Глад

Още когато пресече границата Странникът реши, че това е мястото. Търсеше го от години и беше обиколил половината свят, за да го открие.
Беше обиколил много Царства, в търсене на идеалния свят. Беше виждал огромни и богати царства, беше прекосявал пустини, скалисти планини и морета, но сърцето и умът, досега не бяха трепвали така. Не бяха прошепвали тихо, но убедено:
-Това е твоето място! Тук е!
В това царство имаше всичко, което душата му желаеше. Природата беше прекрасна и накъдето и да погледнеше, погледът му не можеше да се откъсне от гледката. Зеленината още мокра от скорошния дъжд, блестеше под слънчевите лъчи, като златна. Пътят се виеше сред живописни поля и гори, пресичаше мостове над бистри реки, а в далечината снежните върхове на планините, опираха синьото небе.
-Това е твоето място! Тук е!- каза си Странникът.
Вървеше по пътя, любувайки се на намерения Рай и душата му пееше, опитвайки се да се слее с мелодията, която извираше от мястото. Мелодията, която сърцето му чуваше в песните на птиците и в короните на дърветата.
Внезапно Странникът спря. Замръзна на място и песента му пресъхна. Очите му се впериха в пътя, не можейки да повярват на видяното, което беше толкова чуждо на картината наоколо, че го прие за мираж.
Само че, не беше мираж. Бяха истински хора, слаби и бедно облечени. Седнали край пътя, с протегнати напред ръце, вперили мъртви погледи някъде в далечината немощно мълвяха:
-Храна! Храна.... Храна....
Странникът отвори торбата си, порови в нея и извади къшей хляб. Беше малък и не можеше да нахрани всички, но само това имаше. Погледна групата, избра едно хлапе и постави хляба в ръката му.
Хлапето за миг излезе от унеса и хлябът изчезна в устата му. Не благодари, но за миг на лицето му се изписа подобие на усмивка. После отново протегна ръка, но странникът вече нямаше какво да сложи в нея.
Продължи по пътя си, замислен над видяното, но след няколко метра отново се спря. Беше стигнал до прекрасна градина, с дървета отрупани с плодове. Много от тях бяха презрели и вятърът ги събаряше на земята, където две прасета се угощаваха богато.
-Странни хора!- рече си Странникът.- Защо не ядат плодовете, а ги оставят на прасетата?
По пътя до столицата Странникът много пъти видя подобни гледки. Видя запуснати ниви и градини и стотици немощни хора, които просеха храна край пътя. Протегнали ръце, те просеха храна, а реколтата изгниваше.
-Странни хора!- рече си Странникът.- Странни хора, но мястото е прекрасно.
Когато влезе в столицата, гледката отново го изуми. Беше виждал прекрасни сгради, широки улици и богати пазари, но нищо не можеше да се сравни с този град. Вървеше по улиците и се усмихваше, мечтаейки да прекара живота си тук.
Тогава отново ги видя. Бяха навсякъде. Слаби и дрипави, изнемощели от глад и с мъртви лица и очи. Не виждаха и не чуваха, само протягаха ръце и молеха:
-Храна! Храна.... Храна....
Странникът се замисли за миг, но накрая махна с ръка. Щеше да научи причината по-късно и сигурно имаше просто и логично обяснение. Днес имаше по-важна задача. Намери двореца и помоли за среща с Царя.
Царят беше добродушен дебеланко, който едва се различаваше сред кожите и златото, с които беше отрупан трона му.
-Чудесно! Радвам се! Очарован съм, че някой толкова високо цени Моето царство! Казвате, че искате да се заселите завинаги тук, нали?
-Разбира се?- усмихна се Странникът.- Царството ви е разположено на прекрасно място, има невероятна природа и мек климат, а пейзажите! Гледките са сякаш нарисувани картини. Нали ще ми разрешите, да се заселя тук?
-Разбира се!- засмя се Царят.- Заселвай се и живей щастливо до края на дните си!
-Само едно нещо ме притеснява, Ваше Величество.- сети се Странникът.- Тези хора. Тези край пътищата, което просят за храна. Видях ги и тук в столицата. Има ги на всяка крачка, а не разбирам какви са. Защо са гладни? Та тук на всяка крачка има храна, а природата е щедра и можете да изхраните половината свят.
-Онези ли?- намръщи се Царят.- Те са просто мързеливци! Не обичат да работят и предпочитат да гладуват, вместо да са лоялни и примерни поданици.
-Не са ли опасни?
-О, не! Прекалено са мързеливи и за това, а стражите лесно пресичат всеки опит за бунт.
-Тогава оставам!- реши Странникът.- Бих искал, да ми дадете малко земя, която да обработвам и място, където да построя своя дом.
-Разбира се! Радвам се, че ще живееш тук! Ще получиш всичко, но първо трябва да платиш таксите.
-Какви такси?
- Ами, това са дребни подробности, но трябва да се спазва законът. Първо ще платиш такса, за да останеш тук. След това една малка такса, за да ти разреша, да живееш постоянно тук. Има такса за земята, която ще обработваш, такса за това, че ще обработваш земята, такса за семената, такса за отглеждането на реколтата, такса за прибиране на реколтата, такса за съхранение на реколтата, такса за продаване на реколтата, такса върху доходите ти от реколтата, такса за отделеното количество за ядене, такса затова, че ядеш от реколтата си и още няколко. За къщата има други такси, а и за другите неща, които ще пожелаеш да правиш или не, също. Моят ковчежник ще ти обясни подробно всичко и ще ти даде разписка за таксите. Плаща се предварително за всичко, но не се притеснявай. Царството ни е чудесно място и си щастливец, че ще живееш и умреш тук! Къде тръгна? Няма смисъл да бързаш толкова, да внесеш таксите. Нека първо те поканя, да споделиш моя обяд. Таксата за това, не е голяма и по изключение, можеш да я платиш след обяда. Днес съм в добро настроение. Така де, не всеки ден имам нов поданик. Заповядай на масата!

Фокусник

Фокусникът беше млад, но личеше, че го бива. Усмивката не слизаше от лицето му, дори пред най-трудния фокус. Говореше с мек и мелодичен глас, който омайваше тълпата, която аплодираше бурно всяко ново изпълнение.
Фокусникът очароваше публиката, както го беше правил много пъти, но днес имаше нещо различно. Една странна група беше заела първите редове и и замръзналите им лица странно контрастираха с мястото и останалата част от публиката.
От началото на представлението, групата не беше аплодирала нито едно изпълнение. Наблюдаваха внимателно, а от каменните им лица лъхаше студ, който накара фокусникът на два пъти да сбърка. Грешките все пак не бяха големи и когато представлението завърши тълпата бурно го аплодира, искайки още и още.
-Благодаря, Ви!- поклони се фокусникът.- Прекрасни сте и съм благодарен, че моите скромни умения, ви харесаха. Във ваша чест ще изпълня още няколко фокуса по ваш избор и ще отговоря на въпросите ви. Е, казвайте!
Въпросите и желанията го засипаха, но докато се чудеше, с какво да започне, внезапно настъпи ледена тишина. Един от странните хора, беше вдигнал ръката си, очевидно искайки думата и останалите онемяха.
-Великолепен сте, господине!- свали шапката си и се поклони човекът.- Имам обаче един въпрос към вас. Видях, че извадихте гълъб от шапката си. Можете ли да извадите и кокошка? Ами други домашни птици? Освен това дали е възможно, количествата да бъдат по-големи? Например по стотина броя от вид?
-Не е проблем!- отвърна фокусникът и също се поклони дълбоко.- Въпрос на подготовка. Ако желаете на утрешното представление, ще направя желаната от вас демонстрация.
-Благодаря, господине! Следващият ми въпрос е свързан с яйцата, които вадите от яките на хората. Видях, че извадихте и няколко карти, но това не ни интересува. Картите не вършат никаква работа, но се интересуваме от хранителните продукти. Можете ли да извадите от яките на хората, не яйца, а хлябове например? Или пък месо или риба?
-О, не! Принципът е съвсем различен и дори не съм опитвал такива неща. Не, че е невъзможно, но не е естетично някак. Мога да извадя хляб или риба от празна кутия например, но от яките на хората не е красиво и възпитано.
-Чудесно! Нямаме претенции откъде ще вадите хляба и месото. Сега нека се върнем към монетите, които се появяваха и изчезваха в ръцете ви. Това е чудесно, но дали го владеете в по-големи мащаби? Може и всичко да не е злато. Ще сме доволни и ако половината е в скъпоценни камъни.
-Принципно е възможно, но изисква доста предварителни инвестиции, а в момента не мога да си позволя това.
-Не се притеснявайте за това, господине! Ние ще инвестираме необходимата сума. Ако се разберем разбира се! Последен въпрос. Наистина последен! Гледахме с интерес, как асистентката ви изчезва безследно, а след това се появява от нищото. Можете ли, да накарате да изчезнат повече хора наведнъж? Например ако това е вражеска армия, въоръжена до зъби?
-О, не!- призна си фокусникът.- Това още не съм го научил и е един от най-трудните фокуси, които са достъпни само за магове от седмо ниво. Разбира се, това може да се направи и с магия, но ефектът няма да е толкова поразителен. Може би след десетина години, но сега определено не мога.
-Той, ще е!- избухна в аплодисменти тълпата.- По-добър няма да намерим, а и е честен!
-Халесва ми! Халесват ми фокусите!- изкрещя едно хлапе и другите го подкрепиха.
-От детските уста, в Божиите уши!- изправи се най-възрастният от комисията по избора.- Мисля, че всички сме единодушни и няма смисъл, да подлагам решението на гласуване. Честито, млади човече! Честито, Царю!
-Не разбирам?- смути се фокусникът с недоверие, гледайки тълпата коленичила в краката му.
-Какво не разбираш?- сръчка го в ребрата асистентката му.- Хората те избраха за техен Цар, а аз съм твоята Царица.
-Но, аз не искам! Не желая!- опита се да протестира младият фокусник, но жена му го отмъкна зад завесите.
-Слушай, глупак такъв! Втора възможност няма да има. Или приемаш или те зарязвам на мига!
-Но, аз не мога да бъда Цар! Не съм достоен!
-Че, кой ти каза, че тия търсят Цар, бе!Ако им трябваше истински Цар, нямаше да опрат до теб. Те искат фокусник, да изпълнява фантазиите им, които нямат нищо общо с действителността. Това го можеш! Приемаш и точка!
-Но, някой ден те ще се усетят!- направи последен опит фокусникът.
-Е, и? Ако се усетят, най-много да те сменят с някой друг фокусник. Дотогава ще сме си уредили живота и няма да се налага да обикаляме по пътищата с тази талига.
Фокусникът помисли още миг. След това отвори завесата, направи път на своята Царица и величествено пристъпи след нея. Погледна благо аплодиращите го поданици и вдигна ръка. Шумът утихна и всички замръзнаха, вперили поглед в устата и ръцете му.
-Скъпи, поданици! Благодаря, ви за доверието! Днес в този велик ден, ще направя специално за вас един фокус, който още не съм демонстрирал пред публика. Гледайте внимателно! Само за миг ще накарам да изчезне цялата царска хазна. Няма лъжа, няма измама! Фокус, бокус, препаратус!

Политици и граждани

Страна на чудесата сме. Тук думите и понятията нямат нищо общо с тези в останалия свят. Тук логиката и чуждия опит са персона нон грата. Тук правим нещата напук и винаги наопаки и се смеем на хората, които ни се дивят.
А беше време, когато бяхме просто една от неизвестните малки страни в бившия соцлагер и светът не знаеше нищо за нас. Светът не виждаше потенциала ни, но времената се промениха.
В един момент си помислихме, че сме свободни, без да знаем какво е свободата. Заговорихме за демокрация, политика и пазарна икономика. Знаехме всичко за тези неща, не от опит или прочетеното. Не, не ни идваха отвътре. Бяха заложени в нас още с раждането, както експертните знания за футбола, които бяха единствената тема, с която можехме да блеснем в годините преди прехода.
И се започна....
Всеки стана политик и политическите партии станаха повече от работещите фирми. Всеки стана търговец и бизнесмен, нищо че производството загиваше с всеки ден. Всеки стана демократ и площадите бяха пълни с викащи и скачащи хора, псуващи всеки, който не е съгласен с тях.
И са започна....
Променихме страната си. За няколко години направихме неща, които на други народи, не биха могли да сътворят за векове. Създадохме нещо уникално и се превърнахме в пример за света.
Пример, как не трябва да се правят нещата.
Тогава се огледахме и видяхме, че нещата не ни харесват. Скачането, викането и псуването не ставаха за ядене. Не произвеждахме нищо, а и вече нямаше какво, защото базата беше разпродадена и разрушена. Дребните търговци фалираха, заменени от големи вериги. Партиите оредяха и останаха само тези, които бяха създали правилата на играта.
Мислех, че сме разбрали нещата, макар и по трудния начин, но очевидно не сме. Продължаваме да учудваме света измисляйки нови неща.
Едно от тях е например тезата за прословутото гражданско общество. За годините, които отминаха политиката се превърна в мръсна дума. Това се постигна съвсем умишлено, втълпявано упорито от самите партии, а целта е да се премахне всяка конкуренция.
Гражданското общество се превърна в разтегливо понятие и всеобща панацея. Нещо като думите демокрация, политика и пазарна икономика, които обаче вече бяха загубили вълшебната си сила.
Всъщност какво е политика и какво е гражданско общество? Каква е разликата между политик и гражданин?
Ами в момента, когато един гражданин, каквито сме всички ние (дори политиците), е принуден или по собствено желание, взаимодейства по какъвто и да е начин с друг гражданин, това вече е политика. Когато повече от един гражданин взаимодействат, понеже имат общи интереси, това вече е партия.
Опростено е, но е така. Всъщност всяка наша организирана дейност е политика, а с нашите съмишленици сме партия.
Наричането с други имена е просто затваряне на очите и игра по свирката на сегашните партийни централи. Те нямат интерес от конкуренция, защото знаят много добре, че единствения начин, да се прокарат каквито и да е трайни промени, е регистрираната политическа дейност.
Да, само регистрираната политическа дейност е начинът за трайни промени. Губенето на време в приказки е нещо, което не веднъж ни и правило лоши номера. Всеки може да издига политически искания, но начинът за осъществяването им е един. Регистрацията дава легитимност, конкретизира задълженията, отговорностите и правата.
В неделя е организиран поредния протест. Казват, че щели да присъстват един милион души. Всъщност това няма значение, дори да са двойно повече или десет пъти по-малко. Нещата започват да преливат от пусто в празно, а издиганите искания стават все по-абсурдни и взаимно изключващи се.
Улицата не може да промени статуквото. Тя може да разруши нещо, да изрине малко боклук, но всички световни примери, а и нашия собствен опит, би трябвало да са ни убедили, че при такива ситуации обикновено на върха на вълната изплува не най-доброто, а най-пробивното. Замяната на един боклук с друг, не ни върши работа.
Някои казват, че няма време. Е, време имаше. Имахме 23 години, в които си играхме на независими надпартийни граждани искащи някой друг да ни свърши работата. Ако не се започне сега, ще загубим още време, но пък нали това го можем добре. Можем го и дори се гордеем с него, а и е лесно. Не изисква усилия и последователни действия, а когато ножа отново опре до кокала, можем да излезем на площадите и да повикаме на воля.
Изборът е наш. Можем да бъдем мърморковци на улицата или граждани, които ясно изразяват политическите си искания и работят реално за тях. Всичко зависи от това, какво сме научили досега. Ако не сме, това си е за наша сметка.

Това, което чуваш

Преди хиляда години, в една далечна страна живеели двама мъдреци. Нямало човек в тази страна, който да не знаел имената им и да не бил отивал при тях за съвет. Двамата знаели повече от всички останали хора взети заедно и можели да надникват в миналото и в бъдещето. Славата им се носела далеч зад пределите на далечната страна.
Хората уважавали и двамата, но по-често отивали за съвет при единия. Него не само уважавали, но и обичали, възнаграждавали го богато и дори самият цар на далечната страна го имал за пръв доверен съветник. Бил учител на децата на царя и на всички важни хора в царството, а взимал скъпо и прескъпо.
Вторият мъдрец също бил уважаван, но хората се боели от него. Отивали при него за съвет неохотно и когато го получели, често забравяли дори да благодарят. Не му правели дарове и малко от тях пращали децата си за да им бъде учител, въпреки че таксата била нищожна.
Двамата мъдреци рядко се виждали, но един ден се срещнали на пътя и се спрели да поговорят. Говорили дълго за много неща, разменяли мнения и идеи и разговорът им продължил цял ден и нощ.
На сутринта се разделили, но се зарекли да се виждат по-често, защото рядко имали достоен събеседник за много от темите, които ги вълнували.
Преди да се разделят, вторият мъдрец задал още един въпрос.
– Приятелю, ние сме равни по мъдрост и знания. При който и от нас да дойде човек за съвет, ще получи достоен такъв. Защо обаче при теб хората отиват с радост и ти се отплащат богато, а от мен бягат? Нали съветите ни са едни и същи?
– И аз съм мислил за това приятелю – отвърнал първият мъдрец. – Отговорът е прекалено елементарен и мисля, че ти го знаеш.
– Зная го, но ми се вижда прекалено елементарен. Причината е в хората, но не ми се ще да вярвам, че и те са толкова елементарни. Ако го чуя и от твоята уста, ще зная, че и този път не бъркам.
– Добре тогава! Ние даваме едни и същи съвети на хората, но те ги приемат различно. Проблемът обаче не е в смисъла на съветите, а в начина по който им ги поднасяме. А казвам на нещата на хората, така както те биха искали да ги чуят. Ти им казваш нещата, така както те би трябвало да ги чуят. Затова хората се боят от теб. Те винаги предпочитат да чуват само това, което искат.
Двамата мъдреци се разделили и обещали да се видят отново след месец. Само че, това никога не се случило.
Царят на далечната страна тръгнал на война и първият мъдрец му предрекъл победа.
Вторият обаче, не се поколебал да каже, че войната преди всичко ще съсипе и хората и страната, а победата няма да донесе нищо. Затова царят наредил да бъде пребит с тояги, а когато стражите приключили, тълпата разкъсала тялото му.
Хората искали да чуват нещата, само така както искат.

Струните

Тя била последната от своя род. От цяла вечност не била срещала други, а Светът се променял и умирал пред очите ѝ. Тя обаче била глуха и сляпа за случващото се. Носела последното си Яйце и търсела Мястото, защото Времето било дошло.
Старите леговища били разрушени, а била прекалено слаба, за да направи ново. Затова, когато открила Дупката, не се колебала. Влязла, снесла Яйцето си и животът я напуснал в същия час.
Когато настъпил Мигът, Яйцето не дало Живот, а избухнало. Избухнало със страшна сила и гледката била прекрасна, но нямало кой да я оцени.
Стените на Дупката не издържали и парчетата от Яйцето се пръснали, създавайки Новия свят. Свят от милиарди галактики, звезди и планети. Свят с Начало, но без Край.
В началото Новият свят бил пуст и в него властвало само Времето.
Времето довело Странникът, който обикалял звездите. Носел Лира с пет струни и на всяка звезда и планета, настройвал Струните по мелодията, която намирал.
Имало места, които били страшни и тъмни, но имало и такива, чиято светлина ослепявала очите. Там Странникът настройвал Струната на Светлината.
Имало места, които изсмуквали звездите и смачквали всичко наоколо. Там Странникът настройвал Струната на Силата.
Имало места, на които Животът се раждал и процъфтявал, но имало и такива, където Смъртта била единствен обитател. Там Странникът настройвал Струната на Живота и Смъртта.
Имало места, където всичко било Любов и там Странникът настройвал Струната на Любовта, но имало и такива, от които Любовта бягала.
Дълго обикалял Странникът, а един ден пристигнал на Земята. Опитал се да чуе мелодията ѝ, но вместо един тон, затрептели и петте Струни.
Странникът разбрал, че това било Мястото, което търсел и оставил Лирата на Земята.
Когато хората намерили Лирата изоставена, се втурнали и откраднали Струните ѝ.
Най-могъща била Струната на Светлината. Човекът, който я взел бързо покорил Земята. Опъвал или отпускал Струната и управлявал Мрака и Светлината, а хората треперели пред него и изпълнявали всяка негова заповед.
Един ден обаче, Струната на Светлината се скъсала на хиляди парчета и настъпила нова ера.
Властта взел човекът, в когото била Струната на Силата. С нея той управлявал природните стихии, с нея смачквал противниците си, с нея подчинил цялото човечество.
Един ден и Струната на Силата се скъсала. Може би била прекалено протрита от свирене, може би била прекалено опъната, но и тази ера приключила.
Дошло време на Струната на Живота и Смъртта. Човекът, в когото била покорил земята и хората. Дарявал Живот на послушните и наказвал със Смърт враговете си, докато един ден и тази Струна се скъсала.
Настъпила последната ера - ерата на Любовта Светът се променил, защото Страхът изчезнал. Хората се страхували от Мрака, треперели пред Силата, а срещу Смъртта, били безпомощни. Любовта обаче ги привличала и те я давали и получавали с желание.
Само че, един ден и Струната на Любовта се скъсала. Може би защото хората получавали прекалено лесно Любовта? Може би защото, всеки човек искал неговата Любов да е единствена и неповторима. Може би, защото хората забравили, че в Любовта единствено се дава, без да се очаква награда.
Така всички Струни не лирата се скъсали. Всяка от тях оставила своята следа във Времето и хората, а парчетата и следите още са наоколо. Много хора се опитват да свирят на парчетата и понякога успяват. Само че, парчетата нямат силата на целите Струни и звучат фалшиво.
Това е историята, за Струните. Такава, каквато я зная.
В кръчмата настана тишина, нарушавана само от пращенето на дървата в притихналата печка.
- Хубава история, ама не е нашенска!- поглади брадата си дядо Стоян.- Не съм я чувал досега.
- Не е лоша историята, ама защо не наричаш Бог с името му, а го зовеш Странник?- намръщи се Попът.- Тогава всичко ще си дойде на мястото!
- Хубава е!- съгласи се Кметът.- Само дето не разбирам, защо им е трябвало да делят струните. Ех, да ми паднат на мен в ръчичките, че да видите, какви чудеса ще сътворя!
- Хубава е историята, но не е вярна!- нагласи очилата си Учителят.- В началото каза, че струните били пет, а изброи само четири! Къде изчезна последната?
- Ето я!- усмихна се Странникът и извади Лирата от торбата си.- Петата Струна си останала цяла, защото никой не я пожелал. Хората не успели да изкарат звук от нея и решили, че е безполезна. Един опитал да си върже потурите с нея, но тя се оказала къса. Втори направил на жена си простор от Струната, но се оказало, че е прекалено дълга. Колкото и да я опъвал, тя все в средата докосвала земята. Захвърлил я, а когато се завърнах тук, я поставех на мястото ѝ.
- Да, бе! Сега ще кажеш, че ти си Странникът! Че каква е тази толкова специална струна?
- Това е Струната на Времето.-поглади я Странникът.- Единият й край е там, където избухна Яйцето, а другият е във Вечността. Ако не се опъне Струната, тя ще ни върне обратно в Дупката. Ако пък се разтегне повече, ще се скъса и Светът ще бъде изгубен завинаги. Затова не всеки има смелостта да я докосне или да свири на нея.
- А ти имаш ли тази смелост?- попита дядо Стоян.- Можеш ли да засвириш правилната мелодия.
- Не! - отвърна Странникът.- Ако го направя, ще реша вашата съдба, а не е редно. Вие трябва да настроите последната Струна. Ако го направите както трябва, другите Струни ще станат отново цели. Разказах ви, каквото трябваше, а останалото зависи от вас. Когато сте готови, ще накарате Струната, да изсвири вашата човешка Мелодия.
Странникът остави Лирата на масата и се изправи. Обърна се и излезе през вратата без да се обръща назад, а отвън нахлу зимният вятър.
Вятърът обиколи празните маси, разроши брадата на Дядо Стоян и притихна заедно с хората пред Лирата с последната Струна.

Зверове

Лъвът отпи от кафето, намести се удобно на креслото и разтвори сутрешният горски вестник. Още от първото заглавие, лицето му побледня, а гривата му се изправи нагоре и заприлича на бодлите на Таралежа. На втората страница, от гърлото му се чу глухо свирепо ръмжене, а при вида на снимките на трета, ревът на Лъва се чу в цялата гора.
-Не може повече така!- ревеше Лъвът.- Това не е моята гора, и това не са моите поданици. Не може всеки ден, да се случват такива отвратителни неща. Не може примерните животни, да живеят в страх от безмозъчни вероломни кръвопийци. Искам всички, да се съберете до час пред пещерата ми! Ако някой отсъства, ще отговаря за държавна измяна и ще бъде изгонен завинаги от гората, като преди това ще го изям лично. Крайно време е, да си поговорим и да въведа ред тук, а който не иска да го спазва, да си намери друга гора.
След час всички животни, треперещи и бледи, се събраха пред пещерата на Лъва, пристъпвайки на място смутено, забили поглед в земята.
Лъвът закъсня малко, но когато се появи, ръмженето му увери и най-големите оптимисти, че гневът му не е намалял.
-Е, поне се събрахте всички!- изгледа ги свирепо царят на гората. - Веднъж да постъпите, като верни поданици и да послушате заповедите ми и законите. Само че, в момента, в който ви обърна гръб, сигурен съм, че отново ще започнете с престъпленията. Какво ви стана, бе! До вчера бяхте нормални животни, а днес не мога да ви позная.
-Ами същите сме си, Ваше Величество!- обади се Таралежът.- Ние сме същите, но времената се промениха. Тежко се живее днес, а никой не мисли за нас.
-Как никой, бе!- разяри се Лъвът.- Аз не мисля ли? По цели нощи не спя и мисля за вас. Само че, мисля за нормалните животни, които живееха тук, а не за изродите, в които сте се превърнали.
-Ами наистина са тежки времената.- осмели се да го прекъсне Свраката.- Няма хляб, няма работа, а всички имаме семейства за хранене.
-Хляб ли няма в гората? Да не мислите, че не зная, че няма? От години не съм слагал в устата си залък, но да сте ме чули, да се оплача? Знаете ли колко струва образованието на децата ми в Далечната гора и как смогвам, да ги осигурявам. Времената са тежки за всички ни, но това това не значи, че трябва да загубим животинското в себе си.
-Не зная, какво значи, но повече не се търпи така!- чул се глас, но никой не разбрал, кой се обадил.
-Не се търпи ли?- изревал Лъвът.- Наистина не се търпи повече, но не времето, а вашето поведение. Каквито и проблеми за имате, това не оправдава постъпките ви. Ето само нещата от днешната преса:
-Къртицата обрала горската банка. След като я хванали, се оправдала, че от цяла година не била получавала заплата, а имала кредит и банката взела дома ѝ. Какво глупаво и нагло оправдание! Само Къртицата ли не е вземала заплата? Само тя ли има кредити и е останала без дом? Ако беше само за това, поне да беше обрала само толкова, че да си купи нова къщичка, а не всички пари в банката.
-Гарванът накълвал Лисицата и се оправдал, че го била излъгала и му взела сиренцето. Отново извънредно глупаво обяснение. Откакто се помня винаги Лисицата му е вземала сиренцето и така ще бъде докато свят светува. Такива са законите на гората и ако всеки започне да рита против тях, какво бъдеще ни чака?
-Глиганът пък взел, че пребил Мечката, защото не му отстъпила предимство на горската пътека.
-Сърната отказала да си плати данъците. Данъците, които ще влязат в хазната на гората, на която аз съм Цар. Няма да коментирам повече!
-И накрая, нещо което направо ме шокира. Клепоухият Заек в изблик на ярост, прегризал врата на Сивия Вълк! И това доживях, да видя! Заек да убива вълк. Нямате ли съвест, бе? Не е ли останало у вас, поне малко уважение към законите на гората и към мен? Уморих са да наказвам и съм отвратен от вас. Тръгвайте си и правете, каквото искате. Само за едно ви моля. Запазете поне частица от животинското във вас! Бъдете зверове и се дръжте както подобава, а не като хората! Не, като хората!

Четири

Времето минава неусетно, когато се занимаваш с нещо приятно. Може би, затова така и не усещам, кога е отминала поредната година на блога.
Днес той става на четири годинки. Четири години от първия текст, който съм публикувал единствено тук.
Четири години е крехка възраст за човек, но е златната среда за блог. Всъщност, не зная какво е бъдещето на блогчето, но съм сигурен, че все още ми е приятно да пиша приказките си. Сигурен съм, че ако го загуба някой ден, ще ме боли, както за приятел.
Засега обаче не мисля за това. Зная, че нищо не е вечно, но нали миговете правят вечността?
Днес сигурно трябва да кажа нещо умно, но не ми идват умни мисли. Всъщност сещам се за много неща, но ако ми стигне времето, ще се превърнат в поредната приказка. Приказките няма да са умни, няма да са поучителни или забавни. Те просто ще са огледало, в което всеки ще види своите мисли, а написаното, ще е фон.
Вече съм го правил и преди, но отново искам да благодаря на всички вас, които се отбивате тук. Ако казвам, че блога ще ми липсва, това е, защото и вие сте част от това място.
Преди време прочетох някъде, че не са важни хората, които не те харесват. Важни били тези, които те харесвали.
Е, аз не съм съгласен с това. За мен най-важните хора са тези, които аз харесвам, а много от тях съм открил, чрез това място.
Похвалих се, но торта и свещички няма да има. Ще има само нови приказки, когато им дойде времето и докогато времето тук минава неусетно.

Защита на потребителя

Покрай протестите срещу електрозарпределителните дружества, се замислих за нещо, с което се сблъскваме всеки ден.
Всеки ден, всеки от нас е потребител на стока или услуга. Всеки ден влизаме в досег с търговци или продукти, но доколко реално имаме някакви права в този процес? Доколко правата ни като потребители са защитени? Всъщност имаме ли достатъчно права?
Протестите отговориха еднозначно на този въпрос. Правата ни като потребители, доколкото ги има, са само на хартия и липсата им или отказът от спазването им е само наша грижа.
Като потребители имаме само едно право- да се оплакваме на арменския поп. Имаме и още едно „право“- да си плащаме под заплаха от по-големи наказания.
Имаме си Закон за защита на потребителите, имаме си и държавна Комисия, но те не вършат никаква работа. Редките случаи, когато се констатира нарушение или се отмени акт, не променят картината. Нещата са заложени в приеманите закони и наредби, които не дават много права на потребителите.
При протестите срещу ЕРП и топлофикациите, това личи много ясно, но не са само тези сфери. Спомнете си, колко дълго се протакаха промените в законите, които облекчиха мъртвата хватка на мобилните оператори, а нещата се решиха само частично.
Няма нужда да си спомняте и каква е защитата на потребителите във взаимоотношенията ни с банките. Почти всеки е ял попарата е установявал, че при всяко сключване на договор с банка, всъщност става неин роб.
Преди два дни по друг повод надникнах в сайта на Народното събрание. Погледнах комисиите и установих нещо, което не ме учуди. Нито сред постоянните, нито сред временните комисии има такава за защита на потребителите. Една такава комисия би била полезна, ако си върши работата, защото ще има право на законодателни промени, които са единствения път, да се променят нещата.
В случая със сметките за ток, вината не е само в ЕРП-тата. Тя е в контрола и вратичките в законодателството, създаващи условия за злоупотреби и далавери. Тезата за национално отговорен бизнес и грижа за клиентите е утопична. Всеки бизнес е създаден за печалба и използва всички средства, за да я направи по-голяма.
Нека повторя отново- нещата с правата на потребителите, могат да се решат само чрез насочено към равнопоставеност законодателство и контрол от държавата, която по презумпция е защитник на тези права.
Само че, това няма да стане с протести, колкото и многобройни да са. Протестите само продължават практиката, да се решават нещата на парче, за конкретен случай и конкретно нарушение и демонстрация на популизъм.
В протестите срещу ЕРП-тата, са отличен пример. Едва ли някой се е замислял, какво точно означават исканията издигнати при организацията им. Едва ли някой се замисля, дали с тези искания, ще се решат проблемите и нещата няма да се повторят.
Наистина ли някой вярва, че ако електрозапределението се поеме от държавата при същата нормативна уредба, нещата ще са различни?
Протестите всъщност отново ще бъдат използвани от истинските виновници, за да увековечат статуквото. Няма политическа сила, която да не взе отношение, а реакциите им си приличат като две капки вода.
На първо място е фалшивата загриженост. На втора е отричането на вина и прехвърлянето ѝ на някой друг. На трето място е декларирането, че всички всъщност са знаели как стоят нещата и са си свършили тяхната работата.
Протестите разбира се не са политически. Те са признак, че точката на търпение е премината, но с еднократни мерки на парче, нещата само ще се повторят след два три месеца.
За решаване на проблемите и гарантиране на правата ни, са нужни политически решения с постоянно действие и една работеща комисия в Народното събрание, може да изчисти всички проблеми за около година, оформяйки и внасяйки необходимите законодателни промени и за реална защита и за ефективен контрол.
Затова обаче е нужна политическа воля, а нея я няма в нито една политическа формация. Причината е елементарна- днешната политическа мафия, независимо дали е на власт или в опозиция, не се състои от потребители. Тя се състои от лобисти на другата страна и защитава единствено техните права, независимо дали става въпрос за бизнес или административни услуги. До мига, когато като потребители не разберем, че не ЕРП-тата, трябва да се изметат, а политиците, нищо няма да се промени.
В петък и в Самоков ще се проведе протест пред сградата на ЧЕЗ. Аз няма да присъствам, не заради малоумното решение на организаторите, протеста да се проведе в работен ден и то от 14 часа. Причината не е и в това, че съм безразличен. Просто мисля, че мишената е тотално сгрешена.
Хора, не стреляйте по ЕРП-тата! Ако не са тези, ще са други и те ще работят по същия начин. Ще работят както им се позволява и не са виновни за това. Опитайте се да вдигнете поглед и да видите истинските виновници, които и този път „оправят“ нещата. След това вдигнете мерника и „стреляйте“ в тях. Това е истинската мишена.

Невидимият принц

В една далечна страна, на която името никой не помни, някога живял един Принц. Принцът също си имал име, но и името му никой не помни. Името му го няма го записано в дори в старите приказки и хроники, не защото то било от онези дължи и сложни имена, каквито носили владетелите и принцовете в старите времена. Никой не записал името му и никой не го помни, просто защото никой не помни и самия Принц.
В онези времена имало много принцове. Някои се отличавали с красота, други с ум, трети с обноски или смелост, но Принцът от тази приказка, бил просто един обикновен принц. Толкова обикновен, че другите дори не го забелязвали. Не го забелязвали не само другите владетели и принцове, а и собствените му поданици, често не го виждали.
Вървял Принцът след другите хора, но никой не се отдръпвал от пътя му, никой не се покланял и никой не го сочел с пръст. Вървял Принцът сред хората, но те често се блъскали в него, защото не го виждали.
Всъщност Принцът не бил невидим. Близките го виждали нормално, а на когото се случвало да поговори с него, не забравял дълго думите му и си спомнял дълго дори и името на Принца.
Само че, на всеки бал, на който отидел, Принцът отново бил невидим. Никой не го забелязва. Не го забелязвали, нито другите принцове, нито принцесите, нито дори лакеите.
Същото се случвало, когато Принцът се състезавал за ръката на някоя принцеса. Първо Царят не го забелязвал и все пропускал да го включи в групата за поредното изпитание. След това никой не забелязвал, как се е справил Принца с изпитанието. Дори когато побеждавал, никой не забелязвал това, но най-лошото било, че принцесата за чието сърце се състезавал, не го забелязвала, дори когато бил на крачка от нея.
След поредното изпитание за ръката на една принцеса, Принцът с наведена глава се прибирал в къщи. В тежка битка, бил победил триглава ламя, но както винаги ръката на принцесата била дадена на друг.
Вървял си Принцът и си пеел една от своите песни за лошо настроение, когато пред краката му изскочила една жаба.
-Ти защо се пречкаш на пътя ми?- ядосано изквакала Жабата.- И откъде се взе? До преди малко те нямаше на пътя.
-Тук си бях.- отвърнал Принцът.- Тук си бях, но сигурно не си ме видяла. Случва ми се често, да не ме виждат и не се обиждам вече. Ще взема да си сменя името на Невидимия принц, но ме съмнява, че и новото ще запомнят, колкото старото.
-Не ме интересува, как ще се наричаш! Само се пази от пътя ми. Тъкмо чух прекрасен глас на принц, който пееше най-хубавата песен, която съм чувала и ти се изпречи на пътя ми.
-Хм! Не виждам други принцове наоколо, освен ако не са невидими, като мен. Само че, гласът сигурно е бил моя, а и песента е моя. Тази е от тези, дето си съчиних за лошо настроение, но имам песни и за добро настроение. Само една е и не съм я пял досега, но някой ден ще ѝ дойде реда.
-Я, чакай!- ококорила се Жабата.- Принц ли каза, че си? И пееш прекрасно, на всичко отгоре! Тъкмо ти ми трябваш! Трябва да ме целунеш на мига, за да развалиш магията и да се превърна отново в Принцеса!
-Да, бе!- засмял се Принцът.- Приказката не е такава. В приказката принцесата целува омагьосания жабок и той се превръща в принц.
-Не ме интересува приказката!- ядосала се Жабата.- Ако всичко в приказките беше вярно, ти нямаше да обикаляш по пътищата, а щеше да си при своята принцеса. Хайде, целуни ме! После ще направим сватба и ще ми пееш от хубавите си песни всеки ден.
Принцът не се чудил дълго. Най-после бил намерил Принцеса, която го виждала, а втори шанс можело да няма. Целунал Жабата и тя се превърнала в красива Принцеса.
Това било най-красивата Принцеса, която Принцът бил виждал. Пристъпил плахо към нея и коленичил в краката ѝ, но Принцесата не го забелязвала. Принцът извикал, но тя не го чула. Докоснал плахо ръката ѝ, но Принцесата не усетила нищо.
Тогава принцът запял най-хубавата си песен и Принцесата я чула. Тръгнала към мястото от където идвала песента и се сблъскала с Принца.
-Ти защо се пречкаш на пътя ми?- ядосано извикала Принцесата.- Махай се и не ми пречи, да намеря моя принц! Ето, заради тебе, песента спра и го загубих.
След това принцесата се втурнала разплакана по пътя и оставила принцът сам.
Навел глава Принцът и тръгнал без да гледа къде върви. Вървял и дори не пеел песента си за лошо настроение, а си говорел сам:
-Не разбирам! Нали Принцесата ме виждаше, преди да разваля магията? Нима наистина съм невидим за всички принцеси?
-Бъркаш!- засмели се птиците летящи над главата му. - Когато се сблъска със Жабата, тя не беше Принцеса. Дори и тогава, тя не те видя веднага, а само чу песента ти. Само че, ти не си невидим, а просто не си намерил своята принцеса. Някой ден ще я намериш и тя ще те чува и вижда цял живот. Само не спирай да търсиш! Не спирай!

Дресьор

Един човек минавал покрай шатрата на пътуващ цирк и видял дресьор, който тренирал с прекрасни коне. Конете изпълнявали с такова старание всяка заповед на дресьора, че на човекът му се приискало и той да може така. Приближил се и помолил дресьорът, да му сподели как е постигнал това.
-Лесно е! - засмял се дресьорът.- За да опитомиш едно животно ти трябват две неща. Захарче и камшик. Ако животното се подчинява, ме даваш награда. Ако пък не слуша, идва ред на камшика. Само след ден два, животните си научават урока. Научат ли го, не го забравят никога.
Човекът благодарил на дресьора и се прибрал в къщи, но наученото и видяното, не му давало мира. На другият ден решил и той да стане дресьор. Само че, дресирането на конете му се видяло прекалено лесно и си взел за питомец лъв.
Лъвът бил страшен, с огромна грива, остри зъби и смразяващ рев, но човекът не се притеснил. Знаел как, да го опитоми и се заел да приложи наученото.
Първо дал да лъва бучка захар, но той не и обърнал внимание. Човекът се сетил, че лъвовете ядат месо, а не захар и бързо поправил грешката си. Купил най-хубавото месо, което намерил и нахранил лъва. После му показал един обръч и поискал лъва, да скочи през него.
Лъвът обаче дори не му обърнал внимание. Опрял глава на лапите си, блажено дремел и дори виковете, не го стреснали.
-О! Мислех, че си разумен, но съм се лъгал!- ядосал се човекът.- Щом не искаш с добро, ще те накарам насила и ще го правя докато си научиш урока завинаги!
Вдигнал камшика и го стоварил върху гърба на дремещия лъв. След това вдигнал обръча и му заповядал да скочи през него.
Само че, лъвът вместо да скочи през обръча, се нахвърлил върху човека и добре, че случайно минаващи хора се притекли на помощ и човекът се отървал само с рани по цялото тяло.
Човекът веднага продал лъва и се зарекъл, никога повече да не опитва, да бъде дресьор. Само че, след месец, когато раните му зараснали при една разходка видял как едно дете хвърля пръчка на кучето си и то я носи послушно.
-Как го правиш, дете?- учудил се човекът.- Не виждам нито да удряш кучето си, нито да го храниш за награда, а то изпълнява всяка твоя заповед.
-О, лесно е!- засмяло се детето.- Тайната е в обичта. Обичам кучето си и то ме обича. Затова то прави за мен всичко, а и аз съм готово да направя всичко за него.
-Хей! Този метод ми харесва повече!- зарадвал се човекът и отново поискал да стане дресьор.
Само че, този път решил да си вземе не толкова опасен питомец и след дълъг размисъл си купил маймуна. Грижел се за нея, като за дете и ден и нощ изпълнявал желанията ѝ. Цели два месеца я глезел, но когато и да поискал нещо от нея, маймуната дори не му обръщала внимание. Научена да получава всичко, искали и искала, докато човекът не разбрал, че не той е дресирал нея, а тя него.
-Не става дресьор от мене!- въздъхнал човекът. - Сега дори не мога да се освободя от маймуната, защото се привързах към нея.
На другият ден, докато разхождал маймуната по улиците видял, как тълпа хора слуша с внимание един човек, който ръкомахал и говорел нещо. Хората следели с отворени уста всяка дума на оратора, ръкопляскали и викали по негов знак и били готови, да изпълнят всяко негово желание. Приличали на опитомени животни, които боготворят дресьора си.
-Ако някой знае как се опитомява, това е този!- рекъл си човекът.
Изчакал хората да се разотидат и приближил до оратора.
-Моите поздравления!- поклонил се човекът.- Вие сте най-добрият дресьор, който съм виждал. Мислех, че само животните могат да се дресират, но това, което правите с хората е невероятно. Как го правите, ако не е тайна? Храните ли ги, наказвате ли ги, обичате ли ги или търсите любовта им.
-О, не!- засмял се Дресьорът.- Нито храня някого, нито го наказвам, нито го обичам, но пък не съм против да ме обичат. Единственото, което правя, за да ме слушат и да ми се подчиняват хората, е да им обещавам. Обещавам им всичко, което поискат. Обещавам им, че ще го имат в бъдещето и завинаги и няма нещо, което да не мога да обещая. Обещавам и на телата им и на душите им и за хората това е достатъчно, за да ми се подчиняват.
-Нима хората изпълняват всичко, просто срещу обещания?- попитал човекът.-Ами всички ли хора се поддават на дресировката ви?
-Изпълняват всичко. Ако им посоча някой и кажа, че не е добър човек, тълпата ще го смачка на мига. Ако наредя на някой да умре, ще го стори без да се замисли, защото аз съм го пожелал. Разбира се не всички хора могат да се дресират, но на мен не ми трябват всички. Достатъчни са ми тези, които вярват.
-Разбирам!- кимнал човекът.- Вие сигурно сте свещеник?
-О,не!- отговорил Дресьорът.- Някого бях свещеник, но възможностите бяха ограничени и се преквалифицирах. Днес съм политик.

На работа в събота

Вчера бях на работа. За кратко, но достатъчно, за да развали почивните ми дни.
Все пак имаше нещо хубаво в това. Ако не беше това, щях да прекарам деня в излежаване край печката и нямаше да видя това:











Фактите

Там някъде, зад девет планини в десета, има една фабрика.
Фабриката е малка и дори не се вижда от минаващият наблизо път, скрита зад старата си желязна ограда, обрасла с бръшлян.
Зад оградата дремят няколко стари сгради с олющена фасада и зазидани прозорци сякаш забравени от хората и времето. Пред вратите на тежката порта, заключена с ръждясал катинар, едно старо куче се припича на топлия асфалт, ръмжейки в просъница на бълхите си.
Фабриката изглежда изоставена, но всъщност зад стените и кипи неуморен труд. Ден и нощ, персоналът ѝ произвежда своя продукт и кризата никога не е пристъпвала тук. Продуктът е вечен, уникален за всеки клиент, а печалбата гарантирана.
Зад олющените стени, телефоните не спират, дори за минута.
-О, не! Съжалявам, но не можем да стигнем за сряда! Разбирам, ви Господине, но такива са сроковете. Правим всичко, което можем за вашата поръчка, но сме зависими от доставчиците. Вижте, какво става по света. Във Франция стюардесите отново стачкуват, в Испания искат автономия, в Англия ще напускат ЕС, а в Бразилия... Всъщност по-добре, да не знаете, какво се случва в Бразилия. Не, Господине! Не ви бавим нарочно, заради господин И. Не бихме си позволили, такова нещо спрямо нито един наш клиент. Поръчката ви ще бъде готова в четвъртък сутринта! Просто ще отложете пресконференцията с един ден, но ще имате най-добрите факти, които е възможно да купите. Със сергтификат за автентичност на сто процента! Дочуване, Господине!
-Ало! Да, тук е фабриката за факти. Искате да поръчате определен факт? Но, разбира се! Каквото поискате! Предполагам, че сте чели рекламните ни брошури. Произвеждаме всеки факт, който клиентът пожелае. Разгледайте клиентите ни. От президента на Америка, до Ким Чен Ун. В момента приключваме голяма поръчка за Русия. Не мога да ви кажа подробностите, но следете новините другата седмица. Гарантираме, че произведените от нас факти, ще са точно такива, каквито сте ги пожелали. Цените ли? Съвсем не е скъпо. До час ще получите нашата оферта и ще уточним сроковете за изпълнение.
-Ало! Иванов, шефа се обади. Иска да изтеглим Африканската поръчка с една седмица. Какво? Зная, че е невъзможно, но го кажи ти на шефа! Значи се разбрахме. Ще се обадя да потвърдя на клиента новия срок.
-Ало! Да, господин Директор! Трябва ви факт за лично ползване? Да, разбирам! Ще го възложа на Попов, той е най-добрия. До час ще е изпълнено. Не се притеснявайте, съпругата ви няма да се усъмни нито за миг! Но, разбира се! Аз съм гроб, а никой друг няма да е в течение! Дочуване, господин Директор!
-Фабрика за факти! Да, това е правилният номер! Господине, преди да говорим за цената, е хубаво все пак, да уточните какви точно факти искате. Не! Приемаме плащане само в брой, а това, че искате да си върнете сумата, чрез някой европроект, не ни интересува. Всъщност, господине, не мисля, че ще сме ви полезни. В България, нямате нужда от от каквито и да е факти. Нужни са ви слухове, а местните медии ви ги осигуряват в достатъчно количество. Освен това, не можем да поемем поръчката ви, докато не ни се издължите за предишната. Какво? Не сте я правили вие, а предишните управляващи? Този номер отдавна е изтъркан, господине! Измислете друг, но не се опитвайте да ни го пробутате тук!
-Да! Разбира се, господине! Вие сте най-редовния ни клиент, но.... Разберете, че вече сме затруднени и не можем да ви предложим повече от фактите, които желаете. Като се почне от Исус, мине се през няколко папи, Атила и Чингис хан, Наполеон Бонапарт и Луи ХIV, Леонардо да Винчи и Алберт Анщайн, не остана личност в световната история, за която не произведохме факти, че е македонец. Какво? Бащата на Буда е бил македонец? Щом казвате, значи е така! Ще изпълним поръчката ви до седмица! Дочуване, Господине!
...
Там някъде, зад девет планини в десета, има една фабрика.
Фабриката е малка и дори не се вижда от минаващият наблизо път, скрита зад старата си желязна ограда, обрасла с бръшлян. Фабрика, която винаги има работа и не се вълнува от световните кризи. Малка фабрика, в която ден и нощ, колективът се труди неуморно, за да бъде света по-подреден и истински....

Да съдиш

Да съдиш другите е лесно,
ти сам създаваш правилата.
Решаваш сам, кое е честно
и ти си дявола и адвоката.

Да съдиш другите е лесно,
защото ти си съдията.
Щом хванеш жертвата на тясно,
за миг разказваш ѝ играта.

В съдебна зала под небето,
което е свидетел ням,
за грях приема се, това което
със пръст посочваш сам.

Тук улика и доказателство,
не струват пукната пара.
Тук няма и приятелство,
а жертвата няма права.

Последната е твоята дума,
съдът не приема обжалване.
Палъчът изстрелва куршума
и няма да пита защо.

Да съдиш другите е лесно,
ти сам създаваш правилата.
Решаваш сам, кое е честно
и ти си дявола и адвоката.

Завладяването на Британия

-Идат! Идааат! Съобщиха, че вчера са ги забелязали при франсетата, а утре рано ще са вече тук!
Слабото русоляво момче, тичаше с все сили по централната улица и гласът му се чуваше в цялото градче.
-Идат! Идааат!- крещеше момчето.- Всеки да се спасява, както може, защото настъпват дни на мрак и мизерия.
-Помилуй нас, Господи!- прекръсти се Пасторът.- Дай ни сили, да преживеем това изпитание! Дай ни вяра, да не се пречупим когато се изправим пред Антихриста!
-Идат! Идааат!- не спираше момчето.- Неизброими, като скакалци, свирепи, като термити, утре ще са тук, за да вземат присвоят всичко, което имаме.
-Ще вземат, ако го намерят!- промърмори Бакалинът и затръшна вратата на магазина си.- Може да са дяволи, но няма да получат от мен нищо. Като им насоля задниците със сачми и сол, ще съжаляват деня, когато са пожелали нещо мое.
-Идат! Идааат!- не викаше момчето.-Идат, като глутници бесни кучета и разрушават всяка цивилизация по пътя си. Казват, че са потомци на Атила и Чингиз, но по-вярно е, че Дяволът им е баща!
-Бог да пази Кралицата!- прекръсти се една стара Дама разхождаща кученце и припадна.
-О! Това е скандално! Питър, нали няма да допуснем тези варвари в клуба?
-Не се безпокойте, Сър! От петстотин години тук се допускат само хора с членски карти. Никакви жени, негри и аборигени! Няма да пусна и тези.
-Благодаря ти, Питър! Не зная, какво бих правил, ако няма къде да изпия следобедният си чай на спокойствие.
-Идат! Идааат!- не задъхваше се момчето.- Днес са при франсетата, а утре ще са тук. Цяла Европа са подчинили и сега е нашия ред. Дойде време и Британия, да изчезне от картата.
-Дами и Господа, не се поддавайте на паниката!- прогърмя гласът на един Полицай.- Преживявали сме и по-тежки неща, ще преживеем и това. Правителството взима спешни мерки, а кралицата се моли денонощно. Няма да допуснем Британия да загине, дори Принц Чарлс да се възкачи на трона!
-Идат! Идааат! - влетя момчето в кръчмата.
-Нека дойдат!- засмя се Кръчмарят.- Легендите разказват, че пият здраво, а тук ще им хареса. Ако си плащат, няма да имат проблеми с мен!
-Нека дойдат!- скочи на крака един стар Ирландец.- Крайно време е тази гнила империя, да бъде унищожена. Нека и вие англичаните видите, колко е приятно чужди крака да мачкат полетата на родината ти!
-При нас на север, няма да дойдат!- отпи от чашата брадат Шотландец.- Дори да дойдат, няма да получат нищо. Още не се е родил този, дето ще получи нещо от шотландец.
-Ама те, идват!- проплака момчето.- Идват за завладеят Британия и няма да пожалят никой и нищо!
-Извинете, че се намесвам!- намести очилата си един пълен Американец.- Не е моя работа, но кои идват? Да не би да е някаква атракция, за която не пише в рекламните материали? Плащам двойна цена за първия ред! Завладяването на Британия! Добре звучи! Кой все пак ще идва момче?
-Как кой бе, идиот такъв!- разяри се момчето.- Ти, телевизия не гледаш ли? Вестници не четеш ли? Българите идват! Българитееееее!

Спор и разговор

Преди около година започнах публикации с етикета Ден след ден, с размисли за нещата, които се случват в ежедневието ми. Не всички, разбира се, а тези , за които съм преценил, че си струва, да коментирам.
Скоро не бях писал, но през изминалата седмица, на няколко пъти една тема ме занимаваше. Темата е за комуникацията ни и спорът, като част от нея.
Не обичам да споря. Не, че не мога, но не съм на мнение, че в спора се ражда истината. Не приемам, че споренето е начин за решаване на проблемите или пък нещо, което е мярка за демократичност или други добре звучащи, но нищо не значещи думи.
Не обичам да споря. Не, че не мога, но винаги, когато съм бил увлечен, да се включа спор, след това съм се чувствал гадно.
Често са ме обвинявали, че съм мек и бягам от споровете. Бягам, дори когато очевидно правото, аргументите и повечето хора са на моя страна. Бягам дори, когато победата в спора е сигурна, защото според мен, спорът не е начин за комуникация.
Погледнете спорещите, които са навсякъде около вас. Вслушайте се и се вгледайте в политическите дебати, в споровете в службата, на улицата или в кръчмите. Ако се дистанцирате и не се увлечете, да вземете страна, ще забележите нещо, което е така, откакто хората са започнали да говорят.
Спорът не е начин за решаване на проблеми или взимане на правилни решения. В спорът нямат значение аргументите. Той е процес от думи, в който побеждава по-напористия, по-нахалния, този който повече желае Победата. Да, спорът е битка за надмощие, без правила и феърплей.
Всъщност правила има. Има наука за спора, която описва всички начини за победа, манипулиране на противника и десетки мръсни похвати. Много хора успешно прилагат тези номера, дори без да са изучавали специално материята.
Е, аз се опитвам да не участвам в спорове. Когато се изправят на пътя ми, се сещам за това:
„Ние спориме
двама със дама
на тема:
"Човекът във новото време".
А дамата сопната, знаете –
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.“
Сещам се и си мисля, дали в края на този спор, някой от спорещите е променил мнението си, дори с косъм встрани?
Така е с всеки спор. Едната страна отстъпва, а другата триумфира. Има победител и победен, но няма убедени. Има огорчение и приповдигнато настроение, но нищо не се е променило. Ако има решение, то е наложено силово с активност и агресивност, а не с доводи и убеждение.
Такива решения, са временни и в повечето случаи неправилни. Правилните решения не се взимат след спор, а след разговор, което е нещо съвсем различно. В разговорът няма агресивност, търсене на победа или задължително решение. Разговорът е това, което е присъщо на хората, докато спорът по-скоро прилича на борбата за територия или женска сред животните.
Не обичам да споря. Мразя да споря и винаги се чувствам зле след спор, дори и да съм „победител“. Харесва ми обаче, когато говоря с някого. Независимо от темата, независимо от това, дали е познат или не. Харесва ми!

Вълкът

Вълкът отдавна е самотен
и в своя път другарка няма,
но ако срещне някой ден,
не ще се спре да бяга.

Дебел е вълчия му врат,
но времето пречупва всичко.
Под козината си личат
зарасналите белези.

Вълкът от своите страни,
познава зъбите им остри.
За козината си не се бои,
сърцето му кърви обаче.

Сърцето му кърви, когато вечер
отново сам срещу луната вие.
Забравил всичко на света
освен, че аз и ти не прави ние.

Под козината сива не личат,
на спомените раните.
Следи от зъбите личат,
от други вълци и вълчици.

За него няма нощ и ден,
за него няма зима или пролет.
Със сива козина е той роден,
без шанс за птичи полет.

Вълкът отдавна е самотен
и в своя път другарка няма,
но ако срещне някой ден,
не ще се спре да бяга.