Единствен

Има там някъде, където слънцето се скрива зад хоризонта една стара гора. Най-обикновена стара гора, със стари дървета с преплетени корони, малки тихи полянки и тесни пътеки, лъкатушещи сред гъсти и бодливи храсти.
Животните в гората живеят по своите закони от векове. Силните изяждат слабите и всеки си знае мястото. Царете Лъвове се сменят, но никой не помни имената им. Имената и времето, в което царуват, е без значение. Само гората е важна, а тя е вечна.
Гората е вечна, защото никой не помни началото ѝ, а каквато и беда да се случи, гората излиза от нея по-силна. Отделните животни и растения изчезват. Заменят ги нови, но Гората не се променя.
Една сутрин още преди изгрева на Слънцето, Вълкът се втурнал в пещерата на Царя на Гората. Никой не смеел да наруши съня на Лъва, защото виновните се наказвали със смърт, но Вълкът не се поколебал. Събудил Лъва и му съобщил извънредната вест:
- Ваше Величество, Гората е в беда! Огромна беда! Цяла нощ обикалях в тъмното. Претърсих всяко храстче, всяка дупка и хралупа, но само се убедих, че нещата са излезли извън контрол. В цялата гора има един единствен Заек. Ужасно и страшно е, Ваше Величество!
- Преди да те удуша и хвърля на лешоядите, би ли ми обяснил, какво точно е ужасното на факта, че имаме един заек.- изръмжал Лъвът.
-Ужасно е, защото Гората загива! - обяснил Вълкът.- Ако няма достатъчно зайци, да гризат младите фиданки, само за няколко години, Гората ще се превърне в непроходим пущинак. Ще изчезнат пътеките, ще се задушат старите дървета, а младите няма да имат място, където да изникнат.
-Ако не престанеш да говориш глупости, ще те хвърля жив на лешоядите!- разсърдил се Лъвът.- Хич не ме интересуват разни дръвчета и храсти.
- Ами, ако няма зайци, Ваше Величество, и ние ще изчезнем. Ако няма жертви, с които да закусваме, обядваме и вечеряме, сме обречени на гладна смърт.
-Голяма работа!- не се смутил Лъвът. -След като няма зайци, ще ядем елени и сърни.
-Ще ядем, ако има, но и те се броят на пръсти. Ако не се вземат мерки, първо ще изчезнат зайците, след това елените и сърните, а накрая и ние хищниците. Дори и лъвовете ще изчезнат.
-Ти мен не ме мисли!- изръмжал Лъвът, но все пак се притеснил.- може би си прав, но какво предлагаш?
-Ще направим, като хората.- рекъл Вълкът.- Не вземем застрашения от изчезване заек, ще го поставим под специално наблюдение и защита. Докато не се възстанови бройката на зайците в гората, яденето на зайци ще е се наказва със смърт.
Хванали заекът и го затворили в пещерата на Лъва. Издал заповед Царят на животните, че ако дори косъм падне от главата на заека, виновния ще се бъде наказан със смърт.
Минала седмица и вълкът решил да намине покрай пещерата. Носел втори заек и тържествено го поднесъл на Лъва.
-Заповядайте, Ваше Величество!- поклонил се Вълкът.- Сетих се, че няма как с един заек да възстановим популацията им в Гората. Братовчед ми живее в съседната гора и ми каза, че там също зайците изчезнали. Запазили били само една зайка. Съгласи се да я отстъпи, а когато зайчетата се народят, ще ги разделим по равно.
-Хубаво си се сетил, че с един заек не става.- намръщил се Лъвът.- Само, че и аз се сетих още миналата седмица го изядох. Разбираш ли, ако заекът е един единствен, няма смисъл да го пазим. Ако пък зайците са повече, няма защо да се тревожим за тях.
-Разбирам!- засмял се Вълкът. -Затова този път ще си изям сам зайката.
Както казахте, ако е само тя, няма смисъл да я пазя. Ако пък някъде има друг заек, значи тя не е единствена и също няма смисъл да я пазя. Между другото, вчера докато обикалях в гората забелязах, че е останала само един елен. Дали да не вземем и него под наша закрила?

Там някъде, където слънцето се скрива зад хоризонта има една стара гора. Гората е вечна, защото никой не помни началото ѝ, а каквато и беда да се случи, гората излиза от нея по-силна. Отделните животни и растения изчезват. Заменят ги нови, но Гората не се променя.

Диво и питомно

Вчера за пореден път чух поговорката: Остави питомното, та гони дивото!
Когато я чуем, дори не се замисляме в тълкуването ѝ. Приемаме, че питомното е хубаво и добро нещо, а дивото само лудите го гонят.
Може би това е от времето, когато човекът е установил, че е прекалено несигурно и уморително да разчита на даровете на дивата природа. Решил, че много по-лесно ще бъде да отглежда храната си сам. Засял семена, подбрал полезни животни и ги затворил в дома си. Опитомил ги и започнал да ги променя по свой вкус. Кръстосвал различните сортове и породи, а продуктите ставали все по-добри.
Предполагам, че първите хапки са били с прекрасен вкус. Друго си е да знаеш, че това което ядеш е резултат от собствения ти труд. Друго си е и да знаеш, че контролираш нещата и те зависят само от теб.
С времето човекът опитомявал все повече неща. Започнал да опитомява и такива, които не били за ядене. Опитомявал нещата за собствено удоволствие.
Удавало му се и в един момент решил, че може да опитоми и планетата. Не се отчаял от неуспехите, защото знаел, че за всяко опитомяване трябва време. Трябва време, но успееш ли да опитомиш нещо, удоволствието е пропорционално на срещнатите трудности.
Опитомявайки наред, човекът не усетил, какво се случвало със самия него. Не усетил, че самия той бил опитомен. Опитомен, кротък и с оформен характер и поведение.
Опитомен бил, не от сили по-могъщи от него. Опитомен бил от хора, които били по-умни от него. Докато опитомявало света, човечеството се оказало опитомено от един процент негови представители.
Беззащитната овчица не я интересува, че я доят, стрижат и колят, а се прибира безропотно в кошарата. Не иска свободата, защото тя я плаши. Извън кошарата е страшното диво, а вътре е „прекрасното“ питомно. За опитомените хора е същото.
- Остави питомното, та гони дивото!- сочим с пръст и се смеем на поредния идиот, който се опитва да се бунтува, или просто прави нещо различно.
Знаем, че това е загуба на време, освен ако....
Освен ако не сме от този един процент хора, които са опитомили останалите. Те могат да си позволят да гонят дивото, защото питомното е винаги тяхно.
За останалите питомното е достатъчно. Малко, но сигурно.
Ако го има.

Незаменимите

Принцът се втурна в двореца и нахлу в спалнята на Царя. Дрехите му бяха мръсни и скъсани, но лицето му сияеше и не обръщаше внимание на стражите, които се суетяха около него.
Хвърли на пода тежката торба, която носеше, изтупа праха от дрехите си и направи елегантен поклон пред стреснатия сънен владетел.
-Готово, Ваше Величество! Завърших и последното изпитание с успех. Съгласно уговорката, ми се полага ръката на Принцесата и половината царство. Не мога да опиша щастието си и чакам с нетърпение да поема в ръцете си дъщеря ви и управлението на полагащата ми се част от царството.
Царят погледна с досада натрапника и се прозя. След това придърпа завивката и се покри презглава.
-Прав беше, скъпи!- засмя се Царицата.- Дъщеря ни ще вземе пълен идиот за съпруг.
-Като каза пълен идиот, ме подсети нещо.- разсъни се Царят.- Скъпи зетко, днес съм в добро настроение и към наградата има бонус. Получаваш не половината, а цялото царство. Няма нужда да ми благодариш, а и няма за какво. Стражата ще те заведе при съветниците ми, които ще те запознаят с необходимото.
-Най-после! - хлъцна радостно Царицата и разцелува Царя.
Принцът не разбра нищо, но и не го интересуваше. Носеше се на крилете на щастието и чертаеше планове за бъдещето.
Настани се на трона, огледа важно наобиколилите го съветници и се замисли каква да бъде първата заповед, която да издаде. Не се сещаше за нищо, но си спомни, че в суматохата е забравил Принцесата и изпрати слугите да я повикат.
-Тук съм, скъпи! - изчурулика тя.- Вече ми съобщиха отличната новина и се чувствам малко странно. В един миг от Принцеса, се превърнах в Царица и то не на половин царство, а на цялото. С нетърпение чакам сватбата. Ще бъде най-бляскавата сватба на света. Нали ще се погрижиш за това?
-Разбира се, скъпа! Тъкмо се чудех, с кое от важните си задължения да се заема, но сватбата естествено е най-важна. Нека се запише: Заповядвам на Ковчежника и Церемониалмайсторът да организират най-бляскавата сватба на света! Да се поканят Царете на всички царства! Да се ангажират най-добрите певци, музиканти и танцьори! Да се съберат най-добрите готвачи на света и да приготвят трапеза, каквато никой не е виждал досега! Да се наеме най-добрия шивач на света, който да изработи най-прекрасната сватбена рокля, за моята Принцеса!
-Няма да стане!- обади се Ковчежникът.- В хазната не са предвидени разходи за сватба, през тази година. Можем да ги включим за следващата, но тя се очаква да е лоша и не можем да си позволим, нито певци, музиканти и танцьори, нито най-добрите готвачи, нито пък някой от известните шивачи.
-Освен това, няма начин да поканим всички Царе на сватбата.- допълни Церемониалмайсторът. От години има утвърден списък с гостите, които могат и трябва да присъстват. Не може всеки на който му скимне да прави промени в него!
-Как така не може! - ядоса се Принцът.- Аз цар ли съм ви, или.... След като не можете или не искате да изпълните заповедите ми, ще ви сменя веднага. Писар, пиши: Отстранявам от длъжност ковчежникът и церемониалмайсторът на царството!
-Не можете, Ваше Величество!- обади се Шутът.- Те са тук откакто се помня и няма начин да бъдат сменени. В царството няма друг, който може да изпълнява техните задължения. Несменяеми са! Освен това, ковчежникът се пада трети братовчед на Царя, а сестрата на церемониалмайсторът е приятелка от дете на Царицата.
-Така ли?- ядоса се Принцесата.- Щом не можем да сменим тях, поне шута можем да сменим. Шутовете поне не са несменяеми. Скъпи, нали ще го направиш веднага?
-Разбира се, скъпа!- изпъчи се Принцът.- Всъщност хрумна ми по-добра идея. Писар пиши! Заповядвам на Началникът на стражата, да затвори шута в тъмницата за една седмица! Заповядвам преди това да го наложи хубаво, за да научи мястото си. Написа ли?
-Написах, Ваше Величество, но няма да стане.
-Защо?
-Защото Началникът на стражата е заминал на сафари в южните страни. Ще се забави до Коледа, а по празниците никога не работи. След празниците пък отива на гости на малката си дъщеря и както винаги ще се застои там поне два месеца.
-Как така?- възкликна Принцът.- През това време кой ще изпълнява неговите задачи тук?
- Никой, Ваше Величество. Няма в царството човек, който да го замени. И той е от несменяемите. Никой не е запознат с работата му, а преди двадесет години е спасил живота на Царя, на един голям лов.
-Излиза....- замисли се Принцът и започна да се досеща, как го бяха насадили.- Излиза, че в това царство не мога да издам нито една заповед, която ще бъде изпълнена? Излиза, че не мога да сменя и нито един от подчинените си? Сигурно и теб дори не мога да сменя?
-Мен можете, ваше Величество. -усмихна се Писарят.
-Пиши тогава! Заповядвам, да се смени Писарят на царството! Пишеш ли?
-Пиша, Ваше Величество.- отговори Писарят и написа:
„ Аз Принц.....IV, бъдещ Цар на Царството, заповядвам от днес да бъда лишен от всички титли, които имам. Отказвам се доброволно и завинаги от всякакви претенции към царската корона и власт.
-Готово, Ваше Величество! Само подпишете и готово. Ето тук.....

Шистов газ

Човечеството всяка година увеличава потреблението си на енергия, а източниците и запасите на суровините, които са ефективни и евтини намалява. В края на миналия век, поредица от прогнози твърдяха, че към 2020-2030 година наличните ресурси ще се изчерпат. Днес границите сигурно са отместени напред във времето, но на всички е ясно, че „обядът“ ще свърши някога.
Основните източници на енергия продължават да са нефта и природния газ. В стремежа си да задоволят търсенето, компаниите в бранша усилено работят за откриване на нови находища, защото старите се изчерпват. Дупчи се навсякъде, като се забравят или пренебрегват напълно рисковете. Увеличават се инцидентите и замърсяването на огромни площи, а „дребните“ аварии, дори не се броят. За заличаване на следите от всяко от тях обаче, трябва време много по-голямо от един човешки живот.
Америка дълго ще помни взривът в Мексиканския залив на сондата “Дийпуотър хърайзън” през миналата година, а сумата която ще изплати “Бритиш петролиъм” нито ще премахне щетите, нито ще гарантира, че това няма да се повтори. Печалбите в бранша са над всичко и нищо не може да спре компаниите.
България е от страните, които на практика напълно зависят от вноса. Нямаме големи залежи, но това не пречи изследванията и сондажите да продължават. Както навсякъде по света и тук основното е да се извлече максимална печалба с минимални средства, а възможните последици се пренебрегват.
Преди около година се заговори за нов източник на енергия- шистовия газ. Тогава не знаехме нищо, но днес вече и на децата е ясно, че дори да имаме залежи, евентуалния добив с днешните технологии е опасен и за хората и за околната среда. От тогава темата и протестите са периодични, но за разлика от темите за Белене и Южен поток, са встрани от водещите теми. Дори и много от блогърите, които не пропускат да коментират и протестират по актуалните и важни теми, подминават тази. Самият аз съм се отказвал няколко пъти да пиша по темата. Защо?
Има повече от една причина. Със сигурност причината не е в недооценяване на рисковете или незаинтересованост. По-скоро е лична своеобразна форма на протест, срещу цялото развитие на протестите и използването им за цели, далечни от проблемите. Протест срещу фалша и използването на горещи обществени проблеми за частните интереси на партии и отделни хора. Нека припомня историята, както я видях аз:
Първата реакция не беше от страна на родните екологични организации или пък български политици и общественици. Тя беше от руска страна и въобще не коментираше евентуалните рискове. Критиката беше срещу цената на добития газ и трудностите при добива. Това не ме учудва, защото безопасността и екологичната страна на въпроса, никога не са били нещо важно за която и да е компания в отрасъла. Независимо дали е руска или американска. Гледах клиповете за поражения и замърсявания в Америка при добива на шистов газ, но съм виждал подобни клипове и за дейността на руската компания.
Следващите, които яхнаха тревогите на хората, бяха от БСП. Темата беше удобна за използване в предизборния цирк. Веднага след изборите от ръководството на партията забравиха проблемите и страховете на хората, заемайки се да се боричкат за властта в партията. Докато обикаляйки страната, говореха колко опасно е сондирането, удобно бяха забравили за други проекти, започнати по тяхно време. Проекти, които са също толкова опасни и рискови. Излиза, че едно евентуално замърсяване е лошо нещо за хората в Добруджа, но е хубаво нещо за бургазлии? Или пък атомната централа в Белене, ще е здравословна за тамошните жители?
Следващите бяха екологичните организации. По-добре късно, отколкото никога. Само, че зная достатъчно за начините им на действие за да им имам доверие. Освен това, ако за хората четящи този блог, може да няма разлика между сондиране за природен газ и за шистов газ, за хората от тези организации би трябвало да има. Недопустима е да се подава невярна информация, с единствената цел, да се покажеш в новините.
През тази седмица се явиха нови „защитници“. Две партии, които имат катастрофални резултати на изборите, решиха и те да опитат да вдигнат шум. Отново единствено гонейки собствените си интереси, а не тези на хората, които ще носят последствията.
Така не става. Недопустима е използването на различни критерии за еднакви или подобни проблеми. Добивът на шистов газ по сегашните технологии е опасен, но не по-малко опасни са и стотици други производства, а за тях не се говори. Не се говори и за проблемите и замърсяването от сондирането и добива на природен газ в България, а ги има.
Нямаме механизми, които да спират нещата още преди да са станали. Нямаме и ефикасни механизми за контрол и наказание на нарушителите. Няма и да имаме, защото всичко е въпрос на пари и печалба. Дори и екологията се оценява в пари и възможна печалба.
Срещу това сме безсилни. Безсилни сме срещу, лицемерието на политици, срещу търгашеството на псевдо еколози. Безсилни сме срещу една система, за която сме единствено данъкоплатци и работна сила.
Безсилни сме, но ние сме си виновни. Виновни сме, защото позволяваме да ни използват. Използват тревогите ни, страховете ни и самите нас и го правят без всякакви скрупули. Защото хората, които яхват справедливите протести на разтревожени за бъдещето си хора, няма да живеят в Белене. Няма да почиват на замърсеното и бетонирано родно Черноморие. Домът им няма да е близо до някой работещ или изоставен сондаж.
Няма защо да се лъжем. Ще си имаме АЕЦ Белене и Южен поток, в България ще се сондира и ще се добива шистов газ. Това са пари и възможности за печалба на енергийната мафия, а другото е без значение.
Не е само тук така. Така е по целия свят. Преди година бях на семинар с представител на американска фирма, който с гордост обясняваше за поредните екологични промени в законодателството на САЩ. Всъщност промените, бяха насочени предимно към защита на интересите на американските фирми, а екологията беше фон. Протекционизъм, а не грижа за хората и природата. Същото е и в ЕС, Русия и навсякъде.
Може би ще има хора, които няма да са съгласни с написаното, но ако поне един човек се замисли, ще съм доволен.

Нютон и гравитацията

Исак Нютон внимателно наблюдаваше ябълковото дърво. От месеци знаеше, че в това дърво се крие някакъв ключ към тайните на природата. Напоследък работеше по проблемите на взаимодействието на телата и вече беше достигнал до елементарно, но елегантно заключение. Оставаше да го оформи в математическа формула, но не бързаше.
-Сър! - прекъсна съзерцанието му един слуга.- Няма ли да вече да разпоредите да оберем ябълката, Сър? Повечето ябълки паднаха и се похабиха, Сър!
-Не! -сепна се Исак Нютон.- Не още! Всъщност.... Мисля, че вече може. Само, че преди това събери цялата прислуга. Искам да ви покажа нещо. Елементарно е, но обяснява част от света около нас.
Скоро слугите се събраха в градината. Не разбираха нищо. Доколкото знаеха, не бяха се провинили и се чудеха, защо господарят ги наказва да стоят навън в мразовития ден.
Исак Нютон гледаше ябълката и сякаш не чуваше неодобрителното сумтене зад гърба си. Изчака десетина минути, но нищо не се случи. Тогава пристъпи към ябълката, откъсна един плод и го пусна на земята. Откъсна втори плод и отново го пусна.
-Видяхте ли? - попита той хората.
-Какво да видим?
Исак Нютон махна с ръка разочарован, откъсна още една ябълка и отново я пусна.
-Глупаци! Не виждате ли, че ябълката пада винаги към Земята. Пада винаги перпендикулярно и никога не се отклонява. Точна това е в основата на фундаменталния закон, който открих. Причината за за падат ябълките само надолу и винаги перпендикулярно на Земята нарекох гравитация. Всички тела се привличат, като силата им е пропорционална на тяхната маса. Разбрахте ли?
-Разбрахме, Сър! Чудесно,Сър!- избухнаха в бурни аплодисменти слугите.
-Сега вече може ли да оберем ябълката, Сър? - прекъсна аплодисментите готвачът.- Замислил съм чудесно ястие с ябълки и ако побързам ще стигна за вечеря.
Исак Нютон се ядоса, но прецени, че сам си е виновен. Познаваше слугите си отдавна и те не бяха публиката, която му беше нужна. Взе една ябълка, вдигна яката на палтото си и се отправи пеша към клуба.
Слугите едва дочакаха да се скрие в мъглата и се втурнаха на топло. Настаниха се в кухнята и докато чакаха готвача да приготви вечерята, обсъдиха днешните клюки. Скоро обаче темата със странното поведение на Господаря, измести другите теми.
-Нищо не разбрах! - обади се чистачката.- Защо му трябва да господаря, да измисля нови закони и то толкова завързани? Не ни ли стигат тези, които си имаме?
-Това новият закон, да беше само излишен, няма страшно. Това им е работата на господарите. Пият си чая и измислят закони, от които ние теглим. Само, че новият закон е и грешен!- взе думата готвачът. - Вижте сега! Хвърлям ябълката към кошницата и тя лети. Лети, а не пада отвесно. Мога да я хвърля и нагоре, ето така. Вярно,че пада, но в законът се казва, че движението е винаги надолу, а това не е така. Нещо повече. Аз съм по силен от ябълката и тежа повече. Съгласно законът, тя трябва да се привлича от мен, а ако не се протегна да я взема, тя никога няма да падне към мен.
-Така е!- съгласи се конярът. -Така, е когато хора, които са далеч от практиката се месят в нещата. Загледал се в ябълката и решил,че всичко му е ясно. Ако беше погледнал малко по-високо, щеше да види птиците. Те, защо не падат?
-Не зная дали е верен, но е много сложен.- обади се един чернокож роб.- Може пък, да важи само за ябълките на това дърво. В къщи нямахме ябълки. Имахме фурми, прекрасни на вкус. Те фурмите падаха също, но ние си нямахме такъв закон. Единственият закон беше волята на Падишаха, но фурмите и него не слушаха.
-Стига глупости вече! Вечерята е готова!- обяви готвачът.
-Мирише вкусно, но се чудя дали да ям.- обади се чистачката. - Нали има ябълки в нея. Обичам ги, но ако Господарят е прав и започнат да се подчиняват на някой завързан закон. Ще си легна гладна тази вечер. Не са за мен такива завързани неща.
-Ако искаш! - засмя се готвачът.- Тъкмо ще остане повече за другите.
-Хей, не се притеснявай. Хапни си спокойно. Те тези сложните закони са само за господарите.- опита се да я вразуми конярът. -При нас обикновените хорица, нещата стават просто. Кой обикновен човек, ще остави ябълките да се похабят, като падат, а няма да ги обере навреме?
-Май ще хапна.- засмя се чистачката.- Това все пък са обикновени ябълки, а аз ги обичам. Само, че сега се притесних за друго. Снощи сънувах, че падам от високо. Нали това е само сън, а не някой завързан закон? Нали, а?

Последен танц

В едно царство накрай света, преди много години живял един Принц. Бил единствено дете и родителите му, треперили над него, дори когато спял. Всички желания на малкия Принц, се изпълнявали на мига, ако някой дори закъснеел да изпълни волята на Принца, бил наказван сурово.
Странно, но Принцът след тези грижи, не се превърнал в мамино детенце. Не станал и пълен идиот, защото бил умен и откровен. Учел упорито и науките и изкуството на меча, калявал волята, умът и тялото си. Обичал битките и се отнасял с противниците си като с равни, а ако загубел поздравявал противника си, без колебание.
Грижите на родителите му все пък дали резултат. Принцът бил избухлив, прекалено самоуверен и никога не зачитал чуждото мнение. Хората се страхували от него. Подчинявали се, но го отбягвали. Търсели съвет от него, но никога помощ.
Годините минавали и принцът пораснал . Станало време, да си намери принцеса. Царят и Царицата се заели със задачата да намерят най-достойната принцеса.
-Погледни тук, съкровище! - казвала Царицата.-Това са портретите на всички принцеси в света. Само кажи, коя избираш и тя ще бъде твоя жена.
-Така, така!- допълвал Царят.- Веднага пращам пратеници с богати дарове и никой няма да ми откаже. Само да е посмял някой. Вдигам войската и ще сравня царствата му със земята. Ти само кажи, кой избираш.
-Не искам така!- разсърдил се Принцът.- Как ще избирам принцеса по картинки. Зная, какво продажно племе са придворните художници. Искам първо да видя принцесите и тогава ще избера.
-Хубаво си го намислил!- съгласил се Царят.- Ще поканим всички принцеси и ще направим голям бал. Дори не един, защото принцесите са много, а цели десет. На баловете ще опознаеш принцесите и ще си избереш по твой вкус. Която решиш, тази ще бъде.
-Чудесно! - зарадвал се Принцът.- Само,че.... как сред толкова принцеси, ще избера подходящата?
-Ще се справиш, съкровище! - изгукала Царицата.- Като ги видиш, ще намериш начин. Я усмивката и ще ти хареса, я очите или смеха. Може пък гласът и да ти хареса или пък да те плени с ум. Ще избереш принцеса за чудо и приказ.
Изпратил Царят покани на всички принцеси и организирал поредица от големи балове. Само, че принцесите не дошли. Били свикнали принцовете, да печелят ръката им след тежки изпитания и нито една не пожелала да дойде на крака.
Всъщност на първия бал дошли две принцеси. Едната била на сто години, а другата дори не била истинска принцеса. Била жаба, която твърдяла,че е омагьосана. Принцът дори я целунал три пъти, преди да разбере, че го лъже.
Принцът побеснял и цял месец никой не смеел да се яви пред очите му. Нямало как Царят да накаже всички, затова се замислил за друг план. Решили Принцът да тръгне на пътешествие и да обиколи целия свят. Хем щял да научи нови неща, хем да види всички принцеси.
Още на другият ден, Принцът потеглил на път. С огромна свита, облечен в бляскави дрехи, яхнал най-красивият кон на света. Носел списък с всички принцеси на света, но не му се наложило да го използва. Едва стигнал в съседното Царство, зърнал Принцеса, която пленила сърцето му.
Принцът не могъл да откъсне очи от нея. Без да се замисли заявил на родителите ѝ, че иска ръката на Принцесата, но те му отказали. Ядосан Принцът се върнал в къщи и се оплакал. Царят събрал веднага войската, но колкото и да бил ядосан, не посмял да започне война. Съседното царство било два пъти по-голямо, а за армията му се носели легенди.
За първи път Принцът не получавал каквото иска и го преживял тежко. Сърдел се на всеки, който бил наблизо, а най-много на родителите си. Не му минавало с времето и всички се чудели какво за правят, когато в царството дошъл пратеник. Принцесата на съседното царство щяла да се омъжва. Канела всички принцове на голям бал, на който щяла да избере принц.
Принцът не се поколебал, а яхнал коня си и пристигнал пръв за бала. Явил се пред Принцесата и се представил, а след това поискал да му запази първия танц на бала. Поискал и втория, третия и всеки следващ до края.
Принцесата се засмяла и наредила да запишат Принцът за последния танц.
-Не е честно, Принцесо!- разгневил се Принцът.-Аз пристигнах пръв, а съм последен на опашката. Освен това, преди седмица бях отново тук и поисках ръката ви. Мисля,че имам право на предимство. Ами ако докато ми дойде реда, вече сте избрали своя принц?
-За сърцето няма предимство, Принце.- отговорила Принцесата.- Там има само едно място, а кой ще го заеме, не зависи от реда на танците. Мисля, че ще ти бъде полезно да почакаш, Принце. Гневът и нетърпението не са нещо, с което трябва да се гордееш. Ако пък намеря своя Принц, преди последния танц, значи така е било писано.
Принцът преглътнал гнева си и зачакал търпеливо своя ред. Балът започвал и старите хора казвали, че на по-бляскав бал никога не били присъствали.
Хиляди Принцове изпълнили залата и чакали своя ред. Времето се нижело бавно за Принца, но той чакал търпеливо. Накрая дошъл и неговия ред.
-Ето, че дочака редът си, Принце. -усмихнала ме се Принцесата.- Оркестърът ще свири отново любимата ми мелодия. Нека танцът започне.
-Ами, аз.... Аз не мога да танцувам, Принцесо.- изчервил се Принцът.
-Тогава, защо дойде на бала и чака толкова време? - учудила се Принцесата. - Всъщност ще говорим по-късно. Танцът започна, а аз искам да танцувам. Ела и ме следвай. Аз ще те науча.
Принцът покорно последвал Принцесата. Бъркал стъпките, избързвал и изоставал, а когато танцът свършил въздъхнал с облекчение.
-Стана късно и всички сме изморени.- казала Принцесата.- Нека починем, а решението си ще обявя утре.
На другият ден, още в зари всички принцове се събрали пред двореца. Принцесата излязла и хиляди очи се впили в устните ѝ. Тя се огледала, погледът и попаднал на Принца и се засмяла:
-Още ли си тук, Принце? Нима това, че ти беше отреден последния танц, не те отказа? Или пък това, че дори не можеш да танцуваш?
-Тук съм, Принцесо. Нали сама каза, че за сърцето редът няма значение? Наистина не мога да танцувам, не мога и много други неща, но мисля, че вчера научих нещо. Научих, че мога и искам да се променя, а причината си ти.
След това....

Зависимости

Вчера в един разговор, стана въпрос за независимостта на човека. Зная, че абсолютна независимост няма, но се опитах да направя списък наум, на нещата от които зависим днес.
Много са и се отказах, а не открих нито едно нещо, което наистина е независимо. Всяка част от нашия живот е изпълнена с малки или големи зависимости. Зависим от толкова много неща, че ако започнем да ги броим, ще се отчаем.
Все пак въпреки тази мрежа от зависимости, хората в повечето случаи се справят без проблеми. Нещо повече, тази мрежа от зависимости, всъщност изгражда отделния човек, като личност.
За всеки човек зависимостите са индивидуални, а съобразяването с тях, формира индивидуално поведение и мислене.
През вековете и днес много се е изговорило за абсолютна независимост на човека. Понякога зависимостите ни тежат и търсим начин, поне на думи да се облекчим
Думи, думи, думи....
Абсолютна Свобода, Свободна Воля, Пълна Независимост....
Знаем, че в един свят, където всички процеси са свързани, дори частична независимост няма как да съществува. Възможни са само временни случайни отклонения, които не променят общата картина.
Зависими сме от всичко на този свят и така е било винаги. Винаги и ще бъде така, а ако някой не признава това е наивник или манипулатор.
Зависими сме от милиони неща, но това според мен не е слабост. Да, зависимостите често тежат, но са част от нашата личност. Зависимостите всъщност са това, което прави нашият свят устойчив.
Защо тогава човечеството от началото на съществуването си, не спира да говори за независимост и свободна воля с абсолютни понятия? Защо въпреки невъзможността от съществуване на такъв свят, продължаваме да го търсим.
Вчера ми хрумна нещо, но не зная дали съм прав. Причината за всичко е страха. В този случай виждам два вида страх.
Първо страхът да приемем своите зависимости защото в много случаи те са задължения към околните.
Второ страхът от лична отговорност. Можем да оправдаем поведението си с това, че не сме независими. Каквото и да направим виновни сме не ние, а сложната и всеобхватна система от зависимости, която не одобряваме, но не можем да променим.
Може би пък греша?

Приказка за загубеното време

Имало едно време една принцеса. Живяла безгрижно и щастливо, докато и станало време да си намери принц. Оказало се, че не било лесна работа.
Принцове имало много. Всеки ден в двореца идвали нови и нови. Кой от кой по-красив, смел и умен. Всички принцове изглеждали идеални, но нито един не допаднал на Принцесата. Или намирала някой техен недостатък, или пък просто сърцето и не трепвало и пред най- прекрасния принц.
Минала година, а желаният принц не се появявал. Тогава Принцесата решила да го потърси сама. Един ден станала рано, излязла от двореца и тръгнала по първият изпречил се пред очите ѝ път. Вървяла дълго, но не срещнала дори един принц.
Принцесата не се спряла, а продължавала да върви напред. Вярвала, че все някой ден щяла да открие своя принц. По пътя срещнала много хора. Стари и млади, богати и бедни, умни и глупави. Търговци и шутове, просяци и мъдреци, майстори и дори един магьосник. Само, че принцът го нямало.
Един ден, докато почивала преди да поеме отново напред, се появил един принц. Принцесата се зарадвала, но скоро радостта ѝ помръкнала. Принцът не бил красив или умен, не бил богат и дори не бил смел. Бил приятен и учтив, но само толкова.
Заговорили се двамата и се оказало, че Принцът бил тръгнал на път, за да открие своята Принцеса. Досега не бил я срещнал, но вярвал, че ще я намери.
Решили да вървят двамата. Хем нямало да се чувстват самотни, хем да си помагат по дългия път. Дълго вървели заедно, но не срещнели по пътя нито принц, нито принцеса.
Една вечер спрели да нощуват до едно блато. Принцът напалил огън, принцесата приготвила вечерята и след като похапнали, както всяка вечер заговорили за мечтите си. Всеки от тях описвал човекът, който искал да срещне. Знаели всяка негова черта и били сигурни, че рано или късно ще го срещнат.
Докато говорели не забелязали, как от блатото излязъл един жабок. Приближил се до Принцесата и заговорил с човешки глас:
-Здравей, Принцесо! Не се чуди, че говоря. Всъщност аз не съм жабок, а омагьосан Принц. Чух, че търсиш своя Принц. Чух как го описваш и докато те слушах разбрах, че говориш за мен. Радвам се, че ти ме откри сама, защото в този си вид, нямам никакъв шанс някой ден да напусна блатото. Трябва само да ме целунеш, за да развалиш магията и да заживеем щастливо. Целуни ме, Принцесо!
-Ти си луд! От къде на къде ще те целувам! - скочила ужасена Принцесата.- Аз търся Принц, а не жабок. Моят Принц е истински и ме чака някъде по белия свят. Зная, че ще го намеря, а ти си намери някоя жаба!
Жабокът навел глава и с тромави подскоци се върнал в блатото. Тогава от там изскочила една огромна жаба. Без да се притеснява, жабата се приближила към Принца и заговорила с човешки глас:
- Здравей, Принце! Чух думите ти преди малко, когато описваше своята мечтана Принцеса. Няма нужда да я търсиш повече, защото тя е пред теб. Аз не съм жаба, а омагьосана Принцеса и трябва само да ме целунеш, за да развалиш магията. След това ще живеем щастливо до края на дните си.
-Махай се от тук! -скочил Принцът. - Аз търся Принцеса, а не жаба. Зная, че ще срещна моята Принцеса някой ден, а ти по-добре си намери някой жабок. Ще сте си лика прилика.
Жабата не казала нищо. Обърнала се и се скрила в блатото, а Принцесата и Принцът, дълго обсъждали страните случки и се смеели на жабите.
На другият ден отново не срещнали по пътя нито принц, нито принцеса. Тогава решили да се разделят, дано имат повече късмет. Сбогували се със сълзи на очи, защото били свикнали един с друг и всеки поел по своя път.
Минала година, а никой от двамата не открил това, което търсел. Сякаш всички принцове и принцеси, били потънали в дън земя. Принцът и Принцесата били отчаяни, но продължавали да вървят напред. Обиколили цялата Земя и един ден се срещнали отново на брега на блатото. Зарадвали се и дълго разказвали патилата си. Спомнили си и нощта край блатото от преди година.
-Виж, може би съдбата не напразно ни е върнала тук.- казала Принцесата.- Мисля, ако намеря Жабока да го целуна и да разваля магията. Не намерих никъде моя Принц. Може би, защото през цялото време ме е чакал тук.
-Права си!- въздъхнал Принцът.- Аз също ще потърся жабата. Ще я целуна, пък каквото стане. Питам се само, дали ние двамата с теб не загубихме цяла година в лутане, докато щастието ни е било тук и ни е чакало.
В този миг от блатото се показали Жабокът и Жабата.
-Хей, Жабче!- извикала Принцесата. -Радвам се, че те намерих тук. Ела да те целуна и да разваля магията. Може би точно ти си моят Принц.
-Не става, Принцесо! - намръщил се Жабокът.- Не искам никой да разваля магията. Преди година се вслушах в съвета ти. Огледах се и намерих, моята приказна Жабка. Не някъде накрай света, а тук в това блато. Тя е прекрасна, такава каквото е. Не ми трябват повече целувки и принцеси.
Жабата се притиснала до своя Жабок и се обърнала към Принца:
-Ти също не си ми нужен вече, Принце! Намерих каквото ми трябваше, а ти потърси щастието си другаде.
Принцесата се разплакала. Стопила се последната ѝ надежда да намери своят принц. Тогава Принцът я прегърнал. Усмихнал се, целунал я и сълзите и пресъхнали.
- Целуни ме пак, Принце мой! Притисни ме до гърдите си и никога не ме оставяй повече сама. Мисля, че винаги съм искала това. Мисля, че го исках още преди година.
-Аз също, Принцесо.- казал Принцът и отново я целунал.- Аз също го исках тогава. Исках го, но не вярвах на приказките. Не вярвах, че с целувка можеш да развалиш магия. А то можело....

Търсене с Google

Годината почти приключи и реших да хвърля едно око на търсенията в Google, които водят хората тук. Правя го почти всяка година, но не мога да се похваля с екзотични резултати. Миналата година дори го оформих като Писмо от Google.
През тази година повечето търсения, отговарят на нещата, за които съм писал. Освен това, някои от старите странни неща, вече почти не се търсят при мен.
Малко съм облекчен, че хората не се лутат тук в търсене на рецепта за сладко от горски ягоди, но пък продължава търсенето на некролози за млад човек. Продължава търсенето и на методи, как да се убие човек, или пък какво да се прави с трупа. Тази година тук не се търсят голи снимки, но затова пък някой упорито издирва космати момичета.
Не липсват новите бисери. Продължават търсенията на чертеж на черешовото топче. Хората упорито търсят и:
kak sa porasnali zabi chrez silata na misalta, ideq za naprava na ogarlica ot pari, дървен материал "пълнолуние", колко дръвчета са 5 кубика, има едно нещо по дъретата, абониране за актуални цени на желязото, zeleno magare, продаване на магаре, модели на полози за кокошки, дишане на ракия, padali gradusa na rakiata,
мога ли ям сурови охлюви, vseki den-vakantni mesta za I T , nay-debelata krava, драконово попче, звънец за колело, бълха за двама, kak da napravq mrusno na nqkoi, времето от миналата седмица, kak se pravi s 1 4ista4ka .
Пред тази година, незнайно защо има поредица от търсения за гоблени. Най- често хората търсят тук - gobleni s vylci, gobleni-моми4е с крила и гоблен дъбовете
В повечето случаи, вината не е на Google и се шокирам от интелектуалното ниво на част от хората, които използват търсачката. Върхът, който ме накара да онемея, беше:
самсунг.и.хитрата.далила.

На края на света

-Близо ли е вече?
-И близо и много далеч. Тук разстоянията се измерват по друг начин.
-И какъв е този начин? Само не ми казвай отново, че е прекалено сложно за обяснение.
-Сложно е, колкото и да не искаш да повярваш. Може би аз не зная как да го обясня, но когато пристигнем ще видиш.
-Какво ще видя? Та това е Края на Света! Там няма нищо и винаги е тъмно.
-Грешиш! Наистина е краят, но това не означава, че няма нищо. Хората са свикнали да се страхуват от Края. Свикнали са във всеки Край, да виждат своя собствен, а забравят, че всеки Край е и Начало.
-Може би, но защо тогава това място се нарича Край, а не Начало?
-Има ли значение името? Можем да го наречем, както поискаме, но мястото ще е същото. Ще е същото място, към което сме тръгнали двамата с теб.
-Не зная.... Може би, ако това място се наричаше Начало, нямаше да ме плаши.
-Плаши ли те? Все пак ти го пожела. Попитах те и ти обеща, че ще дойдеш с мен дори на Края на света. Или вече не го искаш?
-Искам го, но името ме плаши. Ти все пак си бил там и преди. Можеше поне да разкажеш.
-Не става! Не може да се разкаже, но е красиво. Трябва да го видиш сама. Не става с думи.
-Всичко може да се опише. Може би не идеално, но поне можеш да опиташ. Опитай поне. Думите са много и все ще намериш подходящите.
-Не мога. Може би.... Там има всичко, от което се нуждаеш. Може би тишина. Може би спокойствие и красота. Може би надежда за ново начало. Или пък щастие и мечта. Птичи полет и песен.
-Ако е наистина така, тогава защо не остана? Бил си там, а си се върнал обратно.
-Върнах се.... Върнах се защото.... Защото бях сам. Всъщност не прекрачих границата. Не преминах през Края на Света. Уплаших се, защото бях сам. Хората са там. Виждаш ги, чуваш ги, но не се интересуват от теб. Всеки е сам със своето щастие и не пречи на другите.
-Сам? Че какво щастие може да има, ако си сам на Края на Света? Застанал на границата или пък отвъд нея. Не зная дали ще ми хареса. Казваш,че хората не се интересуват от другите. Защо ще бия толкова път, за да отида на такова място? С какво се различава то от мястото където бяхме? Там също никой не се интересува от другите.
-Ами.... Различно е. Красиво е....
-Нима тук не е красиво? Погледни морето, облаците, слънцето. Можем да останем тук цял живот и никога да не ни омръзне. С какво е по-добър този проклет Край?
-Не зная. Може би надеждата и чувството за ново начало.
-Надеждата ли? Ако не я носиш в себе си е излишно, да я търсиш другаде. Началото пък е там където ти решиш. Просто теглиш една въображаема черта и казваш - Край. После избираш посока, прекрачваш чертата и ето ти новото Начало. Не разбирам.
-Не разбираш. Не ме интересува Края на Света. Просто искам да съм само с теб завинаги. Няма значение къде.
-Значи може и тук? Не се налага да вървим нататък.
-Тук ли? Защо пък не? Просто ще нарисуваме една черта и ще я наречем Край. След това ще я прекрачим и ще наречем стъпката Начало. Ще отидем там където искаме. Може би ще отидем на Края на Света, или пък може да останем тук. От нас зависи и от никой друг.

Решението

Някога в стари времена, на място, което никой не е запомнил къде е, имало едно царство. Царството си имало Цар и Царица, имало си дори красива Принцеса, но животът в него не бил приказка.
Било малко и бедно царство, а било разположено на място, през което искали да преминат много народи. Ако в годината нямало глад или мор, то тогава чужда армия разграбвала реколтата и избивала хората.
Всъщност повечето от бедите идвали не от отвън, а отвътре. Царството било малко и бедно, а царете му не били доволни от това. Смятали се призвани за велики дела и били неуморни да покажат на света, че са велики. Само, че вместо това, вкарвали царството в хиляди беди. Или обявявали война на някое много по-голямо царство, или прахосвали всичките пари в хазната за някой бляскав прием или нов замък. Или отклонявали реките в най-голямата суша, за да напоят личните си градини, или пък прибирали за себе си цялата реколта и не оставяли на хората, дори семена за нов посев.
Каквото и да направели царете, царството страдало. Колкото и да били упорити хората в него, отчаянието било редовен гост. Често отчаяни след поредната беда, хората искали да напуснат това проклето царство. Някои го правели и никога не се завръщали, но повечето не искали да се разделят с родното място.
В онези времена волята на царете била закон и никой не смеел да я пристъпи, в отчаянието хората забравяли за това. Колкото по-големи били бедите, толкова повече били гласовете, които се издигали срещу поредния цар. Понякога отчаяните хора се вдигали на бунт. Нямали шанс срещу платената войска на царя, но опитите ставали все по чести и масови.
Бунтовете не били приятни за царете. Те започнали да търсят начини как да ги спрат. Нямали намерение, да се променят и затова решили да променят хората.
Един цар повикал мъдреци от цял свят и поискал съветите им. Мъдреците дали много съвети и всички препоръчали да се действа с твърда ръка.
Царят удвоил войската и наредил наказанията, дори за безобидни провинения да са жестоки. Почти всяко провинение се наказвало със смърт.
Хората се уплашили и укротили, но след година бунтовете започнали отново. Участниците в тях се борили до последен дъх, защото знаели, че изходът е или победа или смърт.
Тогава един стар съветник на Царят дал нов съвет. В началото всички решили, че не струва, но Царят го приложил и бунтовете престанали. Хората продължавали да не харесват управлението си. Продължавали да бягат от царството, но предпочитали да говорят и мърморят, вместо да предприемат нещо.
Може би се питате, какво направил Царят?
Решението било просто. Царят прехвърлил решенията на всички маловажни въпроси на своите съветници. След това дал право на хората в царството да ги избират.
Така Царят просто казвал какво иска, а съветниците му, търсели начините и си цапали ръцете. Те поемали гнева на хората и били виновни за всички грешки. Хората не се бунтували срещу тях, а ги сменяли и избирали други. След това ги сменяли отново и отново, а положението им не се пременяло. Царят пък винаги постигал, каквото иска и никога не бил виновен.
Понякога на хората им се виждало странно, че никога не уцелвали в избора, но приемали, че вината е тяхна. Нали все пак те избирали хората, които вземали решенията. Още по -странно се струвало на хората, нещо друго. Кандидатите за съветници на Царя, никога не свършвали. Само, че това е друга приказка.

Грамофонни плочи

Преди около седмица споделих във фейса един клип на Кени Роджърс. Помня го от една стара плоча, която съм слушал много пъти. Покрай разговора там си спомних стария грамофон, който не е пускан от около двадесет години. Счупи му се игличката и така и не купих нова.
Преминах на касетофона, а старите плочи останаха да събират прах. Част от тях са още в стаята ми, а другите са някъде на тавана. Обложките на повечето са скъсани, от многократното вадене. Не зная какво да ги правя. Сигурно никога няма да ги пусна пак, но са спомен.







Тогава обичах да ги слушам. Дори в по-късни времена, когато бях студент и учех за сесиите в къщи, грамофонът не спираше. Пусках плочите една по една, по цял ден.
Грамофонът беше достъпна екстра, както и радиото. Касетофоните тогава бяха малко. Купуваха се на черно или от Кореком и чак след 1980 година започнаха да продават и нормалните магазини.
Касетките за тях в по-голямата си част бяха лоши презаписи, или пък още по-лоши записи от радиото, докато плочите имаха качество. Балкантон издаваше огромно количество с прилично качество. Е, световните хитове идваха със закъснение, а и почитателите на твърдата музика бяха ощетени, но не мисля, че причините бяха идеологически. По-скоро причината беше в глупавата система за планиране, където хора, които не четяха, решаваха кои книги ще се издадат, а хора, които не слушаха музика, определяха издаваните изпълнители.
Иначе по дискотеките и сбирките последните хитове от цял свят, се пускаха почти веднага след излизането им. С последните години се наслушах на много истории, в които изпълнители и български групи твърдяха, че са цензурирани. Може и да е имало някое провалено турне, но на една от плочите на такава група, пише с дребни букви: Издадено с препоръката на ЦК на ДКМС.
Като стана въпрос за цензурата, си спомних една комична случка:
Един колега в института след събиране, на което пийнал повечко, тръгнал да се прибира в къщи. Развеселен от свежия въздух, започнал да си пее.
В три часа през нощта, това не е много умна постъпка и скоро бил застигнат от патрулка, която го прибрала на топло. Нищо необикновено, но след два часа, го събудили и натоварили отново на патрулка, този път с белезници. Специално, заради него бил събуден спешно следовател и агент от прословутото Шесто управление.
-Виж какво, момче! - започнал агентът.- Аз бих ти пляснал два шамара и след това изпратил в къщи, но тези идиоти дето са те прибрали са писали рапорт.
-Даааа.... Сериозна работа!- прозявайки се допълнил следователят.- Ето какво пише: Обектът демонстрира агресивно поведение, противоречащо на всички норми на социалистическият морал. Особено опасен- знае чужди езици и пее империалистически западни песни.
Историята завършва с хепиенд. Следователят лично откарва бившия арестант в къщи, като по пътя не спира да се смее и заедно пеят империалистическите западни песни на.... Лепа Брена.
Толкава за цензурата в музиката, защото се отклоних от темата, а идиоти винаги е имало.
Гледам старите плочи и се чудя какво да ги правя. Не заемат много място, а музиката от всички може да се събере на един диск. С малки изключения песните ги има и като клипчета в YouTube и Vbox7. Повечето са надраскани от многото просвирвания. Дори да купя игличка за стария грамофон, сигурно някоя друга негова част ще откаже. Същото е и с касетките за касетофона. Стоят подредени и събират прах, но не съм ги пускал с години.
Техниката върви напред, а за старите неща нямат място в днешния ден. Нормално е, но ми е тъжно, защото когато кача старите плочи на тавана, ще оставя там и част от себе си. Част от едно минало, което е несъвършено, но си има своя чар.

Имаш право да....

Иван Иванов крачеше забързано по тъмната улица. Отново беше работил извънредно, но не усещаше умората, защото имаше други грижи. Кварталът беше опасен дори в светлите часове, затова се опитваше да избере по-светли улички. За съжаление уличните лампи не бяха сменяни от години. Светеха през една, през две, а тези в които имаше още живот примигваха.
Краката му внезапно подгизнаха, но вместо да се ядоса, Иван Иванов се усмихна. Улицата с вечно течащия водопровод беше на три пресечки от дома му. Скоро щеше да е в къщи. Замисли се, че там го чака малък семеен скандал и усмивката му се стопи, но нямаше избор.
В този момент три тъмни сенки изникнаха около него. Повалиха го на земята, извиха ръцете му на гърба и един дрезгав глас заговори в ухото му:
-Имаш право да мълчиш! Ако говориш, всичко казано от теб, може да се използва в съда. Имаш право на адвокат, но първо кажи къде е дрогата! Момчета, май имаше още нещо?
-Кажи му, че сме от полицията, за да не се стресира човекът.- обади се друг глас наблизо.
-Той си знае. Хайде казвай къде е дрогата, че няма цяла нощ да висим тук!
-Момчета, да не снимате филм? Аз такова от работа.... Каква дрога бе?- изплака Иван Иванов.
Едно фенерче освети лицето му, а след това хватката се отпусна.
-Извинявай, човече! Станала е грешка, но не си избрал подходящо място за разходки. Хайде ставай и веднага в къщи!
-Тръгвам, тръгвам!- подскочи радостно Иван Иванов.- Само да попитам нещо, ако може? Това дето го рецитирахте, да не е някаква нова мода? Хей! Страхотно е! Все едно гледах американски филм. Ако разкажа в работата, никой няма да ми повярва.
-Ти не разказвай много!- обади се глас от тъмното.- Не е мода, а приумица на шефа. Върна се от специализация и вика, че трябва да уважаваме правата на арестантите. Нали не той лови лудите по улиците, та му е лесно. Хайде, тръгвай и гледай да не разказваш много, че пак ще ти прочета правата, ама този път, както аз си зная.

Иван Иванов, не чака втора покана. След пет минути си беше в къщи. Изкачи бързо стълбите, отключи вратата и застина на място. Жена му го чакаше в антрето, а очите и хвърляха мълнии.
-Браво! Сто пъти обеща да не пиеш и пак си се натряскал.
-Скъпа, но аз не съм близнал и капка....
-Това го разправяй на друг! Погледни се на какво приличаш! Търкалял си се някъде като прасе, а аз те чакам и се тревожа, защото си нямам друга работа.
-Но, скъпа! Всичко има логично обяснение. Имам право поне да ме изслушаш.
-Право ли? Никакви права нямаш вече! Омръзна ми и вече имаш право само да мълчиш. Всичко което кажеш, ще бъде използвано в съда за развода ни. Имаш право и да се обадиш на майка си и да и се оплачеш!

Иван Иванов , прекара нощта в хола. Не можа да заспи. Прехвърли всички спомени от последните двадесет години и се чудеше къде е сбъркал. Към два часа, незнайно защо в главата му нахлу споменът от вчерашното събиране при шефа.
-Омръзна ми да работя с глупаци!- тропаше по масата шефът.- Кажете ми какво да ви правя! Не, не ми обяснявайте, защо нещата не са се получили! Не, нямате право на друг шанс! Имате право само да мълчите, а всичко което кажете, ще се включи в работните ви досиета. Имате право и да се оплачете, разбира се! Можете да се оплачете на Арменския поп, но не на мен!

На сутринта Иван Иванов стана рано. Облече се бързо и се измъкна на пръсти. Не искаше да се засича пак с жена си, а се надяваше, че до вечерта ще ѝ мине. Заключи вратата, спусна се бързо по стълбите и излетя на улицата.
Дори не видя колата, която го блъсна....
Когато отвори очи, светлината го заслепи. Намираше се пред огромни тежки порти, блестящи като Слънцето. Един белобрад старец, го гледаше строго, тупайки с длан върху дебел оръфан тефтер.
-Хайде де, ставай! Няма да те чакам цял ден! Преди да ти кажа, за къде си разпределен, трябва да ти прочета правата. Имаш право да мълчиш! Всичко казано от теб, може само да влоши положението ти. Имаш право на адвокат, но тук горе само Дяволът , се занимава с тези работи. Добър е, но нямаш средства, да си го позволиш. Досега не е спечелил нито едно дело, но продължава да се опитва. Ясен ли съм?

Бюджет 2012

От две -три седмици чета за новия бюджет на България. Не съм икономист, но четейки коментарите установявам, че със съгласен с повечето критики. Критики за бюджета винаги е имало. Имало е и ще има, независимо кой го прави.
Изглежда лесно и всеки от нас си прави личния бюджет, ежедневно или ежемесечно. Правиш сметка на приходите, след това ги разпределяш за нещата, които смяташ, че са най-важни за теб. Ако парите не достигат, търсиш нови източници на доходи, или си налягаш парцалите и се ограничаваш. Можеш да вземеш заем, с надежда, че в бъдеще ще можеш да отделяш пари за погасяването му. Ако пък парите са повече, заделяш за черни дни, или инвестираш в нещо, което ще ти донесе приходи в бъдещето. Изборът е твой и може дори да се поглезиш с някоя играчка.
С държавния бюджет нещата на пръв поглед, са по-сложни. Само, че на практика са същите. Планираш приходите, разпределяш ги за нещата, които са важни и търсиш начин да запълниш дупките. Не мислиш само да утрешния ден, а си правиш сметка, поне и за следващата година.
С това и баба Пенка би се справила, но никой няма да и позволи това. Ами това е нещо сериозно и отговорно. Държавен бюджет е това, хей! Трябва да го правят икономисти и учени глави, които знаят не само да броят до 270 лева, а да смятат с милиони. Трябва да се говорят умни неща по медиите и на всякакви съвети с измислени организации. Трябва да се тупа по масата и да се казва, че това е най-доброто. Трябва и да се измисли хубаво мото, а баба Пенка, не е по тези неща.
Не ги умее тези работи, но какво би станало, ако все пък баба Пенка вземе да ни направи бюджета?
Баба Пенка, сигурно не би била толкова оптимистична, по повод възможните приходи. Тя е научена, че за да има пари, трябва някой да свърши някаква работа. За да свърши работа пък, човек трябва да има условия и интерес да го прави. Знае, че в едно семейство, колкото повече хора, работят, толкова повече пари има. Баба Пенка е видяла, как не само в селото и, а и в близкия малък град с всяка година затварят и фирми и магазини. Няма начин при това положение да си фантазира, че приходите през следващата година ще са по-големи.
Баба Пенка може да вдигне данъците, таксите и акцизите, но от дългогодишния си опит знае, че така не се вдигат приходите. Така само ще накара хората да крият доходи и да въртят далавери по тъмно. Знае, че селото ще е добре, не когато хората се товарят с по-големи данъци, а когато имат по-големи лични приходи. Знае, че не на гол не можеш да вземеш ризата.
Баба Пенка знае и друго. Знае, че ако касовия апарат в селския магазин се свърже не само с НАП, а и с ЦРУ и ФБР, отчетения оборот ще е толкова, колкото чукне магазинерката. За да чукне пък тя сумата, трябва не данъчни да спят в магазина, а хората да си искат касови бележки. Знае, че за да стане това, не трябват проповеди за гражданско поведение. Трябва хората да виждат, че парите, които се събират се връщат при тях, а не потъват в каци без дъно.
Баба Пенка сигурно не би измислила красиво мото на своя бюджет. Не би се сетила за миналогодишното: Пари срещу реформи!
Баба Пенка просто би направила реформите, а ако не знае как би се допитала до кмета, даскала и фелдшера. Защото ако те не знаят нещо, просто ще отворят Гуглето и ще видят как го правят хората по света.
Баба Пенка не би измислила и мотото, под което най-вероятно ще мине тазгодишния бюджет: Пари нема, действайте....
Тя не е била в армията, но знае, че от армията пари не идват. Не идват и от празни приказки, дори когато те се говорят по всички телевизии.
Ако пък някой реши, че все пак мото е нужно, баба Пенка ще избере това, което е научена от малка:
Лозето не ще молитва, а мотика!
Само,че Баба Пенка, не е икономист. Не знае какви за прогнозите за европейската и световната икономика. Не следи борсовите новини и никога няма да прави държавен бюджет. Нищо, че от мизерната си пенсия, тя успява да отдели за храна, за данъците, за сметките, за бъдещето и настоящето на внуците, че дори и за някоя благинка по празниците.
Така трябва! Никакви баби в държавните дела! Държавен бюджет е това, хей! Не е за всяка глава!

Разкажи ми зимна приказка

-Разкажи ми зимна приказка! Хайде! Зная, че можеш и го искаш.
-Добре, ще ти разкажа. Само един момент, да се наместя. Така....
Печката бумтеше и горещината в малката стая беше нетърпима.....
-Нееее! Това не е зимна приказка! Каква е тази жега? Та това е зимна приказка! Не си ли виждал зима?
-Добре! Не се ядосвай, ще започна отначало.... Вече цяла седмица студът беше сковал земята. Клоните на дърветата, бяха провиснали, натежали от ледени висулки. Студът проникваше, дори през дебелите зимни кожухчета на горските обитатели. Нощем освен свирепия вой на гладните вълци единственият звук, който се чуваше беше от тракане на зъби.....
-Хей! Какви ги вършиш? Казах, че искам зимна приказка, а не злокобен и страшен разказ.
-Толкова мога. Първо, трудно е да разказваш зимна приказка, когато няма сняг. Второ, още сме есен. Трето, зимата е точно това- жесток студ навън и топлина край печките. Защо не опиташ ти? Нали всичко знаеш и можеш?
-Не мога, но не всичко става с можене. Понякога е достатъчно просто да имаш желание. Нека зимната приказка започне сега!

Небето беше обсипано с хиляди звезди, които проблясваха през студения въздух. Всяка от тях беше красива и загадъчна, а небето беше тяхната сцена. Само,че тази нощ, блясъкът им беше засенчен, от пълната луна и колкото и да се стараеха, ако някой погледнеше нагоре, погледът му се приковаваше е пълния светъл кръг.
Залисани в надпреварата си, звездите не забелязаха една тъмна сянка. Изскочи зад планината и без предупреждение, закри цялото небе. Звездите изчезнаха, но тогава долу на земята се появиха други. В мразовития въздух затрептяха искрите на хиляди комини. Тук там някой прозорец още светеше, но повечето хора отдавна спяха.
-Време ли е?- попита една малка снежинка.
- Време е! -отговориха хиляди други снежинки, защото тъмната сянка се състоеше от облаци, а във всеки от тях живееха снежинки.
-Чакате малко! - обади се друга снежинка.- Нима ще се спуснем просто така? Ами ако паднем всички на едно място? Няма ли първо да се разберем, коя от нас къде ще отиде.
- Да! Нека да се разберем! Аз искам да съм част от красивата шапка, която ще е на онази красива къщичка там!
-Аз нямам претенции. Може да падна, където и да е. Само,че след това искам децата да ме включат в някой снежен човек. Чух,че снежните хора били красиви и важни.
-Аз пък искам да падна на най-високия връх.
-А аз на нослето на някое дете.
-Глупачка, нали ще се стопиш веднага!
-Аз искам!
-Не ад искам!
-По-тихо моля, ви! - обади се Луната зад облака.- Не зависи от вас, а от вятъра. Той ще ви понесе в прекрасен танц, а след това ще ви подреди и всяка ще е на мястото, което и приляга.
-Ти пък от къде знаеш? Няма начин да се оставим в ръцете на някакъв непознат. Не може той по-добре от нас, да знае кое място ни приляга.
-Знае!- засмя се Луната.- А сега тръгвайте! Време е!
-Време е! - обади се и Вятърът, появил се незнайно от къде.- Не се страхувайте, ще бъда внимателен и нежен. Ще ви завъртя в началото на танца, а после бавно ще ви спусна, където пожелаете.
-Време е! - извикаха снежинките.
След тава напуснаха тъмните облаци и се оставиха Вятърът да ги завърти във вълшебен танц. Въртяха се и крещяха от радост, всяка устремена към мястото, което ще и приляга.
-Аз искам!
-Аз искам....
-Тихо! - прошепна Вятърът.- Тихо, защото хората спят и сънуват.
-Какво сънуват? - попитаха снежинките.
-Сънуват красива зимна приказка, а вие сте главните герои в нея.- засмя се Вятърът.
Снежинките притихнаха. След тях и Вятърът се превърна в шепот. Спускаха се тихо надолу към димящите комини на къщите. Спускаха се към своята зимна приказка, в която имаше място за всички.

Кой ми пречи?

Някога преди много години, в едно царство накрай света живеел един обикновен човек. Не се различавал от другите хора от царството, а те също били съвсем обикновени хора, като хората във всички царства на света.
Обикновеният човек, не се различавал с нищо от другите, но самият той не мислел така. Обичал да наблюдава света и да анализира всичко, което види. Винаги се стараел да разбере причините, а най-много усилия влагал, когато не успявал да свърши някоя работа.
Тогава винаги намирал куп причини. Описвал ги и ги класифицирал, но винаги стигал до един извод. Зад всеки негов неуспех , винаги имало някой, който му бил попречил.
Например, ако реколтата от нивата му била малка, най-често това се дължало на съседа, чиято реколта била богата. Ако пък закъснявал за някоя среща, причината била в пътя или времето, но никога в него.
С времето човекът ставал все по-добър в откриването на хората, които били виновни за провалите му. Виновните били толкова много, че се наложило да си направи списък. Всеки ден допълвал списъка, но виновните не свършвали.
Един ден човекът решил да се оплаче на царя. Взел списъците и право в двореца.
-Пречат ми, Ваше Величество!- оплакал се той. Всички ми пречат на всяка крачка и във всеки момент. Искам да накажете виновните и за да съм сигурен, че няма да пропуснете някой, съм направил списъци.
Царят погледнал списъците и ахнал от изненада:
-Човече, но тук е са изброени всички хора в царството. Не мога да повярвам, че всички живеят, с единствената цел да ти пречат да живееш.
-Вярвате или не вярвате, но е така, Ваше Величество. Искам справедливост и защита!
-Чакай, човече! Тук виждам и моето име. Нима и аз ти преча и трябва да бъда наказан?
-Разбира се, че и вие ми пречите!- не се смутил човекът.- Колкото до наказанието, понеже ще ми помогнете, мога да проявя милост и задраскам името ви.
Царят се ядосал. Скъсал всички списъци и наредил човекът да бъде заточен на безлюден остров. Наредил да му дадат всичко необходимо за да се справи, но никой никога да не стъпва на острова.
Минали години и един ден, когато се връщал от едно далечно пътуване, корабът на царя минал близо до острова. Царят решил да провери, какво се е случило със заточеника.
Островът, който преди години приличал на райско кътче, в този момент изглеждал като след преминал ураган.
-Какво става, човече? - разтревожил се Царят.- Какво се е случило тук?
-Ами всички ми пречат, ваше величество. С каквото и да се захвана, все някой проваля работата ми.
-Млъкни нещастнико! - ядосал се Царят.- На острова няма никой друг освен теб. Дори и природните стихии са милостиви към това място. Единственият човек, който може да ти попречи си ти самия.
-Прав сте, Ваше Величество! -отговорил човекът. - Когато ви казах, че всички ми пречат, бях прав. Дори аз преча на себе си. Всички до един ми пречат, но аз направих списък. Ще ви го дам, за да накажете виновните, а в замяна аз ще ви махна от списъка. Само, че искам сурови наказания. Не може така, целият свят да се съюзява срещу мен!

Две години Прочети това

Днес стават две години от началото на Прочети това. Тази година посрещам датата със смесени чувства. Смених шаблона още преди месец. Синия плътен цвят, който в началото ми харесваше, в последните месеци ме подтискаше.
Може би причината е, не в цвета, а в това, че Прочети това се позабрави и вече не е толкова полезен. Предполагам, че причината е в мен, но толкова мога.
Миналата година отворихме блога, но малкото отзовали се, сигурно са очаквали чудеса, защото се отказаха бързо. Хората забравят, че едно място е такова, каквото го направят самите те. Самият аз, в началото на годината качвах свои неща там, за да дам пример, но нямаше ефект.
Напоследък рядко някой от участниците се сеща за блога, но пък участието винаги е било единствено право, а не задължение. Там няма цензура, а и правилата не са ограничавали никого.
Искам и да благодаря на всички, които през изминалата година са направили поне малко за Прочети това. Няма да го правя поименно, защото няма да ми стигне мястото тук, но се радвам на всяко направено нещо.
Аз не съм загубил желание да споделям там. Зная, че например Facebook е много по-подходящо място. Групата Блогово, която направихме преди месец е с много повече живот от Прочети това и мисля,че ще се развива и расте още.
Само, че аз съм преди всичко блогър и ще се опитвам да поддържам Прочети това живо, докато мога. То носи полза на блоговете, чиито публикации са там. Не само в деня, но още имам посещения от неща публикувани преди година или дори две. Не зная, колко от блоговете са се сдобили с нови редовни гости чрез Прочети това. Няма начин да разбера, но съм сигурен, че има.
Пред седмица погледнах статистиката на Прочети това. Спаднала е почти наполовина от тази през предишната година. Реших отново, че си губя времето, но погледнах в новия дизайн на Blogger. Ето два скрийншота за посещенията на постове, два-три дни след публикуването им.





Различни са, но зная нивото на посещенията на много блогове. Голяма част от новите блогове имат не повече от 50 посещения при нов пост. Има полза от Прочети това, а докато мога да съм полезен, ще го правя.
Всъщност по-малкото количество споделени неща там, са от полза. Така те остават повече време пред погледа на гостите и имат повече шанс.
Единственото, което ме притеснява е, че качвайки основно аз неща, се ограничава разнообразието, но не мога да направя нищо по въпроса.
Получи се, не като празничен пост, а като панахида, но Прочети това, ще го бъде и занапред.
Ето и едно приятно клипче, за компенсация, че няма торта:

Без рози

Косите ни слана попари,
превърнаха се в снежни планини,
Сред глетчерите няма рози,
там няма стари спомени дори.

Днес вече не сме същите
и розите не са това, което бяха.
Живеем сред бетон и арматура,
а романтиците умряха.

Днес розите растат във парници,
прекрасни са и без бодли.
На цвят и мирис ги докарват,
докарват ги и на живот дори.

Докарват ги, но не е същото,
а роза без бодли е скучно цвете.
Една любов пък без бодли,
не оцелява седмица дори.

Не са виновни розите,
не са виновни времената.
Не е виновна и сланата,
попарила косите.

Ако една любов е истинска,
дори сред глетчерите оцелява.
Ако и розата е истинска,
сред снеговете оживява.

Сърдити млади хора

Виждам ги често, но рядко им обръщам внимание. Не са в моя свят, а живеят в свой, но се съмнявам, че имат такова място. Не им е нужно, както и самия живот.
Сърдитите млади хора казват, че не се интересуват от материалното, но държат на елементи от облеклото и аксесоари, демонстриращи принадлежност към тяхното общество. Всъщност те презират и всяка форма на организация. Това е в противоречие със собствените им действия, защото когато създават хаос, могат да бъдат много организирани.
Сърдитите млади хора, не бързат за никъде. Времето не ги интересува, защото нямат бъдеще. Поне те не го виждат или е толкова мрачно, че не искат да го видят. Нямат и минало, защото забравят всичко преживяно. Има много хора, които също нямат минало и бъдеще, но сърдитите млади хора, нямат и настояще. Нямат настояще, защото съществуват в него само формално с адресна регистрация, ЕГН и лична карта. Само, че нито околните, нито държавата ги забелязва. Те не са нужни на никого, дори на себе си.
Не ги забелязваме, докато не започнат единственото нещо, в което са добри. Не ги забелязваме, докато не започнат да рушат.
Сърдитите млади хора са добри в разрушаването. Декларират вяра, че само с разрушение на гнилото старо общество светът ще стане по-добро място. Вярват в това, въпреки че нямат вяра в нищо и на никого.
Вярват и рушат, винаги когато им се удаде възможност. В това са добри. Толкова добри, че често пъти ги използват. Използват ги същите хора, които държат юздите на обществото, което сърдитите млади хора искат да разрушат. Използват ги, а те дори не разбират това. Не разбират, че ако унищожат имуществото на банка или пък на държавата, за която са ненужен боклук, всъщност не губи нито банката, нито държавата.
Банката си покрива щетите от застраховката, а застрахователите си избиват загубите от хора, които са също толкова смачкани, като сърдитите млади хора.
Разрушавайки света, който мразят и който не ги желае, сърдитите млади хора, всъщност му вливат нови сили. Техният бунт, може да срине един тиранин или диктатура, но тяхното място заемат други и нещата остават същите. Няма как и да се променят, защото сърдитите млади хора, могат само да рушат. Знаят всичко за разрушението и това им стига.
Стига им, защото в разрушаването се чувстват силни. Силни са и хората ги забелязват. Говорят за тях, сочат ги с пръст и се страхуват.
Тогава и само тогава, сърдитите млади хора съществуват за околните. Съществуват и за миг имат настояще, а може би през праха на разрушеното виждат и бъдещето си.
Бъдеще, в което земята не е покрита с листенца от розови цветове, но е някакво бъдеще.
Какво ли виждат в него? Каква ще е съдбата им? Къде изчезват след като остареят?
Никой не знае и не се интересува, но може би отговорът е в историята на едно движение от миналия век. Преди около година четох за съдбата на хората от хипи-поколението. Тези, които са оцелели от наркотиците, отдавна не са същите сърдити млади хора. Малцина са още в затвора, но останалите са се вписали в обществото, което са мразили. Вписали са се толкова успешно, че често са за пример. Не искат да си спомнят старото време и нещата, в които са вярвали. Заменили са ги, със сигурност и са станали „по католици от Папата“. Видели са, как хората, които са били тяхно знаме, са натрупали без свян милиони. Разбрали са, че системата, само използва техния гняв и са се примирили. Позволили са на системата да ги претопи и тя го е направила. Забравила е старите истории и им е дала настояще. Дала им е може би и бъдеще, срещу тяхното покорство и отказ от миналото.
На тяхно място идват други сърдити млади хора. Без минало, бъдеще и настояще. Гневни и готови да разрушат всичко, но без идея какво ще построят върху развалините.
Системата ще претопи и тях. Не от милосърдие или защото е добра. Ако беше добра, системата нямаше да създава такива хора.
Ще ги претопи и ще забрави миналото, за да скрие, че сърдитите млади хора са прави. Прави са, че всичко мирише на гнило и трябва да се разруши. Сърдитите млади хора го знаят, както всички нас. Само, че не знаят нещо, което е по-важно от това. Не знаят, че преди да разрушиш нещо, трябва да имаш план, какво ще изградиш. Да имаш план и сили, да го направиш. Иначе е безсмислено. Системата ще ги използва и претопи, за да създаде на тяхно място нови сърдити млади хора.

Чудото

Някога преди много години, в едно царство през девет планини в десета, живеел стар цар. Много неща бил видял през живота си. Много неща бил чул и преживял.
Годините били направили косите му сребърни, погледа му уморен, а него спокоен и търпелив. Никога не бързал, никога не се ядосвал и никога не се учудвал на нищо.
Дните на Царя, преминавали монотонно. Сутрин решавал набързо делата на царството. Решавал ги бързо, защото познавал всичко и всички в царството. Каквото и да се изникнело, то вече се било случвало и преди. Царят дори не се замислял, а пращал съветниците си да погледнат в старите книги и да приложат същото решение. През останалата част от деня, Царят прекарвал с своята градинка. Там сред своите цветя и дървета, забравял за всичко.
Царят нямал наследници. Нямало на кого да предаде трона, но не се тревожел за това. Всичко в царството било подредено, както в аптека. Съветниците му обаче всеки ден му припомняли това. Уж се притеснявали за бъдещето на царството, но били загрижени за своето бъдеще. Днес били добре, но царят бил стар, а следващият можел да е всякакъв.
Царят не обръщал внимание на ежедневните подмятания, но един ден му омръзнали и решил да направи нещо. Събрал съветниците си и го попитал, кой според тях, трябвало да заеме трона след смъртта му. Попитал ги и как трябва да го избере.
Съветниците отдавна били готови с отговорите. Според тях тронът трябвало да поеме някой от тях, за да запази добрите традиции. Изборът бил право на Царя, както и начинът, по който щял да избере най-достойния от тях.
Царят се засмял и казал:
-Може би сте прави. Аз нямам пристрастия към никой от вас. Познавам ви отдавна и зная всичко за вас, но не мога да определя кой е най-достоен. Затова ще поставя едно условие. Който го изпълни, той ще е моя наследник. Искам от вас да ме накарате да се учудя. От години нищо не ме е учудвало, затова задачата е трудна, но имате пълна свобода. Който успее да ме накара да се учудя, той ще е моят наследник!
Съветниците не се бавили, а веднага започнали борбата. Някой от тях довели магьосници, които правели всякакви чудеса, но за царя вече били познати. Други купили от далечни страни всякакви странни предмети и животни, но нищо не можело да учуди царя.
Не след дълго съветниците му се отказали, но пък вече били повдигнали въпроса за наследника и предложили да поканят в надпреварата принцове от цял свят. Само,че принцовете не искали да се правят на клоуни и затова царят организирал поредица от турнири. Кандидатите се борили с оръжие в ръка, изпитали смелостта и мъдростта им. При всяко изпитание много принцове отпадали, докато накрая останали само двама. На следващия ден в последното изпитание, името на наследника, щяло да бъде известно.
Двамата кандидати се изправили пред царя и чули правилата на последното решаващо изпитание. След това единият от тях пристъпил напред и заявил, че се отказва.
-Ваше Величество, няма да участвам в утрешното изпитание. След като чух условията, съм сигурен, че аз ще го спечеля, защото ми е познато и съм го преминавал много пъти. Само, че докато течеше надпреварата се убедих, че противникът ми е по-достоен от мен за наследник на трона ви. Няма да е справедливо, да заема мястото по този начин.
Царят се усмихнал и дълго гледал принца, който се отказал.
-Ти спечели, млади човече!- казал накрая Царят.- Утрешното състезание няма да се проведе, защото е безсмислено. Когато започна търсенето на мой наследник казах, че ако някой успее някога да ме учуди, той ще бъде избраника. Мислех, че познавам всичко на този свят и нищо не можа да ме учуди, но ти успя. Рядко през дългия си живот съм виждал човек, който е готов да признае предимството на друг. Чудо е, да се откажеш от спечелена битка, за да дадеш предимство на справедливостта. Ти ще си моят наследник и не се притеснявай, че противникът ти е бил по-добър в надпреварата. Избирам теб, защото за един цар е важно не да бъде най-добрият във всичко, а да преценява реално кой най-добре ще свърши задачата.

По-малкото зло

В гората край едно малко селце се, появил се огромен и страшен Змей. Изгонил всички животни от гората, унищожил посевите в полето и съборил къщите на селяните. След това пратил вест до старейшините:
– Искам всяка сутрин да ми носите по един печен вол и три бъчви с вино! Иначе ще изгоря гората и селото, и вас ще изям накрая.
Стреснали се селяните. Досега били живели спокойно, без много радост, но и без беди. Не познавали такова зло и не знаели, какво да правят.
Умували, умували и решили да повикат Приказния Юнак на помощ. Дори в тяхното малко селце, били достигнали разказите за геройствата му. Убивал змейовете, където ги срещне и се разказвало дори, че в един ден успял да убие цели три змея.
Приказният Юнак пристигнал веднага и търпеливо изслушал хората. Разкършил снага, показал мускулите си и приел задачата да убие Змея.
– Няма проблем! – рекъл Юнакът. – Аз колко змейове съм убивал, един повече няма да ме затрудни. Само че, има малък проблем. Напоследък не съм във форма. Трябва ми месец -два, за да се подготвя за битката. През това време всеки ден ще са ми нужни по два печени вола и шест бурета с вино.
– Божееее! – зяпнал Селският Идиот. – Този е по-лаком от Змея!
– Млъквай, глупчо! – скара ли му се. – Направи си сметката и ще видиш, че сме на печалба. Това е по-малкото зло, което ще ни отърве от голямото. Ще потърпим месец-два и бедите ни ще приключат.
Спазарили се селяните с Приказния Юнак. Всеки ден му пекли по два вола и му носели по шест бъчви с вино.
Юнакът ял и ставал все по-силен и силен. Само че, минали два месеца, минали три, а Юнакът все не бил готов за битка. Змеят също си живеел добре в гората и изглеждал сит и доволен.
– Аз може да съм глупак, но поне до две мога да броя! – обадил се Селският Идиот.
– Млъквай, глупчо! – ядосали се селяните. – Разбрахме вече, че този играе в комбина със Змея. Утре ще го изгоним и ще си храним само Змея. От двамата оставяме по-малкото зло.
Речено - сторено. Изгонили селяните юнака и започнали да хранят Змея. Само че, след месец-два в селото не останали нито волове, нито вино. Зачудили се селяните, какво да правят. Мислили, мислили, но не могли да измислят нищо.
Тогава незнайно откъде пристигнал друг Змей. Предложил да помогне на селяните и заедно да изгони натрапника.
– А какво ще искаш в замяна? – попитали селяните.
– Ех, какви сте! – засмял се Змеят. – Първо, да изгоним злодея, пък после ще се разберем. Аз съм скромен, сговорчив и с добро сърце. Ще ми е нужна вашата помощ. Трябва да разсеете злодея, за да го издебна и победя без да пострадам.
– Хубаво, но първо кажи какво ще искаш! – обадил се Селският Идиот.
– Млъквай, глупчо! – ядосали се селяните. – Не виждаш ли, че Змеят е честен и добър. Ще ни спаси от злодея, пък после ще се разберем лесно. Няма да иска много.
На другия ден, Змеят заедно със селяните, победили злодея и го изгонили. След това направили голямо празненство и три дни яли, пили и се веселили. Само Селският Идиот не се веселил, но не казвал защо, а ял и пил за двама.
– Добре! – рекъл Змеят на четвъртия ден. – Победихме, празнувахме, а сега да изчистим сметките. От днес аз съм господар на гората, селото и нивите ви. Искам всеки ден да ми носите по един печен вол и три бъчви вино. Искам да ми изградите и замък с три кули до реката. Започвате още днес и само да съм чул някой да се оплаква!
Змеят изпуснал огън и дим през ноздрите си, а селяните уплашени навели глави. След това се втурнали да изпълняват желанията на новия си господар.
– Ама сме късметлии, ей! – засмял се Селският Идиот. – Добре, че сами помогнахме на по-малкото зло да победи. Като го гледам какво е по-малкото, косата ми се изправя, помисля ли, какво щеше да е с по-голямото зло.
– Млъквай, глупчо! – рекли тихо селяните. – Сега не е време за шеги, а ни трябва мъдър съвет.
– Аз съм глупчо и съвети не давам! – не млъквал Селският Идиот. – В главата ми мисли няма, а само въпроси. Ето сега един се върти и не ме оставя на мира. Защо, вместо да помагаме на един Змей, да изгони друг, не изгонихме и двамата? Глупав въпрос от глупав човек! Ако изгоним и двата Змея, нали утре може да дойде трети още по-лош? Я да си мълча и да се захващам на работа, пък вие все ще измислите нещо. Няма значение какво, само гледайте да изберете по-малкото зло!

Умора

Напоследък се чувствам малко уморен. Събира ми се много напрежение през деня. Вечерите и почивните дни забравям за умората, но зная, че тя не си е отишла. Натрупва се и реших да взема мерки.
Прегледах задачите си и отстраних тези, които можех. Направих си и примерен график, за да ми остава повече свободно време, но умората не отминаваше.
Сигурно ми е проличало, защото съветите заваляха. Не, че и когато нищо ми няма, желаещите да ръководят живота ми са по-малко, но....
-Повече трябва да ядеш, момче! - казва един.- Само така ще имаш енергия, да се справиш с умората. И наблягай на месцето и блажното.
-Никакво месо!- намесва се друг.- Най-добре ще ти подейства лека храна. Само плодове, зеленчуци и течности. Много течности! Водата да не е чешмяна, а минерална и никакво газирано.
-Да, бе! - обажда се трети.-С вода ще се оправиш на кукуво лято! Една- две чашки ракийка вечер преди лягане и си готов. Ама домашна, а не от магазина!
-Не ракия, а вино! Червено задължително! По двеста грама най-малко.
- Друго ти трябва на теб! Друго! Я вземи, че се раздвижи малко. Трябва да спортуваш нещо, за да имаш енергия.
-Но, аз спортувам. Ходя пеша поне час на ден, а и не пропускам гиричките и за ден.
-Това ти е грешката! Само почивка ще те оправи. Почивка и повече сън.
-Не! Отпусне ли се човек, нещата стават по-лоши. Колкото повече спиш и почиваш, толкова повече се отпускаш и се чувстваш уморен. Трябва ти график с много задачи, но добре разпределени във времето.
-Кафето помага да знаеш!
-Опитвал ли си редбул?
-Остави ги тези промишлени боклуци! Баба ми прави специален чай. По една чаша сутрин, обед и вечер и за седмица, ще си като нов.
-Защо не опиташ гинко билоба?
Слушам, слушам, а умората не минава. Дори се увеличава с всеки нов съвет. Усилва се, но пък мисля, че откривам причината за умората. Зная и лекарството, но за съжаление не мога да си го позволя.
Някой ден, ще отида далече. Далече от всички, които знаят по-добре от мен, какво ми е нужно. Далече от всички, които ми дават съвети.
Не зная къде е това място, но ако го намеря, сигурен съм, че умората ще изчезне. Дотогава просто ще правя както винаги- ще стисна зъби за ден -два и ще забравя за умората.
Уви за кратко. Само до следващите съвети, за това какво и как трябва да правя.