Топлото

Преди векове, Боговете ходели по Земята сред хората. Понякога били строги и жестоки, за да напомнят на хората, кой командва. Друг път били милостиви и срещу дребен подкуп, изпълнявали всякакви странни прищявки на хората.
Един ден хората срещнали един Бог в добро настроение и решили, да го помолят за нещо, което ги мъчело отдавна.
- Благодарим ти, Боже, за всичко, което си направил, правиш и ще направиш за нас! Благодарим ти и за нещата, които няма да направиш, защото ти си всемогъщ и мъдър и знаеш по-добре от нас, какво ни е нужно. Днес ти принасяме в дар два бика, които ще бъдат убити и изгорени в твоя чест. Ако ни разрешиш, бихме искали, да те помолим нещо. Може ли, Всемогъщи?
- Направете биковете три и казвайте! - отвърнал благосклонно Богът.
- Не искаме студ през зимата, Боже!- рекли хората. - Искаме през зимата, да ни бъде топло, както през лятото! Искаме дори, да ни е по-топло!
- Хм! От тридесет и осем до четиридесет градуса стигат ли ви?
- Стигат ни, Боже!
- Добре! - засмял се Богът. - Днес съм в настроение и ще изпълня молбата ви.
Засмял се Богът и създал Грипа...

Пътищата

Един човек навършил сто години и неочаквано се озовал в центъра на вниманието на всички. Събрали се знайни и незнайни роднини, че от телевизията дошли да го снимат. Честити ли му годишнината го затрупали с въпроси.
-Как доживяхте до такава възраст?
-Каква е тайната на дълголетието?
-Вечния живот възможен ли е?
-Сигурно ви е било много трудно толкова дълго време, да следвате неотклонно своя път?
-За другите неща не зная.- замислил се старецът.- Обаче за пътя, не беше трудно. Просто го следваш и толкова. Лесно, трудно няма значение. Каквото за другите, това и за мен. Трудното беше, да подмина хилядите лесни пътища, които не водят доникъде.

Знанието

Преди много, много години в една далечна страна живеел най-великият владетел на света. Царството му било необятно, армията му огромна, а богатството му никой не можел да оцени. Нямало друг владетел на света, който да се сравнява с него и дори Боговете не смеели да излязат насреща му.
Дали наистина било така, никой не знае. Владетелят живял преди много години и всичко за него знаем само от летописците. Само техните текстове са останали, но летописците винаги са пишели, за да си заслужат хляба и пишат това, което е приятно на този, който им го дава.
След време хората се чудят дали наистина е било така, както е описано. Задават въпроси, но няма кой да им отговори и накрая приемат написаното за истина.
Летописците описали царуването на великия владетел. Описали го, както се искало от тях и част от написаното искам да споделя. Ако имате въпроси, не търсете отговорите в текста. Не търсете, дори и въпроси в него. Той просто повтаря написаното от летописците.
Владетелят наистина бил велик и управлявал най-великото Царство на света. Управлявал го с желязна ръка и всеки от поданиците му знаел това. Всеки от поданиците му знаел задълженията си от раждането до смъртта си и ги изпълнявал, без да задава въпроси. Не задавал въпроси, защото знаел, че никой не ще му отговори, а и защото всеки въпрос бил наказван със смърт.
Владетелят ненавиждал въпросите. Във всеки въпрос виждал заплаха и бунт, независимо по какъв повод бил той. Знаел, че често хората задавали въпроси, просто защото не знаели нещо, но това не го успокоявало.
Палачите отсичали главата на всеки, който дръзнел, да зададе въпрос, но винаги се намирали нови и нови. Един ден владетелят решил, че е намерил как да спре омразните въпроси. Решил да събере всички знания на света и всеки да има свободен достъп до тях. Така вече всеки, който зададял въпрос, нямало да има оправдание.
Събирането започнало веднага. Хиляди хора се занимавали със събиране на човешките знания. Хиляди ги квалифицирали и подреждали в изградената специално за това сграда. Хиляди упътвали желаещите да потърсят нещо сред този огромен архив.
Минали години и много пъти се налагало да разширяват архива. Всеки ден постъпвали нови и нови знания, а краят не се виждал. Всеки ден, се налагало хората, които ги събирали, класифицирали и съхранявали, да се увеличават.
Никой не знаел, кога и дали ще се събере цялото човешко знание на едно място, но дори събраното било нещо, което никой не бил виждал. Хората казвали, че това е едно от чудесата на света и владетелят доволно се хвалел на всеки свой гост.
-Погледнете! Тук е събрано почти цялото знание на човечеството. Огромно е, а всеки ден към архива се добавят нови и нови знания. Надявам се, че скоро всички знания, ще бъдат събрани.
Гостите възторжено клатели глави ръкопляскали, но един ден се случило нещо, различно. Един старец дълго обикалял и гледал събраните знания, но не бил очарован.
-Огромно е, но не струва! - рекъл старецът накрая.- Това не е човешкото знание.
-Не знаеш какво говориш, старче!- ядосал се владетелят.- Тук са събрани отговорите на всичките въпроси на света.
-Да, отговорите са тук, но те не са най-важното.- отвърнал старецът.- Те са просто следствие на въпросите, а тях ги няма тук. Ако не са въпросите, които хората си задават всеки ден, всяко знание е непълно.

Палачът

Свещта догаряше, но на никой от присъстващите в малката стая, не му беше до това. Сенките им се сливаха върху стените в една, прегърбена и зловеща, като смъртта, която днес щеше да прибере живота на един от тях.
Отиваше си човек, от когото всички тук се страхуваха. Всички го избягваха и дори мисълта за него, караше душите им да потръпват. Отиваше си Великият палач на царството.
Никой не помнеше откога беше на тази длъжност. Никой не знаеше, колко живота беше отнел. Никой не знаеше, колко самопризнания беше изтръгнал. Знаеха само, че няма друг като него.
За дългите години служба, нямаше нито един ден отсъствие. Изпълняваше работата си педантично, точно и чисто. Не правеше грешки, не проявяваше нехайство или милост. Не можеше да бъде подкупен, не се интересуваше и от наградите. Живееше, за да бъде палач и то не какъв да е.
Живееше, за да бъде Великият пазач. И беше...
Днес край смъртния му одър се бяха събрали всички велики хора на царството. Може би повечето нямаше да дойдат, защото сянката му ги стряскаше дори и на сън, но Царят беше тук и нямаше как да отсъстват.
-Никога повече няма да има втори като него!- промълви Царят.- Той беше роден за това. Твърд и неуморим. Винаги съм искал да зная, какво му дава сили, но така и не попитах.
-Няма да има! - съгласи се Генералът.- Беше велик. Велик и известен, дори повече от най-големите герои на царството. Сигурно желанието за слава го е водело. От него би станало отличен воин!
-Славата е нещо преходно!- промълви Съдията.- Няма начин това да е била опората му.  Желанието да служи на справедливостта и закона го е водило. От него би станало отличен съдия.
-О, не!- възрази Поетът.- Само силни чувства могат да са източник на такова постоянство. Водела го е любов. Или пък омраза. Или пък и двете, но са били с голяма сила. Сигурно от него би станал велик творец.
-Говорите за земни и временни неща.- намеси се Свещеникът.- Ако беше така, той отдавна би бил смазан от това, което вършеше всеки ден. Само Вярата би могла да му даде сила толкова дълго и той я е имал повече от всички нас. От него би станал отличен служител на Бога. Само...
-Млъкнете, глупаци!- прекъсна го глухия глас на умиращия.- Суета, справедливост, чувства, вяра... Все неща, които винаги съм презирал. Все неща, които са били в излишък в хората, чийто живот отнемах. Те не им дадоха сила, дори да умрат достойно.
-А, какво те водеше? Кое ти даваше сили? Коя беше причината, да си винаги толкова уверен в това, което правиш?
-Причина ли?- промълви умиращият.- Никога не съм имал причина за това което правех. Това беше моята работа и я вършех. Ако търсех причини, ако ми бяха нужни оправдания, никога нямаше да върша това.
Свещта потрепери и угасна, но никой не помръдна от мястото си.
-Ако търсех причини, ако ми бяха нужни оправдания, никога нямаше да правя това...- промълви Царят.- От него би станал велик владетел...

Социално

През тази година зимата се забавила, да дойде в старата гора. Минала Коледа, минала и Новата година, а времето приличало повече на пролетно, отколкото на зима.
Само че, на зайците не им било до времето. Не се радвали на слънчевите дни, нито на свежата трева, която била покарала тук там. Имали си ядове, които не ги оставяли нито денем, нито нощем.
Проблема на Зайците бил всъщност един. Един проблем имали, обаче той бил огромен, с голяма уста изпълнена с остри зъби и свиреп нрав.
Вълкът тази година бил по-жесток от всякога. Преследвал нещастните зайци, денем и нощем и не минавал и ден, без някой от тях да стане жертва на ненаситния злодей.
В други години Вълкът, похапвал и други животни. Често слизал в полето, да похапне крехко агнешко, а и се случвало да се запилее по чужди гори и да се върне чак напролет.
Омръзнало им на зайците и решили да вземат мерки. Всъщност нямали голям избор за мерките. Били страхливи, слаби и нямали важни приятели и направили единственото, което можели. Отнесли въпроса до Лъва. Той бил Цар на Гората, той създавал законите и раздавал правосъдие.
Отишли зайците при Лъва. Казали си болката и поискали съд за Вълка. Съд строг и справедлив, какъвто заслужавал.
-Хм!- намръщил се Лъвът.- Аз съм най-добрия и справедлив владетел, който тази гора е имала. Милея за доброто на всеки един от моите поданици, а вие сте най-многобройните от тях. Обаче съд за Вълка няма да има!
-Но, защо?- осмелили се да запитат зайците.
-Защото се месите в неща, които не разбирате!- отсякъл Лъвът.- Оплаквате се просто защото обичате да се оплаквате и стоварвате собствените си проблеми, върху мен и моето справедливо управление.
-Но, Вълкът...- опитали се да се обадят Зайците.
-Вълка, та Вълка! Стига!- изревал Лъвът.- Аз съм го назначил и съм му разпоредил, какво да прави. Лично аз! Защо съм го направил ли? Ами за ваше добро глупаци такива!
-За наше добра ли?
-Ами, да! Това което не разбирате с глупавите си главици е, че Вълкът всъщност не е жесток и лаком. Той провежда отлична социална политика, която аз съм утвърдил и всичко, което прави е заради вас. С всяко свое действие, което му струва много усилия, той прави заешкото ви общество, по-добро и справедливо. На всичко отгоре си навлича неблагодарността не само на вас глупаци такива, а и на цялата гора.
-Но, как?
-Ами така! Не виждате ли, че вълкът не ви яде наред, а спазва точно определена програма? Например миналата седмица изяде заека Кривия зъб. Защо го изяде? Ами защото този разбойник ядеше два пъти повече моркови от всеки друг от вас. Ако всички бяха лакоми като него, само за година в гората няма да остане нищо за ядене.
-Виждате ли, какво добро ви е направил този, който искате да съдя?- продължил Лъвът.- Следващия изяден, на когото не помня името, беше натрупал повече запаси, отколкото трима от вас. Как се трупат такива запаси? С честен труд ли? Глупости! Най-вероятно ги е откраднал от вас, а Вълкът просто възстанови справедливостта. Разбирате ли сега, че всичко, което прави Вълка е само във ваш интерес? Социално и справедливо!
-Не е вярно!- прекъснал Лъва един от зайците.- Вчера този изверг изяде пет малки зайчета, дето нямаха и година още! Какво са направили те, за да бъдат изядени? Кое му е социалното и справедливото?
-Е, не съм запознат с този случай.-- засмял се Лъвът.- Обаче съм сигурен, че е имало основателна причина за това. Причина, която пази само и единствено вашия интерес. Може зайчетата да са носели в себе си опасен вирус, който щеше да погуби цялата ви общност. Може в малките им телца, да са се криели бъдещи злодеи. Или пък тези наглед беззащитни зайчета, да са поставяли под съмнение, мъдрата ми политика и социална стратегия. Последното е по-опасно от всички злини, които могат да се случат на гората. Ако някой поставя под съмнение моята мъдрост, справедливост и доброта, как ще имам сили, да мисля и се грижа денонощно за вас? В този смисъл вече зная и името на следващия, който ще бъде изяден. Нали и вие го знаете?
Никой обаче не отговорил на Лъва. Зайците се били пръснали и бягали с всички сили. Всеки от тях изпитвал съмнение, че точно той щял да бъде следващата жертва.
Не, че бил нещо специално, но когато социалната политика се постави на вълча основа, края на всеки заек е само един.

Вирус

В първите минути, когато сирените завиха, не можа да разбере, какво се е случило. Прибра внимателно пробата, с която работеше във фризира. Разчисти плота и изхвърли всички инструменти в контейнера, а след това влезе в кабинката за обеззаразяване и търпеливо изчака, докато индикатора не светна в зелено.
Пристъпи към вратата, но за разлика от друг път тя не се отвори веднага. Върна се обратно, огледа помещението, но не не откри никакъв пропуск в действията си. В Центъра се правеха учебни тревоги всяка седмица и всеки детайл от действията на персонала бяха обработени до съвършенство. Автоматиката свързана с централния компютър, следеше и коригираше за всички възможни грешки, но в случая най-вероятно проблемът беше в нея.
Пристъпи отново към вратата и този път тя се отвори. Премина още няколко помещения за сигурност, чудейки се защо сирените не млъкват, но нямаше кого да попита. Свободните разговори не бяха по правилата и с колегите говореха само по служба.
Навън времето, както винаги беше прекрасно. Понякога му се искаше, да види върху изкуственото небе поне едно тъмно облаче, но това не беше предвидено в програмата. Погледът му се спря на сградата на Кметството. Върху екрана беше изписана цифрата 8 546 433 2_ _.
Последните цифри се сменяваха с бърз ритъм и цифрата постоянно нарастваше въпреки мерките. Заразените се увеличаваха с всяка минута, а новините започваха и завършваха с данни за броя на заразените.
От деня, когато го засякоха за първи път, бяха минали десет години. Така и не установиха източника. Никой не знаеше, дали беше естествена мутация или създаден в някоя военна лаборатория. Знаеше се само, че беше изключително заразен.
Тук в под купола в Града, беше единственото безопасно място, но нямаше как да се поберат всички хора. Тук беше и единственото място, където зад непристъпните стени на Центъра все още търсеха противодействие на вируса. Бяха разгадали целия му геном, открили бяха хиляди причини, които увеличаваха активността му, но засега унищожаването му беше непостижима цел. Той не загиваше нито при високи, нито при ниски температури, не му пречеше налягането или липсата на кислород. Дори унищожаването на носителя му, не го убиваше.
В Азия пред година бяха опитали да убиват и изгарят заразените, но това не спря епидемията. Тя избухваше на нови и нови места и завладяваше цялата планета. Според последните новини, вирусът беше засечен на международната станция на Луната и след обявяването на карантината, връзката с нея прекъсна.

Тук обаче вируса беше под контрол. Знаеше, че рано или късно, щяха да открият как да го обезвредят. Всъщност може би това беше излишно. Просто трябваше да изчакат зад стените на Града, докато заразата сама изчезне.
Разходи се безцелно, а след това реши да се обади на Ина. Не я беше видял сред напускащите Центъра. Може би беше излязла сред първите, или беше на някой от многобройните курсове, в които непрестанно се включваше.
Нямаше конкретна причина, но напоследък се улавяше, че му беше приятно да говори с нея. Обичаше гласа ѝ, дори когато му диктуваше скучните резултати от пробите.
Телефонът ѝ беше изключен, затова опита на домашния, но и там никой не вдигна. Може би просто беше забравила да зареди батерията, но тя никога не забравяше такива неща.
Реши да се върне в Центъра. Днес нямаше работа, но някакво лошо предчувствие го водеше натам.

Влезе, кимна на портиера и пътьом погледна таблото с новините. Изчака търпеливо, докато системата го идентифицира по ириса, облече работния си костюм и влезе в лабораторията.
Подреди внимателно папките с последните изследвания и извади пробата, над която работеше преди тревогата. Отвори епруветката, свали шлема си и се усмихна на камерата за наблюдение.
Сирените завиха, но той остана на мястото си. Екипът щеше да се погрижи за всичко. Процедурите бяха ясни и отработвани хиляди пъти.

Валеше студен дъжд, а небето беше тъмно. Някъде в далечината проблясваха светкавици, но звука не стигаше до него.
Всъщност не чуваше нещо, дори и думите, които му казваше Ина. Гледаше усмивката ѝ и му се струваше, че ореол е обгърнал косите ѝ. Усмихна се и пристъпи към нея.
-Обичам те!- чу гласа ѝ.
-Това ли било?- прегърна я и я притисна към себе си.
-Нима е малко?
-Обичам те!
Дъждът беше студен, но не усещаше студ. Може би вирусът беше виновен. Може би... Всъщност нямаше значение...
8 546 576 8_ _.

Защо свети Слънцето?

Някога, преди много години, хората почитали Слънцето, Луната и звездите, като Богове. Кланяли им се, принасяли им жертви и им издигали паметници, но всъщност не знаели почти нищо за тях.
Нямало и как да знаят повече, защото в онези времена хората знаели много малко неща, а който научел нещо ново си го пазел за себе си.
Освен това за разлика от днес, се ценели повече практичните знания. Да можеш за запалиш огън сам, било по-ценно от това, да помниш числото Пи до двадесетия знак след десетичната запетая. Да можеш да изковеш меч или да направиш глинено гърне, пък съвсем логично било по-ценно от знанията по аналитична химия.
С времето обаче нещата се променили. Хората осъзнали, че всички неща на този свят са свързани, а знанието разкривало връзките и давало нови възможности. Всеки ден научавали нови и нови неща и се появила нова категория хора, които се занимавали основно с натрупване на нови знания. Тези хора се наричали учени и не само трупали знания, но и ги споделяли с другите.
Това не било безопасна професия. Самия процес на научаване на нови неща, не винаги бил безопасен, но по-опасно било споделянето на наученото. Новите знания, често били в противоречие на старите, а хората още в онези времена предпочитали да не знаят нещо, отколкото някой да им каже, че това което мислят, че знаят не е вярно.
Например съвсем споделянето на съвсем елементарни нови знания за Слънцето, луната и звездите, можело да е с фатални последици.
-Ваше Величество, появи се още един луд!- втурвал се разтревожен придворен при някой от тогавашните владетели.
-Този пък какво твърди?- питал с раздразнение владетелят.
-Твърди, че Земята е кръгла!- прошепвал тихо придворният.- Казва още, че тя се върти около Слънцето и била много ама много по-малко от него.
-Хм!- замислял се Владетелят.-Щом е толкова сигурен, отсечете му главата и нека демонстрира с нея, как точно става това!
Е, не винаги краят бил такъв. Някой владетели не обезглавявали носителите на нови знания и лоши новини. Някои ги изгаряли, други давели или пък им осигурявали доживотен подслон, за да имат време на спокойствие, да развиват и допълват знанията си.
Новото обаче си пробивало път. Бавно и трудно, по побеждавало. С годините владетелите все повече и повече ценели новите знания.
-Чудесно!- пляскал с ръце поредният просветен монарх.- Описвате така образно, как Земята се върти около Слънцето, че се замаях. Искам утре всички мои поданици, да бъдат запознати с новото знание! А случайно да знаете, как се превръща оловото в злато? Мога да спонсорирам изследванията ви, срещу превръщането на някой и друг тон.
-Това не е лесно, Ваше Величество!- мрънкал ученият, наблюдавайки с безпокойство брадвата на палача.- Трябва ми по-добро оборудване, малък екип и време, разбира се. Не искате ли вместо това, да ви споделя още някое ново знание. Знаете ли например, защо Слънцето свети?
-О, та това е отдавна известно!- усмихвал се доволно владетелят.- Всеки на тази земя знае, че Слънцето свети, защото отразява светлината, която се излъчва от мен! По-добре не си губи времето, а се захващай с добиването на злато!
...
Някога, преди много години, хората почитали Слънцето, Луната и звездите, като Богове. Кланяли им се, принасяли им жертви и им издигали паметници, но всъщност не знаели почти нищо за тях.
Само че, това било отдавна. Тогава знанието било достъпно за малцина, а който знаел нещо, го пазел за себе си.
От тогава много неща се променили. Хората научили много нови неща и се оказало, че новото често пъти било напълно различно от старото. Само две неща останали неизменни и ще останат неизменни, докато свят светува. Хората винаги са знаели едното и са търсели отговор за другото.
Нали знаете, защо свети Слънцето? Да, разбира се! Това е първия стълб на знанието, който е вечен. Ако някой ден научим и как да добиваме злато от нищо, ще имаме и втория незаменим стълб на знанието. Какво повече ни е нужно?

Атлас

Дълги години Атлас крепеше небето на плещите си. Ден и нощ цялата му енергия беше съсредоточена в това.
Тежестта беше огромна, но Атлас не се оплакваше. Знаеше, че това беше неговото наказание, но отдавна не го приемаше така. Вярваше, че върши нещо полезно за хората. Вярваше, че това, което прави е важно за света. Може би най-важното, защото ако небосводът захлупеше Земята, всичко свършваше. Нямаше да има повече нито хора, нито Богове. Нямаше да има светлина и мрак, добро и зло, любов и омраза, радост и скръб.
Вярата му давеше сили, а Атлас се нуждаеше от тях. Беше Бог, но и силите на Боговете имат предел.
Ден след ден, месец след месец, година след година, тежестта на товара смазваше костите му. Тежестта изцеждаше силите му и го превиваше към Земята.
Атлас търпеше това, но имаше нещо по-лошо. Тежестта смазваше и вярата му, а с всяка частица загубена вяра, силите му намаляваха и намаляваха.
Един ден Атлас рухна. Тялото му отказа, да го слуша, мисълта му изключи о той рухна, като отсечено дърво върху Майката Земя.
Дълго Атлас лежа безчувствен. Цяла вечност беше нужна, да дойде се съвземе.
Минаха векове и един ден, Атлас отново отвори очи. Беше Бог, а Боговете не умираха. Силите им бяха неизчерпаеми, а и Майката Земя му даде от своите сили.
Отвори очи Атлас, но нямаше желание за живот. Беше се провалил и нищо повече нямаше значение. Небосводът беше захлупил Земята и всичко беше свършило. Нямаше вече нито хора, нито Богове. Нямаше светлина и мрак, добро и зло, любов и омраза, радост и скръб.
Нямаше нищо.... Освен него.
Атлас се стресна и скочи на крака. Как така той още беше жив и здрав? Огледа се наоколо и застина. Земята си беше на мястото, пълна с живот, както винаги. Небето също беше там горе. Горе се бяха и Слънцето и Луната, горе си бяха и всички звезди, които беше броил в милионите безсънни нощи.
Огледа се Атлас наоколо. Огледа небето там горе, огледа Земята пълна с живот и погледа му се спря на една старица.
Старицата беше много стара. Косата и беше бяла, като сняг, по лицето и имаше повече бръчки, отколкото звезди на небето, а тялото и беше прегънато на две от годините.
-Здравей, бабо! - поздрави я Атлас.- Ти си живяла дълго и сигурно знаеш и помниш много. Аз викове наред крепих небето на раменете си. Поддържах небосвода, до последните си сили, но един ден повече нямах сили. Паднах и небето захлупи Земята. Поне така би трябвало да е, защото нищо не си спомням. Не зная, колко време съм бил в несвяст, но днес когато отворих очи видях, че всичко си е на място. Небето си е горе и сякаш никога не е падало. Кажи ми кой го крепи сега? Кой е поел моя товар?
-Ех, момче!- усмихна се тъжно старицата.- Крепил си небето, а? Много хора и Богове съм видяла, които са твърдяха същото. Някога и аз мислех, че ако не цялото небе, поне частица от тежестта му е върху моите рамене. Мислех и вярвах в това, но с годините разбрах, че не е вярно. Независимо дали е човек или Бог, всеки носи само своето бреме на раменете си. Понякога е леко и не го усеща. Друг път му се струва, че товара е голям, колкото целия свят. Някои имат сили, а други рухват бързо. Накрая обаче всеки разбира, че през целия си живот е носил само своя товар, само своя небосвод, само своята мъка или радост. Само своята...

Най-желаните

Имало едно време едно царство...
Всъщност по онова време имало много царства. Имало големи и малки царства, имало богати царства и бедни царства, имало...
Много били царствата по онова време. Много били и царете, но още повече били принцовете и принцесите. Било време на царствата, царите, принцовете и принцесите и приказките за тях.
Всеки ден в някое от царствата за ръката на някоя принцеса се водели люти битки. Състезавали се принцове от цял свят, но само един побеждавал. Той получавал ръката на принцесата,половената или цялото царство, а понякога и сърцето ѝ. Получавал и приказка, в която накрая всички заживявали щастливо.
Победителят получавал своята награда, а победените принцове отивали в друго царство, където подновявали борбата си, за ръката на поредната принцеса.
Принцовете били много, но и царства имало на всяка крачка, а и принцесите имало в изобилие. Накрая всеки принц намирал своята принцеса и заживявал с нея в своята приказка.
Един ден обаче, точно в разгара на състезанието за ръката на поредната принцеса, сред принцовете тръгнал слух. Никой не знаел, кой пръв споделил новината, но скоро всички принцове я научили.
В далечно царство, накрай света живеела най-прекрасната от всички принцеси. Била най-красивата и най-умната, но...
Най-прекрасната принцеса на света, била решила да не се омъжва. Казвала, че на света няма принц, който да е достоен за нея. Нямало и никога нямало да има.
-Сигурно е грозна, като смъртта!- засмял се един принц.
-И определено не е толкова умна, колкото казват!- допълнил друг.
-Чух, че тя дори не е принцеса!- допълнил трети.
-Не ме интересува!- отсякъл принцът, който почти бил спечелил състезанието.- Обаче сега се сетих нещо... Забравих си късметлийския пръстен в къщи. Ще оттичам да го взема и веднага се връщам.
-Аз пък оставих вратата на царската изба отворена. - сетил се друг принц.- Ще изтичам да я заключа и се връщам веднага.
Не минал и час и всички принцове се сетили, за някоя важна задача. Яхнали конете си и хукнали, да я свършат, като обещали скоро да се върнат.
Само че, не се върнали, а се видели отново чак след седмица. Видели се в далечното царство, където живеела най-прекрасната принцеса на света.
Нахълтали принцовете в двореца на тамошния цар и поискали от него, да организира състезание за ръката на принцесата.
-Ама момчета....- опитал се да възрази Царят.
-Млък!- изревали принцовете.- Или организираш надпреварата или ще сравним това място със земята.
Царят навел глава и се подчинил. На другия ден започнала най-трудната надпревара, в която принцовете били участвали. Изпитанията били от трудни по-трудни, но нито един от тях, не помислял, да се откаже.
Минал месец, минали два, минали три месеца в борба, но един ден царят събрал принцовете и им съобщил, че повече така не може. Нямало изпитание, на което да не ги бил подложил, а победител нямало.
-Добре, де!- отвърнали принцовете.- Щом така не може да се излъчи победител, нека принцесата сама да го избере!
-Ама момчета....- рекъл Царят.- Точно това няма как да стане. Щях да ви го кажа още в първия ден, но не ми дадохте, да се изкажа. В това царство няма и никога не е имало принцеса...
После.... После било страшно, да се слуша и гледа, а на другия ден принцовете си тръгнали. Тръгнали да търсят царства, в които имало принцеси.
Минали през едно царство, но там нямало принцеса. Минали през второ царство, но и там нямало. Минали през трето, но там също нямало принцеса.
Променили посоката, но в колкото и царства да питали, никъде не открили принцеса. Принцесите били изчезнали сякаш в дън земя.
Питали принцовете, питали, но никой не знаел къде са отишли принцесите. Накрая започнали да питат наред и намерили една старица, която си спомнила нещо важно
-Принцесите ли? Не зная! Отдавна не съм виждала принцеса. Обаче се сетих, че преди месец или два оттук минаха много принцеси. Не казаха къде отиват и защо, обаче точно преди това чух интересна приказка. Приказка за някакво царство накрай света, където живеел някакъв принц. Само че, не бил някакъв обикновен принц, като вас, а най-красивия и умен принц на света. Бил толкова красив и умен, че се зарекъл да не се жени никога. Нямало на света принцеса, която да била достойна за него.
-Ако ме питате мен, сигурно този принц, не е нито толкова красив, нито толкова умен.- засмяла се старицата.- Сигурно, дори не е принц. Само че, ако бях по-млада, щях да яхна коня и да отида да проверя. Ако бях принцеса, със сигурност щях да проверя. Знае ли човек, къде може да се случи неговата приказка. Знае ли....

Нова Година, нов късмет!

Честита Нова Година!
Честита 2014 Година!
На всички приятели, които влизате тук искам да пожелая една по-добра година, в която мечтите и желанията ви, да се сбъднат!
Бъдете здрави и щастливи и нека късметът бъде с вас през цялата година!


Да, късметът е важно нещо и не напразно, хората казват:
Нова година, нов късмет!
Казват хората и са прави, защото късметът си е важна част от нашия живот. Вярно е, че трябва да му помагаш и ти, но ако него го няма в точния момент, ако не получиш малко помощ, когато се нуждаеш, усилията ти често са напразни.
Късметът си е късмет. Не става въпрос за този, който ще ви помогне да спечелите от тотото, но пък и той не носи вреда на никого.
Късметът е свързан и с човешкото щастие. Нали си спомняте Щастливеца- Алеко Константинов? Няма начин да не го помните. Извадил човекът невероятен късмет и се родил на първи януари. Пък и не криел късмета си. Сам си избрал псевдонима за да прави скомина на враговете си. Направо да му завидиш!
Е, Алеко си е знаел, доколко е бил наистина щастливец. Всъщност дори рождената му дата, не е толкова късметлийска. Истината е, че е роден на 13 януари по нов стил, а какъв късмет може да има в цифрата 13?
Обаче вярата в късмета и щастието винаги са предпоставка, да помогнем на нещата да се случат. Затова вярвайте в късмета си. Вярвайте в щастието си. Вярвайте, че каквото и да е било досега, в Новата Година ще имате всичко, което желаете.
Нова година, нов късмет!