайо!- подал му семената Таралежът.- Надявам се и тази година реколтата ти да е по-добра. Знаеш знаеш всичко и си грижлив стопанин, а аз пак ще те наглеждам и ще помагам. 
Заекът взел семената, погледнал ги и не се сдържал да попита: 
-Виж, Ежко! Благодаря ти за помощта! Само едно нещо не разбирам. Когато ми даваше храна за зимата, ти избра най-лошото от реколтата. Тези, които ми носиш днес за сеене, са много по-добри от тях. 
-Ами така е Зайо!- засмял се Таралежът.- За да ти даде Земята, трябва да и върнеш най-хубавото от роденото от нея. Ако не се лакомиш и Земята ще бъде щедра. Мисля, че разбрах и къде грешиш. А ти?

Идеалният гласоподавател

– Лошо време настана, лошо! – отпи от чашата Кандидат за Кмет №1.- Едно време се биеха да пуснат бюлетината, а сега не щат. Все оправдания си измислят и гледат да кривнат от правия път. Уж хиляда обещаят, а когато отвориш урната накрая и половината не се събират. Единият си ходил на село, другият пък се прави на интересен - нямало за кого да гласува. Че как няма бе, джанъм? Само от нашата партия сме наредили списъци по три педи. Оня независимия комитет, дето го направи бившия кмет и той е с наши хора нареден. Сто човека все отбрани лично от мен и да ми каже някой, че нямало за кого да гласува.
– То и преди си беше така – обади се Кандидат за Кмет №2. – Открай време от нашенци не става нищо, но понеже през мандат сте на власт, не си обърнал внимание. Преди години минавах с кебапче и бира, а днес пари давам и пак не искат. Пък и се пазарят за повече пари. Че те и в Америка не взимат такива надници, бе! Все едно не разходка ще направят за половин час, а ще копаят метрото.
– Така е! Така е! – поклати глава Кандидат за Кмет №3. – Пък и гяволи се навъдиха, ей! Вземат парите, а после даже не отидат до урната за кумова срама.
– Не са гяволи те, а ти си будала! – засмя се Кандидат за Кмет№1. – Колко пъти да ти казвам, само да капарираш. Личи си, че парите ти падат от небето. Ако беше фирма, да си фалирал още първия месец.
–Ти не ми гледай парите! – намръщи се Кандидат за Кмет №3. – Твоите да не идват от друго място? Като се качиш на трибуната, може някой да ти повярва, ама тук сме свои хора и се знаем. Гледай да не започна и аз да говоря, че....
– Спокойно, бе! – намеси се Кандидат Президент №1. – Нали се разбрахме вече. На митингите се плювайте на воля, но като седнем на масата, трябва да водим позитивна кампания. Нали сме вече европейци.
– Европейци, ама на куково лято! – изръмжа Кандидат Президент №2. – Сега сме ни риба, ни рак и само объркахме електората. Да се бяхме държали за братята руси, сега нямаше да се оплакваме от електората. Вижте Путин как го тачат хората. Ден не минава без да му се обяснят в любов, а като дойдат избори, тичат към урните. И бой ядат всяка седмица и пак го обичат. Даже и църва си има. Вместо икони по стените с неговия лик. Гледах един юнак специално за него сгъна на фуния два тигана „Тефал“. Жените пък, ще се избият да си свалят дрехите в негова подкрепа. Това са избиратели, не като нашите заспали селяни!
– Хайде, хайде сега! Голо ти се е приискало. – засмя се Кандидат за Кмет №1. – Те да пуснат бюлетината, пък голото аз ще си го намеря сам. Само, че си сбъркал кампанията друже. За какво се бъхтиш да ставаш президент. Няма келепир там, нямааааа.... Как се кара на една заплата в днешно време?
– Абе не исках аз, ама нямаше кой друг да издигнат. Всички се дърпат. Този не ставал, онзи не ставал. Дрън, дрън! И магаре да сложиш и то ще се справи, ама и то не иска. То и аз нямаше да приема, но си направих сметката. Че няма да ме изберат, няма, но знаете какви парици се въртят в кампанията. Ще ме показват един месец, като мечка, ама и аз ще намажа.
Кандидат за Кмет №3 отпи от чашата, огледа компанията и се уригна. После се засмя и смехът му зарази и другите.
– Защо се смееш, бе? – попита го Кандидат за Кмет №2.
– Ами смешно ми е! Събрали сме се и вместо да си гледаме кефа, се оплакваме от гласоподавателите. Хей, хора, добри са ни те! Българският гласоподавател, е най-добрият в света! Идеалният гласоподавател! Гледам ви муцуните и си мисля, че аз никога не бих гласувал за вас. Сигурен съм, че вие също не бихте ми доверили дори умряло магаре да пазя, ама хората ни избират, бе! Гласуват за нас и не спират. Какво повече искате? Ха, наздраве! Наздраве за идеалният гласоподавател!

Мрак

Земята внезапно се отвори и краката останали без опора, се замятаха безпомощно във въздуха. Последва падане, което продължи цяла вечност. След него удар и пронизваща болка от изкълчения глезен. По езикът пропълзя соления вкус на кръвта от прехапаните устни, а в очите избиха сълзи.
Отново и отново пропадане. Не стига, че целият живот е пропадане от дупка в дупка, а сега и това. Пропадане, пропадане, пропадане и винаги внезапно. Без предупреждение, или поне някакви признаци. Сякаш животът е опънато въже, което някой внезапно прерязва с нож.
От устните се отрони стон. По-скоро въздишка на огорчение и разочарование, отколкото реакция на болката. С болката се свиква. Страхът от нея остава, но никоя болка не може да продължи вечно. Не защото е милостива. Тръгва си за да направи място на друга болка.
Свиква се и с падането и ставането. Само че идва ден, когато след поредното падане не искаш да станеш. Силите са свършили и не можеш, като барон Мюнхаузен да се вдигнеш сам, издърпвайки се за косата. Трябва ти помощ, а наблизо няма никого. Или пък има все хора, които са ти помагали много пъти и ти е неудобно да повикаш за помощ.
Тогава оставаш паднал, докато.... Може би завинаги? Ако има „завинаги“....Сега пък тази пропаст. Непредвидена, дълбока и тъмна. Протегнатата ръка докосва стените, а в дланите се събира влажна пръст.
Защо? Защо все на мен? Дори в това тяло да имаше сили да се изправи за пореден път, болката в изкълчения крак нямаше да позволи. С изкълчен крак не се катерят стръмни ронещи се страни. Не и когато нямаш никакъв стимул за да ги изкачиш.
Дори да излезеш от дупката, дори да намериш сили, да се изправиш, там горе те чака само поредното пропадане. Какво от това, че тук е мрачно, а горе има светлина? От тук поне не можеш да пропаднеш надолу. Тук няма такава посока, няма посока на болката. Няма кой да те види и посочи с пръст. Тук долу можеш да останеш завинаги. Без да се налага да ставаш, просто за да продължиш към следващото пропадане.
Тук долу е добре. Тъмно е, но поне е тихо, без чужди гласове. Можеш да чуеш само своя, но е излишно. Вече отдавна знаеш всичко, което можеш да кажеш.
Тихо ли? Какви са тези гласове? Не може ли човек, поне тук да остане за миг сам. Сигурно са от тези, на които всичко им е ясно. Тези, които винаги знаят отговорите и никога не пропадат.
Добре, че няма как да ме видят тук. Ами ако все пак паднат? Ако не видят пропастта и се озоват тук долу? Не ги искам тук!
-Хей! Пазете се! Пред вас има пропаст. Дълбока и тъмна, със стени от влажна ронеща се пръст. Тръгнете в друга посока и внимавайте къде вървите. Не! Не идвайте насам! Добре съм и нямам нужда от помощ. Тук ми е добре, защото това е моята пропаст.
Пропаст, където можеш просто да починеш, колкото ти е нужно. Всеки има нужда от такава, а аз си я намерих. Вървете! Казах ви, че не са ми нужни съвети и помощ. Ще остана тук, колкото ми е нужно.

Дисциплината

С един познат вчера, говорихме за дисциплината. Аз повече мълчах, но докато слушах теориите и примерите, се замислих къде е истината.
Знаем, че има народи, за които се приема, че са по-дисциплинирани от други. Япония, Германия, Австрия и Швейцария са подобни примери.
Знаем, че дисциплината на един народ, зависи от традициите, законодателството и начинът на управление.
Дисциплина може да се наложи и с диктатура, но това не е устойчиво качество. При най-малкото пропукване на репресивния апарат, дисциплината на народа отива на кино. Нещо повече- обикновено след диктатура, следва дълъг период на пълна и неконтролируема анархия. Това не е начин за дисциплиниране на един народ, но опитите още продължават.
Групата на страните, които приемаме за дисциплинирани без наличие на диктатура, е доста по-малка, въпреки че много се стремят към такъв модел. При тях държавата и общественото мнение формират доста по- устойчив модел на дисциплиниран народ, но поне по мое мнение това е повече маска криеща отклоненията. Дисциплината и там се налага насилствено, но с доста по-меки методи, отколкото при една диктатура. Влияят разбира се и културните и исторически особености, затова и не всички държави успяват. Успелите се броят на пръсти, но наистина ли са успели?
При този модел се създават се условни навици, но се забравя, че човек не е куче. Ако се замислите ще си припомните редица случаи, за недисциплинирано поведение на тези народи. Това влиза в противоречие с наложената представа за любов им към дисциплината.
Първия ми сблъсък с германци беше на една международна студентска бригада. Държаха се като отвързани добичета и напълно промених мнението си. Излиза, че едни и същи хора могат да бъдат за пример в родната си страна и съвсем различни щом я напуснат.
Зад външната фасада се крият доста грозни неща. С това може да се обясни съществуването на Йозеф Фрицъл в Австрия. Проблемът не е в него, а в това, че околните са си затваряли очите в продължение на години. Наскоро се изнесе информация и за друг подобен изрод там и отново никой от околните не се е обадил. Дисциплината е за обществените места, извън които очевидно на никого не му пука, какво се случва.
Дисциплината не е нещо, което е присъщо на хората. По-скоро е обратното, но с векове се е налагало мнението, че за да живеем заедно, трябва да сме дисциплинирани.
Нещата не се получават по естествения начин и държавните структури действат принудително. Разликата в една диктатура и демокрацията е единствено в степента на принуда. Това прави и демократичните обществата малко по-устойчиви при промени и сътресения. За съжаление под външната фасада, гледката не е приятна, а причината е, че дисциплината се прилага с принуда.
Хората обаче са с настройка да действат в противна посока на всяка принуда, дори е да не го показват външно. За да бъде устойчив модела, трябва да има клапани за изпускане на напрежението. Места и ситуации, където можеш да бъдеш недисциплиниран. Много хора се ужасяват обаче от подобна възможност, повече отколкото да се маскират проблемите. Всъщност дори крайните решения, не вредят. Нима наличието на места където свободно се употребяват наркотици в Холандия, прави всички холандци наркомани?
Нуждаем ли се от изкуственото демонстриране на дисциплина? Въпреки всичките си недостатъци, тя ни е нужна. Дори и след като знаем, че тя е принудително наложена и е само маска на нещата отдолу.
Тя ни дава сигурност и предвидимост, а това за отделния човек е много важно. Някой ден може би ще има методи, дисциплината да се постига без принуда. Или пък ще измислим как, съвместното ни съществуване, да не нарушава индивидуалността ни, а спойката да не е дисциплината, а диалога. Може би.
Вчера обаче се замислих за друго. Замислих се, че повечето хора са готови да жертват правата си, за да живеят в общество, което само изглежда дисциплинирано. Приемат принудата и насилието, а те не са инструменти за трайно решаване на проблемите. Всъщност принудата и насилието само отлагат проблемите във времето и се запитах кое е по-лошо. Да живееш в общество, което не е дисциплинирано, или да живееш в общество, което само изглежда дисциплинирано?

Царство без приказка

Някога преди много време имало едно царство. Било съвсем обикновено и си имало си Цар, Царица и дори Принцеса. 
Животът в царството бил спокоен и скучен. От хиляди години в него нищо не се било случвало. Дори и приказки не се случвали, а само обикновени истории. 
Царят, Царицата и Принцесата не се оплаквали от живота си. Харесвал им спокойният и подреден живот в царството. Прекарвали деня, заети в любимите си занимания, а вечер се събирали и придворния Шут им четял приказки. 
Царят, Царицата и Принцесата, много харесвали приказките. Харесвали ги, но винаги се чудели, защо за тяхното царство, нямало нито една. Дори нямало такава приказка, в която царството се споменавало. След като Шутът, завършвал четенето на поредната приказка, слушателите му, хем били били очаровани от нея, хем оставали тъжни, защото нямало приказка за царството им. Дълго умували защо е така, а една вечер Царят не се стърпял и след поредната разказана приказка, събрал съветниците си и ги попитал защо за тяхното царство няма нито една приказка. 
Съветниците не се интересували от приказки и не могли да отговорят на въпроса на Царя. Поискали време, да проучат нещата и след седмица умуване решили,че са намерили причината. Царството нямало свой разказвач, който да напише и разкаже приказка за нещата, които се случвали в него. 
Още на другия ден, Царят изпратил глашатаи по всички пътища. Обикаляли и съобщавали за царската воля. Царят търсел човек, който можел да напише първата приказка за царството. Изпратил пратеници и до другите царства. Само за една единствена приказка, Царят давал половината злато и скъпоценности на царството. 
Скоро пред дворецът се извила опашка от разказвачи и писатели. Всеки от тях твърдял,че може да напише приказка за царството. Всеки твърдял,че неговата приказка е най-хубавата и на него се полага наградата. Царят повикал Царицата и Принцесата, разположили се удобно и наредил кандидатите един по един да влизат и разказват приказките си. 
Първият който се появил, бил изгонен веднага. Приказката просто била преписана. Вторият разказвач разказал една прекрасна приказка, но Царят тъжно поклатил глава. Приказката била хубава, но не била за неговото царство. През този ден се изредили още много разказвачи, но нито една приказка не отговорила на изискването. Нито една приказка не била за царството. 
На другия ден Царя, Царицата и Принцесата, отново слушали цял ден приказки, но без резултат. Нещата се повторили и на следващия ден и продължили по същия начин. Имало хубави приказки, имало и лоши, но нито една не била приказка за царството. Колоната от разказвачите не намалявала и месеци наред, те били приемани и изслушвани. Приказките втръснали на всички и понякога Царицата и Принцесата се правели на болни, или си намирали друга работа, за да не присъстват на разказването. 
Царят обаче не пропускал нито една и надеждата, че накрая ще открие приказка за неговото царство не го напускала. Един ден за негова изненада на мястото на разказвачите видял своя шут. Шутът твърдял, че може да разкаже истинска приказка за царството и Царят след кратко колебание му разрешил да се включи в надпреварата. 
-Имало едно време едно царство.- започнал Шутът.- Царството си имало Цар, Царица и Принцеса и дори и Шут. Имало си всичко, но си нямало приказка. 
Царят на царството повикал разказвачи от далечни страни, решен да възнагради щедро, този който разкаже първата приказка за царството. 
Оказало се, че не било лесна работа. Явили се хиляди разказвачи, но нито един не се справил. Не защото не били добри разказвачи, а защото за да има едно царство приказка, а не обикновена история, трябвало в царството да има герои. Герои, които не се притеснявали да рискуват и да правят нещата различно, от тези преди тях. Герои, които не само виждали приказното, а и имали смелостта, да го изживеят. 
Докато разказвачите се мъчели да измислят приказка, един млад принц харесал принцесата. Принцът бил дошъл заради приказките, но те вече не го интересували, защото намерил своята приказка. Влюбил се в Принцесата, а скоро и тя се влюбила в него. 
Принцесата обичала приказки, но когато срещнала Принца, забравила всички, защото и тя намерила своята. Влюбила се в Принца, а един ден двамата избягали далече и заживели в своята приказка. Не искали да я делят с други, защото тя била само за тях. 
Царят и Царицата дори не забелязали, че Принцесата липсва. Продължили да слушат разказвачите и да се надяват, че някой ден, някой ще разкаже истинска приказка за царството. 
Само Шутът видял всичко и разбрал всичко. Усмихнал се, а след това отишъл при Царят и Царицата и им разказал една истинска приказка за царството. Царят и Царицата се разтревожили, но след това се усмихнали, защото се сетили, че преди много, много години и те имали своя приказка, която приличала на новата. Все пак решили да дадат наградата на Шута. Дали му я цялата и всички заживели щастливо, както в една истинска приказка

11 септември 2001 година

Нямах намерение да пиша днес. В последните дни отново изчетох доста за събитията. Костите на мъртвите са отдавна оглозгани, но лешоядите не намаляват. Десет години след събитията в Световния търговски център в Ню Йорк, теориите за конспирации не намаляват. Жертвите и оцелелите отново са на показ, не заради тях самите, а защото трябва да се пълнят новинарските емисии.
Датата е важна, не само защото се навършват десет години. Твърди се, че светът се е променил след тази дата, но това не е вярно. Светът така и не разбра, че не в Ал Кайда и Бин Ладен е разковничето за проблемите му.
Тази сутрин не мислех за това. С Кръстю, като ранобудни птици за пореден път обсъдихме социалните мрежи и се заехме всеки със задачите си в почивния ден.
Тогава нещо видяно точно в една социална мрежа, ме накара да се втурна към блога. Няма да го цитирам, защото друг човек, трудно ще намери връзката с днешния ден. Просто две думи насочиха мисълта ми, към нещо, които съм знаел винаги. Знаете го и вие и точно то е в основата на събитията от преди десет години.
Те са основния извод, който всички знаем, но не изричаме на глас. Ще го формулирам като поредица от въпроси:
-Свещеник ли е човек, който проповядва омраза или насилие?
-Демократ ли е човек, който проповядва омраза и насилие?
-Политик ли е човек, който проповядва омраза и насилие?
Примерите ги виждаме всеки ден около нас и дори не ни правят впечатление. Имаме ги и тук в България и ги гледаме всеки ден. Не ни правят впечатление, защото отговорът на трите въпроса е ДА.
Приемаме за нормално такова поведение, а не трябва. Защото докато е така, 11 септември 2001 година може да се повтори всеки миг. Не само може, а и се повтаря. В по-малки мащаби, но със същите послания.
Казват, че светът се е променил след 11 септември 2001 година, но не е. Същият е и това, а не жертвите е причината, да помним датата.
Само,че дали е достатъчно да я помним, ако не променяме нищо?

Сърфисти, плувци и гмуркачи

Не обичам да плувам. Научих се, за да не остана назад от другите деца, но водата не е моята стихия. Докато се науча на два пъти съм се давил, защото първите стъпки направих с приятели, които също не можеха да плуват. Колкото и да е странно, не се уплаших и продължих с уроците.
Студените води на планинската река не са идеалното място, но можеш ли да плуваш в тях, плуването в морето е като детска игра. Само, че дори морските върни не ме блазнят. Както се досещате и другите водни спортове не са ми по вкуса. Днес ги споменавам, заради една асоциация, която направи един познат. Ще започна с една история от преди много години.
Бях във Варна, а на плажа видях, че се предлагат сърфове под наем. Нямах представа как се кара, но наех един за час. Оказа се много по-сложно, отколкото си представях, но не потърсих помощ. Все пак се справям добре с повечето спортове, и не си и помислих, че едно пързаляне на дъска ще ме затрудни. През първите двадесет минути опитвах безуспешно да се кача на хлъзгавата дъска. Предполагам, че съм изглеждал доста смешно в очите на двете хлапета, които му наблюдаваха от брега. Или пък може би жалко, защото накрая едното ми подхвърли:
-Много по лесно ще се задържиш на дъската, ако пуснеш стабилизатора.
Не знаех какво е стабилизатор, но огледах дъската и го открих. Представлява плоскост, която когато сърфа е във водата се спуска отвесно и осигурява защита срещу страничното клатене. Отгоре на сърфа почти не личи, защото си има специално гнездо, където се фиксира. Спуснах стабилизатора, скочих на сърфа, вдигнах платното от водата и полетях.
Наистина полетях. Сърфът бързо набра скорост и усещането беше невероятно. Вятърът свиреше в косата ми и не чувах, нито шума на морето, нито виковете на хората наоколо. А те викаха силно. Викаха и се пръскаха панически, защото се носех успоредно на плажа. Оказа се, че сърфа няма спирачки, а управлението му не е като това на колело. Накрая след стотина метра, се сетих да спусна платното във водата и сърфа спря. Върнах го обратно с плуване, бутане и теглене покрай брега. Не се качих повече и това беше първото и последно ми каране на сърф. Приятно е, но не е за мен.
Един познат сравни човешкия живот с морето, затова и си припомних тази история. Според него, хората цял живот прекарват в него, но се придвижват и държат по различен начин. Също като в морето има сърфисти, плувци и гмуркачи.
Сърфистите се носят по вълните, зависими само от вятъра и не се интересуват от нищо, освен от собственото си удоволствие. Паднат ли, това е краят им, защото от тях никога не стават плувци.
Плувците се борят с вълните и морските течения, като единствената им цел е да не потънат. Морските дълбини ги плащат, а да се понесат над тях, като сърфистите не могат.
Гмуркачите са добри плувци. Обичат морето и искат да знаят всичко за него. Затова слизат към дълбините и търсят други светове и преживявания. Долу е тъмно и трудно, но това не ги спира. Връщат се на повърхността, само за да починат и вземат глътка въздух.
Повод за тази аналогия на познатия ми беше, един човек на години, който никога през живота си не се е замислял. Никога не е приемал нещо сериозно и всеки ден се носи по вълните, без да се обръща назад. Странно, но сякаш съдбата го пази и никога не е падал. Има и други хора, които живеят така. Когато се замисля, познавам и плувци и гмуркачи. В повечето случаи обаче, нещата не са толкова опростени. Историята която си припомних ме подсети, че нищо не е толкова просто, колкото изглежда. Всяко нещо си има специфични особености и дори нехайното плъзгане по морските вълни, се нуждае от две неща- умение и желание.
В живота ни не е важно дори, какво най-добре умееш- да сърфираш, да плуваш, или да се гмуркаш в морето на живота. Важното е да обичаш морето.

Под стария дъб

Там, където слънцето докосва хоризонта преди да се скрие за почивка, има една стара гора. Вековни дървета са сплели короните си и не допускат слънчев лъч да проникне през тях. Само тук там са останали поляни, които са в постоянна борба с гъстите къпинови храсти. Никой не може да мине през тях, а и никой не опитва. Дори горските обитатели избягват да навлизат навътре в гората.
Там в самото сърце на гората, има една поляна покрита с прекрасен зелен килим, изпъстрен с чудни цветя. Отдавна нечий крак не е стъпвал по нея, но в края ѝ, под стар като земята дъб, има малка къщичка.
Тя е с бели варосани стени и малки прозорчета с празни саксии на первазите. Вратата ѝ я няма, но дори прашинка прах не се вижда по грубо скования под. До малка маса, два стола чакат някой да седне на тях.
Чакат, но никой не идва. Поляната е пуста и дори пчели и пеперуди, не летят над цветята. Не свирят щурците, не пеят птиците, а вятърът тихо, на пръсти преминава през короната на стария дъб и побягва надалеч.
Някога преди години, не е било така. Поляната била пълна с живот, а в колибата живеело младо семейство. Мъжът сечел дърва в гората, а жената освен домакинството, гледала няколко кокошки и две козички, които по цял ден не спирали игрите си. Имала и малка градинка, в която отглеждала всичко необходимо, но по-голямата част била засадена с цветя.
Мъжът и жената се обичали. Когато се видели за първи път усетили, че не могат един без друг. Усетили, че светът се събира в любимите очи насреща, а това което остава, не им е нужно.
Искали да са сами с любовта си и избрали поляната, за да построят своя дом. Всичко направили сами, с ръцете и със сърцето си. Не било идеално, но двамата не се нуждаели от повече. Заживели отдадени един на друг.
От деня, когато заживели на поляната тя се променила. Заедно с двамата тук дошла и Любовта и променила дивата гора. Поляната станала притегателно място за всички животни и птици. Идвали тихо, за да се докоснат до любовта на двамата и тя се предавала и на тях. Дори най-свирепите диви зверове, когато били наблизо, ставали кротки, като агънца и не били опасни.
Минали няколко години, които за двамата изминали, като миг. Те не броели дните и не усещали как минава времето, защото всеки миг заедно им се стривал дълъг, като вечност.
Един ден нещо се променило на поляната. В началото никой не разбрал, какво точно се е случило. Всички чувствали нещо, но не можели да го изразят с думи и минало доста време, докато разберат, че Любовта си била отишла.
Отишла си тихо, без да се обади на някой, или да се сбогува. Тръгнала си една сутрин, излязла от гората и отишла при хората.
Животът на поляната продължил, без видими промени. Цветята растели, птиците пеели, а жената всеки ден посрещала с усмивка своя любим, когато се връщал уморен в къщи.
Един ден на стената на къщата, се появила една пукнатина.. В началото не и обърнали внимание, защото била малка. Не се увеличава и не била опасна. Когато я видели, жената и мъжът се опитали да я запушат, но не успели. Пукнатината винаги се появявала отново. На същото място, със същата големина и форма, еднообразна, както животът им.
Оставили я, но скоро забелязали друга пукнатина. Не в стената на къщичката, а между тях. Вече не не търсили всеки миг погледът на другия. Не чакали с нетърпение, когато него го нямало. Не знаели за какво да говорят, а мълчанието им било скучно.
Мъжът вечер не бързал да се прибере в къщата, а често оставал да преспи в гората. Жената не го чакала с нетърпение. Правела дълги разходки по горските пътеки сама, а малката градинка оставала без грижи.
Един ден поляната опустяла. Никой не разбрал къде са отишли мъжът и жената. Градинката скоро се скрила под килима от трева и само къщата под стария дъб, напомняла че някой ден мястото е било различно.
Малката къща с бели варосани стени, с малки прозорчета и празни саксии на первазите е още там. Вратата ѝ я няма, но дори прашинка прах не се вижда по грубо скования под. До малка маса, два стола чакат някой да седне на тях.
Само, че никой не идва и няма да дойде. Хората не навлизат толкова навътре в гората, а горските зверове и птици, бягат далеч от поляната. Дори пеперуди и пчели, избягват прекрасните цветя на поляната. Само вятърът тихо, на пръсти, преминава през короната на стария дъб и побягва на далеч. Бяга към други места и се зарича, никога повече да не се завърне, защото на място от което Любовта си е отишла, никой не иска да се завръща.

Пирамидите

Наскоро попаднах за пореден път на текст за пирамидите. Този не беше само за египетските, които са най-известни, а се споменаваха и другите древни строежи с подобна форма. Темата е интересна, но повечето от написаното търси сензацията, приписвайки невероятни истории и качества на тези строежи. Това вдига интереса, но всъщност основното, което ги характеризира са техните размери. За тогавашният свят, поне от това което знаем за него, те са изглеждали още по внушително в очите на съвременниците. Само, че огромните строежи съвсем не са само с пирамидална форма. Не са и запазена марка за древните времена, а ги има и в наши дни. Преди години, си имах лична теория за тях. Съпоставяйки нещата, бях стигнал до извода, че огромните строителни обекти всъщност съвсем не са причина за възхищение. Не заради крайният резултат, а заради методите на построяването им. Замисляли ли сте се колко човешки живота е струвало построяването на само една пирамида? Когато гледате снимки на великата китайска стена, спомняте ли си, че в основите и са вградени телата на много от строителите и? Това не е характерно само за древните времена. При прокопаването на Суецкия и Панамския канал, отношението към строителите им е било почти същото. Наскоро гледах клип и за построяването на бента Хувър, преграждащ каньона на река Колорадо. Огромен е, но се забравя, че на строежа за четири година са загинали над сто човека. Голяма част от строителите са били емигранти, а въпреки, че трудът е бил заплатен, отношението е било не много различно, от това към робите. Погледнато от тази страна, дали наистина огромните обекти трябва да са обект на възхищение? Някои от тях са били полезни за времето си, или пък са полезни днес, но нима няма друг начин за построяването им, освен през труповете на човешки същества. Някогашната ми теория за огромните обекти, беше че такива могат да се построят само от общества, основани на абсолютна власт, където човешкият живот е без стойност. Днес мисля,че не греша. Може би някой ще възрази, че днес нещата са различни. Днес отново има проекти и строежи на огромни обекти. Те вече не се строят с ръчен труд, а механизацията е в основата на повечето от тях. Излиза, че времената са станали по-цивилизовани, а хората по -свободни. Излиза, но е грешка, защото не се отчита вторият фактор за сътворяване на мегаобектите. Това са парите. Многото пари, които не се събират от спестени закуски. Дори и когато финансирането идва от богата държава, парите обикновено са отклонени от места където могат да са по-полезни. В повечето от случаите, голяма част от тези пари, отиват в джобовете не на строителите, а на хора, които не са си мръднали пръста. В България също имаме такива примери и то отскоро. Не става въпрос за прословутите магистрали, защото те все пак се строят с европейски пари. Новата спортна зала обаче, е типичен пример за това. Докато пишех се сетих и нещо друго, което е характерно за ГОЛЕМИТЕ неща. В повечето случаи те се строят не защото са важни, а за да повдигнат самочувствието на дребни хорица. Така че, дали пирамиди или други големи неща, строежите ще продължават, а ние ще ръкопляскаме. Дребните хорица никога не се свършват.

Долината

Всяка вечер, когато Слънцето се скрива зад хоризонта, последните му лъчи огряват върховете на една висока планина. Там сред високите върхове покрити с вечен сняг, е скрита една вълшебна долина. Когато пътник достигне до нея, сякаш прекрачва в друг свят. Вълшебен свят, изпълнен с цветове и аромати на хиляди цветя. Дори и в най-студените зими, долината не се покрива с лед и сняг, защото горещите ѝ извори я пазят вечно зелена.
В долината живеят малко хора. Повечето са стари, много стари и единствено спомените ги крепят. Помнят векове назад във времето, но никой не помни, кога за последно детски смях се е чул в долината.
От години нов човек не е пристъпвал границите ѝ, защото единствения път до нея е затрупан. Местните не се притесняват от това. Тук имат всичко, от което се нуждаят. Имали са го цял живот и никога не са мечтали за живот на друго място. Долината е целият свят за тях, а зад границите ѝ всичко е просто илюзия.
Не винаги е било така. Някога светът извън долината не е бил илюзия.
Малкото стари хора, са наследници на народ, който е бил велик някога. Имал е силно царство, имал е учени и творци. Имал е име и славни мигове.
Векове старото им царство, било сред първите в света. Столицата му била далеч от малката планинска долина. Разположено на брега на морето, царството било огромно, богато и силно.
Враговете треперили, когато чуели името му. Треперили и прекланяли глави, а който не я прекланял я губел. Войската на царството била, огромна и никой не помнел, загубена битка от нея.
Един ден, в ранни зори в столицата на царството пристигнал уморен вестоносец. Препускал бил дни без почивка и сън и конят рухнал под краката му, щом пристъпил зад крепостните стени. Вестоносецът предал на Царя лоша вест. Армията на царството мила разгромена, а врагът настъпвал бързо към столицата. Царят не повярвал на новината, но на другия ден пристигнал нов вестоносец, който донесъл същата вест.
Уплашен Царят събрал богатството си, натоварил го на кораби и същата нощ отплавал надалеч.
На другата сутрин новината, всички научили новината. Страх изпълнил сърцата на хората. Част от тях останали за да бранят домовете си, но други събрали каквото имали и последвали примера на царя си. Тръгнали накъдето им видят очите. Не знаели на къде да вървят и се лутали дълго. Не смеели да спрат някъде, защото земите били непознати, а хората, които живеели в тях ги гонели като врагове. Минали месеци и години, но не намерили място, където да спрат.
Един ден докато преминавали през една планина без да усетят се загубили. Озовали се на място където не бил стъпвал човешки крак. Слънцето и звездите били скрити зад тъмни облаци и хората не знаели дори в каква посока се движат. Когато силите им вече били на привършване, пред очите им се появила светлина. Вдигнали очи и застинали на място.
Долината сред непристъпните заснежени планински върхове, изглеждала като райско място. Там имало всичко което им трябвало, а най-важното нямало други хора.
Заживели хората в долината. Бързо организирали живота си и направили долината свой дом. Всичко в нея било подредено и животът бил спокоен и приятен. Сякаш мястото било награда за всички беди, които изтърпели.
Хората бързо свикнали, но си спомняли и за старото царство. Вечер край огъня, старите хора разказвали за славното царство, от където били дошли. Никой не знаел дали още съществува. Знаели само, че светът извън долината бил лошо и несигурно място. Затова, когато единствения път към долината бил затрупан, никой не се притеснил. Животът продължавал монотонно и спокойно. Ден след ден, месец след месец, година след година. Хората си го харесвали, но една вечер, докато разказвали за старото царство, един млад човек не поискал да види мястото, от където били дошли. Опитали се да го разколебаят, но не успели. Не го спрели и разказите, колко лош е светът отвъд планината. Не го спрели и разказите, за страшния враг, който сигурно вече бил разрушил старата им родина. Не го спряло и това, че пътя бил затрупан, а да изкачи отвесните планински склонове, не било по силите на човек.
На сутринта приготвил багажът си, взел си довиждане с приятелите и тръгнал на път. Хората го следели с поглед, как се изкачва все по-високо и по-високо, докато се превърнал в точка и изчезнал сред скалите.
Минала година, а той не се завърнал, за да разкаже.
-Виждате ли! - казвали старите хора.- Загинал е и това се очакваше. Дори да е успял да излезе от долината, светът навън е жесток и страшен. Няма пощада за никого.
-Не!- казвали младите.- Успял е и е попаднал на свят, който е по-интересен и добър от този в долината. Затова дори не си спомня, за нас. Не се досеща, че го чакаме, за да ни разкаже за всички чудеса, които е видял.
Споровете се подновявали всяка вечер, а на сутринта винаги някой от младежите, махал с ръка за сбогом и тръгвал на път. Никой не се завръщал, но това не спирало новите желаещи. Един по един тръгвали на път, докато в долината не останал, нито един млад човек.
-Горките!- казвали вечер старците. - Заради една мечта, оставиха най-прекрасното място на света, за да загинат.
-А може би не са загинали?- прошепвал огънят.- Може би, светът навън е по-добър от този тук? Може би, просто не искат да се върнат?
Питал вятърът, но никой не го чувал, защото само младите чуват зовът на световете, които не познават.

Спасявайте се поединично

През девет земи в десета, под покритите с вечен лед върхове на една голяма планина, някога имало едно царство. Почти никой не знаел за него, защото било малко и нямало богатства. Нямало и силна армия, нямало прекрасни дворци и плодородни земи.
Хората в царството живеели бедно, задоволявайки се с това, което имали. Ценели го, защото всичко било извоювано след дълга борба със суровата природа. Рядко някой напускал царството, а още по-рядко в него идвали гости. Тези, които идвали бързо го напускали, защото освен красивите снежни върхове в царството нямало нищо интересно.
През лятото хората използвали всяка минута, за да осигурят запаси за зимата, а от времето, когато паднел първия сняг до пролетта, почти не излизали от домовете си. Понякога Царят заминавал за месец два, на гости на някой друг цар, но малко хора забелязвали липсата му. Нямало за какво да спорят, улисани в ежедневните грижи и не им трябвал съдник. Били свикнали сами да се справят с несгодите и не чакали друг да им свърши работата.
Един ден над царството надвиснала беда. Огромна армия идвала към границите му. Нашествениците нямали милост към нищо и никого и завладявали царства след царство. Нищо не можело да ги спре. Дори най-силните владетели, губели битката, царствата и живота си.
Царят събрал хората, уведомил ги за опасността и ги посъветвал:
-Спасявайте се поединично! Не можем да спрем врага, а ако стоим и го чакаме, ще загинем всички. Ако всеки потърси сам път за спасение, имаме някакъв шанс, поне част от нас да оцелеят. Аз заминавам на гости на един братовчед. Царството му е на острови, далеч в океана и се надявам нашествениците да не стигнат до там.
Не минала и седмица и вражеската войска нахлула в царството. Не заварила никого, защото хората се били пръснали, кой на където види. Някои напуснали царството, други се изкачили високо на непристъпните върхове, трети се скрили в дълбоки пещери.
Чуждата армия не останала за дълго. Тук нямало никаква плячка и след като разрушили каменните колиби и унищожила реколтата, потеглили към по-богати царства.
Хората излезли от скривалищата си, а скоро се върнал и царят. Лятото вече отминавало, а нямали нито храна нито подслон за студените зимни месеци.
-Спасявайте се поединично! - казал Царят.- Така поне има шанс някои от нас да оцелеят през зимата. Аз отивам на гости на един познат владетел до пролетта.
Зимата настъпила скоро. Била най-тежката и студена зима, която някой помнел. Много хора загинали от глад и студ и малцина дочакали пролетта.
Когато прелетните лъчи, започнали да топят ледовете, оцелелите се събрали, за да решат какво да правят. Нямали къщи, инструменти и семена за посев, а топлите дни щели да свършат бързо.
Пристигнал и Царят, прегледал набързо остатъците от Царството и махнал с ръка:
-Спасявайте се поединично! Имате малко и няма да стигне за всички ви. Който оцелее, оцелее. Аз заминавам на гости и ще се върна другата пролет.
Хората не казали нищо, но когато Царят заминал, не се разделили, а останали заедно. Разпределили задълженията и се хванали за работа. Не спрели нито за минута, докато снегът не затрупал всичко.
Зимата отново била тежка, но хората били заедно и този път оцелели всички, а когато пролетта настъпила, не чакали и миг, а се захванали отново на работа. Не се спасявали поединично, а делели радостите и несгодите, защото поединично оцеляването е по-лесно, но животът е съзидание, а то не е по силите на сам човек.