Разказани приказки и приказни разкази

Днес получих поръчаните книги на новата си книга „Разказани приказки и приказни разкази“ от печатницата и вече спокойно мога да приемам заявки да книгата. Вече оставих екземпляри в градската библиотека и изпратих на първите, които поискаха книгата.


Ако искате да я получите и вие, пишете на имейл:

vl.kabranski@abv.bg

или се свържете с мен на лични чрез профила ми във Facebook. Разбира се хората, с които имам лични контакти могат да си я поръчат и лично.
Нужни са ми двете ви имена, телефонен номер и удобен за вас офис на Еконт. Освен това, ако искате автограф уточнете и за кого да е. Книжката се заплаща при получаване, а цената е 12 лева плюс около 4.50лв за доставката. Най-вероятно ще изпращам поръчаните книги в събота и в понеделник ще са при вас.
Да не забравя да спомена, че както и за първата книга „ Страната на фантазиите“ съм приготвил електронен вариант, който ще предоставя на всеки, който пожелае безплатно, без значение дали е поръчал книгата. Ако можех щях да раздавам безплатно и хартиения вариант, но за съжаление не мога да си го позволя.
Днес уточнявах и една изненада. Този път реших, книгата да има представяне в родния ми град. Ще е в градската библиотека в края на другата седмица, но датата и часа ще ви кажа, когато всички детайли са уточнени.
Благодаря на всички, които казаха добри думи за „Страната на фантазиите“. Надявам се и „Разказани приказки и приказни разкази“ да ви хареса. Не беше планирана за тази година, но така се случиха нещата и не съжалявам.

И още нещо. Понеже получих запитвания и за първата книга, поръчах и малко екземпляри от „Страната на фантазиите“. Ако някои иска първата книга или и двете, ще мога да ги осигуря.

Долната земя

– Има някаква грешка!
– Няма грешка! – отсече най-възрастният от тримата съдии. – Присъдата ти е окончателна и не подлежи на обжалване.
– Но, как? Съзнавате ли, какво сте отсъдили? Откакто се помня, никой не е бил пращан в Долната земя. Аз съм първият и защо? Подигравал съм се на членовете на Съвета. Че то всички го правят.
– Че си първия, първият си. Много се колебахме, но няма друг начин. Пращаме те още утре и изпълнението на присъдата ще се предава пряко по всички канали. Ако това ще те утеши, причината не е в теб. Прегрешението ти е дребно, но Съветът реши, че хората съвсем са се разхайтили и трябва да се случи нещо извънредно, за да се възстанови реда.
– Но, как в Долната земя? Та там сигурно е ужасно! Ще се гърча вечно в страшни мъки, без никаква надежда за спасение. Не може ли да ми наложите друго наказание? Например бих приел без възражения да ми бъде прекъсната кабелната телевизия за една година. Или пък, мога да бъда отстранен и от седмичните обсъждания на решенията на Съвета.
– Млъкни и се примири със съдбата си! Присъдата е произнесена и няма връщане назад.
– Да млъкна ли? Не сте познали! Лесно ви е на вас, но аз ще страдам в ужасната Долна земя. Долната земя... Не! Не мога да го възприема! Защо? Защо аз? Защо не ме изпратихте на Горната земя? Може сега да съм в нарушение, но три години подред печелех наградата за порядъчност. Никой друг не го е правил и дори имам грамота за това от Съвета.
– Престани да се оплакваш! Каквото и да говориш и правиш, утре присъдата ще бъде изпълнена. Освен това, може пък да не е чак толкова лоша.
– Да не е толкова лошо ли? Какво по-лошо може да има от Долната земя. Там цари вечен мрак и студ сковава всичко, освен ако потоците лава на някой вулкан не го изпепелят преди това. Мястото е най-ужасното, което може да съществува, а дори не искам да си представя, какви са хората, които живеят там.
– Всъщност никой не знае, какви са хората там. Никой не знае и какво представлява Долната земя. Не знаем нищо и за Горната земя. Никой никога не е отивал нито горе, нито долу. Приели сме, че в Горната земя всичко е идеално, а Долната е нейна противоположност, но може да е обратното. Може пък Долната, Горната и нашата земя да са еднакви. Ако това ще те утеши малко, ти ще бъдеш един вид откривател. Пионер изследовател, който ще е наш пръв пратеник в Долната земя.
– Тия ги разправяй на друг! Ако беше хубаво, нямаше да изпращате мен, а сами щяхте да се уредите.
– Хей! Няма смисъл да оглеждаш прозорците. Бронирани са и няма начин.
– Спокойно! Не мисля да скачам. Няма да ви разваля програмата. Искам само да погледна този свят за последно. Може би това е последната приятна гледка в живота ми.
Не виждаше нищо. Погледът му беше замъглен от сълзите и не стана по-добре, дори когато опря чело в прозореца. Усети само студ. Студ, като този в Долната земя. После загуби съзнание и всичко стана черно.

Загуби съзнание и когато го пуснаха в дълбоката шахта, която би трябвало да води към Долната земя. Опита се да извика, но скоростта изкара въздухът от дробовете му. Усети, че се върти, после стана тъмно и тихо и реши, че това е краят.
– Дотук добре! – спомни си един стар виц.
– Дотук добре! – повтори и загуби съзнание.

– Ти дойде от Горната земя! Видяхме те.
Две хлапета ухилени до ушите го гледаха и се побутваха едно друго. Над тях в синьото небе светеше слънцето, а вятърът гонеше две бели пухкави облачета.
– Дойде от Горната земя! Признай си! Видяхме те и ще разкажем на всички! – не спираха хлапетата, но той не ги слушаше.
Гледаше нагоре и не можеше да се насити на гледката. Слънце, чисто небе и бели облаци... Никога не беше предполагал, че може да е толкова красиво.
Беше виждал стари картини и снимки от далечното минало, но не им вярваше. Мислеше, че са измислени, също като филмите, които се въртяха по кабелната. Откакто се помнеше, небето беше мръсносива пелена, а слънцето само бледо сияни е зад нея.
– Ще ни разкажеш, нали? – хилеха се хлапетата. – Ще ни разкажеш за прекрасната Горна земя. За чудесата ѝ и за хората, които живеят там.
Изправи се бавно, погледна над главите на хлапетата и се вцепени. До където погледът му стигаше се простираха яркозелени полета, покрити цъфнали цветя.
Зелени полета, цветя... Знаеше какво представляват, знаеше дори имената на някои от тях, но никога не беше вярвал, че някога са съществували. Старите хора казваха, че ако още съществуват, то то е само на Горната земя. Горната земя, където никой не беше отивал, откакто свят светува.
– Ще разкажеш на всички! – бъбреха развълнувани хлапетата. – Ще дойдеш с нас в селото и ще разкажеш на всички за Горната земя. Ще ни разкажеш за Горната земя, защото има хора, които твърдят, че тя не съществува. А ти дойде от там. Видяхме те.
– Ще ви разкажа. Ще разкажа на всички. – промълви усмихвайки се, а очите му се замъглиха неспособни да поемат цялата красота наоколо.
– Ще ви разкажа за най-красивата земя, която някой, някога е виждал. Ще ви разкажа...

Седмицта 42

Седмица на крайности. Започна така:


А после облаците покриха небето.


Обаче облаците не винаги са предвестници на дъждове и бури. Понякога са просто красиви.


Друг път изглеждат като река, по която можеш да пътуваш до края на света.


Неприятностите отминават, а слънцето изгрява всяка сутрин.


Изгрее ли дори за кратко, цветята отново ще цъфтят,


а пеперудите ще разперват крилете си.


Рано или късно разбираш, че лошите неща са само отражения


и времето ги отмива, както водата речните камъни.


В момента мисля предимно за новата книга. Вече изпратих файловете до печатницата и чакам, първата бройка.

Втората книга

Ако някой ми беше казал преди година, че ще издам две книги през тази, щеше да ме разсмее. Когато през април излезе „Страната на фантазиите“, отново не съм мислил за втора книга през тази година. Наистина имах съмнения, дали първо не трябваше да се отпечатат приказките, но си имах причина да издам първо „Страната на фантазиите“. Времето след издаването на първата книга ми беше толкова натоварено, че не бях сигурен, че скоро ще се захвана отново с това.
Обаче нещата така се подредиха, че имам възможност да издам тази година и книжка с приказките. Подредил съм вече нещата във времето и почти съм уточнил всички подробности. Текста е готов за печат и в понеделник го изпращам. Ще получа първата книга до края на другата седмица, а бройките преди края на месеца. Този път няма да си мълча до последно и ще давам информация за всичко.
Името на книгата е „Разказани приказки и приказни разкази“, а на картинката може да видите част от предварителните проекти за корицата ѝ. Окончателния вариант обаче ще запазя в тайна до последно, но както и при първата книга, ще бъде много изчистен. Новата книга ще е по-обемна от първата със сто страници. Включените са сто приказки и разкази, като съдържанието ще публикувам в отделен пост през другата седмица. Някои хубави приказки и разкази, не са включени, но може би някой ден и те ще намерят пътя към хартията.
Този път се престраших и ще има представяне на книгата, но само в родния ми град. Не харесвам този вид събития, но не мога да отрека, че са полезни. Най-вероятно ще е през първата седмица на ноември, но ще го кажа, когато всичко е уточнено.
Книгата ще си е истинска, както първата. Ще си има всичко, което една книга трябва да има, дори ISBN. Както и първата книга тази няма да се намира в книжарниците. Няма да я намерите и на някое от изложенията на издателствата или книжарниците. Знаете мнението ми за голяма част от издателите и разпространителите и няма да го повтарям отново. В момента мога да си позволя да подсигуря достатъчно бройки за всеки, който я пожелае и ще го направя независимо от времето и енергията, което ще ми отнеме.
Надявам се и новата книга да зарадва поне толкова приятели и непознати, както предишната.
Е, казах го и сега остава само да изчакам две последни седмици, които ще ми се сторят, като месец.

Продавач на надежда

Пазарът беше малък и стар, също като малкия град, в който се намираше. Тук времето беше спряло преди векове, а отпечатъка, който беше оставило върху градчето навяваше мисли не за романтика, а за скука и разруха. Фасадите на сградите бяха олющени, а прозорците закрити винаги с капаци, приличаха на тъмните очила на слепец. По улиците, бурени и бръшлян растяха на воля между старите плочи, сякаш тук не бяха минавали хора от много години.
Всъщност това си беше така. Хората в градчето излизаха рядко навън. Стояха по домовете си зад спуснатите капаци на прозорците и живееха затворени в този свой свят. Когато се налагаше да излязат навън, го правеха с нежелание и бързаха да се приберат отново в къщи.
Пазарът не правеше изключение от мрачната картина. Старите дървени навеси подредени в редици, не бяха боядисвани с години през повечето време бяха празни. Всеки понеделник селяните от съседните села изпълваха малкото площадче, предлагайки стаката си на безценица, но не продаваха почти нищо. В останалите дни сергиите оставаха празни с изключение на трите най-големи, където единствените останали търговци в града прекарваха по цял ден. Сергиите им бяха почти празни и рядко продаваха нещо, но това отдавна не ги тревожеше. Преди години тримата имаха планове да се преместят в друг град, но това време отдавна беше минало. Бяха се примирили и прекарваха деня зад сергиите в мълчаливо съзерцание на праха под нозете им.
Тримата бяха много различни на вид и заедно привличаха погледите, а хората в градчето забравили истинските им имена открай време ги наричаха Дългия, Дебелия и Джуджето. Те не се обиждаха и дори използваха тези имена в редките случаи, когато разменяха по някоя дума. Преди години говориха по цял ден, разменяйки новини, идеи, информация за цени и доставчици, говореха за времето и политиката, за модата и дори за любовта. Напоследък обаче темите се бяха изчерпали и стояха по цял ден мълчаливо зад сергиите, разменяйки само поздрав сутрин и едва изречено: „Лека вечер!“ в края на деня.
Един ден обаче, когато тримата подредиха сергиите си и се готвеха да прекарат поредния скучен ден, ги очакваше изненада. Този ден не бяха сами на пазара, защото зад една сергия съвсем накрая се беше разположил непознат търговец.
– Днес не е понеделник! – обади се пръв Дългият.
– Не е понеделник, а този не прилича и на селянин. – допълни Дебелият.
– Все ми е тая, какъв ден е! Все ми е тая и какъв е този. – промърмори Джуджето.
– Не може да ти е все тая! – не се съгласи Дебелият. – То вярно, че пазара е за всички, но не може всеки, който поиска да си идва, когато поиска.
– Може! – засмя се Дългият. – Освен това наистина не е важно. Няма да продаде нищо и утре ще си тръгне.
– Все ми е тая, дали ще продаде нещо! Все ми е тая, дали утре ще си тръгне! – намеси се отново Джуджето.
Тримата млъкнаха и втренчено се загледаха в новия. Опитваха се да видят какво е наредил на сергията си, но отдалеч тя изглеждаше празна.
– Може пък да не е търговец. – промълви Дебелият. – Може да е просяк.
В този миг на пазара се появи купувач и вниманието на тримата се насочи към него.
Човекът бавно пристъпи към сергиите им, огледа внимателно стоката върху тях и се почеса. После отвори уста, за да пита или поиска нещо, но се отказа и само махна с ръка. Обърна се и си тръгна, но минавайки покрай сергията на новия, се спря. Попита нещо, усмихна се, протегна ръка и после бързо си тръгна притиснал в свита длан нещо към гърдите си.
– Той купи нещо! Видяхте ли?
– Все ми е тая, дали е купил и какво е купил! – изръмжа Джуджето и започна припряно да подрежда стоката си.
– И мен не ме интересува, но днес определено е необикновен ден. – обади се Дебелият и посочи напред.
От всички улици, които водеха към пазара идваха хора. Идваха толкова много хора, колкото тримата не бяха виждали и в добрите времена. Сякаш всички хора в този град бяха решили, че точно днес е деня, в който трябва да посетят пазара.
Тримата се стреснаха, скочиха и започнаха припряно да подреждат стоката си, но хората подминаха сергиите им. Струпаха се около тази на новия, подредили се в дълга опашка. Пристъпваха бавно, един по един, протягаха ръце и взимаха нещо, а после с огрени от щастие очи и лица си тръгваха без да бързат. Вървяха с вдигнати глави и се усмихваха на всеки срещнат. Усмихваха се и дори се поздравяваха.
Опашката не намаля през целия ден и едва, когато слънцето започна да залязва, площадът опустя. Новият търговец не подгъна крак дори за минута, докато и последният клиент не си тръгва с доволна усмивка. После изтри потта от челото си и приседна уморен, но видимо доволен.
– Много пари направи този! Много! – въздъхна Дългият.
– Направи, ами! Че то целият град се изреди да купува от него! При мен за пет години не са минали толкова хора. – въздъхна Дебелият.
– Все мие тая, колко пари е направил! - изръмжа Джуджето. – Обаче ми се иска да зная, какво продава.
Това искаха да знаят и другите двама и след кратко колебание, решиха да попитат направо.
– Добър ден! – поздрави Дългият.
– Добър вечер е вече! – усмихна се новият търговец. – Вече си тръгвах, но не бързам за никъде. На ваше разположение съм.
– Ами, ние искаме... – започна Дебелият.
– Искаме да знаем, какво ти е стоката? – продължи Джуджето. – Какво предлагаш, че хората се трупат пред сергията ти?
– Надежда. Надежда давам. – усмихна се новият.
– Надежда! Надежда? Надежда ли? – замисли се Дългият. – Ще трябва да си сменя доставчика. Никога не ми е предлагал такава стока. Как върви на едро? Колко струва бройката и каква ти е печалбата?
– Ама, вие... – смути се новият. – Надеждата не е стока. Не я продавам и не печеля от нея. Давам я на хората без нищо в замяна.
– Тия ги разправяй на някой друг! – захили се Джуджето. – Всъщност все ми е тая, дали лъжеш или не. Само покажи стоката, да видим поне как изглежда. Ако трябва ще купя кило или две.
– Но надеждата не се продава! – възкликна новият. – Ето вземете и вие! Вземете колкото искате!
Непознатият се изправи и протегна разтворената си длан към тримата. Те внимателно погледнаха, после потъркаха очи, а след това почервеняха от гняв.
– Ама ти подиграваш ли ни се? – извикаха тримата в един глас. – Първо ни будалкаш, че даваш стоката без пари, а после ни показваш нещо, което го няма.
– О! – възкликна новият. – Не предполагах... Наистина ли нищо не виждате в дланта ми? Наистина ли нищо не знаете за надеждата? Ох, аз съм виновен. Можеше да се досетя по-рано. Макар и рядко, но съм срещал хора, като вас. За съжаление, не мога да ви помогна. Работата е там, че надеждата наистина не струва нищо и не можеш да я продадеш. Можеш само да я дариш, но е нужно едно важно условие. Нужно е, човекът, който получава надеждата да има място за нея в сърцето си. Само тогава той вижда надеждата, иначе... Вървете си сега! Не мога да ви помогна! Не мога!

Седмицата 41

Ще запомня седмицата с дъжда макар, че завърши със слънце.


Дъждът, който оставяше капките си навсякъде...


Навсякъде...


и навсякъде...


Оставяше дъждовни капки, дори когато отдавна беше спрял.





През тази седмица не направих нищо важно. Просто чаках времето да изтече през пръстите, както дъждовните капки. Всъщност май хората все това правим. Чакаме, чакаме, чакаме и в чакане преминава живота ни. Чакаме първия хубав ден след дъжда...


За да започнем живота си, както гъбите. Чакаме слънчев ден, а той може никога да не дойде.
Мисля, че моето чакане скоро ще свърши. Може да не съм готов, но няма да чакам слънчев ден.

Седмицата 40

Тази седмица ми мина под знака на жъллто и златно. Дори облаците не успяха да развалят настроението от това:


Закъснели цветове....





Или предвестници на есента....




И отново цветове...



Имам и една хубава новина. Хубава за мен, а може би и за някои от вас, но няма да я споделя днес. Скоро ще е...

За мисленето

Седнал съм и си мисля. Мисля си за много работи, но те не са важни. Всъщност, за голяма част от тях може да не мисля, обаче така и така съм седнал да мисля, защо пък да не помисля и за тях.
Седнал съм и мисля с пълното съзнание, че си губя времето.
– От мислене файда няма! – ти казват хората и са прави.
– Не ти се плаща за да мислиш! – ти казват на работното място и са прави.
– Едно магаре мислило, мислило и умряло от глад. – се подхилкват тарикатите и са си прави.
Седнал съм и си мисля, а е четвъртък сутринта. Не, че си нямам друга работа, но така ми идва отвътре.
– Ти тия отвътре много, много не ги слушай! – се хили Другият. – Ако тръгнеш да ги слушаш, скоро ще започнеш да си говориш сам.
Може да е прав или пък да не е. Не зная. Просто седя и си мисля.
Не съм го правил отдавна и сигурно съм загубил форма, защото не измислям нищо. Едно време, когато бях млад, като седнех да мисля и...
Всъщност, не си спомням да съм мислил много в онези времена. Ако го бях правил, нямаше сега да съм на този хал. Нищо, де! Миналото си е минало. Няма да гледам назад, пък и ако постоянно се разсейвам, наистина няма да измисля нищо.
Затова сега сериозно. Сядам и мисля, докато не е станало време да вървя на работа. Обаче...
Обаче ми се искаше да имам поне някакво оправдание. Да има някаква причина, за да съм седнал и да мисля преди първи петли. Поне да не беше четвъртък, а събота.
Защо събота ли? Ами нали тогава е прословутия Ден за размисъл. Оня ден, който уж трябва да прекараме в размисъл, неизвестно защо и за какво.
Ако беше събота сутрин, щях съвсем спокойно да си седя и да размишлявам, без някой да реши, че съм луд. Щях да си размишлявам на воля и спокойствие, за каквото поискам и колкото време искам. Нали официално ще е Ден за размисъл. Не, че някой го спазва, ама друго си е да е Официален ден. Размишляваш си официално и легално, без някой да те гледа накриво. Не, че като размишляваш нещо се променя. Ако размисълът променяше нещо, щяха да го забранят, а не да го стимулират.
– От размисъл полза има! – вика ти един и ти пъха хартийка с номер в ръката. – Има полза, ама само ако избереш правилния номер.
– Плащам ти да размишляваш! – хили ти се друг и ти бута банкноти в ръката.
– Едно магаре размишлявало, размишлявало и накрая пак го впрегнали в каруцата! – чуваш глас зад себе си, но не му обръщаш внимание.
Стиснал в едната ръка хартийката със заветния номер, а в другата новичките банкноти, размишляваш щастливо ухилен с вяра в светлото бъдеще.
Ех, де да беше вече събота. Обаче днес е четвъртък, а и аз не размишлявам. Правя се, че мисля, а това е различно. Не е официално, не се и стимулира като размисъла. Иначе и с мислене нищо не се променя.
Освен това има различни начини за мислени. По един начин мислиш, когато си весел, а по друг, когато си тъжен. По един начин мислиш как да похарчиш парите от печалбата от тотото, а по друг, когато се налага да разпределиш за хиляди неща скромната си заплата. Можеш просто да мислиш или да мислиш възвишено.
Можеш да мислиш и логично. Обаче аз си мисля просто, защото помня, че Буридановото магаре е умряло от глад, точно защото е мислило логично.
Седя и си мисля. Седнал съм и мисля с пълното съзнание, че си губя времето. Добре, че напоследък не ми остава много време за губене. Нямам и нямам излишно време за губене. Нито днес, нито в събота.