Принцесата на мрака

Някога преди много години, имало една голяма стара гора. До гората имала замък, а в замъка живеели Цар, Царица и Принцеса. Царят и Царицата се занимавали по цял ден с техните си царски неща, а принцесата играела в градината на двореца и растяла щастлива.
След вечеря тримата излизали заедно в градината на разходка, любувайки се на слънчевия залез. Понякога докато се разхождали, от гората се чували странни звуци. С настъпването на тъмнината, звуците звучали зловещо, а никой не знаел, кой ги издава.
Някои хора казвали, че гората е вълшебна и казвали истината. Други казвали, че тя е омагьосана и също били прави. Хората говорели за странни неща, които се случвали в гората. Странни и чудни или зловещи неща.
-Принцесо, никога не ходи сама в гората!- казвала Царицата.- В нея живеят зли духове и свирепи зверове, които дебнат малките принцеси, за да ги изядат. През деня се крият, но нощем излизат и обикалят, търсейки плячка. Дойде ли нощта, стой далеч от гората!
-Не ходи в гората, Принцесо!- казвал Царят.- Не ходи нито нощем, нито денем. Дори аз когато ловувам, се ужасявам от някои неща, които виждам в гората. Ужасявам се и от тези, които не виждам, но следите им са навсякъде, а зловещите звуци, карат кожата да настръхне. Не ходи в гората, Принцесо! Нито денем, нито нощем. Нито сама, нито с когото и да е. Тази гора не е място за принцеси.
Принцесата слушала родителите си. Дори да не и казвали, нямала никакво желание да отива в гората. Градината и била достатъчна, а шумовете, които чувала от гората я плашели.
Минали години и Принцесата пораснала. Дошло време да ѝ намерят принц. Кандидати не липсвали, защото принцесата била красива и скоро в двореца започнали да пристигат принцове от цял свят.
Царят и Царицата внимателно преценявали всеки и търсели най-добрия. Само че, не се сетили да попитат Принцесата, а сърцето ѝ вече било избрало.
По цял ден Принцесата мислела за своя принц, а нощем сънят бягал от нея. Дори и нощем се разхождала в градината вслушвайки се в шумовете зад оградата, надявайки се да чуе гласа на своя любим.
Рядко го чувала и тогава сърцето ѝ биело лудо и искало да се пръсне. По-често обаче Принцесата чувала звуците идващи от гората. Започнала да различава всеки от тях.
През деня различавала звуците от роговете на ловците. Тропотът от копитата на конете им и лаят на кучетата. Различавала дори какво животно преследват. Често чувала и брадвите на дърварите, шегите, песните, смехът и ругатните им.
Нощем звуците били други. Загадъчни, но вече не я плашели. Започнала да познава всеки от тях и вече дори воят на вълците, не и се струвал толкова страшен.
Само че, един ден звуците престанали да интересуват Принцесата. Родителите ѝ отпратили любимия ѝ принц. Не се спрели от признанието ѝ, че го обича. Принцът не бил достоен за нея.
Принцесата се затворила в стаята си и дълго не излязла навън. Загубила представа, за деня и нощта. Царят и Царицата повикали лекари от целия свят, но никой не можел да помогне.
Един ден Принцесата се съвзела. Не казала нито дума, но подновила разходките си в градината. Прекарвала там по цял ден, а често се разхождала дори нощем. Не слушала думите на хората около нея, а цялото ѝ внимание било, насочено към звучите на гората.
Една нощ Принцесата излязла от градината и навлязла в гората. Луната я нямало на небето, но хиляди светулки осветили пътя ѝ. Прибрала се чак на сутринта и не казала на никого за разходката си.
От тогава, Принцесата всяка нощ навлизала дълбоко в гората и се завръщала с изгрева на слънцето.
Скоро хората разбрали за това. Започнали да се чудят какво прави в омагьосаната гора. Някои казали, че е вещица. Други твърдели, че е луда. Не смеели да се приближат до нея и я нарекли Принцесата на нощта.
Царят и Царицата разбрали последни. Те били заети с намиране на подходящ принц, а когато разбрали, се хванали за главата. Опитали се да забранят на Принцесата, да излиза през нощта, но тя не ги послушала. Затваряли я в стаята ѝ и сложили охрана, но Принцесата незнайно как, се измъквала отново всяка нощ. Измъквала се и тръгвала на тайнствените си разходки в гората.
Един ден не се завърнала на сутринта. Търсили я месеци наред, но не открили дори следа от нея. Навлезли в самото сърце на гората, но никъде не я открили.
Хората пак заговорили. Някои казвали, че Принцесата се е превърнала в зъл дух. Други твърдели, че вълците са я изяли. Трети казвали друго, но никой не знаел, къде е изчезнала Принцесата на мрака....
Само Царят и Царицата, не казвали нищо. Били тъжни, но не обвинявали гората за изчезването. Обвинявали само себе си и се надявали, че Принцесата един ден ще се завърне. Всяка нощ излизали в градината и дълго слушали звуците на гората. Слушали и познавали всеки звук, но този, който искали да чуят го нямало там.

Изчезналата цивилизация

Преди хиляди години, през девет земи в десета, живеел един народ. Хората били умни и владеели всички занаяти и изкуства. С много труд и упоритост, успели да направят страната си приказно място. Нямало друга страна, която можела да се сравнява с тяхната и всеки пристигнал в нея, не искал да си тръгва.
Хората в тази страна не връщали гостите. Показвали с гордост какво са направили и с радост споделяли знанията си, без да крият нищо.
Когато гостите се завръщали в своите страни, прилагали научените неща. Животът им ставал лек и хубав, но каквото и да правели, никога не успявали да достигнат учители те си. Всичко което направели, изглеждало по-малко и по-незначително от това, което били видели.
Уж правели всичко правилно, а нещата не се получавали напълно. Били само бледо подобие на оригиналите.
Хората се чудели защо се получава така. Връщали се в чудната страна и учели отново и отново знанието. Само че, каквото и да опитвали не се получавало.
Тогава хората започнали да обвиняват учителите си. Мислели, че в тях е причината и от скъперничество и завист, те не споделяли знанията си напълно.
Хората от чудната страна разбрали, че нещо не е наред. Умували дълго, но не открили причината. Тогава изпратили най-мъдрите от тях, за да видят на място.
Пратениците потеглили и скоро пристигнали в първото царство, където имало техни ученици. Учениците им ги посрещнали с нетърпение и веднага се заели с първия проект.
Проектът представлявал огромна сграда, опираща небето с върха си. Планът бил готов за седмица и заедно се заели с изпълнението му. Само че,....
Само че, веднага след като започнали, на строежа се появили непознати за учителите хора. Били облечени богато и придружени от куп слуги. Обиколили мястото, гледайки намръщено.
-Така! Виждаме, че тук се прави нещо, а никой не ни е уведомил.- казали накрая непознатите хора.
-Кои са тези хора?- учудили се учителите.
-Това са съветници на Царя ни. Те предават заповедите му на поданиците и го информират, какво става в царството.- обяснили местните хора.
-Така! - прекъснали ги съветниците.- Да не се разсейваме, че работата не чака. Имаме много задачи и не можем да стоим тук вечно. Погледнахме плановете и Царят има забележки. Първо, мястото не е подходящо. Според Царя, сградата трябва да се построи в другия край на столицата, точно до крепостните стени.
-Но, там мястото е блатисто и почвата не е устойчива.- опитали се да възразят местните, но съветниците не ги слушали
-Второ, височината е добра, но според царят, трябва да се добавят още два етажа на върха. Там ще приема гостите си и иска да се вижда цялото царство, а при сегашната височина, едно селце на север, не се вижда.
-Ама....- опитали се да възразят хората, но без успех.
-Трето, средствата за строежа са прекалено много. Според Царя, ще стигнат половината. Останалите, ще се удържат като данък и следва да се внесат до утре в царската хазна!
Учителите от чудната страна онемели. Вече знаели каква е причината, нещата да не се получават на другите места. Сбогували се с учениците си и се върнали обратно, за да разкажат на другите си сънародници.
Хората в чудната страна, дълго умували, какво да направят. Накрая решили, както правели винаги, да изучат проблема.
Те си нямали Цар, затова решили да си изберат. Само че, приели да е Цар не вечно, а само за четири години. Ако не не успеели да изучат всичко, щели да изберат нов след този период.
Щом си имали Цар, за да е експериментът точен, трябвали и съветници, на не се наложило да ги търсят. Те сами се появили, сякаш от нищото.
Експериментът започнал....
Имало едно време, преди хиляди години, през девет земи в десета, един народ. Хората били умни и владеели всички занаяти и изкуства. С много труд и упоритост, успели да направят страната си приказно място. Нямало друга страна, която можела да се сравнява с тяхната и всеки пристигнал в нея, не искал да си тръгва....
След това, внезапно градовете опустели, а хората се пръснали. Не оставили диря, защо се е случило.
Имало и други такива страни, развили се сякаш извън времето, когато съществували. Имало, но съдбата им била същата и нито един не оцелял.

Когато хванеш крадеца

-Стой! На теб говоря! Да! Точно на теб! На теб, който си се натоварил като магаре с моите неща! Спри и върни всичко обратно! Не си мисли, че ще се измъкнеш. Аз не обичам конфликтите, но когато се налага, не се колебая. Мога да пазя своето и ако не ме послушаш, ще съжаляваш!
-Леле! Какво доживях! Лоши години настанаха, лоши. А хората са дваж по-лоши. Къде изчезна възпитанието? Къде изчезна културата и уважението към хората? Ако баба ми ме види сега, как търпя някой да ме заплашва и да ми говори на „ти“, ще се обърне в гроба. Вижте какво, господине! Преди да говорите или правите, каквото и да е, първо се научете на културни обноски.
-Я, стига! Уважавам хората, които го заслужават, а не крадците. Ако започна да говоря на всеки крадец на „Вие“, ще вземе да им хареса. Ще искат и да им оставам вратата отворена, да им помагам да изнесат откраднатото, а защо не и да им плащам за „труда“. Извинете, господине! Тежи ли Ви откраднатото? Да ви помогна ли да го пренесете? Или пък вместо да се мъчим и двамата, да Ви извикам такси и го платя? Я, стига! Остави откраднатото на място, крадецо, докото търпението ми не се е изчерпало!
-Хей! Това не мога да приема! Да ми говорите на „ти“, ме обижда, но да ме наричате крадец, ме хвърля в потрес! Ако не си оттеглите думите, ще се видим в съда!
-О! Точно за съда се сетих преди малко, но нямам време за губене и мисля да действам, по бързия начин. Преди обаче да започна, нека уточним как да Ви наричам, господин Крадец! Имате ли специални изисквания?
-Ама стига с това крадец, да! Крадец, та крадец! Съгласно конституцията, само съдът може да определи, дали съм крадец или не. Обиждате ме, господине! Това мога да го преглътна, но нарушаването на конституцията е нещо сериозно! Освен това, така и не разбирам, какво Ви накара, да заподозрете, че съм крадец?
-Какво ли? Така си се натоварил с мои неща, че едва ходиш, а имаш нахалството да говориш за конституцията.
-Вижте какво, господине! Това е Вашата гледна точка и Вашето мнение. Аз, като възпитан човек и демократ, го уважавам, но трябват доказателства. Защо решихте, че това което нося, е Ваше? Това са обикновени предмети, които има на всяка крачка.
-Защо ли? Ами защото си ги познавам. Ето това е дървеното столче, което направих сам преди години. Няма второ като него. Не е съвършено, но се гордея с него. Виж шарките. От двете страни рози, отгоре изправено на задните си крака конче, обградено с декоративна винетка. Хубаво е нали?
-Хм... Най-обикновено столче, каквито има с хиляди. Били сте го направили сам, ама ако е истина, не ставате нито за дърводелец, нито за художник. Изпълнението е посредствено, а и столчето е надраскано. Не струва пукната пара.
-Но....То е мое и аз съм го направил! Вложил съм нещо мое в него и си го харесвам. Като не ти харесва, защо го открадна тогава?
-Сега пък ще се изкарате творец. Омръзнало ми е от такива! На този свят, всичко хубаво вече е направено, ама хората се правят на велики. Сульо и Пульо, сглобят нещо от неща, които са измислени преди тях и се бият по гърдите. Творци се наричат, а не виждат, че са просто подражатели и то лоши. След това си го крият в къщи под възглавницата. Ако пък някой, като мен реши да сподели направеното с други хора, веднага го нападат и го наричат крадец. Вие сте същия.
-Ама.... Аз не казвам, че съм творец. Освен това не го крия. Показал съм го на всичките си приятели и познати. Ама чакай малко! До къде го докарах? Да се оправдавам пред един крадец?!? Веднага остави откраднатото и изчезвай, докато не съм се ядосал повече!
-Спокойно де, господине! Гневът не е добър съветник. Ето оставям нещата, въпреки че не сте прав. Не може такова отношение! Ей, увълчиха се хората! Лош стана света! Днес всеки простак, си позволява да ми говори на „ти“ и да ме нарича крадец. Едно време не беше така, ама това дребнособственическо чувство, така и не разбрах, откъде се пръкна. Не беше така навремето. Имаше уважение, господине. Имаше и закони. Ха, сега сбогом! Отивам си и никога няма да ме видите. Не желая, повече да имам общо с хора без култура, които не уважават другите. Лек ден!

Символите

Някога, преди много години нашите прадеди, когато искали да предадат някаква информация един на друг, можели да го направят само с думи и жестове. Това им било достатъчно, но с времето думите ставали все повече. Човекът научавал все повече неща и думите, с които ги описвал ставали повече.
Освен това, възникнал проблемът с нетрайността на човешката памет. Предаването на информация от поколение на поколение, ставало с устни разкази от стари на млади. Някои племена имали дори избрани хора, чийто живот бил посветен на това, за запомнят и предават информация за събитията и натрупания опит.
След това, хората намерили друг начин за предаване на информация, през времето и разстоянията, без да се разчита, на човешката памет. Научили се да записват със знаци информацията.
Първите записи били просто натурални рисунки съдържащи информация за предмет, създание или събитие. След това рисунките ставали все по-изчистени и абстрактни и все повече, защото и нещата описани с тях ставали повече.
Тогава на някого му хрумнала простата идея, да не измисля нови символи за всяка дума, а да раздели думите на звуци и да записва тях. Така не само избрани можели да записват информацията и да четат написаното, а на практика всеки можело да се научи на това.
Родили се азбуките, различни за спецификата на всеки език. Знаците в различните азбуки се различавали, а с времето се променяли, следвайки времето, хората и промените на езиците. Променяли се, а все повече хора, можели да ги използват.
Така през вековете се променяла и развивала и азбуката, която използваме днес. Ще се променя и в бъдеще, както и езика ни, следвайки обществото и времето.
Уж азбуката следва езика и хората, а не можем без нея. Клавиатурата заменя химикалките, компютрите заменят хартията, а стават все повече начините, да се съхранява и предава информация, без да се записва букви и символи. Всъщност машините работят много по опростено, като преобразуват и предават помежду си цялата информация, като поредица от два нули и единици.
От друга страна, всеки ден изчезват езици, а без жив език, азбуката е излишна. Сигурно някой ден в бъдещето, ще изчезне и българският език и азбуката ни. Само че, това е някъде далеч в бъдещето, което не ни интересува.
Днес това, което трябва да ни вълнува е доколко ефективно използваме, това което имаме. Защото писането и четенето са просто възможности, а как ще ги използваме зависи от нас.
Тази година около празника се замислих за младите. Причината е в това, че племенницата ми е абитуриентка. Опитвам се да правя сравнение с това, което беше по мое време и нещата днес.
Нещата са различни. Сред днешните млади има чудесни хора. Не се наемам да преценявам, дали знаят повече или по-малко. Знаят неща, които аз и днес не съм научил, но пък са невежи в други области. Просто времената са различни.
Днес ще честитя завършването на племенницата и ще и пожелая да не забравя, че всичко, в този свят е само възможности. От нея зависи дали ще ги използва или не. От нея зависи, какъв път ще избере, а е достатъчно умна и голяма да го направи.
Ние възрастните, сме изживели своите възможности. Пое ли сме своя път, добър или лош. Посоката, пътят и възможностите на сегашните млади е в техните глави и ръце.
Честит празник!

Има време за ...

Имало едно време, едно Време. То било съвсем обикновено Време, което с нищо не се различавало от другите времена. Движело се настоящето към бъдещето, без да бърза, но и без да спира.
Всъщност това Време не било еднакво с другите времена. Всеки човек си има негово време, а хората са различни. Различни не само на външен вид, но са и с различен характер.
И защото хората са различни, всеки мисли, че и неговото Време трябва да е различно. Опитва се да променя своето Време и понякога си мисли, че успява. Мисли, че е променил и победил, но това е заблуда.
Имало едно време, едно Време и това било Времето на един човек. Времето и човека били свързани, още от първият миг, който Времето отмерило и щели да са свързани до последния миг на двамата.
Само че, човекът както всички хора, искал сам да определя, как ще протича неговото време. Искал той да избира, кое, как и кога да се случва в живота му. Толкова искал, че не се съобразявал какво му диктува да прави Времето, а постоянно мислел, как да го подчини.
Знаел, че ако е много упорит, ако има желанието и волята, може да променя малки частици от своето Време. Само че, това не му било достатъчно. Търсел друг начин, който да му позволи да контролира напълно хода на своето Време.
Отнело му дълги години, но накрая успял. Затворил своето Време в магическа кутия, където то спряло да тече. Вече бил господар на своето Време и можел той да избира какво да прави и кога.
Човекът избирал, какво и кога да направи, а след това отварял за кратко кутията и пускал толкова от Времето, колкото му било нужно.
След това затварял кутията и Времето спирало.
В началото човекът се радвал много. Избирал само хубавите моменти от своето Време, а лошите не пускал навън. Изживявал само тези мигове, които той желаел и много хора му завиждали. Питали го, как е победил Времето си, но той криел тайната. Харесвало му, да е единственият човек на земята, който е подчинил Времето си и искал да остане така завинаги.
Минали няколко години, през които човекът бил щастлив. Животът му бил, като прекрасна приказка. Не му омръзвало, да изживява хубавите мигове на Времето си.
Един ден обаче, когато решил да изживее поредния хубав миг, човекът отворил кутията, но нищо не се случило. Решил, че е случайно и опитал отново, но когато отворил кутията в нея нямало нищо. Всъщност не точно нищо, защото на дъното бил останал последният миг на неговият живот.
Човекът се уплашил. Разбрал, че Времето му го било победило. Поискал отново да го надхитри и пожелал да изживее лошите мигове от своя живот. Не ги бил изживял и трябвало да са в кутията, но там ги нямало. Дори затворено в кутията, Времето не променило своя ход. Добрите и лошите мигове, изтичали с неумолимо по реда, който Времето било определило.
Последният миг изтекъл и човекът и неговото Време, вече ги нямало.
Останала само кутията и през годините много хора я търсели. Някои дори я намирали. Затваряли вътре своето Време и се опитвали, да го подчинят. Опитвали се да живеят, изживявайки само това, което желаят. Знаели историята, знаели, че Времето накрая ще бъде победител, но не се отказвали.

Гимназия Константин Фотинов

В тази сграда завърших средното си образование. Тогава беше СПУ, сега е Профилирана гимназия, но няма голяма разлика. Това е централната част, а отзад има крило, където учеха подготвителният осми и девети клас. Имаше две обикновени паралелки, езикова и математическа и се водеше най-доброто училище в града.



Дворът отпред е хубаво място, но междучасията обикновено прекарвахме в задният двор, който е огромна асфалтова площадка. От прозорците учителите виждаха всичко и там, освен старата тоалетна в далечния край, където рядко някой обезпокояваше пушачите.






Преселението на народите

Преди много много години, някъде накрай света имало едно царство. Не било голямо, но било на прекрасно място и хиляди народи през вековете искали да се заселят там.
Народът живеещ там, така и не разбирал, защо другите хора, напускали родните си места. Не разбирал, защо цели народи пътували с години, пресичали поля и планини, реки и морета, за да търсят нова родина. Мястото и природата в царството били прекрасни и който веднъж пристигнел там, не искал никога да го напусне. Докато един ден разбрали....
В онези години в царството царувал един цар. Бил обикновен цар, от тези, които вярват, че короната ги прави и умни. Правел глупост след глупост и понеже бил цар, имал възможност, да осъществи всички. Нещо повече, не само правил глупости, а искал поданиците му да са му благодарни за тях.
Царят не измислял сам глупостите. Имал куп съветници, но понеже той сам си ги подбрал, или били глупави, като него, или били достатъчно умни, за да си държат езика зад зъбите. Съветниците също измисляли глупости. Царят веднага ги харесвал, приписвал си идеята и ги осъществявал.
В началото, когато царят се възкачил на трона, хората само се смеели и махали с ръка. Колкото и глупав и да бил царя, те помнели предишните царе, от които били патили.
-Вярно, че новият е некадърен и глупав.- говорели хората. -Вярно, че съветниците му са от същото тесто замесени, ама поне ни разсмива.
Само че, минало време и на хората престанало да им е смешно. Глупостите на Царя им излизали солено, а той нямал ни най-малко желание, да спира.
Първо хората се опитали да се оплачат и понеже нямало на кога друг, се оплакали на царя. Само че, той дори не ги изслушал. Нарекъл ги неблагодарници и продължил да съсипва царството.
Хората не престанали да се оплакват, а царят бил суетен и това не му харесало. Решил да се прави на добър цар и започнал да изслушва хората. Не само ги изслушвал, а дори се опитвал да решава оплакванията. Само че, го правел така, че хората скоро разбрали, че е по-добре да си мълчат.
-Няма хляб, Ваше величество.- оплаквали се хората.
-Няма проблем!- отговарял Царят.- Веднага ще намеря решение. Вярно, че няма от къде да ви намеря хляб, но затова пък ще ви построя пътища. Когато пътищата са готови, дори в царството да няма зрънце жито, по пътищата ще дойдат търговци, които ще ни донесат.
-Няма работа, Ваше величество.- оплаквали се хората.
-Ще помогна веднага!- скачал Царят.- Ама чакайте! Как да няма работа. Полето е пълно с камъни, а градовете с боклуци. Я се хващайте на работа и не ми губете времето! Какво казвате? Това не било работа, защото не се плащало, ли? Ааааа! Когато се оплаквахте, искахте работа, а не пари за нея.
-Много се навъдиха разбойниците, Ваше величество. - оплаквали се хората.
-Не е вярно!- скачал Царят.- Началникът на стражата ми каза, че всички са изловени. Не били ли? Няма проблем! Утре ще му кажа, за излови половината хора в царството и така разбойниците, ще намалеят наполовина.
-Градовете ни загиват, Ваше величество.- оплаквали се хората. -Няма нито хляб, нито работа, нито пари, а каквото има разбойниците го обират.
-И на това ще намеря решение!- усмихвал се Царят. -Всъщност вече съм го измислил. Ще преселя, половината хора от столицата при вас. Ще изпратя ковчежника в Централния град, а началника на стражата в Южния град. Магьосника пък ще се пресели в Източния град, а Главният готвач в Северния град. Като дойдат със свитите си, ще видите, как градовете ви ще процъфтят и даже ще вържат.
-Ама стига глупости, ваше Величество!- обадил се Шутът.- Вече прекалихте! С такива глупости, няма да ви остане и един мислещ поданик, който да ви уважава.
-Глупчото си ти!- ядосал се Царят.- Добре, че службата ти е на Глупак, иначе щях да те напляскам. Кога съм твърдял, че имам нужда от мислещи поданици? Един цар има нужда от послешни поданици, дори да са сбор от идиоти. Омръзнаха ми твоите глупости, които съвсем не са смешни. За наказание, ще те оставя в столицата и ти е забранено да напускаш двореца.
Шутът бил от слугите на царя, които знаели кога да си държат устата затворена и замълчал. Замълчали и хората в царството и в този миг разбрали, защо много народи напускат родината си. Напускат я и обикалят немили недраги по целия свят.
Било дошло време да тръгнат и те. Да вървят години през полета и планини. Да пресичат реки и морета, в търсене на ново място. По пътя срещнали и други народи, тръгнали да се лутат, далеч от дома си. Не били глупаци и знаели, че където и да отидат няма да е много различно, но им била останала само надеждата.
Било започнало новото преселение на народите.

Изгреви

Едно от нещата, които открих започвайки да снимам, бяха изгревите. В града, те се губят зад високите сгради, а вървейки към работа в южна посока, остават зад гърба ми. Виждам пред мен планината и върховете ѝ, нарисувани с фантастични цветове от първите лъчи на слънцето.
Ако се обърна за миг обаче, изгревът е там и ме чака всяка сутрин.




Разбира се, понякога гледката е такава.


Тази седмица премина под знака на дъжда, но изгревите са там. Дъждовните облаци, дори ги правят по-красиви.



Царствата

Някога преди много години, на земята имало много царства. Царствата си приличали, защото всяко имало цар, царица, принц или принцеса, но и били различни. Различни били ни само, защото имената на царете били различни, не само защото се намирали на различни места по земното кълбо, а най-вече, защото хората в тях били различни.
Един ден в онези времена трима царе се срещнали. Поздрави ли се, разказали си за семействата и за здравето и болестите. Поговорили си за миналото и споделили плановете си за бъдещето, обсъдили времето и тогава се скарали.
Скарали се, не заради това, че единият обичал зимата, вторият лятото, а третият харесвал мрачните дъждовни дни. Скарали се защото започнали да спорят, чие царство е по-добро.
-Спорът е излишен!- крещял първият цар.- Моето царство е най-богато. Дедите ми владеят хиляди мини за злато, сребро и диаманти. Дворците ми са построени от най-добрите майстори на земята и всеки от тях струва цяло царство. Съкровищницата ми е препълнена и дори да не добавя нищо, още хиляда години наследниците ми, ще притежават всичко което пожелаят.
-Глупости! Може да си богат с пари, но златото не се яде!- ядосал се вторият цар.- Моето царство е най-богато, защото притежавам най-плодородната земя на света. Каквото засееш в нея, тя ти го връща умножено по сто. За житото и брашното идват търговци от цял свят, а плодовете, които берем на всяка трапеза са желан деликатес.
-Я, млъкнете!- извадил сабята си третият цар.- Ще ми се хвалите с нещо, което притежавате днес. Утре може да сте просяци, защото някой може да ви го вземе. Моето царство е най-добро, защото аз имам най-добрите воѝни в света.
Карали се царете дълго и дори до бой стигнали. Карали се, докато се уморили. Млъкнали и поседнали да починат.
Докато почивали наблизо минал един стар човек. Поздравил церете и се поклонил, а те като го видели, решили да поверят решението в неговите ръце.
Старецът не искал да се меси, но нямало как да откаже, а и му обещали богато възнаграждение. Изслушал той царете и дълго мислил.
-Не зная!- рекъл старецът накрая.- Трудно ми е да взема решение, но може би ако попитам вашите поданици, ще ми бъде по лесно.
Царете се съгласили и отишли в първото царство. Старецът избрал един обикновен човек и го попитал, как живее и добро ли е царството.
-Абе, не е лошо царството, ама... -рекъл човекът.- Царството ни е най-богатото на света. Има злато, сребро и диаманти и накъдето погледнеш виждаш богатство и разкош. Само че, почти всичко, което виждаш е собственост на царя. Ние копаем, а той прибира приходите от мините и ни оставя трохите. Виж, ако царят ни даваше повече, щях да кажа, че това е най- доброто царство на света.
Във второто царство, старецът също попитал случаен човек.
-Абе, не е лошо царството, ама... -рекъл човекът.- Земята ни ражда всичко и по много. Накъдето погледнеш, виждаш богати ниви и дървета отрупани с плодове. Само че, всичко това е на царя. Ние сме по цял ден на нивите, а за нас е само това, което той отдели. Виж, ако царят даваше повече, тогава бих казал, че това е най-доброто царство на света.
-Абе, не е лошо царството, ама... -рекъл човекът от третото царство.- Всяка година войската ни се връща с добра плячка. Колите често не могат да поберат всичко, но и докараното е много. Само че, плячката принадлежи на царя. Ние се бием и проливаме кръвта си, а получаваме трохи. Виж, ако царят давеше по-голяма част от плячката на хората, щях да кажа, че това е най-доброто царство на света.
Старецът отишъл при царете и им казал, че е готов с решението си. Само че, царете го прекъснали. Знаели какво са казали хората и вкупом обещали, в бъдеще да отделят повече за поданиците си.
-Е, старче! Кажи сега, кое е най-доброто царство!
-Не зная!- отговорил старецът.- След като видях царствата ви и изслушах вас и поданиците ви, си помислих, че не бих живял в нито едно от трите царства. Не са добри царства те и няма да станат по-добри, ако давете повече на хората. Не е добро царство това, в което какво и колко ще имаш зависи не от труда ти, а от волята на някой друг.

Езеро

Мястото, което виждате, не е изоставена градска градина. На това място преди години имаше изкуствено езеро. Имаше дори лодки, но това беше някога.
След това, не зная защо, но езерото остана празно няколко години, а после го засипаха с пръст. Днес за него напомня само контура на каменните му стени и старите върби наоколо.
Мястото е пусто. Общината май така и не знае, какво да го прави. Надявам се, да не го застрои, но най-вероятно това ще е съдбата му.






Градът на Слънцето

Преди много години, някъде на Юг живеело едно племе. Било малко племе, което живеело дълбоко в джунглата, далеч от другите племена.
Наоколо бродели свирепи зверове и отровни змии пълзели в тревата, но хората не се страхували. Били добри и трудолюбиви хора, живеели скромно, а за най-голямо богатство считали приятелството.
Сам човек не можел да оцелее в джунглата, но когато били заедно били силни. Когато били заедно и най-страшният звяр не бил опасен и бягал с подвита опашка.
С времето племето растяло и малките къщички скрити под короните на дърветата, се превърнали в град. Град, в който всички били приятели. Град, в който и в най-тъмните и страшни нощи, светлината на усмивките не угасвала.
Далеч от тези земи се носела една легенда. Легенда за град загубен в джунглата, където Слънцето никога не залязва, а къщите и улиците са от чисто злато. Легенда за града на Слънцето.
Никой не знаел точното място, но много хора тръгвали да го търсят, рискувайки живота си. Рискували всичко и губели всичко, но мечтите за богатство, карали нови и нови да тръгват по стъпките на предишните.
Някои тръгвали просто така. Без подготовка, въоръжени само с надеждата. Други премисляли всеки детайл, събирали информация, екипирали и въоръжавали цели армии.
Тръгвали хората, но никой не се завръщал. Само че, това не отказвало следващите. Винаги имало нови желаещи, да намерят града и богатството му.
Джунглата била огромна, но търсачите на града, не се отказвали. Прокарвали нови и нови пътеки, които с годините се превърнали в пътища.
Хиляди хора тръгнали по тях всеки ден. Хиляди хора, всеки ден прокарвали нови пътеки.
Джунглата се предала и отстъпила. Ставала все по-малка и вече не била страшното и смъртоносно място от миналото. Вече всеки можел да тръгне на път без страх и да се завърне жив и здрав.
Търсачите ставали все повече и повече, а джунглата все по-малка. Не останало място, където да не е стъпвал човешки крак. Зверовете отдавна били избити, а много от дърветата изсечени.
По пътя си търсачите срещали много малки племена. Някои от тях се опитвали да ги спрат, други ги посрещали гостоприемно. Някои гледали на гостите, като на богове, други ги наричали дяволи.
Търсачите на града на Слънцето не се интересували от тях. Не се интересували от малките им къщички, построени от камъни, клони и глина. В тях нямало злато и нищо, което да блести, затова продължавали напред.
Дали с оръжие или пък с болести, племената били погубвани, а на мястото, а селищата им разрушавани, за да се прокара нов път.
Път, по-който хиляди търсачи богатство крачили напред всеки ден. Вървели напред, но не откривали Градът на Слънцето.
Понякога им се струвало, че го виждат в далечината. Виждали силуета му по изгрев или по залез. Виждали странни сияния в безлунните нощи, но когато стигнели на мястото, там нямало нищо.
Понякога търсачите на града на Слънцето, намирали на мястото, където виждали сиянието селище на поредното племе. С кротки хорица, живеещи бедно в своите домове направени от камъни клони и кал. Място с добри и трудолюбиви хора, живеещи скромно, а най-голямото им богатство било приятелството. Нямало злато , дворци и скъпи предмети. Бедно място огрявано единствено от Слънцето, но търсачите не се интересували от такива неща и продължавали напред.
Напред към нещо, което не виждали и никога нямало да видят.

Девически манастир “Покров Св. Богородици”

Манастирът е един от 100 -те национални туристически обекта и с право, а историята му е богата. В него е пренощувал и Васил Левски, при посещението си в Самоков.
Част от иконите са от Христо Димитров, има на Димитър Зограф, а някои са приписвани на Захари Зограф.
Докато снимах ми направиха неприятно впечатление грозно замазаните кръпки на входната врата. Манастирът никога не е страдал от липса на средства, но се оказва, че не само общината и държавата са лоши собственици.








Дъждовният магьосник

Беше прекрасен пролетен ден. Сред разцъфналите цветя в градината, тихо жужаха пчели и се стрелкаха пъстри пеперуди. В короните на дърветата влюбени птици пееха с цяло гърло, невиждащи нищо освен обекта на любовта си. Надуваха се смешно, опитвайки се да впечатлят другият, макар да знаеха, че е излишно.
Принцесата вече цял час седеше на една пейка, скрита под стар люляков храст. Гледаше бликащия живот наоколо, но мисълта ѝ не беше в градината.
В двореца зад нея звучаха силни гласове и смях, но тя не чуваше ѝ тях. Усмивката се появяваше за миг на лицето ѝ, а след това изчезваше заменена от нетърпеливо очакване.
Чакаше да стъпките му по пясъка на градинската пътека и тихия му уверен глас, от който забравяше всичко. Чакаше и се надяваше, че днес той ще дойде и ще ѝ каже това, което и двамата знаеха.
Само че, принцът не идваше. След всеки нов шум, принцесата се усмихваше с надежда, но усмивката ѝ се стопяваше бързо.
Ами ако....Ами ако нещо му се беше случило? Ако беше се уплашил и избягал? Ако се лъжеше и това, което чешеше в очите му, беше само учтиво внимание? Трябваше да разбере това веднага. Не можеше повече да чака.
Принцесата скочи на крака, но преди да се втурне към двореца, по една от алеите се чуха тежки стъпки. Пеперудите запърхаха тревожно с криле, а птиците замлъкнаха.
На небето се появиха, незнайно откъде тъмни тежки облаци, а вятърът се втурна по алеите носейки хиляди бели венчелистчета обрулени от цъфналите дървета.
За миг принцесата се уплаши, че зимата се е завърнала, но се досети, чия работа е това. Втурна се ядосана и се изправи пред странното същество застанало на алеята.
-Пак ли ти? Винаги се явяваш, когато не трябва и разваляш хубавите мигове! Днес трябваше да е специален ден, а ти го развали. Мразя те!
-Бъркаш!- засмя се Дъждовният магьосник, защото това беше той и никой друг.
Изглеждаше, нереален с високия си ръст и наметалото от морска пяна. Още не беше заваляло, а той целия беше мокър. Водни струйки се стичаха от него и пълнеха следите оставени от босите му крака.
-Бъркаш! - повтори Дъждовният магьосник. -Бъркаш за всичко. Първо, не развалям нищо, а създавам. Този живот наоколо, се нуждае от мен. Второ, не ме мразиш, а ме харесваш, дори да не си го признаваш.
-Какво създаваш?- ядоса се още повече принцесата.- Докато те нямаше, тук всичко беше наред. Всичко беше прекрасно и кипеше от живот. Чаках принца и той всеки момент щеше да пристъпи по алеята. Виж сега! Всичко живо се скри от теб. Дори и принцът го няма. Кой луд би излязъл в градината преди буря? Нима след всичко, което направи, имаш наглостта да твърдиш, че те харесвам?
Тежки капки дъжд прекъснаха думите на принцесата. Удряха тежко и се стичаха по косата и лицето ѝ и попиваха в другите. Притъмня още, а сред облаците проблеснаха светкавици.
После всичко завърши, толкова внезапно, колкото беше започнала. Облаците изчезнаха, подгонени от вятърът, превърнал се в топло дихание. Слънцето се показа и лъчите му заблестяха, отразени от хилядите водни капки. Че се песен на птица, след нея се обади втора и скоро хорът на птичите песни изпълни градината и заглуши всичко друго.
Принцесата изтри капките от лицето си и се усмихна. Само че, усмивката ѝ не беше заради птичите песни. Не беше и заради топлите слънчеви лъчи, пчелите и пъстрите пеперуди.
Беше чула шум от стъпки по алеята. Стъпки, които познаваше и чакаше с нетърпение. Опита се да приглади мокрите си коси, но не успя и отпусна ръце.
-Какво се е случило, Принцесо?- чу гласът му, тих и уверен, както винаги.- Къде е усмивката ти? Къде е пламъчето в очите, заради което бих дал живота си? Добре ли си?
-Добре съм. - промълви принцесата и се опита отново да изтрие водните капки от лицето си.- Добре съм и всичко е наред. Знаеш ли? Той беше прав. Аз наистина го харесвам и го разбирам всеки път, когато си тръгне.
-Кого, принцесо? За кога говориш? Нима обичаш друг?
-Обичам само теб, глупчо!- усмихна се принцесата.- Някой ден ще ти разкажа за Дъждовният магьосник, но не днес. Днес ти си тук.
Принцът се също се усмихна. Протегна ръка и избърса една водна капка стичаща се по бузата на принцесата. Опита се да каже, това което чувстваше, но не успя. Опита пак, но гласът му се загуби сред шума на птичия хор. Видя пламъчетата в очите на принцесата и разбра, че тя го е чула.
-Обичам те, Принцесо!
-Обичам те....

Май забравих да спомена и за дъгата, но ще се досетите и сами....

Арена Самоков

Открита е на 8 март 2008 година. Има около 2000 -2500 места и струва 16 милиона лева. Залата е многофункционална и освен разнообразни спортни състезания, е домакин и на други прояви.
Всъщност истинската причина за построяването ѝ е баскетболния отбор на града, който в последните години има редица успехи.
Запалянковщината в мен, никога не я е имало, но залата е възможност за много деца от града, да прекарват времето си там, вместо на улицата. Градът има отбори във всички възрастови групи.
Не сме баскетболен град, но тук винаги е имало момчета с талант. Само че, много малко от тях навремето се развиха и то в други градове.
Собственик на залата е община Самоков, а стопанисването потвърждава мнението ми, че общините са лош собственик.
Проектът и строежа лично на мен не ми харесват. Още при откриването личаха дефекти от немарливо свършена работа, а поддръжка на практика няма. Не бих наел фирмата строител, дори за кокошарник, но аз не съм кмет и няма да бъда.
В края на миналата година, преди изборите се откри и построения хотел към залата. Води се общински, но с този си вид, големина и разположение е обречен да бъде винаги празен. Изгледът от всички прозорци на стаите е основно към изровеното корито на река Искър. Единственото нещо, което работи и от което ще има някакво полза, е покрития басейн към хотела. Хвърлени са маса пари, а тази година ще се хвърлят още за обзавеждане. Богата община сме и можем да си го позволим. Бълха ни ухапала.











Разговор

Вървял Заекът един ден през гората и мърморел:
-Омръзна ми от тази гора и от всички в нея! Уж на всяка крачка срещаш някого, а всъщност си сам. Нито има кой да те изслуша, нито с кого да поспориш.
-Така е!- обадил се Таралежът, който също се разхождал без цел. - Е, не чак никой, но трудно се намират слушатели. Всеки си има свои грижи и не го интересуват другите.
-Миналата седмица, пред дома ми изниква Лисицата. Не бях я виждал от месец, но не съжалявам. И защо мислиш, че се е сетила за мен? Харесала си моя дом, и се настани в него....
-Вчера, докато се разхождах, си изкълчих крака. Тук на пътеката. Боли и не мога крачка да направя. Цял ден не можах да се прибера. Срещна ме един, срещна ме втори, ама се правят, че не виждат. Никой не помогна....
-А пък в неделя Мечката за малко да ме смачка. Тича по пътеката и не се интересува, че в гората има други. Ако не бях отскочил в последния момент, нямаше да съм между живите....
- Прибирам се в къщи и едва ходя, а жената ми се кара, че не съм напазарувал. Хляб нямало в къщи....
-Оплаквам се на Лъва, а той се смее. Вика, че трябвало да благодаря, че още още дишам....
-Тази сутрин, отивам на доктор. При бухала, де. Друг нали няма в гората, а той дори не ме прегледа. Написа ми рецепта от три страници и каза да се обадя, като се оправя....
-Реших да се местя в съседната гора. По-богата е и нали е на Юг, зимите са меки. Да, ама добре, че се отказах. Братовчеда, нали живее там от три години, та ми разправи неща, от които ми щръкнаха ушите....
-Ядове само и ядове. То моите ги остави, ама и децата не слушат. Големият миналата седмица си махнал всички бодли. Такава била модата. Представи си само- таралеж без бодли!
-Омръзна ми от тази гора и от всички в нея! Уж на всяка крачка срещаш някого, а всъщност си сам. Нито има кой да те изслуша, нито с кого да поспориш.
-Така е! Е, не чак никой, но трудно се намират слушатели. Всеки си има свои грижи и не го интересуват другите.
-О! Ежко, това ти ли си? От кога не съм те виждал.
-Зайо, бе! Радвам се, че се засякохме! Да знаеш колко неща имам да ти разказвам.
-Ежко, ежко, чакай да ти се оплача.-Миналата седмица, пред дома ми изниква Лисицата....
-Вчера, докато се разхождах, си изкълчих крака. Тук на пътеката....

Забраните

-Виж какво! Не е хубаво да се ядат лалетата! - каза малката Ема на Жълтото коте.
-Защо?- присви очи котето.
-Защото така!- отсече малката Ема.- Просто не е хубаво! Цветята са за красота и за да им се радваш, а за ядене има други неща.
-Май ми омръзна!- намръщи се Жълтото коте.- Този свят не ми харесва! Пълен е със забрани и неща, които не трябва да правя. Не яж лалетата! Не яж бели мишки!
-Какви мишки!- ужаси се Ема.- Нима пак си изяло някоя беззащитна животинка?
-Не съм!- настръхна Жълтото коте.- Е, поне скоро не съм.... Всъщност откакто дойдохме тук, дори не съм видяло бяла мишка. Казах ти, че този свят не ми харесва. Никакви мишки няма, а дори да има са забранени за ядене. Дори и лалетата са забранени. Пълно е със забрани.
-Успокой се!- засмя се Ема и посегна да го погали, но котето се дръпна.
-Успокой се, де! Не всичко ти е забранено, а и забраните са полезни. Ако не са те ще настане хаос. Има много добри и полезни забрани.
-Глупости!- изръмжа Жълтото коте.-Забраните са си забрани. Няма значение, под какъв благовиден повод се правят. Забраните те ограничаваш да правиш това, което искаш. Да правиш това, което ти е на сърцето.
-Не е вярно!- разсърди се Ема.- На мен забраните ми харесват.
-Харесват ли ти?И кога са ти забранили нещо за последно?
-Ами.... Не си спомням. Мисля, че беше миналата година, но може би греша. Само че, това е защото съм добра и нашите знаят, че съм отговорна млада дама. Не бих направила нещо нередно.
-Не си спомняш, защото вече си приела всички забрани. Не, защото ги харесваш, а защото са станали част от теб. Точно от това се страхувам, че ще се случи и с мен.
-Че какво му е страшното?-попита Ема.- Какво му е страшното, че ми харесват. Какво е страшното, ако харесвам да не се цапам например? Или пък ако ми харесва да не ям мишки?
-Няма страшно, но така свикваш. Започваш да приемаш всички забрани, като нещо нормално. Ако някой ден ти забранят да играеш с мен, дори няма да се замислиш.
-Не е вярно!- възмути се Ема. -Никога няма да спра да играя с теб. Пък и никой няма да ми забрани.
-Няма, да ти забрани, но защото никой не знае за мен. Нито родителите ти, нито приятелите ти.
-Как да не знаят? Нали са те виждали. Виждат ни заедно всеки ден и дори мама те погали вчера.
-Виждат ме, но не знаят нищо за мен. Би ли посмяла да им кажеш, че говоря и ям бели мишки?
-За мишките, може би, но за това, че говориш, май няма да кажа на никого. - замисли се Ема.- Пък и да кажа, никой няма да ми повярва.
-Няма да ти повярват, но ще ти забранят да играеш с мен. Не защото съм нещо лошо, а защото възрастните няма да разберат. Когато възрастните не разбират нещо, те винаги го забраняват. Увери ли се сега, че забраните не са хубаво нещо.
-Може би си право....Само че, донякъде. Все още мисля, че яденето на мишки трябва да е забранено.
-Аааааа!!! Стига с тези мишки! Казах ти, че от както съм тук, не съм видяло нито една мишка.
-Наистина ли?
-Не съм сигурно, но дори да съм видяло не съм я изяло! Честна дума!- каза важно Жълтото коте.- Така си е! Ако бях изяло мишка, особено бяло, щях да помня.
-Добре! Вярвам ти!- каза Ема и пак посегна да погали котето.
Този път то не се дръпна, а се сви в скута ѝ и замърка доволно, под топлите слънчеви лъчи.
-А какъв беше вкуса?- попита внезапно Ема.
-На какво? На мишката ли?- сепна се Жълтото коте.
-Нееее!!! На лалето, глупаче?
-А, лалето ли? Повярвай, не струва. Толкова не струва, че съм съгласно да приема тази забрана.

Исторически музей – Самоков

Историческия музей в Самоков е основан през 1930 година и първоначално се е помещавал в сградата на Читалището. В тази сграда е от 1943 година. Проектирана е специално за целта и определено е сполучливо попадение.
Струва си да посетите музея, ако имате време, но дори отвън има неща, които заслужават внимание.
В добре оформената градинка около музея, под вековните дървета са паметниците на Захари Зограф и Никола Карастоянов.
Няма точни данни, кога е възникнал Самоков като селище, но по тези земи има следи от още от траките.
Пред музея са изложени и чук и наковални от самоков. Малък макет на съоръжението от което идва името на града, може да видите в музея.
В градинката е чисто, а кашончето с боклук попаднало в обектива, е случайно там.








Отскоро Историческия музей има собствен сайт, където можете да видите подробности за дейността му и историята на град Самоков, неща по-интересни от оригиналната сграда на музея. Ето линк към сайта:

Исторически музей - Самоков

Думите на Дявола

Имало едно време....
Имало едно време един съвсем обикновен човек. Обикновен или пък може би не съвсем обикновен.
Както милиони други хора, от сутрин до мрак, работил за хляба. Както милиони други хора, не му вървяло и късметът бягал от него. Както милиони други хора, така и човекът се опитвал да живее честно, доколкото може.
Имало само едно нещо, което го отличавало от другите. Вечер преди да заспи, човекът превел играчки. Правел ги от каквото имал, но влагал в играчките част от сърцето си и всяка от тях била неповторима.
Вечер човекът правел играчки, а сутрин ставал още преди слънцето да е изгряло и подарявал направеното. Подарявал играчките на деца, подарявал ги и на възрастни, но и едните и другите ги харесвали.
Годините минавали, но животът на човека не се променял. Продължавал да прави своите кукли и да ги подарява на другите. Никой не знаел защо го прави, но хората и не питали. Радвали се на полученото, може би защото в куклите виждали нещо не от майстора им, а от себе си.
Разчуло се за човека и един ден от куклите се заинтересувал самия Дявол. Обиколил, разгледал и му харесали. Тогава отишъл при човека и го заговорил:
-Хубави кукли правиш, човече! Няма други, като твоите. Харесаха ми и реших да ти направя предложение. Мисля, че повече хора трябва да узнаят за теб и куклите ти. Готов съм да ти помогна. Ако се съгласиш да работим заедно, ще направим копия на куклите ти. Ще ги пръснем по целия свят и всеки ще може да ги притежава. Ако си плати разбира се.
-Виж, не зная, за какво ми е притрябвала твоята помощ.- отговорил човекът.- Никога не съм искал, а и не искам да печеля от куклите си. Подарявам ги на другите хора, но ги правя заради себе си. Подарявам ги, а хората след като им се порадват, ги подаряват на други, а те на трети. Така достигат до хора, които имат нужда от тях.
-Не разбираш!- засмял се Дяволът.- Печалба наистина ще има, но всъщност ще е малка и не тя е важното. Казваш, че куклите достигат до тези, които се нуждаят от тях. Само че, ако куклата е една, а от нея се нуждаят повече хора, може някои никога да не разберат за нея. Или пък да я получат, когато е късно и вече не им трябва. Аз ти предлагам, да помогнеш на повече хора. Правиш куклите за себе си и затова ти е достатъчна една. Ако ги правиш наистина и за другите, ти трябват повече.
Човекът дълго мислил, но накрая се съгласил. Припомнил си всички хубави кукли, които бил направил и предал скиците на Дявола.
-Кога ще започнем?- попитал човекът.
-Скоро!- отвърнал Дяволът.- Тези дни имам малко друга работа, но веднага след това започваме.
Минала седмица, а след това и месец. Дяволът не се обаждал и човекът го потърсил отново.
-Какво става? Кога започваме? Да не си забравил?
-Не се притеснявай! -потупал го по рамото Дяволът.- Няма как да забравя за теб и нашата работа! Само че, сега не е точно времето. Нека минат празниците и ще те потърся веднага.
Отминали и празниците, но Дяволът не се появил и човекът отново тръгнал да го търси. Търсил го дълго, но накрая го намерил.
-Хей! Точна за теб си мислех!- зарадвал му се Дяволът.- Почти съм готов с нашата задача. Остава да уточня два-три детайла и започваме. Стягай се, че от другата седмица ще има доста рабата. Скачаме в дълбокото и стискаме палци, всичко да е наред.
Човекът изчакал да мине седмицата, но Дяволът не се появил. Изчакал още една седмица, но отново Дяволът го нямало. Минал цял месец и човекът тръгнал отново да търси Дяволът.
Само че, никъде не го откривал. Обиколил надлъж и нашир, но от Дявола нямало никаква следа. Човекът продължил да търси и един ден засякъл случайно Дяволът. Само че, докато го заговори, Дяволът изчезнал. Стопил се във въздуха и само някъде в далечината се чул ехидният му смях.
Човекът се ядосал, но скоро му минало. Прибрал се в къщи, преспал, а на сутринта отново се заел със своите работи. През деня работил, а всяка вечер правел нова кукла, влагайки в нея част от себе си. Това можел и това искал, а го бил забравил, покрай проектите с Дявола. Загубил време, но животът продължавал и се сърдел само на себе си. Кой нормален човек би повярвал на думите на Дявола?

Евангелистка съборна църква

Поводът да снимам тази невзрачна сграда, не е тя а двора ѝ. Навремето го използвахме за футболно игрище. Борчетата тогава ги нямаше, както и желязната решетка на оградата. От север в каменната стена липсваше един камък. Стъпваш в дупката и прехвърлянето беше лесно. Едната врата бяха два камъка до стената, а другата беше очертана на стената на църквата.
В църквата рядко се мяркаха хора, но винаги е имало. На няколко пъти беше разбивана. Странно, какво са търсили крадците, защото вътре между варосаните стени освен груби дървени пейки нямаше нищо. Няма икони, а дървеният кръст на стената също беше от две грубо обработени летви.
Дори когато имаше хора, те трудно се забелязваха. Никога не са ни гонили, не са ни правили забележка или досаждали.
Днес църквата е добре поддържана, а оградата и дървените капаци на прозорците са като луксозни вещи, спрямо някога.






Не зная кога е построена църквата, но предполагам, че има връзка с Американския колеж в Самоков. Работил е от 1871 до 1926 година, когато се премества в Симеоново. На мястото му днес има само една възпоменателна плоча.


В сградата зад плочата преди години беше градска библиотека и читалня. Днес е кръчма. Въпрос на приоритети.