Събирачът на болка

Една пролет, преди много години голямата река проби и отнесе тънката ивица суша, която свързваше селцето с брега. Хората в селцето не се уплашиха. Прехранваха се предимно с риболов и лодките бяха техния втори дом. Пътят беше полезен понякога, но пък да живееш на остров си имаше своите предимства. Откъснати от света, който често ги плашеше и заживяха в свой свят, който им се струваше по-добър.
Залисани в ежедневните проблеми, хората не обръщаха внимание на дребните проблеми. Занимаваха се с лодките, мрежите, домовете и семействата си, а за всичко се грижеше Старейшината, чиито думи и действия никой не оспорваше. Той решаваше споровете, той разпределяше улова, наказваше или награждаваше, който каквото беше заслужил. Старейшината пишеше и променяше законите и сам беше законът в малкото селце.
Всяка вечер, когато лодките се връщаха от риболов, цялото село се събираше на пристана, в очакване Старейшината да разпредели уловената риба. Всеки получаваше определения му дял и никой не спореше. Никой не се сърдеше, че получава по-малко отколкото е уловил. Дните бяха различни и ако на единия ден реката беше щедра, на следващия можеше в мрежите да не влезе нито една риба.
Всеки получаваше определеното от Старейшината, а част от улова оставеше за цялото село. Старейшината продаваше общия дял на търговци, които идваха всяка нощ или го заменяше срещу неща, които липсваха на острова. Част от полученото разпределяше между хората, а друга съхраняваше за тежки времена.
Никой не се бъркаше в делата на Старейшината. Шушукаше се, че Старейшината прибирал част от общия дял за себе си, че в къщата му била като палат, а в градината му имало закопани гърнета със жълтици. Шушукаше се ѝ, че новата рокля на жената на Старейшината струвала колкото седмичният улов на всички лодки. Шушукаше се, че във високият зид, който ограждаше къщата били вложени толкова материали и пари, колкото били нужни за построяването на два моста, свързващи селцето с брега.
Шушукаха се и други неща и понякога шушукането стигаше до ушите на Старейшината. Той не се сърдеше. Само вечер някоя вечер, преди да разпредели дневния улов, казваше:
– Служа вярно много години на всички вас и се радвам, че повечето оценяват това. Зная, че винаги има недоволни от това или онова, но сънят ми е спокоен, защото зная, че повечето от вас одобряват всичко, което правя.
След това Старейшината разпределяше дневния улов. Разпределяше го така, както беше справедливо според него и мърморковците получаваха по-малко или нищо. Разпределяше улова и се прибираше с общата част в къщи, където лягаше и заспиваше спокойно, защото знаеше, че повечето хора одобряват всичко, което прави.
Една вечер обаче лодките се завърнаха на брега, а Старейшината го нямаше. Хората чакаха, чакаха и чакаха, но никой не посмя да отиде в дома му и да го потърси. Накрая оставиха разпределението на улова за следващия ден и се разотидоха по домовете си. Никой не каза ѝ дума, защото Старейшината не дължеше обяснение на никого и каквото ѝ да правеше, то беше правилно.
Никой не разбра, че зад високите стени на дома си Старейшината се превиваше и виеше от болка. Сякаш огън изгаряше тялото му, а хиляди игли го пробождаха едновременно. При всяко вдишване дробовете му крещяха от болка, а пред очите му се спускаше черна пелена, изпъстрена с безброй звезди.
В селото нямаше лекар и след като опита всичко, което си спомняше от рецептите на баба си, жената на Старейшината се втурна към дома на единственият човек на острова, който можеше да помогне. Ако болестта пощадеше живота му, болката щеше да отнесе разумът на мъжа ѝ. Само Събирачът на болка можеше да помогне. Можеше да помогне, но дома на Старейшината беше единственото място на острова, където Събирачът на болка, не беше стъпвал.
Събирачът на болка не беше от селцето. Пристигна отнякъде само ден преди реката да превърне селцето в остров и остана. Беше стар човек с овехтели дрехи и треперещи ръце, който вървеше приведен, все едно носеше тежък товар на гърба си. Остана, но щеше да си остане чужд човек. Човек отнякъде другаде, чието име никой никога не научи.
В началото се опитваше да помага при риболова, но беше несръчен и в никоя лодка не го искаха. Рибарите знаеха, че ако дойде с тях, вечерта лодката им ще е празна, дори когато не се докосваше до мрежите.
Старейшината искаше да го изпъди от селото, но преди да го направи, хората научиха за дарбата на странника и за първи път се възпротивиха.
Странникът можеше да премахва болката и болестите. Правеше го сякаш на игра и никой от селцето не би повярвал, че го прави ако не беше получавал помощта му. Протягаше ръце с отворени длани, после ги събираше в юмрук и болката изчезваше. След това внимателно отваряше малкото глинено гърне, което носеше и поставяше болката вътре. Приличаше на евтин фокус, но откакто разбраха за дарбата му, никой в селцето не боледуваше повече от ден.
Старейшината беше единственият човек, който не беше използвал помощта на Събирачът на болка. Той никога не беше боледувал. Може би беше късмет, може би тялото му беше така устроено, но болестите стояха далеч от него.
За него Събирачът на болка беше излишно гърло, но за първи път промени решението си и му позволи да остане. Позволи му, но когато разпределяше дневния улов, никога не отдели дял за Събирачът. Хората обаче не оставиха странника. Винаги отделяха от техния дял, за да не остане гладен. Биха отделили и повече, но той не искаше и винаги връщаше излишното.
Събирачът на болка не помнел лошото. Помагал на всеки. Взел гърненцето и без да се бави отишъл в дома на Старейшината. Протегнал ръце, взел болката и я затворил при другите. След това станал и си тръгнал.
– Стой! Къде отиваш? – чул гласа на Старейшината и се спрял.
– Нямам повече работа тук. Отнех болката ти и си отивам в къщи. – отвърнал.
– Знаех си! – скочил Старейшината. – Взел си нещо мое и си мислиш, че ще ти се размине безнаказано. Утре ще те изправя пред съда. Ще те осъдя и ще те изгоня от острова.
– Но аз взех болката ти... Помогнах ти, както и на много други.
– Признаваш си значи – засмял се Старейшината.
На другият ден Събирачът на болка бил изправен пред съда. Съдия бил Старейшината и не се бавил с присъдата. Обявил Събирача за крадец, наредил му да върне всичко, което бил взел и да си тръгне от острова.
– Но... – опитал се да възрази Събирачът на болка.
– Няма, но! – отсякъл Старейшината. – Присъдата е произнесена и е в сила. Изпълних каквото трябва и ще спя спокойно, защото хората тук ме ценят и винаги одобряват всичко, което правя.
Събирачът на болка се огледал смутен. Не вярвал, че това се случва наистина. Мислел, че е лош сън, от който ще го събудят гласовете на хората, чиято болка бил премахнал. Само че, никой не се обадил. Всички мълчали с наведени глави.
– Видя ли? – смеел се Старейшината. – Всички одобряват, това което правя. Тръгвай си и никога не се връщай, но преди това върни откраднатото.
Събирачът на болка навил глава. Останал замислен за минута или две, после извадил гърненцето, поставил го внимателно на земята, отворил капака му и си тръгнал.

Седмицата 17 2015

Понякога един изгрев е достатъчен, за да запомниш деня. Една гледка може да те накара да се усмихнеш или да те натъжи.








Страната на слоновете

– Бягайте! – крещеше тълпата. – Идват! Слоновете идват.
Мъже, жени и деца, млади и стари, богато облечени и просяци, обзети от паника тичаха право към него. Успя да отскочи встрани от пътя, опитвайки се да овладее страха, който за малко да го накара, да побегне заедно с тях. Беше обиколил почти целия свят, беше попадал в много опасни ситуации и знаеше, че паниката никога не помага. Знаеше, че бягащата тълпа е по-опасна от самата опасност.
Изчака, докато бягащите хора отминат и прахът се слегне и се загледа внимателно в посоката от която идваха. Според пътеводителя който имаше в тази страна нямаше слонове, но все пак трябваше да има нещо от което тълпата да бяга.
Само че, пътят беше пуст. Или пък не? Един старец подпирайки се на два бастуна едновременно със сетни сили се мъчеше да догони тълпата.
– Чакай! – спря той стареца. – Нямаш шанс да догониш другите.
– Ех! – задъхано отвърна старецът. – Вече не мога да догоня дори охлюв. Минало ми е времето. Зная го, но още не ми се мре!
– Кажи ми поне от какво бягате?
– Че как от какво? Нима си глух и сляп? Слоновете идват.
– Не виждам никакви слонове по пътя.
– Нима? – обърна се назад старецът. – Май си прав. Няма ги още, но това не означава, че няма да се появят. Появяват се внезапно и нямат милост. Виж нивите.
В полето което показа старецът определено нямаше ниви. Може би някога беше имало, но преди толкова време, че едва личаха следите от синорите. Мястото беше покрито с бурени и саморасли храсти и дървета, сред които пасяха спокойно две стари магарета.
– Слоновете го направиха – обясни старецът. – Едно време тези ниви раждаха достатъчно, че да изхранят цялото село, но когато се появиха слоновете вече нищо не се ражда. Идват всеки ден и изпотъпкват всичко.
– Сигурен ли си? Не виждам никакви следи от слонове. Не виждам изпотъпкано, а би трябвало да има, нали?
– Да си призная и аз не виждам – въздъхна старецът. – От години не съм виждал и слонове, но това не означава, че те не са виновни. Пътнико, не зная откъде си, но нашите слонове не са като другите. Първо са извънредно многобройни, второ са хитри, лукави и извънредно зли. Няма други слонове като нашите. Затова и нарекохме страната си Страната на слоновете.
– Според пътеводителя ми страната ви се нарича с друго име и тук няма слонове. Да не би да съм сбъркал пътя и посоката?
– Пътеводителят ти е стар. Писан е преди да се появят слоновете. Едно време си бяхме обикновено царство, но когато умря последният цар, нещата се промениха. Нямаше наследници и докато се туткахме, кого да поставим на трона, един странник се настани сам в двореца. В началото му се смеехме и решихме да го оставим, но скоро направи такива поразии, че поискахме да си тръгне. Той отказа, ядоса се, а след това дойдоха слоновете и всичко се обърна с главата надолу. Слоновете изпотъпкаха полята, разрушиха градовете и селата, развалиха пътищата. Това обаче не беше най-лошото, което направиха. Най-лошото беше, че хората се изпокараха и вече не сме единни. И преди не бяхме много единни, но днес всеки гледа само себе си и откъде ще дойдат слоновете. Радва се, когато слоновете подминат него и направят нещо лошо на другите. Днес сме единни, само когато бягаме от слоновете.
– Нищо не разбрах! Откъде странникът е намерил толкова слонове, че да съсипят цялата ви страна? Не разбирам и как кара слоновете да правят това, което иска? Не разбирам и защо досега не съм видял нито един слон тук, а прекосих половината ви страна?
– Избрал си да питаш неподходящ човек – усмихна се криво старецът. – Аз също не зная, как го прави странникът. Аз също не съм виждал слон, но щом хората казват, че има, значи има. Сега ще тичам напред, за да стигна другите. Не искам слоновете да ме срещнат сам на пътя. А ти ако си нямаш работа, върви в столицата. Странникът е в двореца. Него питай, ако смееш. Върви и се пази от слоновете!
Остана замислен на пътя, докато старецът едва кретайки изчезна зад близкия хълм. След се това огледа внимателно във всички посоки, търсейки следи от слонове, но не откри нищо. Нямаше слонове, нямаше хора, нямаше нищо. Тук бяха само въпросите му, а за да получи отговори трябваше да повърви още малко.

Дворецът се виждаше отдалеч. Огромен и лъскав, ограден от добре поддържани градини, в които растяха чудни цветя и храсти. Изглеждаше някак не на място, след руините на града и страната, в чийто център се намираше.
Имаше още нещо, което го отличаваше от всичко видяно по пътя. В двореца имаше хора. Хиляди слуги, добре облечени и усмихнати си вършеха работата, а през няколко минути конници на бързи коне потегляха в различни посоки.
– Нима не виждате слоновете? – учуди се странникът. – Не, не ми казвайте нищо! Досетих се сам – вие не сте оттук. Не разбирам тогава защо се интересувате от тази страна и хората ѝ. Да не сте от тези, които пишат книги за местата, които са посетили? Не сте? Значи питате от чисто любопитство? Добре тогава, ще ви отговоря. Не съм длъжен, но вие сте първият човек, който пита. Не виждате тук слонове, защото няма. Няма и никога не е имало.
– Ами хората какво виждат? Те твърдят, че тук има слонове, които са отговорни за всичките им беди. Мислят, че слоновете имат нещо общо с вас. Може би ги довеждате от някоя далечна страна или ги развъждате на някое тайно място?
– Казах ти, че няма никакви слонове! – ядоса се странникът. – Обаче донякъде хората са прави. И аз съм замесен в тази история. Разбирате ли, хората виждат това, което сами са създали в главите си. Създали са слонове и слонове виждат. Така им е удобно. Аз обаче не съм вкарал слоновете в главите им. Нямам слонове и никога не съм имал. Преди години, в една друга страна видях слон в един цирк, но това е единствения път, когато съм виждал това животно живо.
– Не разбирам?
– Няма нищо за разбиране. Слоновете са редки животни, но мухи има навсякъде. Това което правя е да пускам редовно по някоя муха, когато и където трябва. Видели сте конниците, които тръгват оттук, нали? Чрез тях изпращам подходящите мухи, а хората ги превръщат в слонове. Превръщат всяка муха в слонове, които са виновни за всичко, което им се случва. Сега разбрахте ли?
– Мисля, че да. Не изпращате истински мухи, нали?
– Ха-ха-ха! Схванахте най-после. Ако желаете може да бъдете гост на трапезата ми, а след това моите стражи ще ви изпратят до границата. Не искам да се натъкнете на някой слон. Тукашните слонове не са като другите. Първо са извънредно многобройни, второ са хитри, лукави и извънредно зли. Заради тях се наложи да променим дори името на страната си, но нямаме друг избор. Слонове са това, не са мухи.

Седмицата 16 2015

Седмица топлина и много слънце, но цъфтящите дървета се отлагат за следващата.




Отново за малко се разминах и с изгрева,


но казах "Добро утро!" на Луната.


Докато чакам цъфтящите дървета, се радвам на малките неща.




Съвсем обикновена трева. Дали?


Едно ново начало.


Установих, че вече да снимам без очилата си е чисто тото :) Обаче все пак печеля по някога.

Скалата

– Отново са те прескочили, нали?
– Не са. Назначиха човек с отлична квалификация и опит.
– Не вярвам да е по-добър от теб, но ти отново ще си мълчиш и няма да отстояваш интересите си. Още колко години трябва да работиш в този институт, за да те оценят?
– Аз съм доволен от работата си и не мисля, че повишението е нещо, без което не мога.
– Ти, не можеш? Ти си доволен? А мен питаш ли? Трябваше отдавна да живеем в столицата, а не в това затънтено градче. Омъжила съм се за мижитурка, но всичко си има край. Животът е кратък и нямам време, да те чакам да пораснеш.
Потръпна от трясъка на вратата. Погледът му попадна на снимката на стената и тъжна усмивка се появи на лицето му.
Тогава бяха млади. Той беше първенецът на випуска и му предричаха бляскаво бъдеше, а тя беше прекрасна. Тогава се обичаха. Бяха младо семейство, което даваха за пример. Днес бяха двама непознати, които живееха под един покрив. Ако можеше да се върне в миналото, може би...
Опита се да си представи, как би изглеждал този дом без нея и установи, че му е все едно. Гледаше снимката, а мислеше за работата си. Днес беше довършил последните изчисления и вече беше сигурен, какво се беше случило с професор Краев. Оставаше една последна проверка, но за нея, трябваше да отиде при Скалата. За първи път след тридесет години, утре щеше да поеме по познатата пътека и всичко щеше да се подреди. Утре ли? А защо не още днес?

Луната се скри зад облак, но Стефан продължи уверено напред. Беше минавал по пътеката хиляди пъти и можеше да я следва дори със завързани очи.
Отляво беше телената ограда на военните складове, от която днес бяха останали само изкривените бетонни стълбове. Зад стълбовете саморасли храсти и дървета бяха плътно прегърнали неизмазаните тухлени постройки. Охраната спеше в тъмносин фолксваген, паркиран под единствената оцеляла лампа. В складовете никога не беше имало нещо ценно, а от няколко години бяха напълно празни. Покривите им пропадаха, дограмата на прозорците и вратите беше изкъртена, а тухлените стени се разпадаха на прах от старост.
Усети силен удар в краката и каменистата земя раздра ръцете му. Луната изгря отново и видя падналото дърво, което беше препречило пътя му. Усмихна се криво, изправи се с мъка, погледна напред и косата му настръхна.
Над пътеката провесен на тел, висеше оглозган труп на някакво малко животно. Усети миризма на гниеща плът и му се прииска да се върне обратно.
Можеше да се върне тук утре. Можеше, но не искаше. Познаваше се и знаеше, че ако отложи решението, никога няма да го направи. Беше отлагал тридесет години и щеше да го прави още толкова.
Пое дъх, извърна глава и се затича напред. Останаха още двадесет метра до реката.
Двадесет метра, десет, пет, последна крачка...

Водата се носеше лениво край големите бели камъни, а на другия бряг Скалата стърчеше самотна и черна. Всичко беше такова, каквото го помнеше. Времето сякаш беше подминало това място и дори надписа на Скалата още стоеше. Беше нощ и не можеше да различи отделните букви, но нямаше нужда от това. Никога нямаше да забрави деня, когато го бяха написали.
Забранено за възрастни!!!
Буквите написа Иван. Бяха криви и грозни, но крепейки се върху раменете им, краснописа беше последната му грижа.
После постояха на брега, мълчаливи и замислени и си тръгнаха. Тогава не знаеха, че повече няма да се видят.

– Не вярвам, да е направено от пришълци от друга планета. Прекалено елементарно е. Освен това не води никъде. Няма тунели към други планети, няма енергийни полета или лъчения. Просто скачаш някъде във времето и се връщаш обратно.
Беше една от многото вечери, които прекараха на брега. Седяха край огъня, потръпвайки от студа и си задаваха въпросите, чиито отговори никога нямаше да научат. Не ги знаеше дори Краси, който беше изчел всички книги в библиотеката. Обичаше да прави чудати експерименти, проверявайки всичко, което научеше. Вярваха, че ще стане учен, но се дипломира като счетоводител.
– Грешиш. Възможно е да е някаква аномалия, която се проявява само тук, но забравяш, че времето има само една посока. Със скока в бъдещето всичко е наред, но връщането обратно не е естествено. Противоречи на всички знания и природни закони, които познаваме. Сигурно е дело на чужд разум.
Иван обичаше да спори и никога не се предаваше. След години стана един от най-добрите адвокати в столицата. Обикновено се обаждаше веднъж годишно, обясняваше колко е зает и обещаваше, че когато има път, ще се отбие, за да се видят. Само че, не беше се връщал в града от дипломирането.
– Не е вярно! Времето може да тече и в двете посоки. Това не противоречи на нито един от законите на физиката. Сега не знаем как да върнем времето назад, но може би някога хората са имали това знание. Може да греша, но съм сигурен, че в бъдещето хората ще открият как да пътуват във времето. Възможно е това тук, да е подарък на примитивните им прадеди.
– Аз пък вярвам, че ако е човешко дело, то е от миналото – не отстъпваше Иван. – Виж само как са кодирали входа. В много древни цивилизации са използвали подобни начини.
Стефан мълчеше, макар че входа откри той. Откри го случайно, опитвайки да скочи на една издатина на скалата. Скочи, но вместо да усети твърда основа под краката си, полетя.
Озова се в непознат свят, изпълнен със странни предмети и човешки същества приличащи на призраци. Усети как страх скова сърцето му, затвори очи и се завърна.
Когато отвори очи, видя разтревожените им лица над лицето си.
– Къде се беше скрил? От два часа те търсим.
– Мисля, че пътувах във времето – усмихна се неуверено той.

Трябваше им цял месец, за да открият какво се беше случило. Оказа се, че входа се отваряше само ако преминеш реката, стъпвайки в точно определена последователност по големите бели камини. Тогава скалата се отваряше и ги пускаше. Пускаше ги само в бъдещето и не можеха да контролират къде отиват и колко време ще прекарат там. В бъдещето се превръщаха в безплътни сенки, които не можеха да докоснат нищо, а хората там не ги виждаха.
Връщаха се, разказваха си какво са видели, възхищаваха се или критикуваха всичко, която виждаха, но скоро една тема измести другите. Разбраха, че хората в бъдещето не знаят и не могат нещо, което те правеха с лекота. Колкото и далеч да отиваха, никога не откриха следа, че в бъдещето хора могат да пътуват във времето.
Те го можеха, но не знаеха как. Прекарваха часове в библиотеката, разпитваха учителите, но нищо от наученото не им помагаше. Бяха първите докоснали се до една тайна, но не ги вълнуваше самата тайна, а отговорът ѝ.
Бяха деца и живота беше пред тях. Обещаха си един ден да открият отговора, а дотогава да пазят тяхната тайна.

Някой обаче беше научил поне част от това, което знаеха. Един ден в домовете им пристигнаха хора с тъмни костюми. Говориха с родителите им, а след това дълго ги разпитваха. Питаха, заплашваха, молеха.
Цял месец прекараха затворени в къщи. Не излизаха, не приемаха гости, а телефоните бяха прекъснати. Никой от тях не знаеше, дали другите бяха казали нещо и дали бяха нарушили обещанието си. Разбраха само, че района около Скалата е отцепен от военните, които търсели нещо.
Един ден всичко приключи. Мъжете с черни костюми си тръгнаха, военните униформи по улиците изчезнаха и им разрешиха да отидат на училище.
След часовете ги извикаха при директора, а в кабинета му ги посрещна слаб мъж с неопределена възраст, уморени очи и усмивка, която изглеждаше искрена.
– Седнете, деца. Името ми е Симеон Краев. Професор съм по физика и изучавам времето. Военните ме поканиха, като консултант, но срещата ни днес е по мое лично желание.
Професорът свали очилата си, избърса ги внимателно и въздъхна.
– Всичко приключи, деца. Колегите с униформи са убедени, че това са детски фантазии и измислици. Аз не желая да споря с тях, но искам да ви предложа нещо. В папка е последната ми теория за времето. Не е довършена, но е по-добра от всичко до днес. Преди година се отказах да работя по нея. Разбрах, че за да довърша изчисленията, трябва да съм бил поне веднъж отвъд. Папката е ваша, но в замяна искам поне едно пътуване. Не искам тайните ви, а само едно пътуване. След това, всеки от нас ще забрави, какво се е случило.

Чакаха го на брега до мръкване, а на сутринта се върнаха отново, но не откриха никаква следа. На третия ден написаха на Стената.
Забранено за възрастни!!!
Буквите бяха криви и грозни, но тогава не мислеха за краснописа.
Останаха още малко на брега, мълчаливи и замислени, а след това си тръгнаха, без да подозират, че повече няма да се видят.

Пристъпи към брега, опитвайки се да успокои ударите на сърцето си. Луната отново се скри зад облак, но нямаше нужда от светлината ѝ. Усмихна се и скочи върху първия камък.

Отвори очи и видя разтревожените лица на Краси и Иван.
– Къде беше? Цели два часа те търсим.
– Мисля, че пътувах във времето – усмихна се неуверено той.

Седмицата 15 2015

Това е втората пеперуда, която виждам през тази година. Първата видях точно преди да падне големия сняг, но не можах да я снимам.


Снегът още дълго ще се запази по върховете на планината, а дори и в ниското се крие в сенките. Само че, светлината вече е тук. Пролетната светлина, носеща топлина и живот.


Първо разцъфна един от новите ми кактуси. Уж нямах място, а вече станаха 12 различни вида. Да видим, колко ще оцелеят до другата пролет.


Вчера направих дълга разходка и си струваше. Гората изглежда гола, но само на пръв поглед.






В петък пък си купих нож, който да използвам, когато ходя за гъби. Зная, че има още много време, но да съм готов за всеки случай. Когато се прибрах в къщи се ужасих от размера му. Ще го пазя за особено големи гъби, не като тази.


Най-голямата изненада ме очакваше в двора, когато се прибрах от разходката. Вече се хванахме за зеленото и връщане назад няма.

Крадецът от Багдад

– Тате, бе – ревеше малкият. – Искам лампа с дух, като тази на Аладин!
– И аз искам много неща, но баща ти е прост професор и няма откъде да вземе пари. – обясняваше ситуацията жена му, сигурна, че я чува.
Професор Калчев тъкмо дочиташе поредната статия дадена му за рецензия от едно ново списание, претендиращо да се нарича научно. Текстът, в който се твърдеше, че правителството и ООН крият среща с извънземна цивилизация, провела се през уиденда, беше от жълтееш английски таблоид, а заслугата на „авторът“ беше единствено зле направения превод с Google Преводач.
– Няма значение, дали е вярно или не – му беше казал главният редактор. – Няма значение и дали е наука, или шарлатанство. Вмъквате тук там по някой сложен термин, за да изглежда написано от учена глава. Не ме интересува мнението ви, професоре! Ако вие не искате хонорара, ще го дам на доктор Колев. Може би трябваше него да наема, защото щеше да е рецензент и на медицинските статии.
Парите не бяха много, но помагаха да свързва семейния бюджет, макар че лампа с дух или палто от полярни лисици, нямаше как да си позволи.
– Не е въпросът до парите! Духове не съществуват, още повече такива, които живеят в лампи. Това е анимация и художествена измислица, която няма нищо общо с действителността. Дори и лампата не прилича на истинските, които са използвали в онези времена. Пра-пра-пра дядо ти е бил хаджия. Ходил е по онези места и дори беше донесъл една газена лампа от Йерусалим. Наскоро я гледах някъде в мазето.
– О! – блеснаха очите на сина му. – Ще имам истинска лампа с дух.
– Няма дух вътре!
– Има! – не отстъпи детето. – Във всяка лампа има дух, но ти дори не си погледнал вътре. Искам я! Веднага!
Днес не му се слизаше в мазето, но това беше добра възможност да даде почивка на мозъкът си, който беше в потрес от множеството „научни доказателства“ в статията. Освен в мазето, зад бурканите с печени чушки имаше бутилка с домашна ракия, за която жена му не подозираше. Въздъхна, с надежда някой да оцени жертвата му, после взе ключовете и се отправи към мазето.
Този път крушката долу не беше открадната, но някой беше отмъкнал бушона. Професор Калчев обаче предвидливо беше взел фенерче и това не го спря. Справи се с ръждясалия катинар, закрепи внимателно фенерчето, протегна ръка над бурканите с чушки и лицето му се озари от щастлива усмивка.
Първата глътка го удари в петите. Светът се променяше и то не към добро, но докато имаше майстори способни да сътворяват подобни еликсири. Втората глътка беше за отпускане, а третата за настроение. Преди четвъртата се замисли за миг, но не можа да устои на изкушението, а петата си влезе сама. След нея си спомни защо беше слязъл и се зае сериозно със задачата.
Беше забравил, къде за последно видя старинната лампа, но успя да я открие само с цената на два счупени буркана и една цицина на главата. Избърса я от праха и цветовете станаха като нови. Определено не беше старинна, но занаятчията, който я беше направил си разбираше от занаята. Всеки детайл беше на мястото си и дори експерт би се затруднил да я датира точно, но...
Нещо не беше наред. Лампата беше прекалено тежка за обема си. Професорът остърга внимателно малко боят от дъното ѝ, надявайки се, че това е оловна отливка, но под боята се показа обикновена изпечена глина. Може би, пък пра-пра-пра дядо му, беше я напълнил с газ и беше забравил да я изпразни? Отвори внимателно капака и я наклони над празната кутия от блажна боя и тогава...
– Аз съм ваш роб, Господарю! Слушам и изпълнявам вашите заповеди.
Професор Калчев си глътна езика. Протегна ръка над бурканите с печени чушки, но бутилката беше празна. След това се ощипа, но призрачното сияние не изчезна.
– Виж – преглътна професорът. – Аз не съм въоръжен и съм кротък човек. Взимай, каквото искаш и си тръгвай. Няма да кажа на никого. Само бутилката с домашната ракийка не си давам.
– Обиждате ме, господарю – отвърна привидението. – Никога не бих откраднал нещо от вас. Извинете, че не се представих веднага. Името ми е Али бин Аладин, но по известен съм, като Великият крадец на Багдад. Никой, никога не ме е залавял, но заради подло предателство, бях затворен в тази лампа за вечни времена. Великият везир я запечата с десет печата и никой смъртен, не би посмял да я отвори. Само висше същество, като вас, господарю, е способно да ме освободи. Всичките ми умения и живота ми са ваши, господарю!
– Знаех си! – възкликна професорът. – Развалили са и домашната ракия. Преди години най-лошото, което можеше да ти се случи, беше махмурлук, а сега сънуваш призраци.
– Не съм призрак, господарю! – обиди се духът. – Аз съм напълно реален дух.
– Духове не съществуват!
– Съществуват, господарю. Дайте ми заповед и ще се уверите. Пожелайте, каквото ѝ да е и аз ще го открадна за вас.
– Кражбата е лошо нещо! Освен това се наказва от закона. Не бих се забъркал в нещо, което не е в съгласие с морала ми и ме превръща в съучастник на престъпление.
– Хайде стига с глупостите, професоре! – ядоса се духът. – Знаете добре, че всеки закон всъщност узаконява някоя несправедливост, твърдейки, че преследва друга. Вече успях да прегледам и как се наказват кражбите днес. Та това е пародия! Колкото повече откраднеш, толкова по-малко е наказанието ти. И как се наказва? Със затвор ако нямаш добър адвокат и с пробация, ако имаш. Едно време режеха ръце, носове или глави. Вижте, господарю, аз съм от старата школа крадци, която имаше железни правила. Никога не бих откраднал от някой, който не може да си позволи загубата. Повечето хора, от които крадях навремето, дори не забелязваха, че откраднатото им липсва. Самите те го бяха откраднали от някого, след това го бяха заключили в каса или подземие и бяха забравили за него. Колкото до моралните ви съмнения, интересно ми е, как ги съчетавате с работата в онова списание?
– Хм! - замисли се професор Калчев. – Имам нужда от малко време, за да помисля. Можеш ли да допълниш шишенцето, като първа задача?
– Вашето желание е и мое желание, господарю!
– Оооо! Бързо работиш и се справяш отлично. Това наистина е еликсир на еликсирите! Ами да ти се намира под ръка едно палто от сребърни лисици, което е по мярка за жена ми? И един iPhone 6 за синчето, дано престане да иска лапми с духове.
– Палтото е доставено, господарю! Позволих си да направя малка промяна за сина ви. Намерих му iPhone 7. Още е в процес на разработка, но ще му хареса. Имате ли някакви други желания, господарю?
– Имам, но първо трябва да се обадя в списанието. От доста време искам да кажа на главния редактор, какво мисля за него и боклука, който прави.
– Разбирам, господарю. Щях да го направа вместо вас, но не исках да развалям удоволствието ви. Ще помоля само за кратка почивка. Час или два, но не повече. Прекалено много време съм бил в лампата и трябва да прегледам новите методи и технологии. Някога бях най-добрият, но днешните колеги са истински факири. Могат да откраднат дори неща, които не съществуват, само с едно натискане на бутончето „Enter“. Познавах един придворен магьосник, който предричаше това, но тогава го мислехме за луд и се подигравахме с него. До скоро, господарю!
Професор Калчев отпи една глътка от бутилката, след това внимателно я върна на мястото ѝ, зад бурканите с печени чушки. Замисли се за миг, а след това с внезапен порив на решителност взе отново бутилката в ръце. Едно палто от сребърни лисици и iPhone 7 бяха достатъчно основание, да си позволи дребни лични удоволствия. Все още не вярваше в призраци и духове, но пък и главният редактор на жълтия боклук, също не вярваше, а печелеше от това.
– In pecunia veritas! Истината е в парите! – засмя се професорът и отпи поредната глътка еликсир.

Седмицата 14 2015

Чакам пролет, слънце и цъфнали дървета, а идва сняг и леден вятър. Един ден се радвам на първите цъфнали върбови клонки,


а на другия ги виждам покрити със сняг.


Косът не се сърди на мен, а на вятъра.


В събота сутринта се опитах да взема малко пръст от градината. За да пресадя новите кактуси. Не успях, защото земята беше замръзнала. Замръзнала, но пълна с живот.




Щях да кажа, че само върбите са цъфнали, но се сетих за дряна. Може би причината е, че го има на много места по дворовете и съм престанал да му обръщам внимание, а той не заслужава това.


Никога няма да ми омръзне, да се възхищавам на Луната.

Днешните новини в аванс

– Уважаеми слушатели на нашето радио,
Днес ние имаме празник, но засега няма да ви кажем какъв точно. Разчитаме, че вашия интелект не е достатъчен, за да се досетите сами. Вместо това сме ви подготвили малка изненада. Ще ви представим днешните новини, още преди да са се случили.
Разбира се съществува малък риск, да пропуснем някое събитие, но гарантираме достоверността на информацията, която ще ви поднесем. Ние никога не бъркаме, защото създаваме новините, а не ги следваме, като конкурентното ни радио... Бийййп.
Започваме с ексклузивна новина, която ще се случи още в ранните часове на деня. Американския флот намиращ се в акваторията на Черно море е бил потопен, от флотилия съставена от салове и еднодръвки. Флотилията ебила съставена от стотина истински български граждани, другарки и другари, решили да се заселят завинаги в любимия им Съветски Съюз. Ръководителката на флотилията, М, още с акостирането в Крим, любезно даде интервю първо за нашето радио:
– О, американските кораби ли? Не беше никак трудно. Горките така се бяха втренчили в небето, страхувайки се да не се сблъскат с нисколетящите руски самолети, че дори не ни забелязаха. По-трудно ми беше да приема да оглавя тези другари, но нали съм пич, не можах да откажа. Притеснявам се обаче, че в парламента вече няма кой да отстоява руските... Пардон! Българските интереси.
Друг проблем, който за малко да провали чудесната ни инициатива беше, че почти цяла седмица не можахме да открием достатъчно дървета, за да построим флотилията. Където и да отидехме, гората беше вече изсечена. Едва, когато се обадих на бившите ни коалиционни партньори, въпросът се реши. „– Където е сечено, пак ще се сече!“ ми отговори С и само след час ни достави необходимия материал.
Искам да използвам възможността да опровергая една манипулативна лъжа. Някои от другарите ни, участници във флотилията бяха поканени на гости в Чечня, а не бяха откарани в чували. Любезните им домакини пожелаха лично да им обяснят, че развяването на чуждо знаме в една суверенна държава, не е признак на добри обноски и интелект. Другарите, сами са си виновни, че по погрешка развяха български знамена, но съм чувала, че въздухът в Чечня бил здравословен. Освен това другарят Путин лично обеща да разкрие убийците им. Бийййп...

Още преди световните медии, да надушат новината за гибелта на американския флот в Черно море, кораби на Шести американски флот придружени от два самолетоносача, се отправили към лобното място, за да окажат помощ.
Тръгнали, но не пристигнали. Веднага, след като преминали Босфора на борда им се качил един дребен човек, който размахвал някаква хартийка и крещял:
– Не се опитвайте да ме спрете! Аз съм български депутат! Танкисти ...бийййп...!
Човекът скъсал пагоните на командващия флотилията, ритнал заместника му в кокалчетата, забърсал два шамара на адютантката на адмирала и обявил, че прави граждански арест.
– Признайте си, че сте платени ... бийййп... танкисти!
Американците се отървали, едва когато два руски хеликоптера дошли да приберат развилнелия се супермен. Срещу две каси с водка, руските лекари сложили усмирителна риза на неизвестното лице В и го откарали в неизвестна посока.
– От хапчетата е – обяснили руснаците на уплашените американци. – Привиждат му се навсякъде танкове и танкисти. Дори е внесъл законопроект, да се забрани филма „Четиримата американски танкисти и кучето“. Обаче без хапчетата, нещата съвсем излизат от контрол.

Германският канцлерк А в извънредно интервю след час обяви, че опрощава всички дългове на Гърция. В разговор с експертите от Европейската централна банка, било договорено да се опростят в аванс и всички бъдещи дългове. Най-важното в случая е, че това важи и за всички останали европейски страни. Всяко правителство от днес, ще може да тегли, колкото пари му трябват, без да е задължено да ги връща.
– Така, де! Ние германците очевидно не можем да похарчим парите, които изкарваме с труд, ум и дисциплина. Нима е по-добре да ги държим в банките, отколкото да ги подарим на всеки, който обича да харчи?

Премиерът на България подаде оставка веднага, след като узна новината.
– След като моята приятелка, А прие моя съвет, вече няма какво да правя в политиката. Мисля да си взема почивка, за да имам достатъчно време да приемам благодарностите на некачествения материал. Бийййп... Народа де!
Освен това отдавна се каня да прочета „Синовете на Великата мечка“, а и познати казват, че мога да направя кариера в професионалния тенис. Като гледам конкуренцията, не е на нивото ми. Щом Гришо може да ги бие, защо аз да не мога?
Какво за партията? Партията си е на Ц. Това също е основателна причина, да си взема почивка. Да не мислите, че е лесно толкова години да седиш на таралеж с гол задник? Бийййп... бодли! Бийййп Ц! Да знаете, че след година-две, когато излезе от затвора, ще е още по корав.

Новината коментираха и други родни политици. В телевизионен дебат К, С, Д, П, Ст и още десетина настоящи и бивши политици, се обединиха около тезата, че разпределянето на толкова много пари, не може и не бива да стане без тяхно участие.
– Караниците стават, когато няма пари за всички – коментира един от тях. – Има ли пари всички сме братовчеди, братя и сестри и дори любовници.
След думите му в студиото избухнаха бурни ръкопляскания. След това всички присъстващи запяха на три гласа:
Не щеме ний богатство,
не щеме ний пари,
искаме...бийййп....

– Уважаеми слушатели на нашето радио,
Слушахте кратката ни сутрешна емисия, с новините от днешния ден в аванс. След рекламите, ще продължим да ви дезинформираме, какво ще се случи днес и утре. Ще ви информираме за всичко, което измислим.
И накрая едно съобщение. От днес в емисиите ни няма да даваме прогноза за времето. Екипът ни реши, че макар и случайно, някой път може да ви информираме правилно, а това ще навреди на имиджа на радиото ни. Затова приемете, че от днес занапред, всеки ден времето ще бъде същото, като днешното – първоаприлско.
Хубав и усмихнат ден, уважаеми слушатели!