Когато слоновете си тръгнаха

– И какво се случи след това? –попита нетърпеливо Принцесата.
Старият магьосник се сепна, поглади брадата си и сви вежди, опитвайки се да си спомни докъде беше стигнал.
– Не помня! Не зная защо, но края на историята ми се губи. Може би е от възрастта, но не помня. Помня само, че тогава слоновете си тръгнаха.
– Какви слонове? – учуди се Принцесата. – В историята нямаше никакви слонове. Откъде се взеха и откъде си тръгнаха?
– Да, в историята нямаше слонове, но забравих края ѝ. Може би защото самата история не струва. В нея няма нищо интересно. Само че, времето в което тя се случи, съвпадна с деня, в който слоновете си тръгнаха.
– Добре, де! Сигурно историята наистина не е била важна и интересна. Разкажи ми тогава за слоновете. Къде са били и къде са отишли?
– За слоновете... – замисли се Магьосникът. – Да, това си струва да се разкаже. Работата е там, че всъщност до онзи ден слоновете крепяха Земята на плещите си.
– Хей! Аз не съм бебе! – разсърди се Принцесата. – Зная много добре, че Земята е кръгла и не се крепи на нищо. Тя се движи в пространството от силите между нея и другите планети. Няма нужда да се крепи върху нищо.
– Мислиш ли? Да, така е на пръв поглед, но винаги е имало нужда Земята да се крепи на нечии силни рамене. Налага се, защото Земята не е само една от многото планети. Тя е нещо повече и тежестта ѝ, няма как да се компенсира от влиянието на другите планети. Те могат да уравновесят масата, но има сили, които са много по-могъщи от тази. На Земята откакто свят светува, се борят две такива сили. Силата на Доброто и Силата на Злото. Злото е по-могъщата сила. Винаги е било така. Ако беше само тя, Земята не би обикаляла около Слънцето. Би се продънила в най-мрачните кътчета на Вселената, където Животът никога не припарва.
– Да речем, че ти вярвам. Все пак не разбирам, какво е ролята на слоновете.
– А би трябвало да се досетиш сама. Слоновете носеха на раменете си тежестта, която Доброто не можеше да уравновеси. Слоновете осигуряваха равновесието, което беше нужно, за да не изчезне Живота.
– Сигурно им е било доста тежко? – замисли се Принцесата. –Защо ли са го правили? Защо точно слоновете?
– Не зная! Може би, защото са най-едрите животни на Земята. Може би, заради големите им сърца. Не зная...
– Ами преди да има слонове, кой е носил тази тежест? – не спираше въпросите Принцесата. – Може би мамутите?
– Да... Не! Всъщност не зная! Аз зная само това, което съм видял лично и това, което са ми разказали магьосниците преди мен. Зная само, че в онзи ден слоновете си тръгнаха. Не искаха или не можеха повече да носят тежестта на Земята. Не ме питай защо!
– Няма да питам. Само че, ти не каза къде са отишли слоновете. Защото ако са си тръгнали, трябва да са отишли някъде другаде. Пък те са си тук. Тук на Земята са.
– Е, май не се изразих точно. Не съм добър разказвач.
– Не си! – засмя се Принцесата. – Не си и добър магьосник, но те харесвам. Харесвам те, защото се опитваш. Опитваш се, да ми разказваш хубави истории. Опитваш се, да отговаряш на всичките ми въпроси. Винаги си го правил. Опитай и сега.
 – Ами ще опитам... Слоновете не отидоха никъде. Просто свалиха от раменете си товара, който беше станал прекалено тежък. Вече не можеха или не искаха да носят отговорност за цялата планета. Или пък искаха малко почивка...
– Ами защо... Защо Земята още си е на мястото? Защо не е пропаднала в най-тъмните кътчета на Вселената? Нали вече никой не я крепи на раменете си?
– О, не е така! Земята винаги се крепи на нечии рамене. Винаги се намират рамене, които да се подложат, за да поемат тежестта. Слоновете свалиха тежестта от своите, но Земята не пропадна. Не пропадна защото хората подложиха своите рамене и уравновесиха тежестта на Злото. Не всички хора го направиха, но достатъчно на брой. Не ме питай защо го направиха! Не зная!
– Няма да те питам това. Ще те попитам нещо друго. Нали тежестта на Злото идва най-вече от постъпките на хората? Не е ли по-лесно, вместо да я носят на раменете си, хората просто да станат по-добри? Не всички, но поне достатъчно на брой?
– Ох! Искаш от мен прекалено трудни отговори. Аз съм само един лош разказвач на истории и лош магьосник. Не зная всичко. Мога само да подложа раменете си под тежестта на Земята, докато имам сили за това. Докато един ден си тръгна уморен, както си тръгнаха слоновете. Прекалено тежко е. Прекалено...
– Знаеш ли какво? – прегърна го Принцесата. – Ако ти е тежко и не можеш да носиш повече, не се колебай да си тръгнеш. Аз ще подложа моите рамене. Сигурно е тежко, но няма значение. Винаги трябва да има рамене, върху които Земята да се подпре. И винаги ще има!

Няма коментари:

Публикуване на коментар