Пеперудите

Дойдоха и тази пролет. Още щом снегът започна да се топи, ордите се върнаха отново и обсадиха крепостта му. От кулата виждаше цялото поле, простряло се до хоризонта, където слънцето изгряваше и обагряше всичко в червено. Виждаше хилядите шатри, чуваше цвиленето на табуните с коне и грохота от колелата на обсадните машини.
Вече десета идваха още в първите пролетни дни и си тръгваха, когато снегът покриеше полето. Ордата беше покорила половината свят и всички се разтреперваха, от името на хана им, но той не изпитваше страх. Крепостта беше с високи, дебели стени, които никой враг не можеше да премине. Имаха запаси от храна за още десет години, а през зимата беше закупил и достатъчно оръжие.
Чу звукът на големия рог при главната порта и се усмихна. Всяка година още първия ден на обсадата, ханът изпращаше вестоносец. Искаше да отворят вратите и да признаят властта му над крепостта, а в замяна обещаваше да пощади и града, и жителите. Предлагаше го на всяка крепост, която обсадеше и повечето приемаха. Останалите разрушаваше до основи, а хората избиваше или продаваше в робство.
Само че, тук беше ударил на камък. Вратите не се отваряха, единственият отговор беше главата на вестоносеца, която забодена на копие над главната порта. Тази година щеше да получи същия отговор.
После Ордата в продължение на месеци, щеше да атакува безуспешно стените, оставяйки хиляди и хиляди мъртви тела върху костите от миналите години.
Той щеше всеки ден да гледа жалките им напъни и да им се присмива. Не можеха да направят нищо, нито на крепостта, нито на него самия. Ако имаше опасност, тя се криеше вътре, зад крепостните стени. Опасността идваше от собствените му поданици, много от които искаха всичко това да приключи. Искаха да се преклони пред хана и да заживеят, както преди. Да не се редят всеки ден за дажбата от вода и храна, да се разхождат свободно в полето зад крепостните стени, да чуват сутрин птичи песни, а не звъна на оръжията. Искаха отново да обработват нивите и градините си, а не да дават дежурства на крепостната стена.
Вече беше разкрил стотици заговора. Наказал беше виновниците жестоко, но мястото на един екзекутиран, веднага се заемаше от друг. През тази зима, дори избухна бунт, но войската го смачка жестоко.
Нямаше намерение да слуша никого. Той беше Владетелят и той взимаше правилните решения. Щеше да смачка всеки бунт и всяко предателство. Щеше да ги смачка, като...
Погледът му се спря на стената на кулата, огряна от слънцето. Там беше кацнала пеперуда. Опитваше се да събере топлина, за да полети, но крилете й бяха смачкани и шарките не личаха. Да, щеше да смачка всяка съпротива, както тази пеперуда! Замахна с ръка, но един глас го спря.
- Не го прави, моля те! Пощади живота ми и ще ти се отплатя някой ден.
- Ха! За първи път чувам пеперуда, да говори! Да кажем, че пощадя жалкия ти живот. Не вярвам, че можеш да си ми полезна с каквото и да е, но и да те смачкам, не печеля нищо. Само че, за какво ти е живота? Та ти си със смачкани крила и живота ти ще бъде само мъка. Ще свършиш скоро в човката на някоя птица или от глад, защото силите ти няма да стигнат, да прелетиш до следващото цвете. Животът е ценен само, когато си на върха и си изпълнен с енергия, сила и власт!
- Животът е ценен винаги! Всяка минута е дар, за който трябва да си благодарен!
- Добре, лети тогава и страдай. Изборът е твой!
В този миг чу звук, който го накара да настръхне. Погледна надолу и видя, че главната порта се отваря. През нея нахлуваха воините на Ордата, а стражите вместо да ги спират, ги приветстваха. Разбра, че беше предаден и му се поиска, да смачка предателите, но нямаше как. Вече не можеше, да смачка дори пеперудата.
- Няма да се преклоня! - вдигна гордо глава, когато го изправиха пред хана. - Вземи живота ми, но няма да се предам до последния си дъх. Животът е ценен, само когато си на върха, изпълнен с енергия, сила и власт!
- Изборът е твой! - засмя се ханът. - Всеки прави своя избор и затова няма да те убия. Няма и да те предам на поданиците ти, които с радост ще го сторят. Ще те затворя в тази кула, но вътре в нея ще си свободен. Ще получаваш всеки ден, храна и вода, в същите количества, каквито получаваха десет години хората тук. Ще получаваш и кат дрехи всяка година и чифт обувки на три години. Можеш да останеш до края на дните си в кулата и да си мислиш още, че си на върха. Можеш и да скочиш отгоре и да сложиш край на жалкия си живот, който не цениш. Можеш да слезеш долу, само ако си готов да признаеш властта ми.
В кулата беше по-лошо отколкото очакваше. Храната и водата, често не стигаха, но не това го терзаеше най-много. Цял живот беше имал власт на живота на другите, а сега осъзна, че няма власт дори над своя. Нямаше да се преклони никога, но не събираше смелост да скочи и сложи край на всичко. Всеки ден гледаше дълго надолу, но не можеше да победи страха. После се опитваше да се залъгва, че всъщност не е толкова зле. Тук на върха на кулата беше затворен, но не и победен.
Така минаха две години, а след поредната безсънна нощ, когато посрещна изгрева, видя на стената на кулата една пеперуда.
- Добро утро! - каза пеперудата. - Дошла съм, за да върна един стар дълг. Преди две години сте пощадили живота на баба ми и ви дължим живота си. Скоро ще дойдат и другите. Ето погледнете!
Никога в живота си не беше виждал толкова пеперуди. Идваха от всички посоки и закриха дори и слънцето. Само че, защо му бяха те. Нужна му беше армия от воини, а не от малки беззащитни пеперуди.
- Много мило, но безполезно! - засмя се той. - Не можете да ми помогнете, а и дори не знаете, какво ми е нужно.
- Ще ви помогнем да се освободите оттук. Всяка от нас носи тънка нишка от какавидата, от която се е излюпила. Нишките са слаби, но ще изплетем от тях въже, които нищо не може да скъса. Ще се хванете за въжето, а ние ще ви отведем далеч оттук. Ще бъдете свободен.
Не се замисли и за миг. Сграбчи въжето и усети, как тялото му полита във въздуха. Под себе си виждаше кулата, крепостта и суетящите се хора. Ставаха все по-малки и малки, докато ги изгуби от погледа си.
- Хей! Благодаря! - извика. - Само че, къде отиваме? Къде ще ме отнесете сега?
- Горе в планината има една селце, където никой няма да ви намери. Там никой не ви познава. Ще можете, да започнете живота си отново и да доживеете дните си спокойно.
- Искате да кажете, че ще бъда обикновен човек? Че до края на дните си, ще трябва да се крия? По-добре, да не ме бяхте спасявали! Животът е ценен, само когато си на върха, изпълнен с енергия, сила и власт!
Погледна надолу, затвори очи и се пусна от въжето...

Няма коментари:

Публикуване на коментар