Цар и Пъдар

Някога преди много години, на другия край на земята имало едно царство. Както всяко царство и това си имало и цар.
Нали знаете какво е цар? Царете са едни такива хора, които по цял ден седят на трон от злато, с тежка неудобна корона на главата и издават заповеди за неща, които не разбират. Издават заповед след заповед, а другите ги слушат.
Слушат ги, не защото заповедите са мъдри, а защото са издадени от цар. Слушат ги, не защото са съгласни с тях, а защото така са свикнали. Слушат ги, защото хората винаги искат някой друг да решава вместо тях и мразят да носят отговорност за действията си.
Нашия цар не се различавал от другите.
По цял ден издавал заповед след заповед. Сигурно се чудите, как е успявал да измисли толкова заповеди? Ами царят не ги измислял. Това не било негова работа. Неговата работа била да заповядва, а измислянето на заповедите, било работа на царедворците.
Измисляли заповед царедворците, Царят заповядвал, писарят записвал и заповедта била издадена.
Не винаги обаче, Царят слушал царедворците. Бил суетен и често мислел, какво ще кажат хората за неговите заповеди. Искал народът да го обича и когато види каляската му, овациите да не стихват.
Често на единия ден издавал една заповед, а на другия издавал нова, коренно противоположна. Казвал, че новата ще е по-добра за хората и царедворците възторжено ръкопляскали. Писарят записвал и хиляди вестоносци тръгвали по пътищата да уведомят хората за новата заповед на царя.
Един ден царят, решил да почине. Всеки се нуждае от почивка, а издаването на заповеди, също може да е уморително. Качил се на коня и отишъл на лов. Прекарвал чудесно. Цял ден преследвал един голям глиган, но когато го убил разбрал, че се е загубил.
След дълго лутане, видял един човек и го помолил да го заведе до двореца. Човекът се съгласил и тръгнали заедно. Царят не казал кой е. Заговорил човека за селото му, за семейството му, за нивата му и за реколтата.
-Значи имаш голямо семейство? – питал Царят. –Хубаво е това, а още по-хубаво, че всички са нахранени и облечени. Сигурно сте много благодарни на Царя за това?
-Ами вярно, че връзваме двата края, но за това съм благодарен на двете си ръце. –отговорил човекът. – Да съм жив и здрав, няма да останем гладни.
-Ето, че и децата си изучил. – подхванал пак Царят. - Добре, че е Царят за построи толкова много училища. Щастливец си, че живееш в царство с толкова мъдър цар.
-То училището си го построихме сами в селото. Царят се мерна, само когато го откривахме.
-Казваш, че реколтата е добра?- продължил след кратко прекъсване Царят.- Трябва да сте благодарни, че живеете в това царство и имате такъв Цар.
-Ама какво общо има тук Царя и царството?- учудено попитал човекът.- Реколтата е добра, защото случихме добро време и се потрудихме цялото семейство. Всъщност Царят трябва да ни е благодарен, защото и той се храни от нашата реколта, а капка пот не е пролял.
Царят ядосан замълчал и продължили по пътя. Скоро стигнали до царската градина.
-Това трябва да е царската градина.- решил да опита пак Царят. – Тъкмо съм гладен, ще похапна от хубавите плодове. Искаш ли и ти? Трябва да сме благодарни на Царя, че е разрешил на всички свободно да ползват градината му.
Човекът обаче не помръднал от място. Хванал Царя за ръкава и го спрял.
-Не може! Не може да се влиза в тази градина. Пъдарят не дава!
-Че какъв е този пъдар?- почервенял от гняв Царят.- Царят заповед е издал, а един пъдар се осмелява, да не я изпълнява, че и на другите пречи. Заслужава най-тежкото наказание!
- Глупости!- ядосал се и човекът.- Само царят ти е в главата и на устата. Да си заповядва, каквото иска, но пъдаря заслужава награда дори! Ако все още тук там, не са останали свестни пъдари, камък да не е останал от царството.

Няма коментари:

Публикуване на коментар