Дипломация

Един ден в животните в гората се скарали. Всичко започнало от нещо толкова дребно, че никой не го запомнил, но нещата тръгнали на зле.
Казали се тежки думи, разменили се удари, разхвърчала се перушина и козина. Гората заприличала на бойно поле и всички били замесени.
Лъвът по стар навик, не предприел нищо. Интересувал се само от това, което засягало властта му, а когато животните се карали по между си, дори се радвал.
Само че, за разлика от обикновените караници, тази не стихнала след седмица. Не приключила дори след месец и Лъвът трябвало да се намеси.
-Време е да въведа малко ред! -обявил една сутрин Лъвът.
-Тате, нека този път аз го направя.- помолило се малкото Лъвче.- Вече съм голямо, а и съм изчело всичко за великите владетели.
-Защо пък не! - засмял се Лъвът.- Само че, книгите лъжат. Виждало си ме в действие и знаеш, че си имам собствени методи.
-Зная, но ти си си ти. Аз искам някой ден да тръгна по мой път. Искам не само животните в гората, да ми се подчиняват и да ме слушат. Искам думите ми да се чуват навсякъде. Прочетох за един мъдрец, който дори не бил владетел. Бил дипломат и със силата на словото успял да убеди и подчини целия свят. Искам и аз да стана като него.
-Щом искаш опитай!- прозял се Лъвът.-Силата да думите е огромна, но... Всъщност ще го научиш от собствен опит.
Лъвчето не чакало повече. Втурнало се в гората, решено да въведе ред.
Първо отишло при Мечката.
-Здравей, Мецо! Радвам се, че те виждам. Имам нужда от твоята помощ. Ти си силна, умна и с добро сърце. Втора си по ранг в гората и животните те слушат и уважават. Крайно време е да прекратим безсмислените свади и да заживеем, като едно семейство. Ти би могла да дадеш пример, като се сдобриш с Вълка. Нямате какво да делите, а когато другите животни разберат, че отново сте приятели, ще последват примера ви.
-Не зная!- почесала се Мечката.- Ако зависеше от мен, щях да го направя, но Вълкът не ми говори от година.
-Остави на мен!- казало Лъвчето.- Аз ще го убедя.
Отишло Лъвчето при Вълка, похвалило го и го помолило да се сдобри с Мечката. След кратък размисъл вълкът се съгласил, а лъвчето се втурнало нататък.
Обиколило цялата гора и всички му обещали, да забравят враждите си. Прибрало се в Къщи и се похвалило на баща си:
-Успях, тате! Убедих всички и от утре в гората ще цари мир и разбирателство. Трябва да се гордееш с мен! В цялата история на гората няма дипломат като мен.
На другата сутрин лъвчето още в ранни зори излязло навън. Тръгнало на обиколка в гората, за да се убеди, че всичко е наред.
Първите животни, които видяло били Мечката и Вълка. Изправени един срещу друг, се гледали на кръв и свирепо ръмжали.
-Хей! - извикало Лъвчето.-Какво правите? Нали обещахте да не се карате?
-Ами обещахме.- изръмжала Мечката.- Дори се сдобрихме, но Вълкът днес обиди Глигана, с когото не се понасят, а пък Глиганът е пръв мой приятел.
-Нямам нищо против Мечката.- обяснил Вълкът.- Само че, вчера тя е нападнала Лисицата. Лисицата пък е приятел на Язовеца, който е мой приятел.
Лъвчето се опитало да ги сдобри, но не успяло. Тръгнало по пътеката и на всяка крачка срещало да се карат животни, които му били обещали да не го правят. Само че, всяко от тях имало оправдание, че е нарушило думата си.
Прибрало се лъвчето. Било мълчаливо и унило и Лъвът поискал да разбере причината.
-Не става дипломат от мен, тате!- казало тъжно Лъвчето.- Животните се държат все едно не са чули нищо от моите думи.
-Не се притеснявай!- засмял се Лъвът.- Утре ще ти предам моя урок по дипломация и всичко ще се подреди.
На другия ден Лъвът събрал животните. Погледнал ги строго, прозял се, за да видят острите му заби и изръмжал тихо.
-От този миг не искам за чувам никакви караници в гората! Ако някой наруши заповедта ми ще се наложи да го изям.
Животните се разотишли мълчаливо и тихо.
-Ама това хич не беше дипломатично, тате!- обадило се Лъвчето.
-Дипломатично си беше и още как! - засмял се Лъвът.- В книжките ти не пише, но има нещо по-важно от съдържанието на думите на дипломатите. По-важно е кой казва думите.

Полицейското насилие

През миналата седмица темата за родната полиция отново излезе на дневен ред. Два случая, с меко казано „превишаване“ на правата на полицията, разбуниха духовете най-вече във Фейсбук.
Само че, както винаги нещата се сведоха до личностите отговорни по някакъв начин, а не се споменава истинската причина такива случаи да не са изолирано явление.
Преди години беше лесно. Родната милиция беше страж на Партията и хората си знаеха, че е по-добре, да нямаш пресечни точки с нея. Днес системата освен козметични промени е същата, но никой от хората, които се изредиха във властта, няма интерес да промени нещата. Не си спомням управление или министър, при когото не е имало такива случаи.
Причините да няма реформи и промени са много. Може би, някой ден все пак нещата ще се променят, но не в посоката, в която очакваме. С малко желание, промяна на структурите и организацията и подбор, поне външно полицията ни може да има нова фасада. Това рано или късно ще се случи, не защото политическата ни класа го желае, а защото ще бъде принудена да направи това. Все пък сме част от Европа и поне фасадата трябва да лъскава.
Полицията ни може да стане по-ефективна и по-малко корумпирана, но това няма да промени същността на институцията. Тя не зависи от министъра, нито от ръководните кадри. Не зависи и в какви закони ще бъде облечена основната функция на полицията. Най-малко зависи от редовите полицаи, защото те са хора, като всички нас. Добри и лоши, умни и глупави, структурата на състава на полицията, просто копира този на обществото, в което живеем.
Във всички времена, във всички държави, още от създаването на тази институция, основната и функция не е защита на редовите граждани. Полицията, независимо как се нарича, е инструмент на държавата, който трябва да защитава интересите на държавната власт и на тези, които я упражняват в момента. Този инструмент е създаден да служи, независимо , кой държи властта. Няма значение, дали се нарича Бойко Борисов, Станишев, Първанов, Доган, Костов, Димитров, Янев или Сидеров.
Днес управляващите се правят на изненадани, а опозицията на възмутена, но нито едните, нито другите искат промени. Всеки си прави сметката, че когато дойде неговият ред да е на власт, вътрешното министерство, ще е в негови ръце. Тогава този инструмент, ще се използва с пълна сила. За тази цел, колкото нещата са по-зле, толкова е по-удобно. Не е нужно този инструмент на властта да е добър. Достатъчно е да е послушен. При проблеми, вината винаги може да се прехвърли по веригата към най-ниските нива. Това е редовна практика и не е измислена в България.
Не е измислено и това, което знаехме навремето. Знаехме, че е по-добре да нямаш никакви пресечни точки с полицейските структури. Виновен или не, няма значение. Един инструмент, който е създаден само за да се подчинява, не прави разлика.
Не са виновни хората, които работят в полицията. Те са нормални хора, като всички нас, независимо дали са редови полицаи или нагоре във веригата. Виновна е политическата система, а нея няма как да променим. Можем да сменим хората, които я ръководят, но системата се запазва.

Чашите

В една далечна страна, някъде накрай света , преди много години имало едно селце. Селцето може още да е там, но то не е важното в тази приказка. Важно е, че в това селце живеели двама приятели, които са героите в тази приказка.
Двамата не се отличавали по нищо от другите хора в селцето. Израснали заедно в игри и не усетили, кога се превърнали във възрастни хора. На раменете им се стоварили задължения и грижи и нямали много време за друго освен за работа. Само в неделя излизали навън на припек и прекарвали деня в почивка и сладки приказки.
Темите били все едни и същи. За семейството, за времето, за реколтата, за стоката, а накрая завършвали с любимата си тема.
Двамата приятели обичали да се оплакват. Оплаквали се от всичко и това се превръщало в своеобразно състезание.
-Да знаеш, какви лоши неща ми се случиха през тази седмица. - започвал единият.- Имаше и хубави работи, но лошите бяха двойно повече.
-Твоите не са нищо!- отсичал вторият.- Тези, които се случиха на мен, хем са по-лоши, хем са повече. Пък добри неща не са ми се случвали от месец.
Можели да спорят по цял ден и никой не отстъпвал. Понякога дори успявали да се скарат и не си говорили до другата неделя. Тогава забравяли, че са сърдити и започвали отново любимия си спор.
Един ден им хрумнало да потърсят някой, който можел да прецени безпристрастно. В малкото селце нямало такъв човек, но хората казвали, че в близката планина живеел един мъдрец.
Отишли при мъдреца и го помолили да реши спора им.
-Не мога!- отсякъл мъдрецът.- Вие сами ще си решите спора. Всеки от вас най-добре знае, дали доброто или лошото са повече, но трябва да го измерите.
-Как да го измерим?- учудили се двамата приятели.- Доброто и лошото не са жито, за да измерим колко крини има от едното и колко от другото.
-Не са жито, но има начин.- казал мъдрецът.- Ще дам на всеки от вас две чаши. В едната ще слага лошото, а в другата доброто. Ще се върнете тук след година и тогава ще претеглим чашите.
Прибрали се двамата приятели, всеки със своите две чаши. Поставили ги на видно място в домовете си и всеки ден поглеждали вътре, дали не са се напълнили. В едната чаша слагали лошите неща, а в другата добрите.
Годината изминала и отишли отново при мъдреца. Всеки носил своите чаши.
-Е, какво стана?- попитал ги мъдрецът.- Напълниха ли се чашите ви?
-Година беше лоша за мен. Много беди преживях, а доброто беше малко.- отговорил първият .- Слагах всичко в чашите, но днес когато погледнах се изненадах. Чашата за лошите неща е празна, а тази за добрите е препълнена.
-Моята година също беше трудна. Много беди ми се случиха, но и доброто не ме подмина. Ние двамата сме съседи и доброто и лошото, дойдеха ли на гости на единия от нас, прескачаха и до другия. Само че, днес, когато погледнах чашите, тази с доброто беше празна, а тази с лошото препълнена.
Мъдрецът се засмял. Взел чашите и ги обърнал. Нито една от тях нямала дъно.
-Но как? - изумили се двамата приятели. - Нали поне две от чашите бяха пълни?
-Никога не са били. - отговорил мъдрецът.- Чашите са като вашите души. През тях преминава и доброто и лошото, което ви се случва. Вие решавате, какво ще задържите вътре. Ако задържите лошото, ще сте изпълнени с него, дори да е малко. Ако задържите доброто и душата ви ще е изпълнена с него.

Чувствителният тигър

Един ден в една далечна гора се появил тигър. Гората била прекалено малка и отдалечена, а хищниците рядко я навестявали. Животните в гората дотогава, живеели спокойно и мирно, но скоро това се променило. Всяка сутрин някое животно липсвало и всички се досещали, какво се е случило.
Рядко някой виждал тигъра. Криел се в гъстите сенки и се прокрадвал безшумно към поредната си жертва. Животните виждали само сянката му, но и това им било достатъчно. Никой нямал желание, да види тигъра отблизо и да стане поредната му жертва.
Един ден Заекът, докато се промъквал през най-гъстите храсти, без да усети се озовал точно пред устата на тигъра. Тигърът бил сит и дремел на припек, но Заекът замръзнал на място. Целият му живот преминал пред очите му в един миг, а силите му го напуснали и не можел да помръдне.
Минала минута, минали две и Заекът започнал да се съвзема. Внимателно опитал да отстъпи назад. В този миг Тигърът отворил едното си око, а лапата му бързо се стрелнала и затиснала Заекът.
-Бягаш!- чул Заекът тъжен глас. - Всички бягат от мен. Никой не ме обича. Казват, че съм жесток и обичам да убивам. Казват, че кръвта на жертвите ме радва. Никой не се интересува, защо го правя и дали ми харесва. Ти мислиш ли, че съм жесток?
На Заекът не му се умирало и се опитал да даде верния отговор:
-О, не! Виж, аз не те познавам и само съм чувал за теб, но предполагам нещата са много преувеличени. Сигурно имаш и основателни причини за постъпките си, каквито и да са те. Кой съм аз? Един незначителен дребен заек, който няма право да съди другите.
-Хм!- изръмжал Тигърът и отслабил натиска.- Разбира се, че имам причини. Всъщност ям други животни. Ям ги, но не защото съм зъл, а за да помогна на тях и на гората. Избирам болните и слабите, за които животът е мъка. Спасявам ги, нали разбираш?
-Разбирам напълно!- окуражил се Заекът.- Ти всъщност помагаш на другите. Вчера например си спасил от мъките цели два елена. Болни ли бяха?
-Ами, да! Всъщност не бяха болни. Това беше най-тъжното и сърцето ми се свиваше, докато ги поглъщах. Само че, нямах друг избор, защото помагах на гората. Елените тук са прекалено много и ако не огранича броят им, ще унищожат цялата гора. Изядох ги, но след това дълго плаках.
-О! Ти си един много чувствителен тигър!- възкликнал Заекът и усетил как лапата се отмества от него.
-Разбира се! Само че, никой не иска да ме разбере.-заплакал Тигърът.
-Аз те разбирам!- възкликнал Заекът и внимателно отстъпил крачка назад.
-Наистина ли!- възкликнал Тигърът и лапата му нежно притиснала Заека.- Наистина ли ме разбираш?
-Ами, да!
-Тогава би ли се съгласил, да те изям? Мога да го направя и без твое съгласие, но съвестта ще ме гризе. Виж ако ти сам поискаш да те изям, ще го преживея по-леко. Пък и утре никой няма да можа да ме обвини, че съм действал жестоко, както хладнокръвен убиец. Това е важно за мен. Моля те!
-Виж!- разтреперил се отново Заекът.- Разбирам те, но не мога да приема това. Ако бях стар или болен или със смъртта си щях да помогна на гората, може би щях да се замисля. Само че, съм млад, здрав и не искам да умирам. Освен това с мен няма да се наядеш. Аз съм само късче месо и дори няма да усетиш, че си ме глътнал. Нямаш никаква причина да ме яде. Ако го направиш, само ще дадеш повод на животните, да говорят, че си жесток убиец.
-Убиец ли?- изревал Тигърът.- Аз съм най-чувствителният тигър на света, но не прощавам обидите от никого.
Тигърът скочил на крака и след миг Заекът вече бил изяден. Облизал се, полегнал отново в храстите и една сълза се стекла по бузата му.
-Ето, че отново ме накараха да съм лош. Утре пак ще говорят клевети за мен. Ще казват, че съм изял бедното зайче, а никой няма дори да се опита да ме разбере. Всеки на мое място би се защитил от грозните обиди на Заекът. Всеки би постъпил така и не би изпитал съжаление за постъпката си, но мен ще сочат с пръст и ще съдят. Ще осъждат постъпката ми и мен, нима това е важно? Нима не е по-важно не какво правиш, а какво чувстваш?
Тигърът проронил още идна сълза, след това положил глава на лапите си и заспал. Сънувал нощта, когато отново щял да се промъква тихо към поредната жертва. Не заради себе си, разбира се. Единствено за полза на другите.

Страната на Драконите

Преди много, много векове, когато на Земята още се случвали приказки, хората се страхували само от едно нещо. Това не били Царете им, които били всемогъщи, но смъртни. Хората не се страхували и от магьосниците, защото всяка лоша магия, можела да бъде победена с добра. Не се страхували и от природните стихии, защото те отминавали бързо, а с времето се научили да се предпазват от повечето от тях.
Имало обаче нещо, което смущавало и дните и нощите им. Дори мисълта за него, изправяла косите им от ужас. Това били Драконите.
Никой не знаел, кога ще се появи поредният дракон. Спускал се от небето, или изскачал от някое езеро. Унищожавал без милост всичко изпречило се на пътя му, а хората дори не забелязвал.
Нищо и никой не можел да спре Дракон. Много юнаци опитвали, но загивали в страшни мъки. Цели армии, тръгнали на битка с някой дракон изчезвали безследно.
Хората опитвали всичко което знаели. Опитвали с хитрост и страшни оръжия, опитвали с магия или се опитвали да смилят драконите с дарове, но никой не успявал.
Драконът унищожавал всичко и изчезвал, както се бил появил. Никой не знаел къде живеят, но сред хората се носел слух, че зад девет планини в десета, се намирала Страната на Драконите.
Там живеели драконите, там излюпвали яйцата си и отглеждали малките си. Мястото приличало на пустиня, но драконите били сурови създания.
Мъжките дракони се интересували само от битките. Младите дракони едва дочаквали да укрепнат крилата им и напускали родния дом. Тръгвали по широкия свят, унищожавайки всичко изпречило се пред погледа им. След това се завръщали и с гордост споделяли подвизите си. Спорели, кой от тях е по-жесток и често стигали до битки помежду си.
Женските дракони били кротки създания. Били толкова кротки, че не можели да убият и муха. Не напускали никога Страната на Драконите и целия си живот прекарвали в грижа за малките дракончета. Със съпрузите си се срещали рядко, но били свикнали с това. Не познавали любовта и не страдали от дългите раздели.
Един ден обаче, когато се завърнал в семейното гнездо, един Дракон донесъл и малко увехнало цвете. Закачило се за бронята му при поредната битка и не го усетил, докато Драконката не го видяла.
-Аууу!- възкликнала тя.- Колко е красиво това, което си ми донесъл. Никога не съм виждала такава красота. Какво е това?
Драконът бързал за поредното събиране, където щял да се хвали с подвизите си, но решил да бъде учтив.
-Това е цвете! Хората го наричат маргаритка.- обяснил и поискал да се измъкне, но Драконката го задържала.
-Благодаря ти! Прекрасен подарък! Само не разбирам, защо ми го донесе.
Драконът се почесал по главата, но след това се сетил, какво правят хората в такива случаи.
-Защото те обичам!- рекъл и отлетял преди да последват други въпроси.
Отлетял без да знае, че с думите и действията си променил завинаги Страната на Драконите.
Драконката не знаела какво означават тези думи, затова грабнала цветето и изтичала до съседката, за да я попита. Съседката също не знаела, затова попитала майка си. Тя също не знаела, но си спомнила за една стара Драконка, която когато била млада, прекарала цял месец в страната на хората.
За радост на всички старата Драконка още била жива, а и си спомняла, какво е цвете и какво означава любов.
-Аууу! - изревала сърдито съседката.- Как така твоят хубостник ти носи цветя и ти се обяснява в любов, а моят не го прави?
-Аууу! - включили се и другите Драконки.- Нашите непрокопсаници също не са го правили никога.
Вдигнал се шум до небесата и всички Драконки се втурнали да искат обяснение. Драконите отбили първата атака, защото били заедно, но въпросите продължили при всяка възможност.
Скоро никой дракон не смеел да се върне без цвете в къщи. Само че, това не било достатъчно. Всяка драконка искала да и казват, че я обичат поне веднъж дневно. Искали и цветя, разбира се, а Драконите нямало как да откажат.
Вече нямали време за подвизи и хората си отдъхнали. Повече нито един Дракон не напуснал Страната на Драконите. За да осигурят достатъчно цветя, се хванали на работа и превърнали мястото в прекрасна градина.
Ако някой ден намерите тази страна, можете спокойно да се разходите по прекрасните и поля. Там живеят хиляди Дракони, но няма да ви забележат. Разделени по двойки, с преплетени опашки и криле, те се интересуват само от един от друг.
-Обичам те, мила!- казва Драконът и нежно откъсва едно цвете за любимата си.
-Обичам те, скъпи!- гука Драконката и заменя цветето с целувка.

Преди две три седмици видях една картинка във фейса с пожелание от Рени, да прочете приказка по тази картинка. На картинката бяха изобразени два влюбени дракона и приказката се оформи в главата ми. Става бързо, но след това идва сложният момент. Трябва някой да запише думите, а напоследък съм се захванал с нещо важно за мен и все не оставаше време.
Докато се тутках, Gloxy- Floxy, вече беше изпълнила желанието с прекрасната приказка:

Влюбеният дракон

Когато все пак намерих време, за да запиша моята приказка, както винаги излезе нещо различно от това, което беше в началото. Все пак на мен ми хареса и това я спаси от кошчето.

Организацията и хората

Наскоро се замислих за организацията в нашия живот. На пръв поглед за много хора изглежда, че светът е прекалено организиран. Отделният човек на практика е ограничен в действието си, а опитите за контрол дори в личния ни живот стават все по-настойчиви.
От друга страна, често изпитваме чувство, че живеем в държава и свят управлявани от хаосът. Неща, които се случват редовно почти без да се променят, всеки път създават проблеми и хаос. Тук всяка зима има валежи от сняг, но ни „изненадват“. Всяко лято, пролет и есен, вали дъжд, но отново сме изненадани. Какво ли би се случило, ако ни споходят проблемите на Япония от миналата година?
След всяка изненада се намират виновни, които не са създали организация, но през следващата година нещата си повтарят. Дали причината е в нашата некадърност, или грешката е другаде.
Как се създава организация на какъвто и да е процес, се учи от почти всеки студент. И аз съм правил проекти, но след завършването си съм виждал само два пъти и то инцидентно, някой да създава организация, както трябва. Затова пък съм виждал много хора, които висят по 16-20 часа на роботните си места, твърдейки, че ако ги няма, няма кой да организира работата.
В повечето случаи вместо организация, се наблюдава съзнателно създаден хаос, а когато въпреки него се свърши някаква работа, заслугата естествено е индивидуална. Наличието на организация се свързва с индивидуални качества, а не е така. Ако един процес е организиран добре, то той работи добре, а участващите хора са само заменими изпълнители.
Нека все пак нахвърлям начинът да се създаде организация, който работи независимо от това, какво ще се организира.
На първо място трябва да е ясна крайната цел и началното състояние. Следва описанието на процеса. Удобна форма е така нареченото Дърво на процесите. То може да се започне от един човек, маркирайки основните етапи, но за довършването му са необходими хора, които са запознати с отделните етапи.
Дървото представлява пътя от началното положение до целта. Върху него се нанасят последователността на процесите във времето и необходимото за всеки процес. Някои от етапите могат сами по себе си да се нуждаят от разбиване, но това и проблемите се виждат още на този етап.
След като се опише процеса, се определя какво е нужно за управлението му и къде да са точките за контрол. Разпределят се отговорностите и организацията е създадена. От тук нататък се правят само малки промени, за да се допълнят евентуални пропуски.
Описвам нещата прекалено схематично и опростено, но това е начинът. Лесно е и се прави еднократно. Не съм запознат, но предполагам, че все пак подобна схема се използва и в някои държавни или общински структури. Само че, не работи и всяка година или при всяка смяна на управлението започва сочене с пръст на виновните и търсене на нови организатори.
Струва ми се, че зная причината. Това са хората. Не отделните изпълнители и ръководители, а системата на подбор. Както казах организацията започва от нулата при всяко ново управление. Няма разлика в целите и началното състояние. Няма разлика и в самите процеси, но за да работи една такава верига, трябва да се потърсят подходящите хора за всяко място във веригата.
Само че, обикновено се прави обратното. Всяка нова власт има определен кръг от хора, на които трябва да се намерят места. Затова веригата се преправя така, че да е удобна за тях, а не, за да работи. При провал, тази практика също е удобна, защото вината и отговорността се прехвърлят на ниските нива, играещи ролата на бушон.
След това се демонстрира загриженост, работи се денонощно и филмът започва отново. Актьорите са доволни, а пък за публиката, на никого не му пука.

Магията на притежанието

Преди хиляди години в една далечно царство, властта поел нов владетел. Поел я точно навреме, защото нещата не вървели добре. Царството се нуждаела от промяна и всеки негов жител знаел това.
За външен наблюдател, царството било земен рай. Хората имали всичко, от което се нуждаели. Нещо повече, хората имали дори много неща, от които не се нуждаели. Имали всичко в излишък, но не били щастливи.
Не винаги в царството нещата били такива. В миналото то било бедно и неизвестно, но един от неговите владетели, решил да промени това. Първо поканил от цял свят известни майстори. Обещал им пълна свобода, ако се заселят в царството, но никой не приел. Свободата не можела да нахрани нито тях, нито семействата им.
Царят не се отказал. Решил да покани магьосниците от цял свят. Магьосниците приели. В много страни те били преследвани и избивани без милост, а Царят им давал пълна свобода.
В началото в царството настъпил хаос, но скоро магьосниците въвели свой ред и нещата се оправили. Магьосниците със своите магии, преправили и царството. Направили го приятно място за живот и започнали да учат и месните хора на магия.
Замогнали се хората, защото вече всеки можел чрез магията да има каквото пожелае. Замогнало се и царството и станало приятно място за живот. Много хора от други царства, искали да живеят в него. Дори майсторите, които преди това били отказали, сега се молели да живеят в царството.
В царството нямало бедни, нямало гладни, нямало хора без дом. Ако някой пожелаел нещо, махвал с вълшебната пръчка и го придобивал на мига. Ако някой бил гладен, махвал с вълшебната пръчка и мигом трапезата му се изпълвала с храна. Ако някой нямал дом, махвал с вълшебната пръчка и се сдобивал с такъв, какъвто желаел.
Всички жители на царството имали вълшебни пръчки и били обучавани в магията от най-могъщите магьосници.
Когато новият Цар поел властта знаел, че нещата не са добре. Уж всички имали всичко, а никой не бил щастлив. Уж всичко било наред, а хората не се усмихвали. В царството и хората липсвала радостта.
Царят се зачудил защо е така. Нали всеки имал каквото поиска и то в количества много по-големи, отколкото му трябвало? Загледал се в хората по-внимателно и разбрал.
Хората не се интересували, дали това, което притежават им е достатъчно. Повече се интересували от това, което имали другите и дали то не е повече. Затова , когато махвали с вълшебната пръчка, искайки храна, те не искали каква да е храна. Искали храната да е по-изискана и повече от тази на съседите си. Ако пък махнели с вълшебната пръчка и поискали дом, домът им трябвало да е по-голям, по-красив и по-удобен от всички други. Дори царският дворец изглеждал като колибка, в сравнение с новите сгради, изникващи като гъби след дъжд.
Хората можели да имат всичко, но не били доволни. Докато обикалял Царят не видял нито един щастлив човек, но срещнал много нещастни. Хора нещастни от щастието на друг.
Царят също не бил щастлив. Царството сега било богато и известно, но тъгувал по старото царство, където хората нямали много, но можели да се усмихват и да се радват на щастието на друг човек.
Решил Царят да събере магьосниците и да ги помоли да оправят нещата. Нали знаели всички магии и можели всичко.
В определения час пред двореца се събрали всички жители на царството. Царят не се бил сетил, че магьосниците обучили всички и сега всеки жител бил и магьосник.
Изслушали магьосниците молбата на Царя. Замълчали и дълго мислили. Накрая един много стар магьосник поискал думата.
-Съжаляваме, Ваше Височество, но няма как да изпълним волята ви. Много от нас също тъжат за старото царство, но сме безсилни. Магиите ни владеят времето и пространство. Можем да създаваме или унищожим, каквото си поискаме, но тук срещаме сила по-силна от нашата магия. Срещу магията на притежанието, нищо не може да се направи. Ненаситността на хората е сила, която ние създадохме, но днес тя е по-силна от нас.

Страната на некадърниците

Някога преди много години в едно царство се родил Принц. Всъщност мястото където се родил само се наричало царство. Било малко градче, далеч от всички пътища, но имало Цар.
Никой не се интересувал от царството, защото било бедно и дори не било оградено с крепостни стени. От една страна никой цар в историята му, не могъл да събере дори част от средствата за крепостна стена. От друга пък никой не проявявал желание да владее бедното царство.
Принцът трябвало да наследи трона, но баща му имал други планове за него. Изучил го, въоръжил го с най-добрия меч, който намерил и го изпратил да си намери богата принцеса. Нямало смисъл да седи цял живот в място, което дори птиците били напуснали отдавна.
Принцът не искал да се разделя с родното място, но знаел, че баща му е прав. Събрал малко багаж, сбогувал се с хората и тръгнал да си търси късмета.
Скоро стигнал едно голямо и богато царство. Още на границата научил, че е дошъл точно навреме. Царят на царството търсел жених за дъщеря си и организирал турнир.
Записал се Принцът, но като гледал другите кандидати се смутил. Всички били богато облечени, а свитите им от слуги били по-многобройни от жителите на неговото царство. В дома му само Царят имал един стар слуга, а Принцът вършел цялата ежедневна работа сам. Сам се обличал и къпел, сам почиствал стаята си, дрехите и оръжието си. Сам се грижел за коня си и дори понякога и храната приготвял сам.
Турнирът започнал и всеки ден полето пред двореца се огласяло от шума на битките и аплодисментите или освиркванията на публиката. Всеки ден отпадали принцове, а победителите продължавали на другия ден.
Принцът скоро се съвзел от смущението в началото. Установил, че многото слуги не помагали на съперниците му, защото на арената били само двама. Побеждавал един след друг противниците си и накрая спечелил турнира.
Царят както бил обещал веднага му дал ръката на Принцесата. Направили голяма сватба и три дни всички яли, пили и се веселили.
Когато празненството завършило, Царят започнал да въвежда Принцът в тънкостите на управлението. Обяснил му как е устроено царството, запознал го със съветниците си и го оставил да огледа всичко сам.
Принцът обиколил двореца, запознал се с работата на придворните и се върнал при Царя с много въпроси:
-Изумен съм! Толкова хора, които не са си на мястото не съм си представял, че може да има. Никой от придворните не е годен за поста, който заема. Ето например ковчежникът не може дори да брои! Може да опразни цялата хазна и дори няма да разбере. Искам да махнем веднага този некадърник.
-Ееее! Не бързай толкова, зетко!- засмял се Царят.- Зная, че е некадърен, но ми е жал да го заменя. Той толкова време е на този пост, пък и не може да работи нищо друго. Освен това заместниците му движат всичко и той на практика не прави нищо.
-Добре де! Щом е така, остави го, но тук е пълно с некадърници. Началникът на стражата, освен да пие, за друго не става. Началникът на армията не може да различи лък от копие. Придворният поет, не е написал нито стих от двадесет години. Писарят, дори сам не може да разчете, какво записва. Готвачът не различава на вкус солта от захарта, а Художникът е далтонист. На шегите на Шута се смее само той, но дори той не знае кое точно е смешното в тях.
-Не става, зетко! Не става!- отвърнал Царят.- Зная всичко, но също както при ковчежникът, те нищо не правят. Заместниците им вършат цялата работа.
-Тогава защо поне не накажеш някой от тях? Пак ще са си некадърни, но поне ще започнат да се стараят.
-Мислил съм и това.- обяснил Царят.- Само че, не ми дава съвестта. Те не са виновни, че не стават за постовете си. Виновен съм аз, защото съм ги поставил там. Мислил съм и да ги заменя със някой от подчинените им. Всяка година се появяват кадърни младежи, които могат да работят. Само че, ако сложа кадърните за мои придворни, кой тогава ще работи. Както и да го пресмятам, при всяка промяна всички губят.
-Тогава замени мен! - ядосал се Принцът.- Не искам да ставам Цар, с армия от некадърни придворни!
-И за това съм мислил!- засмял се Царят.- С удоволствие, но дъщеря ми ще е нещастна. Харесва те, а аз също. Ако не беше се явил на турнира, щях да ти предложа хубаво място в царската оръжейница. Началникът не разбира от нищо и ми трябва някой, който да върши неговата работа.
Мислил съм, но не става. Сега се успокой и поемай царството. Не е сложно. Само трябва да подсигуриш достатъчно будали, които да вършат работата на некадърните ти придворни. Както ти казах всяка година идват нови млади хора, които искат и могат да работят. Лошото е, че напоследък взеха да се сърдят и да бягат по другите царства, но не се притеснявай и от това. Там е същото и някой ден ще се върнат отново. Защото няма страна на некадърниците. Цялата Земя е тяхна, а от Земята няма как да се избяга.

Вълшебната маска

Имало едно време едно малко царство. В него живеели тихо и спокойно цар и царица. Всичко им било наред и щели да живеят щастливо, но си нямали дете и това помрачавало дните им. Опитвали всичко, но без успех, а годините отминавали и ги завладявало отчаяние.
Един ден Царят научил, че в царството бил пристигнал могъщ магьосник. Хората разказвали, че може всичко, но странели от него. Магиите му били силни и можел да изпълни всяко желание, но самият магьосник бил странен и неприятен човек. Изпълнявал желанията и не искал нищо в замяна, но винаги правел и нещо различно. Допълвал нещо свое, към желанията на хората и правел така, че те не можели да познаят желанията си.
Затова малко хора имали смелостта да поискат помощ от магьосника, но Царят и Царицата нямали избор. Помолили го, да направи така, че да имат дете. Магьосникът се усмихнал и ги уверил,че желанието им ще бъде изпълнено. Не поискал награда, а на другия ден, когато го потърсили, той си бил заминал.
Минала година и за радост на Царят и Царицата, те се сдобили с малка дъщеричка. Не знаели, дали магьосникът има пръст в тази работа, но и не се интересували, защото цялото им внимание било за малката принцеса. Били щастливи и нищо не можела да отнеме щастието им.
Принцесата растяла обградена с любовта не само на Царя и Царицата, а и на всички жители на царството. Растяла жизнена, умна и добра и всички и се радвали.
На безоблачното небе на щастието, се появявало сами едно облаче, което помрачавало щастието на родителите ѝ. Колкото повече растяла принцесата, толкова повече се виждало, че тя била грозна. Това не намалявало любовта на хората, които я познавали, но родителите и се притеснявали за бъдещето ѝ. Знаели, че светът не се състои само от добри хора, а грозотата може да направи горчив, дори живота на една принцеса.
Когато пораснала Принцесата го усетила. На баловете никой принц не я канел на танц, въпреки че била най-добрата танцьорка. Никой принц не искал да говори с нея, въпреки че по ум превъзхождала другите принцеси. Никой принц, не поискал ръката ѝ въпреки, че получавал с нея и половината царство.
Царят и Царицата се тревожели всеки ден. Измисляли хиляди начини, за да привлекат някой принц, но без резултат. Накрая се примирили, но всеки ден проклинали магьосника, който бил виновен за нещастието им.
Минали години и един ден съобщили на Царя, че старият магьосник в отново в царството. Втурнал се Царят разярен и го обсипал с порой от обвинения и проклятия.
Магьосникът не трепнал. Изчакал Царят да млъкне уморен и казал:
-Не разбирам гнева ти! Получи каквото искаше, а дори и повече. Дъщеря ти има повече качества, от която и да е друга на света. Това,че е грозна не пречи нито на теб и царицата, нито на поданиците ви, да обичат своята принцеса. Казваш, че искаш да променя своята магия? Мога, но за да дам нещо, трябва първо да отнема. Дали ще бъдеш доволен, ако направя принцесата съвършена красавица, а и отнема качествата, които обичате в нея.
Царят замълчал смутен, навел глава и си тръгнал. Само че, магьосникът съвсем не бил толкова неприятен тип, колкото го изкарвала мълвата. Замислил се как да помогне на принцесата и накрая измислил.
На другият ден отишъл в двореца и подарил на принцесата една маска. Била толкова лека, че принцесата не я усещала и толкова ефирна, че царят и царицата, колкото и да се взирали, не можели да я забележат.
-Отново ли се подиграваш с нас!- огорчено попитал Царя.- Никаква маска няма на лицето на принцесата, а дори да има, не върши никаква работа. Принцесата е същата, каквото беше преди да сложи маската.
-Маска има!- отговорил магьосникът.- Направих я така, че хората не могат да я видят с очите си. Маската пречупва това, което усещат със сърцето си. Тези, които носят добро в себе си, ще виждат принцесата прекрасна, като делата ѝ. Тези, които носят злото в себе си, ще виждат него, а не образа на принцесата.
Магьосникът си тръгнал, като по пътя си разказвал на всички за вълшебната маска, която създал.
Скоро от целия свят започнали да идват хора, желаещи да видят принцесата. Всъщност повечето от тях не се интересували от принцесата, а искали да проверят себе си.
Странно, но от този ден никой повече не забелязал, че принцесата е грозна. Всички хора, които идвали, хвалели красотата ѝ и разказвали за това, когато се върнели по родните си места. Скоро се намерил и принц, който очарован от красотата на принцесата, поискал ръката ѝ.
Царят и Царицата с радост се съгласили. Направили сватбата и три дни всички яли, пили и се веселили. После всички заживели щастливо.
Само понякога, Царят си спомнял за странния магьосник и се замислял. Не вярвал на магьосника, не вярвал в магията на маската, не вярвал дори, че маската съществува. Не вярвал, но не споделял съмненията си с никого. Не знаел нищо за магиите, но с годините вече бил опознал хората. Това било достатъчна причина, за да не проронва нито дума.

Пътят пред България и българите

В последните години все по-често се замислям, за състоянието на страната ни. Опитвам се да потърся причини, грешки и пропуснати възможности, които са в основата на незавидното ни състояние.
Чета много публикации, които анализират и дават рецепти. Ако се съди по тях, всеки втори българин знае причините и има рецепта за излизане от дупката. Всеки сочи път за развитие и спасение на България и то единствен път.
Невероятно е, че при толкова знаещи и можещи, нищо не се променя и дори няма надежда за това. Още по-странно е, че хора, които декларират почти еднакви позиции, вместо да се захванат заедно на работа, прекарват години в спорове, кой от тях е по-велик.
Всъщност не е странно. Причината не е някакъв специфичен български ген или манталитет. Вече знаем, че не сме уникални в нищо. Не сме най-надарените, но не сме и идиотите на човешкия род.
Причината е по-скоро в структурата на медийното пространство. Телевизията, вестниците, а вече и интернет пространството, вместо да са източници на информация, все повече се превръщат в поле за личен ПР. Думите и идеите отдавна не са важни. Важното е, че ги е казал Някой.
Този Някой, независимо дали е политик, журналист, бизнесмен, интелектуалец или просто блогър, анонимен или не, чува само своите думи. Интересува се само от собственото си битие, а идеалите са само средство, за да го подобри. Купуват се и се продават на килограм, срещу каквото се предлага.
Може би някой ще каже, че такова е времето. Ще каже, че поколението е изродено или деформирано, но не съм съгласен. През миналата година препрочетох два пъти „ Строители на съвременна България“. Всеки прочит на книга е различен, а при тези търсех нещо, което може да ми даде отговор на проблемите днес.
Симеон Радев се е постарал да създаде подробна картина на времето. Пречупена през личните му симпатии или антипатии, но в голямата си част правдива. Това, което не ми хареса при тези прочити е, начинът на описване на събитията. Всяко от тях се свързва с определена личност и излиза, че целият ход на историята се движи от волята на един или друг човек. Това е в тон със заглавието, но не е вярно.
Все пак книгата съдържа огромна галерия от човешки образи, а картината е правдива. Докато четях, реших да ги систематизирам, но не можах. Не можах, защото търсех строителите. Хора достойни и честни идеалисти, готови да пожертват живота си за добруването на България.
Не открих такива.
Събитията са отдалечени във времето, но открих хиляди неща, които и днес се случват всеки ден. Хората и отношенията им, не са били много различни. Омраза, двуличие, алчност, дебелоочие, кариеризъм, убийства, насилие и грабежи от държавата и хората. Липса на алтернатива и люшкане, партизанщина и манипулирани избори. Използване на държавната власт и съдебната система за разчистване на лични сметки и какво ли още не. Не видях строители с ангелски криле, а хиляди хора, които действат подтикнати от желанието за лична изгода и слава.
Действията на тези хора са част от строителството на България, но причината не е в желанието им. Ореолите им са създадени от част съвременниците им или от самите участници в процесите, но не са истински. Това са били реални хора, същите като тези, които живеят днес. Просто са използвали възможностите на времето и са намерили своето място. Времето е определяло поведението и действията им, а те само са се възползвали. Всеки прави така и днес.
Утехата ни може да е единствено във факта, че въпреки това България е вървяла напред. Бавно и неусетно , за да бъде оценено в един човешки живот, но напред.
Днес нещата много приличат на онова време, въпреки че ще се намерят хора, които няма да искат да го признаят. Днес отново започваме от нулата, а времето, когато ще забравим проблемите е далече. Хората са същите и всеки гледа неговата паничка. Ситият не вярва на гладния, здравият на болните, богатия на бедните.
Понякога причините се търсят в бедността ни. Общото ниско ниво на доходите, прави нещата да изглеждат по-грозни, но дори в богатите страни, нещата принципно са същите. По-високият стандарт скрива язвите, но не ги премахва. Човечеството е изградило обществен модел, в който всеки участва. Участва по жестоките му правила, без да има алтернатива. Може да се възползва за да подобри собственото си житие, но не може да ги промени.
Затова когато днес чета анализи, рецепти или критики, не ги приемам за чиста монета. Зная, че няма да дойде спасителят с вълшебната пръчка. Зная, че следващото управление, няма да е по-добро от сегашното. Никъде в света не е имало и няма да има справедливо управление, защото моделът води на власт не хората, които могат повече, а хората, които искат властта повече. Искат я и са готови да направят всичко, не заради някакви идеали, а за собствена полза.
Няма начин да се промени модела на света, в който България е просто незначителна прашинка. С времето нещата вече няма да изглеждат толкова грозни, колкото са днес, но основата им няма да се промени.
Ако има път пред България, то това не е магистрала, а тунел без изход. Не можем да тръгнем встрани, а напред картината не е розова.

Човек на Луната

Командир Джак беше залепил лице на илюминатора и се опитваше да пробие с поглед тъмнината наоколо.
-Знаех си! Онези от планирането отново са оплескали нещо. Само се чудя, защо още им вярвам след толкова години. Щели сме да се приземим меко и точно на определеното място. Вероятността от грешка била едно на билион. Дрън-дрън! Само че, никой от онези търтеи, няма да се мъчи три дни, за да ремонтира счупения стабилизатор. Когато се върнем, първата ми работа ще е да смачкам няколко противни физиономии.
-Цялата програма отива по дяволите!- обади се Борис.- Дори не знаем къде сме се приземили. Когато се върнем някой наистина ще трябва да даде много убедителни обяснения. Някой има ли предположение защо навън е тъмно? В този час би трябвало Слънцето да е огряло точката на кацане.
-Ами ти трябва да знаеш къде сме!- изръмжа командир Джак.- Нали уж ти се водиш навигатор?
-На точното място сме. - намеси се и Лиу.- Има отклонение от около три метра, но това не е фатално. Лошото е, че вместо на твърда скала, сме се приземили на поле покрито с лунен прах. Прахта е причината за липсата на светлина. При тази липса на гравитация, за да се слегне напълно може да са нужни години. Между другото нали знаете, че разговорите ни се слушат и записват на Земята.
-Знаем!- засмя се командир Джак.- Само че, за разлика от теб, нито мен, нито Борис ще го разстрелят. Значи казваш, че положението не е толкова лошо. Програмата ни отива по дяволите, не можем да оправим повредата, но след няколко години, когато прахта се разсее, ще ни намерят, защото сме кацнали на точното място.
-Не харесвам чувството ви за хумор, командире!- сви устни Лиу. - Не забравяйте, че в тази мисия сме с равни права и пълномощия. Сигурен съм, че нашето правителство ще поиска извинение, когато се върнем и ще помисли дали да финансира мисията до Марс.
-Престанете с глупостите! Възможно е положението да не е толкова лошо. Възможно е навън да е чисто. Чувал съм, че при някои мисии е имало подобен проблем. Гравитацията на кораба привлича звездния прах и той блокира илюминаторите и камерите. Лесно ще проверим дали е така. Кой иска да се разходим?
-Съгласно програмата, трябва аз да изляза пръв.-обади се Лиу. - В дневника обаче ще запишем, че сме излезли заедно. Ще бъде символ на общите идеали на обединеното човечеството.
След час тримата бяха навън. Запленени от гледката, не усещаха тежките и неудобни скафандри.
-Някъде там е базата от първото ви посещение.- посочи Борис.- Ако остане време, ще ми е интересно да я видя.
- Прав ти път!- засмя се Джак.- Аз ще пропусна. Идиотите са натъпкали всичко с експлозиви. По някакво причина не успели да го взривят.
-Разбирам!- засмя се Лиу.- Държавна тайна! Аз също бих искал да разгледам, но няма как.
- Можете да разглеждате спокойно. Преместих експлозивите преди години. - чу се непознат глас.
Тримата се огледаха и застинаха. На метри от тях се беше появила човешка фигура. Слънчевите лъчи я огряваха, но тя сякаш ги поглъщаше и оставаше тъмна. Приличаше на сянка и детайлите се сливаха. Лицето беше черно , а силуетът висок и слаб с приведени рамене. Друго не можеше да се различи. Не личеше дали фигурата е мъжка или женска, не личеше дали има някакви дрехи или е гола.
-Знаех си!- изръмжа през зъби Джак, когато се съвзе от изненадата.- Жълтите отново са ни прецакали. Това е тяхно дело.
Борис се втурна и застана между двамата:
-Спокойно приятели! Не мисля, че това е човешко дело. Нека все пак първо изясним нещата. Кой си ти и как попадна тук?
-Кой ли?- учуди се фигурата.- Сигурно питате за името ми? Някога мисля, че имах, но съм го забравил. Нали разбирате? Тук съм сам и няма кой да ме повика по име. Мисля, че дойдох преди десетина години. Някаква агенция продаваше парцели на Луната. Не беше от известните. Някакъв сбръчкан старец, когото властите издирваха за измами. Не беше продал нито едно и го съжалих. Поиска десет долара за цялата Луна. Сигурно веднага ги е превърнал в евтино уиски. Така и не разбрах, защото щом си стиснахме ръцете се озовах тук.
-Но, тук... Тук нямаш нищо. Нямаш дом, храна, дрехи. Как живееш тук?
- Живея.- засмя се фигурата.- Не зная как, но живея и дори ми харесва. Да, нямам дом. Нямам храна и дрехи, но на Земята много хора също нямат. Сега ще ви оставя на мира. Сигурно имате много работа. Идвате от Земята, а там работата е важно нещо. Ако ви потрябвам ще съм наблизо.
Фигурата изчезна без следа. Само на мястото където до скоро беше, в прахта личаха следи от боси човешки стъпки.
-Трябва да докладваме незабавно, нали?- промълви Джак.
-Трябва!- отвърна Борис.- Ти си командирът и честа е твоя.
-Ако го направя, ще ме обявят за луд, а след този полет се пенсионирам. Защо не го направиш ти?
-Ще ме обвинят, че съм пиян.- намръщи се Борис.-Значи Лиу ще докладва. Всъщност къде изчезна той?
Намериха го след минута. Стоеше до капсулата, а погледът му се рееше без да се задържа на нещо.
-Стабилизаторът е здрав. - каза.-Ще можем да излетим, когото поискаме.
След това погледът му отново се зарея, спря се за миг на Земята и смехът му прозвуча в шлемовете им.
-Всъщност той е прав! Хората на Земята нямат нищо повече от него. Нищо! Нали?

За пастира и стадото

В едно царство далеч на Изток живял един велик владетел. Славата му се носела през цялата земя и нямало човек, който да не е чувал името му.
Не винаги било така. Когато се възкачил на престола, царството на владетеля било малко и слабо, но с времето той успял да създаде огромна империя. Не се свенял да използва всякакви методи, не само за да завладее други царства, а и за да въведе ред в своето.
За външни хора изглеждало, че в царството му всичко е наред. Всички поданици падали по очи дори при споменаване на името на владетеля. Целували му краката, издигали му храмове и му принасяли жертви, като на бог.
Владетелят обичал тези демонстрации на подчинение. Понякога използвал хората като жив килим, друг път решавал с един жест дали ще живеят или умрат, в зависимост от настроението си.
Бил жесток, но хората търпели без да кажат и дума. Търпели и му се подчинявали безусловно. Ако някой посмеел да каже лоша дума за владетеля, не неговите стражи, а поданиците му наказвали провинилия се. Всеки заговор против владетеля бил разкриван още в зародиш и то от някой участник в него.
Един ден все пак един заговор успял. Един от роднините на владетеля, успял да го отстрани от трона. Не посмял да го убие, а го затворил в клетка, докато реши какво да прави с него. Не знаел как ще реагират хората в царството, но скоро се успокоил.
Хората се втурнали да честитят на новия владетел. Падали по очи пред него, целували му краката и във всички храмове, заменили статуите на стария владетел с тези на новия.
Всички вкупом говорели, колко лош бил стария владетел и колко добър новия. Проклинали стария и изпълнявали всяка воля на новия.
Новият владетел харесвал тези демонстрации на подчинение. Скоро разбрал, че колкото по-лошо се отнася с поданиците си, колкото по-жесток е, толкова повече те го боготворят.
Хората търпели и му се подчинявали безусловно. Ако някой посмеел да каже лоша дума за владетеля, не неговите стражи, а поданиците му наказвали провинилия се.
Един ден новият владетел решил, че е време да се разправи със стария. Изнесли от подземието клетката, в която бил затворен.
-Реших да не си цапам ръцете с тебе. Няма да те убия.- лукаво се усмихнал новият владетел.- Ще те предам на бившите ти поданици и те ще решат съдбата ти. Ти не беше добър пастир за стадото си и е дошло време, стадото да реши съдбата ти.
-Моето време вече е изтекло.- отговорил старият владетел.- Да не бях добър пастир, но един владетел не трябва да е пастир, а поданиците му стадо. Защото не само пастирът оформя поведението на стадото, а и стадото определя, как ще действа пастира. Както казах, моето време е изтекло. Вече ти си пастир и каквото е стадото ти, такъв ще станеш и ти.

Снежната принцеса

Преди много много години, в едно царство накрай света, живеели цар и царица. Живеели щастливо и спокойно, обичали се и не можели един без друг, но имало едно нещо, което помрачавало щастието им.
Двамата нямали деца, а това им тежало.
Годините отминавали една след друга, а надеждата не ги напускала. Търсели помощта на лечители и магьосници, но никой не успял да помогне.
Един зимен ден, двамата се разхождали в градината на двореца. Вървели по една от алеите и внезапно пред тях се открила чудна гледка. Сред затрупаните със сняг храсти стояло едно малко момиче. Било красиво като снежинките. Косите му блестели по ярко от злато, а усмивката му била по-топла от слънчев лъч.
Царят и Царицата дълго не могли да повярват на очите си. Нямали представа как се е появило момичето там. Попитали го, но то мълчало, а когато се приближили разбрали причината.
Момичето било направено от сняг. Всеки детайл бил оформен до съвършенство, но това било просто статуя от сняг.
Царят и Царицата дълго не можели да откъснат очи от гледката. Когато дошли на себе си, Царицата пристъпила внимателно към снежната статуя и я помилвала.
В този миг се случила чудо. Статуята оживяла и се превърнала в истинско малко момиче.
Настъпили щастливи дни за царското семейство. Най-голямата им мечта се била сбъднала. Вече имали всичко.
Двамата не се отделяли от малката принцеса. Давали ѝ всичката си любов и внимание, а тя се нуждаела от тях. Въпреки, че вече не била снежна статуя, малкото съкровище се нуждаело от специални грижи.
Не понасяло прекалената топлина и силните слънчеви лъчи. Това не смущавало Царя и царицата. Не казали на никого как се сдобили с рожбата си. Важното било, че имали своето дете.
Годините минавали, принцесата растяла и се превърнала в красива и умна млада жена. От целият свят идвали хора, за да видят чудната принцеса, но никой не знаел истината за нея.
Идвали и много принцове и всеки от тях оставял сърцето си в краката на принцесата. Само че, тя не харесвала никого, а родителите ѝ не бързали с търсенето на жених. Притеснявали се за времето, когато тайната щяла да се разкрие, защото кой ли Принц би се съгласил да се ожени за Принцеса създадена от сняг.
Един ден, обаче сърцето на Принцесата трепнало и тя се влюбила в един принц. Той също бил влюбен в нея и поискал ръката ѝ от родителите ѝ.
Царят и Царицата нямало какво да направят. Опитали се да забавят нещата, подложили Принца на изпитания, но той не се отказал. Тогава му разказали всичко. Разказали на Принца, как се сдобили с рожбата си. Обяснили му, че Принцесата се нуждае от специални грижи и не е като другите принцеси.
Принцът обаче бил лудо влюбен и нищо не можела да го разколебае. Построил специален дворец, в който имало всичко необходимо за принцесата. Вътре било винаги прохладно, а за де не се чувства принцесата, като в затвор, направили огромни градини със специално подбрани цветя.
Дошъл денят на сватбата и гостите се събрали в новия замък. Принцът и принцесата били прекрасна гледка и всички им се любували. Само Царят и Царицата чувствали някаква тревога. Познавали Принцесата от малка и чувствали, че в нея има някаква промяна. Изглеждала щастлива, но светлината, която се излъчвала от сякаш намалявала с всяка минута.
Скоро и останалите гости забелязали това. Принцесата помръквала и се смалявала с всяка минута. Всички изпаднали в паника и разтревожени извикали лекар, но той не открил причината.
Царят и Царицата взели нещата в свои ръце. Преместили Принцесата в помещение, където било много студено, но не настъпила никаква промяна. Тогава Царицата се досетила:
-Тук няма никаква топлина, но Принцесата се топи. Само едно нещо, може да е причината за това- Любовта.
-Нима аз съм причината?- натъжил се Принцът.- Нима моята любов е това, което убива Принцесата.
-Да да беше така!- отговорила Царицата.- Щеше просто да си отидеш и животът на детето ни щеше да е спасен. Само че, мъжката любов няма тази сила. Това което убива принцесата, е нейната любов.
Всички навели глави и замълчали, но след час размисъл решили все пак Принцът да си тръгне. Надявали се, че разстоянието ще намалят силата на любовта.
Принцът се приближил до Принцесата, за да се сбогува. Целунал я за последен път, но тя обвила ръце около него и не го пуснала да си тръгне. Силата и намалявала с всяка минута и скоро от принцесата останала само локва кристална вода.
Принцът не могъл да сдържи сълзите си. Навел се и докоснал с пръсти последната следа от Принцесата. Една сълза се търкулнала по бузата му, паднала и се смесила с водата на пода.
Тогава се случило чудо. В стаята станало топло и горещо. Гъста пара покрила всичко, а когато се разпръснала Принцесата била жива и здрава в обятията на Принца.
-Чудо! - промълвил Царят.
- Не! - усмихнала се Царицата.- Просто Любов.

Кошчето

Отново беше препълнено, но това беше нормалното му състояние. Боклуците бяха покрили дори пода около него и продължаваха да се трупат.
Познато състояние, защото чистачката минаваше веднъж седмично. Прехвърляше нещата в голям чувал, помиташе пода около него и си тръгваше до следващата седмица.
Когато беше ново, понякога чистачката му отделяше повече време. Дори си правеше труда да го измие веднъж месечно, но това отдавна беше минало. Днес беше мръсно, препълнено и забравено.
Не се сърдеше. Това беше неговата работа, но то не я приемаше така. Казваше си, че е нужно и полезно. Без него офисът скоро би се затрупал боклук. Прекалено тежко беше, дори за обикновено пластмасово кошче, да знае, че никой не се интересува от него. Затова понякога мечтаеше или по-скоро фантазираше.
Преди година в него попадна една книга. Престоя около месец, защото чистачката беше болна. Кошчето презираше нещата, които попадаха в него, но с книгата беше различно. Тя беше начетена и с маниери. Дори покрита с отпадъци, изглеждаше различна и интригуваща. Имаше какво да сподели и беше чудесен слушател.
През този месец говориха всеки ден и кошчето научи много неща. Книгата беше пътувала по света, беше се докосвала до хиляди хора и не криеше знанията си. Някои от тях кошчето никога не би научило само. То дори не знаеше, че освен трите кошчета на етажа, в света имаше още милиони кошчета. Почувства се гордо, че е част от толкова многобройна общност. Представи си за миг огромната армия, която бяха и как животът на хората зависеше от тях. Армия, която всеки ден освобождаваше хората от ненужните неща.
Хубав месец беше. Имаше нужда от повече такива, защото все по-често се чувстваше забравено и непотребно. Днес беше препълнено, а още беше началото на седмицата.
Не се чувстваше добре. Беше му омръзнало да събира нещата, които хората изхвърляха. Все по-често се замисляше, че много от нещата, попадаха в него случайно. Просто хората изхвърляха всичко, без значение дали беше ново или старо. Без значение, дали им беше нужно или не. Без значение, дали още можеше да се използва или вече не ставаше за нищо.
Замисляше се, че хората се бяха променили. Бяха престанали да ценят нещата си. Бяха престанали да ценят и него. Всъщност хората вече не ценяха нищо.
Един лист смачкан на топка, удари кошчето и то се стресна за миг. Беше получавало много удари и ритници през живота си, но този път го заболя. Досега приемаше всеки удар с усмивка, но този път не ударът го прекърши. Почувства се старо, безполезно и излишно, също като нещата, които хората изхвърляха в него.
Листът отскочи, търкулна се и спря под близкото бюро. Никой не го забеляза. Не го забеляза и чистачката. Днес не беше ден за почистване, но тя се появи влачейки найлоновия чувал. Прехвърли в чувала боклуците, помете набързо и спря за миг загледана в старото кошче.
После си тръгна изоставяйки чувала си, но след минута се върна. В ръцете си носеше ново кошче. Натъпка старото в чувала и постави на негово място новото.
Никой не забеляза промяната. След час кошчето беше пълно. Дори подът около него беше покрит с боклуци, а чистачката щеше да мине отново чак другата седмица. Хората не се интересуваха от това дали има място в кошчето. Опитваха да почистят себе си.

Гладната кокошка

Имало едно време една кокошка. Живяла в едно малко селце накрай света. Животът ѝ не бил лесен. Стопанинът ѝ бил развейпрах и пияница. Не се грижел за стоката си, а по цял ден прекарвал в кръчмата.
Кокошките си дори не хранел. Само прибирал яйцата им и ги продавал, за де вземе пари за пиене. Когато яйцата не стигали, продавал и самите кокошки, ако успеел да ги хване.
Кокошката, за която е историята винаги успявала да избегне ножа, но животът и не бил лек. През лятото било лесно да си намира сама храна. Я червейче, я тревичка, я трохи изтърсени от филията на някое дете. През зимата обаче, снегът скривал всичко годно за ядене, а понякога, когато навън виели зимните ветрове, кокошките по цели дни оставали гладни.
Лягали и си ставали гладни и били готови да изкълват всичко, което им се предложи. Нашата кокошка също често си лягала гладна. Обичала да го прави рано, доста преди слънцето да се скрие. Обичала да си ляга, защото тогава сънувала, а сънят бил единственото хубаво нещо в живота ѝ.
Когато сънувала се пренасяла в друг свят. По-хубав, по-добър и по-сит. Свят, в който всички кокошки били щастливи.
Кокошката често си лягала гладна, но не винаги сънищата и били свързани с храната. Понякога сънувала, че ще снесе най-прекрасното яйце на света. Сънувала и на другия ден наистина снасяла най-прекрасното яйце на света.
Друг път сънувала, че успявала да скрие от стопанина си цял полог яйца и да ги измъти. Сънувала и след месец два наистина се сдобивала с поне дузина прекрасни пиленца.
Вярно, че стопанинът веднага продавал и най-прекрасното яйце и прекрасните пиленца, но кокошката била доволна и от малко. Вярвала, че сънищата помагат на хубавите неща да се случват и винаги, когато имала възможност сънувала.
Един ден сънувала, че има нов стопанин. Добър и работлив. Сънувала, а на другия ден наистина имала нов стопанин.
Старият проиграл цялото си имущество на карти. Спечелилият продал веднага всичко, за да има пари за пиене и имота попаднал в добри ръце.
Новият стопанин бил и добър и работлив. Стегнал къщата, подредил двора и направил нов и уютен курник за кокошките. Вече нямало нужда да обикалят по улиците, за да намерят с какво да заситят глада си. Всеки ден новият стопанин им сипвал толкова жито, че дори не можели да изядат всичкото.
Всички кокошки се били щастливи. Охранили се, перушината им винаги била чиста и лъскава, петлите вирнали гребените, а кокошките снасяли всеки ден.
Всички кокошки били щастливи, с изключение на една. Кокошката, която обичала да сънува с всеки ден ставала все по-слаба и нещастна. Каквото и да я примамвал новия стопанин, тя никога не опитвала житото с другите кокошки. Не искала да влезе и в новия курник и прекарвала по цял ден навън ровейки в праха.
Често залезът я заварвал гладна. Често снасяла яйцата си където ѝ падне, а след това не можела да си спомни мястото. Едва пристъпвала и не се интересувала от нищо и никого.
Само вечер кокошката се оживявала за кратко. Щом слънцето започвало да приближава хоризонта, кокошката се втурвала към родния двор. Не влизала в курника при другите кокошки, а се свивала в единия ъгъл на двора. Затваряла очи и сънувала. Сънувала прекрасни сънища, в които имала всичко. Сънувала, че ще снесе най-прекрасното яйце на света. Сънувала, че от него ще се излюпи, най-прекрасното пиле на света. Сънувала и вярвала, че сънищата помагат на хубавите неща да се случват.

Далечна страна

-Здравей, дядо! Къде си тръгнал в тази жега? Обяд е и всичко живо се е скрило от палещите лъчи на слънцето. Бързаш ли? Днес всички бързат, но в тази жега няма да отидеш далече. Ела поседни тук на сянка. Пийни водица и събери сили. След час два, ще продължиш с нови сили и ще наваксаш. Седни, седни. От къде си дядо? Не си тукашен. И дрехите и говорът са ти различни.
-От далеч съм, момче. Толкова далеч, че вече не помня къде е моето царство. Не помня дори кога тръгнах. Не помня и нищо по пътя.
-А защо си тръгнал, дядо? И къде?
-Дълго е за разказване, момче. Дълго е за разказване, защо тръгнах, а да си призная, не зная къде отивам. Просто искам да се махна по-далеч. Сърцето дърпа назад, а умът казва: „Напред!“.
-Разкажи, дядо. Имаме време. Щом не знаеш къде отиваш, може да останеш тук. Не е идеалното място, но е поносимо. Само жегата на обяд е голяма, но ще свикнеш. Хората свикват и с по-лоши неща.
-Ще ти разкажа. Защо да не ти разкажа, щом искаш и имаш време. Само,че няма да остана тук. Не е заради жегата, а заради привикването. Казваш, че хората свикват с лошото и е така. А не трябва! Свикнеш ли с малкото зло, след него идва голямото.
От далеч съм, момче. Толкова далеч, че не помня къде е моето царство. Не помня и как тръгнах, но помня защо.
Моето царство си беше царство, както всички останали. Доброто и лошото се редуваха, както и царете, но навсякъде е така. Обичах си царството, търпях лошото и се радвах дори на малкото добро.
Царете се сменяха често и видях много, но всички бяха еднакви. Надути, алчни и безразлични към хората. Всеки който се възкачваше на трона, забравяше за всичко друго. Интересуваше го само властта и какво може да получи от нея.
Не бяха само царете. Всеки цар се обграждаше със съветници и ласкатели. Те бяха дори по-лакоми от него. По-алчни, по-безочливи и по-жестоки.
Един ден на трона се възкачи поредният цар. Цар, като цар. Нито добър, нито лош. Нито умен, нито пък много глупав. Както и предишните царе и този имаше своите недостатъци. Имаше, но не ги признаваше никога, защото най-големият му недостатък беше, че е влюбен в себе си.
По цял ден прекарваше пред огледалото да маха с ръка на въображаеми или реални почитатели. Радваше се и на най-глупавия комплимент, но се гневеше на всяка критика.
Царството не беше в цветущо състояние, но при новия цар нещата се влошаваха с всеки ден. Всички знаеха това и недоволни гласове често нарушаваха спокойствието на царя.
Дори докато се гледаше в огледалото, нямаше как да не види признаците на разрухата. Това не тревожеше царя, но нямаше как да запуши устата на всички недоволни.
Нямаше как той да е виновен. Той беше най-умния, най- способния, най-красивия цар на света. Нямаше как и съветниците и ласкателите му да са виновни, защото той ги беше избрал и правеха само това, което им каже. Тогава?
Царят бързо намери решението. Трябваше да има виновни и той вдигна пръст и ги посочи.
Първи бяха.... Всъщност не помня кои бяха първите виновни. Спомням си само, как царят вдигаше пръст и сочеше поредните виновни за състоянието на царството.
Вдигна пръст и посочи търговците. Всички се възмутиха от тях и също започнаха да ги сочат с пръст. Много от търговците се обидиха, събраха си стоката и заминаха в други царства. Само че, нашето царство не стана по-добро място.
Царят вдигна пръст и посочи знахарите. Те били виновни за всички беди в царството. Били алчни и не се интересували от здравето на хората, а само от парите. Хората също скочиха и посочиха с пръст знахарите. Знахарите се обидиха, събраха си билките и заминаха в други царства. Царството не стана по-добро място, а хората не станаха по-здрави.
Царят вдигна пръст и посочи кочияшите. Не разбрах защо и как, но те били виновни за всички беди в царството. Кочияшите се обидиха и заминаха в други царства. Царството ни не стана по-добро място.
Царят вдигна пръст и посочи учените. Учените също заминаха....
Царят вдигна пръст и посочи младите. Били мързеливи и неуки и затова царството не вървяло. Младите хора заминаха....
В царството почти не останаха хора. Тогава царят вдигна пръст и посочи старците. Нямаше кого друг да посочи, защото само ние бяхме останали.
Нямаше кой друг да ни сочи с пръст, но се сетих, че и аз бях сочил. Сочил бях търговците, знахарите, кочияшите, учените и младите. Засрамих се и се замислих, а на другата сутрин потеглих на път. Нямаше значение къде ще отида, но не исках да остана в царство, в което съм виновен за всички беди.
С мен тръгнаха и други старци. Не се обръщахме назад и не зная дали някой е останал в царството. От тогава все вървя, но вината ме преследва.
-Ами царят, дядо? Какво стана с него и съветниците му?
-Не зная, но сигурно са си още там. Сигурно царят си царува и всеки ден се гледа дълго в огледалото. Няма значение, че в царството няма никого. Щом няма хора, няма и кой да го критикува. Няма и кого да посочи, но ако му се наложи зная, че винаги ще намери.
-Че защо му е царство без хора, дядо? Нима кривото огледало е по-важно от хората?
-Не огледалото го задържа там, момче. Не огледалото, а властта. Нея вижда всеки път, когато погледне в огледалото. Нейните аплодисменти чуват ушите му. А сега ще тръгвам. Не бързам за никъде и не зная къде отивам, но съвестта не ме оставя да спра. Сбогом, момче! Сбогом!

Джуджето Скръц

Всяка зимна сутрин го срещам. Всъщност то се лепва за мен още от входната врата. Не го виждам но чувам гласът му, следващ ритъма на стъпките ми:
-Ссръц, скръц, скръц....
Не обичам скърцащи звуци, но този не ме дразни. Зная, че го прави нарочно, но звукът ми харесва.
Джуджето Скръц, през лятото се крие на студено. Не в земята, защото много хора забравят, че Земята е топла. Дори и зимно време, под замръзналата кора на снега и леда, земята живее свой живот. Сърцето и бие, а дъхът и е прекалено топъл за джуджето.
Затова джуджето Скръц, още с първите лъчи на пролетното слънце се скрива високо в планината. Избира северните склонове и търси места, където слънчевите лъчи рядко огряват. Там снегът се задържа през цялата година, но Сръц не е щастлив.
Липсват му хората и с нетърпение очаква зимата. Тогава се спуска по заснежените склонове на планината, отпочинал и препълнен с енергия.
Познавам го отдавна. Още от времето, когато бях малко дете и сутрин нахлупил шапка бързах за училище.
-Скръц, скрац, скръц.... -лепваше се джуджето за мен.- Страх ли те е? Скръц, скръц, скръц....
-Защо да се плаша? -питах наперено аз , но ускорявах крачка.
-Скръц, скръц, скръц....Защото съм страшен. - надуваше се Скръц.
-Не си страшен!- смеех се аз.- Страх ме е от тъмното, а не от теб. Теб мога да управлявам, както поискам. Ето виж!
Затичвах се, а след това спирах на място.
-Видял ли?
Скръц замлъкваше, но за кратко. Бързах за училище и нямаше как да стоя цял ден на едно място. Тръгвах и той се появяваше отново.
-Скръц, скръц, скръц.... Наистина ли не те е страх? Защото мога не само да следвам стъпките ти. Ако искам мога и да те ощипя. Ето виж!
Не отговарях и усещах как студът зачервява ушите и носът ми. В отговор само ускорявах крачка и се загръщах с топлия шал. Скоро връхлитах в класната стая, задъхан от бързането, но оставил Сръц навън.
-Виж, това вчера не бях аз.- посрещаше ме Скръц на другата сутрин.- Това беше друг Скръц. Той е неприятен тип, с когото нямам нищо общо. Опитва се да ми подражава, но винаги се проваля. Аз съм забавен и само търся приятели. Скръц, скръц, скръц....
С времето станахме почти приятели. Почти, защото никога не знаех дали този който се е прилепил и следва стъпките ми е добрия Скръц или онзи другия.
Всъщност с годините вече не ме е страх и от двата. Не ме е страх от тъмното, а когато студът щипе носа и ушите, дори се усмихвам.
Днес след десет дни почивка отново тръгвам на работа. Зная кой ще ме посрещне на входната врата.
-Скръц, скръц, скръц.... Къде се загуби? Честита ти Нова Година! Хей! Някой казвал ли ти е, че винаги бързаш повече отколкото е нужно? Скръц, скръц, скръц....
-Зная и без да ми казват, но може би така ми харесва. Мога да спра, ако искам, но тогава ти ще изчезнеш.
-Ще изчезна през пролетта. - смее се Скръц.- Дотогава всяка сутрин ще те чакам.
Усмихвам се и ускорявам ход. Скръц, скръц, скръц....

Новата Година

Вече сме в първия ден на Новата Година. Празниците са отминали и скоро ще ги забравим. Ще продължим напред в забързаното си ежедневие, имащо само една посока- напред.
Напред към Новата Година. Казваме, че Новата Година носи нов късмет и надежда, но да си призная, не се радвам на започването ѝ.
Старата година беше тежка. Не само за мен, но и за много хора, които познавам. Не искам да правя равносметка за старата, няма да правя планове и за новата. От една страна причината е в натрупана умора, а от друга е може би това, че остарявам.
Не! Това не е липса на мечти и желания. Имам си ги, но вече зная, че припряността е враг. Зная и, че планирането във времето е капан. Броенето на секунди, минути, часове, дни, седмици и години е грешка. Това броене и планиране може да е удобно за бизнеса, може да е удобно за историците и за прогнозата за времето, но не за човешкия живот. Събитията в него се измерват с общоприетите единици за време, само в миналото, а то е без значение. В бъдещето, което е важно за нас, времето се измерва само с интервалите между две събития. Няма значение, колко време е минало между тях. Няма значение колко години са минали, а колко събития, които заслужава да запомним, се ни се случили.
Затова важно е не наличието на планове и графици, а наличието на мечти и желанието да ги осъществиш.
Е, за Новата Година, поне мечтите ми са в наличност. Някои се влачат от миналата година, а има още по-древни, но както казах в тази област времето е с други измерения. Затова няма да ги подреждам по важност или в измислен ред. Просто ще запазя енергията си, за да им помогна колкото мога. Ще запазя енергия и за радостта от всяка сбъдната мечта.
Честита Нова 2012 Година! Нека през нея всеки да има повече сбъднати мечти!