Пеперуди и принцеси

Имало едно време, когато било само Времето и нищо друго....
А после Времето спряло за миг. Всъщност не спряло, а се свило в кълбо, в яйце, в точка дори, а после точката вместо да избухне се превърнала в розов цвят и когато той се отворил, от него излязла най-красивата принцеса, която можете да си представите.
Излетяла, като пеперуда и светът станал по-красив и добър. Полетяла с хиляди други пеперуди над цветя и градини, над реки и планини, над поля и гори.
Ох, за какви пеперуди говоря? Това било Принцеса и то истинска. Дори това, че се родила от розов цвят, не било точно така. Всъщност истината е, че Принцесата си имала родители. Истина е също, че била най-красивата Принцеса бебе на света, поне докато не дошъл Магьосникът.
Магьосниците никога не идват за добро и този не правил изключение. Имал зъб на Царя и Царицата, които били родители на малката Принцеса, но не можел да им стори нищо. Можел обаче да омагьоса малката Принцеса и нищо не можело да го спре.
Пристигнал в двореца намръщен, решен да направи най-лошата магия, която знаел. Замахнал с пръчката си, но точно в този миг една кокошка се втурнала между краката му и го стреснала. Магията се провалила, но не съвсем. Когато Царят и Царицата видели в какво се било превърнало чедото им ахнали:
-Ама какво е това? Ти Магьосник ли си или идиот? Дори и начинаещите Магьосници знаят, че Принцесите се превръщат или в спящи красавици или в краен случай в жаби. Идва Принцът, целува ги и разваля магията. Така е в приказките и така трябва да бъде. Някой знае ли как се превръща пеперуда обратно в Принцеса?

Пеперудата махнала с криле и полетяла. Макар, че била Принцеса, както всяка пеперуда и тя полетяла първо към светлината. Имала късмет, че било ден и първото нещо, което видяла било Слънцето, а не светлината на свещ. Полетяла към Слънцето и летяла, летяла, летяла...
Само че, Слънцето било високо и никой не можел да го достигне. Крилете се уморили, Пеперудата – Принцеса се спуснала и открила Цветята.
Цветята били красиви и с невероятен аромат. Били красиви дори повече от нея, защото макар да била най-прекрасната Принцеса на света, имало пеперуди, които я надминавали по красота.
Летяла Пеперудата от цвете на цвете, не можейки да им се насити, не разбирайки, какво я привлича, не знаейки, че животът на пеперудите е кратък. Летяла Пеперудата от цвете на цвете на цвете, забравила за всичко друго на света.
Един ден обаче, докато се любувала на цветята в една прекрасна градина, видяла отворен прозорец и без да се замисли, влетяла през него.
-Я, Пеперуда! - изчуруликал един едър Врабец.
-О, скъпи, пак ли! - скарала му се Врабката.- Нали обеща повече, да не летиш по Пеперуди!
-Не е това, което си мислиш, скъпа!- защитил се Врабецът.- Просто се чудя, защо тази Пеперуда, внезапно забрави цветята, заради един отворен Прозорец.
-Няма нищо за чудене.- отвърнала Врабката.- Пеперуда или не, тя е Принцеса, а там зад прозореца има Принц.

Там зад прозореца, Пеперудата наистина открила Принц и привлечена сякаш от светлината, замаяна започнала да кръжи над него. Кръжала Пеперудата над Принца, кръжала, докато накрай Принца я видял.
-Я! -рекъл си той.- Муха.
-Не съм муха!- отвърнала Пеперудата- Принцеса.- Аз съм Пеперуда. Дори не съм обикновена Пеперуда, а Пеперуда- Принцеса. Омагьосана Принцеса, която търси своя Принц, за да развали магията.
-О, да!- вгледал се Принцът.- Наистина си прекалено красива, за да си муха. Може би дори си Принцеса, но за първи път чувам за такова чудо. Обикновено Принцесите за спящи или превърнати в жаби и трябва само да ги целунеш, за да се развали магията. Дали това с целувката, няма да се получи и с теб?
-Не зная, но нека опитаме!- запърхала с криле Пеперудата- Принцеса.- Целуни ме, моля те!
Принцът протегнал ръка и Пеперудата доверчиво кацнала на нея. Навел се той, да я целуне, но неволно пръстите му се свили и смачкал Пеперудата- Принцеса. Скъсал крилата и и я оставил без дъх, а тя уплашена с последни сили излетяла през прозореца.

А после времето спряло за миг. Всъщност не спряло, а се свило в кълбо, в яйце, в точка дори, а после точката....
-Не разбирам!- изчуруликал Врабецът.
-Какво не разбираш пак?- попитала Врабката.
- Не разбирам, защо Пеперудата се върна отново вътре. Смачкана, със скъсани крила и полужива се върна в стаята при Принца. Та той ще я смачка окончателно! Ще я смачка окончателно в опитите си да я целуне, или пък когато я види такава смачкана, ще реши, че това не е неговата Принцеса.
-Няма нищо за разбиране!- отвърнала Врабката. - Тя е Принцеса, а той е нейния Принц и това обяснява всичко!

Идеалът

Вървял си по пътя сам един обикновен човек. Вървял и си мислел:
-Скапан живот! Омръзна ми да съм все сам и сам. Поне да имах едно кученце. Съвсем обикновено малко кученце, което да ми прави компания и да пази дома ми.
Чула го съдбата и изпратила на пътя му едно малко кученце. Поставила го точно пред краката му и човекът се стреснал. Отстъпил крачка назад, огледал кученцето, почесал се, а после внимателно го заобиколил и продължил по пътя си.
-Скапан живот!- си рекъл.- Никой не ме обича, дори и съдбата. Ето сложила на пътя ми едно кученце, ама за какво ми е такова? Малко кученце, дето само от грижи има нужда. Ако го изведа на разходка, ще се умори бързо и ще трябва да го нося. А и дома ми не може да пази. По-скоро аз трябва, да го пазя. Ех ако имах едно нормално куче. Едро и силно, да ми е компания, да ми помага и да ме пази.
Съдбата веднага поставила на пътя му едно хубаво и едро куче. Поставила го точно пред краката му и човекът се стреснал. Отстъпил крачка назад, огледал кучето, почесал се, а после внимателно го заобиколил и продължил по пътя си.
-Скапан живот!- промърморил човекът.- На мен се дава това, което другите не искат. Ето и съдбата ми предлага куче, ама защо ми е такова. Де да беше някое породисто, от сой и с родословие, че да се похваля и аз с нещо. Да, ама не! Дава ми съдбата обикновен помияр, да ми се смеят хората.
Съдбата не чакала много, а веднага поставила на пътя, най-доброто куче на света. Било красиво, породисто и здраво. Не било нито много голямо, нито много малко. Ставало и за пазач и за компания.
Поставила го точно пред краката му и човекът се стреснал. Отстъпил крачка назад, огледал кучето, почесал се, а после внимателно го заобиколил и продължил по пътя си.
-Скапан живот!- си рекъл той.- Нищо не става така, както аз го желая. Ето и куче да ми падне в краката и то не е това, което ми трябва. Вярно породисто е, красиво е и здраво. Става и за пазач и за компания, ама защо ми е. Ще ми завидят хората, а и кой знае колко пари ще ми трябват за него. Ще трябват и пари и грижи, а аз пари нямам, пък грижите са ми в повече. Ех, скапан живот! Поне да имах едно кученце. Съвсем обикновено малко кученце, което да ми прави компания и да пази дома ми....

Земята без хора

-Искаш ли да играем?- попита Ема.
-Зависи.- прозя се Жълтото коте.
-От какво зависи?
-От много неща. Зависи, дали играта ще събуди интереса ми, зависи от това, дали няма да е много уморителна, зависи и дали ме молиш или просто питаш.
-Моля, те!- погали го Ема. - Ще видиш, че играта е хем интересна, хем не е уморителна.
-Добре, тогава.- неохотно се изправи котето. - Какво трябва да правя?
-Нищо! Можеш дори да не ставаш. Тази игра е игра на въображението. Аз ще ти задам въпрос, а ти ще ми отговориш. После ти ще ми зададеш въпрос, а аз ще ти отговоря.
-Това наистина е много лека игра. Дано е и интересна.
-Това зависи от самите нас. Ако задаваме интересни въпроси и играта ще е интересна. Но нека започнем с първия въпрос. Ако от теб зависеше, какво би променило в този свят, за да го направиш по-добър?
-Лесен въпрос!- засмя се Жълтото коте.- Ще направя най-логичното и просто нещо. Ще махна хората от Земята.
Усмивката на малката Ема изчезна. Тя дълго мисли, а после тихо промълви:
-Май си право. Всичко, което разваля този свят идва от нас хората. Само че, се замислих да друго. Ако махнем хората, света ще стане по-добър. Ще стане по-красиво и приятно място. Обаче ако ни няма, кой ще оцени това?
-Съжалявам, но сега е ред но моя въпрос. Не спазваш правилата на играта, които сама си измислила. Типично за хората.
-Отговори ми!- ядоса се Ема.-По дяволите правилата! Моля те!
-Ами....- замисли се Жълтото коте. - Нима добротата и красотата се нуждаят от някой, който да ги оцени? Не вярвам! На тях не им трябва оценка. Не им трябва причина, за да съществуват.
Ема отново се замисли. После отиде до прозореца и се загледа навън.
-Извинявай, ако ти развалих настроението, но бях искрено. - попита котето. - За какво мислиш?
-Няма значение!- отвърна Ема.
-О, не! Ще ми отговориш! Сега е мой ред да задам въпрос и чакам твоя отговор.
-Мисля си....- промълви Ема.- Мисля си, защо на хората винаги им трябва причина, да бъдат добри. Нима не можем, да бъдем такива просто така? Не можем ли да бъдем добри, без да се интересуваме, дали някой ще го оцени?

Сляп

Аз сляп съм!
Така и не разбрах кога,
ятата лястовичи тръгнаха на път.
В небето сякаш вчера ги видях,
а днес там само гарвани кръжат.
Аз сляп съм!
През пръстите изтече лятото
и сутрин изгревите не пламтят.
Дърветата тъжни отмерват ни времето
и тихо листата си ронят.
Аз сляп съм!
Залисан в дребните неща,
мечтаех си за миг прохлада.
Дъждът дойде като мечта,
но ми донесе само болка.
Аз сляп съм!
В мъгла се крие слънцето.
Мъглата скрива утрешния ден.
Слана покрила е косите
а лед сърцето взел е в плен.
Аз сляп съм!
Вторачен да намеря себе си,
пропуснах лятото горещо,
Не слушах и не чух сърцето си,
а днес събирам го на късчета.
Аз сляп съм!
Така и не разбрах кога,
ятата лястовичи тръгнаха на път.
В небето сякаш вчера ги видях,
а днес там само гарвани кръжат.
Аз сляп съм!
Ще се свия в зимата,
ще спя до следващата пролет.
Ще спя, докато се върнат птиците
и донесат сърцето ми отново.

Историите на космическия фантазьор

Всеки ден, ако времето беше хубаво, той идваше в парка и сядаше на пейката до фонтана. Преглеждаше новия вестник, хвърляше храна на гълъбите и търпеливо изчакваше, да изкълват и последната троха. След това вдигаше глава с лукава усмивка и промърморваше тихо:
-Добре де! Не се крийте. Днес не съм в настроение, но няма как да ви откажа.
Отпускаше се на пейката с поглед зареян в небето и тръгваше по пътя на спомените.
-За какво ли да Ви разкажа днес? Толкова истории пазя в главата си, че вече не помня, коя съм разказвал и коя не. Когато се завърнахме на Земята, от Центъра сканираха спомените ни, но се оказа, че нещо са объркали. Всеки от завърналите се носеше различни спомени, все едно сме били на различни неща. Тогава оцелелите се събрахме и с общи усилия подредихме нещата. Оставихме само тези спомени, за които всички бяхме съгласни, че са се случили. Не можахме само да ги подредим във времето. Оказа се, че по някое време, сме преминали през област с изкривено време и сме завлекли част от него с кораба. Затова всеки от нас е живял в свое време и то не само едно. Например на мостика, времето е било едно, но при двигателите то е текло по съвсем различен начин. Главният механик се завърна на Земята, като двестагодишен старец, а готвача изглеждаше, като ученик.
Внезапен порив на вятъра, събори вестника и го разпила по алеята, никой не обърна внимание на това.
-Все пак всяка история трябва да започва от началото, а тази имаше начало. Не изпращането и старта, не и първите месеци, когато се лутахме далеч от всички звезди. Началото според мен беше, на Топлата планета, когато осъществихме и Първия контакт.
Тогава нямахме опит и щяхме да подминем планетата. Всички показатели бяха толкова екстремни, че изключваха всяка вероятност за съществуване на живот, но той си беше там. Месните аборигени ни подадоха сигнали, чрез димните сигнали на два от големите вулкани. Кацнахме криво ляво, но проблемите започнаха веднага, след кото напуснахме кораба. Оказа се, че уредите ни са подценили топлината. Подценили е твърде меко, защото на планетата беше толкова топло, че скафандрите ни се стопиха. Останахме голи, както майка ни е родила, пред цялата делегация по посрещането.
Добре, че и местните не носеха дрехи. Обясниха ни, че на няколко пъти в историята си са опитвали, то никаква материя не издържала на топлината.
Сигурно обаче не са опитвали достатъчно, защото точно тогава се появи проблем. Оказа се, че обувките на командира по неизвестна причина не се бяха стопили. Стоеше си той там с обувките, докато всички останали бяхме голи. Обаче местните се обидиха. Приеха го за неуважение и отказаха всякакви контакти с нас.
Когато се качихме на кораба, разбрахме причината. Оказа се, че командирът не е спазил инструкциите. Обувките се носехе на голо, а той ги беше нахлузил върху чорапите. Всичко така се беше споило от, че нямаше как да ги разделим.
Тогава не се досетихме за последиците, но още на следващия ден усетихме миризмата. Не помагаше нищо, а в затворено пространство,миризмата на стари чорапи е нещо ужастно. Наложи се да преправим единия люк, а стърчащите навън обувки, намалиха много скоростта и маневреността на кораба.
От небето се отрониха няколко едри капки дъжд, но не бяха последвани от други и разказът продължи:
-Да, обувките бяха проблем, но помогнаха на командира да оцелее на следващата планета. Тя изглеждаше съвсем, като Земята, но щом кацнахме на нея, започна да се върти все по-бързо и бързо. Увеличаваше скоростта си, увеличаваше и увеличаваше. Само минути след като излязохме от кораба, скоростта стана толкова голяма, че центробежната сила изхвърли половината екипаж в Космоса. След това ги събирахме на разстояние цяла светлинна година, но с командира се справихме. Него точно обувките го спасиха тогава. Заклещиха се в едни корени и го задържаха на планетата. Вярно, че от силата краката му се разтегнаха и станаха два пъти по-дълги от тялото му, той и преди това не беше красавец.
Как се спасих аз ли? Ами започнах да подскачам. Във въздуха центробежната сила почти не се усещаше, а планетната гравитация ме дърпаше надолу. Накрая планетата спря да се върти и двамата с командира успяхме да излетим. Отне ни доста време да съберем екипажа, а някъде тогава и сме забърсали изкривеното време и започнаха големите ни беди. Само че, за тях ще Ви разкажа утре.
Виждам в очите Ви съмнение. Не вярвате на стария човек. Ами прави сте. Кой може да каже, кое от разказаното е истина и кое не е? Дори и аз не мога. Зная само, че във всяко приключение истината е толкова, колкото е и фантазията. Само от пътешественика зависи, колко от двете неща, ще изживее.
Небето се отвори и дъждът се изсипа, сякаш беше чакал края на историята, но разказвачът дори не го усети. Беше се вживял в историите си и не забелязваше нищо от света наоколо. Не забелязваше дъжда, не забелязваше, че отдавна децата си бяха тръгнали и само гълъбите го слушаха. Това нямаше значение, защото той дори не беше на пейката. Беше в стария кораб и пътуваше към поредната планата, без дори да предполага, какво го очаква на нея.

Къде са принцесите?

Настъпила криза на острова на Стоте царство. Уж нищо не се било променило, а парите ги нямало. Търговците не търгували, занаятчиите не произвеждали, селяните не сеели и дори бардовете, не пишели и пеели нови песни.
Парите намалели и в царските хазни и Царете един по един, решили да свият разходите. Някои се отказали от лова, други освободили половината си свита, че дори и шутовете си, но първия разход, който орязали бил този за баловете.
Вече нямало балове, на които да се срещат Принцовете и Принцесите. Криза било и както при всяка криза, понеже нямало балове, Принцовете започнали да ходят по кръчмите. Там пиели, пеели, карали се и се биели, а после падали под масите и се събуждали чак на сутринта.
Принцесите пък се затворили в кулите си сред облаците, където шиели гоблени и четели книжки за геройски подвизи и красиви принцове с горещи сърца и устни.
В кулите, високи чак до облаците, не се чували крясъците на Принцовете, а до кръчмите не достигали въздишките на Принцесите.
Минала година, но кризата не отминала. Минала втора, а края на кризата не се виждал. Третата година също започнала без промяна, но тогава една вечер Принцовете се сетили нещо:
-А, бе! Някой от вас да е виждал скоро Принцеса?- попитал някой в разгара на пиенето.
-Принцеса ли? Това какво беше? Ааааа!!! Принцеса!!! Вече няма Принцеси!
-Че защо да няма?- изтрезнели Принцовете.- Как така няма? Ако наистина няма, какво ще правим ние?
-Според мен наистина няма Принцеси!- обадил се Кръчмарят.- Мисля дори, че никога не е имало! Иначе как да си обясня факта, че откакто съм отворил кръчмата, нито една Принцеса, не е минала от тук?
-Че ти как ще разбереш, когато видиш принцеса, бе!- скочили Принцовете.- Ти дори не си Принц и нямаш право, да говориш за Принцесите. Принцесите са нещо....Абе, Принцесите са! Принцеси!!! Не могат да се опишат! Не могат да се нарисуват! Не можеш да си ги представиш дори, ако не си истински Принц!
-Значи, да ви сипвам вино на версия съм достоен, а да позная Принцеса не съм, а!- разсърдил се Кръчмарят.- Щом сте толкова специални, защо не си платите виното и да си отидете при Принцесите?
-Защото Принцеси няма!- отвърнали Принцовете.- Изчезнали са незнайно къде и как. Може би Ламите са ги изяли? Горките!
-Да, горките Лами!- просълзил се Кръчмарят.- Като познавам вас, щом Принцесите са ви лика прилика, по-скоро те са изяли Ламите. После са яхнали метлите си и....
Кръчмарят, така и не успял да довърши, защото Принцовете скочили и го понабили. Като истински благородници, те не позволявали на никого, да обиди дамите на сърцата им. После си тръгнали, заричайки се да не стъпят повече никога в кръчмата му, естествено забравяйки да платят дълговете си.
Постъпили точно както трябвало да постъпят истински и благородни Принцове, но отвън не чули възторжените похвали на Принцесите. Принцесите още били в неизвестност и Принцовете решили, да не стъпят повече в кръчма, докато не ги открият. Скоро се усетили, че клетвата е прекалено тежка, но била дадена и трябвало да бъде изпълнена.
Тръгнали Принцовете по пътя. Вървели и се оглеждали внимателно. Зад всеки завой им се привиждала Принцеса, зад всеки храст се мяркала сянката ѝ, но всичко се оказало илюзия.
Принцовете срещнали много жени, но Принцесите, така и не открили. Може би, защото Принцесите си стояли в кулите и си шиели гоблените, или пък просто в този ден били избрали други пътища. Никой не знаел, а и нямало кого да попитат.
Към обяд обаче както Принцовете си вървели по пътя, една жена ги спряла.
-Извинете, господа!- попитала жената.- Да сте видели по този път Принцове? Или пък може би сте видели Принцове другаде?
-Ние самите сме Принцове, глупачке!- отвърна ли ѝ.- Нима си толкова глупава, че да не можеш да ни познаеш?
-Лъжци сте, вие, а не Принцове!- отвърнала жената.-Аз съм истинска Принцеса и нима си мислите, че не мога да разпозная Принц, от простак!
Принцовете зяпнали и позеленели от обида. Нахлупили шапките си и бързо тръгнали по пътя, решени да не обръщат внимание на тази обида. Имали по-спешна задача и докато не я изпълнели, били се заклели, да не стъпват в кръчма....
Само че, един от Принцовете изостанал. Изостанал, а после се върнал и настигнал жената. Извинил се, поклонил се и коленичил в краката ѝ. Независимо какво казвали другите, той чувствал, че сърцето му е пленено от Принцеса.
Така де, една Принцеса е такава само за нейния Принц, а той е Принц само в нейните очи. Нали?

Защо да мразя?

Напоследък нямам желание да се ровя много в новините. Имам си определени места, което посещавам в мрежата и не ми трябват други. Донякъде е от липса на време, но и нета се промени от времето преди пет години, когото започнах този блог.
Няма значение, но факта си е налице. Пропускам много неща и не се притеснявам от това. Щях да пропусна и последната простотия, но я мернах в потока си няколко пъти. Някой си бил писал текст със заглавие-
„Защо мразя Ботев?“. Или пък беше нещо подобно, но отново няма значение.
Друг пък писал в отговор по тема- „Защо обичам Ботев?“. Отново не съм сигурен за точното заглавие.
Първата ми реакция беше да подмина темата.
-Хайде, бе!- казах си.- На стар краставичар, краставици ще продават!
Защото това е точно това. Стар номер от времето на динозаврите. Ако някой новак иска, да го забележат, просто пише пост и хвали или оплюва някое от известните имена. И в двата случай има реакция. Има посещения, мишката независимо дали е мъж, жена или анонимно и безполово същество, получава своя час, ден, седмица или месец слава. Колкото публикацията е по-солена и обидна, толкова повече са и воайорските посещения и гневните или хвалебствени коментари.
Това се използва и извън мрежата. Подобен е стила и на много журналисти и пресметнатата предварително реакция е налице. Бареков и Карбовски са добри примери, но по принцип почти цялата журналистическа гилдия използва този похват, в една или друга степен.
Мислех, че вече това не върви в нета. Хората от блоговете, които използваха подобни похвати, вече ги няма. Забравени са, както всяко нещо без стойност и смисъл.
Защо обаче днес пиша по темата. Причината е в заглавието, а не в публикациите, които така и не прочетох. Думичката „мразя“ използвана за човек, който не е жив от повече от сто години, ми направи впечатление. Тя търси реакция, защото е отнесена към един от символите на България. Очаква реакция и то бурна, защото един народ става бездуховен, не когато загуби религията си, вярата и Боговете си. Един народ губи духа си, когато забравя и престава да уважава хората, които са създали историята му, а българите все още не сме на това ниво.
Реакции сигурно има, щом беше споделено многократно, но аз ще се върна на думата „мразя“. Можеш да я използваш за хора, които познаваш лично, както и антиподът ѝ „обичам“. Можеш да уважаваш или не хора от миналото, но думата „мразя“ не е точна. Можеш да харесваш или не личност от миналото, да одобряваш или не, но не и да мразиш.
Няма значение дали е отнесена към Ботев, към Левски или някой друг. Думата е израз на нещо друго. Не сам психоаналитик, но според мен в подобни случаи говори за две неща.
Първо, че човекът който я използва, най-вероятно мрази и то често. Само че, не мрази Ботев, а мрази съвременниците си, компанията си, живота си и себе си.
Второто нещо е, че от подобни действия лъха самота. Самота и отчаян вик за внимание, което мишката желае повече от всичко. Тя и толкова самотна, че ако беше истинска, би потърсила компанията на група гладни котараци, без да се замисли и за миг.
Само че, подобни неща не решават проблемите на мишката. Както казах, номера е стар и всички знаят, за какво става въпрос. Тя ще има своя час, ден, седмица или месец слава, а след това ще изчезне, както всички мишки преди нея. Мрежата не решава такива проблеми. Тя не лекува самотата, не лекува и омразата към себе си.
Е, това е за днес. Има и още нещо. Вярно, че нета се промени, но той винаги ще привлича подобни хора. Днес хората са самотни повече от всякога, а такива, които мразят себе си, вече не са изключение, а правило.

Жребецът

Убедили един Скъперник, да си купи расов жребец. Хич не му се давали толкова пари, но като си направил сметка, колко ще му изкара жребецът от състезания, решил че си струва да рискува.
Броил парите Скъперникът, но не се усетил, че идва зима и състезания ще има чак на пролетта. Дотогава жребецът щял да му носи само разходи.
-Не може така!- ядосал се Скъперникът.- Толкова пари съм дал за него, а ползата никаква. Трябва да намеря начин, да си изкарва поне за яденето.
На другия ден Скъперникът дал жребеца под наем на един селянин, който карал дърва до града. Не взел много, но селянинът щял да храни жребеца, та поне разходи нямало да има.
Когато тази работа свършила, Скъперникът дал жребеца на друг човек и така цяла зима. Важното било, да няма разходи, а напролет щял да си избие парите, когато започнат състезанията.
Дошла пролетта и Скъперникът с нетърпение очаквал първото състезание. Знаел бързината на коня си и заложил добра сума на него.
Състезанието започнало и завършило. Конят на Скъперника завършил последен. Нямал нито бързина, нито сили.
-Лошо!- ядосал се Скъперникът и запресмятал бързо наум. - Този кон не става за състезания. Значи за да си избия парите, трябва да го давам под наем поне 1247 години. Само се притеснявам, дали ще живее толкова?

Културните паметници и религията

Покрай исканията за оставка на правителството, ваканцията и стандартната практика нещата да се правят на тъмно, един нов законопроект остава почти без внимание. Всъщност става въпрос само за промени в Закона за вероизповеданията, но ефекта от него засяга всички и преди всичко интересите на държавата.
Промените предвиждат да се върнат на вероизповеданията всички имоти, които са строени за богослужения, независимо кога са строени, какъв е статуса и собствеността им.
Не, че вероизповеданията нямат достатъчно имоти и места са служби. Повечето от храмовете са тяхна собственост, но в случая става въпрос за категория имоти, които са повече исторически, отколкото религиозни. За част от тях държавата е дала и дава много средства, защото те са част от историческото наследство на всеки българин, а не на определена религия. Самите имоти или съхраненото в тях, са паметници, които трябва да се съхранят и да са достъпни за всички българи.
Малко е странно, че тези промени се предлагат от „лява“ партия, но пък в България, лявото и дясното са тотално объркани. Предполагам, че сме единствената страна, където „левите“ се правят на религиозни, а „десните“ подкрепят гей- движението.
Предполагам, че макар промените да касаят и Православната църква, инициатори са ДПС с оглед на отхвърлените от съда мераци на Мюфтийството към джамиите в някои градове. Засега, поради тази причина, законопроекта се стопира от Атака, но знаем, че Болен Лидеров се интересува само от парите, а и завръщането на ГЕРБ, може да даде необходимите за приемането гласове.
На снимката е джамията в Самоков. Тя е исторически паметник и в нея не са извършвани молитви може би от век. В Самоков няма мюсюлмани с изключение на няколко семейства, които никога не са се вълнували от джамията. Нещо повече, повечето младите в тези мюсюлмански семейства са активни православни християни.
В последно време покрай станалия известен Бат“Сали, част от ромското население също се турчее. Не, че това е нещо ново, но вярата им е по-скоро някаква смесица от фолклор и евенгелистки митове, отколкото ислям.
Проблемът обаче не е във броя на вярващите с определена религия. Не е и в ниската толерантност на обществото ни като цяло. Като пример за това беше проекта в града ни, който предвиждаше да се унищожи една от малкото хубави градинки със строеж на църква, която да закрива изгледа към джамията. Това отпадна, но покрай делото, което се води за собствеността, се разгоряха доста нелицеприятни конфликти.
Проблемът не е в това, дали имот с историческо значение ще се вземе от Православната църква, Мюфтийството или става въпрос за синагога. Проблемът е, че макар държавата да е лош собственик на културното и историческо наследство, религиозните общности са по-лоши стопани. Това, което е ценно за един историк, често не струва и пукната пара, за религиозните водачи. Пресен е примера в Пловдив, където един луд, твърдящ, че властта му е от Бога, унищожи уникални стенописи, облепвайки стените на църквата с тапети. Не по-малко отвратителни са действията на същата личност в опита да се заграби храма-паметник „Св. Неделя“ в Батак, където на всичко отгоре се вихри и търговия с костите на загиналите.
Това са крайни случаи, но са реални. Религиозните общности са по-лоши стопани от държавата, когато става въпрос за история. Самите ритуали в молитвените сгради, не предполагат условия за съхранение на ценности надживели времето. Виждал съм в църкви обгорени безценни дървени иконостаси и опушени и повредени икони, които няма как да се възстановят. Определено нямам и доверие на отчетността за нещата, които са част от нашата история.
Хайде да си кажем нещата направо. Независимо за коя религия става въпрос, в случая нещата опират единствено до ламтене за имоти. Ако ставаше въпрос за религиозни въпроси, нещата можеха лесно да се решат, като историческите имоти останат държавна собственост, а се създаде регламент за ползване от страна на съответната религиозна общност. Без контрол сме на път да загубим като народ поредната част от историята си.
За пример мога да посоча „варварска“ Турция, в която например Синята джамия е отворена за посетители, дори по време на молитвите. В България подобни примери няма.
Очаквам, че промените ще минат. Просто няма достатъчно трезви гласове, а и всяка религия си гледа само в своето канче. Уж държавата и религията са разделени и няма намеса в религиозните дела, но религиите не се свенят да се месят в делата, които са в правомощията на държавата.
Говорим за толерантност, но тя е едностранна. Аз например, като атеист съм длъжен да не обидя чувствата на никой вярващ, но за вярващите не е проблем, да обиждат моите.
В случая обаче не става въпрос за чувства, а за историята ни. Общата история на всички живеещи на тази земя.

Агенцията

Вратите се отвориха безшумно и тя плахо пристъпи вътре. Кожата и настръхна, но не можеше да определи, дали е от вълнението, дали от климатика или от тъмнината и тихата мелодия, която сякаш звучеше в главата ѝ.
Пред нея се очерта пътека от светлина, а в края ѝ ги видя. Бяха най-прекрасната двойка, която беше виждала. Младеж и девойка, слезли сякаш от корицата на някое модно списание.
Бяха безумно влюбени един в друг и това не беше роля. Личеше в очите им, в усмивките, в телата им и макар да гледаха нея, усещаше че мислите им бяха вплетени, както пръстите на ръцете.
-Добър ден!
-Добре дошла, Госпожице!
-Принцесо, ако може!- поправи ги тя и се усмихна плахо.
-Разбира се, Принцесо! Добре дошла, в Агенция „Принц за Теб“! Ние сме най-добрите в бранша и това не е само реклама. Досега за десет години, не сме имали нито една рекламация или върнат клиент. Това първия път ли Ви е?
-Да! Колебаех се много, но реших да опитам. Моя приятелка, Ви похвали.
-Не се притеснявайте! Дошли сте на точното място. Първо ще ни е нужна малко информация за вас. Общи неща, които не са прекалено лични. В листовките ни молим клиентите да подготвят информацията предварително и се надявам, че сте ги прочели.
-Да, четох ги много пъти. Ето информацията, но нима е само това.
-Да! Прекалено лесно изглежда, нали? Въз основа на тази информация, ние ще Ви предложим продукт. След това заедно, ще пипнем тук-там, за да го настроим точно за Вашите нужди. Както виждам с Вас няма да имаме проблеми. Нека започнем със Стандартен модел ПРИНЦ АВ 4321.
-Стандартен модел ли? Но, аз... В рекламата Ви пишеше, че осигурявате уникалност за всеки клиент!
-Не се заблуждавайте от името. Това е нов модел, в който сме вложили най-желаните качества въз основа на представително проучване след около милион принцеси. Модела лесно може да се променя и за да задоволи индивидуалните Ви нужди. Разбира се в определени граници, но в тях попадат 99.99987% от изискванията. Заповядайте и го разгледайте.
-Хм! Наистина е впечатляващо! Почти е идеален!
-Почти?
-Ами забелязах, че няма профил в twitter. Профилът му във Facebook също не се използва често. Да не говорим, че дори не е усмихнат на профилната снимка.
-Това се оправя лесно и сме го направили нарочно. Според изследванията, принцесите предпочитат продуктът, да не виси постоянно в социалните мрежи. Вие обаче не сте първата, която не одобрява тези настройки. Предали сме на програмистите, в следващия модел това да е променено. За този, ще коригираме нещата ръчно. Някакви други забележки?
-Ами лицето.... Тялото е като на бог, но тази бенка на лицето не е на точното място. Гласът също малко ме притеснява. Не може ли да е малко по-басов? Една идея само.
-Бенката е премахната. Ако предпочитате можем и само да я преместим. Сага да настроя и гласа. Така добре ли е? Да? Идеално!
-Знаете ли, аз не съм сигурна. Може би е това, а може би не. Може ли да помисля някой ден?
-Разбира се! Ще запазим модела, но ако можете да решите до седмица, ще е идеално. Разбирате ли, сървърите ни са претоварени и не можем да си позволим да държим информация за по-дълго време.
-Разбирам! Ще реша и ще Ви се обадя. Ами... Ами ако не го харесам? Ако искам нещо друго и различно от стандартните Ви модели?
-Може и това да се уреди. Само че, е по-скъпо. Ще форматираме един от продуктите и ще Ви осигурим програмист, с който ще започнете от нулата. Трябва да Ви предупредя обаче, че в такива случаи обикновено резултатите, не са такива, каквито се очакват. Повечето клиенти се връщат към стандартните модели и процедура.
-Да,разбирам! Споменахте нещо за форматиране? Чудя се, ако не го избера, каква ще е съдбата му?
-Не се притеснявайте! Форматирането е стандартна процедура и се прави често. Всички стари модели и проектите, които не са одобрени се форматират. Освобождаваме място за по-съвършени продукти.
-Но, не е ли жестоко?
-О, не! Та това са само файлове. Всеки продукт е само файл записан с нули и единици, докато някоя принцеса не го избере.
-Добре, ще помисля и ще се върна.
-Разбира се! Не се тревожете! Агенция „Принц за Теб“ е най-добрата и това не е само реклама. За десет години не сме имали нито една рекламация или върнат клиент. Довиждане! Ще Ви очакваме с нетърпение!
-Довиждане! Имам и един личен въпрос. Вие тук ли... Тук ли се намерихте?
-О,не!
-Ние сме някакво странно изключение!
-Срещнахме се на улицата...
-Тя беше....
-Той беше...
-После нещата....
-А после....
Вратите се отвориха безшумно и тя прекрачи навън. Слънчевите лъчи я заслепиха, а кожата ѝ настръхна, но не можеше да определи, дали е от вълнението, дали от вятъра или от смеха на двамата влюбени, който още звучеше в главата ѝ.

Кактуссссс.....

Два балона си летели в пустинята.
-Внимавай! -казал по някое време единият.- Кактус! Сссссс.....
Кактусът на снимките не е толкова опасен за балоните, пък и такива рядко има в моята стая. Освен това игличките на този са дебели, къси и почти не правят бели. Цветовете обаче са нещо невероятно.







Тази година нямах късмет с кактусите ми. Първо изпуснах три от новите, излагайки ги навън под преките слънчеви лъчи. Някои видове не понясат това, а и трябва да става постепенно.
После чаках старите да цъфнат както всяка година, но тази закъсняха. Не правя промени при грижите за тях. На едно и също място са от години, поливането е един път дневно-вечер и то ако земята им е изсъхнала.
Тази година обаче закъсняха с цветовете. Пъпките се появиха отдавна, но така и не тръгваха да растат. Пробвах с промени в поливането, но не се получи. Тогава ги прибрах в стаята. Нощите при нас са студени, дори и през лятото и сигурно това е причината, но се получи. Първият кактус цъфна и то едновременно с десет цвята. Очаквам през другата седмица да цъфнат и другите, които са почти същите, но с розови цветове.

Сирия това, Сирия онова...

Напоследък се чудя, дали нещо не е в ред при мен. Причината е, че често нямам определено мнение за много въпроси. Колебая се, премислям нещата и търся още и още информация, макар че в повечето случаи, тя дори е в повече.
Само че, въпреки че зная достатъчно, въпреки че информацията ми е в повече, не мога да си създам еднозначно мнение. Поне не такова, че да се скарам с някой от познатите във фейса.
Едно от събитията е случващото се в Сирия. То не е от днес. Продължава вече две години, с постоянните напрежения за външна намеса. Трябва ли, да има война или както е модерно да казват ограничена военна намеса? Или пък светът не трябва да се меси?
Не зная. В този случай просто не зная. Може би не искам да имам мнение? Мисля, че е това.
За разлика от Съвета за сигурност към ООН, причините да не искам да изляза с еднозначна позиция, не са дипломатически. Не ме интересува петрола, не продавам оръжие на нито една от страните. Нямам имоти в Сирия и не познавам нито един сириец.
Военната намеса няма да промени живота ми, но за съжаление, няма да промени живота и на най-заинтересованите от края на този ад. Тя няма да промени живота на сирийците, които живеят със смъртта. Както няма да промени живота им и защитата на Асад.
Не правя разлика, между бунтовниците от Ал Кайда и поддържащите Асад терористи от Хизбула. Няма такава!
Правя разлика между двете сражаващи се страни и хората живеещи под огъня. Те не се интересуват от религия. Не се интересуват и това кой е на власт. Всичко, което искат тези хора е да оцелеят. Да оцелеят те и техните близки. Много сирийци напуснаха страната. Ще ги последват още, но повечето ще останат. Нямат възможност да се махнат или пък просто не искат да напускат домовете си или каквото е останало от тях.
Ако избягат ги чака живот в лагери, а ако останат най-вероятно смъртта. Всъщност смъртта не е най-страшното. Най-страшното е това, в което войната превръща хората. Не искаме да има война, но войната от две години се води и то без правила.
Външната намеса също няма да промени нещата. Дори след месец два, едната страна да победи, това няма да е победа. Духът на войната ще остане с години по тези земи. Ще се крие в тесните улички и ще протяга към живите кървавите си ръце.
Слушам всеки ден:
Сирия това, Сирия онова....
Трябва да има война!
Светът не трябва, да се меси!
Слушам и си мисля, че за пореден път, аз не мога да взема страна. Не мога да преценя, а и не искам.
Светът винаги е бил калпаво място за обикновените хора. Тези, които умират или бягат. Тях никой не ги пита, какво искат, въпреки че ги използват, за да оправдаят действията си. Тях никой не ги пита, въпреки че страданията им са постоянно в новините. Тях никой не ги пита, както никой не пита и мен и вас.
Не мога да взема страна. Не искам! Всъщност бих взел страната точно на тези хора, които никой не пита, но какво ще промени това? Какво ще промени това не за мен, а за тях?

В единението е силата

Днес е поредната годишнина от най-важния за мен български празник. През 1885 година е обявено Съединението между Княжество България и Източна Румелия. Макар и не напълно, България вече е едно цяло и това се е случило без и дори въпреки волята на великите европейски сили.
Още един факт, който прави тава събитие велико. Инициаторите на съединението от БТЦРК в по-голямата си част, са били бегълци от Княжеството. Преследвани са по политически причини, а много от тях са се спасили от затвора, чрез бягство в подчинената на Турция автономна област.
Въпреки това, никой не се е колебаел. Съединението е било важно за Родината, а никой не е по-голям от нея. Каквото е да се случело в бъдещето, Родината щяла да остане. Князе и царе идвали и си отивали. Правителства се сменяли. Преследвани се превръщали в палачи.
Само Родината оставала една за всички. Ако сме единни зад нея, ще бъдем и силни.
„В единението е силата!“ -този израз става девиз на младата ни Родина скоро след Съединението. Той не е само български. Използвали са го и го използват и други народи.
Девизът е хубав и е особено полезен във времена на тежки изпитания. Сигурно и в днешния ден ще го чуем от устата на много хора. Призивът за обединение ще звучи с повод и без повод.
Може би трябва, да е така. Днес сме толкова разделени, колкото никога не сме били. Не, че и по времето на Съединението, всички българи са били обеденени от общата кауза. Имало е и доста противници, но е имало и достатъчна критична маса от хора, които са действали в една посока.
Днес това изглежда невъзможно. Колкото повече призивите за обединение се увеличават, толкова по-разделени ставаме. Разделяме се на групи, групички, стигайки до абсурда, всеки човек, да се държи така, все едно живее в отделна вселена.
Не е ли време, да се обединим? Не е ли време, да направим нашето Съединение? Да направим нещо, което ще бъде за Родината и ще остане в историята?
Според мен, не? Причината, да се разделяме все повече и повече, е във времената и хората. Днес хората са различни. Всеки от нас се чувства личност и държи мнението му да се зачита и чува. Има своето мнение и държи на него. Днешният ден е просто етап към времето, когато хората ще могат наистина сами да определят важните неща в живота си. Само че, преди да дойде това време разделението ни ще става все по-голямо. Ще продължави дотогава, докато поне болшинството хора са наясно, не че имат собствено мнение, а какво точно искат.
Чак когато са наясно със собствените си желания, хората ще потърсят обединяващите ги общи неща. Ще разберат, че осъществяването на всяко тяхно желание, минава през взаимодествието с други хора, ако не със същите желания, поне с подобни. Ще разберат и смисъла на думата „компромис“. Ще разберат, че могат да бъдат личности, само сред други такива.
Няма да е скоро, нали?

Късчета щастие

Минала едно година, откакто Господ създал Земята. Бил забравил за нея, но един ден се сетил и решил да се похвали. Поканил Дявола на разходка и уж между другото му показал творението си.
-Хубаво.... Хубаво си го направил!- рекъл Дяволът.- Само един недостатък виждам, ама сигурно нарочно си го сътворил така.
-Какъв недостатък? - изръмжал сърдито Господ.- Всичко си е наред на този свят! Прекрасен е!
-Не говорех за света.- засмял се Дяволът.- Светът си е наред. Само че, виж онези малките същества, които пъплят навсякъде. Всички са начумерени. Сърдят се на всичко. Май когато си ги правил, си забравил да им дадеш от Щастието. Интересен подход! Трябва и аз да направя подобен експеримент.
-О, не е нарочно! - отвърнал Господ.- Признавам си, че не съм догледал нещата. Грешката е моя и ще я поправя на мига. Ще пусна Щастието на Земята и хората ще познаят и него.
Пуснал Господ Щастието, но без да иска или нарочно, Дяволът го блъснал. Щастието се завъртяло, паднало на Земята накриво и се счупила на милион парчета, които се разпръснали по цялата Земя.
-Нарочно го направи!- разсърдил се Господ.
-Нарочно беше!- признал си Дяволът.
-А може би така е най-добре! Вярно, че хората никога няма да познаят пълното Щастие, но всеки от тях ще има шанс, да открие и поне късче от него. Късчето няма да е достатъчно, но ще им даде надежда и жажда за повече. Ще се научат и да ценят повече, това което имат.
Оттогава хората цял живот търсят Щастието, но никога не го виждат цяло. Намират само късчета Щастието и затова го ценят повече от всичко друго.

Най-вкусното

Вечерята беше сервирана, но Царят гледаше богато отрупаната маса с досада. Взимаше и оставяше приборите отново и отново, без да вкуси нищо. Царицата и Принцесата също не проявяваха апетит. Похапваха от едното блюдо, после от другото, но по лицата им не личеше, дали нещо им харесва.
-Не зная!- въздъхна Царят.- Имам най-добрия готвач на света, трапезата е отрупана, ароматите са прекрасни и всичко е вкусно, но не ми се яде. Нещо не е в ред, но не съм сигурен, дали е в мен или в храната.
-И аз така!- обади се Царицата.- Зная, че на трапезата има най-добрата храна, която може да се купи на пазара и тя е приготвена по най-добрия начин. Зная, но не съм доволна. Иска ми се да хапна нещо още по-добро. Нещо, което не съм хапвала.
-Няма такова нещо!- засмя се Принцесата.- И двамата знаете, че разполагате с най-добрата храна на света. Опитвали сме всяка храна на света, приготвена от най-добрите готвачи. Дали пък това не е проблема?
-О, не! - отвърна Царят.- Не вярвам, че сме опитвали всичко на този свят, което си струва. Мисля, че причината е в готвача.
-Че той е най-добрият на света! Аз лично го избрах.- разсърди се Царицата.- Нима поставяш под съмнение моя вкус?
-Не, не е това! Проблемът не е в приготвянето на храната, а в избора на продуктите. Спомняш ли си, че преди години ние всеки ден лично минавахме през пазара и избирахме най-добрите продукти. Всеки ден откривахме нови неща, нови храни, подправки и аромати. Сега сме оставили всичко в ръцете на готвача, а той няма нашия изтънчен вкус.
-Май си прав!- замисли се Царицата.- Хайде утре да излезем и да изберем ние продуктите. Сигурна съм, че сред хилядите сергии ще открием нещо екзотично и великолепно, което не сме опитвали.
На другият ден още в ранни зори Царят и Царицата тръгнаха да търсят продукти. Минаваха от сергия на сергия, оглеждаха внимателно изложените храни, опитваха по хапка или внимателно изследваха цветовете и ароматите. Не купуваха нищо, защото се бяха разбрали, че това ще направят накрая на обиколката и то само ако са на едно и също мнение. Щяха да купят нещо, само ако и двамата се съгласяха, че е превъзходно и оригинално на вкус.
Дълго обикаляха Царят и Царицата. Пред всяка сергия се спираха, оглеждаха изложеното внимателно, а търговците се разтапяха в усмивки и поклони и не спираха, да хвалят стоките си.
Сред стоките имало всякакви чудесии от цял свят, но нищо не привличаше вниманието на царските особи. Всичко вече било видяно и опитано, а малкото непознати стоки не стрували.
Когато Царят и Царицата приключиха с огледа, само едно нещо беше привлякло вниманието им. На една малка сергия имаше кошница червени ябълки с невероятен вкус и аромат, какъвто никога не бяха опитвали. Не били скъпи и Царят купил всичките, като заръчал на другия ден, търговецът да достави още.
-Прекрасни са!- оцени ябълките и Принцесата. - Май бяхте прави, че сами трябва да избираме продуктите си. Готвачът ни няма нито опита, нито търпението, да търси и открива такива прекрасни неща. На пръв поглед изглеждат, като обикновените ябълки в нашата градина, но какъв вкус само имат! Какъв аромат! Сигурно растат на някое райско място?
-Не зная.- отвърна Царят.- Не се сетих, да попитам. Търговецът обеща утре да достави още, та ще го попитам и от коя далечна страна ги кара. Глупакът дори не знае, колко ценни и необикновени са тези плодове. Даде ми ги на смешна цена, но няма да му казвам. Загубата си е за него.
На другият ден търговецът още в ранни зори пристигна в двореца с кошница ябълки.
-Заповядайте, Ваше Величество!- поклони се той.- Ако желаете утре мога да доставя още една кошница, но тя ще е последната.
-Знаех си!- разстрои се Царят.- Знаех си, че ги доставяш от някоя далечна страна. Сигурно ще трябва да чакам месеци, за да доставиш следващата пратка.
- Не месеци, Ваше Величество, а цяла година.- засмя се търговецът.-Само че, причината за това не е, че доставям ябълките отдалеч. Просто тези са от последните, които са узрели на дървото тази година. Ще трябва да чакате, докато другата година ябълката роди новата реколта.
-Разбирам!- рече Царят.- И все пак не ми каза, къде се намира това чудно дърво.
-Съвсем наблизо, Ваше Величество.- усмихна се търговецът.- Ябълките купувам от вашия градинар, който ги бере от вашата градина. Твърди, че освен него, никой в двореца не искал и да ги опита, та ги дава евтино. Много евтино....