Съвършен

Събуди се, когато слънцето беше вече високо в небето. Това не беше изключение и дори днес беше подранил. Напоследък му се случваше често, но това не го притесняваше. От много, много години нищо не го притесняваше. Прекарваше по-голямата част от деня в дрямка, така че беше естествено часовете за сън през нощта да намалеят.
Апетитът му обаче не беше намалял. Ядеше все повече и повече, но огромното му тяло не познаваше насищане. Днес също започна със закуската. Бавно и с наслада започна да унищожава блюдата на отрупаната маса, докато със съжаление не установи, че не може да поеме и хапка повече. Тогава въздъхна, събра това, което беше останало в покривката и излезе на двора.
Щом отвори вратата множеството, което го чакаше търпеливо на двора, се просна по очи, а когато изсипа остатъците от закуската върху тях, двора се разтърси от виковете им:
-Благодарим ти, Съвършени! Благодарим ти!
Усмихна се и им помаха с ръка. Обичаше тази гледка. Обичаше да дава, когато имаше повече отколкото му трябваше. Казваше на хората:
-Дай и ще ти се даде!
И те даваха. Даваха макар, че нямаха. Всеки ден се блъскаха и биеха за остатъците от храната му. Храна, която му бяха дали самите те, както и всичко друго, което притежаваше.
Слънцето припичаше жестоко и го подсети, че е време да заеме мястото си. Оправи се бавно и тромаво към вековното дърво, под чиято сянка прекарваше дните си. Приседна, въздъхна и задряма с отворени очи.
Шумът наоколо внезапно спря. Хората замлъкнаха впили очи в него.
-Тихо!- шепнеха.- Съвършеният медитира.

Той не чуваше шепота им. Не чуваше нищо, защото сънят го носеше на крилете си. Носеше го назад със спомените в дните, когато още беше обикновен ученик.
Учителят беше строг. Не се караше, но напътствията му нямаха край. Изискваше, изискваше, изискваше. Поставяше все нови задачи и задачи и виждаше всяка грешка. Рядко хвалеше, а него не похвали нито един път.
-Учителю, кога ще стана Съвършен, като теб?- питаше той всеки ден.
-Когато се пребориш с недостатъците си! - беше отговорът.- Това е нещо, което няма срок. Прави се всеки ден, от раждането до смъртта.
-А ти как си станал съвършен?
-Не съм! Аз още се боря. По-близо съм от вас, но всеки ден откривам още нещо, което да променя в себе си.
Той не беше от добрите ученици. Искаше нещата да стават по-бързо и по-леко и често получаваше забележки.
-Учителю, днес май се справих добре?- питаше той.-Изпълних задачите.
-Задачите изпълни, но научи ли нещо ново? Промени ли нещо в себе си? Когато го направиш, наистина ще си се справил добре.
Годините минаваха. Много от другите ученици напредваха по-бързо от него. Не ставаха Съвършени, но получаваха похвали от Учителя. След похвалите следваха повече и по-сложни задачи, а той правеше едно и също всеки ден.
Един ден не изпълни задачите. Успа се, а когато се събуди, стана само за да закуси и отново си легна. Знаеше, че не е редно, но му харесваше. Харесваше му да не прави нищо, да не гони задачи.
Знаеше, че това е мързел, но не се чувстваше виновен. Не искаше да се променя. Не искаше да се бори с това.
Прекара и другия ден в леност. И следващия, и следващия и така цяла седмица. После един ден отиде при учителя.
-Учителю, как някой разбира, че е съвършен?
-Няма такъв човек! - отсече Учителят. - За да си съвършен, трябва да няма нищо в теб, което да трябва да се промени. Няма такъв човек!
-А аз не искам да се променям! Харесва ми да съм такъв, какъвто съм. Зная, че за другите и теб, имам много недостатъци, но ми харесва да съм такъв, какъвто съм. Не искам да се променям! Сигурно това означава, че съм станал Съвършен?

Изгониха го и той тръгна без път и посока. Не знаеше какво ще прави утре, но не се интересуваше. Нямаше задачи, нямаше Учител. Никой не искаше нищо от него.
На мръкване стигна до едно селце, но не влезе. Приседна под едно вековно дърво в края му и заспа. Заспа с отворени очи и не сънува нищо.

-Тихо! Той медитира!
-Ако медитира, значи няма да ни чуе! Според мен, не вижда и не чува нищо.
-Така е, но все пак не е редно! Сигурно разсъждава над някой важен въпрос. Сигурно е Съвършен!
Няколко човека стояха наблизо и пристъпваха нерешително. Отвори очи и се усмихна. Един от хората пристъпи и му поднесе хляб. Изяде половината и върна остатъка.
-Благодаря! Дай и ще ти се даде!
-Учителю! - пристъпи към него едно хлапе. - Как може човек да стане Съвършен?
-Бъди себе си хлапе!- отвърна.- Бъди какъвто си и всичко ще се подреди! Това е най-важното!

Няма коментари:

Публикуване на коментар