Китайска работа

За Лора могат да се кажат много неща.. Някои хубави, други не съвсем. Обаче никой, никога не е твърдял, че с нея му е било скучно. Затова, когато нахълтва в къщи с дузина шарени торби, усещам, че двете седмици спокойствие, ще ми излязат през носа.
– Скуча ли без мен, мило? – прегръща ме тя. – Определено сгреши, че не дойде с мен. Имам да ти разказвам, разказвам и разказвам. Нося ти чудесен подарък, но първо трябва да взема един душ и тогава ще ти обърна внимание.
За малко да ѝ кажа, че за да тръгна с нея, трябваше поне да зная, че ще пътува. Хубаво щеше да е и тя да знае, за къде ще пътува. а не да хване самолета за Лондон и да ми се обади от Китай.
Мога да ѝ кажа много неща, но не искам. Харесвам я с всичките ѝ недостатъци, а непостоянството е най-постоянния от тях. Такава е и не може да се промени. Обича да прави промени в живота си, а когато прави промени, те определено не остават незабелязани.
Жените обичат промените. Променят прическата си, грима, облеклото или обувките. После се сърдят, ако не забележиш или не похвалиш новото в тях.
Лора не е изключение, но при нея промените не са в такива дреболии. Не че тя не променя външния си вид. Променя го, но го прави само когато ѝ остава свободно време, а това не се случва често. Тя винаги е заета с много, много по-важни неща.
Какви неща ли? Лора рисува, свири на няколко инструмента, пише чудесни стихове, тренира айкидо и скално катерене и се е записала да учи поне в десет университета. Учи с желание, но се отказва винаги преди да завърши.
– Ученето е процес на непрекъснато развитие, а дипломирането е скучно и безполезно. – обяснява ми тя.–Хората вземат дипломи, намират си скучна работа, създават скучни семейства и прекарват целия си живот в скука.
Мълча си, защото скучната диплома ми е помогнала да си намеря скучна работа, осигуряваща ми достатъчно доходи, за да издържам скучно семейство, за каквото мечтая.
Работата е другото нещо, в което Лора обича да прави промени.
– Четох едно изследване – обяснява тя. – Според него, ако човек работи три години на една и съща работа, започва да деградира.
За по-сигурно Лора не е работила никъде повече от шест месеца. Тъкмо усвоява перфектно работата, предлагат ѝ повишение и по-висока заплата и тя напуска.
За разлика от нея, аз вече пета година работя едно и също и нямам никакви надежди за повишение. Обаче не напускам. Родителите ми нямат строителна фирма, в чийто борд на директорите да съм пожизнен член. За разлика от тези на Лора.
– Слуша ли, докато ме нямаше, мило? – усмихва ми се Лора, когато излиза от банята.
Красива е...
– Достатъчно ли беше послушен, за да си заслужиш подаръка?
Кимам усърдно, с надежда, че подаръка е скрит под халата, но бъркам. Следва дълго ровене в торбите.
– Заповядай, мило! – скача в скута ми.
Гледам предмета в ръцете ѝ. Прилича на сламена шапка, от онези островърхите, които носят китайците в старите филми. Прилича на шапка, но с Лора нещата никога не са толкова прости. Сигурно има някаква уловка.
– Ъъъъ... – престрашавам се след минута размисъл. – Това прилича на сламена шапка. Не, че не ми харесва.
– О, мило! Да не съм луда, че да ти нося от Китай обикновена шапка? Това е древна китайска шапка-невидимка. Струваше ми много усилия, за да убедя собственика ѝ да ми я продаде. Пазарихме се цели два дни. Добре, че зная малко мандарин, защото ако бях разчитала на преводача, никога нямаше да успея.
– Шапка-невидимка ли? – питам аз и се смея. – Няма шапки невидимки, скъпа. Изиграли са те.
– Няма ли? – смее се Лора и нахлупва шапката.
Нахлупва я и изчезва. Усещам тежестта на тялото ѝ, чувствам топлината ѝ, усещам аромата на балсама за коса, но не я виждам. Объркан съм и малко уплашен.
– Лора, тук ли си?
Тя сваля шапката и я виждам отново. Усмихва се някак виновно и ме целува.
– Не трябваше да си слагам шапката – казва тихо. – Тя е за теб.
– Не се притеснявай! Знаеш, че всичко мое е твое. Дал съм ти сърцето си, та за една шапка ли ще се стискам. Ще я носим и двамата. Вече измислих една игра с шапката-невидимка. Мисля да си поиграем на нея още тази вечер.
– Не разбираш, мило – мръщи се тя. –Я ми кажи, освен за игри, за какво друго можем да използваме шапката?
– Ами... – замислям се. – Можем да оберем банка.
– Само за това не! Предишният ѝ собственик ми обясни, че силата ѝ не е неизчерпаема. Шапката трябва да се използва само за добри дела. Всеки път, когато я слагаш напразно, тя губи от силата си. Ако пък направиш нещо лошо, силата изчезва завинаги. Китаецът ми я продаде, защото го убедих, че мога да направя много повече добри дела от него. Обаче откакто я взех, нищо не съм измислила. Разчитах на теб, но виждам, че ѝ ти не си подготвен.
Опитвам се да измисля нещо, но не успявам. Сигурен съм, че мога. Само ми трябва малко време. Час, ден или седмица.

– Ще тръгвам, мило – скача Лора. – След час ще летя до Сантяго. Не се цупи! Ще е само за една седмица. Тъкмо ще имаш време да измислиш куп приложения на шапката. Зная, че няма да ме разочароваш.
Тя си тръгва, а аз седя на дивана, държа шапката в ръце и се чувствам на седмото небе. За първи път откакто сме заедно, Лора наистина има нужда от мен. Вярва, ме ще се справя и няма да я разочаровам.
След два дни, увереността ми е изчезнала. Обикалям по улиците с шапката в ръка и търся повод да използвам шапката. За съжаление не откривам.
Дадох пет лева на бездомник, помогнах на една старица, да се качи в трамвая, но за това не ми беше нужна шапката.
Отчаян съм, но когато вдигам глава, виждам офиса на голяма банка.
Ами ако... Ако все пак обера банка? Парите няма да са а мен. Ще ги даря на някоя фондация или ще построя приют за бездомни. Няма да е кражба, а добро дело. Шапката ще разбере.
Нахлупвам шапката и влизам в банката. Никой не показва, че ме е видял. За всеки случай, правя проверка. Плезя се в лицето на едрия охранител. Не ме вижда, но подушва шкембе-чорбата, която съм ял сутринта. Трябва да внимавам.
Минавам край служителите и стигам до трезора. За късмет вратата е отворена. Влизам и започвам да пълня джобовете си с пачки, но след минута се спирам. Не мога да взема парите. Не мога...
Изпразвам джобовете и си тръгвам. Минавам край служителите, плезя се пак на охраната и в този миг усещам, че нещо не е наред. В следващия миг виждам звезди. Много звезди...
Когато отново отварям очи, на ръцете ми има белезници. В устата си усещам солен вкус, а главата ми иска да се пръсне. Зад бюро отрупано с папки, непознат мъж ме гледа със съчувствие.
– Добре ли сте? – пита учтиво. – Късметлия сте. Ако ви бяха ударили два пръста по-надолу, вместо лекар, щяхте да имате нужда от свещеник. От банката казаха, че ще няма да предявят обвинение. При едно условие -трябва да кажете как сте направили така, че да ви няма на записите от камерите.
– С шапката – обяснявам аз и му разказвам цялата история.
– С шапка-невидимка казвате? – поглежда ме строго мъжът и върти шапката в ръцете си.
След това се навежда заплашително над бюрото и и ми показва нещо бяло на дъното на шапката.
Бялото е етикет. Обикновен етикет с надпис „Made in China“...
Връзката прекъсва и едва разбирам думите на Лора:
– Гордея се теб, мило! Всичките ми познати казваха, че си скучен бъзльо, но аз винаги съм вярвала в теб. Чакай само да видиш физиономиите им, когато разберат, че си в затвора и то обир на банка.
Зная, мило. Зная, че не си го направил. Шапката ли? Вероятно са ми продали обикновено китайско менте.
Не плачи де! Няма да лежиш в истински затвор. Нямат доказателства, а историята с шапката няма да мине в съда. Адвокатите казаха, че ще се отървеш с година условно.
Не, няма да се върна утре. Не съм в Сантяго. В Париж обърках самолета и сега съм в Етиопия. Прекрасна страна е, а хората са много мили.
Мило, имам подарък за теб. Познай, какво е!
Не! Не е летящо килимче. Летящи килимчета има само в Багдад. Добре, няма да те мъча повече. Намерих Кивота. Как кой, Кивот. Онзи от Библията. Тук го наричат Табот, но е същото. Няма да повярваш какво може да прави това чудо. Обаче за да се използва има няколко условия. Лесни са, мило. Не се притеснявай! Вярвам в теб и зная, че ще се справиш. Сега ще прекъсвам. Местните казаха, че един тукашен магьосник притежава истинска кристална топка. С нея можел да гледа и в миналото и в бъдещето. Ще се опитам, да я спазаря.
Обичам те, мило! До скоро!
Полицаят поставя слушалката на мястото ѝ, тупва ме по рамото и ме повежда към килията. На вратата съучастнически намига и казва със завист:
– С тази жена никога няма да скучаеш, мой човек! Никога!

Седмицата 12 2016

На този свят няма нищо, което да не може да се отложи с ден, месец, година или завинаги. Опитвам се да следвам тази философия през седмицата и не ми е трудно.









Напоследък темата за спасяване на природата се коментира много. Много думи, но всички са излишни. Ако хората искат да запазят природата, просто трябва да престанат да се месят. Тя сама ще се възстанови. Правила го е още преди на Земята да се появят хората, ще го направи и след като хората вече няма да ги има.




Седмицата 11 2016

Седмица на дъждове, облаци и студен вятър.



Обаче деня става все по-голям.


Дръвчетата са напъпили, а видях и първия цвят.




Научих и нещо интересно. Оказа се, че някои птици гнездят и през зимата. Кръсточовките например го правят два пъти годишно, веднъж още през февруари. А малкото вече се опитваше да лети.




Седмицата 10 2016

Почивах си, уморен от скуката на дните, в които нищо не се случва. Почивах си от тежестта на неизречени важни думи. Почивах си шума на безсмисленото повтаряне на лозунги и мантри.
Почивах си уж, но се уморих повече. Може би е пролетна умора? Пролетна умора, още преди да е дошла пролетта.