Кокал

Две кучета намерили кокал в двора и се скарали за него. Скарали се, та чак до бой стигнали и лаенето им огласило цялото село.
Навели глави с присвити уши и оголени зъби, а битката сякаш била на живот и смърт.
-Мой е!- ръмжало свирепо едното куче.
-Мой си е!- не отстъпвало другото куче.
-Хей!- обадил се черният котарак от клоните на старата круша.- Прекалявате! Това е просто един кокал, какъвто стопанинът всеки ден ви дава. Защо не си го разделите и изядете мирно и тихо.
Кучетата спрели за миг, поели дъх, изгледали котарака и се разлаяли този път срещу него.
-Този е идиот! - рекло едното куче.
-Идиот е! - допълнило второто.
-Мисли, че ще ядем кокала.
-Няма да го ядем! Ние просто....
-...ще скрием кокала на сигурно място! Защото кокала е....
-...ценен само докато е цял!
-Докато е цял и лично си го скрил!
-Ако си го скрил, а не изял!
-Защото важно е притежанието на кокала!
-Да го имаш само за себе си!
-Да си имаш свой кокал!
-Имаш ли свой кокал, имаш всичко!
-Ако си го скрил на сигурно място!
-Скрил си го!
-Този нищо не разбира!
-Защото е идиот!
-Идиот е, но кокала си е мой!
-Мой е!
-Мой!
-Кокала!

Промяна

Обичам да се излежавам, но тези дни е принудително и ми дойде в повече. Може би и това е причината, да се реша за нещо, което не съм правил от две години. Вчера смених изгледа на блога и още се чудя, дали не сбърках.
По принцип в последно време харесвам инструментите за шаблони на Blogger. С малко фантазия, могат да се направят чудесни индивидуални шаблони, които да задоволят всеки вкус. Новият ми шаблон обаче е нещо различен. Различен е от тези, които съм използвал досега и мисля, че Нямам идея го заслужава.
Надявам се, да се чувствате по-удобно с него тук. Има още някои неща, които ще пипна с времето, но те ще са козметични и нямам срок за това. Неприятно беше, че се наложи да въвеждам блогрола ръчно, но се надявам, да не съм пропуснал някого или ако съм, той да се обади.
Е, чакам мненията ви.

Когато слоновете си тръгнаха

-И какво се случи след това?- попита нетърпеливо Принцесата.
Старият магьосник се сепна, поглади брадата си и сви вежди опитвайки се да си спомни докъде беше стигнал.
-Не помня! Не зная защо, но края на историята ми се губи. Може би е от възрастта, но не помня. Помня само, че тогава слоновете си тръгнаха.
-Какви слонове?- учуди се Принцесата.- В историята нямаше никакви слонове. От къде се взеха и откъде си тръгнаха?
-Да, в историята нямаше слонове, но забравих края ѝ. Може би защото самата история не струва. В нея няма нищо интересно. Само че, времето в което тя се случи, съвпадна с деня, в който слоновете си тръгнаха.
-Добре, де! Сигурно историята наистина не е била важна и интересна. Разкажи ми тогава за слоновете. Къде са били и къде са отишли?
-За слоновете....- замисли се Магьосникът.- Да, това си струва да се разкаже. Работата е там, че всъщност до онзи ден слоновете крепяха Земята на плещите си.
-Хей! Аз не съм бебе!- разсърди се Принцесата.- Зная много добре, че Земята е кръгла и не се крепи на нищо. Тя се движи в пространството от силите между нея и другите планети и няма нужда да се крепи върху нищо.
-Мислих ли? Да, така е на пръв поглед, но винаги е имало нужда Земята да се крепи на нечии силни рамене. Налага се, защото Земята не е само една от многото планети. Тя е нещо повече и тежестта ѝ, няма как да се компенсира от влиянието на другите планети. Те могат да уравновесят масата, но има сили, които са много по-могъщи от тази. На Земята откакто свят светува, се борят две такива сили. Силата на Доброто е силата на Злото. Злото е най-могъщата сила. Винаги е било така. Ако беше само тя, Земята не би обикаляла около Слънцето. Би се продънила в най-мрачните кътчета на Вселената, където Животът никога не припарва.
-Да речем, че ти вярвам. Все пак не разбирам, какво е ролята на слоновете.
-А би трябвало да се досетиш сама. Слоновете носеха на раменете си тежестта, която Доброто не можеше да уравновеси. Слоновете осигуряваха равновесието, което беше нужно, за да не изчезне Живота.
-Сигурно им е било доста тежко?- замисли се Принцесата.-Защо ли са го правили? Защо точно слоновете?
-Не зная! Може би, защото са най-едрите животни на Земята. Може би, заради големите им сърца. Не зная....
-Ами преди да има слонове, кой е носил тази тежест?- не спираше въпросите Принцесата.- Може би мамутите?
-Да...Не! Всъщност не зная! Аз зная само това, което съм видял лично и това, което са ми разказали магьосниците преди мен. Зная само, че в онзи ден слоновете си тръгнаха. Не искаха или не можеха повече, да носят тежестта на Земята. Не ме питай защо!
-Няма да питам. Само че, ти не каза къде са отишли слоновете. Защото ако са си тръгнали, трябва да са отишли някъде другаде. Пък те са си тук. Тук на Земята са.
-Е, май не се изразих точно. Не съм добър разказвач.
-Не си!- засмя се Принцесата.- Не си и добър магьосник, но те харесвам. Харесвам те, защото се опитваш. Опитваш се, да ми разказваш хубави истории. Опитваш се, да отговаряш на всичките ми въпроси. Винаги си го правил. Опитай и сега.
-Ами ще опитам.... Слоновете не си тръгнаха никъде. Просто свалиха от раменете си товара, който беше станал прекалено тежък. Вече не можеха или не искаха, да носят отговорност за цялата планета. Или пък искаха малко почивка....
-Ами защо....Защо Земята още си е на мястото? Защо не е пропаднала в най-тъмните кътчета на Вселената? Нали вече никой не я крепи на раменете си?
-О, не е така! Земята винаги се крепи на нечии рамене. Винаги се намират рамене, които да се подложат, за да поемат тежестта. Слоновете свалиха тежестта от своите, но Земята не пропадна. Не пропадна защото хората подложиха своите рамене и уравновесиха тежестта на Злото. Не всички хора го направиха, но достатъчно. Не ме питай, защо го направиха. Не зная!
-Няма да те питам това. Ще те питам нещо друго. Нали тежестта на Злото идва най-вече от постъпките на хората? Не е ли по-лесно, вместо да я носят на раменете си, хората просто да станат по-добри. Не всички, но поне достатъчно на брой.
-Ох! Искаш от мен прекалено трудни отговори. Аз съм само един лош разказвач на истории и лош магьосник. Не зная всичко. Мога само да подложа раменете си под тежестта на Земята, докато имам сили за това. Докато един ден си тръгна уморен, както си тръгнаха слоновете. Прекалено тежко е. Прекалено....
-Знаеш ли какво?- прегърна го Принцесата.- Ако ти е тежко и не можеш да носиш повече, не се колебай да си тръгнеш. Аз ще подложа моите рамене. Сигурно е тежко, но няма значение. Винаги трябва да има рамене, върху които Земята да се подпре. Винаги Ще има!

За уважението

В едно далечно, ама много далечно царство, трона заел нов Цар. Зацарувал и още от първия ден в двореца започнали да пристигат хора, за да му се поклонят. Кланя ли се и го хвалели всички. Кланяли се млади и стари, богати и бедни, умници и глупаци. За седмица се изредило цялото царство.
Царят обаче бил суетен и си отбелязвал старателно, колко хора минали да му се поклонят. Накрая теглил чертата и се оказало, че един човек липсвал. Един от поданиците му не му се бил поклонил.
Царят направил сметки втори път, но отново резултата бил същия. Намерили се и верни поданици, които веднага проверили и намерили липсващия.
Човекът, който не се бил поклонил на Царя, бил съвсем обикновен. Не бил нито стар, нито млад. Нито богат, нито беден. Нито мъдрец, нито глупак. Бил съвсем обикновен човек.
Царят изпратил стражите да го доведат веднага.
-Не зная, какво да мисля! -рекъл Царят.- Само ти от поданиците ми, не ми се поклони. Нима не ме уважаваш?
-Да, за да се поклоня, трябва да ви уважавам. - рекъл човекът.- За да ви уважавам, трябва да ви познавам. Трябва да познавам и думите и делата ви. Няма как да ви уважавам, след като не ви познавам.
-Може би си прав.- замислил се Царят.- Ще ти трябва време, да ме опознаеш. Сега си върви, а след месец ще дойдеш да ми се поклониш, както всички! Ако ти трябва някаква информация за мен, всичките ми съветници, ще ти я дадат. Ако те не могат, тогава аз ще го направя.
Тръгнал си човекът и минал месец, но той не се явил в двореца. Царят се ядосал, но решил да изчака. Само че, минал и втория месец, минал и третия, но човекът така и не дошъл, да се поклони.
Ядосал се Царят и този път лично отишъл, да го намери. Нахълтал в дома му и още от вратата се развикал:
-Нали ти трябваше време да ме опознаеш! Минаха три месеца и трябва да ме познаваш достатъчно. Все пък, не дойде, да ми се поклониш. Значи или още не ме познаваш, или не ме уважаваш?
-О, познавам ви вече, Ваше Величeство!- отвърнал човекът.- Познавам и думите, и делата и характера ви. Познавам ви и това е проблема. Преди не ви уважавах, защото не ви познавах. Сега пък няма как да ви уважавам, след като ви познавам....

Посоката

Преди много години, зад девет планини и морета, живеел един малък народ. Живеел в малко и бедно царство, което не било много богато, но не било и много бедно. Било съвсем обикновено царство, но за лош късмет било на кръстопът.
Малки и големи племена и народи, преминавали през царството. Всички бързали да стигнат някъде, а това било най-прекия път и не се интересували, какво оставяли след себе си. Не се интересували от малкия народ в малкото царство, който хиляди пъти трябвало да поправя разрушеното и да започва отново.
Един ден обаче на хората в царството им омръзнало и решили да намерят друго място, където да живеят спокойно. Нямали представа къде е това ново място, не знаели и точно какъв ще е новият им живот, но желаели промяна.
Решили хората да тръгнат и тръгнали. Само дето преди да тръгнат, тук там някой мърморко се обадил да пита:
-То хубава тръгваме, ама накъде? Кой път да поемем, че да стигнем там където сме тръгнали.
-Пътища много! - отвърнали им.- На кръстопът сме и накъдето и да тръгнем, все на път ще попаднем. Така че, по-добре да не следваме път, а само посоката.
-И каква е посоката?- попитали мърморковците.
-Има само една посока, когато искаш да промениш бъдещето си към добро! Напред!
Тръгнали хората напред. Вървели, вървели, вървели все напред. Вървели дни, седмици, месеци и години вярвайки, че ще стигнат мястото, където ще заживеят нов живот. Нов живот с нови надежди, нов живот по-добър и изпълнен само с щастие.
Дълго вървели хората, но все не попадали на подходящо място. Все нещо не им харесвало, докато един ден не попаднали на идеално място. Притежавало всичко, за което мечтаели, а имало само един малък недостатък. Мястото било на кръстопът.
Тъкмо обаче хората да се зарадват и отново някой мърморко се обадил:
-Вярно, че мястото си го бива, но защо бихме целия този път?
-Ами за да открием това място!- отвърнали им.
-Че защо беше нужно да го откриваме? Та ние си живеехме тук преди да тръгнем.
Огледали се всички и установили, че наистина е така. След дългото пътуване се били върнали там, откъдето тръгнали.
-Е, нищо лошо не е станало! - утешили се хората.- Просто сме объркали посоката. Ще тръгнем в друга посока и ще открием нашето място. Мястото на мечтите ни. Напред не е вярната посока. Вярната посока е наляво!
Мърморковците този път не могли да се обадят. Хората се втурнали в новата вярна посока, бързайки по-скоро да достигнат жадуваното ново място.
Вървели, вървели, вървели. Вървели дни, седмици, месеци и години вярвайки, че ще стигнат мястото, където ще заживеят нов живот. Нов живот с нови надежди, нов живот по-добър и изпълнен само с щастие.
Един ден стигнали на място, което им изглеждало идеално. Вярно, че било на кръстопът, но...
Следващата вярна посока, в която тръгнали хората, била надясно. Решили това единодушно и се втурнали вкупом, за да наваксат изгубеното време. Вървели, вървели, вървели....
Следващият път тръгнали назад. Върнали се по стъпките си, търсейки къде били сбъркали. Нямало начин да били сгрешили посоката!
Вървели, вървели, вървели и отново стигнали на кръстопътя.
-Разбрахме!- рекли след дълго умуване.- Земята е кръгла! В която и посока да тръгнем, рано или късно, ще се върнем там, откъдето сме тръгнали.
-Значи оставаме тук?- зарадвали се мърморковците.- Няма да ходим никъде, а тук ще изградим мечтаното ново място. Ще го изградим отначало, както сме го правили много пъти.
-О, не!- възразили умниците.- Тръгваме отново на път.
-И в каква посока ще поемем този път?
-Не е важна посоката! Важното е да тръгнем по правилния път. Сигурни сме, че правилния път е този широкия дето дови през полето! Или пък може би, този криволичещия през планината? Или пък...
Решили и тръгнали. Вървели, вървели, вървели....

Теодосий Спасов в Самоков

В понеделник в Самоков се състоя най-значимото събитие от програмата за празника на града. Концерт от терасата на Историческия музей изнесе Теодосий Спасов с квартет „Небесни струни“.



Беше чудесно преживяване, но за съжаление слабо посетено. За разлика от миналата година, мястото не беше оградено, но дори част от подредените столове за поканени останаха празни.
Може би причината е в неудачно подбрания ден или пък, че джаза не е популярна музика. Все пък Теодосий Спасов е виртуоз, който не всеки ден идва в града ни. Мисля си, че ако концерта беше с билети, нямаше да има свободни места, но това е друга тема.
За съжаление за пореден път се убеждавам, че фотоапарата ми има доста ограничения и се провалих със снимките. Клипчето също не е с добро визуално качество, но важното е музиката.

Контрапротестите

Контрапротестите или събиранията в защита на правителството, винаги са били повод за смях и майтапи. Обикновено на тях присъстват една шепа хора, но въпреки това голяма част от тях, не знаят какво правят там. Като включим някои екзотични фигури и динозаврите, които живеят още във времето на Сталин и Димитров, картинката е жалка.
В петък обаче от БСП и ДПС, решиха да покажат мускули. Само че, въпреки автобусите от цялата страна, броя на събраните хора, отново беше смешен. На всичко отгоре, процента на хората, които не знаеха за какво са пред Народното събрание, беше доста по-голям от обичайното.
Много от докараните бяха тръгнали заради екскурзията, а други за да обиколят магазините или кафенетата. Стигна се до комичния телефонен разговор, в който контрапротестиращ питаше:
-Ние сега за правителството ли сме или против?
Имаше и много други жалки моменти, които част от медиите предадоха подробно, но не това беше новината на деня.
Всъщност новината на деня, беше отхвърлянето на президентското вето върху промените в закона за бюджета. То се случи независимо, от протестиращи и контрапротестиращи, независимото от нещата, които се коментираха в медиите и на улицата.
Петъчната екскурзия беше излишна. Само че, излишен беше и протеста. Докараните на еднодневна екскурзия хора, участваха и влияеха на събитията точно толкова, колкото и протестиращите от два месеца. Нещата се случиха и ще се случват независимо от улицата, както е в цял свят.
Уж сме интелигентни хора, които знаят, че в цял свят няма страна, където законите се правят на улицата и държавата се управлява от там, но продължаваме упорито, да правим нещата погрешно.
Всъщност имаше такава държава. Имаше държава, в която правителството променяше позицията си на 180 градуса, само заради еднодневен протест на 1000, 2000 или 5000 души. Това беше България при управлението на ГЕРБ. Тогава в желанието си да се прави на народен човек, ББ отстъпваше при всяка реакция на улицата. Само че, това не беше част от управлението, а просто примитивна форма на популизъм. След някой и друг месец, нещата тихомълком се връщаха към първоначалното си състояние, но някои хора повярваха, че улицата е фактор в управлението.
Само че, улицата е едно нищо. Може да окаже единствено временен ефект, но еднократно и то при условие, че има политически гръб. Законите се приемат от народни представители. Те назначават правителството и те го свалят. Не го правят нито протестиращите, нито контрапротестиращите. Това го знаем всички, но усилията за пореден път са насочени в грешна посока.
Ако се замислите, ще установите, че малкото демонстранти в подкрепа на правителството, са много по-ориентирани от хилядите демонстриращи против. За разлика от протестиращите против правителството, те имат някакво политическо представителство. Те имат организация, те имат хора, които са упълномощени да изразяват общите им интереси.
Нека сега погледнем протестиращите против правителството. Те се гордеят, че нямат организация. Те се гордеят, че нямат политическо представителство. Те се гордеят, че няма упълномощени хора, които да изразяват общите им позиции.
Може някой да се обиди, но в 21 век, да се гордееш, че правиш нещо без организация, не е признак на интелигентност.
Да искаш промяна в законите и управлението, като не търсиш политическо представителство, което е единствената законна форма за промяна, не е признак на интелигентност.
Да събираш на едно място 20 000 или 50 000 човека, да имаш поне два- три милиона съмишленици и да настояваш, че те трябва да правят нещата самостоятелно, без да излъчат легитимни представители, не е признак на интелигентност.
За съжаление, това е поредното прахосване на гражданска енергия. През септември, нещата ще продължат по същия начин. Всъщност думата не е - ще продължат. Протестите ще се водят по същия път, който не води до никъде. Ще се водят по същия начин, като агресивно се пречи на всяка друга форма. Ще се водят така, че сегашната ситуация, да се запази.
Пък може и да има избори тази година. Те ще се проведат тогава, когато трите партии на власт решат, че имат сметка от избори. Нищо чудно, да ги направят и тази година. Всички ще се радваме и ще викаме:
-Ура!!! Победа! Велики сме!
Ще викаме, без да се замислим, че избори сега, не решават нищо. Преди да има нова политическа формация, която да ни представлява и да осъществява исканията ни, всякакви избори са в услуга на тези, които наричаме политически олигарси.
Да им дадем още един или два мандата, не е признак на интелигентност, нали?

Майстор и чирак

При един прочут майстор постъпил на обучение нов ученик. Майсторът си имал достатъчно чираци и всеки, нов държал изпит. Малко кандидати успявали, а новият се провалил напълно. Майсторът познавал родителите му и направо им казал:
-Не става!Ако беше само глупав, щях да му намеря работа. Ако беше само мързелив, щях да го преглътна. Ако беше само смотан и за това щях да си затворя очите. Само че, младежът освен това е невероятен мърляч, а и нахален на всичко отгоре.
Родителите обаче не отстъпвали, а майсторът им бил задължен и накрая приел младежа за чирак.
Започнал да го обучава, но каквото и да похванел новият чирак все се провалял. Намирал начин да се провали и при най-елементарните задачи, а докоснел ли се до нещо, то вече за нищо не ставало.
Един ден се наложило майсторът с всички чираци, да отидат до дома на важен клиент. Оставили новия чирак в работилницата, като изрично му забранили да прави, каквото и да е.
Не щеш ли, в работилницата дошъл непознат, който търсел майстор, за дребна услуга.
-Няма проблем!- засмял се чиракът.- По-голям майстор от мен тук няма! Давай работата и ела след час, да си уредим сметките.
Когато човекът се върнал след час, се хванал за главата. Много бил виждал и патил, но за първи път виждал, толкова мърлява работа.
Чиракът обаче не се притеснил. Представил сметката за работата, а когато човекът отказал да плати, го напердашил. Взел му парите, че дори и дрехите и го изгонил от работилницата.
Вечерта, когато се върнал майсторът, чиракът се похвалил, какво бил свършил и колко пари бил изкарал.
-Е, майсторе!- рекъл.- Все казваше, че от мен нищо не става, а виж как се справих. Станал съм майстор, като теб и се чудя, дали има смисъл повече да се уча.
-Че повече няма да се учиш тук е ясно!- ядосал се майсторът.- Събирай си багажа и да те няма! Само едно не разбирам. Как реши, че си станал майстор? Знаеш ли въобще, какво е майстор?
-Ами разбира се, че зная!- засмял се младежът.- Ти хиляди пъти си ми казвал, какво означава майстор. Майстор е не човек, който ще свърши някаква работа, а човек чиято работа винаги можеш, да разпознаеш сред хиляди други. Я кажи, майсторе, нима ти винаги не си ми казвал, че каквото и да пипна, винаги познаваш, че съм аз? Нима днешният клиент, няма да запомни моята работа и да я различава сред хиляди други, докато е жив? Майстор съм и това е! Майстор съм!

Това не се е случило

-Браво!- възкликна Жълтото коте.- Знаех си, че някой ден ще успееш, да счупиш паничката ми за мляко. Оценявам, че въпреки трудностите, не престана да опитваш, докато не успя.
-Стига, де!- нацупи се малката Ема.- Знаеш, че не беше нарочно. Просто я настъпих без да искам. Освен това, хиляди пъти съм ти казвала, че мястото ѝ не е там. Нищо лошо не е станало. Дори не беше пълна с мляко.
-Да, бе! Нищо не било станало. Сега в какво ще пия млякото си? Освен това, ще ти се карат, когато си признаеш вечерта.
-Няма да ми се карат, защото няма да си призная! - засмя се Ема.- Ще ти сипя мляко в чинийката за кукли и никой няма да разбере.
-Аз зная, а и ти знаеш. Ние двамата, никой ли сме?
-Не! Не разбираш. Ако нашите не разберат, все едно нищо не се е случило.
-Странна логика имате вие хората!- замисли се Котето.- Аз мисля, че когато нещо се случи, то се е случва независимо, дали някой разбира за него. Паничката ми е счупена и ще си остане такава, независимо дали вашите ще разберат, че си я счупила.
-Да, паничката е счупена и това не може да се поправи. Само че, тя е счупена само за мен и теб. За родителите ми, докато някой не им каже, поничката ти за мляко си е цяла. Докато мислят, че е цяла няма да ме накажат. Сега разбра ли?
-Не! Разбрах само, че не искаш да те накажат. Само че, ако си признаеш, може и да не те накажат. Ако разберат обаче, след време, със сигурност, ще ти се ядосат повече. Но това за наказанието е друга тема. Не ми обясни, как може да се отрича една реална случка, само защото някой не знае за нея.
-Не преиначавай думите ми!- ядоса се Ема.- Казах само, че ако нашите не разберат за чинийката, няма да ми се карат. Чинийката ще си е счупена.
-Така е по-добре. Все пак мисля, че трябва да си признаеш.-усмихна се Котето.- Иначе приличаш на леля си и новата и рецепта. Нали се сещаш? Според нея, ако яде на тъмно и никой не я вижда, килограмите не се трупат.
-Да бе!- засмя се Ема.- Знаеш ли, май все пак трябва да си призная за чинийката. Не затова, дали ще ми се карат или не. Просто на теб ти трябва нова чинийка за мляко. Тази за куклите няма да върши добра работа. Ако пък си призная, вече всички ще знаят, че чинийката ти е счупена. Това ще е неоспорим факт и нашите ще ти купят нова.
-О, не!- възкликна Котето.- Отново обърка цялата логика, но пък в крайна сметка ме мързи да споря. Ще имам нова чинийка за мляко и това ще е неоспорим факт. Доволно съм!
-Е, най-после и ти да си доволно!- усмихна се Ема.- Да ли си толкова доволно, че да поиграем на гоненица?
-Доволно съм, но няма да играя.- сви се на кълбо Котето.- Сега имам по-важна задача. Ще се опитам да си спомня, какви още последствия от твои постъпки, не са се случили, защото никой не знае за тях.
-Мисли, но не е честно! -нацупи се Ема.- Вече няма да ти казвам нищо и ще видиш, колко много неща, няма да се случат никога. Ама никога!

Млади и стари

Сатанаил беше млад и енергичен дявол. Дявол си беше и по рождение, и по-убеждения и по поведение. Сатанаил си беше истински дявол и се гордееше с това.
Някой ще каже, че не е хубаво да си дявол, пък и да се гордееш с това. Само че, това може да каже само този, който не познава дяволите. Наистина външният им вид не е от най-приятните, обноските им не са за бал или за маса, но това не е от значение. Дяволите си имат свои задачи в този свят и ако ги нямаше, светът не би бил цял.
Не е вярно, че дяволите подтикват хората, да вършат лоши неща. Те само наблюдават постъпките, записвайки си всичко, за да получи всеки човек справедливо място след смъртта си. Наистина дяволите се интересуват повече от лошите човешки постъпки, но то е защото отговарят за Ада, където наказват справедливо всяко зло. Ако отговаряха за Рая, щяха да следят повече добрите човешки дела.
Сатанаил беше млад дявол, закърмен с духа на хиляди дяволи преди него. Знаеше всичко, което му беше нужно, вярваше че работата му е важна, но като всеки младеж, имаше своите съмнения.
Съмненията Сатанаил не таеше в себе си. Превръщаше ги в поредица от въпроси и тормозеше с тях старите дяволи. Искаше отговори, спореше и питаше, питаше и спореше.
-Защо хората, които са в Ада, са тук завинаги?- питаше Сатанаил.- Колкото и ужасно нещо да са извършили, наказание което трае завинаги, не само е нечовешко, но е несправедливо. Защо в Ада да не обединим Ада с Чистилището? Ще спестим ресурси, а и ще бъде по-справедливо. Защо ние дяволите не участваме в обявяването на присъдите? Ние сме най-запознати, с това кой наистина е извършил злини.
Питаше Сатанаил, питаше и питаше, но никой не му отговаряше. Старите дяволи или го подминаваха, или му се смееха в очите.
Сатанаил обаче не се предаваше и един ден самият Луцифер му обърна внимание.
-Браво, младежо! Браво!- похвали го Луцифер.
-О, нима съм заслужил похвала?- изчерви се Сатанаил. - Похвала от най-могъщия дявол е чест за мен. С какво съм я заслужил?
-Да ти кажа честно, не си заслужил похвала.- засмя се Луцифер.- Радвам се на младостта ти, на енергията ти и на вярата ти. В много от твоите въпроси има логика. В много от твоите предложения има мисъл. От теб ще стане велик дявол, но трябва да се научиш, да играеш по правилата.
-Какви правила?- учуди се Сатанаил.
-Ами правилата, по които живеем.- отвърна Луцифер.- Ние дяволите сме задружна и демократична общност. Това си има своите предимства, но и неудобства. Предимствата са, че всички дяволи са равни и никога дявол за дявол лоша дума не казва. Всяко решение взимаме с гласуване и след като се приеме, заставаме като един зад него. Така например, ако предложиш твоите прекрасни идеи на дяволската ни общност и ги приемем, ще ги приложим на мига. Всеки дявол, ще се чувства лично ангажиран с тях и ще се бори за изпълнението им с всички сили. Ще е ангажиран и с изпълнението им, а и ще поема отговорност. Разбира се, трябва да убедиш поне половината от дяволите, да те подкрепят, но това не е проблем, ако идеите ти струват.
-Изглежда лесно!- зарадва се Сатанаил.- Това за колективните решения и отговорността е чудесно! А какви са недостатъците?
-Недостатъци ли казах?- зачуди се Луцифер.- Сигурно не си ме разбрал или пък аз не съм се изразил ясно. Няма недостатъци в нашата система, а и дори да има, те са толкова дребни, че никой не им обръща внимание.
-Добре! - скочи Сатанаил.- Още утре ще поставя въпросите и идеите си пред Дяволското събрание. Гласуваме ги, приемаме ги и ги изпълняваме. Колко било просто всичко!
На другият ден още в ранни зори Сатанаил внесе своите предложения в Дяволското събрание. Внесе ги и зачака, да бъдат разгледани и одобрени.
Мина месец, мина втори но това не се случи. Събранието имаше по-важни неща за разглеждане, освен това предложенията трябваше да минат през куп комисии, които също бяха затрупани с работа.
Сатанаил се опита, да попита за срокове няколко пъти. Опита се и да обясни предложенията си на другите дяволи, но получи забележка от самият Луцифер.
-Не става така, младежо!- смъмри го Луцифер.- Какви са тези подмолни еретически и деструктивни твои изказвания? Нима забравяш основните принципи на нашата дяволска организация? Ние подкрепяме безрезервно всяко гласувано предложение. Очакваме и от теб да правиш същото. Спазвай правилата, които са приети в момента и можеш да си сигурен, че когато приемем твоите идеи и предложения, всички дяволи ще ти отвърнат със същата лоялност.
-И кога ще стане това?- попита Сатанаил.- Кога ще се разгледат моите предложения?
-Всяко нещо с времето си! Ще дойде и техния ред. В нашето демократично дяволско общество държим на правилата и реда!
Минаха години и Сатанаил вече не беше млад дявол. Стана един от най-уважаваните и авторитетни членове на Дяволското събрание. Спазваше правилата и чакаше деня, когато неговите предложения, щяха да бъдат разгледани и приети. Вярно, че вече не ги помнеше, но това беше без значение. Беше част от едно демократично общество, където всички бяха равни и мислеха и действаха като един. Само от време на време някой млад дявол се опитваше да нарушава реда и се налагаше, нещата да му бъдат разяснени.
Ама такива са всички млади. Дори и младите дяволи.

Млад мениджър

В последните години думата мениджър се използва с повод и без повод, а забавното клипче за „младия меринджей“ е добър пример за това. Преди години, когато промените се случиха в България, положението беше същото. Набързо началниците се превърнаха в мениджъри, директорите в президенти на фирми и решихме, че вече всичко ни е наред.
Състоянието на икономиката ни обаче, показва точно обратното. Единици са българските фирми, което поне наподобяват западните и липсата на добри мениджъри е една от главните причини. Правят се хиляди курсове и специализации, има университетски специалности с такава насоченост, но мениджъри няма. Или поне ефективните мениджъри се броят на пръсти.
В повечето случаи, успехите на отделни фирми и мениджъри се дължат на почти денонощната им работа, която изискват и от подчинените си. Това изцежда и тях и хората, които работят с тях, а резултатите са временни. Резултатите зависят основно от формата и присъствието на мениджъра и ако него го няма всичко се срива.
В повечето случаи обаче, въпреки ангажираността на мениджъра, нещата не се получават. Сигурно защото мениджърството е прекалено сложно нещо и не всеки има силите, желанието и възможностите за него.
Всъщност нещата са много по-елементарни. Не от всеки мениджър може да стане Стив Джобс, Лари Пейдж или Бил Гейтс, но всеки от нас може да бъде ефективен в работата, която върши. Принципите са прости, дори за мениджърска позиция.
Преди седмица потърсих в библиотеката си една стара книжка, която си купих през 1989 година. В нея са описани елементарно и много опростено основните принципи на ефективния мениджър. Съмняваме, че дори малка част от хората, които се наричат така в България са я чели. Те нямат време за четене. Нямат време за нищо друго освен за работа. Да, те са прекалено заети да работят и не биха отделили дори минута, за нещо различно от работа.
Всъщност времето, което трябва да отделят е малко повече от минута. Книжката е с около сто страници с едър шрифт и се чете за час.
Споменах едната минута, защото заглавието ѝ е:
„Едноминутният мениджър“ - автори са д-р Кенет Бланчард и д-р Спенсър Джонсън, а превода е на Огнян Йовков. Издадена е от издателство Медицина и физкултура през 1989 година.
Книжката я има в мрежата, но няма да давам линк, защото не съм сигурен, дали няма да наруша нечии авторски права. Ако се интересувате, потърсете я в Google. Тук ще дам само основните принципи, които са само три:
1.Поставяне на едноминутни цели
2.Едноминутни похвали
3.Едноминутните порицания
Бих препоръчал и на тези, които не се смятат за мениджъри, да прочетат книгата. Принципите могат да ви бъдат полезни във вашето ежедневие и в контактите ви с другите хора.
Може да не станете никога мениджър, но ще ви бъде полезно. Гарантирам това!

Каубои

В една градче в Дивия Запад пристигнал нов каубой. Първата му работа била, да посети месната кръчма, но пред входа и нерешително спрял.
-Какво има, момче? Защо се чудиш?- попитал го месният шериф.
-Ами, не искам да създавам неприятности.- отвърнал каубоя.- Аз съм известният стрелец Джо Бързия. У дома съм свикнал, когато влизам в кръчмата, да стрелям без да питам. Тук обаче може да имате различни обичаи. Не искам да притеснявам никого, ама все пак съм Джо Бързия.
-О, не се притеснявай, момче!- засмял се шерифът.-Влизай смело и да не ти пука. Нашите хора са свикнали с всякакви, а и си приличате. Те първо застрелват новодошлите, а след това питат кои са.

За жегата и мозъците

Преди много години група учени, които си нямали друга работа, доказали с поредица от експерименти, нещо което било известно на хората още откакто слезли от дърветата. Това, че факта бил известен, нямало значение. Учените не приемат нищо на вяра, особено всеизвестните и общоприети истини. Много често, тези истини се оказват сбор от измислици, фолклор и езически вярвания, затова е важно, нещата да се докажат научно.
Фактът, който учените доказали, не бил фундаментален, но пък от практична гледна точка бил полезен. Учените доказали, че жегите и слънчевата активност, не са благоприятни за физическата активност на хората. Високите температури през лятото, стимулирали мозъчната активност.
Това, което учените забравили да допълнят било, че стимулирането важи само, ако главата на съответния индивид е на сенчесто място. В противен случай, мозъкът се размеква до степен, в която мозъчната активност или изчезва напълно или резултатите от нея не са много достойни за човешко творение.
Въпреки, че тези дни не стоя много на слънце, жегата очевидно ми влияе. Реагирам на някои неща и събития със закъснение, а много от случващото се, не мога или не искам да разбера.
Та в България през лето 2013-то, депутатите отидоха на море. Решиха, че Народното събрание е прекалено горещо място, а и се умориха от многото работа, която свършиха за месец. Всъщност най-тежката им задача през този месец, бяха прибягванията в опити незабелязано да влязат и излязат от парламента. Както вече сте разбрали, това си е тежка физическа работа, затова е оправдано, да се отложи за септември, който да се надяваме няма да е толкова горещ.
Правителството пък реши, да не се съобрази със заключението на учените. Продължава да си работи, въпреки размекнатите мозъци. След години историците ще има да спорят, кое от идиотските решения е дело на слънчевата активност и кое си е просто от некадърност. По променящите се всеки ден обещания и „велики“ управленски програми, ще могат много точно да начертаят картина на слънчевата активност, дори без да правят справка с прогнозата за времето.
А слънцето продължава да грее и размеква мозъци всеки ден. Прогнозата за целия месец е за жеги. Лято е и е август.
Слънцето си грее и продължителното стоене на открито, не прощава на никого. Не пощадява и част от протестиращите. Вместо да се използва месеца, за да се създаде някаква реална организация и алтернатива за времето, когато ще се проведат следващите избори, част от протестиращите си спретнаха протестна мрежа.
Тя уж няма да представлява никого, но пък организаторите не се свенят, да говорят от името на всички. Имат си вече сайт, а се пусна и вестник. Не, че няма сайтове и вестници, но тези досегашните били недемократични и неграждански. Новите демократични и граждански сайт и вестник ще излъчват единствено лицата и позицията на протеста.
Опс! Всъщност не всички лица и всички мнения, де. Само тези на организаторите, които не били организатори. Само тези на хората, които не представляват никого, но пък държат да се изказват от името на всички и определят кое е правилно и кое не.
Новата мрежа може да си направи и телевизия. Сигурно ще си направи, защото хората от провинцията не били информирани правилно. Толкова били прости, че яли доматите вместо колците. Били толкова зле информирани, че предпочитали да ядат доматите, вместо да ги хвърлят пред парламента.
Сигурно има нужда от такава нова телевизия. Не, че телевизиите са малко, но пък никоя не желае, да излъчва „лицата“ по 25 часа на ден, осем дни в седмицата. Сигурно и ще има такава нова телевизия, ако се намерят средства. Нищо, че средствата могат да дойдат само от някой чичко паричко. Казано на български, парите могат да дойдат от някой от тези, дето наричаме „олигарси“. Само че, този няма да е от тези олигарси, дето плашим децата с тях, а ще бъде някой много „демократичен“ олигарх с „гражданско“ самосъзнание.
А слънцето продължава да грее и размеква мозъци всеки ден. Прогнозата за целия месец е за жеги. Лято е и е август. Стойте на слънце и не слушайте какво говорят учените. Когато мозъкът ви се размекне, нищо няма да ви прави впечатление. Ако се размекне достатъчно, може и да изтърпите целия мандат на настоящето правителство. Може и вместо турски сериали, да започнете да гледате единственото бъдещата нова „протестна" телевизия.
Жега е, лято е и е август.

Кучето вълк

В една далечна страна се появил огромен страшен вълк. Никой не знаел откъде се е взел, а дори най-старите хора не били виждали подобно страшилище.
Обединил вълкът всички глутници и започнал да унищожава стадо по стадо. Не помагали нито кучетата, нито оградите, нито пушките на овчарите. Не могли да го спрат и хайките на ловците.
Никой не можел да го открие и да се приближи до него, защото верните му вълци, го пазели и били готови да дадат живота си за него.
Един ден вълчите глутници, атакували поредното малко стадо. Били много и не пожалили никого. Нито овцете, нито кучетата, нито овчарите.
Оцеляло само едно малко кутре, което този ден се било отдалечило от кошарата. Когато се върнало, всички които познавало и обичало, били мъртви.
Сърцето му се окървавило и малкото кученце се зарекло, че ще гони и убива вълците през целия си живот. Зарекло се, че един ден лично ще прегризе гърлото на жестокия водач на глутницата.
Минала година и кутрето пораснало. Превърнало се в голямо и силно овчарско куче. Влизало без страх в битките в вълците и никога не отстъпвало.
Само че, вълчите нападения не преставали. Големият вълк винаги намирал време и място, където да удари. Винаги нанасял жестоките си удари, а самият той бил неуловим. Много пъти хайки тръгвали по следите му, но той винаги се измъквал, а другите вълци го пазели и жертвали своя живот, за да запазят неговия.
-Ще го пипна някой ден!- заканвало се младото куче.- Ще го намеря и ще го убия, каквото и да ми струва това.
-Не можеш!- отвърнал му един стар пес.- Няма начин, куче да се приближи до него. Само най-доверените вълци допуска до себе си. Можеш да го срещнеш, само ако си един от тях.
Замислило се младото куче и разбрало, че това наистина бил единствения начин. Било трудна задача, но то искало повече от всичко, да изпълни клетвата си.
На другия ден се отделило от другите кучета и навлязло дълбоко в гората. Търсило вълците и начин, да се присъедини към тях.
Било трудна задача, но след няколко опита вълците го приели за един от тях. Включили го в глутницата и кучето се превърнало във вълк. Нападало кошарите, яло овце, убивало кучета и хора.
Само че, колкото и да се стараело, все не можело да се приближи до водача на глутницата. Него го пазели, най-жестоките и силни вълци и кучето-вълк, трябвало да стане като тях.
Не му харесвали нещата, които правело, но клетвата и жаждата за мъст били над всичко. Превърнало се в страшилище, от което дори вълците се ужасявали.
Един ден кучето-вълк било избрано, да пази водача на глутницата. Огромния и страшен вълк, го допуснал близо до себе си. Давал му най-отговорните задачи и му имал доверие за всичко.
Една нощ настъпил часът на отплатата. Кучето-вълк издебнало водача, докато спял и прегризало врата му. Впило зъби, опиянено от кръвта и не ги отворило, дълго след като животът бил напуснал огромното тяло.
Луната изгряла и кучето-вълк отпуснало челюсти. С бавни стъпки отишло до близкото поточе и дълго пило вода. Пиело и гледало образа си във водата. Пиело и се питало, кое е то....

В една далечна страна се появил огромен страшен вълк. Никой не знаел откъде се е взел, а дори най-старите хора не били виждали подобно страшилище....

Тезей и Минотавъра

Оказа се по-лесно, отколкото си го беше представял. Поне не толкова страшно. След първия коридор, тъмнината отстъпваше на мека приглушена светлина, излъчвана най-вероятно от сложна система огледала. Подът беше гладък, без нито една прашинка, а по стените бяха изрисувани най-красивите стенописи, които Тезей беше виждал. Познати и непознати места, хора, животни и чудовища се вплитаха в невероятно сцени, живеейки в свой вълшебен свят.
Това обаче не беше най-голямата изненада. Забеляза я чак на четвъртото разклонение на лабиринта и помисли, че е шега. На стената имаше карта на лабиринта. Подробна и ясна, с хиляди обозначени с цифри места, описани акуратно в легендата.
Такава карта имаше на всяко разклонение, но още по-странно беше, че е вярна. Всеки коридор беше на мястото си с точната широчина и височина и дори броя на стълбите между различните нива беше описан. С червени стрелки бяха маркирани няколко важни преки маршрута.
След няколко проверки Тезей, прибра в торбата кълбото прежда дадено му от Ариадна, извади магическия меч и без колебание последва указанията водещи до голямата зала наблизо, върху която с големи букви пишеше: „Минотавър“.
Минотавърът беше там. Излегнал се на богато украсен диван блажено дремеше и от време навреме дори хъркаше.
- Стани и се бий! - извика му Тезей. - Няма смисъл да ми благодариш, че не те убих, докато спеше. Правя го не защото вярвам в честната борба, а защото не искам кръвта ти да оцапа дивана.
- Брей! - събуди се Минотавърът, но не помръдна. - Няма ли накрая да правят някой нормален тук? Всеки налита да се бие, а няма с кого да разменя две нормални думи. Ако искаш дивана, взимай го! Взимай го и върви да се правиш на мъж някъде другаде!
- О, не! - замахна с меча Тезей. - Няма да си тръгна, преди да те убия. Ще ти отрежа главата, дори и с риск да загубя дивана.
- И защо искаш, да ми режеш главата? - прозя се Минотавърът. - Ако имам право да те попитам, де.
- Защото си въплъщение на Злото! Защото си изял много мои братя и сестри от Атина. Дошъл съм, да освободя света от теб.
- О, какви клевети! - възмути се Минотавърът. - Не съм ял никого. Аз месо не ям, да не говорим за човешко. Вегетарианец съм.
- Да бе! - засмя се Тезей.- Не можеш, да ме излъжеш. И какви вегетариански ястия може да имаш тук?
- Ами, тук не растат много неща. Светлината е слаба и неподходяща. В началото опитах с лишеи и мъхове, но това беше за кратко. После открих гъбите. Ту е топло и влажно. Идеалната среда за гъби. Имам няколко гъбарника и дори създадох два нови вида. Най-много се гордея с гъбите за цветни сънища. Имам и един вид за мъжка сила. Аз не го ям, защото тук няма много жени, но ако имаш проблеми с простатата, ще ти дам малко сушени.
- Нямам проблеми! - намуси се Тезей. - Все пак ако толкова настояваш, ще приема няколко гъбки, но след като свърша работата, за която съм дошъл. Щом не си ги изял, къде са?
- Кои? О, онези ли? Когато не са ми опустошили гъбарника със специалните гъби, обикновено са в съседната зала.
- Аааааа!!!! Ето, че имам причина, да те убия. Държиш горките ми съграждани в плен. Ставай от дивана и се приготви, да умреш!
- Не, бе! Не са пленници. Свободни са да си тръгнат, когато пожелаят. Притрябвали са ми такива идиоти.
- Хм! Ако наистина са свободни, защо не са излезли от лабиринта? Сигурно нещо ме лъжеш! - усъмни се Тезей.
- Не питай мен, а а тях. В съседната зала са. В момента... Чакай, да помисля! Вчера си избраха нов ръководител, значи днес вече обсъждат свалянето му. Утре ще спорят, кой точно път за излизане да изберат, а вдруги ден ще се карат, кога да си тръгнат. След това ще се сетят, че някой трябва да ги води, ще направят нов избор и започват отначало. Не мога да ги гледам вече! Хем цапат навсякъде, хем са шумни и досадни, хем ми съсипват гъбарниците. Ако можеш да ги изведеш оттук, ще ти дам освен дивана и комплект от няколко шкафа в същия стил. Ще ти дам и от гъбите за цветни сънища, колкото искаш.
- Ами... Като се замисля, хич не са ми притрябвали. - усмихна се Тезей. - В Атина има хиляди като тях. Хем не знаят какво искат, хем не дават и дума да им се каже. Само че, имам друг проблем. Щом ти не си чудовище, а те не са жертви, няма да мога, да си извърша геройството. Дали все пак, да не ти взема главата?
- Чакай малко! Има и по-цивилизовани начини, да се разберем. - усмихна се и Минотавърът. - Да кажем, че дивана ще ти послужи за доказателство, че си ме убил. Идиотите ще си останат тук, но понеже всички ще ме мислят за мъртъв, няма да изпращат нови. Ти ще се правиш на герой, а аз ще си гледам гъбите. Онези в съседната зала, ще си играят на демокрация и всички ще сме доволни. Какво ще кажеш?
- Добре! - съгласи се Тезей. - Само че, не забравяй, че обеща и от гъбите. Ще взема малко и от двата специални вида. Не, че имам нужда, де! Да не си помислиш нещо!
- Ето, че се разбрахме! Изчакай да набера от гъбите и ще ти помогна за дивана. Може ли да те питам нещо? Мислех си някога, когато остарея, да зарежа гъбите и да обиколя света. Само че, като гледам хората, които ми пращахте тук, изпитвам съмнения. Нали не всички навън са такива?
Тезей понечи да каже нещо, но се спря. Замисли се, почеса се, отвори уста, но пак се отказа. Преглътна няколко пъти и сърдито рече:
- Няма значение! Носи гъбите и да тръгвам, докато не съм се отказал. Какви били хората? Ами хора, като хора. Кой съм аз, че да ги съдя?

Пътя на рачето

Видях го вчера сутринта, когато отивах на работа. За малко да не го забележа. Малко и прашно, застинало неподвижно по средата на неравния тротоар.


Снимах го няколко пъти, но светлината не беше добра. Излязла е само тази снимка. Не уцелих и фокуса, ръката ми потрепна, а и в далечината се появи автомобил. Преместих го бързо в тревата, за да не го смачка някой и продължих по своя път.
Бързах за работа, но след няколко минути се замислих. Не съм виждал раци в реката от години, а то беше на около стотина метра от най-близката вода. Можех да се отбия и да го отнеса, можех и да го взема със себе си и след работа, да го пусна някъде, където би оцеляло. Можех, но бързах по своя път. Оставих го там някъде в тревата, далеч от водата.
Всъщност може би не трябва, да го мисля. Все пак то само е избрало посоката и пътя си. Тръгнало е, вярвайки, че това е правилната посока. Кой съм аз, че да кажа, дали това е така?
Знаете ли, че рачетата не вървят назад? Всъщност най-често се придвижват настрани. Правят го и не питат никого, дали е правилно. Ако някой бърка, си е за негова сметка.
Само че, още го мисля. Все се оправдавам, че бързах и нямах време, но всъщност просто не ми беше до него. Аз си вървях по моя път, за който мисля, че е правилен. Всички правим така.
Избираме път и посока и тръгваме, вярвайки че са верните. Ако бъркаме и се озовем далеч от там където си мислим, че отиваме, вината си е наша. Все пък не сме рачета и можем, да мислим повече от тях.
Можем да мислим, но не го правим. Приемаме желанията и емоциите си за компас и тръгваме, накъдето те ни водят. Ние просто вървим. Напред, настрани и дори назад. Важно е да вървим. Плашим се повече от спирането, отколкото от грешна посока. Вярваме, че спирането е края.
Всъщност исках да разкажа повече за рачето. Няма какво да се лъжем. Объркало е пътя и няма никаква надежда за него. Тъжно е, но все пак то си го е избрало, нали?
Ами ние? Също като милиони рачета вървим нанякъде и вярваме, че това е единствения правилен път. Всъщност всеки върви по своя си път, без да се интересува от другите.
Защо ли, да се интересува? Ако другите искат помощ, са длъжни да го последват. Само собствения път е важен. Само той е верен. Нали?
Милиони рачета, всяко от които върви по своя единствено верен път. Вървят и не спират, защото спирането е края. Така вярват. Спирането е край, а само ако спрат, могат да се замислят. Само ако спрат, могат да се замислят. Само ако спрат за миг, могат да потърсят общ път. Или поне да го пожелаят.
Милиони рачета, всяко от които върви по своя единствено верен път....

По рецепта

Един Цар имал любим готвач. Готвел му от години, а бил и майстор. Гозбите му били хвалени от всички гости в двореца, които разказвали за тях по цял свят. Владетели от цял свят изпращали готвачите си, да се учат, но нито един ученик, не успявал, да да стигне майстора.
Царят се гордеел с готвача си. Обичал всички гозби, които правел, но една от тях му била любима. Била по стара рецепта известна в цял свят, но приготвена от личния му готвач имала несравним вкус и аромат. Толкова била вкусна, че Царят можел да я яде всеки ден без да му омръзне и той го правел.
Един ден обаче, любимата гозба на Царя определено имала друг вкус. Царят се намръщил, но се замълчал. Само че, на следващия ден гозбата отново не била каквато я харесвал.
Ядосал се Царят, но му казали, че готвача му е болен. Вече втори ден бил на легло и гозбите приготвял неговия заместник. Той бил дълги години в кухнята и знаел всички рецепти и тънкости на занаята.
-Това е вторият по майсторство готвач в света, Ваше Величество! -казали му слугите.- Знае всички рецепти и е научил всичко, което знае главния готвач.
-Като знае толкова, защо гозбата няма същия вкус? - ядосал се Царят.- Сигурно е взел грешна рецепта. Нека пита главния готвач и утре искам, всичко да е наред!
Главният готвач бил много зле, но потвърдил, че рецептата е същата. Била съвсем обикновена рецепта и нямало тънкости или къде да се сбърка.
Само че, на следващия ден гозбата отново не била с познатия обичан вкус и Царят се ядосал сериозно. Уволнил веднага новия готвач и отишъл лично при болния.
-Няма тайна, Ваше Величество!- казал старият готвач. - Предал съм уменията си на хиляди хора и през целия си живот съм правил гозбата по един и същ начин.
Дали казвал истината Царят така и не разбрал, защото същия ден старият готвач починал.
Скоро след това назначили нов готвач, но и той не можел да докара гозбата на вкус. Учил бил дълги години, знаел всички тънкости на кулинарното изкуство, но с тази толкова елементарна задача не могъл да се справи.
Царят уволнил и него. Уволнил и следващия и по-следващия, но колкото и да сменял готвачите, никой не успявал, да приготви любимата му гозба, както я харесвал.
Поканили майстори готвачи от чужди страни. Били най-добрите и най-известните имена, а наградата била огромна, но никой не се справял.
Накрая Царят се примирил, че никога няма да вкуси любимата си гозба, такава каквото я обичал и краят на приказката дойде.
Е, не съвсем. Нали приказките трябва да имат добър край, или поне такъв, от който всички да са доволни.
Веднъж докато бил на път, Царят отседнал в една малка староприемница.
Още щом влязъл в нея подушил аромат, който отдавна не бил усещал. На огъня една старица, готвела любимата му гозба.
Поискал Царят да я опита и щом го направил засиял. Това била наистина любимата му гозба, такава каквато приготвял старият му готвач.
Царят веднага наредил на старицата да приготви още и я помолил да му даде рецептата. Обещал, че ще плати колкото и да струвала рецептата, само и само, да я има.
-Нищо не струва рецептата, Ваше Величество! Сигурно нещо бъркате!- засмяла се старицата. - Тази рецепта не е някаква тайна. Знаят я всички в царството.
-Знаят я, ама не!- рекъл Царят.- Като я знаят, защо от години нито един готвач, не е успя да я приготви също като теб? От както почина старият ми готвач, за първи път вкусвам гозбата, такава, каквато я обичам.
-Няма тайни в рецептата, Ваше Величество! - отвърнала старицата и се замислила.- А за вкуса, може би.... Не зная.... Аз не съм майстор готвач, но майка ми казваше, че можеш да приготвиш една гозба по два начина. Можеш просто да следваш рецептата, а можеш и да изпълниш рецептата така, че резултата да харесва на самия теб. Аз винаги се опитвам да готвя по втория начин.