Поет и цар

Един Цар видял, че другите царе в съседните царства имали придворни поети и решил, да си вземе и той. Попитал съветниците си, кой е най-добрия поет в царството и го повикал в двореца.
-Искам да напишеш едно стихотворение за мен!- заповядал Царят.- Ако ми хареса, ще те назнача в двореца и ще те храня до края на дните ти.
Поетът се опитал, да възрази, че не пише по поръчка, но Царят не искал и да чуе отказ. Искал си стихотворението още на следващия ден.
На сутринта поетът бил написал стихотворение. Не било от най-добрите му, но не било и от лошите.
На Царят обаче стихотворението не му харесало. Не му харесало настроението в него, не му харесали римите, а най-много не му харесало, че стихотворението въобще не било за него. Ядосал се Царят и за наказание изпратил Поета да гледа тикви в царските градини.
Един ден след месец – два двама пътника минали покрай градината с тикви. Помолили за вода, спрели да починат и се заговорили с Поета. От дума на дума, разбрали историята му.
-Не е хубаво такова царство, в което поетите гледат тикви!- рекли пътниците.
-В гледането на тикви, няма нищо лошо!- засмял се Поетът.-Имам много свободно време и стиховете ми дори са по-добри от преди. Няма нищо лошо, ако в едно царство поетите гледат тикви. Лошото е, когато тиквите поръчват и оценяват поезията.

Забравен

В един хубав есенен ден, когато слънцето сякаш беше забравило, че е време да отстъпи на студа и облаците, Мечо вървеше сърдит през гората и си мърмореше:
-Не може така! Уж приятели, а никой не иска да отдели време за мен. Заекът си подготвя дома за зимата. Катеричката събира запас от лешници, а Таралежът от гъби. Глиганът яде жълъди, като невидял, а Щъркелът отлетя на Юг, дори без да се обади. Никой няма време да си играе с мен. Никой дори не ми обръща внимание.
Мечо не знаеше какво е зима, но и не го интересуваше. Беше сърдит на приятелите си, които го пренебрегваха и се чудеше как да им го върне.
-Ще взема да се скрия!- реши той след дълъг размисъл.- Ще се скрия, ама не на ужким, а наистина. Когато се сетят за мен, ще ме търсят, но няма да ме намерят. Ще се притесняват, но така им се пада! Да видят, какво е!
Реши Мечо, да се скрие и веднага пристъпи към изпълнение на плана. Не след дълго намери подходяща хралупа, подложи си мъх, за да му е удобно и се скри в нея. Скри се и започна да се чуди, кога приятелите му ще го потърсят.
-Сигурно, ще се сетят за мен довечера.- рече си Мечо.- Или може би пък ще се сетят утре, когато се събудят. В тъмното и да ме търсят няма да ме намерят. Тъмното е време за сън. Да взема и аз да поспя малко, че тези дни все недоспал се чувствам.
Полегна, прозя се, намести се удобно и заспа...
Когато се събуди, не му се ставаше. Беше му хубаво в топлата хралупа и му се искаше да подремне още малко. Отвори едното си око, после отвори и другото, но в дупката беше тъмно и нищо не видя. Наостри слух, но освен воя на ледения вятър навън, нищо друго не се чуваше.
Мечо не се интересуваше от вятъра. Искаше да чуе други звуци, но не ги откриваше.
-Забрави ли са ме!- натъжи се Мечо.- Ако бяха истински приятели, досега трябваше да са ме открили. Всички са ме забравили.
Наведе унило глава и няколко минути остана неподвижен, но после се сети нещо и скочи.
-Ами ако не са ме забравили? Ако ме търсят, но не могат да ме открият? Сигурно се тревожат, че ме няма? Ами ако са в беда? Трябва веднага да ги намеря. Дори да са ме забравили, не мога да им се сърдя. Те са приятели и това е единственото важно нещо. Тръгвам веднага да ги търся! Само... Ох, колко съм уморен! Първо ще почина за малко. Ще дремна някоя и друга минута. Само минута и тръгвам! Само мину....
Мечо заспа отново. Заспа дълбоко, както не беше заспивал никога досега. Не чуваше как дървото скърца и стене от студа и ледения вятър.
Спеше и сънуваше. Сънуваше и се усмихваше. Сънуваше глупав сън, в който навън от небето падаха някакви бели неща и покриваха всичко. Покриваха поляните, пътеките, храстите и дърветата.
Беше едновременно и красиво и страшно, но Мечо се усмихваше, не на белите неща. Те бяха само сън, а той знаеше, че всички сънища свършват. Щеше да свърши и този, а когато това станеше, той отново щеше да бъде със своите приятели. Колкото и дълъг да беше съня, той нямаше да ги забрави, а вярваше, че и те никога не биха го забравили. Дори и в страшен, студен, красив и бял сън.

Али Баба и разбойниците

Справил се Али Баба с четиридесетте разбойника и заживял щастливо. Дигнал нова къща и не превивал вече гръб да слугува на другите, а сам си наел слуги. Ставал към обяд, а вечер се заседавал до късно в кръчмата.
Селцето било малко и скоро всички научили историята. Всички искали я чуят от неговата уста, пък и да почерпи било редно. Черпел Аби Баба и всяка вечер разказвал историята, а парите черпел с пълни шепи.
Само че, един ден съкровището, което му изглеждало огромно се стопило. Свикнал на охолен живот, Али Баба задлъжнял на кръчмаря, а и натрупал дългове на комар.
Погнали го длъжниците и се видял в чудо. Изпратили му разбойници, но не като тези дето се справил, а по-страшни и безмилостни. Спасил се Аби Баба веднъж, отървал кожата втория път, а на третия се разминал на косъм със смъртта.
Където и да се скриел, все го намирали и един ден отчаян избягал от селцето. Решил да потърси късмета си другаде, а къде на друго място късмета и парите се търкалят по улиците, освен в столицата.
Пристигнал Али Баба в столицата, но по улиците не видял нито късмет, да се търкаля, нито пари. Вместо това тълпи разгневени хора, размахвали знамена и крещели с пълни сили. Докато се усети, се озовал сред тълпата.
-Абе, хора, защо викате? -попитал Али Баба.
-Не викаме, а протестираме срещу султана! - отвърнали му. - Ти защо питаш? Провокатор ли си или контра? Защо не викащ против Султана?
-Аз съм Али Баба.- отвърнал.- А против Султана не викам, защото не го познавам.
Рекъл и отсякъл Али Баба, но вместо да го пуснат да си ходи, хората го наложили здраво. Едва се отскубнал и хукнал накъдето му видят очите. Дори не разбрал как, но пак се озовал сред тълпа викащи хора със знамена.
-Не ме бийте, бе!- примолил се той.- Ще викам каквото кажете! Долу султана! Долу!
-Ааааааа!!! - ревнала тълпата.- Ти си от ония! От платените си! Я, ела насам, да си кажеш кой те праща и какво ти плаща!
Изял пак боя Али Баба, но накрая успял да избяга. Наблизо видял група от млади яки момчета с къси коси и потърсил закрила при тях.
-Циганин е! - изцвилило един от момчетата и му забило шамар по лявата буза.
-По-мяза на арабин!- рекло друго момче и шамаросало Али Баба по дясната буза.
-Все тая!- изръмжал кретена, който ги водел и стоварил бухалката върху главата на Али Баба.
Когато Али Баба се свестил, наоколо било тъмно. Нямало никого освен двама полицаи, които спели в патрулна кола паркирана спряна насред улицата.
-Това ми трябва!- зарадвал се Али Баба.- Закон и ред! Като се оплача на полицаите, ще видят и тия, и ония и другите!
Почукал на прозореца на полицейската кола и събудил полицаите. Скочили те, но преди Аби Баба да каже и дума, го проснали на земята и го вързали на възел.
-Спокойно, човече! Всичко ще е наред! - му рекъл единият със сълзи на очите.
После го закарали в участъка, където Али Баба пак изял боя, а когато го пуснали хукнал към село, колкото му крака държат.
Прибрал се на село, примолил се и се спазарил с кредиторите си, продал къщата и се издължил криво ляво. Не му останало пукната пара, но поне кожата отървал.
Заживял Али Баба, както едно време. По цял ден превивал гръб да работи на другите, а вечер засадял в кръчмата, но вече пиел с мяра. Винаги се намирал някой да го почерпи, а в замяна искал да му разкаже историята за четиридесетте разбойника.
-Я, оставете това!- махал с ръка Аби Баба.- Това е скучна история. Че какви разбойници бяха тия? Виж да видите в столицата, какви разбойници има. Прав, крив не им пука. Каквото и да кажеш и да направиш, все боя отнасяш. Бият и не си поплюват и лошо бият, да знаете. Пък полицаите, да знаете и те там са разбойници, като другите. А речеш да им се оплачеш, боя дето си изял дотогава, ще ти се види, като с перце погалване. Разбойниците са там, да знаете и не са само четиридесет. Четиридесет по четиридесет са и на още четиридесет места по четиридесет!

Опитомения змей

Преди много години в едно мирно и щастливо царство, се появил Змей. В онези времена, да видиш змей не било нещо странно. Имало ги много. Имало ги във всяко царство и почти във всяка приказка.
Обикновено и в царствата и в приказките, змейовете били свирепи създания, които мразели хората. Само че, винаги се намирал юнак, който убивал поредния змей и всичко завършвало щастливо. Така станало и тогава.
Змеят повилнял из царството, изгорил малко ниви, изял две стада овце и три крави и поискал ръката на царската дъщеря. Само че, на хората им писнало и намерили юнак, който да убие Змея.
Три дни Юнакът гонел Змея и накрая го приклещил, опрял мечът в сърцето му, но тъкмо да го убие, Змеят му предложил сделка:
-Не ме убивай, юначе! Пощади живота ми и ще ти се отплатя.
-Че с какво можеш да ми се отплатиш? - засмял се Юнакът.- Какво предлагаш?
-Предлагам ти да ме опитомиш!- отвърнал Змеят- В света има много юнаци, които са убивали змейове, но няма нито един, който си има питомен змей. Ще се прочуеш в цял свят, а аз ще ти служа вярно и ще ти давам безценни съвети.
-Това е хубаво!-замислил се Юнакът.- Само че, се спазарих с Царя и ми обеща половината царство и ръката на принцесата.
-Това не е пречка!- отвърнал Змеят.- Спазарил си се, да ме победиш и ти ме победи. Повече няма да горя ниви, няма да ям стадата на хората, а и принцесата вече не искам. Всички ще са доволни, без теб.
-Защо пък без мен?- учудил се Юнакът.
-Защото са те прецакали. Обещали са ти половината царство, а не е честно! Заслужаваш цялото! Аз ако бях на твое място, щях да си го поискам.
-Като се замисля май си прав, но няма какво да правя. Така се спазарихме с Царя. Ако поискам повече, ще ще ме изгони.
-О, само нека опита! - рекъл Змея.- Дори да прати цялата си войска, ще ги разпръсна за миг.
-Наистина ли ще направиш това за мен?- учудил се Юнакът.
-Разбира се! Нали вече съм опитомен Змей и като такъв ще те пазя и ще се грижа за теб. Ще те нося на гърба си и ще те пазя от хората. Ще ти давам умни съвети и ще избирам винаги най-доброто за теб. Пък ти ще ме пазиш, ако някой юнак реши, да си пробва меча с мен.
-Благодаря ти!- зарадвал се Юнакът.- Добре, че не те убих! А за другите юнаци не се тревожи. Те убиват само лошите змейове, а ти нали вече ни си такъв. Никой юнак няма да убие опитомен змей.
Разбрали се и отишли в двореца. Поискал си юнакът цялото царство и със Змея зад гърба си го получил, без проблеми. Оженил се за принцесата и заживели щастливо.
На Змея в знак на благодарност юнакът направил къщичка пред двореца и му разрешил да яде от златните ябълки в царската градина, колкото поиска.
Само че, минал месец и Змея дошъл недоволен при Юнака.
-Виж какво!- рекъл.- Нали сега съм питомен Змей? Нали ти помогнах, когато трябваше, нося те на гърба си, пазя те от хората, давам ти умни съвети и избирам винаги най-доброто за теб? Правя го, но и ти трябва да се грижиш за мен. Ще ти дойдат гости, ще се похвалиш, че имаш питомен змей и когато поискат да ме видят, какво ще им покажеш. Единствения питомен змей в света, живее като куче в дървена колиба. Срам за царството и за теб!
-Прав си, но какво да правя? – отвърнал Юнакът.
-Ами вземе ми в двореца! Тъкмо ще съм ти винаги под ръка. Ще се настаня в централното крило, защото вратите на другите са малко тесни. Ти можеш да се преместиш в кулата. Там по-добре ще те пазя, пък и изгледът е прекрасен.
-Добре!- съгласил се Юнакът.
-Имам още един проблем! Златните ябълки са вкусни, но само с тях не мога да карам. Ако бях свободен змей, щях да си намеря сам храна, но сега ти трябва, да ми я осигуриш. Ще ми стигат по две или три крави да ден и буренце с вино, но отлежало. За да не те затруднявам, можеш да вдигнеш данъците и всичко ще е наред.
-Добре! - съгласил се Юнакът.
-Благодаря ти!- усмихнал се Змеят.- Нямаше да те притеснявам, но тези неща са повече за теб, отколкото за мен. Нали знаеш, че винаги мисля най-доброто за теб. Като стана на дума, вчера направих един проект за нови закони в Царството. Поправих всички, за да са достойни за велик Юнак- владетел, като теб. Мисля, че ще е добре, да ме назначиш за ковчежник, върховен главнокомандващ и върхове съдия. Кой по-добре от мен ще се грижи за царството ти и за интересите ти?
-Добре! - съгласил се отново Юнакът.- Какъв късметлия съм, че имам теб!
Змеят още много пъти идвал при Юнака със съвети и предложения. Скоро от него зависело всичко в царството и можел да прави каквото си иска. Властвал над всички и всичко. Властвал дори над Юнака. Властвал както той си знае- по змейски.
Често Юнакът съжалявал, че не убил Змея навремето. Заканвал му се и хващал меча, но нямало какво да направи. Нали нито един юнак, никога не би убил питомен змей. Особено, когато той самия бил опитомен от него.

Лисица и Заек

Един ден докато се разхождал в гората, Заекът видял кожухчето на Лисицата в храстите. Не обичал такива срещи и веднага сменил посоката, но преди да хукне, гласът ѝ го спрял.
-Чакай, Зайо! Не бягай от мен. Няма да ти сторя нищо лошо, пък и имаме общи интереси, които трябва да обсъдим.
Заекът нямал представа, какви общи неща има с Лисицата, но бил на безопасно разстояние, а и нямал спешна работа, та решил, за я изслуша.
-За вълка става дума, Зайо!- започнала Лисицата.- За проклетия лош Вълк. Откакто той командва в тази гора, никой бял ден не е видял. Съсипва гората, краде, мами и убива. Я, кажи какво мислиш по въпроса, ама честно.
-Няма какво да мисля!- отвърнал Заекът.- Права си, че Вълкът е вреден за гората. Никога не съм го харесвал, но откакто е на власт се самозабрави. Колкото по-дълго го търпим, толкова по-лошо ще става.
-Правилно! - рекла Лисицата.- Мислим еднакво и ти предлагам да действаме заедно за свалянето на проклетника от власт.
-То хубаво.- почесал се Заекът.- Само че, не сме ли малко двамата. Нека да обиколим гората, да съберем повече животни, да обсъдим как точно ще действаме и какво ще правим, след като свалим Вълка от власт. Организираме се и след седмица действаме.
-О, не!- възразила Лисицата.- Ако споделим какво сме намислили, докато започнем някой ще ни е издал на Вълка. Освен това, като се съберем, всеки ще има свое мнение и свои искания. Ще се почнат едни съвети и гласувания и накрая може да се окаже, че болшинството е отхвърлило нашата идея. Това не е хич демократично! Предлагам да започнем двамата, а другите ще ни последват. Като махнем Вълка, аз поемам властта, а теб ще назнача за Първи Най-важен Съветник. Ще променим гората и всички ще са ни благодарни.
-Ами....- замислил се Заекът.- Ами щом казваш, че ще ни последват всички, добре. Да започваме, защото всяка загубена минута е ценна!
-Така те искам!- засмяла се Лисицата.- Върви след мен и прави, каквото аз правя!
Тръгнали Лисицата и Заекът, да свалят Вълка от власт. Лисицата вървяла напред, а Заекът я следвал от разстояние. Вярно, че обща кауза имали, но малко предпазливост не пречела. Следвал я Заекът и правел, каквото и тя.
-Ама чакай, Лисо! Бърлогата на Вълка е в обратна посока.
-В обратна посока е, но имам план. Ще се борим с Вълка с всички средства. Със сила не можем да го победим, затова ще правим каквото можем. Първо ще блокираме с камъни горските пътеки, та никой да не може да мине по тях.
- Че какво го интересуват пътеките него? - попитал Заекът. -Той по тях не минава, а само в храстите дебне. Ще попречим на другите животни, но те не са ни виновни нищо.
-Виновни са!- отсякла Лисицата.- Виновни са, че не ни подкрепят! Пък и част от тях поддържат Вълка и са му верни. Като направим номер на тях, ще навредим и на Вълка. След пътеките е ред на изворите. Ще ги размътим, та никой да не може да пие от тях.
-Ама той Вълка не пие от тези извори. Има си личен, който извира точно до бърлогата му.
-Да, но много от верните му животни пият от другите извори. Като видят, изворите мътни, ще се уверят, че не го бива да ръководи.
-Нещо куца тази логика. - замислил се Заекът.- Те ако досега не са се уверили в това и сега няма да го сторят. По-добре да потърсим помощта на всички, които не го обичат. Не са малко и ако сме заедно, спукана му е работата.
-Нищо не разбираш!- отвърнала Лисицата.- Вълкът командва в гората, нали? Значи всяко нещо, което наруши реда в гората, ще е насочено и против него. Ако Мечката например не е доволна, че пътеките са затрупани, да се сърди на Вълка! Ако Глиганът не харесва водата в размътените извори, нека потърси сметка на Вълка!
-Хм... Ясно!- рекъл Заекът и хукнал към дома си.
-Хей! Къде тръгна?- извикала по него Лисицата.
-Сега се връщам! - отвърнал Заекът.- Само да кажа на жената, че за покрива, който не оправих вчера, не трябва да се сърди на мен, а на Вълка!

Приказка за Невъзможната Възможност

Невъзможната Възможност живееше на една малка планета, загубена някъде в покрайнините на Млечния път. Откакто се помнеше живееше сама на планетата, но не страдаше от самотата. Не, че обичаше самотата, а просто въпреки, че беше единствения законен и регистриран жител на планетата си, тя никога не оставаше сама.
Не оставаше сама, защото винаги имаше гости. Не само от Галактиката, но и от цялата Вселена постоянно някой идваше да я види. Идваха учени, журналисти, политици, търговци или обикновени туристи.
Можеш да обиколиш цялата Вселена, да посетиш милион планети и видиш безброй чудеса, но ако когато се прибереш в къщи, не можеш да се похвалиш, че си видял Невъзможната Възможност, все едно никъде не си бил.
– Ама тя наистина ли е невъзможна?- питаха слушателите, а разказвачите, видели я с очите си, поклащаха важно глава и отговаряха:
– Наистина! По-невъзможно нещо от нея няма никъде във Вселената! Докато не се изправиш пред нея, не разбираш, как е възможно да съществува подобна Невъзможна Възможност.
– Теоретично не е точно така! – не се съгласяваше някоя учена глава. – Винаги, ама винаги има някаква възможност. Дори когато става въпрос за Невъзможната Възможност. Статистически погледнато, винаги има такава вероятност и то вероятност, по-голяма от нула.
– Не съм съгласен, колега! – отвръщаше му друга учена глава. – Изучавах я в продължение на години, за разлика от Вас. Проверих всички теории и съм сигурен, че тя наистина е невъзможна. Можете да прочетете изследванията ми в Галактическата Уикипедия, където са им отделени цели две страници. Една за мен и една за Невъзможните Възможности. Ако четете нещо разбира се, в което много се съмнявам.
Наблизо един известен журналист говореше по телефона разпалено:
– Не ме интересува! Невъзможна Възможност или пък Възможна Невъзможност е все едно и също. Нима не разбирате, че това не е новина? Новина ще бъде, ако нещо се случи и то при условие, че съм наблизо, за да отразя събитието.
– Нещата са сериозни! – шушукаха си група току що завърнали се от планетата политици. – Тя е толкова неопределена, че не се побира в нито един закон. Спешно трябва да напишем нов, но пък обикновен закон не би могъл да я обхване. За Невъзможната Възможност ни трябва Невъзможно Възможен закон. Само че, да се напише такъв закон е невъзможна възможност.
– Колко ли струва? – спореха търговците. – Милиард? Или пък цената ѝ е невъзможно възможна? Възможно ли е да се намери купувач или това е само възможна невъзможност?
Докато и се чудели и я коментирали в цялата Галактика и половината Вселена, Невъзможната Възможност започнала да се възгордява.
– Божке, колко съм оригинална и забележителна! – радвала си се сама тя. – Толкова съм невероятна, че дори не могат да ме изучат, както трябва. Няма нищо подобно на мен във Вселената! Толкова невъзможна възможност, никога не е имало и никога няма да има! Нали?
Учените, които я изучавали поклащали глави в съгласие и продължавали да опитват невъзможната възможност, да я изучат напълно.
Един ден обаче, някакъв опърпан турист, не се съгласил с Невъзможната Възможност.
– Че си чудо, чудо си! – рекъл ѝ туристът. – Обаче преди много много години, на другия край на галактиката посетих малка планета, на която живееше Невъзможната Любов. Повярвай ми, тя беше много по-невъзможна от теб, а и беше толкова популярна и известна, че не половината Вселена, а цялата я обсъждаше.
– Невъзможна Любов ли? Защо не съм чувала нищо за нея? – смръщила вежди Невъзможната Възможност. – Ако тя е наистина толкова популярна, все някой щеше да ми спомене за нея.
– Аз съм чувал за нея. – обадил се един от учените. – Нещо повече, дори съм я виждал. Нещо още повече, бях на планетата ѝ дълги години. Изучавах Невъзможната Любов и дори защитих дисертация, в която доказвах, че е напълно невъзможна. После...
– Какво после?
-Ами после Невъзможната Любов, взе че се случи. Вероятност едно на милиард на ента степен плюс едно. Обаче се случи.
– Знаех си! – възкликнала Невъзможната Възможност. – Знаех си, че е била менте. Няма начин, нещо което е наистина невъзможно, да се случи!
– Всъщност има! – въздъхнал ученият. – Бях го споменал в дисертацията си, но никой не обърна внимание, а когато се случи, хората бързо загубиха интерес и забравиха за нея. Никой вече не си спомня подробностите.
– И каква е тази възможност! Какво е това нещо, което може да направи една невъзможност възможна?
– Приказка. Една приказка може да направи това.
– Приказка ли? Не се подигравай с мен! Приказките са невъзможни, почти колкото самата мен. Ако самата аз не бях най-чудната Невъзможна Възможност, това щяха да са приказките.
– Грешиш! – засмя се туристът. – Аз бях там, когато това се случи. Приказките може да са невъзможни възможности, но правят възможни дори най-невероятните невъзможности.
– Е, може и да е така! – въздъхна след кратък размисъл Невъзможната Възможност. – Само че, това не ме засяга. Няма никаква възможност, тук да има приказка. Така че, аз ще си остана завинаги Невъзможната Възможност. Единствената, неповторимата, чудната Невъзможна Възможност.
– Отново грешиш! – отвърна туристът. – Забравих да ти спомена, че аз разказах приказката, която превърна Невъзможната Любов във възможна. Така че, всичко просто е въпрос на време. Време и една приказка, която може да направи възможна и най-невъзможната възможност.

Не на проекта „Дестинация Рила“!!!

Преди време писах за Планината.
Планината, която виждам всеки ден и е част от живота и сърцето ми. Планината, която ни дава живот, макар че не го я оценяваме.
Планината е още там, но опитите да се унищожи, не престават. За много хора, тя е единствено дървен материал, инертни материали за строежите им и приходи от туристи. Все неща, които искат да извлекат днес, без значение, какво ще оставим за бъдещето.


Всяка година изникват нови и нови проекти за унищожаваното ѝ, които оставят своите рани, а сега се задава поредния, който може да я унищожи.
Става въпрос за проекта „Дестинация Рила“, по който от края на миналия месец се работи и от правителството. Общините, които ще бъдат засегнати, вече са дали зелена светлина и никой не говори, какви ще са последиците за Планината. Никой не говори, каква площ ще бъде унищожена, ако се изпълни замисъла за 155 км писти и как ще се отрази на района присъствието на 200 000 души годишно.
Повтарят се папагалски рекламните материали, че ще има 20 000 легла и ще се вложат около 550 милиона евро. Да сумата е голяма, но толкова ли струва Рила?
Някой пита ли се, защо фирмите зад проекта са избрали България? Ами по простата причина, че такова нещо не може да се случи във Франция, Швейцария или която и да било друга европейска страна. Тук обаче няма проблеми и никой не говори, за това какво ще бъде въздействието върху природата. По същия начин, както не се взимат и мерки, срещу унищожаването на Седемте рилски езера.
Ще спра дотук, като ще предложа няколко линка, за хората, които ги е грижа.
Аз казвам моето НЕ! на този проект и колкото повече хора, говорят за това и кажат своето НЕ!, толкова по-добри са шансовете, да остане Планината и след нас.



Не мисля, че петициите са ефективни, но ето линк към петицията:

Да спрем Супер Рила за да има Рила

Един анализ:

Как ще се отрази на туризма бъдещият мегакомплекс "Дестинация Рила"?

Един материал за начина, по който се работи при подобни проекти от Община Самоков:

Супер… мега… гига… и така нататък

Аз казвам своето НЕ! на проекта „Дестинация Рила“!

Вожд

Едно племе загубило вожда си и решило, да избере нов. Всеки, който искал и вярвал, че е достоен, можел да се кандидатира.
Събрало се племето около огъня и се приготвило да изслуша кандидатите.
-Трябва да изберете мен!- рекъл първият кандидат.- Млад съм , най-силния и безстрашен съм в племето! Ще ви заведа в бъдещето, ще избирам пътищата! Ще създам строги закони и ще убивам безпощадно всеки, който ги наруши!
-Можете да изберете и мен, ако прецените, че съм достоен.- рекъл вторият кандидат.- Не съм нито по-добър, нито по-лош от всеки от вас. Ще ви водя към бъдещето, което вие изберете. Ще ви посочвам пътищата, а вие ще решавате по кой от тях, да поемете. Ще спазвам законите, които вие сте създали и ще съдя единствено по тях.
Хората от племето мислили, мислили и избрали втория кандидат за вожд.
-Хей!- ядосал се първият.- Правите грешка! Аз съм по-добрия кандидат!
-Щеше да си по-добър ако избирахме овчар!- отвърнали му хората.- Ние обаче избираме водач.

Не чух, не видях, не коментирах

Преди много, много години в едно селце край голямата река, която тече накрая на света, живеели монаси. Живеели спазвайки всички правила, за свят живот. Спазвали правилата и мечтаели за времето, когато щели де се преродят във велики владетели, както прилягало на съвестни монаси като тях.
Един ден край селцето се появил тигър. Бил кръвожаден и безмилостен и в лапите му всеки ден загивали хора и животни. Цялото село се страхувало от тигъра, уплашили се и тримата монаси.
Тигърът бил олицетворение на абсолютното зло, което не познавали и не знаели как да се борят с него. Разтворили старите книги и за тяхна радост намерили рецепта.
В един древен ръкопис било записано, че злото съществува само в човешкото съзнание, което му дава сила. Ако не чуваш злото, не го забелязваш и не го коментираш, то ще загуби силата си и ще бъде победено лесно.

След години монасите наистина се преродили във владетели, както си мечтаели. Един ден общ приятел ги поканил на гости, запознал ги и от дума на дума си спомнили предишния си живот. Зарадвали се, прегърнали се, пийнали по чашка две и започнали да си разказват старите истории.
-Хей, какви юнаци бяхме! Примерни във всяко отношение. Изпълнявахме всичко, което пише в старите книги, спазвахме всички правила и получихме наградата си. Аз тока се бях отдал на молитви, че не изобщо не чувах злото. Не чувах рева на тигъра, нито виковете на жертвите му. Не чух нищо, дори когато тигърът рошеше костите ми. - похвалил се първият.
-Така е, но и аз не останах по назад. Толкова се бях съсредоточил в медитация, че въобще не виждах злото. Не виждах нито следите на тигъра, нито кръвта на жертвите му. Не го видях, дори когато ме изяде.
-И двамата бяхте за пример!- рекъл третият монах.- Не! Тримата бяхме за пример, защото макар и последен и аз ви последвах скоро. Аз чух и видях тигъра, когато се прокрадваше към мен. Можех да извикам за помощ, но не го направих. Знаех, че злото не трябва да се коментира и споменава и тогава ще загуби силата си.
-Наистина сте достойни за похвала и подражание!- похвалил ги домакинът, който също бил прероден във владетел.- Съдбата ви е наградила достойно!
-Ами ти?- попитали го монасите.- Ти също си владетел и сме сигурни, че това е заслужено. Кажи ни, каква е твоята заслуга.
-О, тя е скромна! - отвърнал домакинът.- Знаете, че ако следваш пътя е лесно. Мисля, че успях да достигна съвършенството, цял живот не само не виждах, не чувах и не коментирах нито доброто, нито злото. Цял живот аз дори не мислех. Нито веднъж!

Как да успее един протест?

Не зная дали някой брои дните от началото на протестите срещу правителството на мафията, което ни управлява в момента. Наистина в сайтовете редовно сменяват цифрата, но го правят по-скоро механично, колкото да отбележат, че има някаква промяна. А промяна няма и това вече е ясно и на най-последователните от протестиращите. Дори и те вече са разбрали, че избори ще има тогава, когато на управляващите им е изгодно.
Протестите още от началото са с известен край. Можеше разбира се, те да родят нещо ново, което да сложи край на непрестанната въртележка във властта на взаимосвързани мутри.
Можеше, но не стана, а вече е късно. За пореден път и хората участващи активно в протестите, тръгнаха по грешен път. Или пък ги поведоха по такъв. Не зная. Факт е, че просетите не успяха, а и не можеха да успеят.
Докато обаче на национално ниво приковалите вниманието на медиите национални протести се провалиха, в глухата провинция само да два-три дни два протеста постигнаха целите си. В подножието на Рила, в моето родно градче Самоков, в началото на месеца имаше два протеста, които завършиха успешно. Исканията на протестиращите бяха изпълнени за броени часове.
Интересно е да се направи съпоставка, между протестите. Какви са приликите и разликите или по-скоро, какви са условията един протест, да успее?
За да дам моя отговор, първо ще разкажа за двата успели протеста в Самоков.
След поне петнадесет годишно протакане, от ЧЕЗ отрязаха незаконното присъединяване към мрежата им в ромската махала в Самоков. Онази същата мрежа, за която от прокуратурата уж научиха от „Разследване“ на Нова телевизия, а новия самоковски депутат, твърди че си е в реда на нещата. Тези дето имат, дават на тези дето нямат.
Причината ЧЕЗ да отрежат кабелите, не е в това, че са се загрижили за законността. Прозаичната причина е, че сметките за единствената законна партида, която има в махалата не са плащани. За разлика от кражбите, които плащат редовните абонати и се включват в цената на тока, загубата е за сметка на ЧЕЗ.
В резултат на това действие около 200 роми се събират на незаконен протест, не пред ЧЕЗ, а пред общината. Полицията вместо да ги разпръсне, им се радва. Общинското ръководство спешно привиква представители на ЧЕЗ, а по-късно през деня, пристига и самоковски депутат.
В резултат тока е пуснат, общината обещава да придвижи спешно да изготви скици и да даде разрешение на ЧЕЗ, да построят още един или два трафопоста в махалата, за да е по-удобно на ромите да се закачат незаконно. Решава се, да се разкрият още няколко законни партиди, а въпроса с плащането поне на тях се отлага във времето. Протеста е успешен.
Втория протест е ден или два преди това пред Държавното лесничейство в Самоков и се развива по подобен сценарий. Отново роми се събират „спонтанно“, отново полицията само ги наблюдава. Исканията този път са за повече участъци за дърва за огрев. Такива са им отпуснати вече спрямо реалните потребности, а и нелегалната реалната сеч е много над разрешената, но това не задоволява дърводобивните фирми в махалата.
Както и при първия протест, на мястото се появява самоковския депутат и са обещани допълнителни разрешения. Протеста и този път е успешен.
Мисля, че вече мога да изброя условията, които дават гаранции, че един протест ще бъде успешен.
Първо, протеста не е необходимо да е масов. От около 5000 жители на махалата, само около 200 са участвали в протеста. Протеста обаче е добре организиран и с точно и ясно определени искания.
Първото условие, за да бъде един протест успешен е организацията и точна и конкретна цел.
Второто условие за да бъде успешен един протест, той трябва да има политически гръб. Трябва да има политически фигури, които да стоят зад него и най-добре е те да са от партия, която държи властта в момента.
На трето място, за да бъде един протест успешен е нужно хората, от които зависи решението, да осъзнават, че зависят от гласовете на протестиращите. И хората в Общината и депутатът осъзнават, че са на тези места благодарение на гласовете на протестиращите. Те не биха се трогнали от протест на хора, които никога няма да гласуват за тях или такива, които си пускат по навик една и съща бюлетина.
На четвърто място, за да бъде един протест успешен, исканията му не трябва, да накърняват интересите на хората, от които зависят решенията. Нито политическите интереси, нито икономическите.
Е, изясни ли ви се картинката? Ще добавя само една снимка от многото, които направих на несъществуващата според властите незаконна мрежа за кражба на електроенергия. Всеки може да я види в Google Street View. Дори и прокуратурата.

Чудесата на България

Повод за долните редове е кампанията на „Стандарт“ за избор на българските чудеса на новото хилядолетие. Поне така е описана кампанията. Иначе си е просто реклама за привличане на внимание, свирейки на битово- селския патриотизъм на нацията.
Начина на гласуване е порочен. Не зная за гласуване в мрежата, което да не е било опорочено или фалшифицирано. Самата цифра, която последно прочетох на сайта на класацията - 460 000 е нереална, но не това е проблема. Съдейки по резултатите, организаторите на анкетата, би трябвало да имат достатъчно данни за фалшификациите, но съм сигурен, че няма да реагират. Това също не е най-големия проблем. Това, което ме изуми повече е подреждането на обектите в класацията.


Изуми ме, та чак ме втрещи не само първото място на месното самоковско „чудо“- Цари мали град. Изуми ме факта, че това „чудо“ води с над 70% от гласовете. Изуми ме факта, че дори резултатите да са наполовина фалшифицирани, един „Дисниленд“, направен с европейски пари за кефа на месния феодал, води убедително пред Перперикон например, който е последен в първата десетка. Пак добре, че сред фаворитите не фигурират вампири и други подобни.
За това, какво представлява обекта, който е водач в класацията можете да прочетете:

История и бутафория

Какъв е критерия на гласувалите хора? Какъв ни е критерия, като хора от 21 век за нещата, които наричаме чудеса? Какъв ни е критерия за стойностно? Наистина ли българската нация е толкова изпростяла, че подреждането да бъде в този си вид?
Надявам се, че не е. Надявам се обяснението да е просто, както това, с което започнах в началото - битово- селски патриотизъм.
Надявам се!
Ако не е така, а това ни е нивото и вкуса, тогава няма какво да добавя.
Зачетох се в изказванията на кметове. Щели да се борят с всички сили и средства за победата. Ами да се борят! От Стандарт да постелят един тепих и да ги пуснат, да се преборят. Кеч ес кеч! Имаме традиции в тази област. Може тогава да имаме късмет и избраното чудо на България, да има поне някаква стойност. Пък и резултатите, ще са ако не по-достоверни, поне по-честни. Е, няма да стигнем американците, но поне ще докажем на македонците, че сме с една кръв.
С нетърпение очаквам, кои ще са участниците в надпреварата догодина. Лично аз имам фаворити. Например превърнатия в лична резиденция на Цветан Василев „Кристал“, Сараите на Доган, къщата на Тато в Правец и вампира на Божидар Димитров, а защо не и задника на Азис.
Дотогава обаче има време, така че нека се сборим още малко тази година. Сваляйте дрехите и заповядайте на тепиха:

Чудесата на България

За царете и бунтовете

Имало едно време накрая на света, едно Царство, жителите на което хич не били доволни от своя Цар.
Това не било някакво изключение в онези времена пък и днес. Дори в най-подредените царства, винаги има някой недоволен от Царя, а Царството за което говорим хич не било подредено. Кривините били навсякъде, а добрите неща били толкова малко, че не се забелязвали.
Затова жителите на Царството, не обичали своя Цар и често протестирали срещу него или се вдигали на бунт.
В разгара на поредните протести, двама съседни владетели, дошли на гости на Царя. В техните страни също имало бунтове и протести, но те не можели да се сравняват с тукашните. Гостите се уплашили и поискали да си тръгнат, но Царят ги спрял.
-Няма от какво да се боите!- рекъл им той.- Това са нормални неща и съвсем не са опасни. Откакто съм на трона, все някой протестира и се бунтува, а както виждате на мен ми няма нищо.
-Но, как да не се притесняваме?- отвърнали гостите.- Чуйте лозунгите! Чуйте исканията и заплахите на тълпата!
-Чувам ги.- засмял се Царят.- Същото викат от години, а както виждате аз съм си още на трона. Ще повикат тази вечер, а утре ще се разотидат.
Както казал Царят, така и се случило. На другия ден в Царството било тихо и мирно. Само че, не минала и седмица и протестите се възобновили и прераснали в открит бунт.
-Сега вече го загазихме!- уплаши ли се гостите.
-Нищо страшно не се е случило!- успокоил ги Царят.- Мога да смажа бунта още тази вечер, но няма да го сторя.
-Но тълпата ще ни убие и ще срине двореца!
-О, това няма да направят. Ще чупят тази вечер, ще запалят някой огън тук там, а на сутринта ще са се разпръснали. Случвало се е много пъти и този път няма да е различно.
Както казал Царят, така и станало. На другият ден в Царството отново било тихо, все едно нищо не се било случило.
Успокоили се гостите, отпуснали се и престанали да се страхуват от гневните викове пред двореца. Вечер се събирали, наблюдавали тълпата и дори се шегували с хората.
Една вечер обаче, пред двореца нямало протести. Нямало и на следващия ден и на по-следващия.
-Сигурно хората са се примирили. Или пък са разбрали, че ги управлява най-добрия владетел?- пошегували се гостите, но на Царят не било до смях.
-О, те и днес са недоволни от мен, както вчера. Гневни са ми, както винаги и дори и повече. Затова и се притеснявам. Ако са тук, мога да ги контролирам. Ще повикат, ще изпуснат парата, ще счупят това или онова, но това мога да контролирам. Колкото и да се бунтуват, оковите си не могат да счупят със сила.
-Така е!- съгласили се гостите.- Колкото и много да са, колкото и да са гневни, вашите стражи са по-силни. Защо тогава се тревожите? Може да са го разбрали да са се примирили.
-Може...- въздъхнал Царят.- Това е едно от възможните обяснения, днес да е толкова тихо. Другото е, че са започнали да мислят и това ме тревожи. Започне ли да мисли един народ, цялата царска армия не може, да го контролира. Започнат ли да мислят, цялата ми власт не струва и пусната пара...
В този миг под прозореца се разнесли силни викове:
-Долу Царя! Смърт на тиранина! Няма да търпим повече!
Царят се втурнал към прозореца, но останал разочарован. Долу бил само неговия шут, който викал с цяло гърло и влачел чучело на царя, облечено в старата му мантия.
След десет минути обаче гласовете станали два. После три, четири....
След половен час площадът бил пълен от гневни хора.
Повикали, повикали, изгорили чучелото на царя, сбутали се със стражите, а после доволни се разотишли с чиста съвест.
-Е, всичко е наред!- засмял се Царят.- Още тази вечер, ще увелича двойно заплатата на моя шут. Сега нека вечерята ни чака, а след това Царицата е организирала бал. Ще бъде чудесна вечер. Всичко в царството ми вече е наред!

Изсъхнало листо

Изсъхнало листо
полегнало в тревата,
спокойно,
жълто,
есенно,
стремеж за съвършенство.

Изсъхнало листо
полегнало в тревата,
ненужно,
безполезно,
забравено,
свободно, както е мечтало.

Изсъхнало листо
полегнало в тревата,
тихо,
примирено,
уморено,
разпиляло всичките мечти.

Изсъхнало листо
полегнало в тревата,
есенно,
студено,
ледено,
нестоплено от слънчев лъч.

Изсъхнало листо
полегнало в тревата,
без вчера,
без утре,
без време,
чака своя първи сняг.

Отровата на скорпиона

В пустинята, която се намира на самия край на света, преди много, много години живеел един Скорпион. Бил дребен, но зъл и притежавал най- силната отрова на света. Забиел ли в някого отровното си жило, животът напускал тялото на нещастното същество за минута.
Нямало лек за отровата, а Скорпионът не я жалел. Жилел на ляво и дясно, независимо дали имал повод или не.
Скорпионът нямал приятели. Всяка жива твар бягала от него, пазейки се от отровата му. Дори и отровните змии не искали да имат нищо общо с него, а това още повече озлобявало Скорпиона. Отровата му ставала все по-силна и силна, а жертвите му нямали брой.
Един ден обаче, Скорпионът се почуствал зле. Не обърнал внимание, вярвайки че на следващия ден всичко ще отмине, но не станало така. Не се оправил нито на следващия ден, нито следващата седмица, а когато минал месец и силите му го напуснали напълно, решил че трябва да потърси помощ.
Бил тежко болен и му трябвал добър лечител, но в пустинята такива се броели на пръсти, пък и никой от тях не желаел да му помогне. Познавали лошия му нрав и се притеснявали, че дори да му помогнат, жилото му не би ги пощадило.
Един лечител все пак се съгласил да прегледа Скорпиона и да се опита да му помогне. Прегледал го, помислил малко и отсякъл:
-Причината зная, но за съжаление лечение за теб няма. Пострадал си от собствената си отрова, а тя е безпощадна. Разрушава те отвътре и процеса е необратим.
-Глупак!- разсърдил се Скорпионът.- Моята отрова е в тялото ми откакто съм се родил. Тя не ми действа и няма как да ми действа, а дори ме пази. Всяка клетка от тялото ми е пропита с моята отрова и това ме прави толкова силен и непобедим.
-О, зная това!- отвърнал Лечителят. - Зная, че отровата ти, не влияе на тялото ти, но дори и ти не си само едно тяло!