Овча кожа


Един Вълк бил много гладен и му се приискало да хапне крехко агнешко. Отишъл до близкото село, навлякъл една стара овча кожа и се смесил с безгрижно пасящите овце.
-Успях!- зарадвал се Вълкът.- Сега ще си похапна добре!
Наточил зъби и се нахвърлил на най-близката овца....
Само че, вместо на овца, попаднал на негов побратим, облякъл и той овча кожа. Скочил Вълкът на следващата овца, но и тя се оказала вълк. Огледал се и ахнал. Цялото стадо се състояло от вълци, облечени в овчи кожи. Припичали се на слънце и кротко пасели трева.
-Ама какво става тук?- ядосал се Вълкът. -Къде са овцете и какво правят вълците на тяхно място?
-Млъквай и започвай да пасеш! - стоварила се на гърба му гегата на Овчаря. -А са ми спрели субсидията, а съм ти одрал и двете кожи!

Царството на мъдреците

Имало едно време едно съвсем обикновено царство. Царството не било от най-големите, но пък не било и от най-малките. Не било от най-богатите, но не било и от най-бедните. Било най-обикновено царство.
Царството имало Цар и Царица, които го управлявали. Само че, понеже много от времето им било заето с приеми, балове и лов, все не им стигало времето, да се занимават с досадните ежедневни дела по управление на царството.
Царството страдало от това и затова един ден Царят решил да назначи човек, който да се занимава с досадните задачи. Знаел, че не може да назначи, когото и да е, затова дълго издирвал подходящ човек. Човекът трябвало да знае и може много неща. Трябвало и да е скромен и честен, а такива хора рядко се срещали.
Все пък след дълго търсене, Царят намерил един мъдрец, който се съгласил да управлява царството.
Мъдрецът знаел и можел много неща, а и бил скромен и честен. Заел се сериозно с управлението, променил данъците и законите и скоро всички в царството усетили, че нещата вървят на добре.
Понапълнили се и джобовете на хората и хазната, а това накарало Царят да прояви интерес. Намерил време и се запознал с работата, която вършел мъдрецът и се впечатлил.
- Цял ден една мисъл не ми дава мира.- казал Царят вечерта на Царицата.- Щом един мъдрец, може да свърши толкова работа, дали ако назнача втори, нещата няма да станат два пъти по-добре.
-Ще станат, разбира се! - отвърнала Царицата.- Освен това, ако нещо се случи с единият мъдрец, другият ще го замести и Царството няма да страда.
След седмица Царят назначил втори Мъдрец. Бил скромен и честен човек и знаел и можел много неща.
Заели се със задачите двамата мъдреци. Разпределили си задачите, обсъждали заедно проблемите, а Царството ставало все по-хубаво и хубаво.
-Мисля си нещо от известно време.- казал Царят на Царицата една вечер.- Щом Царството върви добре и вси по-добре с двама мъдреци, какво ли ще бъде, ако назнача още един?
-Чудесна идея!- изръкопляскала Царицата.- Трима мъдреци, ще вършат повече работа от двама. Само че, сега пък аз се замислих. Защо мъдреците да са само трима? Няма ли по-добре, да са четирима? Или пък направо назначи още десетима и Царството, ще стане още пет пъти по-хубаво и богато.
-О, скъпа!- разцелувал я Царят.- Не само си красива, а си и по-умна от всичките Царици на света. Съветът ти е безценен и още утре, ще го изпълня.
Не станало на другия ден, понеже имало голям лов, на който Царят трябвало задължително да присъства. Не успял и на следващия ден, защото се оказало, че да намери толкова мъдреци, които да знаят и могат много неща, а и да са скромни и честни, не било лесна задача. Все пак след месец, новите мъдреци вече били избрани и назначени. Е, някои от тях не знаели чак толкова много неща, други пък не можели нещо, трети не били много скромни и честни, но били най-добрите, които Царят намерил.
Назначил Царят новите мъдреци и зачакал резултати. Само че, за негова изненада, резултатите не дошли толкова бързо. Цял месец минал, докато мъдреците се разбрали, кой за какво точно да отговаря. После минал месец, докато се запознаят със задачите, които трябвало да изпълняват. Освен това повечето от новоназначените, не били доволни от това, че им е поверено само малка част от управлението. Вместо да гледат своята работа, все критикували другите, а когато някой по-сложен проблем изисквал общи усилия и съгласие, той си оставал неразрешен. Всеки имал различно мнение и не отстъпвал от него.
Царството вече не вървяло напред и Царят и Царицата решили, че трябва да предприемат нещо. Не умували дълго и още от следващият ден Царят започнал да търси нови мъдреци.
Само че, не само в малкото Царство, а и в съседните вече нямало подходящи. Всеки кандидат имал не по един недостатък и дори със затворени очи, Царят не можел да им се довери.
Тогава един по един мъдреците, започнали да довеждат кандидати. Един довел брат си, друг сестра си и родителите си, а трети някакъв далечен братовчед.
-Не са идеални, Ваше Величество, но пък ги познаваме добре. Ще бъдат под наша опека, докато се изучат и това ще стани скоро.
-Ще ги обучите и ще станат мъдреци, като вас ли?- попитал Царят.- Ще знаят много нещо и още повече ще умеят? Ще бъдат честни и скромни? Щом така искате, аз съм съгласен. Вярвам ви и зная, че скоро Царството ми, ще стане първо в свита.
Назначил Царят новите кандидати. Станали и те мъдреци, но нали трябвало време, да се изучат, нещата не вървели много добре. Затова Царят назначавал и назначавал нови хора.
Когато близките роднини на мъдреците свършили, дошло ред на по-далечните.
Назначавал ги Царят, наричал и тях мъдреци, а пък те имали свои роднини, които препоръчвали за служба и обучение.
Един нощ Царят не мигнал. Нещата не вървели, хазната била празна, а народът се бунтувал.
-Знаеш ли, за какво мислих тази нощ?- попитал той Царицата на сутринта.- От цялото Царство, само ние с теб, още не сме мъдреци. Станахме Царство на мъдреците, а няма нито един човек, който да ми отговори на простия въпрос, защо нещата не вървят.

Луната сутрин

Луната сутрин е голяма,
с очи подпухнали от сълзите
на хиляди безсънни нощи.

Луната сутрин е засрамена,
от силата на споделените
от непознати чувства в полунощ.

Луната сутрин уморена е,
от скитане по тихи улици
и търсене на своя принц.

Луната сутрин е студена,
загубила на надеждата
за своята желана среща.

Луната сутрин е голяма,
с очи подпухнали от сълзите
и вече не желае сънища.

Луната сутрин си отива,
за да се върне с нова рокля,
ако дочака следващата нощ.

26 април

26 април.... Няма как да забравим тази дата. Или пък може би вече сме я забравили?
Човек забравя и свиква с всичко. Колко ли още неща сме забравили и ще забравим? С колко сме свикнали и ще свикваме занапред?
26 април 1986 година....
Всъщност не помня тази дата. Помня 1 май през същата година.
Бях студент, а беше неучебен ден. За разлика от ученическите години този път гледах манифестацията отстрани. Валеше, а аз се разхождах. Тогава не обичах да стоя в къщи. Разхождах се и обиколих половината град.
Валеше дъжд. Слаб дъжд, който не ме плашеше. Дори не успя да ме намокри добре, въпреки че бях без чадър. Изгря слънце и само белите петна по коженото яке останаха след дъжда. Петна от цветния прашец на цъфтящите дървета. Просто прашец и нищо друго. Може би....
Не харесвах якето. Не харесвам кожените дрехи, а и ми беше малко тясно и с неудобна кройка. Петната се изчистиха, но май това беше последния път, когато го облякох.
26 април 1986 година....
Всъщност не помня тази дата. Помня дните преди и след нея. Живеех на квартира срещу Военната Академия и често се хранехме в стола на ВИТИЗ. Хранеха се и много външни хора, защото на касата не гледаха много кой е студент и кой не. Помня, че редовно имаше кюфтета и шницел. Правеха ги добре, а за гарнитура имаше прясна салата. Току що откъсната и нарязана....
Тогава не знаехме, почти нищо. Носеха се слухове, но кой да им обърне внимание. Нещо се беше случило, но някъде далеч от нас. Разни неща се случват всеки ден....
По-късно научихме, какво сме преживели. Не можехме обаче да върнем времето назад. Каквото и да беше, вече се беше случило. В трети курс попитахме един преподавател, правени ли са някакви измервания. Занимаваше се с контрол на околната среда и участваше в изследвания.
Оказа се, че измервания са правени, но не на това, което е трябвало. Правени се след месец и повече, когато е било все едно. Правени са стандартни измервания, но дори и те не са оповестени. Оказало се, че в цялата продукция от Софийското поле манганът е бил десетки пъти над допустимото. Онзи облак беше отминал, но Кремиковци си беше на място.
Тогава никой не се интересуваше от мангана. Контролираха се нитратите, които бяха обявени за най-голямото зло. Има ги във всяка зелена част на растенията и се изхвърлят от организма, но какво от това. По телевизията и вестниците казваха, че това е най-голямото зло, значи беше така. Тогава хората вярваха на казаното и написаното, също както и днес.
-Знаете ли, кое е най-лошото?- попита ни преподавателят.- Най-лошото е, че човешкият организъм свиква с всичко. Човек свиква и поне външно изглежда наред, докато един ден болестта го събори. Могат да минат години, но денят винаги идва.
Да, човек свиква с всичко. Може дори да свикне и с най-смъртоносните отрови. В древността някои са ги пиели нарочно, мислейки, че се предпазват. Организмът уж е свиквал, но дали е точно така.
Човек свиква с всичко. Само първия път е гадно. Както първият път, когато се натрових със серен двуокис. След седмица вече не ми правеше впечатление. Това ми беше работата, а и нали ми даваха кисело мляко. По половин килограм на ден....
Тогава бяха бяха на мода и дъвките Орбит.- Дъвки без захар за здрави зъби. Само че, въпреки тях и млякото, от серния двуокис ми се счупиха четири зъба за около месец. Просто се разпаднаха на парчета, оставяйки само корените.
Извадих ги, но зъбите продължиха, да се ронят. Работих там единадесет години и много кисело мляко изядох.
После започнах на нова място. Нямаше серен двуокис, но имаше друго. Имаше и кисело мляко. По половин килограм на ден, поне докато не започнаха да намаляват разфасовките.
Е, поне знаех, с какво си имам работа. Знаех, какво влиза и се трупа в мен. Може би това не беше най-лошото. Кой знае, какво поемаме с храната, въздуха и водата? Кой знае, какво има в тях? Ами какво има в киселото мляко?
Да, някой контролира. Само че, контролира, не това което трябва. Както през 1986 година. 26 април....
Всъщност нищо няма значение. Човек свиква с всичко, забравя всичко. Така и трябва.... Кому е нужно, да знае и помни за неща, които не може да промени?
Тогава питахме преподавателя си:
-Не може ли земята да се почисти?
Питахме за мангана, не за нитратите. Питахме за мангана, но мислехме за това, което се беше случило някъде далеч от тук....
-Може. Или пък някой ден, ще можем. Само че, не е толкова просто. Знаете ли на колко хора дава хляб Кремиковци. Това не е само екология. Това е икономика.
Така де, това е икономика, а човек свиква с всичко. Външно изглежда, че всичко е наред и лесно забравя, докато един ден неизбежното не се случи.
Само че, какво от това? Неизбежното винаги се случва. Освен това вероятността да се случи ядрена авария е веднъж в човешкия живот. Е, хайде да е два пъти. Или пък три пъти....
А хората свикват с всичко и забравят. Централите са работни места и ток, от който не се нуждаем, но пък са и възможност за далавера.... Икономика е това.... Много, ама много пари, които се търкалят по земята. Просто трябва някой да се наведе и да ги вземе....
26 април 1986 година.... Хората свикват с всичко и забравят всичко. Човешко е....

Упоритост

В едно малко селце накрая на света, преди много години, живеел един стар човек. Младостта му не била лека. В нея човекът преминал през хиляди изпитания и изпитал много болка, разочарования и лишения. Само че, човекът бил упорит. Захванел ли се с нещо, не се предавал, докато не се справи. От начертания път, не можело да го отклони нищо.
Лека полека, упоритостта му била възнаградена. Имал не много, но достатъчно от всичко, от което се нуждаел и прекарвал старините си в почивка.
Хората го уважавали, защото в дългия си живот бил видял много неща. Много неща бил научил и никога не отказвал да даде съвет на нуждаещ се.
От всичко, старият човек най-много ценял упоритостта. Хвалел я, когато и където да я видел. Учел хората, че с упоритост могат да постигнат, почти всичко на този живот. Казвал им, че всяко човешко качество може да се развие с упоритост, а упоритостта също е обикновено човешко качество.
Един ден при стария човек, дошъл самия Владетел на страната.
-Страче, много съм слушал за теб, още от когато бях дете. Когато пораснах и имах трудни моменти, си спомнях за теб и твоята упоритост. Не се предавах, не отстъпвах и нещата се подреждаха. Така че, може да се каже, че съм твой ученик.
Сега съм дошъл при теб с една молба. Това е синът ми. Той е единственият ми наследник и ще бъде следващия владетел, затова искам да го подготвя. За мое съжаление, го разглезих. Захвърлян е и мързелив. Когато му възложа нещо, или го забравя или пък, ако задачата изисква усилие, просто се отказва.
Ти винаги се казвал, че упоритостта може да се развие. Затова молбата ми е, да научиш сина ми на упоритост. Няма значение, колко време ще отнеме и колко средства ще са нужни. Старецът не можел да откаже на владетеля и приел младежът за свой ученик.
-Упоритостта е най-важното на този свят.- рекъл старецът на младежа.- Ако си упорит, можеш да постигнеш почти всичко на този свят. Пътят до всяка голяма цел е поредица от малки крачки. За днес съм ти подготвил една малка задача, която трябва да свършиш до вечерта. Искам да преместиш тази купчина камъни от единият край на двора на другия.
-Да местя камъни ли? Че това е глупаво! От това нищо няма да науча.- ядосал се младежът, но старецът вече го бил оставил сам.
Младежът, че чудил известно време, какво да прави. След взел един камък и го преместил. Преместил и втори, но му станало скучно. Прозял се, полегнал на сянка и заспал.
Вечерта старецът се върнал, погледнал купа с камъните, погледнал спящия младеж, поклатил глава, но нищо не казал., а на следващата сутрин старецът поставил същата задача.
-Виж какво, старче! Не желая да ми даваш всякакви безсмислени задачи! Няма да ги изпълнявам и толкоз!
-Безсмислена задача ли? - засмял се старецът.- Май забравих да ти кажа, че под купа камъни съм заровил един стар меч. Принадлежал е на най-великия воин на тази страна. Ако до довечера купът камъни е в другият край на двора, меча ще е твой.
Купът бил голям, то този ден младежът цял ден не спрял да пренася камъните. Точно преди да се угаснат последните слънчеви лъчи, той успял да премести и последния камък. Само че, колкото и да ровел в земята, там нямало меч.
-Те ме излъга, старче!- ядосал се младежът.
-Не, предадох ти първия урок по упоритост. Ако не желаеше меча, ти никога, не би преместил всичките камъни за един ден. Когато има цел силите на човек се удвояват. Важно е също, не някой друг, да определя целите ти, а да се научиш сам да ги поставяш и следваш. Меча ще ти подаря, когато завършиш обучението си, а за днес имам две задачи. Първата е да прекопаеш да вечерта цялата градина и да засадиш семената, които ще ти дам. Втората е лесна. Искам да напълниш тази делва с вода от кладенеца.
-Задачите пак са безсмислени! - намръщил се младежът.- Само че, ако ги изпълня, краят на обучението ми, ще бъде по-близо, затова ще се заема.
Запретнал ръкави младежът, огледал двора, побутнал делвата и се захванал с прекопаването. Делвата била малка и нямало да му отнеме и минута да я напълни. Работил цял ден, но въпреки това вечерта не бил успял дори да прекопае двора, не засял семената и не напълнил делвата.
-Не си изпълнил и двете задачи.- с усмивка констатирал старецът.
-Не успях !- навел глава младежът.- Не е по човешките сили, да извърши всичко това за един ден.
-Ако първо беше напълнил делвата, поне едната задача, щеше да е изпълнена.- отвърнал старецът.- Това е втория ти урок. Не пренебрегвай малките задачи. Тях лесно можеш да свършиш. Разделяй големите задачи на по-малки и така всеки ден, ще вървиш напред. Утре ще ти дам и последната задача. Ако се справиш, това ще е края на обучението ти.
На другият ден старецът посочил на младежът върхът на близката планина.
-Искам да се изкачиш на този връх. Там живее един човек, който е мой враг. Убий го и обучението ти ще завърши.
Младежът се стреснал. Не очаквал такава задача. Бил убивал хора в битка, но този път било различно. Искал да се прибере обратно в дома си, но цената била прекалено висока. Мисли дълго, а накрай навел глава и отказал да изпълни задачата.
-Е, това и очаквах.- усмихнал се старецът.- Всъщност ти издържа и последният си изпит. Отказа се и така и трябва. Последното нещо, което исках да научиш е, че трябва да слушаш сърцето и ума си. Нека те преценяват внимателно, дали целта си струва цената. Ако гониш целта на всяка цена, може би ще успееш, но вече няма да си ти. Повярвай ми, не си струва!

Най-черната магия

Имало едно време един зъл Магьосник. Всъщност зли магьосници е имало, има и ще има във всички времена, но този бил особено зъл. Дълги години се бил затворил в тъмната си пещера и усъвършенствал злите си магии. Искал да стане най-могъщия магьосник на своето време и да властва над всичко в този свят.
Дълги години се трудил магьосникът. Не знаел какво е ден и нощ, учел и се упражнявал непрестанно, докато един ден не открил ключа към сили, които никой не познавал. Вече нищо не можело да го спре и той излязъл от пещерата си, решен да завладее целият свят.
Светът бил голям и в него имало много царства, големи и малки, могъщи и слаби. Всяко царство си имало цар, който нямал никакво желание, да преклони глава пред непознат дрипав магьосник, но това бързо се променило.
След като магьосникът превърнал царя на първото изпречило се царство в прасе, царицата в кокошка, а воините в каменни статуи, вестта се разнесла по целия свят. Повечето царства се предали без бой, а тези, които не го направили съжалили горчиво за това.
Нямало сила, която да се противопостави на магьосника. Срещу него изпращали огромни армии, измисляли сложни смъртоносни оръжия, а някои царе наемали други магьосници, които да ги предпазят от магиите.
Само че, нищо не помагало. Достатъчно било магьосникът да махне с ръка и всеки осмелил се, да излезе насреща му, бивал наказан. Не помагали нито воините, нито оръжията, нито магьосниците.
Сама за година магьосникът покорил цялата земя. Издигнал нов огромен град, в центъра му построил кула до небесата, на върха на която се намирал неговият трон.
Всеки ден знайни и незнайни царе, пристигали в новия град, за да се поклонят на магьосника и да му поднесат дарове. Всеки цар изкачвал сам стълбите до върха на кулата.
Ако даровете харесали на магьосника, царят запазвал трона си, срещу клетва за подчинение и огромен данък, плащан лично всяка година. Ако пък даровете не били достатъчно, нещастният цар полетявал от върха на кулата и бивал заменен с друг.
Минала година, но потокът от царе не секвал. Всеки ден идвали нови и нови. Някои запазвали живота и трона си, други политали надолу.
Един от царете обаче, докато го влачели, за да го хвърлят, не извикал думи за милост. Засмял се и казал думи, които жестоко разгневили магьосника.
-Мислиш, че си всесилен? Мислиш, че целият свят е в краката ти? Не, ти никога няма да владееш света! Знай, че на север, през девет земи в десета има малка страна, която никога няма, да подчиниш. Никога!
Ядосал се магьосникът. Никой не му бил казвал, че все още има място на света, което не е под неговата власт. Страната била малка и дори не била отбелязана на картите, но това нямало значение. Нямало смисъл да си губи времето и затова изпратил пратеник с ултиматум.
Пратеникът се върнал след два месеца. Проснал се по очи пред магьосникът и рекъл:
-Прости ми, Всемогъщи, но хората в тази далечна страна ми се изсмяха и не пожелаха, да се подчинят.
-Ще съжаляват горчиво!- скочил магьосникът.- Още сега ще превърна царя им в прасе, а ти заминавай отново. Този път, няма да ти се смеят.
-Но, Всемогъщи....- опитал се да каже нещо пратеникът.
Само че, магьосникът не позволявал на никого да го прекъсва. Убил пратеникът на мига и изпратил нов.
Новият пратеник се върнал след два месеца. Проснал се по очи пред магьосникът и рекъл:
-Прости ми, Всемогъщи, но и на мен се смяха и не пожелаха, да се подчинят.
-Щом не им стига, ще превърна царицата им в жаба!- изкрещял магьосникът.- Тръгвай веднага и ще видиш, как този път ще те посрещнат различно.
-Но, Всемогъщи....- промълвил пратеникът и го споделил съдбата на първия.
Когато след два месеца се върнал третият пратеник, магьосникът го очаквал с нетърпение.
-Е? Този път се предадоха, нали?
-Прости ми, Всемогъщи, но не само не се предадоха и ми се смяха, а и пердах изядох.
-О! Този път прекалиха! Още в този миг, ще превърна цялата им войска в камъни. Да видя сега, кое ще им дава смелост. Тръгвай отново и им предай, че следващият път няма да има милост за никого!
Пратеникът поискал да каже нещо, но стиснал устни и замълчал. Поклонил се и тръгнал по дългия път.
Върнал се след два месеца, коленичил и докладвал:
- Отново се смяха, Всемогъщи! Казаха, че никога няма да ти се подчинят и не смея да повторя думите, с които те нарекоха.
-Така ли? - побеснял магьосникът.- Заслужиха си най-жестокото наказание и то ще им се случи още сега.
Магьосникът призовал всички черни сили на този и отвъдния свят. Поискал силата им, за най-черната магия. Толкова черна, че до този миг никога не се бил осмелил, да я опита.
Наоколо станало тъмно, а огнени езици се спуснали от небето и обвили магьосника. Чул се страшен гръм, замирисало на сяра и всички хора наоколо загубили съзнание.
Когато се свестили, слънцето отново светело на небето, но от магьосника нямало и следа. Магията била толкова силна и черна, че унищожила и него.
-Наистина беше могъщ магьосник! Най-могъщия на света!- казали хората.- Такава магия никой не е правил и няма да направи никога повече. Щом е погубила него, кой знае какво се е случило с хората в онази далечна страна.
-Нищо не се е случило!- засмял се пратеникът.- Както нищо не се случи с техния цар, с тяхната царица и с тяхната войска.
-Как така?- учудили се хората.
-Ами така!- отвърнал пратеникът.- Хората там нямат цар и никога не са имали. Нямат царица и никога не са имали. Нямат и войска и никога не са имали. Не можеш, да омагьосаш нещо, което го няма. Не вярвам и последната магия, да им е навредила. Те не вярват в магии и никога не са вярвали.

Господин за един ден

Днес за втора година част от хората в България, ще запретнат ръкави и ще почистят една малка част от разхвърляните навсякъде боклуци по улици, градини и паркове. Всичко това ще се случи под глупавия лозунг -Да изчистим България за един ден!
Днес част от хората ще чистят, а други ще снимат, а трети ще се снимат. Някои и днес ще изхвърлят боклуците си, където им падне, а други, като мен няма да участват в този цирк.
Когато се прибирах вчера, от автобуса видях бетоновоз, който посред бял ден, изхвърляше остатъците от бетона на току що разчистеното място в покрайнините на града, което от години си е диво сметище. Полицията и общината си затварят очите и досега няма нито един наказан.
364 дни в годината си затваряме очите, а в 365-тия почистваме България и съвестта ни е чиста.
Аз днес няма да участвам в цирка. Няма да коментирам причините. Вчера след обяд обаче, като наказателна акция с колеги, които също няма да чистят днес, почиствахме част от района на фирмата.
Там би трябвало да има само картонени опаковки, но има всичко. Огромен куп трупан с години, който определено няма как да се почисти и подреди за един ден. Не може и за седмица или месец.
Всъщност много по-лесно би било, просто всичко се сортира и подрежда още преди да се захвърли там, но подобни неща са досадни и изискват организация, контрол и мислене. Не за един ден, а през всичките дни на годината.
Само че, това никога няма да се случи. Сетих се за героя на покойния Тодор Колев от „Господин за един ден“. Ние всички сме просто едни госпожи и господа за един ден. Правим всичко един път годишно.
В един ден, обикновено около Коледа, пращаме SMS за децата в домовете и после цяла година не си спомняме, в какви условия живеят.
В един ден през април чистим България, а след това цяла година си затваряме очите и трупаме боклуци.
В един ден, на Великден ходим на църква, за да отчетем, че сме религиозни.
Работим ден за ден. Живеем ден за ден.
Правим всичко за един ден. Даже и поговорка си имаме:
Ден, година храни.
Триста шестдесет и пет дни има в годината, а ние живеем в един единствен ден. Един ден ни стига, за да спим спокойно с чиста съвест.
Един ден за това, един ден за онова. Всичко за по един ден.
Един ден в годината, дори можем да отделим за мислене. Стига ни толкова. От повече боли главата.
Един ден....
А през останалото време:

Изборна математика

Наближават избори и още почти месец, всеки ден ще ми се повръща от нагла и просташка агитация. Никоя политическа формация, не се интересува от хората във времето между два избора, но стане ли време за гласуване лидерите, членове и симпатизанти мислят, че някой им е длъжен.
На тези избори, както и на почти всички предишни, няма формация, на която бих се доверил. В листите има и светни хора и някои от тях може би ще влязат в следващия парламент, но съм се убедил, че там се превръщат в обикновени машини за гласуване. Вместо хората да променят партиите, партиите променят тях.
Положението не би било по-добро и при мажоритарни избори, по простата причина, че 230 ангела без обща платформа и организация, биха били лесно подчинени и ръководени от организирана и сплотена група от 10 дявола.
Както и да е. Мислех да не гласувам, защото съм казал, че повече няма да подкрепя магарета, но от известно време от нямане на работа се захванах с изборна математика и ще направя нещо друго.
Към изборната математика ме подтикна проведения наскоро референдум. Заради глупавите призиви да се гласува с „Да“ изборната активност надхвърли с малко 20%, което доведе до това да чакаме парламента в последните си работни дни, да взима окончателно решение. Ако само около двадесет хиляди човека, бяха си седели в къщи, вместо да се правят на интересни, това нямаше да се налага.
В този ред на мисли, на тези избори аз ще гласувам. Причината не е в симпатията ми към някоя политическа сила, а в изборната математика.
Не вярвам на данните на социологическите агенции, но в общи линии се знае, какви са вариантите за бъдещото ни управление.
Косата ми настръхва, когато си помисля, какви са последствията и от двата основни варианта. Само че, съм далеч от мисълта, да хвърлям ези-тура, за да избера по-малкото зло. Не мога и да влияя на броя овчици, което ще подкрепят тази или онази партия. В този случай убеждението и говоренето не помага. Все едно върл левскар от агитката, да развее червено шалче.
Гласът ми обаче си е мой и мога да направя нещо с него, което може да бъде полезно. Ако повече хора го направят, това няма да промени съотношението между партиите, но по-големият процент гласували и разпръскването на вота, може да остави извън парламента, част от моите „любимци“. Освен това има няколко партии, които при ниска активност имат възможност, да достигнат 1%, а това значи, ще ще получават субсидии цели четири години. Определено не желая това.
Затова на наближаващите избори ще гласувам. Все още не съм решил, дали с празна или невалидна бюлетина, или ще избера на случаен принцип, някоя малка партия, която няма шанс да събере повечко гласове.
Всъщност няма значение. Ще гласувам, за да вдигна процента на гласувалите и се надавам и други хора да го сторят. Изборната математика може да е интересна и полезна, дори когато нямаме избор.

Целувките на времето

Когато тъмнината се разпръсна и болката от първото вдишване проряза гърдите, една неясна сянка се приближи и го целуна.
-Ти сигурно си мама?- усмихна се детето.
-Не! Аз съм Времето.- отвърна сянката.
-Благодаря ти, но защо ме целуна?- учуди се детето.
-Целунах те, за да отбележа началото на твоя живот. От днес ще бъда неразделно до теб и ще отбелязвам с целувка всеки миг от твоя живот.
-Сигурно много ме обичаш?- изгука детето, но времето беше изчезнало.
Завърна си на другия ден, а после на следващия. Идваше винаги, когато нещо, макар и маловажно се случваше в живота на детето. Тогава времето идваше и запечатваше мига с целувката си.
Детето получи целувка, когато за първи път се засмя. Получи целувка, когато за първи път се разплака. Получи целувка, когато каза първата си дума, когато се показа първото му зъбче и когато за първи път се изправи на крака.
Времето идваше всеки ден, и детето получаваше своята целувка, дори когато не беше послушно.
-Благодаря!- засияваше детето. - Вече съм сигурно, че наистина ме обичаш.
Времето не отвърна нищо, но на другия ден, в мига, когато се събуди, детето получи две целувки.
-Защо две?- попита то.
-Защото днес имаш рожден ден. - отвърна Времето-Денят трябва да се отбележи и запомни и затова целувките са две.
-Знаеш ли, че забелязах нещо хубаво? Винаги когато ме целуваш, аз пораствам и ставам по-здрав. Благодаря ти! Благодаря!
-Няма защо!- махна с ръка Времето.- Аз просто си върша работата.
-И ме обичаш!- засмя се детето, но Времето вече го нямаше.
Годините минаваха, детето растеше, а целувките следваха всеки ден. Детето получи целувка, когато тръгна на училище, получи целувка, когато за първи път подкара само колелото си, получи целувка, дори когато без да иска разля върху учебника си плодов сок. Всеки ден, Времето идваше и го целуваше, вливайки му нови сили.
Минаха години и един ден, Времето отново го целуна два пъти.
-Хей! Днес нямам рожден ден! Защо ме целуна два пъти?
-Защото от днес ти си вече мъж!- отвърна Времето.- Вече не другите ще се грижат за теб, а ти за тях. Ще се налага всеки ден, да взимаш решения. Ще срещнеш любовта и ще забравиш за всичко друго. Вече няма да ти е до мен и моите целувки.
-Нима повече няма, да те видя? Нима повече няма да ме целуваш?
-О, ще го правя пак, но ще идвам тихо, когато ти спиш дълбоко. Всеки ден, както досега.
-Благодаря, ти! Ти наистина ме обичаш!- възкликна мъжът, но Времето вече си беше тръгнало.
Годините минаваха и мъжът забрави за Времето. Имаше много неща, което ангажираха дните му и изчерпваха енергията му.
Мъжът не броеше дните и годините. Животът му беше като пълноводна река, в която минало, настояще и бъдеще се бяха слели в едно. Беше забравил и целувките на Времето, докато един ден не се погледна в огледалото.
Отдавна не го беше правил. Нямаше време и дори сутрин, не се беше заглеждал в лицето си. Това, което видя го уплаши.
Лицето беше покрито с бръчки, а в косите бялото стоеше като скрежта в студена есенна утрин.
-О! -възкликна мъжът и се сети за целувките на Времето.- Сигурно ме е забравило. Може би, вече не ме обича.
-Не съм те забравило!- обади се Времето зад гърба му.- Получаваш целувка всеки ден, както винаги досега.
-Не е вярно! От целувките ти винаги ставах по-силен и по-здрав, а сега не е така. Вече не ме обичаш!
-Ти нищо не си разбрал!- засмя се Времето. -Целувките ми нямат нищо общо с това, какво се случва с теб. Аз просто отбелязвам мига, състоянието и случващото се. Това ми е работата.
Мъжът не отговори. Погледа не в огледалото, преброи бръчките, а поле се засмя.
-Всъщност май винаги съм знаел това. Само че, ми се искаше, да е различно.
-Всички хора искат, да е различно.- отвърна Времето.
-Разбирам, но от това не става по-леко. Знаеш ли, май вече не искам целувките ти. Само че, май това няма значение. Нито за теб, нито за мен, нито за някого другиго. Ти просто си вършиш работата.
-Да, аз просто си върша работата!- повтори Времето.- До утре! Ще дойда, когато спиш и няма да ме усетиш.
После времето си тръгна, а мъжът се погледна за последен път в огледалото.
-О,ще те усетя.- промълви той.- От днес, ще усещам всяка твоя целувка. Всяка целувка, до последната....

Белият елен

Всяка година, когато пролетта настъпи, гората облича отново зелената си премяна. Под гъстите корони на дърветата тя ревниво пази от чужди погледи тайните на своите обитатели. Настоящи и минали истории се преплитат, но никой не знае, кое е истина и кое е само игра на сенките.
Ако вървиш по тесните пътеки, понякога ще забележиш следите на страшни зверове, а друг път счупено клонче, ще издаде, че не си сам. Понякога пътеката ще пресече сърна или зайче, а друг път, ако си достатъчно внимателен, ще забележиш сенките на горските духове и приказни герои. Те са там, както винаги са били, но не на всеки е съдено, да ги види.
Само една сянка, не броди вече по горските пътеки. Никой не я е виждал от векове, но може би просто защото не е съществувала никога. Съществувала е само легендата, за едно чудно създание. Легендата за една любов без граници, каквото рядко се среща. Легендата за Белия елен.
Някога преди много време, край Старата гора се извисявал прекрасен дворец . В него живеел могъщ владетел, славата на когото се носела по целия свят.
Много битки бил спечелил владетелят, много царства завладял и подчинил, но вече бил стар и единствените две неща, които го вълнували, били дъщеря му и ловът.
Владетелят разделял времето си между двореца и гората, но бил много различен на двете места. В двореца бил нежен и любещ баща, а в гората безмилостен убиец.
В двореца изпълнявал всяко желание на дъщеря си, засипвал я с подаръци и внимание и не давал прашинка да падне върху нея.
В гората убивал безмилостно всяко живо същество, което се изпречело пред погледа му. Нямало значение, дали се изправял срещу свиреп звяр или кротка сърна. Ръката му не трепвала, стрелата политала и пронизвала сърцето.
Владетелят доволно се усмихвал при вида на мъртвото животно. После одирал кожата му, хвърлял месото на кучетата, измивал ръцете си от кръвта и се прибирал в двореца, при своето дете.
Един ден обаче, владетелят не се прибрал по залез. В гората срещнал чудно същество, което никога пред това не бил виждал. Видял огромен бял елен и без да се замисля се впуснал да го преследва. Бил преследвал хиляди животни, но този път било различно.
Гората защитила белия елен. Храстите се разтваряли пред него отваряйки пътеки, а после се превръщали в гъста стена и спирали преследвачите му. Следите изчезвали, сякаш еленът летял, а не тичал и дори кучетата, губели следата.
Владетелят обаче не се отказвал. Колкото и да бягал еленът, ловецът не изоставал. Викачите и кучетата изостанали, но той не се интересувал. Конят му се строполил от умора, но той продължил преследването. Храстите разкъсали дрехите му, но ловецът не усещал нищо.
Дори нощта не го спряла. Тичал напред следвайки мяркащото се все по-далеч и далеч бяло петно. Тичал като полудял. Тичал, дори когато напълно изгубил следите от елена.
Накрая спрял. Силите го били напуснали. Паднал на земята и много време минало, докато сърцето му започнало да бие равномерно и разумът му се завърнал.
Изправил се бавно и се огледал, а в този час луната изгряла и с изненада установил, че се намира в градината на собствения си замък. Очите му виждали познатите алеи и беседката, любима на дъщеря му, а до нея....
До беседката стоял неподвижен Белият елен.
Ловецът не се бавил нито миг. Опънал лъка и пуснал стрелата. Уцелил еленът право в сърцето и земята потръпнала от падането на поразеното тяло.
Луната се скрила отново зад облак, но светлината ѝ вече не му трябвала. Извадил ножа и се втурнал напред, за да одере бялата кожа.
Само че, Белият елен не бил до беседката. Пронизаното мъртво тяло, не било неговото. В тревата лежала дъщерята на ловеца, а петното от кръвта ѝ растяло и растяло по бялата ѝ рокля.
Ужасен ловецът извикал за помощ, но нямало кой да помогне. Прегърнал безжизненото тяло и заплакал за първи път в живота си.
Тогава луната отново се изгряла. Показала се зад облаците и ловецът видял Белият елен. Бил огромен, а рогата му сякаш опирали в небето, но ловецът не виждал нищо друго освен очите му. В тях имало сълзи, също, както в неговите.
Внезапно тялото на принцесата потръпнало. Кръвта спряла и очите ѝ се отворили. Вдигнала ръце и прегърнала баща си, а той заплакал отново. Този път от радост.
Владетелят и дъщеря му живели още дълги години в замъка край гората. Само че, той вече никога не излязъл на лов, а и не разрешавал и на други.
Ако някой царствен гост, много настоявал, владетелят му разказвал историята за белия елен. Много хора не вярвали, но пък споделяли историята. Разказвали я, разкрасявали я и я променяли, но тя заживяла свой живот. Живот вечен, като Старата гора и тайните, които тя крие.

Принцеса и Огледало

Една Принцеса намерила Вълшебното огледало и веднага го изпробвала:
-Огледалце, огледалце, я кажи! Коя е най-красивата принцеса на света?
-Няма спор, че това си ти, Принцесо! - отвърнало Огледалото. - Ето виж и се увери сама!
-О, това не съм аз!- ядосала се Принцесата. -Аз съм по-висока и по-слаба! Косите ми са по-светли! Носът и веждите ми са по-тънки, а очите и устните по-блестящи! Ти си най-некадърното огледало на света и се чудя, защо ли не те счупих, още когато те намерих! Е, не е късно и сега....
-Ох! Извинявайте, Принцесо!- уплашило се Огледалото.- Грешката е моя, но е неволна. Дайте ми само минута и ще оправя нещата. Ето готово е!
-Е, това вече е по-добре! Не е идеално, но няма да те чупя. Има потенциал в теб и се надявам, да се поправиш скоро.
-Леле!- помислило си Огледалото.- Как ли се е справял дядо без Фотошоп?

Аз, Ние, Те и бъдещето

Често използван шаблон е, че човекът е социално животно. Приемаме на вяра това твърдение, защото живеем в многолюдно общество и всеки ден имаме взаимоотношения със стотици хора, някои от които дори не познаваме. Поглеждаме в историята и виждаме хиляди примери, за неща сътворени с обединените сили на милиони човешки същества.
Само че, твърдението не е вярно. Човек не е социално животно и в отношенията си с другите хора, строго се придържа към степенуване по важност на Аз, Ние и Те.
Аз, Ние и Те, подредени по важност в този ред са заложени в миналото ни, определят отношенията ни в настоящето и са основа за бъдещето ни. Не може да се говори за „социално животно“, в което Аз е толкова силно, че определя поведението му.
Наистина човек трудно може да оцелее и съществува сам, но това не означава, че взаимоотношенията му с другите хора, го правят социален.
Съвременният човек произхожда от малки семейни групи, които са имали епизодични контакти помежду си. В тези групи, които са в основата на човешкото общество и днес, чувството за принадлежност е толкова силно, че Аз и Ние, на практика са били едно и също нещо. Често дори за хората в семейната група, Ние е по-силно от Аз. Всички хора встрани от семейната група са били Те и отношението към тях е било по-скоро враждебно. Те са били конкуренти и естествени врагове, не по-различни от хищните животни.
Семейната група е единственото множество, в което човешкото Аз, не е определящо. Само в нея човек е наистина социален, тоест може да жертва личните си интереси за сметка на колективните.
Всъщност подобно поведение е присъщо на хората и в любовта, но причината е, че тя е стъпка в посока изграждане на нова семейна група.
По-големи човешки общности са само привидно начин на социализация. Създаването им обикновено е насилствено и отношението към другите хора, се променя значително. Запазва се силата на Аз и Ние, но само за малката семейна клетка.
Те вече се делят на две групи. В едната влизат Те, които са хора принадлежащи към изкуствено сформираната голяма общност. Отношението към тях е търпимост.
Във втората група ТЕ, вече са хората извън голямата общност, които са в ролята на врагове.
Дали голямата общност е племе, народност, държава, религия или политическа партия, моделът е един и същ. Хората участват в нея, заради интересите на малката си семейна клетка или принудително, но запазват дистанцията отделяща ги от общността.
Големите човешки общности обаче, се стремят към разрушаване на малката семейна клетка. Те изискват от участниците, Ние да бъде по-широко понятие и да обхваща всички членове на общността, това няма как да стане. Вместо това остават да действат само два лоста- Аз и Те.
За големите общности от значение е само крайния резултат. Ако един участник в тях, изпълнява задълженията си, няма значение, че той прави това единствено, защото Аз има интерес. Организацията е такава, че почти всяка частна дейност, допринася за общото.
Само че, този модел е неустойчив. Той се опира на егоизма и Ние, няма място в него.
Всички значими събития в човешката история са в резултат на доминирането на Аз в поведението ни. За съжаление това е и ограничител на постиженията ни. Много по-бързи и значими резултати биха били постигнати, ако водещото в поведението ни е НИЕ, но това няма как да се случи.
За съжаление това е единствения начин, с който разполагаме. Хората не могат да бъдат, като мравките или пчелите, които наистина са социални същества. Хората са единаци и общата цел и работа, не е присъща за тях.
Замисляли ли сте се накъде вървим? Какво е бъдещето на човешкото общество?
Много хора, не са доволни от настоящето, но реални алтернативи няма. Възможностите според мен са две:
Първата е разпадане на съществуващите човешки общности и връщане назад в развитието.
Втората е принудително още по-голямо обединение, което няма начин да бъде трайно.
Бъдещето не изглежда розово, нали? Само че, Аз няма други алтернативи.

Като река

Не можем никога да върнем времето,
тече си то напред, като река.
За цял живот си носим бремето
за всяка грешка и вина.

Не може старец във дете да се превърне
и рана не зараства хей така.
Когато няма кой да те прегърне,
не топли спомена за дружеска ръка.

Назад не можем обичта да върнем,
ни думите, ни сбъркани дела.
Фиданка нова вдига се от дънера,
но обич вече няма в пепелта.

След зима тежка идва пролет,
след дъжд поникват стръкчета трева,
след всяко падане, отново следва полет,
но няма лек за истинска тъга.

Не можем никога да върнем времето,
тече си то напред като река.
За цял живот си носим бремето
за всяка грешка и вина.

Новите лица

В едно царство нещата не вървели добре. Животът на хората в него с всеки ден ставал все по-тежък и тежък и нямало никакви изгледи да се оправи.
Хората в царството били преживели и друг път тежки времена. Можели да търпят и търпели несгодите, чакайки по-добри времена, но този път всички разбирали, че такива няма да дойдат скоро.
Един ден на хората им писнало и се разбунтували. Събрали се пред двореца на Царя и заявили, че повече не могат да търпят.
– Разбирам ви! Животът ви е тежък, но правя всичко, което е по силите ми. – изправил се пред тях Царят. – Времената са тежки за всички, защото целият свят е в криза и никой не знае, кога ще приключи тя. Самият аз страдам, също като вас. Вече не ходя на лов всеки ден, а веднъж месечно. Царицата пък на последния бал отиде с роклята от предишния, което си е срам за името на царството, но времето изисква жертви. Зная, че някой ден нещата ще се оправят и ви призовавам, да чакате това време търпеливо, като мен.
– Не искаме да чакаме! – развикали се хората. – Искаме нещата да се подобрят още днес!
– То и аз искам, но няма начин. – отвърнал им Царят.
– Има начин!- отвърнали хората. – Трябва нещо да се промени в царството. Защо все едни и същи муцуни ни управляват? Защо все едни и същи хора ни лъжат, че нещата ще се подобрят, докато ни ограбват? Искаме промени! Искаме смяна на всичките ви съветници и то незабавно! Искаме нови лица в управлението и ако това не се случи в царството ще стане страшно!
– Хей, не сте прави! Какво им е на моите съветници? Те вършат работата си и аз съм доволен от тях. Ако ги сменя, в царството ще настъпи хаос.
– По-голям хаос от този, няма как да стане! Искаме нови лица и точка! Ако не се сменят лицата във властта, ще се наложи на сменим царя! Може да не смените всички, но промяна трябва да има!
Така поставен, въпросът принудил Царят да се съгласи. Обещал на хората, че ще направи промени до седмица и те доволни се разотишли по домовете си.
Обещал Царят и понеже не желаел да бъде той сменен, се заел сериозно със задачата.
Първо наредил да му донесат списъците на всички хора в царството. После направил списък на всички хора, които някога били участвали в управлението на царството и започнал да се рови в двата списъка. Търсел хора, търсел нови лица, които не били участвали в управлението на царството.
Първо извадил от общия списък хората, които били прекалено млади или прекалено стари, за да им повери управлението. После задраскал хората, които някога били участвали в управлението на царството. Когато свършил, се хванал за главата. Останали били една шепа хора и на повечето от тях, никой не би поверил дори управлението на каруца.
Царят за малко да се откаже, но си спомнил заплахата, че ще сменят него. Въздъхнал и продължил.
Взел списъка с хората, които в момента участвали в управлението и се замислил, кои от тях да смени.
– Ковчежника не мога! От двадесет години е на тази длъжност и познава всяка монета, която има в царството. – въздъхнал Царят. – Военния съветник също не мога! Ако го сменя, войската ще се разбунтува и ще загазя аз. Първия съветник също не мога да сменя! Остава му една година до пенсия, а човекът храни семейство. Вторият съветник, пък ме замества във всички досадни държавни задължения. Ако го сменя, ще трябва аз да си върша работата и няма да ми остава време за лов.
Преглеждал Царят списъка, но не виждал, кого да замени от съветниците си и затова минал на списъка с прислугата. Така де, те също участвали в управлението, макар и непряко.
– От придворните дами, няма начин да сменя някоя. Ако го направя, Царицата няма да ми проговори с години. Не, че ще ми е лошо, но ще започнат да шушукат хората, а това ще е петно за короната. Готвача също не става! Обичам гозбите му, а рецептите му никой не знае. Шута да сменя? О, да!
Извикал Царят Шута и му обяснил нещата.
– Трябва да те сменя! Народът иска промени. Иска нови лица в управлението и трябва да жертвам някого. Не ми се иска да си ти, защото си забавен, но няма кого друг. Освен това, онзи ден прекали с шегите си. Вярно, че прическата на Царицата е ужасна, но наистина прекали.
– О, Ваше Величество! Не заслужавам такава съдба! – разплакал се Шутът.- Освен това в тези времена, къде ще намеря нова работа?
– Разбирам те, но нямам избор! – не отстъпвал Царят.
– Имате, Ваше Величество! Имате! Народът иска нови лица в управлението, нали? Ами дайте му ги!
Шутът се приближил до Царя и дълго шепнал нещо на ухото му. Когато свършил, Царят се усмихвал доволно. Вече знаел как, да изпълни задачата.
На другия ден, Царят събрал хората в царството, за да им представи новите лица в управлението.
– Е, обещах ви нещо и го изпълних! – обявил доволен Царят. – Има ново лице в управлението на царството и се надавам, че с това действие, добрите времена ще настъпят скоро! Ето го и него!
– Но това е старият шут! – извикали ядосани хората.
– Да старият е, но лицето му е ново! – не се смутил Царят. – Днес старият шут е с ново лице! Нещо повече! Обещавам ви, че от днес нататъ, всеки ден в управлението ще има ново лице. Всеки ден шутът ще сменя лицето си и ще прави това, докато нещата в царството се оправят!

Царете

В едно далечно царство, преди много години, живеел един стар Цар. Царят не бил от добрите царе и народът не го обичал много, но и не се бунтувал. Животът в царството бил спокоен и не по-различен от този в съседните царство.
Царят царувал толкова дълго, че изглеждало, че ще живее вечно, но един ден дошъл и неговият край.
Когато умирал Цар в малкото царство, неизменно хората първо се радвали, че се били отървали от него. След това се оглеждали, откъде духа вятърът и радостно приветствали следващият Цар. Радостта им била искрена, както и гневът, с който само след месец ругаели новия Цар.
Само че, този път нещата се развили различно. Хората първо се радвали, че се отървали от стария Цар, но когато се огледали, за да се поклонят на новия, се оказало, че нов Цар няма. Старият Цар не бил оставил наследници и колкото и да търсили негови роднини, не открили претендент за трона.
Хората се объркали. Не знаели какво да правят, защото били свикнали с Цар, макар и лош. Трябвало да измислят нещо, но не знаели какво. Затова седнали, мислили, мислили, мислили....
Щели да мислят и до днес, но бившите съветници на Царя взели нещата в свои ръце.
-Щом царят няма наследник, редно е аз да заема трона!Аз съм най-възрастен, май-мъдър, а и бях най-близък до бившия владетел.- изпъчил се Първият съветник на бившия Цар.- Освен това, само аз мога да се справя с управлението и то така, че хората да са доволни.
-За възрастта е така, но мъдрост ти никога не си имал!- скочил Вторият съветник.-Ако имаше дори капка мъдрост, щеше да прецениш, че не ставаш за Цар. Единственият, който става съм аз. Аз мога, да направя живота на хората в царството по-щастлив и богат. Не ми е лесно това решение, но ще се жертвам. Цял живот съм работил за доброто на царството и ще продължа.
-Ще продължиш, ти! Ще ти се!- развикал се Третият съветник.- Искаш да провалиш и царството, както всичко, с което се захващаш. Освен това, не помня някога, да си работил за царството. Единственото, което те интересува и твоето богатство. Никой освен мен, не е поставал винаги интересите на царството, над своите. Затова само аз заслужавам, да бъда следващия владетел!
След Третият съветник се обадил следващият. Той също твърдял, че само той мисли за царството, само той знае и може да бъде достоен владетел. След него се обадил друг и цял месец народът гледал и слушал кандидати за трона.
Гледа и слушал народът, а хората не могли да решат, кой е най-достоен да бъде Цар. Не можели да преценят, кой от кандидатите най-много милее за царството.
Караниците продължавали ден след ден, но внезапно дошла лоша новина. На границите на малкото царство, била достигнала огромна армия. Била покорила стотици царства нямало сила, която да я спре. Само че, предводителят на армията не искал да пролива излишна кръв. Изпратил вест, че иска да преговаря с владетелят на царството.
Когато чули това, кандидатите за царе се опитали да се скрият, но хората не им позволили. Изпратили всичките, да преговарят, като им заръчали:
-Вие сте умни и мъдри. Не знаем, кой от вас е най-достоен, да ни бъде Цар, затова тези преговори, ще бъдат изпит. Който от вас се представи най-добре и успее, да се договори най-добре, той ще бъде наш Цар.
Кандидатите, нямало какво да правят, пък и всеки видял възможност, да се качи на трона, затова се съгласили. Заминали за лагера на вражеската армия и се изправили пред вожда ѝ.
-Вие сте малка пречка по пътя ми!- казал им вождът.- Мога да разруша царството ви за ден, но не искам да губя време и сили. Освен това в царството ви, няма нищо, което да искам. Затова ви предлагам, да признаете властта ми и да пропуснете свободно армията ми. В замяна, ще винаги ще имате моята защита. Ще намаля данъците ви наполовина и ще построя нови пътища до всяко селище тук. Няма да променям законите ви, освен ако народът ви сам не пожелае това.
-Хей! Аз щях да предложа същото!- скочил Първият съветник.- Приемам условията, без забележки.
-Не! Това беше моя идея, а не твоя! Приемам!
-Приемам! Тъкмо щях да предложа същото!
Всички съветници се съгласили с условията и всеки твърдял, че той е измислил и договорил условията. Само един не се радвал. Стоял мрачен и замислен, но накрая събрал смелост и попитал.
-Условията са отлични, Вожде! Само за едно нещо не сте се сетили. Кой ще представлява интересите ви тук, когато сте далече? Защо не определите мен, за Цар на това царство? Няма да намерите по-подходящ.
-О! Помисли съм и за това!- отговорил Вожда.-Ще оставя един от моите синове, който ще управлява царството от мое име.
-Тогава не съм съгласен! Не приемам условията!- рекъл Първият съветник.
-И аз!
-И аз не приемам!
-Но вие сте луди! Царството ви само ще спечели от моето предложение. И царството и хората в него, ще живеят по-добре. Ако пък не приемете, ще разруша и изгоря всичко, а хората ще продам в робство и ще ги пръсна по цялата земя!
-Не сме съгласни!- отвърнали твърдо съветниците.- Какво ни интересува, каква ще бъде съдбата на царството, ако някой от нас не е негов Цар....

Щъркели

Снимките са от миналата пролет. Не помня точната дата, но сигурно е било в началото на април.



 

Щъркелите тогава отново пристигнаха в гнездото на комина на старата градска баня, както го правят откакто се помня. Може би не е една и съща двойка, а и младите не помнят, но гнездото преди години беше на другия комин. Само че, в помещенията отдолу вече има кръчма и може би шумът ги накара, да се преместят. Преместиха се, но се връщаха всяка година.
Тази година гнездото им е празно. Всъщност празно е от средата на миналото лято, откакто забелязах, че са изчезнали.
Сигурно не само аз съм забелязал липсата им. Може би много хора, минавайки наблизо са отметнали липсата в списъка с ежедневни впечатления и са забравили след това.
Тази година щъркелите ги няма. Само гнездото стои полуразрушено на високия комин. Може би е още рано и следващата седмица, ще се върнат. Много щъркели вече са тук. По ливадите край града, ятата им радват хората и ще го правят до есента.
Аз още не съм видял щъркел тази година. Не съм свалил и мартеничката на ръката, защото до вчера чаках. Веднъж ми се стори дори, че мернах в небето позната силует.
Не съм сигурен. Може би беше щъркел кръжащ прекалено високо, или гарван летящ ниско. Не съм сигурен.
Вчера минавах край старата градска баня. Гнездото беше празно и се рушеше, а щъркелите ги нямаше.
Иначе животът наоколо не спираше. Щъркелите не липсват на никого. Хората тичат по своите задачи и рядко някой има време, да погледне нагоре.
Не е заради щъркелите. Дори да са там, хората рядко поглеждат гнездото. Радват им се за кратко, когато пристигнат на пролет, а после щъркелите стават част от пейзажа. Част, с която дотолкова сме свикнали, че често забравяме за нея.
Забравяме за щъркелите, както и за хората, които са част от нашето ежедневие. Забравяме дори хората, които обичаме, защото приемаме съществуването им за нещо, което се подразбира. Преставаме да ги търсим с поглед, докато внезапно разбираме, че сме ги загубили.
Хората са изчезнали, също като щъркелите от гнездото. Не знаем точно кога, не знаем къде са отишли и дали ще се завърнат някога. Надяваме се утре, да се появят отново. Или пък може би, ще се завърнат другата седмица. Или пък другия месец....
Забравяме.... Забравяме хората и нещата, които са всеки ден около нас. Вярваме, че те са вечни и мигът не е важен. Вярваме....
Хората забравят. Човешко е, да се забравя. Забравяме много неща. Забравяме лица, случки, дати и чувства. Забравяме и после чакаме до другата пролет.
Може би утре щъркелите ще се върнат в гнездото. Може би ще построят друго наблизо. Може би ще дойдат други щъркели, в някоя пролет, след някоя и друга година. Може би....
А аз ще сваля мартеничката от ръката. Още не съм избрал, къде ще я закача. Ще я закача и ще я забравя. Ще я забравя, както забравях и щъркелите през цялото време, когато бяха в гнездото си. Хората забравят. Човешко е....
Човешко е, но щъркелите ми липсват. Липсват ми и много други неща, които не съм ценял достатъчно, когато са били част от ежедневието.
Липсват ми хората, които изчезват всеки ден. Тях не мога да забравя.
Щъркелите ще се върнат някой ден. Може би и хората....

Молитвите

Там някъде, зад земи и морета, в сърцето на една голяма планина имало две малки царства.
Царствата били толкова малки, че за час човек ги прекосявал във всички посоки. Разделял ги малък бистър поток с ледена вода, който можело да прескочи и дете.
Само че, хората от двете царства, рядко преминавали потока. Те живеели в своите царства и в тях имали всичко, от което се нуждаели. Всичко, което имало в едното царство, имало и в другото и пътник, който не бил идвал преди, можел дори, да не разбере, че царствата са две.
Имало обаче една разлика между двете царства. Тя била в хората, които живеели в тях. На пръв поглед хората били еднакви, като царствата, но разликата била другаде.
В едното царство хората живеели да дълбока старост. Не само живеели дълго, но и запазвали ума и енергията си до самата си смърт. Жителите на царството уважавали старите хора и се допитвали често до тях.
В другото царство, рядко хората живеели дълго. Рядко можело да се срещне в царството стар човек, а тези които дочаквали старостта били болни и немощни. Младите странели от тях и ги сочели с насмешка.
За хората в двете царства, това било нещо, на което не обръщали внимание. Случайно преминаващите пътници, също не обръщали внимание на това, но един ден двама странници забелязали разликата.
Двамата били виждали много неща при дългите си пътувания, но такава разлика за първи път виждали.
-Трябва да има сериозна причина! - рекъл единият.- Не може от едната страна на потока, хората да живеят сто години, а от другата двойно по-кратко. Сигурно има нещо различно във въздуха.
-Не може да е от въздуха!- не се съгласил втория. -Вятърът го носи и над двете царства. По-скоро има нещо във водата.
-Не е водата! Тук всички пият вода само от потока. Сигурно е нещо, с което се хранят.
-Глупости! С каквото се хранят хората в едното царство, това имат на трапезите си и тези в другото.
Дълго умували и спорили пътниците, но не могли да открият причината. Накрая решили да попитат някой от местните и го сторили с първия срещнат.
-О, причината ли?- засмял се той.- Тя е елементарна. Причината е в молитвите.
-В молитвите ли?- не повярвали пътниците.
-Да, причината е в различните молитви. В едното царство хората се молят, да доживеят двеста години. Знаят, че старостта им ще е достойно време, в което ще бъдат уважавани, полезни и щастливи.
В другото царство хората се молят, да не доживеят старини. Знаят, че животът им тогава ще бъде мъка и низ от унижения и подигравки.
Затова във във всяко царство, хората живеят различно. Заради молитвите. Само заради тях!

Очите на сърцето

В едно далечно царство, някъде зад планини и морета, живеела една Принцеса. Това се случило много отдавна, във времена, когато царства и принцеси имало много. Имало много царства, царе и царици, принцеси и принцове, магьосници и добри вълшебници, имало...
Имало и много приказки по онова време, но не за всички царства, царе и царици, принцеси и принцове, имало приказки. Някои са забравени, просто защото от историята им не ставала приказка. Защото за да стане една история приказка, трябва да е интересна и задължително с добър край. И ако краят можело да бъде променен от разказвача, една скучна история, дори да е разказана от най-добрият разказвач, просто ще бъде забравена.
В едно далечно царство, някъде зад планини и морета, живеела една Принцеса. Принцесата била красива и умна и славата ѝ се носела по цялата земя. От далечни краища идвали хора, само за да я видят или да чуят гласа ѝ.
В царството пристигали и много принцове, които мечтаели да спечелят сърцето и ръката на Принцесата, но никой не успявал. Принцесата била учтива с всеки, но отпращала всеки принц.
Родителите ѝ се притеснявали, но били дали дума, че Принцесата сама ще избере своя принц. Само че, всеки път, когато Принцесата отпращала поредният принц, те огорчени мърморели:
-Мила, моя! Не може, да постъпваш така. Принца, който върна е наследник на най-голямото царство на света! - тюхкала се Царицата.
-Дете, мое! Какво не му хареса на този принц? Няма по-красив от него, а за смелостта му се носят легенди. Нима мислиш, че някой ден ще намериш по-добър от него.
Принцесата обаче не отстъпвала.
-Няма защо да говорим за това!- казвала тя.- Ще избера своя Принц сама и ще, колкото трябва. Няма да се омъжа за някой, когото не обичам. Зная, че някой ден ще дойде и ще го позная веднага.
-Но как ще го познаеш, скъпа?- не отстъпвали Царят и Царицата.- Та ти си сляпа! Не можеш да видиш нито принца, нито делата му. Позволи на нас, да направим избора.
После разговорът прекъсвал в неловко мълчание, защото Принцесата наистина била сляпа. Била сляпа още от рождението си и не била виждала нищо от света, който я заобикалял.
Принцесата не знаела, как изглежда дворецът и любимата ѝ градинка пред него. Не виждала цветовете на любимите си цветя, нито пеперудите, които кацали на тях. Принцесата не виждала слънцето, облаците и снежните планини на хоризонта. Принцесата не виждала нищо.
-Няма значение, че съм сляпа!- казвала накрая Принцесата.- Ще позная моя Принц, когато и да се появи.
Годините минавали и много принцове отпратила Принцесата. Уморила се, а и родителите ѝ се уморили, да говорят. Вече рядко някой принц идвал в двореца, но бързо си тръгвали.
Принцесата усещала как годините минават и все по-често се замисляла, дали родителите ѝ, не били прави. Прекарвала дните си в любимата градинка, търсейки лъчите на слънцето и аромата на розите, за да забрави тъжните си мисли.
Един ден, докато Принцесата била в градината, до нея се приближил непознат. Заговорил я, а когато чела гласа му, сърцето ѝ трепнало. Не виждала човека пред себе си, но се чувствала, сякаш го познава много отдавна. Чувствала го познат и близък, както никой на този свят.
Дълго говорили Принцесата и непознатия в градината. Говорили за много неща, докато думите свършили, но дори мълчанието им било изпълнено с щастие.
-Мамо! Тате! - извикала Принцесата.- Намери своя Принц!
Царят и Царицата бързо дотичали, но били разочаровани.
-Ох, сляпото ми момиче!- въздъхнала Царицата.- Разбери накрая, че си сляпа. Та този човек, дори не е принц!
-Слепотата ти пречи! Ако не беше сляпа, нямаше да сбъркаш градинаря с принц!
-О, не!- засмяла се Принцесата.- Не виждам, но не съм сляпа. Очите може да са ми нужни за много неща, но за любовта ми са достатъчни очите на сърцето. С тях виждам това, което вие не виждате и видяното ми е достатъчно. Достатъчни са ми очите на сърцето!

Нужда от майстор

В едно малко селце, някъде далеч от тук, живеели мъж и жена. Живеели скромно и щастливо. Нямали много, но и нищо не им липсвало.
Семейството живеело в малка къща с малка градинка, които били направили сами, както и всичко друго, което имали.
Живеело щастливо семейството, докато един ден жената не решила, да отиде на гости на сестра си. Сестрата живеела в съседния голям град, където всичко било голямо. Живеела в голяма къща, с голям двор, в който имало голяма цветна градина.
-Много ви е хубаво тук!- възкликнала жената.- Само че, как сте успели да направите всичко толкова голямо? Как ви стигат времето и силите?
-О, не сме го направили ние.- отговорила сестра ѝ.- Всичко тук е направено от майстори, на които това им е работата.
Върнала се жената в къщи и се похвалила на всички познати, как живее сестра ѝ. Разказала за голямата къща, за големия двор и за голямата градина. Разказала и за майсторите, но не спряла до тук.
Огледала малката си къща с малкото дворче и малката градина и разбрала, че вече не ѝ харесва. Вече това, което имала, не ѝ било достатъчно.
-Не може цял живот, да живеем така! --рекла жената на мъжа си.- Трябва да построим по-голяма къща с по-голям двор и в него да има по-голяма градина.
-Не зная.- не се съгласил мъжът ѝ.- На мен и това ми стига, пък и само помисли, колко време, ще ни трябва за това.
-Всичко ще стане бързо!- отсякла жената.- Като не можеш да се справиш ти, значи имаме нужда от майстор.
-Нямаме излишни пари за майстори! Ако искаш нещо, кажи и ще го направя сам.
-Аз пък казвам, че имаме нужда от майстор! Ама щом се инатиш, ето първото което искам. Ето тук, ни е нужна врата.
-Това ще го направа. -засмял се мъжът.- За месец ще имаш вратата.
-Цял месец, ли?- разсърдила се жената.- Майсторът ще го направи за ден-два, пък и ще стане, както трябва. Казах ти, че имаме нужда от майстор, но ти се инатиш нарочно.
Мъжът не се предал, но и жената не отстъпила и на другия ден, повикали майстор.
Погледнал майсторът стената, почесал се и се нацупил.
-Не става така! Решили сте да има врата тук, това добре. Само че, защо е толкова малка. Утре ще поискате по-широка и пак ще трябва да преправяте нещата.
-Ами правете, каквото знаете, майсторе!- рекла жената.- Добре, че ви повикахме. Казвам му на моя, че имаме нужда от майстор, ама е инат, като магаре.
-Почвам веднага, щом платите капарото! Ще видите, че се сте сбъркали!
Започнал майсторът работа. За час направил дупка в стената, пък си прибрал инструментите и си тръгнал.
-Ама, майсторе! Няма ли да слагаш врата! - обадил се мъжът.
-Ще слагам, ама не сега.- отвърнал майсторът.- Сега, ще мина да поръчам вратата при друг майстор и след три седмици, ще дойда, да я сложа.
-Какви три седмици!- ядосал се мъжът.- Нова врата се прави за два дена.
Само че, майсторът вече си бил тръгнал, а на жена си, не посмял да се скара.
Вечерта мъжът и жената си легнали, но към полунощ се събудили. Къщата се тресяла и едва успели да избягат на двора, преди да се срути.
-Е, сега вече наистина имаме нужда от майстор!- възкликнал мъжът.- Сами не можем да си възстановим дома, дори за цяла година.
-Да! - засмяла се жената. -Ще извикаме даже не един, а много майстори. Ще направим по-голям дом с по-голям двор, в който ще има голяма градина. Казвах ти аз, че имаме нужда от майстор, ама не ме слушаш ти! Никога не ме слушаш!