Седмицата 48

Понякога един миг струва повече от година.



Понякога едно цвете е повече от пролет.


Понякога едно листо е повече от гора.


Понякога тишината казва повече от думите.

Пепеляшка беше тук

На хоризонта се очертаха силуетите на къщите на поредното селце, но това го откъсна от мислите му само за миг. Някога, преди години би забил шпори в хълбоците на коня и изминал оставащото разстояние за минути. Някога би го направил, но не и днес.
Не, че желанието да я намери, бе станало по-слабо. Не, че образа, който сънуваше всяка нощ беше избледнял. След десетки изтощени от умора коне, след поредица от падания, които го задържаха на легло по седмица или месец, беше решил да послуша съвета, който често повтаряше баща му, когато беше дете:
– Бързай бавно! – казваше старият, когато го изпрати за последно на път. – Ако се движиш прекалено бързо, а тя бавно, можеш да я подминеш. Ще летиш напред да я търсиш, там където не е.
– Ами, ако тя бърза?
– Ако бърза, значи не иска да я настигнеш. – въздъхна старият. – Тогава нищо не можеш да направиш. Обаче не мисля, че е така. Сигурен съм, че избяга, само за да я последваш. Жените винаги правят така.
– Тя, не е обикновена жена!
– Е, да! За теб не е, иначе не би тръгнал да я търсиш. Върви и помни! Бързай бавно.
Видя селцето отдалеч, но не пришпори коня. Остави го той да определя темпото и потъна отново в мислите си, докато кучетата яростно залаяха от двете му страни и разбра, че е пристигнал.
Размаха камшика, разгони кучета и спря пред голямата стара сграда, която беше едновременно и кръчма, и хан, и банка и кметство. Завърза коня редом до другите пред вратите, но не влезе веднага вътре. Тръгна наляво и обиколи сградата, внимателно изучавайки надписите по стените ѝ.
Повечето бяха стари и избелели. Подмина ги без да им обърне внимание, търсейки между новите нещо, макар и да не знаеше, какво точно. Определено не беше „ М + Ст = L“ или пък „Ис. Е сКръндзза и не чеРпи“. Каквото и да търсеше обаче, то не беше там, затова пристъпи през вратата на кръчмата.
– Добър ден! – поздрави. – Една кана вино, моля! И ако познавате някой, който знае всичко тук, пратите го на масата ми. Искам да го почерпя, срещу отговорите на един два въпроса.
– Тук няма да намерите по-осведомен човек от мен. – усмихна се пълната кръчмарка. – Обаче, нещата, които зная струват повече от чаша вино.
– Една жълтица достатъчна цена ли е?
– Разбира се! – ухили се кръчмарката. – Може да питате, за каквото, когото и колкото искате.
– Търся едно момиче... Една млада дама всъщност. Най-прекрасната млада дама на света. Ето тази обувка е нейна. Надявам се някой ден, да ги събера.
– Тук е пълно с най-красиви дами. Всяка жена в селото твърди, че е най-красивата на света. Смешни са, защото всеки тук знае, че най-красивата жена на света бях аз. Бях, защото времето не е приятел на красивата жена. Та и тази, която търсиш, може вече да не е най-красивата. Може, когато я срещнеш, дори да не я познаеш, ако разчиташ само на очите си. Или пък на обувките...
Я, дай да видя тази! Хм! Вече не ги правят, като едно време. Красива е няма спор, но не бих обула нещо светло. В тази кал тук, няма да изкарат и ден дори. Ами платформата! С тези токове, можеш да си докараш само изкълчвания, а ако се износят, кой ще ги оправи. Нямаш ли други модели? Нещо за сериозни дами с достойнство?
Ох! Забравих, че не си търговец. За съжаление, не мога да ти помогна. Трябва ми нещо друго освен красотата и обувката. Поне да знаеше името.
– Казаха ми, че се казва Пепеляшка...
– Пепе... Пепе-ляшка... Не е нашенско и не съм го чувала. За съжаление не мога да ти помогна. Ще си искаш ли сега жълтицата?
– Жълтицата е твоя. Ако някой ден разбереш нещо... О! Няма смисъл. Сбогом!
Яхна коня, разгони кучетата и когато се увери, че следва вярната посока, отпусна юздите и потъна в мислите си. Вярваше, че ще я намери някой ден, но не знаеше, дали има смисъл. Ако старият беше прав, досега трябваше да я е настигнал, освен... Освен, ако не бягаше от него, а тогава наистина нямаше смисъл. Всъщност за какво ѝ беше притрябвал. Стар принц на стар кон, не беше магнит за красиви млади дами.
Махна с ръка и прогони тези мисли. Дори да беше така, трябваше да я открие. Трябваше да и каже това, което не беше успял досега. Трябваше да постави сърцето си в нозете ѝ, както исках. Трябваше...
Сепна се, защото усети, че конят е спрял. Беше стигнал един кръстопът и се колебаеше накъде да продължи, а слънцето вече се криеше зад хоризонта. Най-добре беше да прекара нощта тук.
Слезе от коня, свали седлото, убеди се, че наблизо има и достатъчно трева и вода и се зае да напали огън. Хапна набързо, после взе един запален клон и огледа стълбовете, бележещи посоките на кръстопътя. Бяха стари и надписите на табелите бяха отдавна изтрити от времето, но разни пътници бяха нашарили стълба с нечетливи по-нови надписи. Загледа се в един пресен, съвсем до земята, който гласеше: „беше тук“ и се усмихна криво. Някой, някога все е бил тук.
Легна до огъня, зави се с одеялото и се опита да заспи, но не можа. Мислите не даваха на очите му да се затворят.
Бързай бавно... Ако иска да я намерих... А дали иска... а ти, какво искаш... търси я... напред.... назад...
Стана много преди изгрева. Конят не беше във възторг, но усети, че нещо се е променило и се подчини. Щом шпорите се впиха в хълбоците му, събра сили и се втурна напред с всичките си сили. За разлика от ездача, той не знаеше, че си отиват в къщи, но това не го интересуваше. Шпорите означаваха напред. Напред и напред, бързо и по-бързо.
След час слънцето огря пустия кръстопът, където сами дима от огнището напомняше, че някой беше прекарал нощта тук. Вятърът си поигра с дима, но му омръзна и подхвана листата в основата на стълба. Удари ги с всички сили и ги разпиля в полето.
След час по пътя мина пътник. Спря пред стълба, опита се да разчете табелите, но не успя и се зачете в надписите. Повечето не бяха четливи, но един в основата на стълба привлече вниманието му.
„Пепеляшка беше тук.“
– Пепе... Пепе-ляшка... Странно име! Не е нашенско и не съм го чувал. Обаче сигурно не е много умна. Кой се интересува, дали е била тук или не? Кой? Била е и си е отишла. Голяма работа!

Сърцата

Есента дойде и лятото макар неохотно си тръгна. Тръгна си, но дърветата в градината не искаха да го забравят и тъгуваха за него. Дърветата тъгуваха и се бореха със студа и сланите, но есента беше неумолима. Всяка сутрин ново дърво обличаше пъстра премяна и листата му се обагряха в ярки цветове, а след това едно по едно падаха на земята превръщайки се в част от дебел разноцветен килим.
Тук там по някое упорито дърво още пазеше зелената си премяна, но един ден есента докара тъмни облаци, мъгла и студен дъжд и се справи и с тях.
Принцесата не харесваше есента. Нямаше как да хареса нещо, което носеше студ и леден дъжд. Нямаше как да хареса нещо, от което страдаше любимата ѝ градина. Нямаше как да хареса нещо, което я лишаваше от всекидневните дълги разходки, затваряйки я зад прозорците на двореца.
Дъждът не спра цяла седмица и когато един ден Принцесата видя, как през прозореца влиза слънчев лъч, не можа да повярва на очите си. Спусна се към прозореца, а гледката я накара да притаи дъх. Градината вече не беше мрачна и сива. Под лъчите на слънцето разноцветните корони на дърветата превръщаха градината в приказен свят, а а капките по листата искряха по-ярко от скъпоценните камъни в новата огърлица на Принцесата.
Тя не се колеба нито за миг. Отвори вратата, втурна се навън и тръгна замаяна от красотата на гледката, без да може да спре погледа си на едно място. Тъкмо мислеше, че е открила най-красивата гледка, пред нея изникваше нова, още по-красива.
Така мина повече от час, докато Принцесата се умори. Умориха се краката ѝ, умориха се и очите ѝ.
Принцесата реши да поседне за малко на любимата си пейка до люляковия храст, макар че се страхуваше, че красотата наоколо може да изчезне в миг, както се беше появила.
– Само за няколко минути. – успокои се Принцесата и пристъпи към пейката.
Люляковият храст беше загубил листата си и изглеждаше тъжно, а на пейката изтегнал се като котарак, се припичаше на слънце придворният Шут.
– Това си е моята пейка! – тропна с крак Принцесата, но Шутът не се смути.
– Никъде не пише, чия е пейката. Обаче, ако ме помолиш, ще ти направя малко място. Хайде сядай. Хей, къде се отнесе.
Принцесата обаче вече не мислеше за пейката. Във въздуха над нея се носеше нещо малко, червено и красиво. Нещо което излъчваше топлина и светлина, каквато Принцесата никога не беше виждала и усещала. Всъщност може би все пак беше виждала това. Някъде, някога...
Да! Беше виждала това в един свой сън, който никога нямаше да забрави. Сън, в който...
– Сърце! Това е сърце! – възкликна Принцесата. – Това е най-красивото и благородно сърце на този свят.
– Това е просто листо, Принцесо! Червено листо е! – извика Шутът, но принцесата не го чу.
Не чу и вятърът, който потвърди думите на шута.
– Листо е... Червено листо е... Червено... Листо...
– Сърце е! – тичаше Принцесата с протегнати ръце. – Най-красивото и благородно сърце!
Принцесата тичаше и протягаше ръце, но вятърът издигна листото-сърце високо, прехвърли оградата и го понесе над короните на дърветата в гората, която растеше до градината.
Принцесата не се колеба. Прескочи оградата и се втурна след вятъра, без да гледа къде стъпва, без вижда нищо друго, без да знае дори посоката. Тичаше с всички сили. Тичаше, глуха и сляпа, забравила всичко.
– Сърце е! – шепнеше задъхано. – Сърце, за каквото винаги съм мечтала.
Принцесата не усещаше, как храстите късаха дрехите и и драскаха жестоко кожата ѝ. Не усещаше, как от дърветата се ронеха тежки капки и попиваха в дрехите ѝ. Не усещаше, как студа вледенява ръцете и краката ѝ. Тичаше след сърцето сигурна, че този път ще го стигне, ще го притисне в прегръдките си и никога няма да го пусне. Този път не беше сън.
Не усети как слънцето се скри зад облаците, а от небето западаха тежки ледени капки. Не усети, но вятърът внезапно спря, сърцето-листо се завъртя за последно и бавно се спусна надолу. Спусна се бавно и легна кротко в протегнатите длани на принцесата.
– Мое е! – зарадва се тя, но усмивката и замръзна. – Та това е листо. Обикновено листо... Къде е моето сърце? Красиво, топло, червено...
– Къде е моето сърце? – чу се друг глас наблизо. – Красиво, топло, червено...
Принцесата вдигна очи и видя пред себе си млад мъж. Мокър, с окъсани и мръсни дрехи, с издраскано лице. Стоеше вцепенен и тъжно гледаше в дланите си, където имаше едно малко, мокро, червено листо.
В мъжът имаше нещо познато. Нещо, което Принцесата вече беше виждала. Някога, някъде... Може би в един сън...
Мъжът вдигна очи и Принцесата го позна. Позна я и той.
– Листо е, Принцесо. Обикновено листо....
– Да, листо е, Принце. Обикновено листо... Листо е, а трябваше да е сърце. Червено....
– Червено и топло сърце. Най-красивото и благородно сърце. Не го изпусках от поглед, но го загубих. Сигурно причината е в облаците, в дъжда, във вятъра или в есента.
– Млъкнете, глупачета! – чу се гласа на Вятърът. – Това са листа и винаги са били. Сърцата са в хората. Сърцата са вътре във вас самите. Червени, топли, прекрасни...
– А може би той е прав...– усмихна се Принцът.
– Може би...– усмихна се Принцесата.
– Тогава?
– Тогава...
Пристъпиха един към друг и плахо се прегърнаха. Тогава...
Тогава дъждът се усили, но те не го усетиха. Не усетиха и студа. Бяха намерили това, което търсеха. Две сърца, червени, топли и прекрасни бяха се бяха намерили.

Отминалата седмица и...

Не снимах много тази седмица. Не остана време за разходка, а и времето постоянно беше мрачно. Светлината рядко пробиваше облаците или пък го правеше, когато нямах време и настроение да уловя момента. Това е една от малкото снимки, които направих.


Седмицата не беше от леките и няма да я запомня с нищо особено, освен... Освен, че за кратко отново се появи Другият и отново не ми хареса. А се появи така:
Вече отмина вълнението, покрай книгата. Животът ми тръгна в обичайните си релси. Не, че някога е излизал от тях. Нали съм си същия човек. Нито съм станал по-висок, нито по-красив, нито по-умен.
Обаче тази седмица излязоха две статии за книгата и представянето в местните вестници и започна да се случва това, от което най-много се притеснявах.
– Поздравления за книгата! Чудесна е! – спира ме човек, когото познава бегло.
– Не се крий, де! – появи се Другият, който от години не се беше обаждал. – Питай човека как е разбрал, че книгата е хубава! Сигурно я е прочел? О, не! Или пък е прочел някоя от приказките в блога ти? И това не е. Питай го, де!
– Аз във вестника прочетох и се радвам за теб! – отговаря човекът и се притеснявам, дали не чува Другият. – Продължавай все така!
– Благодаря! – отговарям.
Зная, че човекът го прави от учтивост и не се сърдя. Не се сърдя и ако някой не хареса написаното. Нормално е...
– Нормално ли? – обажда се Другият. – Поне да беше приятел, а този с години не те е поздравявал дори. Е, няма да споря за дреболии. Приказките вече са в книга и сигурно си доволен.
– Доволен съм! – отговарям. – А случки, като днешнота няма да продължат дълго.
– Доволен ли си? Нима не разбираш какво направи? – ядосва се Другият. – Оряза си достъпа до издателствата завинаги. Ако след първата книга, която издаде сам, можеше да ти се размине, сега вече окончателно си зачеркнат. Ако нещата ти не струваха, също можеше да ти се размине, но за съжаление дори аз ги харесвам. Поне някои. Обаче нали помниш, какво ти каза навремето онзи издател: „Всяка книга, която не е издадена от моето издателство ме удря по джоба, а това не мога да простя.“.
– Помня, но него вече го няма, както и издателството.
– Да не мислиш, че другите са различни? Знаеш го и някой ден трябва да го споделиш. Да напишеш как наистина се издава книга в България. Е, вярно, че има и няколко малки издателства, които уважават авторите, но те издават по 4- 6 книги годишно. Можеше да изчакаш десетина години, ако дотогава не фалират или не ги глътнат големите риби.
– Няма да стане! Не си струва да помниш и пишеш за лошото. Не си струва. Трябва да го хвърлиш зад гърба си и да продължиш напред.
– А ти защо не забравяш онази статия, която прочете преди две години. Да същата, за професор Славов. Човек, на когото всяка дума се цитираше и помнеше. За това, как с последния си ръкопис е обиколил всички издателства в София и са го изпъдили отвсякъде. Че са искали от него да си плати, за да го отпечатат. С пенсията си от 140 лева. Един от най-умните и достойни българи. – смее се Другият.
– Няма смисъл. Винаги ще е така. Бях го забравил, но сега, когато си мисля, всъщност са му направили услуга.
– Не разбирам? – гледа ме учудено Другият.
– Аз разбирам и това е по-важно! – този път се усмихвам аз. – А сега е време да изчезнеш.
– Ще се върна някой ден отново! – маха с ръка и ми обръща гръб. – Знаеш, че съм ти нужен. И помисли малко! Време е да направиш нещо за себе си. Само за себе си.
– Аз правя. – усмихвам се отново. – Правя това, което искам, както го мога и това ми е достатъчно.
После отново тръгвам по обичайните си релси. Не, че някога е излизал от тях. Нали съм си същия човек. Нито съм станал по-висок, нито по-красив, нито по-умен.

Пътниците

На малката гара беше шумно. Всъщност беше не просто шумно, а прекалено шумно. Високоговорителите гърмяха усилени до краен предел, но бяха безсилни да надвият шума на пристигащите и заминаващи влакове. Стотици хора се лутаха напред-назад, други се тълпяха пред таблото с разписанията, а трети посрещаха или изпращаха някого. Прегръщаха се, смееха се, плачеха, караха се или се прегръщаха, но всички крещяха, вярвайки, че това, което казват е най-важното на света.
– На Първи коловоз пристига бързият влак за Париж, Пловдив, Санкт Петербург, Долно и Горно Мечково, Хамбург, Пекин, Бургас, Лондон, Голямо и Малко Царско село, Лос Анджелис, Истанбул и ... Моля пътниците, закупили билети, да заемат местата си. Влакът тръгва точно след...
Врявата на перона се усили и заглуши последните думи, а стотици хора се втурнаха към Първи перон или в обратната посока.
Вратите на влака бяха отворени, но вътре беше много по-тихо.
– Май ще пътуваме заедно – въздъхна пълничка дама, гледайки критично слабичкият младеж с очила, който беше разположил багажа си на половината седалки в купето. – Вие също ли пътувате за Перник?
– Не е ваша работа! – отряза я грубо Младежът. – Всеки може да пътува до където си иска.
После все пак стана и прибра багажа си и седна отново на мястото си, гледайки сърдито над очилата.
– Здравейййте! Радвам се, че ще пътуваме заедно! – изчурулика приказно русо създание, теглейки след себе си огромен куфар. – Нали няма да възразите, да си разменим местата, защото не понясам да пътувам с гърба напред?
– Разбира се! – скочи на крака Младежът. – Заповядайте на моето място. Дайте да ви помогна и за багажа. Аз пътувам за Берн. Надявам се, че сме в една посока.
– Не сме, но няма значение. – изчурулика Създанието и трепна с мигли. – Днес светът е малък и разстоянията и посоките не означават нищо.
– Ааааааааа! Искам до прозореца! – нахлу в купето русоляво дете. – Искам и до вратата, за да мога да гледам от двете страни. Искам да видя пирамидите. И пингвини. И тигри. Много, ама много тигри.
– Извинете ни! – усмихна се виновно баща му. – Малко е шумен и буен, но е добро дете. Ние ще пътуваме наблизо. Отиваме на село на гости на баба му за уикенда. Дали все пак ще е удобно, да седнем до прозореца?
– Сядайте, където искате – отвърна Дамата. – Само да знаете, че държа пердето на прозореца да е спуснато. Завива ми се свят от движението, а забравих пликовете в хотела. Освен това, затворете вратата, моля! Гърлото ми е чувствително към течението, а след три дни имам концерт в Сидни.
– Леле, какви претенции! – засмя се Създанието. – И аз ще пея утре вечер в Планета, ама не си придавам важности.
– Че на вашето пеене ли му казвате? – изхили се ехидно Дамата и Младежът скочи, закривайки с тяло Създанието.
– Не се карайте, моля! – намеси се Бащата. – Все пак тук има дете!
– Моля, билетите за проверка! – показа се на вратата кондукторът. – Заемете местата си, защото тръгваме за малко. Надявам се, че пътуването ви ще е приятно.
– Чичко, а ще минем ли край пирамидите? – скочи Детето. – Тати предишния път каза, че ще минем, но ме излъга.
– Не те е излъгал – усмихна се Кондукторът. – Този влак минава навсякъде, където искат пътниците. А миналия път сте били в друг влак, за който не отговарям. А вашият билет къде е?
Въпросът беше зададен към висок старец с козя брадичка. Всички се вторачиха в него, питайки се как и защо никой не го беше видял досега.
– Нямам билет! – отвърна тихо, но твърдо Старецът. – Няма и да си купувам, нито ще платя глобата! Не може така! Не стига, че живея в тази скапана държава, а трябва и да плащам затова. Всеки иска пари. Пари за ток, за парно, за наема, за данъците. Всеки иска пари, а никой не ми дава. Щом е така и аз няма да плащам. Няма да платя, чувате ли! Аз съм гражданин и имам права!
Гласът на старецът ставаше по-силен с всяка дума и последните се превърнаха в крясък.
– Е, щом така сте решили, няма да ви се меся – почеса се зад ухото Кондукторът. – Само кажете, до къде пътувате, за да ви предупредя и да не пропуснете гарата.
– Няма да кажа нищо! – изкрещя Старецът. – Няма и да платя!
– Браво! – изръкопляска Младежът. – О, аз ви познавам. Бяхме заедно на един протест във Вашингтон.
– Беше в Хасково, но няма значение. Помня ви. – усмихна се Старецът. – Вие нали също не сте платили? Трябва да отстояваме правата си винаги и на всяка цена!
– Платих, но съжалявам затова – изчерви се Младежът.
– И аз съжалявам! – измърмори Бащата. – Не може така! Не може едни да плащат цял живот, а други все да минават между капите.
– Може! – засмя се Създанието. – Вие в какъв свят живеете? Огледайте се и отворете очите си.
– Ами, да! – съгласи се и Дамата. – Отворете очи! За вас може би е късно, но поне детето сте длъжен да възпитате, както трябва.
Машинистът наду свирката, после последва тласък и влакът бавно потегли. Пътниците седнаха на местата си и в купето настана тишина. Нямаше какво повече да си кажат. Пътуваха в бързия влак за Париж, Пловдив, Санкт Петербург, Долно и Горно Мечково, Хамбург, Пекин, Бургас, Лондон, Голямо и Малко Царско село, Лос Анджелис, Истанбул...
Пътуваха в едно купе, но всеки към своята гара, в своя посока. Пътуваха заедно, но нищо не ги свързваше. Нищо, освен купето.

Храната

Преди много време накрая на Земята имало едно царство, в което нищо, никога не се променяло. Както Слънцето изгрявало на небето всеки ден, така и събитията в царството се случвали по един и същ начин ден след ден, година след година, век след век.
Царят на царството всеки ден царувал и ходел на лов, всеки ден Царицата изпращала покани за поредния бал и се явявала на него с нова прекрасна рокля и огърлица. Всеки ден съветниците на Царя не правели нищо друго, освен да създават интриги един срещу друг. Всеки ден слугите в двореца избърсвали набързо праха от мебелите и трона, а след това присядали на слънце и споделяли клюките в цялото царство.
Всеки ден хората в царството превивали гръб, за да спечелят нещо за хляба и данъците, всеки ден ругаели Царя и законите, а вечер сядали в кръчмите и на сутринта не помнели дори броя на изпитите чаши.
Животът в царството бил скучен и монотонен, днешният ден не се различавал от вчерашния, а утрешният повтарял днешния. Обаче...
Обаче един ден всичко се променило. Светът се променял и промените достигнали дори края на Земята, където се намирало царството. Светът се променял и нямало как промените да подминат царството.
Царството започнало да се променя, но в началото никой не разбрал това. Царят си царувал и ходел на лов, както преди. Царицата организирала балове и показвала новите си рокли и накити, както преди. Съветниците на Царя продължавали да създават интриги, а слугите да споделят едни и същи клюки всеки ден. Хората в царството, пак прекарвали дните си в труд, пак ругаели Царя, а вечер се напивали в кръчмите, обаче нещо не било същото.
Хората не виждали промените, но в Царството всеки ден отвън пристигали хора, които разказвали как светът се променя и хората ги слушали и им вярвали. Гостите казвали, че и царството се променя, а щом те го казвали, сигурно било вярно.
Хората започнали да се оглеждат около себе си и видели неща, които преди това не забелязвали. Животът им се виждал по-сив и по-тежък, а времената несигурни. Земята сякаш раждала по-малко и искала повече труд, данъците изглеждали по-големи, хлябът по-малък и по-горчив, а чашите в кръчмите били станали по-малки.
Уплашили се хората от промените и се променили и те. Започнали не само да ругаят Царя, а и понякога да хвърлят камъни по каляската му. В кръчмите вечер не само пиели, а кроели планове за промяна и сутрин вече помнели и броя на изпитите чаши, но дори и плановете за промяна.
Уплашил се и Царят. Не вярвал, че светът се променя, но не харесвал тропота на камъни по каляската. Затова един ден царувал както обикновено, отишъл на лов, както обикновено, но вечерта отменил редовния бал и свикал най-важните мъже в царството на съвет.
Царицата не вярвала, че светът се променя, но откакто помнела никога не бил отменян бал и решила да присъства и тя. Съветниците на Царя, същи се изненадали, че някой иска от тях съвет., затова пристигнали уплашени, но гледката на отрупаната с храна маса ги успокоил.
– Приятели, светът се променя, а нещото царство не е изключение – взел думата Царят. – Най-лошото е, че се променят хората в царството. Променят се и то към лошо. Вече не само ме ругаят, а замерят каляската ми с камъни.
– Аз не съм усетил никакви промени – обадил се първият съветник. – Някой друг камък, не е причина за паника.
– Глупости! – ядоса се Царицата. – Говориш така, защото не си бил в каляската. Нямало промени, а! Какво ще кажеш за отменения бал тази вечер? Кога се е случвало такова нещо?
– А тя казала... Пък той ѝ отговорил...
– Ииии! Така ли отговорил? Ама верно ли? – чули се в залата гласовете на слугите под прозореца.
– Пазете тишина, вие там! – креснал Царят и дал думата на втория съветник.
– Може би все пак светът се променя – започнал той. – Не сте ни канили скоро на вечеря, но си спомням, че предишния път червения хайвер беше повече, а яребиците по-едри. Може би причината за промените е в храната?
– И тогава той направил... Пък другият не останал назад и...
– Ииии! Така ли направил? Ама верно ли? – чули се отново гласовете на слугите.
– Млъквайте навън, че ще пратя стражата! – изревал Царят. – Може да си прав за храната. Казват, че реколтата била слаба и хлябът не стигал за всички. Може би, ако нахраним добре хората, ще се успокоят и промените ще ни подминат. Само че, с какво да ги нахраним?
– Ами с това, което ще ги засити – отговорил важно третият съветник. – Лично аз най-добре се наяждам със цял свински бут, а жената пък предпочита сметанова торта. Обаче не можем да си позволим да храним всички с това, което обичат. Трябва да измислим нещо, от което ще са доволни всички.
– А пък тя взела цели хиляда жълтици. И всичките ги похарчила за....
– Ииии! Хиляда ли взела? И ги похарчила всичките за...Ама верно ли? – чули се гласовете под прозореца.
– Млъквайте отвън казах! – изкрещял Царят, втурнал се и сам затворил прозорците. – Добре! Съгласен съм, че трябва да ги нахраним. Обаче храната трябва да е евтина, да я има в изобилие и да засища всички. Казвайте с какво! Който ми даде най-доброто предложение, че получи още днес сто хиляди жълтици и почетно място на трапезата ми за вечни времена.
Съветниците се замислили. Дълго мислили, после започнали да дават предложения, но Царят отхвърлил всички.
Замислили се отново съветниците и тогава през затворените прозорци отново се чули гласовете на слугите:
– А той откраднал... И после отишъл при.... и казал .... за ....
– Ииии! Откраднал значи? И отишъл при... Ама така ли е казал? Ама верно ли?
– Ох! – въздъхнал Царят. – С тези няма начин да се оправя. От сутринта не са престанали. Дори не се сетили да хапнат нещо.
– Велик сте, Ваше Величество! – изръкопляскал Шутът. – Ето, че сам намерихте вярното решение на задачата.
– Намерил ли съм го? – ококорил очи Царят. – И какво е то? Каква е тази евтина храна, която има в изобилие и засища всички?
– Ами клюките, Ваше Величество. – усмихнал се Шутът. – Те се раждат и сами, но ако помогнем малко, ще има за всички поданици, в достатъчно количество, за да не мислят за друго. Пускаме слухове и жънем клюките. Заслугата за откритието е изцяло ваша, но ако ми дадете половината от обещаните жълтици, още утре сутринта ще пусна толкова слухове, че хората в царството няма да се сетят за нищо друго с години.
– Ииии! – чуло се под прозореца. – С години казваш? Ама верно ли?

Седмицата 45

Снегът се стопи и разбрах, че за да ти е истински топло, слънцето трябва да е в теб, а не в небето.


Видях, че на цветята не им трябва пролет за да цъфнат, а жаждата за живот е по-важна от сезоните.


Видях, че пеперудите още летят.



Видях, че едно и също нещо, може да е красиво и грозно.


Видях цветовете на есента.


Седмицата отмина изпълнена с приятни емоции. Доволен съм, но това вече е минало. Не искам да гледам назад. Там няма нищо важно. Важното е днес и утре. Искам...
Днес искам само едно – да се върна към обичайния си ритъм. Да се върна към нещата, за които нямах време в последните дни, месец, година.
Приказките са част от този ритъм, но ги пренебрегвах и се оправдавах с умора и липса на време. Те идваха, както преди, но аз отлагах да ги запиша. Отлагах и отлагах, докато те избледняваха и изчезваха заменени от нови, а аз отлагах да запиша и новите.
Ще се опитам повече да не го правя. Зная, че времето, умората и дори мързела са удобно извинение, но не искам някой ден приказките отегчени от чакане и от мен, да престанат да идват. Не искам...

Представянето

Вече споделих снимките от представянето на Разказани приказки и приказни разкази във Фейсбук, но понеже ме питахте за подробностите, днес намерих време, да разкажа накратко.


Не обичам събития с много хора, особено ако аз съм в центъра на събитията. Приказките обаче го заслужаваха, престраших се и не сбърках.
Когато датата беше насрочена, вече дори не се притеснявах. Това, което чувствах беше нетърпение, да дойде деня на събитието. И той дойде.
Пристигнах половин час по-рано и в началото бях сам.


Знаех, че няма да е за дълго, но се сетих за статистиката на събитията организирани във Фейсбук и се засмях наум. Реално ако за едно събитие са поканени 1000 човека, 100 потвърждават, че ще присъстват, а отиват един. Пресметнато за това представяне, статистиката гарантираше, че ще има поне още един човек освен мен :).
Скоро обаче залата се изпълни и вечерта започна. Имаше много познати лица, но и непознати. Зная, че някои от гостите бяха дошли заради мен, но повече се радвах, че всички бяха дошли заради книгата.


Албена Ихтиманска, ръководител на Общинската библиотека и главен виновник за прекрасната вечер откри събитието и започна нещо, което няма да забравя.


Не беше от стандартните представяния с едни и същи банални думи. Зоя Станкова и Николай Войнов изиграха избрани от тях части от приказките. Направиха го по невероятен начин, който не може да се разкаже, а трябваше да се види. Бях щастлив, че представянето беше от тези прекрасни млади хора.


После Зоя каза няколко думи за книгата и по-малко за мен.


После и Албена каза добри думи и се случи неизбежното. Трябваше и аз да кажа нещо.


Не се панирах и не избягах. Мисля, че дори се справих добре. Не помня точните думи, които казах, но май не заеквах и речта ми беше сравнително подредена, за разлика от хаоса от мисли в главата ми и бурята от чувства в сърцето ми. Говорих за книгата, за думите, за словото и докосването между човек и книга, което всеки път е различно и не може да се опише.


След това Зоя и Николай изиграха още една приказка избрана случайно.


Свърши бързо и не болеше. Запознах се с нови чудесни хора, видях стари приятели, а книгата надявам се докосна сърцата и умовете на присъстващите.
Съжалявам само за едно. Не можах да обърна достатъчно внимание на всички, които дойдоха и бяха част от създаването на малък отрязък от време, който ще запазя в сърцето си.
Благодаря им! Благодаря и на тези, които не можаха да дойдат, а имаха желание!
Специално благодаря на Общинската библиотека, на Албена, на Зоя и на Николай!
Книгата тръгна по своя път и съм сигурен, че ще има много приятели. Днес ще изпратя поредните книги, а вече изпратих електронните варианти на първата книга и втората книга на пожелалите ги.
Това е. Вечерта приключи и от другия ден отново животът потече в обичайния си ритъм. .
Обичаен ли казах? О, не! Животът никога не е нещо обичайно. Той винаги е приказка, която още не е изживяна и разказана. Затова, нека продължим напред в приказката с името Живот.

Покана

Вече ми премина радостта от това да държа в ръцете си втората си книга, никога няма да премине напълно. Както споменах в публикацията, в която я представих (Разказани приказки и приказни разкази), този път ще има представяне на книгата, макар и само в родния ми град.
Представянето ще бъде в четвъртък - 06.11.2014 година в Читалнята на Общинска библиотека „Паисий Хилендарски“ - Самоков.
Все още не съм сигурен, дали не правя грешка, но пък това е просто едно събиране на хора, които обичат книгите. Приказките го заслужават. Не аз ще съм в центъра на събитието, а книгата и затова го правя. Нямам никаква заслуга за събитието и мога само да благодаря на ръководителката на библиотеката Албена Ихтиманска.
Тази публикация всъщност не е покана. Зная, че е невероятно някой от идващите тук на гости през годините, да има възможност да присъства. Зная, че средата на седмицата не е удобно време. Зная, че повечето приятели от града знаят за събитието от Фейбук, а ще научат и по други канали.
Затова тази публикация не е покана към никого, въпреки заглавието. С нея искам да благодаря на познатите и непознати гости, които са влизали тук. Искам да благодаря на всички, с които този блог ме е срещнал. Е, на почти всички де, но отдавна съм изтрил от паметта си редките изключения.
Надявам се някой ден да се видя на живо с повечето от вас. Да се видим, да поговорим и не някаква си книга да е в центъра на събитието, а ние, като реални хора.
Такава покана искам да ви отправя, макар че не зная нито времето, нито мястото на събитието.
Лека и спорна седмица!

Седмицата 44

Седмицата започна със сняг и всичко стана бяло.


После спря да вали и се видя, че под снега всичко си е на мястото.


На фона на бялото, всичко изглеждаше дори по-чисто и красиво.


Дори и асфалта...


Скоро ще останат, за да напомнят за снега само счупените и повалени дървета.


И отново слънцето проби през облаците.




Тази седмица нямах много време да снимам. Всъщност нямах настроение. Колкото и да не искам да призная, мислите ми бяха в новата ми книжка – „Разказани приказки и приказни разкази“.


Харесвам си я, дори повече от първата и не съжалявам, че отделих време и средства за нея. Част от книгите вече пътуват към хората, които ги пожелаха и ще заживеят свой живот.