Белият елен

Всяка година, когато пролетта настъпи, гората облича отново зелената си премяна. Под гъстите корони на дърветата тя ревниво пази от чужди погледи тайните на своите обитатели. Настоящи и минали истории се преплитат, но никой не знае, кое е истина и кое е само игра на сенките.
Ако вървиш по тесните пътеки, понякога ще забележиш следите на страшни зверове, а друг път счупено клонче, ще издаде, че не си сам. Понякога пътеката ще пресече сърна или зайче, а друг път, ако си достатъчно внимателен, ще забележиш сенките на горските духове и приказни герои. Те са там, както винаги са били, но не на всеки е съдено, да ги види.
Само една сянка, не броди вече по горските пътеки. Никой не я е виждал от векове, но може би просто защото не е съществувала никога. Съществувала е само легендата, за едно чудно създание. Легендата за една любов без граници, каквото рядко се среща. Легендата за Белия елен.
Някога преди много време, край Старата гора се извисявал прекрасен дворец . В него живеел могъщ владетел, славата на когото се носела по целия свят.
Много битки бил спечелил владетелят, много царства завладял и подчинил, но вече бил стар и единствените две неща, които го вълнували, били дъщеря му и ловът.
Владетелят разделял времето си между двореца и гората, но бил много различен на двете места. В двореца бил нежен и любещ баща, а в гората безмилостен убиец.
В двореца изпълнявал всяко желание на дъщеря си, засипвал я с подаръци и внимание и не давал прашинка да падне върху нея.
В гората убивал безмилостно всяко живо същество, което се изпречело пред погледа му. Нямало значение, дали се изправял срещу свиреп звяр или кротка сърна. Ръката му не трепвала, стрелата политала и пронизвала сърцето.
Владетелят доволно се усмихвал при вида на мъртвото животно. После одирал кожата му, хвърлял месото на кучетата, измивал ръцете си от кръвта и се прибирал в двореца, при своето дете.
Един ден обаче, владетелят не се прибрал по залез. В гората срещнал чудно същество, което никога пред това не бил виждал. Видял огромен бял елен и без да се замисля се впуснал да го преследва. Бил преследвал хиляди животни, но този път било различно.
Гората защитила белия елен. Храстите се разтваряли пред него отваряйки пътеки, а после се превръщали в гъста стена и спирали преследвачите му. Следите изчезвали, сякаш еленът летял, а не тичал и дори кучетата, губели следата.
Владетелят обаче не се отказвал. Колкото и да бягал еленът, ловецът не изоставал. Викачите и кучетата изостанали, но той не се интересувал. Конят му се строполил от умора, но той продължил преследването. Храстите разкъсали дрехите му, но ловецът не усещал нищо.
Дори нощта не го спряла. Тичал напред следвайки мяркащото се все по-далеч и далеч бяло петно. Тичал като полудял. Тичал, дори когато напълно изгубил следите от елена.
Накрая спрял. Силите го били напуснали. Паднал на земята и много време минало, докато сърцето му започнало да бие равномерно и разумът му се завърнал.
Изправил се бавно и се огледал, а в този час луната изгряла и с изненада установил, че се намира в градината на собствения си замък. Очите му виждали познатите алеи и беседката, любима на дъщеря му, а до нея....
До беседката стоял неподвижен Белият елен.
Ловецът не се бавил нито миг. Опънал лъка и пуснал стрелата. Уцелил еленът право в сърцето и земята потръпнала от падането на поразеното тяло.
Луната се скрила отново зад облак, но светлината ѝ вече не му трябвала. Извадил ножа и се втурнал напред, за да одере бялата кожа.
Само че, Белият елен не бил до беседката. Пронизаното мъртво тяло, не било неговото. В тревата лежала дъщерята на ловеца, а петното от кръвта ѝ растяло и растяло по бялата ѝ рокля.
Ужасен ловецът извикал за помощ, но нямало кой да помогне. Прегърнал безжизненото тяло и заплакал за първи път в живота си.
Тогава луната отново се изгряла. Показала се зад облаците и ловецът видял Белият елен. Бил огромен, а рогата му сякаш опирали в небето, но ловецът не виждал нищо друго освен очите му. В тях имало сълзи, също, както в неговите.
Внезапно тялото на принцесата потръпнало. Кръвта спряла и очите ѝ се отворили. Вдигнала ръце и прегърнала баща си, а той заплакал отново. Този път от радост.
Владетелят и дъщеря му живели още дълги години в замъка край гората. Само че, той вече никога не излязъл на лов, а и не разрешавал и на други.
Ако някой царствен гост, много настоявал, владетелят му разказвал историята за белия елен. Много хора не вярвали, но пък споделяли историята. Разказвали я, разкрасявали я и я променяли, но тя заживяла свой живот. Живот вечен, като Старата гора и тайните, които тя крие.

Няма коментари:

Публикуване на коментар