Корени

Един ден Таралежът вървял през гората и забелязал Заека. Махнал му за поздрав, но Заекът не го забелязал. Навел глава, той вървял криволичейки, не по пътеката, а в храстите покрай нея.
Таралежът се разтревожил. Последвал Заека и скоро го настигнал. Бил застанал пред едно огромно дърво. Почесвал се нерешително и гледал втренчено в основата му.
-Какво правиш, Зайо? Изглеждаш странно!- обадил се Таралежът.
-Какво ли?- стреснал се Заекът.- Ами търся нещо. Търся корените....
-Корени много, Зайо. - засмял се Таралежът.- Тук сме гора и накъдето погледнеш, все корени ще видиш. Вярно, че някои са забити дълбоко в земята, но пък други се виждат с просто око.
-Не търся такива корени, Ежко....
-Ааааа.... Сетих се! Търсиш от онези сладките коренчета, които стават за ядене. Зная къде да намеря и тях. Най-много има на поляната до реката, а сега точно им е времето, когато са най-вкусни.
-Не, Ежко!- ядосал се Заекът.- Не търся такива корени, нито пък тези на дърветата и храстите. Търся своите корени.
-Как своите?- не разбрал Таралежът.- Те корените не са на никого, освен тези, които съм скрил в къщи. Ааааа.... Сетих се! Говориш за Своите корени!
-Точно за тях говоря и тях търся.
-А защо ги търсиш? Защо са ти притрябвали?
-Търся ги защото, всеки говори за тях, а аз не ги виждам. Би трябвало да са тук някъде, но ги няма. Винаги намирам каквото търся, но сега от два дена обикалям и нищо не намирам.
-Че как не ги намираш?- зачудил се Таралежът.- Твоите корени са тук. Моите също, а и тези на всички останали животни. Всички знаем това. Освен това, защо търсиш корените си под дърветата и храстите. Твоите корени не са там. Или по-скоро не са само там. Те са във въздуха, във водата, в слънцето, във вятъра, в песента на птиците, във зловещия вълчи вой през лютата зима, в ромона на поточетата. Те са навсякъде.
-Зная!- намръщил се Заекът.- От малък са ми разказвали това. Само че, ако те са тук, все щях да ги видя или усетя присъствието им, а тях ги няма. Казваш, че са във въздуха, а въздухът е навсякъде по Земята. Казващ, че са във водата, а тя е еднаква навсякъде. Казващ, че са в слънцето, а то грее над всички. Казващ, чеса във вятъра, а той обикаля Земята и се скита на воля. Как корените ми ще са в нещо, което го има навсякъде? Мисля, те просто не съществуват.
-Съществуват, Зайо!- отговорил Таралежът.- Погледни онова дърво! То има корени и то огромни. Скрити са под земята и дървото не ги вижда. Може да живее хиляди години и пак няма да ги види. Само че, корените са там и ако реши да тръгне някъде, те ще го спрат. С нас също е така. Можем да усетим корените си, само когато сме далеч от тук. Само тогава, те ни дърпат назад.
-Хубави приказки, Ежко, но май са просто приказки!
-Така ли? Може би, а може би не. Каза, че въздухът, водата, слънцето и вятърът са навсякъде и навсякъде са еднакви. А замисляш ли се, защо винаги се завръщат тук? Тук в тази гора, която е най- обикновена.

Телевизия

Почивен ден е. Неделя е, но за разлика от друг път, утре няма да скачам рано и да тичам на работа. Има още два почивни дни.
Осем часа е и съм се отпуснал. Мързи ме дори да лежа, но съм си заслужил почивката. Тогава от съседната стая се чува звукът на телевизор. След минута и от другата стая прозвучава телевизор. На различна програма, но все тая.
Отдолу с малко закъснение също прозвучава телевизор. Отгоре.... Слава, Богу, отгоре е тихо!
Излизам на разходка. Пролетта е навсякъде, а слънцето гали и кара всичко, което може да разцъфне, да го направи. Дори и дупките в асфалта изглеждат някак по- красиви, сякаш издълбани от ръката на член на Съюза на художниците.
Правя хубави снимки, но идилията не продължава дълго. Отляво през отворен прозорец, се чува звукът на телевизор. Отдясно му приглася друг. Отпред телевизор, отзад телевизор....
В края на работната седмица четох за една телевизия. За Герговата bTV.... Цензурирала била.... Първо Господари на ефира, после You Tube-то....
-Добро утро!
Че кога не е цензурирала? Всъщност има ли телевизия, която не цензурира? Само не ми споменавайте мръсния канал на Сашо Диков!
Когато бях студент, една година бях на квартира в Младост. Хазаите бяха стари и нещастни хора. Синът им беше принудително изселен, май в Трън. Ремонтирал вилата на съсед от горния етаж и оня вместо да плати, го натопил, че работи частно.
Старците нямаха за какво да живеят. Освен единият ден в годината, когато успяваха нелегално да видят сина си. Без право да му занесат нищо.
Жената се държеше, но старецът беше грохнал. Или седеше в кухнята пред телевизора или обикаляше стаите с цигара в ъгълчето на устните и люпеше семки, които бабата му печеше всеки ден, с надежда да престане да пуши.
Често гледайки екрана на телевизора скачаше и започваше:
-Виж ги тия, бе! Виж ги тарикатите! Всичко им е наред и всичко могат. Ама да не си мислиш, че тия сега са вътре. Тия вътре не са истински! Всичко е снимано предварително и сега само ги прожектират. Има едни други тарикати. Сценаристи им викат. Те пишат всяка дума и описват всеки жест, а тия са като кукли на конци. Нямат собствена воля и каквото им е написано, това играят. Тези са малките тарикати, а големите не се снимат. Големите само пишат сценариите и гледат някой да не обърка репликите. Така е, да знаеш! Ама и в живота е така....
Щях да пиша за телевизията, пък се отплеснах. Всъщност май не съм. Само че, аз няма да спра да гледам bTV-то. Няма да спра да гледам и Нова и другите телевизии.
Няма да спра да ги гледам сега, защото съм го направил отдавна. Телевизорът ми се пуска три -четири пъти в годината и то за половин час на някой научнопопулярен канал.
Лесно е и не ми липсва. Можете да го направите и вие. Ако не можете съвсем без телевизия, вземете дистанционното и изтрийте каналите. Оставете Дискавъри и още един по избор. Лесно е и няма да ви липсват, а ще направете нещо полезно и за себе си и за телевизиите и срещу цензурата в тях.
Защото цензурата е в ръцете на тези, които дават парите, но без вас, те не струват пукната пара. Спрете да гледате не определено предаване, а директно каналите. Нека си цензурират, колкото искат. Пак ще си фалшифицират рейтинга, но рано или късно тези, които плащат за рекламно време, ще се усетят. И да не се усетят, няма да е ваш проблем. Няма да промиват вашите мозъци, а това си е чиста печалба.
Можете да започнете от днес. Вземете дистанционното. Не е трудно.

Читалище паметник „Отец Паисий“

Едно от интересните сгради в Самоков. В тази сграда читалището се премества в края на 1923 година. Самата сграда е построена и като паметник, а на паметните плочи са изписани имената на загинали самоковци през Балканската и Първата световна война.
Докато снимах за пореден път се ужасих от броя загинали.







Козелът

Козелът е бронзова скулптура близо до автогарата в Самоков. Поставен е на каменен блок , в горният край на стълба свързваща пазара с центъра на града.
По замисъл под него има няколко каменни корита, замислени като водостоци. През годините в тях дори хората пускаха рибки, уловени в река Искър, но по-често водоскока не работи, а коритата са празни.
Нарочно не ги снимах, защото Кръстю отново щеше да каже, че го правя нарочно, за да го опровергая за чистотата.
Преди години Козелът изчезна, но имаше късмет и се спаси от претопяване в нелегалните леярни. Не може да се спаси обаче от зевзеците, които периодично боядисват мъжките му атрибути с контрастни цветове.





Годишнина

26 април 1986 година....
Няма пропусна и тази година да отбележа тази дата. Не заради хората, които помнят какво се случи и бяхме съвременници. Една ядрена авария е страшна за съвременниците, но последствията за следващите поколения са невъобразимо по-страшни.
Учените казват, че следите още са тук и взимат жертви. Ще действат още дълго, защото това не е просто едно -бум. Това са сили, с които човечеството не може да се пребори.
Още са пресни спомените и за аварията в Япония. Хората там още не могат да се отърсят от ядрения призрак на последната война, а получиха още един и то в мирно време. Някои казват, че виновно е земетресението, но не е то.
Не са виновни и операторите в Чернобил или хората, които са издали заповедта за експеримента там.
Виновна е човешката алчност. Повече, повече, повече и то сега. Искаме всичко днес и то евтино. Токът също трябва да е евтин и то на всяка цена. Нищо, че цената не я плащаме ние, а бъдещите поколения.
Гледам с погнуса, как без капка срам ни лъжат, че без нови ядрени мощности нямаме бъдеще. Така ни лъжеха преди години, когато казваха, че в България няма радиация. Лъжеха ни, че храните са безопасни и всичко е розово.Вярвахме ли? Вече не зная.
Зная само, че ако се случи нещо, ще страдат нашите наследници, не не наследниците на тези, които ни лъжеха преди и ни лъжат и днес. Те ще са на сигурно място, не като това на долната снимка.


Грижа

Някога преди много години имало едно царство. Царството си имало Цар, както е редно. Всъщност царството имало царе и преди този Цар и след него, но никой не помни имената им. Историята не помни и името на Царя, за когото се разказва в тази приказка. Имената на хората се запомнят, само ако са направили нещо важно и са имали късмета да попаднат на върха на перото на някой летописец. Важи и за царете, колкото и да не искат да си го признаят.
Царят е герой в тази приказка, но името му също е забравено. Може би историята не е важна или пък Царят е бил важен, но летописците записали тази история, пропуснали името му.
А историята е следната:
Когато се възкачил на трона, Царят искал името му да бъде запомнено. Искал поданиците му да се възхищават, а царете на другите царства да го уважават и да се боят от него.
С другите царе ударил на камък, защото царството му било малко, бедно и слабо. Самият Цар пък също не бил нито много умен, нито смел, нито пък изискан и дори собствените му поданици, по-често му се смеели, отколкото се възхищавали от него.
Царят обаче бил решен на всичко, за да получи признание, за качествата, които си мислел, че има. Обещавал често и щедро, колко хубав ще стане живота на поданиците му, но хората не се впечатлявали с обещанията, а дела липсвали.
Не, че Царят не опитвал да направи нещо, но каквото и да направел, само обърквал нещата в царството. Хората мърморели и го ругаели, а той в отговор обърквал нещо друго.
-Не може така!- казвал Царят на придворните си.- Не може, каквото и да направя, да е грешно! Ако се отнасяше за някой друг, бих го повярвал, но аз не греша, нали?
-Никога не грешите, Ваше Величество!- свеждали глави придворните.- Всичко, което правите е умно, хубаво и полезно, а който не го оценява е долен завистник!
-Зная! Зная, че е така, но се намират такива хора.- въздъхвал царят.- Всъщност се оказва, че повечето хора са неблагодарници. Все се намира някой недоволен, а започне ли да се оплаква, другите тръгват след него като стадо.
-Така е, Ваше Величество!-поклонили се отново придворните.- Не можете да угодите на всички хора.
-Ами хрумна ми нещо! - възкликнал Царят. - Не мога да угодя на всички хора, затова ще угодя на един. Ще го взема под собствените си грижи и ще направя всичко, за да е доволен. Другите като видят, че един е доволен, ще са доволни и те.
-Мъдър сте, Ваше Величество!- възкликнали придворните, не защото били убедени, а защото били доволни от живота си.
На другият ден Царят тръгнал да търси подходящ човек. Не трябвало да е първия срещнат, а такъв който е нещастен и зле, за да види ползата от действията на Царя. Само че, на когото и Царят, да предложел помощта си, всеки отказвал. Колкото и да били зле, хората си познавали Царя и никой не смеел да рискува.
Накрая все пак Царят намерил един човек. Бил най-бедният в царството. Живеел в полуразрушена къща, накрая на царството и се прехранвал, като отглеждал репи в малката си нива.
Човекът не бил виждал дотогава Царя, а и понеже живеел сам, нямало от къде да знае, какво го чака. С радост приел предложението за помощ, защото знаел, че по-зле не може да живее.
Царят не чакал дълго, а започнал с грижите веднага. Първо решил да се заеме със самия човек. Бил облечен с широки мръсни и скъсани дрехи, а косата и брадата му били до пояса. Наредил Царят на придворните си, да изгорят мръсните дрехи и да изкъпят и подстрижат човечеца.
-По-добре ли се чувстваш сега?- попитал Царят.-
-По-добре, Ваше Величество, ама....
-Тогава продължаваме нататък!- прекъснал го Царят, радостен, че е направил добро дело.
Погледнал къщата на човека и наредил да я разрушат. Придворните му на часа, изпълнили заповедта. Съборили къщата и разчистили останките. Почистили и подредили двора и засадили навсякъде цветя.
-Красиво стана, нали!- засмял се Царят.
-Красиво е, Ваше Величество, ама...
Царят и този път не изслушал човекът, а се заел с нивата му. Придворните изкоренили всичката ряпа и засадили на нейно място ягоди. Оплевили, наторили и полели обилно. Нивата станала за чудо и приказ и Царят останал доволен.
-Е, сега вече не може, да не си доволен!- възкликнал Царят.- Можеш да ми благодариш и да ме похвалиш на другите хора в царството. Не забравяй никога, че всичко това дължиш на мен. Искаш ли да направя още нещо за теб?
-Нищо не искам, Ваше Величество!- извикал ядосан човекът.- Единственото, което искам е да се махнете от тук и никога да не ви видя и да не чуя и дума за вас!
Царят се ядосал на тази неблагодарност. Наредил да напердашат човека и се прибрал в двореца си.
-Няма благодарност на този свят! - казал тъжно той на придворните си.- Щом на един човек не можеш да угодиш, как ще го направиш на всички!
-Неблагодарни са хората, Ваше величество! Не заслужават вашата добрина!- поклонили се придворните.
Нито един от тях, не знаел, защо човекът на когото помогнали се отнесъл така с тях. Не се сетили, че когато изгорили старите дрехи, никой не дал нови на човека. Когато съборили къщата му, го оставили без покрив над главата, а когато изкоренили репите, го оставили и без прехрана.

Лалета

Имало едно време една вълшебна планина. На пръв поглед била съвсем обикновена, но само за хората, които не познават планините. Защото всяка планина крие в себе си някаква магия. Крие я ревниво и рядко я показва, но хората, които се докоснат за нея не могат да забравят това. Разказват на приятели, те пък на други и мълвата се разнася по целия свят.
Такава била и тази вълшебна планина. Тя също пазела чудна магия и който веднъж се докоснел до нея, никога не я забравял.
Всяка пролет, родина от снега и ледената вода на буйните потоци, една прекрасна девойка се появявала в планината. Била срамежлива и се криела от всички хора, но сутрин и вечер овчарите извели стадата си по раззеленените хълмове, чували песента ѝ.
Когато някой чуел песента за първи път, застивал на място. Дъхът му спирал, а сърцето биело лудо. Краката се подкосявали, а очите не спирали да търсят тази, която пеела.
Свършела ли песента, хората дълго оставали на място. След това забравили всичко друго, се втурвали през скали и потоци, за да търсят прекрасната девойка.
Само че, никой не я намирал. Намирали само следите ѝ, белязани с цъфтящи цветя. Много хора, повече никога не чували гласът на девойката, но магията носили в сърцата си цял живот. Разказвали на приятели, а те на други и мълвата обикаляла целия свят.
Много младежи оставяли домовете си и всяка пролет идвали във вълшебната планина. Тръгвали след стадата по раззеленените хълмове и мечтаели да чуят гласа.
Някои го чували още на другата сутрин. Други чак след месец, но който го чуел, не искал никога да си отиде. Заселвали се в планината и оставали завинаги.
Всяка пролет хиляди хора се втурвали по склоновете, търсейки девойката, но никой не успявал да я види. Тя се уплашила и започнала да пее по-рядко, но младежите не се отказали. Обикаляли цялата планина и я търсели зад всяка скала и камък.
Тогава девойката изчезнала. Една година никой не чул песента ѝ. Не я чули и на другата година.
Младежите не се отказали. Пролетта отминала, но те не спирали да търсят. Минали лятото и есента, настъпила люта зима, но търсенето не спирало. Младежите търсели и търсели, дори под снега. Силите ги напускали и един по един падали, а виелиците ги затрупвали. Не оцелял нито един.
Когато дошла пролетта и снегът се стопил, нямало и следа от тях. Хората ги оплаквали, но всъщност младежите ни били загинали. Вълшебната планина ги спасила, като ги направила част от себе си. Превърнала ги в цветя.
Всяка пролет цветята разцъфват. Различни са- червени, жълти, бели или многоцветни, както различни били и младежите. Вече не са хора и девойката с чуден глас не се крие от тях. Всеки ден се радват на красотата и гласа ѝ, отваряйки широко цветовете си и така цяла пролет. Когато пролетта си тръгне, цветята се скриват дълбоко под земята, чакайки следващата.
Хората наричат тези цветя лалета. Харесват ги и пренесли в градините си, по целия свят. Засаждат ги и търпеливо чакат пролетта, за да видят красивите им цветове. Чакат всяка пролет, може би заради красотата на цветята, или пък заради вълшебната песен, която понякога сутрин се разнася край тях.
Може би....

Голямата чешма

Още една чешма сред забележителностите на нашия град, която е по-известна от Чадър чешма. Това е Голямата чешма или Чешмата с обицата.
Построена е през 1660 година по поръчка на Мехмед Ефенди-емин на султанската кухня. Това влиза в противоречие с поверието, че вграденият декоративен елемент от западната и страна е обицата на Крали Марко. От юг има още един орнамент, приличаш на клетка за птици.
Чешмата е включена и в герба на Самоков. Вярва се, че който пие от нейната вода, ще се завърне отново и ще остане завинаги в града.




Днес състоянието на чешмата не е добро. Отдалеч изглежда, че времето не я е докоснало, но от близо не е така.
Това, че коритата ѝ се използват за кошчета за боклук, не е ново. Нови са обаче пукнатините в камъните и стените. Движението на коли около чешмата се е увеличило значително и следите личат.
Още един вандалски акт можете да забележите, ако се вгледате в снимката с „обицата“. Дупченето на паметник на културата и прикрепването на грозни осветителни елементи в някои цивилизовани страни е престъпление. В България обаче се нарича кметски вкус.






Чадър чешма

Един от символите на нашия град е Чадър чешма. Посреща всеки, който слезе на автогарата в Самоков. Построена е около средата на 19 век, а майсторът ѝ е неизвестен.
Преди около пет години я реставрираха почти изцяло, но днес отново мазилката е напукана.






Състезание без награда

Някога далеч на изток, имало едно малко царство. Разположено след високи планини, времето в него сякаш било спряло. Нищо не се случвало в царството и цялата му история била просто списък с имената на владетелите му.
Ако някой гост на царството попитал, какво е направил този или онзи цар, хората вдигали рамене и отговаряли, че просто е царувал. Не се замисляли, защото в цялата история на царството нямало цар, който да е направил нещо друго.
Царете просто царували, но докато в други царства, царуването било свързано с действия, то в това царство, царуването означавало, Царят да не прави нищо.
Царството било малко и нещо не се случвало, законите били стари като света и никога не се променяли, а ако възникнел спор, хората решавали нещата помежду си. Така че, Царят и да искал, нямало какво да прави.
Всъщност имало нещо, което Царете правели. Рано или късно всеки Цар се сдобивал с наследник, а наследниците пораствали и идвало време да създадат семейство. Тогава тежестта за избора падала върху Царя.
Всъщност в повечето случаи младите можели да се справят и сами и така ставало, но имало царе, които се вживявали в тази си задача, дотолкова, че....
Преди много, много години, живеел един такъв Цар. Имал дъщеря, която била надарена с неземна красота. Всеки който я видел дори за миг, никога не успявал да я забрави.
Принцесата не била само красива, а и умна и надарена с някакви дарби и добродетели. Още когато била дете, за нея се разказвали легенди и много владетели от далечни царства, тайно или явно се надавали, че един ден синовете им, ще получат ръката на Принцесата.
Докато Принцесата била малка, Царят отпращал кандидатите със смях, но годините минавали и Принцесата пораснала. Дошло време да намери своят принц и приказката да завърши. Или пък да започне нова....
Царят отлагал колкото може, но един ден решил, че е дошло време да се заеме сериозно със задачата. Мисълта да остави принцесата, сама да избере своя принц, не му харесвала. Тя била млада и добра, но младостта и доброто сърце, не били най-добрият съветник.
Първо Царят направил списък с всички принцове, които познавал. Описал добрите им страни и лошите, а когото теглил чертата се оказало, че нито един не е достоен за принцесата.
С принцовете, които не познавал било по-сложно. Царят измислил цял куп изпитания, кое от кое по-тежки. Някои принцове се отказали сами, други се провалили и накрая пак не останал нито един.
Само че, принцовете не спирали да идват. Всеки ден идвал нов, а някои се връщали упорито отново и отново.
Царят бил доволен, че най-после има някаква работа, но принцесата го изненадала. Влюбила се в един ден избягала с избраника си.
Когато разбрал това, Царят се видял в чудо. Наредил на слугите да не казват на никого и цял ден мислил какво ще прави. Тъжно му било за принцесата, но друго го притеснявало повече.
Бил свикнал да се занимава с нещо, а сега оставал без занимавка. Дълго мислил и накрая измислил изход. Решил да продължи с подбора, все едно нищо не се било случило.
Всеки ден измислял нови изпитания, а принцовете неуморно се втурвали да се състезават. Проваляли се отново и отново, но на мястото на всеки отказал се, се появявал друг. Някои от тях знаели, че принцесата вече я няма, но продължавали да участват в изпитанията. И те като Царя, не искали да се откажат. Ако се върнели в родните царства, там ги очаквал скучен живот. Защото също, като Царя, основното им задължение било, да не правят нищо.
Знаели, че тук участват в състезание без награда, но иначе щели да живеят живот без цел.

С какво се храниш?

Лъвът решил да събере горските животни на празнична трапеза. След седмица се навършвали десет години, откакто бил станал цар на гората. Искал животните да запомнят този ден и лично тръгнал да раздава поканите. Раздавал и питал, какво ще иска госта за трапезата.
Първо срещнал Мечката. Дал и поканата и попитал:
-С какво се храниш, Мецо! Какво да ти приготвя за празника?
-Ами хапвам много неща. Хапвам гъби и всякакви горски плодове, но най-много обичам мед.
Лъвът си записал и видял наблизо Заекът. Дал му поканата и попитал:
-С какво се храниш, Зайо?
-Ами храня се с всичко, което е зелено, но най-много обичам моркови и хрупкаво зеле.
Следващият, когото лъвът срещнал бил Вълкът.
- С какво се храниш, Вълчо?
-С прясно месце, разбира се!- засмял се Вълкът.-А най-много обичам, крехко заешко.
-Хм!- замисли се Лъвът.- Малко ще е сложно, но мисля, че ще мога да го уредя.
След това Лъвът срещнал Глигана.
-С какво се храниш?- попитал го.
-С каквото има!- изсумтял Глиганът.- Всичко отива на едно място.
Цял ден обикалял Лъвът гората. Раздал всички покани и записал желанията на всички.
Вечерта тръгнал да се прибира и видял Славеят на едно дърво. Бил го забравил, защото Славеят рядко се показвал на открито.
Поканил Лъвът Славеят и попитал:
-С какво се храниш? С какво да те нагостя на празника?
-Аз не ям много.- отвърнал Славеят.- Едно две червейчета, ще са ми достатъчни.
-Червейчета? Червейчета ли чух? - засмял се Лъвът.- При условие, че можеш да се нагостиш с всичко, което пожелаеш, ти си избра червейчета?
-С това се храня.- отговорил Славеят.- Не мога да избирам, какво влиза в мен.
-Всъщност щом искаш, ще ги имаш. Какво пък? Глиганът е прав. Каквото и да ядеш, всичко отива на едно място. Но другите ще ти се смеят.
-Нищо! - отговорил Славеят.- Те също не винаги не избират, какво влиза в тях. Само че, това не е важно. Важно е какво пускаме да излиза от нас.
След това Славеят запял, а Лъвът се заслушал и забравил за грижите. Може би, дори разбрал думите.

Парите

Имало едно време едно царство. Било съвсем обикновено царство и с нищо не се различавало от околните. Имало си Цар, Царица и Принцеса, за ръката на която се състезавали принцове от далечни земи.
Накрая един принц спечелил не само ръката, а и сърцето на Принцесата. Направили сватба и три дни всички яли, пили и се веселили.
След това заживели щастливо и ако това беше обикновена приказка, трябваше да завърши тук. Всъщност приказката завършила, защото царството не било богато, а покрай сватбата Царят се охарчил доста.
Хазната била празна и нямало изгледи скоро да се напълни.
Нямало пари за нищо. Нито за заплати на прислугата и войската, нито за поддръжка на пътищата и дворците, нито организиране на ловните излети на Царя, нито дори за тоалети на Царицата.
Царят се видял в чудо. Каквито приходи идвали от данъците, отивали за покриване на стари задължения. Това че, не бил плащал на прислугата и войската не го притеснявало, защото те си били свикнали. Това че, не поддръжал пътищата и замъците, също не го притеснявало, защото още вършели работа. Не обичал много и лова и преживял и липсата му, но тоалетите на Царицата си били проблем. Тя не спирала да мрънка денем и нощем, тормозейки Царя, да намери решение.
Царят дълго мислил, но нищо не му идвало наум. Парите си били голям проблем, с който не можел да се справи. Царицата не го оставяла на мира:
-Знаех си, че съм се омъжила за глупак. Как може всички други Царе да разполагат с пари, а ти не?
-Не всички, скъпа!- оправдавал се Царят.- Повечето са като мен.
-Не ми интересуват другите!- ядосвала се Царицата.- Трябва ми нова рокля и не само това. Как ще намериш пари не ме интересува. Не разбирам, като нямаш налични, защо не наредиш да насекат нови?
-Защото парите се секат от злато или сребро, скъпа, а ние нямаме.
-Боже! -възкликнала Царицата.- Ти наистина си глупак. Защо да прахосваш златото и среброто за монети, след като можеш направо да го превърнеш в накити за мен?
Царят се замислил и решил, че Царицата е права. Извикал ковчежника и наредил да започне да сече монети от олово.
Ковчежникът се опитал да възрази, но си пазел службата и изпълнил заповедта. От другият ден Царството започнало да сече монети от олово.Царят се разплатил с прислугата и войската, платил на майсторите и поръчал нови тоалети на Царицата.
В началото хората се възпротивили на новите пари. Не ги искали и казвали, че не струват нищо, но Царят се справил. Наложило се да отсече няколко глави, но накрая хората се примирили и разбрали, че по-добре да имат оловни пари, вместо никакви.
Настанали добри времена за царството, но скоро възникнал нов проблем. Оловото свършило.
Царят този път не чакал Царицата да се муси, а веднага намерил изход. Наредил да се секат пари от желязо.
Наредил Царят и започнали, но за месец и желязото свършило. Претопили и оръжията на войската и ралата, но това решило проблемът само за две месеца. Царят се хванал за главата, но този път го спасил Шутът.
Предложил да правят парите от дърво. Хем имало много дървета, хем ако отрежели едно дърво, щели да засадят друго и никога нямало да изпитват недостиг.
Отново настъпили добри времена за царството. Всички в него имали пари и можели да си позволят, каквото поискат. Вярно, че цените на всичко скочили стократно, но пък дървета имало много. Само едно смущавало Царят- хората в царството спрели да работят. Колкото и да плащал, не могъл да задържи нито прислуга, нито воини, нито пък майстори за поддръжка на пътищата и дворците. Наложило се да наема хора от други царства, но и те скоро преставали да работят.
Само че,....
Само че, след две години в царството не останало нито едно дърво. Наистина на мястото на всяко отсечено, засаждали две, но дърветата растели бавно и материал за парите отново нямало.
Този път Царят не знаел какво да прави. Царицата му мрънкала всеки ден, но изход нямало. Мрънкали и прислужниците, и воѝните и майсторите, но пари нямало.
Годините минавали, а пари не се намирали. Било малко и бедно царство, а Царят не можел да измисли нищо повече. Всъщност след година дори и не мислел, но не казвал на Царицата. Мълчал с наведена глава, но в очите му винаги имало една усмивка.
Царицата го наричало глупак, но Царят бил забелязал нещо, което тя не виждала. Пари нямало в царството, но пък хората започнали да ги ценят и отново се научили да работят. Научили се да работят за себе си.

Мързел

Един цар имал много мързелив слуга. Каквато и задача да му давал, слугата никога не изпълнявал навреме. Винаги намирал причина, за да не я извърши и обикновено царят възлагал работата на друг.
Царят бил търпелив и добър човек, но му омръзнало. Решил да даде последен шанс на слугата, а ако не се справи, да го уволни. Избрал задача, която не изисквала усилия, надявайки се, че слугата този път ще се справи.
Задачата била лесна. Царят изпратил слугата в градината, за да събере охлюви. Било пролет и животинките били плъзнали навсякъде, така че слугата нямал никакъв шанс, да не свърши работата. Взел една кошница, въздъхнал тежко и излязъл в градината.
Денят минал, но слугата не се прибрал. Изгряла луната, Царят се притеснил и излязъл в градината, за да види, какво се е случило.
Намерил слугата дълбоко заспал на тревата, а кошницата била празна. Царят се ядосал и грубо разтърсил слугата:
-Ставай, мързеливецо! От този миг си уволнен! Дори тази елементарна задача не пожела да изпълниш. Омръзна ми от твоя мързел и оправдания. Този път обаче, нямаш повод за извинение.
-Не съм виновен, Ваше Величество! - прозял се слугата.- Имах желание, но охлювите са виновни. Проклети гадинки! Гледам един пълзи, ама докато се наведа да го взема, той хоп, шмугне се в храстите.

Това е лош преразказ на стар виц, но покрай почивните дни, мързелът ме е налегнал, та се сетих за него. Не е пролетна умора. Чувствам се бодър, но всичко, с което се заема остава недовършено. Вниманието ми бяга от тема на тема, но не се притеснявам. Такива дни са нужни и полезни. Доволен съм, че мога да си ги позволя. Странно, че не ме мързи и да мисля, особено, когато темата е мързелуване.
Ако се замислите всичко, което правим е с една единствена причина- да не правим нещо друго. Ръководи ни не някаква потребност за работа, а желанието да си осигурим по-приятно съществуване и време за мързелуване. Всъщност работим, за да мързелуваме.
Винаги съм гледал недоверчиво хората, които не спират никога. Никога не ги мързи и влагат енергията си във всеки миг и всяка дейност. Не е нормално.
Нормалните хора влагат енергията си в два случая. Ако заниманието им доставя удоволствие и ако то им носи някаква полза. И в двата случая, хората влагат най-доброто от себе си, но отношението е различно.
Свикнали сме да наричаме хората, които работят за да имат някаква полза- работливи. При тях се вижда резултата от дейността им.
Ако обаче човек, влага усилия в нещо, което му доставя удоволствие, но то не носи полза и видим за околните резултат, тогава наричаме това мързел.
Единият начин да решим нещата е да има съответствие на нещата, които ни доставят удоволствие и тези, които ни носят полза. Само че, това рядко се случва.
Вторият начин е да разделим времето си, за да има и за нещата, които ни носят полза и за тези, които ни доставят удоволствие. Само че, тогава времето не стига.
Кофти свят, нали? Затова съм благодарен, когато мога да си позволя мигове на мързелуване, дори с риск някой да ме нарече мързелив. За съжаление всичко хубаво на този свят е кратко.

Играчки и оръжия








В почивните дни има моменти, когато центърът на града е пуст. Без хора, мястото изглежда по-различно. По-свежо е, но някои недомислия изпъкват и приковават погледа.
На първата снимка е една от новите детски площадки. Красиво и приятно място. Има и видеонаблюдение, което не пречи на градските пияници, да използват пейките, когато няма майки с деца, но поне не се чупи.
На метри от площадката е едно недоразумение, в което сигурно са вложени повече пари. Две стари оръдия от едно вече несъществуващо военно поделение, красят градинката. Не мога да разбера подобно съседство, но болният мозък, който е планирал мястото, очевидно си е имал причини. Добре поне, че вместо оръдията не е поставил ракетна установка от другото градско поделение.

Подготовка за лятото

Вчера преместих кактусите си на прозореца. Още е студено, но им е време. Тази година те са повече. Към трите миналогодишни, добавих и четири малки издънки. Другият месец мисля да обиколя магазините и да избера още един два.


Този път ще съм по-внимателен с избора. Миналото лято, когато реших да потърся повече информация за вида на новите, бях изненадан. Оказа се, че иглите на единия кактус са боядисани, а цветът на другия изкуствен. Беше залепен с топъл силикон и изглеждаше, като истински. Дори и аромат имаше, очевидно някакъв траен парфюм.
Нямаше смисъл да се разправям в магазина, защото и хората там най-вероятно не знаеха. Подобни евтини кактуси, повечето хибридни видове, се внасят от Холандия за жълти стотинки и изглеждат ефектно, но много от тях не оцеляват. Фалшификацията не е дело на източноевропейски емигранти и си е доказателство, че мошеници има навсякъде. Както и нагли лицемерни политици.

И понеже, така и така сте тук, искам да ви попитам нещо. От началото на месеца направих нов блог. Малко се отпуснах, започнах да снимам по-често и както някои познати направих Фотоблог. Вижте го:


Проблемът е, че се колебая, дали не сбърках с него. Снимките няма да са само от ежедневието, а ще се опитам да запечатам някои от нещата в родния ми град. Замислил съм да снимам неща свързани с историята и настоящето, като дам и своята позиция. Мисля дори да добавя отделен етикет -Самоков. Градът ни е малък, но има какво да се покаже.
Колебанията ми са, дали няма да е по-удачно, да публикувам тези неща тук. За текстовете тук никога не съм имал съмнения за темата и начина на поднасянето ѝ. Това е моят личен блог и аз решавам. Чудя се обаче, дали няма да ви досадя, ако започна да публикувам снимките тук. Този път се колебая и искам вашето мнение.

Великденският заек

Великденският заек беше нещастен. Всъщност нямаше видима причина, но настроението му тази година, не беше нито пролетно, нито великденско.
Вмести да преви гнезда и да събера шарени яйца в тях, Великденският заек по цял ден седеше и въздишаше. Може би въздишаше по миналото, когато беше птица, рееща се свободно в небето? Или пък нямаше настроение, защото нещо го болеше? Никой не знаеше.
Никой не знаеше, а и не смееше да го попита. Още когато го видеха отдалеч, всички се обръщаха и тръгваха в обратната посока, боейки се лошото настроение, да не споходи и тях.
Празникът наближаваше и един ден Таралежът все пак се престраши да заговори Великденския заек.
-Хм.... Тази година пролетта закъсня, но все пак ще дойде.
-Хе дойде. - отговори Великденският заек.-Кога не е идвала?
-Ами и празникът ще дойде скоро.- продължи Таралежът.-
-Ще дойде. Кога не е идвал?
-Ще дойде и сигурно ще има много шарени яйца за децата.
-Ще има. Кога не е имало яйца?- рече Великденският заек и се намръщи.
-Е, тогава не разбирам! - възкликнал Таралежът.- Пролетта ще дойде и празникът също. Ще има шарени яйца и радост за децата и хората, а ти си намръщен. Защо?
-А защо да съм весел? - тъжно отговорил Заекът.- Пролетта ще дойде и ще си отмине. Празникът също ще дойде и ще го забравим. децата ще изядат яйцата, а после? После ще е както преди. Ще се радваме на шарените яйца, а дните ни ще са сиви. Ще караме ден за ден и ще чакаме да дойде друг празник, а ще забравим песните. Ще се усмихваме, а сърцата ни ще плачат. Ще живеем като овчици, а овчарите ще са по-жестоки и от най-страшните хищници.
-Ама, не!- възкликнал Таралежът, но не измислил какво да възрази.
Поседнал до Великденският заек и навел глава. После попитал:
-Е, може би все пак не трябва да мислим за това? Нали сега сме добре? Нали денят е празник и всички трябва да са щастливи?
-Всички ли?-попитал Великденският заек.- Дори и тези, за които няма да има шарени яйца? Дори и тези, които нямат нищо днес и няма да имат нищо и утре?
-Не зная!- въздъхнал Таралежът.- Може би си прав, но такъв е животът. Няма какво да направим. Ти знаеш ли как можеш да промениш нещата?
-Не! Не зная! Зная само, че искам отново да се превърна в птица. Да разперя криле и да потърся място, където няма болка и мъка. Само че, май няма такова място. Търсил съм го дълго преди, но няма. Затова съм още тук. Правя гнезда и ги пълня с шарени яйца, не защото ми харесва, а да зарадвам другите. Поне част от тях, защото шарените яйца не са достатъчни, за да преборят всичката болка и мъка. Не зная....

За кучетата, котките и стопаните

Навън идва пролет и прозорецът ми все по-дълго е отворен. Наред с обичайните, познати шумове от улицата тази година има още един. Това е жалостивото мяукане на една котка.
На около една година е. Бяла с приятно разположени черни и оранжеви петна. Порода улична превъзходна, но всъщност си има стопани. Те са и причината по няколко пъти дневно да прави концерти пред вратата им.
Не я пускат вътре, за разлика от миналата година, когато не я пускаха навън. Причината не е ясна. Котката все пак си е тяхна и в паничките пред входната врата понякога има храна и вода.
Котката скоро ще има котенца. Мисля, че зная мястото където ще ги роди. За първи път ще и е, но сигурно поне две три ще оцелеят до зимата. Най-голямата заплаха за тях са двата едри котарака, които си оспорват властта върху близките дворове. Единият е толкова стар, че едва ходи, но още не се предава.
Котката не престава с молбите си, но няма кой да и обърне внимание. Също, както на кучето, което живееше в същия двор, до преди година. Хубаво куче беше. Нямаше порода, но беше едро и стройно. Обичаше да играе и обожаваше стопаните си. Те също му се радваха, поне докато беше малко. Не го разхождаха, но нямаше нужда. Дворът е огромен и то го изследваше неуморно ден и нощ.
Когато навърши година, започнаха да го връзват. Нямаше колибка и го връзваха за една дърво пред входната врата. Тогава започнаха и проблемите.
Кучето не беше свикнало да го ограничават. Не обичаше и да остава само и започна да вие. Виеше денем и нощем и спираше само, когато стопаните идваха при него, но те го правеха рядко.
Съседите се видяха в чудо, за на всяка забележка отнасяха псувни. Кои бяха те, за да се месят? Кучето си имаше стопани.
След месец два и на стопаните им писнаха среднощните серенади. Една вечер решиха да вземат мерки. Пребиха кучето. Биха го с голяма мистрия, докато престана да скимти. Ударите по ребрата му се чуваха надалеч, а то се притисна към земята скимтейки. Не зная дали разбираше, защо го бият. Гледаше виновно и въртеше опашка.
Тази нощ беше тихо, но на другата кучето отново поде вой. Отново и го биха докато престане.
След седмица, стопаните намериха друго решение. Вечер го пускаха на улицата и настъпи тишина.
Кучето нощем обикаляше града, а сутрин се прибираше. На няколко пъти се върна с рани, а веднъж куцаше повече от месец. След това изчезна. Така и не разбрах, точно кога и как.
Настъпи тишина, а след това стопаните взеха малко котенце. Не го пускаха на двора до тази пролет, а сега не го пускат вътре. Стои пред вратата и по няколко пъти на ден, мяука и се моли да го пуснат вътре.
Досадно е, но не е като среднощен кучешки вой. Котките са тихи животинки, а и лесно се оправят и сами.
Ще оцелее и тази. Дори и котенцата имат шанс. Ако са женски ще останат наблизо, а ако са мъжки ще трябва да потърсят свободна територия. Старите котараци, не търпят конкуренция.
А стопаните? „Стопаните“ ще си вземат рибки, костенурка или пък змия....

Мое е

-Мое е!
-Не, то си е мое!
Опрели чела и впили очи в другия, те не забелязваха нищо друго. Около тях земята се гънеше и напукваше, а през пукнатините извираше гореща лава.
-Мое е! Аз пръв го видях!
-Мое е! Аз пръв го достигнах!
Спорът продължаваше вече седмица, но нито един от тях не отстъпваше. Беше минало времето на думите и ударите следваха един след друг. Само когато силите ги напускаха, застиваха един срещу друг, мерейки сили дори с поглед.
-Мое е! Ще унищожа и теб и дори цялата Земя, ако се наложи, но няма да го притежаваш!
-Мое е! Никога няма да го имаш, защото аз ще те унищожа!
Красивата речна долина, където се бяха срещнали, вече приличаше на лунен пейзаж, но битката не преставаше. Телата им бяха покрити с рани, краката се подгъваха, а ръцете не се подчиняваха на волята им. Кръвта им изтичаше, но нито един от тях не отстъпваше.
-Мое е!
-Мое е....
Последните им думи се загубиха в грохота на изригващ вулкан. Пламъците му обгърнаха телата им, а след това всичко се загуби в гъстите облаци дим.

Наблизо един заек с интерес и страх наблюдаваше битката. Когато огнените пламъци достигнаха небето, заекът побягна надалеч. Спря, чак когато сърцето му щеше да се пръсне от умора.
Когато отново успя да поеме спокойно дъх, видя на дървото над себе си една сврака държаща в човката си малко камъче. Перата и бяха опърлени и заекът се досети.
-Хей! Била си там при онези двамата.
Свраката закрепи внимателно камъчето между два клона и се засмя.
-Да! Бях там и едва успях да се измъкна.
-Тогава сигурно си разбрала, за какво се бореха?
-За това!- отговори свраката, сочейки камъчето.
-Тези са луди!- възкликна заекът.-Да унищожиш всичко и дори себе си, заради едно камъче. Около реката има милиони като него. Защо го направиха? Разбра ли това?
-Да!- засмя се свраката и посочи камъчето. - Защото е Мое!

Цената е без значение

Един цар много обичал залезите. Гледал ги винаги, когото имал възможност, а това на практика било всеки ден, когато облаците не скривали красотата на залезите.
Залезите в неговото царство били красиви, а дворецът бил построен на специално подбрано място, от което залезите изглеждали наистина величествени.
Гледал Царят залезите всяка вечер, но това не му стигало. Искал да са повече и по-често, но нямало как. Царят бил свикнал всичките му заповеди, да се изпълняват, но тази нямало кой да изпълни.
Царят не се примирил. Обещал огромна награда за този, който успее да направи така, че в деня да има повече залези, но никой не се заел. Опитвали всякакви хора. Опитвали магьосници и учени, опитвали и случайни хора, но никой не успял да направи дори един залез повече.
Царят се отчаял, но точно тогава при него дошъл един човек, който пожелал наградата.
-Аз мога на направя, колкото залези искате в един ден.- казал човекът.
-Сигурен ли си? - попитал Царят.- Много хора опитваха, но никой не успя. Ако успееш, какво е цената?
-Сигурен съм, че мога и залагам главата си за това. А за цената ще говорим след това. Нима цената има значение за такова чудо?
-Няма! Цената няма значение! - отвърнал Царят.- Кога ще започнеш и има ли нещо от което се нуждаеш.
-Ще започна още от тази вечер!- отвърнал човекът.- Начинанието е трудно и ще ми трябва помощ. Бихте ли ми отстъпили командването на вашата армия за този нощ?
-Няма проблем!- отговорил Царят.- Само че, не забравяй, какво каза в началото. Ако не успееш, ще се простиш с главата си.
-Разбира се, Ваше Величество! След като подготвя нещата, ще бъда тук е ще гледаме залезите заедно.
Царят се зарадвал. Отново щял да получи, каквото искал, а този път получавал нещо, което никой друг в света не можел да има. Приискало му се да се похвали и изпратил покани на царете на съседните царства, да присъстват на събитието.
Когато слънцето започнало да слиза към хоризонта, Царят и гостите му излезли, за да видят залеза. Там бил и човекът, който щял да сътвори чудото.
Скоро залезът започнал. Бил красив, както никога досега и всички останали възхитени. Само че, след час слънцето се скрило и настъпила нощта.
-Само това ли е?- ядосал се Царят.- Искам залези и ако не ги получа, палачът е приготвил брадвата.
-Спокойно, Ваше величество. След половин час, ще започне втория залез. Само имайте търпение.
Минал половин час, но нищо не се случило и палачът си плюл на ръцете. Само че преди да вземе брадвата, небето се обагрило в червено и започнал втори залез. Небето било тъмно и затова залезът изглеждал още по-величествено.
Всички били очаровани и гостите на Царя, не спирали да го хвалят, не можещи да откъснат очи от прекрасната гледка, докато последните отблясъци угаснали.
-Това е чудо! - викнали всички в един глас.- Искаме още поне един залез.
-Ще го имате!- засмял се виновникът за чудото.- Само че, ще почакате половин час.
След половин час наистина започнал нов залез. Присъстващите малко се учудили, защото вместо на запад, залезът този път бил от север, но бил толкова величествен, че всички не откъснали поглед, докато не приключил.
-Искаме още!залези- викнали присъстващите.
-Ще ги имате!- бил отговорът и залезите следвали един след друг.
-Поздравления!- поклонили се на Царя гостите.- Такова чудо никога не сме виждали и няма да видим. Сигурно е струвало цяло състояние и благодарим, че го сподели с нас.
-Цената няма значение!- усмихнал се Царят и се обърнал към човекът.- Още в ранни зори, ще получиш каквото поискаш. Само че, имам една молба. Би ли споделил как го направи?
-Лесна работа, Ваше величество. Не съм го и направил аз, а вашата войска. Наредих да обиколи царството и в уречен час да запалва огромни пожари. При втория залез, горяха полята ви. При третия, горите на запад. При четвъртия пък, войската запали няколко големи села на север. Може и някой да е пострадал, но нали самият вие казахте, че цената е без значение.
Царят замълчал шокиран от чутото. От царството му не било останало нищо. Пожелал на момента да умъртви човека виновен за това, но се сетил, че лично той му позволил да направи това.
-Да!- стиснал зъби Царят.- Цената няма значение....
-Но разбира се!- викнали в хор и другите царе.- Може ли да поканим чудотворецът, да направи подобно нещо и за нас? Цената няма значение!

Пощенски марки

Вчера разчиствах малко стаята си. С времето човек трупа различни неща, които след време се чуди, защо са му били.
Вчера напълних ново кашонче, което ще отиде на тавана. Някои неща пък отидоха направо за боклука, но покрай разчистването попаднах на два класьора с пощенски марки. Не съм ги отварял с години, но оцеляха и този път. Не зная защо. Не са ценни, а и в тях няма спомени на които държа.



Спомних си как започнах да колекционирам. Край тогава строяха блокове на мястото на няколко стари къщи с огромни и празни дворове. Намираха се почти в центъра на града, но си бяха диво място. Да видиш таралеж или намериш костенурка, не беше рядкост.
Нашият двор също беше огромен, но очуждиха половината за паркинг, който едва в последните години се напълни. Не, че нямаше коли, но хората упорито и до днес си ги паркират върху тревните площи.
Строежите бяха интересно място за игра, а руините от старите къщи, криеха останки от древни цивилизации. В една от тях попаднахме на марките. Бяха стари още от царско време, събрани безразборно в картонена кутия. Някои бяха замърсени, други слепени от влагата, но дори и тези, които бяха в добро състояние, не хващаха окото.
За мен марките бяха само шарени хартийки, които се лепяха на писмата, но някои от децата колекционираха и реших и аз да започна.
Разделихме намерените марки и в къщи старателни го подредих между страниците на две книги. Не знаех стойността им, но се запалих и разменях всеки ден, стараейки се да увелича броя им. Старите марки не ме привличаха и бързо ги замених с нови и шарени. Може между тях да е било и някоя „Обърнатата конница“ , но тогава бих заменил хиляди за някоя с шаренийка от екзотична африканска страна.
По будките за вестници тогава продаваха пакетчета от евтини унищожени, с печат марки и отделях от джобните си всеки месец. Повечето бяха български и руски, но по някое време пуснаха и китайски и виетнамски.
След три-четири месеца знаех повече за марките. Прочетох доста, а една от лелите ми подари стар пълен класьор. За година класьорите станаха три, но мястото отново не стигаше. Вече знаех много, но интересът се изпари. Така и не се запалих, но класьорите запазих. Единият подарих на племеницата ми, но не съм сигурен, че вече помни, къде го е захвърлила.
Вчера се зачудих, дали все пак класьорите да не отидат на тавана. Не са ценни, а и спомените, които пазят са съвсем обикновени. Засега останаха, но може би при следващото почистване....

Бялото царство

Имало едно време, едно царство. Наричали го Бялото Царство, защото в него всичко било бяло. Бели били крепостите и къщите, а пътищата били покрити с бели камъни. Бели били и дрехите на хората.
Хората в Бялото Царство много се гордеели с него. Не било никак лесно да поддържат всичко бяло, но те се справяли. Вярвали,че бялото освен, че е най-красивия цвят прави и тях по-добри и им носи щастие. Затова всяко петънце върху бялото, било премахвано веднага, без всякакви компромиси. Царството било толкова бяло, че външен човек попаднал в него, не виждал нищо освен ослепително бяло.
В царството някога, в далечното минало имало и неща, които не били бели, но хората успели да се справят с тях. Все пък имало неща, които не били бели, но промяната не била по силите на хората. Слънцето, небето и звездите, упорито отказвали да променят цвета си, но хората вярвали, че някой ден ще се доберат и до тях.
Бялото царство не било на някое потайно място. Около него имало други царства, които не били като него. В тях имало неща с всички възможни цветове и често се случвало, границите на Бялото царство, да бъдат нарушени и белотата му нарушена.
Хората в Бялото Царство се ядосвали всеки път, когато това се случело. Възприемали го като лична обида и дълго го коментирали.
Един ден, нервите на хората от Бялото Царство не издържали. По красивите им бели поля, цъфнали шарени цветя. Семената естествено били от съседното царство и това било повод за жестока битка. Хората от Бялото царство завладели съседното и направили всичко в него бяло.
Само че, нещата не завършили тук. Бялото царство, а и всички царства около него били част от огромна Империя. Царете били подчинени на Императора. Чинно плащали данък и прекланяли глави пред властта му. В замяна на това, той не се месел в работите им, а само във извънредни случаи раздавал правосъдие.
Завземането на съседното царство било такъв случай и победените се оплакали на Императора. Той обаче нямал време и желание да се занимава с това, а предал делото в ръцете на един от своите съдии.
Изправили се пред съдията царете на двете царства. Изложили позициите си и съдията отсъдил:
-Прави са хората от Бялото Царство! В тях всичко е съвършено и чисто. Такива хора никога не биха направили нещо нередно.
Решението не подлежало на обсъждане и животът продължил. Само че, скоро Бялото Царство завзело друго царство и направили всичко в него бяло.
Императорът изпратил делото при друг съдия, но решението било същото:
-Прави са хората от Бялото Царство! В тях всичко е съвършено и чисто. Такива хора никога не биха направили нещо нередно.
Хората от Бялото Царство, благодарили и още на следващия ден завладели трето царство. Отново били изправени през съдия, но не се притеснявали. Вярвали, че никой съд няма да отсъди в тяхна вреда.
Само че, този път били изненадани. Съдията отсъдил в полза на завладените. Наредил веднага да се върнат старите граници, а преразгледал и предишните две дела, променяйки присъдата.
Наложило се Бялото Царство да се върне в старите си граници, а жителите му дълго се оплаквали от присъдата. Така и не разбрали, как някой може да отсъди в тяхна вреда. Нали всичко при тях било бяло, а бялото е цветът на доброто и не търпи никаква неправда?
Така и не се досетили, че съдията бил сляп и отсъдил по делата, а не по вида.
Само че, това е само приказка. Слепи съдии няма, никога не е имало и няма да има.

Ревност

Преди много, много години в едно малко царство накрай света се родила принцеса. Самото събитие не е важно, защото така започват много приказки. След това принцесата става голяма, намира принца на сърцето си, който спечелва ръката ѝ и половината царство. Следва сватба, на която всички три дена похапват, пийват и се веселят. След това живеят щастливо, докато смъртта ги раздели или пък, докато наследниците им пораснат и започнат своя приказка.
Тази приказка обаче започва след сватбата. Принцесата и Принцът живеели щастливо и след време станали Цар и Царица. Дотогава имали много време, което посвещавали един на друг, но нещата се променили. Царската корана била красива, но и тежка. Заедно със славата и властта, носела и куп ангажименти. Вече двамата не били по цял ден заедно.
Царят се занимавал с куп държавни неща, от които не можел да се измъкне. Дари ловът и баловете, които били негови любими развлечения, вече не го привличали, защото били задължения.
Царицата пък се налагало да командва всички в двореца. Да се занимава с досадни ежедневни задачи и дори разходките в градинката на двореца, вече били част от протокола и не и носели наслада.
Царят и Царицата прекарвали все по-малко време заедно, а когато успеели да се видят, или били на официално събитие, или били прекалено уморени. Разменяли по някоя дума и хуквали отново по задачите си. Любовта им била все така силна, но в нея се било промъкнало едно червейче.
Червейчето се наричало Ревност и ги карало да се държат странно и да разменят думи, които не мислели.
Царят започнал да се притеснява, какво прави Царицата, когато него го няма. Нямал представа от задачите и и мислел, че за промените е виновен друг мъж. Изпращал шпиони да следят Царицата и дори самият той се завръщал внезапно в двореца, за да я изненада.
Царицата пък се съмнявала, че Царят нарочно страни от нея и причината е друга жена. Дебнела всеки негов жест и всяка негова дума, за да открие следите.
Само че, колкото и да се дебнели, нищо не откривали, но червейчето не си отивало и лека полека, измествало любовта. Знаело, че е малко и слабо, но било упорито и чакало своя ден. Чакало търпеливо и денят дошъл.
Един ден Царят бил повикан на помощ на далечен роднина. Страната била нападната от могъщ враг и роднината молел за помощ. Битката щяла да е жестока и продължителна, но Царят нямало как да откаже и свикал войската.
Само едно го спирало да тръгне веднага. Притеснявал се, какво ще прави Царицата в негово отсъствие. Царицата също се притеснявала. Не и се щяло да пуска Царят далеч от нея в далечна страна, където сигурно имало много хубави жени.
Никой от двамата не признавал, какво мисли заминаването се проточило цял месец. Накрая Царят все пак тръгнал, но оставил в двореца най-верния си слуга със задача да следи зорко Царицата. Царицата пък успяла да подкупи половината свита на Царя, за да и съ общават всяка негова дума и постъпка.
Армията тръгнала на път и сякаш всичко било наред, но не минал и ден и червейчето се намесило. Царят не издържал, яхнал коня си и препуснал обратно. Пристигнал в двореца, но не заварил Царицата там. Тя също решила да провери, какво прави Царят и потеглила по дирите на войската. Разминали се по пътя, но никой от двамата не разбрал това. Всеки мислел, че другият го е излъгал и любовта си отишла завинаги.
Царят не се върнал обратно при войската. Тя вече не го интересувала, а дворецът бил омразно място. Затова потеглил на където му видят очите.
Царицата също не се завърнала в двореца. Не искала да вижда вече това място пропито с хубави спомени. Тръгнала на път без да се обръща назад.
Земята е кръгла. След години Царят и Царицата се срещнали отново. Срещнали се, но обърнали глави и се разминали, без да разменят и дума. Червейчето на ревността вече го нямало в тях, но вече нищо не можело да върне любовта.

Пролетна приказка

Преди много години, в едно царство накрай света живеела Принцеса, която знаела езика на животните. Малко хора разбирали този език, а още по-малко можели да говорят с животните, но Принцесата знаела как. Тя говорела не само с животните, но и с птиците, с водните обитатели и дори с растенията.
Принцесата не само говорела с животните. Тя се разбирала с тях, както с най-близките си хора. Обичала животните, а те и се отблагодарявали със същото. Споделяли ѝ живота си, плановете си, чувствата си и дори тайни, които никой човек не знаел.
Принцесата обичала всички живи същества, но както всеки човек и тя си имала любимец. Нейният любимец бил един обикновен гълъб. Принцесата прекарвала с него цялото време, което можела да отдели и когато говорела с гълъба, не се интересувала от нищо друго. Хубаво, че гълъбът бил в двореца само три месеца, а през останалото време отлитал за една далечна страна.
Гълъбът бил добър разказвач и обичал да разказва за далечната страна. Тя била прекрасно място. Там било вечна пролет и животът бил навсякъде. Нямало на света друго такова място, където били събрани на едно място всички чудеса на земята.
В далечното царство, се намирали най-високите планини на земята,  най-големите гори и най-плодородните полета. Там били най-бистрите реки, които се вливали в най-красивото море. Растенията и животните също били чудни и нямало други такива по цялата земя.
Гълъбът бил излюпен в царството на Принцесата и инстинктът го карал да се завръща всяка година, но сърцето му принадлежало на далечната чудна страна. Разказвал гълъбът на Принцесата, за чудната страна, а след това се сбогувал и отлитал към нея.
Принцесата била очарована от разказите на гълъба. Царството ѝ било красиво място, но тя мечтаела един ден да посети далечната страна.
Годините минавали и Принцесата пораснала, а желанието да отиде в прекрасната далечна страна растяло заедно с нея. Мечтаела всеки ден за нея и дори сънищата ѝ било обсебени от страната.
Животните и птиците обичали принцесата и решили да и помогнат. Дълго мислели, но накрая открили как. Всяка птица дала по едно перо от своите и направили криле за Принцесата. Птиците разкрили тайните си и я научили да лети.
През следващата пролет, когато гълъбът потеглил към чудната страна, Принцесата го последвала. Летели дълго, над чудни земи и морета, докато достигнали една планина, върховете на която опирали в небето. В склона на планината се виждал входа на една пещера и гълъбът без колебание влетял вътре.
Принцесата го последвала и дълго летели през плетеница от тунели. Не виждала нищо и много пъти се блъскала в стените, но не се отказала. След час достигнали до огромна осветена пещера. Светлината била слаба и не идвала от слънчеви лъчи, а от светещ мъх покриващ стените на пещерата. Една гълъбица ги посрещнала и гълъбът радостно възкликнал:
– Пристигнахме, Принцесо! Това е мястото, а това е моята любима.
– Но тук е тъмно, задушно и студено! – възкликнала принцесата. – Когато говореше за това място, ти го описваше, като най-прекрасното на света, където винаги е пролет.
-Но тук е вечна пролет, Принцесо! На света няма друго място, като това! - отговорил гълъбът и загледан в своята гълъбица, напълно забравил Принцесата.
Принцесата не се разсърдила. Разбрала причината, заради която за гълъба това било най-прекрасното място на света. Усмихнала се и поискала да си тръгне, но....
Не си тръгнала. В пещерата влязъл най-прекрасния принц на света и Принцесата не могла да откъсне от очи от него. Принцът също не виждал друго освен принцесата. Двамата вече не били в пещерата, а в най-красивото място на света, където били събрани на едно място всички чудеса на земята.
В царството, се намирали най-високите планини на земята, най -големите гори и най-плодородните полета. В него били най-бистрите реки, които се вливали в най-красивото море. Растенията и животните също били чудни и нямало други такива по цялата земя.
Принцесата останала завинаги в тази прекрасна страна. Само понякога, посещава стария си дом, но и тогава духом е в чудната страна. Разказва на всички, за най-хубавата страна на света, където винаги и пролет.

Мръсна газ

Напоследък не ми се пише по злободневни теми. Имам какво да кажа, но не виждам смисъл, защото повечето неща са казани многократно без да има ефект. Нещата в България продължават да се случват, сякаш в някакъв измислен нереален свят, в който няма бъдеще.
Все пак няма начин да подмина, макар и със закъснение решението за спиране на проекта за АЕЦ Белене. От една страна би трябвало да се радвам, защото многократно съм писал срещу този проект. Похарчиха се милиарди, потънали безследно в нечии джобове, а сметките още не са уредени и ще плащаме още дълго.
От друга страна, закъснялото решение, всъщност не решава нищо, а поставя нови проблеми. В него няма нищо ново, а част от вариантите са фантасмагория и предпоставка пръскане на още пари.
Строежа на нов ядрен реактор на площадката на АЕЦ Козлодуй, не е нова идея. Това е реална възможност, която се дискутира от години, но нещата тепърва трябва да започват от нула. Това са разходи поне за десетина години, които не е ясно, кога ще могат да се изплатят. Не се говори и кой всъщност ще печели от този проект. Не се говореше и кой всъщност щеше да спечели от Белене, но плачът на бившия президент и заканите му, че проектът ще бъде стартиран отново при следващото управление е показателен.
Енергийното потребление на България поне през следващите двадесет години, няма да изисква подобни нови мощности. Остава възможността, да се продава навън. Само че, кой всъщност печели от това?
Печалбата има НЕК, но тя не е голяма, а лъвския пай отива при посредници, които никой от управляващите досега не изкара на светло. Няма и да се случи, защото най-вероятно част от печалбата, изкарана без да се вложи нищо, отива в нечии джобове. Много се говори за енергийна мафия, но очевидно за тези, които са в управлението е по-печелившо да съществува, отколкото да я премахнат. Тя ще е основен и единствен печеливш и от новата ядрена мощност. Останалите ще плащаме сметката, защото цената на електроенергията няма да се намали за потребителите. Те ще платят сметката, а не политиците виновни за разходите. Плащането ще е поне в рамките на двадесет години, след въвеждане в на новата мощност в експлоатация.
Отклоних се от темата, която всъщност искам да коментирам, а тя не е ядрената енергетика, а втората част от „решението“- Изграждане на газова електроцентрала на площадката в Белене.
Не съм сигурен на чий „гениален“ мозък дължим тази идея, но тя е куха отвсякъде. За да се построи такава централа, трябва да има с какво да работи. Дори да се диверсифицират доставките на газ още тази година, осигурените количества няма да позволяват подобно разхищение. Остава и въпросът за цената на природния газ и икономическата целесъобразност на подобен проект. Дори Газпром, който може да си позволи подобна инвестиция и да намали цената, ползвайки собствена газ, не би си позволил подобно разхищение. Много по изгодно е да се продава газ. Освен това при изграждането на такава ТЕЦ, се забравя, че продукта не е само електроенергия. При такова производство винаги има отпадна топлина, която също е продукт. Една такава централа в близост до голям град би печелила добре и от продажба на топлинна енергия, но В Белене, това е неприложимо.
Прочетох мнения, че тази идея е подхвърлена, за да имаме коз за пазарлък при намаляване на цената за доставка на газ, но очевидно не е домислена. Не мисля, че дори преминаването на Южен поток през България, би дало достатъчно добри резултати.
Причината е в посредниците, а както виждаме, въпреки обещанията на Путин, те не са премахнати от веригата. Няма и да бъдат премахнати, защото също като посредниците при продажбата на електроенергия, част от печалбите отиват в джобовете на хора във властта. Цената на газа само ще се увеличава, а и колкото да не искаме да говорим за това, количествата ще намаляват. Наистина откриват се нови находища, но добивът от там е по-труден и скъп, а и нищо не е вечно. Находищата на шистов газ, също няма да подобрят положението, а само ще допринесат до покачване на цените. Дори и Газпром, да реши да строи и газова електроцентрала в Белене, печалбата от подобна инвестиция е в сферите на фантазиите.
България ще използва газ и ще се нуждае от електроенергия и в бъдеще. Ако искаме да имаме някаква промишленост, трябва да има мощности и цените да са конкурентни. Така и не чух някой да посочи пътищата за това.
Казват, че газта е екологично чисто и евтино гориво. Според мен обаче това не е така. Газта е също, като петрола източник с ограничен капацитет във времето. Разширяването на потреблението и превръщането в основен източник си е заробване и доброволна зависимост.
Мисля, че България има други алтернативи, но основите за това трябва да се поставят днес. Една от тях е енергията на водата, която имаме в излишък. Една държавна програма за развитие на този източник, няма да е скъпа и ще е много по-дълготрайна и екологична от всичко друго. Имаме хиляди язовири, които се рушат, безстопанствени или присвоени. Една ВЕЦ на практика може да работи вечно, не вреди на околната среда и почти няма разходи за поддръжка.
Друга алтернатива са енергията от вятъра и слънцето. Те не са ефективни и са скъпи, но след първоначалната инвестиция, също са лесни за управление и поддръжка. Причината да се компроментират според мен беше това, че се позволи да се превърнат в източници за източване на средства. Ако държавата участваше в планирането, строежа и експлоатацията на такива съоръжения, те нямаше да са дребосъци, а цената щеше да е в пъти по-ниска.
За съжаление, това няма да се случи. Просто печалбите от газта са достатъчно големи, за да затворят очите и устата на хората, които взимат решения. Никой не мисли, че решенията, които се взимат днес, касаят и хората, които ще живеят след петдесет години.
Само, че на кого му пука?