Съвършените думи

Светлината на опушена газова лампа открояваше върху напуканата стена огромна и страшна сянка. Приличаше на сянка на великан излязъл от приказките, но беше на дребен, прегърбен старец.
Наведен над масата, той бавно и внимателно изписваше дума по дума, върху пергамента. Понякога спираше, погледът му се връщаше до началото на текста и оставаше за миг замислен.
Знаеше всяка дума, всяка запетая и точка. Беше започнал преди години, решен да създаде съвършения текст. Текст, в който всяка дума трябваше да бъде на мястото си. Всяка точка, запетая и ударение, трябваше да бъдат поставени на точното място, за да придобие текстът съвършеното съдържание.
От години старецът пишеше. Всъщност пишеше текста, откакто се помнеше. Всичко започна в един ден, когато прочете един прекрасен текст. Развълнува го и му се стори, че съдържа всичко, което трябва да се каже за живота. Всичко беше подредено точно на мястото си. С точните думи, запетайки и интервали.
Прочете последния ред и застина безмълвен, развълнуван от пороя от чувства в душата му. След това прочете текста втори път. Прочете го за трети път и след това отново. Само че, с всеки прочит разочарование напираше в душата му.
Текстът го вълнуваше отново и отново, но с всеки прочит съвършената форма избледняваше. С всеки прочит откриваше недостатъци. Недостатъци в смисъла, в избраните думи и в подреждането им. Намираше дребни дефекти, от които паяжината изплетена от думите се прокъсваше и губеше нишка след нишка.
Тогава реши, че може да направи нещата по-добре. Щом виждаше всички недостатъци, значи можеше да ги избегне.
Започна веднага. Думите бяха в главата му и оставаше само да ги излее на пергамента. Започна с жар, но спря в края на първата страница. Върна се назад и прочете написаното, но то беше далеч от съвършенството, което желаеше.
Започна отново, но скоро скъса и втория пергамент. Скъса го и започна отначало. Отне му година, докато сложи последната точка. Захвърли перото, стана, разкърши се и се усмихна доволно. След това взе пергамента и се зачете.
Зачете се, но още при първите редове усети, че нещо не е наред. Намираше грешка след грешка. Намираше думи, които не бяха на място. Намираше и такива, които трябваше да се заменят с други. Намираше и такива, които бяха излишни.
Скъса пергамента и се зае отново. Светлината от опушената газова лампа светеше по цели нощи, а той пишеше. Пишеше и всеки път текстът ставаше все по-добър и кратък. Ставеше по-добър, но никога съвършен.
Почиваше за кратко и отново с пълни сили, се заемаше със задачата. Не се отказваше, но всеки път, когато мислеше, че е постигнал съвършенството, намираше поредния детайл, която го разваляше. Отстраняваше го или го заместваше с друг, но това разрушаваше цялата крехка конструкция.
Една сутрин, когато скъса поредния пергамент излезе на двора. Слънцето припичаше приятно и поседна пред прага. Загледа се в децата играещи в ранния час. Заслуша се в разговорите им и се ужаси. Сториха му се безсмислени, неточни и разбъркани. Искаше да запуши уши, но в този миг умората го победи.
Събуди се, когато слънцето вече беше високо в небето. Чувстваше се странно отпуснат и безгрижен. Дори се усмихна, за първи път от много години насам.
Стана, разкърши рамене и влезе в къщата. Пое перото в ръце, но го остави. Ръцете му погалиха грапавата повърхност на чистия нов пергамент. Замисли се с поглед впит в пламъка на газовата лампа и не помръдна цял час.
Когато излезе от унеса, на устните му отново се беше появила усмивката. Стана загаси лампата, вдигна тежките завеси и отвори прозореца.
Отвън със свежият въздух нахлу нестройният хор на детските гласове. По-шумен, по-разбъркан от когато и да е, но старецът не изпита раздразнение. Върна се на масата, приглади пергамента и перото се понесе по редовете.
Когато приключи погледът му се върна в началото. Прочете написаното бавно и внимателно. Намираше грешки на всеки ред и във всяка дума. Текстът дори не се доближаваше до съвършенството, за което мечтаеше, но в него имаше нещо красиво.
Имаше живот, преливаш от пергамента и изпълващ стаята, двора, улицата и целия свят. Думите не бяха съвършени, но носеха живота със себе си. Всяка дума разказваше цяла история. Истории от миналото, истории за настоящето и бъдещето.
Старецът сгъна внимателно пергамента. Остави го на масата и излезе навън. Постоя за минута в двора на слънце, излезе на улицата и пое без посока. Очите му ослепяха от изобилието на светлина и цветове, а ушите му не можеха да се наситят на безредния хор от звуци и думи. Разбъркани и несъвършени, те не го дразнеха, а изпълваха с тих възторг. Разбираше,че всъщност това е търсил цял живот, а го е пропилял напразно.
Всъщност имаше време. Все още....

Празната чиния

Имало едно време един цар. Царувал над малко царство някъде накрай света, но това не му пречело, да се чувства велик. Обичал да се хвали и го правел всеки ден. Понеже рядко му се отдавало да се хвали пред другите царе, правил го пред поданиците си. Имал си и платени ласкатели в двора, но те не му били достатъчни и винаги, когато имал възможност, царят се хвалел и сам.
Това не му стигало, но и обичал да тормози поданиците си. Винаги, когато имал възможност, Царят унижавал поданиците си. Унижавал ги, изтъквайки собственото си превъзходство. Унижавал ги и лицемерно се оплаквал, колко несправедлива била съдбата към него, обричайки го да управлява, толкова прост народ.
С годините Царят ставал все по-изобретателен. Всеки ден измислял, нови и нови унижения. Всеки ден се ядосвал, че народът все повече го ругаел и в отговор измислял ново унижения.
Хората ругаели, но търпели. Страх ги било да се обадят, а и дори да се обадели нямало резултат. Царят слушал само своят глас и виждал само своето отражение в огледалото. Не виждал хорската мъка, не виждал бедността. Всъщност това не го интересувало. Такъв прост народ, който не го разбирал, си заслужавал съдбата.
Един ден Царят извикал глашатаите си. Изпратил ги по всички краища на царството, за да обявят царската му воля.
Царят канел всичките си поданици на пир. Не казвал какъв е повода и хората се учудили. Не вярвали на царя си, защото знаели, че не обича да дава, а ако го направи, след това си го взима многократно от тях. Все пак много хора отишли от любопитство.
Събрали се гостите, седнали на масите и Царят дал знак, пиршеството да започне. Само че,....
Само,че когато хората погледнали в чиниите си, видели, че са празни. Всъщност не всички чинии били празни. Чиниите на Царя и ласкателите му, били дори препълнени, но това не можело да утеши другите. Вдигнала се глъчка. Хората тропали с празните чинии и питали защо са празни.
-Защото сте идиоти! - засмял се Царят.- Защото сте глупаци, които вярват, че ще напълня чиниите на хора, които ме ругаят. Защото аз така желая и мога да правя, каквото си поискам. Искате да лапате, но няма. Не сте заслужили пълни чинии. Вярно, че вие се създали всичко, което е на тази трапеза, но то е малко и не стига за всички в царството. Стига само за тези, които аз посоча. На който не му харесва, да си върви, не само от трапезата ми, но и от царството ми.
Част от хората бързо се ориентирали и аплодирали думите на Царя. Техните чинии също били напълнени, но повечето хора, били разгневени.
Глъчката се усилила и хората започнали да се бунтуват, но царската стража, чиито чинии също били пълни, бързо въвела ред. Някои пък бързо се ориентирали и аплодирали думите на Царя. Техните
Настъпила тишина и тогава думата взел Шутът. Неговата чиния била празна, защото предишния ден бил разсърдил отново царя, но настроението му било прекрасно.
-Глупаци сте!- обърнал се Шутът към хората.- Глупаци сте, защото протестирате, срещу празните чинии. Глупаци сте и неблагодарници! Защото вместо да ругаете Царя за празните чинии, трябва да му благодарите. Да му благодарите за това, че откровено ви показва, колко струвате за него. Да благодарите за това, че ви показва, какъв е и на какви хора държи. Нека всички дружно благодарим на нашия Цар и похапнем, каквото сме заслужили.
Историята не помни, какво се е случило след това. Разказват, че от другият ден царството имало нов шут. Може и да е вярно, защото правилото, че шутовете могат да казват, каквото поискат безнаказано важи само, когато са попаднали на добър цар.
Само че, добри царе има само в много, много старите приказки. Останалите царе не са нито добри, нито лоши. Те са такива, каквито хората в царството са си заслужили.

Това е мъжки свят

Попаднах на клипа вчера и песента ме грабна с мелодията и изпълнението. После стигнах до текста и изпитах смесени чувства.
Да, мястото където живеем е мъжки свят. Така е било и още е така. Наистина песента е писана отдавна и някои от нещата са неверни и дори смешни за хората днес, а от създаването ѝ, е минал само половин човешки живот. Жените днес вече правят повечето неща с еднакъв успех с мъжете, но дали това е достатъчно?
Жената може да изобрети какво ли не. Може да изгради успешна кариера, да печели пари и да ги харчи. Може, но не може да промени света.
Това е мъжки свят. Мъжете имат винаги предимство. Само, че днес предимството не е достатъчно. Затова много мъже, губят самочувствието си, а то е единствената разлика. Разликата, която прави този свят мъжки.



Някои от мъжете обвиняват жените за неудачите си. Обвиняват ги, но не са прави. Всъщност това е мъжки свят, не заради някакви външни причини. Светът е бил и все още е мъжки, защото жените са го направили такъв. По свои женски причини, търсят рамо, на което да се облегнат, да поплачат и да помечтаят. Срещу тези дребни благинки, жените са отстъпили целия свят.
Завладяването на мъжки територии в последния век, в повечето случаи, не е форма на агресия. Като изключим крайните феминистки, повечето жени, които навлизат в мъжките територии, не го правят агресивно. Просто светът днес ги принуждава. Нещо повече, дори когато са нагоре в йерархията, те най-често са използвани. Използвани от един свят, който е мъжки.
Докато слушах песента се замислих. Светът се променя бързо. Някога е бил и още е мъжки свят, но мъжете губят позиции. Рани или късно, ще се стигне до някаква критична точка, когато светът ще е еднакво добър и за мъжете и за жените. Ами след това?
Времето е много далеч, но реших да си представя един женски свят. Дали ще бъде по-добър?
Всъщност няма. Няма да бъде по-добър, дори за жените, защото само товарът им ще порасне. Мъжете ще се окажат ненужни, или просто няма да оцелеят в един обърнат свят. Не зная, но това ще е в далечното бъдеще, което не ме засяга.
Днес живеем в мъжки свят. Някой ден, хората ще живеят в женски свят. Само че този свят няма да е по-добър от днешния, нито за жените, нито за мъжете. Защото светът, в който живеем е сбъркан. Гради се на противопоставяне и борба за надмощие. Жените завладявайки „мъжки“ територии, не градят женски свят. Те просто копират съществуващия.
Така, че няма значение, дали този свят е мъжки или женски. Това е сбъркан свят, без надежда за лечение.

Падащи звезди

Случи се отново. Една звезда се откъсна от тъмното небе. Полетя над черната земя разпръсквайки искри и се стопи.
Небето озарено за миг, отново стана черно. Замръзна уморено очакващо деня. Звездите ги нямаше. Бяха скрити някъде или може би вече бяха паднали всички. Никой не знаеше.
Когато звездите започнаха да падат преди година, всички се радваха на гледката. Всички освен астрономите, които твърдяха, че се случва нещо невъзможно. Показваха звездните снимки и твърдяха, че всички метеоритни потоци са далеч от Земята. Твърдяха,че това е някаква оптична илюзия, която никой не може да обясни.
Всеки ден се публикуваха нови теории, но само за да се заместят на следващия ден с нови. Също толкова фантастични, но и неверни.
А звездите продължаваха да падат....
Падаха всяка нощ. Откъсваха се от небето, изгаряха в поток от искри и изчезваха. Понякога самотни, а друг път по цели дузини. Всяка нощ....
В началото хората се радваха на гледката. Седяха по цели нощи впили поглед в небето и знаеха, че няма да бъдат разочаровани.
Радваха се, докато един ден радостта прерасна в паника. Някакъв учени с любителски телескоп беше установил, това което астрономите бяха пропуснали. Падащите звезди не бяха оптична илюзия, а истински звезди. Повечето бяха на светлинни години от Земята и малко специалисти знаеха имената им.
Бяха далече. Бяха, защото вече не бяха на местата си. Бяха изчезнали и никой не знаеше къде. Не бяха погълнати от черни дупки, не бяха и избухнали. Просто бяха изчезнали, без никой да знае защо и къде.
Скоро и други потвърдиха откритието. Звездите изчезваха без следа. Изчезваха не единици или дузини. Всяка минута изчезваха хиляди звезди. Някои малки и толкова далеч, че никой не забелязваше липсата им. Други близки и познати от векове.
Най-странното беше, че оставащите не променяха поведението си. Не минаваха на нови орбити, не се сблъскваха или откъсваха от планетните системи. Все едно оставащите не забелязваха липсите.
Паниката завладя света за часове. Борсите се сринаха, правителства падаха, а новоизлюпени пророци натрупаха милиарди за дни.
Звездите падаха всеки ден, а паниката се увеличаваше, но това беше до време. Земята си беше цяла, звездите макар и красиви бяха твърда далеч. Не бяха нужни и сигурно можеше без тях.
Паниката затихна и падащите звезди станаха просто атракция, до деня, в който изчезна Луната. Астрономите нямаха обяснение. Просто потвърдиха факта, че мястото е празно. След това се заровиха в сметките и забиха очи в телескопите. Компютрите работеха денонощно, за да пресметнат различните модели, но всички се оказваха грешни.
Предполагаха, че ще дойде ден, когато и слънцето ще изчезне, но сроковете бяха от месеци до милион години.
Никой не реагира на тези сметки. Хората бяха претръпнали и вече им беше все едно. Нощите ставаха все по-тъмни и вече никой не ги прекарваше в чакане на падащи звезди. Небето опустяваше, а сутрин хората преглеждаха в пресата, колко звезди са изчезнали.
Рядко се вълнуваха и то само, ако изчезнеше някоя, чието има знаеха всички. Скоро вече никой не се интересуваше от това. Животът продължаваше и хората установиха, че могат без звездното небе. Спокойствието се нарушаваше само от поредната прогноза, кога ще изчезне Слънцето, но това беше за кратко. Нали Слънцето още беше там горе, пък и щом можеха без звезди, щяха да се справят и без Слънцето.

Една звезда се откъсна от тъмното небе. Полетя над черната земя разпръсквайки искри и се стопи.
Небето озарено за миг, отново стана черно. Замръзна уморено очакващо деня. Звездите ги нямаше. Бяха скрити са се някъде или може би вече бяха паднали всички. Никой не знаеше.
Никой не се интересуваше вече от звездите и само много много рядко, някой млад влюбен предлагаше на любимата, да прекарат нощта на открито, търсейки някоя останала звезда.
-Ти пък!- смееше се девойката.- Какво звезди? Всички знаят, че отдавна не е останала нито една.
-Останала е! Всъщност останали са повече и аз зная къде се крият. Крият се в очите ти и само нощем, когато всички спят, а ние сме сами, могат да се видят.
Кой знае? Може би пък звездите наистина бяха отишли там? Може би....

Весела Коледа

В четири часа и тридесет минути днес ме събуди шум от улицата. Познах кой е веднага, но нещо ме смути. Чувал съм звъна на звънчетата от шейната на Дядо Коледа и в други години, но сега звучеше различно. Приличаше по-скоро на дрънченето на капаци от тенджери по Благовец, отколкото на весили коледни звънчета.
Все пак не бях се излъгал. Беше Дядо Коледа. Само че, беше загубил шейната си някъде и вместо нея се возеше на голям оранжев камион. Беше тъмно, но от шумът личеше, че камионът ще се разпадне всеки момент. В него нямаше подаръци, а сгурия, която се сипеше в тънка лента по улицата след него.
Вчера не валя сняг, но улицата така и не беше почистена от снега. Върху ледената пързалка образувана от първият сняг, има втори слой мръсен сняг, който осигурява задължително падане за всеки отклонил за миг вниманието си. Най-големи са натрупванията на местата където се пресичат улиците и вчера видях няколко образцови завивания, достойни за демонстрация на екстремно кормуване.
Дядо Коледа обаче, очевидно сериозно вярва в чудеса. Сигурно си мисли, че тънката лента от сгурия е достатъчна защита. Предполагам, че е вълшебна и когато изляза ще проверя.
Камионът продължи по съседната улица с гръм и трясък, който се чува през девет улици в десета. Сигурно много хора са отворили очи и с усмивка са си казали:
-Дядо Коледа и тази година не ни забрави....
Така де! Дядо Коледа не забравя никого, особено послушните дечица.
Весела Коледа на всички!

В очакване на Коледа

Дядо Коледа беше нервен. Само след няколко часа шейната щеше да тръгне и той припряно проверяваше всички подробности. Правеше го всяка година, макар и да знаеше, че всичко ще е наред.
Провери плазовете на шейната, прегледа елените, а след това нахлу в работилницата на джуджетата и създаде суматоха. Подаръците вече бяха готови и джуджетата за последен път проверяваха списъците, преди да ги натоварят на шейната.
Да списъците бяха важни. Не трябваше да бъде пропуснато нито едно дете, но Снежанка си знаеше работата. Дали пък не беше пропуснала някое? Я, да провери лично.
- Снежанке! Снежанке! Зная, че при теб всичко е наред, но би ли проверила пак, да не би да сме пропуснали някого.
-Хей! Успокой се, Дядо Коледа! Знаеш,че всичко ще бъде наред, но всяка година се паникьосваш. Върши си своята работа и не се меси в чуждата. Я по-добре се разходи за час два. Времето е приятно и ще се разсееш. Вземи си и шапката и ръкавиците. Не искам да кихаш точно на Коледа.
Дядо Коледа се опита да се противи, но накрая отстъпи. Нахлупи шапката, но ръкавиците забрави нарочно. Нямаше намерение да се остави да го командват, като дете. Излезе навън и студеният въздух го успокои, но за кратко.
Обиколи два пъти двора, но притеснението не минаваше. Знаеше, че ще изчезне в мига, в който потеглеше на път, но това беше малка утеха за тревожните часове.
Започна третата обиколка, когато една тъжна въздишка, го накара да замръзне на място. Върху една снежна преспа седеше Коледният дух. Беше забил поглед в снега пред себе си, а на лицето му меше изписано отчаяние.
-Знаех си!- подскочи Дядо Коледа.- Знаех си, че нещо не е наред. Знаех си, че сме пропуснали нещо. Я, подарък сме заправили, я дете го няма в списъка, я някой елен е болен. Казвай какво не е наред!
-Всичко е наред!Списъците са точни, подаръците са налице и елените са здрави. - отговори Коледният Дух и отново въздъхна.
-Тогава защо изглеждаш така? Днес трябва да си весел и усмихнат, а ти още малко ще заревеш.
-Трябва ли?Трябва да съм весел?- погледна тъжно Коледният Дух.
-Трябва разбира се!- ядоса се Дядо Коледа.- Нали днес е Коледа, а без Коледен Дух, всичко пропада. Цяла година се готвим за този ден и всяка малка подробност е важна. Тази година всичко вървеше идеално, а днес какво виждам- тъжен Коледен Дух. Как ще раздавам подаръците с усмивка, ако ти подсмърчаш зад гърба ми. Поне кажи защо си тъжен. Може би не е късно, да се направи нещо.
-Защо съм тъжен ли? А защо трябва да съм радостен. Защото е Коледа ли? Ами това е просто един ден от годината. Какво да направим в него? Можем ли да утешим тъжните, да нахраним гладните, да дадем покрив на бездомните? Можем ли да премахнем всичката болка и тъга в света? Можем ли да оправим всички несправедливости? Та ние дори не можем да подарим нещо на всички деца. Винаги пропускаме някое, а това не може да се компенсира по никакъв начин.
Дори да можехме всичко, не можем да го свършим в един ден. Ами през останалата част от година? Ами утре? През следващата седмица или месец?
Не става, а и на хората вече не им пука за Коледа. Богатите си имат всичко и ти се смеят на старомодните подаръци. Бедните пък нямат нужда от дреболии, а нов живот не се подарява. Щастливите не виждат нищо, заслепени от късмета си, а нещастните са ослепели от мъка.
Разбра ли?
- Разбрах.... Няма да има Коледа тази година. Няма смисъл.... Излишна е.... Отивам да кажа на джуджетата да не впрягат елените. Малко е тъжно цял живот да си вършил нещо и да разбереш, че е безполезно и излишно. Тъжно е....
-Стар глупак! Нищо не си разбрал! - скочи ядосан Коледният Дух.- Тичай и впрягай елените. Коледа ще има, защото всички я очакват. Дори да не си признават. Ще има и подаръци и весел Коледен Дух ще има. Готов съм и само да си объркал нещо!
-Но.... Какво стана?- ококори очи Дядо Коледа.- Ти се оправи. Кой, какво, как? Не разбирам.
-Няма и да разбереш, дърто магаре!- засмя се Коледния дух.- Не ме гледай, а тичай да стягаш шейната. Ти си виновен да има Коледа и весел Коледен Дух. Аз ще си мрънкам и утре, но днес ти ми помогна.
-Но как?
-Как ли? Просто направи, нещо, което е мое задължение. Бях го забравил, но днес си го припомних. Припомних си, какво е Коледния Дух.
-Коледният Дух....Сетих се! Коледният Дух, не е в това да промениш света. Не е и в подаръците, елхите и украсата. Коледният Дух, не е и в песните. Коледният Дух е в това, нито един човек да не е самотен в тази нощ!
-Да, нито един!

Подаръци за всеки

Завърши! Всъщност работната ми година ще завърши след няколко часа и те няма да са леки. Винаги се появява някой, който в последните дни на годината решава, че иска точно това, което не е в наличност. И се започва едно тичане....
Няма как, защото всеки клиент и всяка стотинка са важни. Иначе няма как да се оцелее днес. През миналите години почивахме цели две седмици преди новата година, но тази има работа и няма как.
Всъщност годината беше добра от към работа. От към финанси обаче не толкова, но времената са лоши и няма как да е различно. Няма как при условие, че ни управлява най-некадърното правителство, откакто се помня.
За три години, освен стягането на колана около врата на всички и плач, че някой друг им е виновен нищо друго не помня.
Когато три години си в една къща и не знаеш какво става в нея, е жалко. Жалко е и, че още има хора, които имат илюзии и наричат демонстративната простотия, твърда ръка. Жалко е, че и останалите партии определено показват, че няма да се променят никога.
Бъдещето ни няма да е розово, но днес не ми е до това. Днес ще чакам с нетърпение да свърши работния ден, а след това идването на Дядо Коледа. Зная, че няма да е щедър, но поне настроение ще ми донесе.
Всъщност аз го заместих малко. След другите, реших да се поглезя и аз с нещо, за което мечтая от година-две. Взех си фотоапарат. Не е чудо, но ме устройва. Моделът е Nikon S3100 .
Сега проблемът ми е друг. Притеснявам се да снимам. Затова ще почакате за първите снимки. Сега му се радвам и го разучавам.
Няма да забравя да благодаря на Дядо Коледа. Вярно, че го заместих, но е зает. Нали всеки трябва да получи нещо за Коледа. Не е задължително да е скъпо или пък да е предмет. Малко късче любов и внимание са по-ценни и от най- скъпите подаръци.
Да, всеки трябва да получи подарък и Дядо Коледа ще се погрижи. Ето един разказ при Gloxy, който ми повдигна настроението миналата седмица.

Сериозна причина, за да повярваш в Дядо Коледа

Напомни ми, че и моята машинка има два прекрасни подаръка. Всъщност подаръците са мои, подарени ми през годините от моята племенница, но стоят винаги до екрана и ме зареждат с енергия. Може би тази година към Медунчо и Тигърчо, ще се присъедини и нов герой, но трябва да почакам. Направих снимката с телефона, но следващите ще са вече с новата играчка. Скоро ще е.



Весело прекарване на празниците!

Късмет

Покрай празниците се замислям за късмета. Сигурно някъде има точно определение на явлението, но не това ме вълнува. Късметът е случайно явление, но случайните функции отдавна са описани с уравнения от математиците. Наистина думата е друга- вероятност, но законите са същите.
Вероятността за всяко събитие на този свят може да се пресметне, но ако го направим, ще получим само разочарование. Затова хората се надяват на късметът, който напук на всички вероятности е причина нещата да се случват.
Когато бях малък ме учеха, че късметът трябва да се заслужи. Трябва да му се помогне с много труд и усилия. Винаги съм се опитвал да помагам на моя късмет, но почти не помня той да ме е спохождал. Поне не и за нещата, на които наистина държа.
Късметът идваше при други, които не си мръдваха пръста да му помогнат. Просто щракаха с пръсти, свиркаха си и получаваха това което искат.
Установил съм, че няма как сигурно да помогнеш на късмета си. Дори и най-сериозните усилия да му помогнеш се провалят в миг. Провалят се не от друго, а от самият късмет. Той избира да кацне на нечие друго рамо и не можеш да направиш нищо.
Когато бях малък ни учеха и, че късметът помага на силните. Само че, не е точно така. Тези, които наистина са силни, не се нуждаят от късмет. Просто протягат ръка и взимат всичко, което пожелаят. Такива хора се броят на пръсти, ами останалите?
Наскоро се случи нещо, което ме накара да помисля, че късметът е кацнал поне веднъж и на моето рамо. Спечелих нещо, за което хората прахосват години време, нерви, средства и енергия. При мен се получи лесно, дори без да щракна с пръсти.
Зарадвах се, но се замислих за друго. Наскоро навърших 46 години. През повечето от тях късметът е бягал от мен. Дори да реши, че от днес съм му станал любимец, дали не е късно?
Имам ли време да се порадвам и мога ли да го оценя истински? Всъщност дори от утре късметът да ме засипе с всичко, което някога съм желал, заедно с радостта, ще се просмуква и малко тъга. Тъга, защото късметът е нужен преди всичко на младите. Те го заслужават и имат време да изживеят даровете му.
Само че, късметът все пак е само вероятност с малка стойност. Появява се, когато най-малко го очакваш и не се интересува, дали това е точното време. Късмет е това.

Коледни подаръци

Зимата закъсня през тази година и животните в гората, се чудеха дали въобще ще дойде. Някои се радваха, че ще мръзнат по-малко, други пък се прозявали и мърморели, че им се проваля хубавия зимен сън.
През деня се събирали на една слънчева полянка, да разменят новините и клюките. Темата за зимата, обаче била на първо място.
-Промениха се времената.- въздъхнала старата Костенурка.- Едно време какви зими имаше. Снегът стигаше чак до върховете на дърветата.
- Ти пък от къде знаеш, когато през зимата се заравяш в земята и се показваш чак напролет?- засмял се Заекът.
-Тя всичко знае.- намесил се и Бухалът.- Чула недочула, видяла недовидяла, но навсякъде се меси. Всъщност една или повече меки зими не са изключение, нито чудо. Имало ги е и преди, ще ги има и в бъдеще. Например преди три години първия сняг заваля чак на Коледа.
-Коледа ли? Какво е това Коледа?- попитал Таралежът.
-Не знаеш какво е Коледа? - засмял се Заекът.- Коледа е един човешки празник. Не зная какво точно празнуват, но пускат шарени мигащи светлини навсякъде, пеят едни и същи песни по цял ден и изсичат всичките млади елхички в гората. Уж е празник, а на трапезите им няма нито един морков. Какъв празник е това тогава?
-Не, Зайо! Не е така!- взел отново думата Бухалът. - Коледа е празник за хората, не заради трапезата, светлините, песните или елхите. В коледната нощ един белобрад старец идва във всеки дом и оставя подаръци. Името му е Дядо Коледа и от там и празникът се нарича така. Разбрахте ли?
-Не.- обадил се Таралежът.
-Какво точно не ти е ясно?
-Нищо не ми е ясно, но най-вече защо нито веднъж Дядо Коледа, не е идвал в дома ми. Никога не ми е оставял подарък.
-Глупчо!- обадила се Костенурката.- Това е човешки празник и Дядо Коледа идва само при хората.
-Да, ама бухалът каза, че идва във всеки дом.- упорствал Таралежът.- Не каза, че идва само при хората.
-Така е, Ежко! Прав си, че Дядо Коледа идва във всеки дом. Само,че за да остави подарък, трябва да знае, какво искаш. Хората му пишат писма и той подготвя подаръците за всекиго, според желанието.
-Жалко!- намръщил се Таралежът.- Не мога да пиша и ще си остана без подарък и тази година.
-Хей!- скочил Заекът.- Бухалът знае да чете и да пише. Защо не напише едно писмо на Дядо Коледа, а в писмото ще изброи какво желае всеки от нас. Враната ще го пусне в някоя пощенска кутия и готово.
- Добре! - съгласи се Бухалът.- Ще напиша писмото, само дано не е късно. Започвам с моето желание за подарък. Искам Дядо Коледа да ми донесе нови очила!
- Аз пък искам, една голяма, ама много голяма торба с моркови!- включил се Заекът.
-Аз пък, цяла каца с мед.- изръмжала Мечката.- Не! По-добре пиши две. Две каци с хубав сладък мед.
-За мен пък пиши, че искам нови ботушки.- рекла Лисицата. По-възможност кафяви, за да ми отиват на кожухчето.
-Аз пък искам от Дядо Коледа....
Бухалът писал, писал, писал. Изредили се всички животни, само Таралежът се чудел, какъв подарък да поиска.
-Хайде, Ежко! Казвай, че трябва да пускаме писмото вече. Заради теб ще останем и ние без подаръци.
-Добре. Само минута. Искам за Коледа.... Ох, не! Добре! Искам за Коледа истинска зима. Искам и здраве и щастие за всички в нашата гора.
-Хей! Хубав подарък ще бъде, но той е за цялата гора. Ами за себе си подарък, няма ли да пожелаеш?
-Този подарък е за мен.- усмихнал се Таралежът.- Мислих, мислих и реших, че ако поискам нещо само за мен, ще му се радвам, ако го получа. Само, че се замислих, че до Коледа няма много време. Дядо Коледа може да не успее да направи подаръци за всички. Може и да пропусне някой в бързината. Как ще се радвам на моя подарък, ако зная, че друг не е получил нищо?
Животните се замислили и навели глави. Таралежът бил прав, но не знаели какво да направят. Мислили, мислили и накрая решили.
Бухалът скъсал старото писмо и написал ново. То не било дълго:
Скъпи, Дядо Коледа!
Ние животните в Старата Гора, ще се радваме, ако намериш време да ни навестиш. Никога не си ни навестявал, но ако дойдеш тази година, бихме искали да ни донесеш подаръци.
Искаме Зима. Бяла, снежна и красива.
Искаме и здраве и щастие за всички животни в Старата Гора.
Ще те чакаме.

Дядо Коледа се пенсионира

Снежанка беше разтревожена. Часовникът показваше вече обедно време, а Дядо Коледа още не беше станал. До преди два часа, това не беше повод за тревога. Старецът обичаше да си поспива, но обикновено го правеше в почивните дни.
Оправдаваше се с измислена настинка, или пък умора от предишния ден. Изпросваше си глезене, поне за ден, но Снежанка не му се сърдеше. Такъв го познаваше и харесваше.
Днес обаче поведението на стареца я разтревожи сериозно. До Коледа оставаха няколко дни и не беше време за шеги.
-Снежанке! Снежанки, бе!- че се гласът на Дядо Коледа. -Няма ли някой в тази къща, да се поинтересува от мен? Може да съм хвърлил топа, а никой не го е грижа. Това ли заслужих?
Снежанка се втурна в стаята на Дядо Коледа, но картината, която завари я изненада. Дядо Коледа, не беше в леглото правейки се на болен. Облечен в пижама се беше разположил пред камината ухилен до уши.
-Появи се най-после! - скри усмивката старецът. -Какво става със закуската ми?
-Закуската изстина отдавна!- ядоса се Снежанка.- Както всяка сутрин беше сервирана точно в седем часа. Джуджетата хапнаха и отдавна работят. За мързеливците няма закуска. Вече е време за обяд, но сигурно и него ще пропуснеш.
-Чакай, чакай! Аз ли съм мързеливец?- възмути се Дядо Коледа.
-Ти разбира се! Мотаеш се по пижама в най-напрегнатите дни в годината. Да не си забравил, че след няколко дни е Коледа?
-Не съм, Снежанке. -засмя се Дядо Коледа.- Не съм, но тази година Коледа ще мине без мен. Днес реших да се пенсионирам.
-Да се пенсионираш ли?- ококори се Снежанка.- Да се пенсионираш? Ти? Стига си говорил глупости, а се обличай и се захващай за работа!
-Не са глупости! Уморен съм вече и ми е време за почивка. Стар съм вече да препускам с шейна по нощите.
-Ама ти сериозно ли?
-Сериозно!
-Не можеш! Не можеш да се пенсионираш. Рани ти е, пък и само помисли, как ще се чувстват децата, ако не им раздадеш подаръците. Има още хляб в теб. Погледни се в огледалото. С тези червени бузки приличаш на юноша.
-Говори си!- засмя се Дядо Коледа. - Можеш да приказваш, каквото поискаш, но аз вече реших. Стар съм и съм уморен. Няма значение как изглеждам, а годините ми никой не знае.
-Но, ти...За каква пенсия говориш. Вярно,че годините ги имаш, но я си пресметни трудовия стаж. Работиш по един ден в годината и се оплакваш от това. Ами осигуровките? Някога плащал си си ги? Най-много да ти дадат социална пенсия, но с нея не се живее.
-Хич не ме интересува! - скочи Дядо Коледа.- Пенсионирам се и толкова! Няма да умра от глад я. Щом толкова години без никакви приходи успявам да се оправя, ще се оправя и в бъдеще. Реших и точка! Повече няма да рискувам да се претрепя с шейната или да ме натупат разгневени родители и хлапета. От утре ще спя всеки ден до десет часа. Точно в десет искам да ми сервираш в леглото закуската с голяма чаша кафе и пресата за деня. Следва разходка на чист въздух, а след обяд ще подремна в градината. Вечерта ще гледам телевизия и ще чета. Събрал съм хиляди книги, а от работа не оставаше време да ги разлистя. Разбра ли, Снежанке? Пенсионирам се и край! Давай сега обяда, че днес съм гладен като вълк!
Снежанка обаче, за разлика от обикновено, този път не се втурна да изпълни желанието на Дядо Коледа. Вместо това хвърли едно дърво в камината и се настани до Дядо Коледа.
-Снежанке, бе! Не чу ли какво казах? Гладен съм.
-Чух и разбрах, но от днес ти ще си готвиш, переш и шиеш. След като се пенсионираш, ще имаш достатъчно време за това. Аз обаче спирам да ти слугувам. Реших и аз да се пенсионирам. Работила съм сто пъти повече от теб и имам право на почивка.
Дядо Коледа примигна на парцали, но не знаеше какво да каже. Погледна строго, но не последва реакция. Опита се да се кашля, за да предизвика съчувствие, но Снежанка дори не го погледна. Почеса се, приглади брадата, а след това намъкна един халат и с бързи стъпки напусна стаята.
Скоро недоволните му викове се чуха от работилницата на джуджетата:
-Само аз ли трябва да мисля за всичко? Така не става. Това е играчка да дете и трябва да се прави с любов. Всеки детайл трябва да е изпипан. Ето така! Колко пъти трябва да повтарям и показвам? Омръзна ми и ще взема да се пенсионирам. Само да мине тази Коледа и ще захвърля всичко. Само,че тук освен мен няма никакъв контрол. Къде се е дянала Снежанка? Снежанке! Снежанке, бе!
Снежанка се усмихна, хвърли още едно дърво в печката, настани се удобно в креслото. Знаеше, че трябва да става. Коледа наближаваше и нямаше време за почивка. Само, че пред камината беше толкова уютно. Нямаше как да остават милионите деца по света. Знаеше, че нито тя, нито Дядо Коледа, щяха да се пенсионират някой ден. Знаеше, че колкото и да търсеха, нямаше кой да ги замени, но можеше поне за миг да помечтае.
Какво пък, нали на Коледа се случват чудеса?

За празниците

Годината почти отмина и идват последните ѝ дни. Повечето са празнични и почивни дни. Празници или обикновени почивни дни, няма значение, но това е времето, което най-много обичам.
Празници, настроение и свободно време. Само, че годината беше тежка за много хора. На много хора не им се празнува и ги разбирам. Не се празнува насила или когато животът те е затиснал към земята с проблеми, които нямат решение.
Празниците не са червени дати в календара. Празниците не са фиксирани дати, определени от Правителството. Празник може да бъде всеки ден, ако го има настроението и желанието да се празнува. Празник може да има всеки ден, ако има с кога да го споделиш.
Не става празник насила, нито пък ако е по задължение.
Всъщност във всеки празник има и мъничко тъга, но нима във всеки наш ден я няма?
Едно от нещата, които забравяме все повече, е това да празнуваме. Хората възприемат празниците, като почивни дни, в които можеш да свършиш някаква домашна работа. Свикваме с това и вече го приемаме, като нормално.
Приемаме и за нормално, ако някой не е в настроение, да направи всичко възможно да развали празника на другите. Приемаме за нормално, ако не ни се празнува, да обвиняваме празника, хората и света около нас.
През седмицата слушах различни неща и за Коледа. Някои обясняваха, че Коледа не бил български празник. Други мърмореха, че не се празнувало правилно. Трети спореха за точната дата на празника.
Същото мърморене, наблюдавах и около другите празници. Дали националните или пък някои привнесени отвън, винаги има хора, които мърморят. Винаги има против, а поводи могат да се намерят с милиони.
Добре бе, хора! Не сте в празнично настроение. Не ви се празнува, но какво са виновни хората, които имат настроение за празник?
Има ли настроението, няма датата няма значение. Няма значение как ще празнуваш, защото протоколът често убива празничното настроение. Празникът може да се опише след, като приключи, но не бива да се вкарва в рамки.
При мен нещата са сравнително добре като настроение. Имам поводи и малки радости, които ми стигат. Погледна ли обаче наоколо, виждам прекалено много хора, които имат всички поводи да не празнуват, а нито една причина да го направят. Иска ми се някак да им помогна, но съм се убедил, че е безнадеждно. Все пък ще се опитам, доколкото мога.
Аз също имам малка тъга преди празниците. През последните два три дни, когато излизам сутрин рано от небето падат звезди. Понякога една, но видях и две една след друга. Спомних си за хората, които са се стопили през тази година. И в живота ми и в мрежата има доста такива и не мога да ги забравя.
Само, че ще празнувам. Ще празнувам, защото имам поводи, защото имам настроение. Ще празнувам, както аз го разбирам, искам и мога. Ще празнувам, защото идващите празници, не са свързани с настоящето или миналото. Свързани са с надежда за бъдещето и това е най-важното.

Спящият принц

Имало едно време един Принц. Родил се и израснал в едно малко царство, накрай света и имал всичко, но нямал късмет.
Още с раждането му късметът го напуснал, защото Орисницата му забравила да дойде. Забравила, защото бил дванадесето дете на Царя и Царицата. В онези времена, семействата били многобройни, но само първите деца били късметлии. На първите деца се падало наследството, а по-малките се оправяли както можели.
Принцът бил дванадесето дете и не само Орисницата му забравила да дойде, но дори родителите му го забравили веднага, предавайки го в ръцете на прислугата.
Минали години и Принцът пораснал. Нямало какво да прави в родното царство и тръгнал по света. Ако имал късмет, щял да намери прекрасна Принцеса, чието сърце да плени. Щял да се справи с всички изпитания и да получи от родителите ѝ ръката ѝ и поне половината царство.
Тръгнал Принцът по света, но понеже си нямал късмет все не намирал подходяща принцеса. Всички подходящи били вече омъжени, а ако успявал да намери някоя свободна, винаги нещо се случвало и не успявал да я спечели.
Или родителите ь не искали беден зет, или пък принцесата в последния момент харесвала друг принц, или пък Принцът се провалял на някое изпитание.
Минала година в напразни търсения, но един ден щастието се усмихнало на Принца. Намерил прекрасна Принцеса, издържал всички изпитания, а родителите ѝ дори не го попитали за състоянието на кесията му.
Принцът бил щастлив и уверен, че най-после птичето на късмета е кацнало на рамото му. Малко странно му се сторило, че пред двореца на такава красива и богата принцеса, нямало опашка от Принцове, но нямал време да мисли за това.
Направили сватбата, три дни всички яли, пили и се веселили, а след това заживели щастливо. Заживели щастливо, цяла една седмица....
През тази седмица Принцът установил, че Принцесата имала един-единствен недостатък. Единствен, но затова пък огромен.
Принцесата говорела. Всички говорим, но Принцесата говорела без прекъсване. Говорела от сутрин до вечер и не спирала да говори дори насън. Говорела докато закусвала, обядвала и вечеряла. Говорела докато била на бал, в градината и дори в театъра. Не спирала да говори, а още по-лошо било, че не когато говорела, не слушала какво говорят другите. Всъщност другите хора, не ѝ били нужни за да говори. Тя говорела заради самото говорене.
Принцът се опитал да се оплаче на Царя и Царицата и да ги помоли за помощ и съвет, но те махнали с ръка и заговорили неща, които нямали нищо общо с проблема. Говорили без прекъсване цял час, два, три...
Говорили докато Принцът не се сетил, че те са същите, като Принцесата.
Натъжил се Принцът. Не знаел какво да прави, а и нямало кой да го посъветва. Разбрал, че късметът и този път го подминал и започнал да проклина Орисницата си. Проклинал, докато тя го чула и пристигнала при него.
– Добре, де! Виновна съм, но сега вече е късно. Да си гледал, когато си се женил. Аз не мога да направя нещо.
– Нищо? Съвсем нищо ли? – попитал Принцът. – Няма ли някакъв начин да се махна от това място и да започна живота си отново.
– Няма! – въздъхнала Орисницата. – Ако имаше, щях да те прехвърля в друга приказка и да забравиш бедите си. Само, че местата във всички приказки вече са заети. Освен... О, не!!!
– Какво? – подскочил от вълнение Принцът. – Значи все пък има някакъв вариант? Моля те! Моля те! Моля те!!! Казвай веднага!
– Амиии... Не съм сигурна. – въздъхнала Орисницата. – Всъщност, има едно свободно място. Както знаеш, в една приказка Принцът събужда Спящата красавица.
– Е и?
– Спящата красавица се събужда и заминава с Принца, а мястото ѝ остава свободно.
– Хм... – колебаел се Принцът. – Там нали ще съм далече от Принцесата, която не спира да говори? Нали никога няма да ме намери?
– Не го мисли! – махнала с ръка Орисницата. – И да те намери, ти няма да я чуваш. Заемеш ли мястото на Спящата красавица, ще заспиш непробудно. Ще спиш дълго, много дълго, докато някой ден в бъдещето се намери Принцеса, която да развали магията.
Принцът приел с радост предложението. Заел мястото на Спящата красавица и заспал непробудно. Спял безгрижно и не чувал нищо, а на лицето му била изписана щастлива усмивка.
Минали много години, а Принцът спял ли, спял...
Нямало кой да развали магията, докато един ден в забравения замък се чул шум и Принцът отворил очи.
– Алооо... Няма да повярваш къде съм! В някакъв полуразрушен замък съм. Всичко е ограбено и има само паяжини и едно легло. А на леглото спи един сладур. Спи бе... Какво друго ще прави в леглото. Чакай малко, че ме търсят на другия телефон.
– Алоо... Не ме интересува, какво мислиш ти! Оправяй се както искаш и престани да ми досаждаш!
– Ало! За сладура ти говорех. Облечен е в смешен чорапогащник и носи корона. Сигурно е артист, а знаеш как си падам по тях. Ох! Едва те чувам! Чакай ще затворя и ще те набера отново.
– Ало! Ааааа... Извинявай, мамо! Обърках номера. Щях да ти се обаждам сутринта, но забравих. В неделя ще се прибера и ще си поговорим на спокойствие. А! Така и така съм те набрала, я кажи как свърши днешната серия? Как? Не може да бъде! Аууууу! Трябва да гледам повторението задължително! Сега ще затварям! Цунки!
– Ало! Няма да повярваш! Сладурът се събуди и ме гледа! Гледа ме бе! Изглежда объркан и уплашен, но така е още по-сладък. Сигурно играе някаква роля, но да ме убиеш не мога да разбера къде са камерите. Дано не е някакво риалити, защото днес съм със старата рокля. Как коя? Онази с връзките отстрани от миналата година. Зная! Зная, че е демоде, но сутринта ми се прииска да съм малко старомодна. Ох! Ужас! Не роклята наистина е ужасна, но не говоря за това. Мисля, че на сладурът му стана лошо. Обели очи и припадна. Ох! Май е сериозно. Струва ми се, че не диша. Как беше оня номер? Не твоя, бе! Този за спешна помощ. Ало! Звънни ти, че тук съм в дупка и губя обхват. Как къде е това тук? Аз ако знаех, нямаше да ти звъня на теб. Ало! Ало...

Апетит

Един ден животните се събрали на приказка край реката. Разменили си последните клюки, разказали си кой какво е правил предишния ден и от дума на дума започнали спор.
Спорът не бил по някой важен за света или гората въпрос. Животните не коментирали такива въпроси. Знаели,че не могат да променят важните неща и се задоволявали, само с тези, които зависили от тях.
Този ден спорът бил по една незначителна тема, но се включили всички.
Спорът бил за Храната. Всъщност не за самата храна, а за това кой може да изяде повече.
-Не, че се хваля, но мога за изям всички гъби в гората.- похвалил се Таралежът.
-Аз пък, ако имам цяло поле с моркови или зеле, ще се справя и още ще искам.- наежил се Заекът.
-Аз пък, мога да изям всичкия мед на света и няма да се нахраня.- замечтано присвила очи Мечката.
-Стига с тези глупости!- изръмжал Вълкът.- Днес не съм в настроение и искам тишина. Освен това не напразно хората имат приказка- гладен като вълк. Ако трябва да се хвалим мога да изям всички таралежи и зайци на света. Даже и Мечката мога да изям.
Мечката се наежила, но в този момент животните усетили човешко миризма и побегнали, кой накъдето види.
Събрали се отново на другия ден. Разменили си последните клюки, разказали си кой какво е правил предишния ден и накрая се върнали към темата на спора. Глиганът, който предишния ден нямал време да вземе думата, решил да се похвали.
- Слушах ви вчера и ме напуши смях. Нито един от вас не може да се сравни с мен, защото яз ям всичко. Мога да изям всичките гъби в гората за закуска, след това и цяло поле с моркови и зеле, а ако се ядосам и всички животни в гората. Ще изям всичко до обяд и пак ще имам апетит за вечеря.
Само,че този ден нито едно от животните, нямало желание за спор. Мълчали умислени, мълчали, мълчали....
По някое време Вълкът въздъхнал и посочил дънерите на няколко дървета, отсечени от човека предишния ден.
- Може да се хвалим и надуваме, но с човека никой от нас не може да се мери. Човекът може да изяде всичко в гората и полето и да изпие реката. Колкото и да яде, винаги остава гладен и тежко му, на това, което попадне пред очите му. Дори Гората може да изяде и няма да се нахрани.
Животните отново замълчали и настъпила тишина. След това Вятърът се промъкнал тихо сред клоните на дърветата и Гората промълвила:
-Не го познавате, но аз го помня от милион години. Тогава беше слаб и безпомощен, но апетитът му нямаше равен. Днес дори аз съм малка хапка за човека. Днес иска да изяде дори Земята. Може го и ще го направи някой ден.

Годините

Годините прелитат като малки гари,
и светлините им остават някъде назад.
На времето сланата косите ми попари,
а бръчките роят се и роят.

Кормилото отдавна не е във ръцете ми.
Спирачки няма този влак.
Дори да скочиш във движение,
встрани от релсите е само мрак.

Посоката напред е само
и гарите отдавна не броя.
Назад остават в мрака
неизживените неща.

Не се обръщам, нямам време.
Неизживяното не ще си върна.
Човекът няма много време,
напред вървя, напред вървя.

На днешния ден преди 46 години съм се бил родил. Не помня деня по разбираеми причини, но от разказите зная, че не съм бързал да започна приключението наречено живот. Бил съм ревливо бебе, но това е минало.
Днес животът ми не е идеален, но ако можех да се върна, сигурно бих допуснал същите грешки и бих си блъскал главата в същите стени. Не мога да кажа, че не съжалявам за пропуснатите възможности.
Да съжалявам, но не прекарвам дните си в ровене в спомените. Пред мен е живота, който ми остава и не искам да прелетя през него. Искам да изживея всеки миг, добър или лош. Не бързам за никъде, но и не искам да спирам на място или да вървя назад. Всъщност и да исках, не мога.
В животът има само едно посока- напред, напред, напред.
Вече не броя годините и днес няма да е специален ден. Ще е ден както всички останали. Разбира се, усмивките ще са повече и ще почерпя. Започвам с вас, гостите тук, които за трите години в нета станахте част от моя живот.
Ето тортата:



А това е любимата ми песен, поздрав за всички, които се отбиват тук.



Пиенето ще си носите сами. Криза е бе, хора!

Изчезващата принцеса

Тя не беше красива, но не беше и грозна. Обикновена принцеса, нито добра, нито лоша. Умна и чувствителна, но винаги разсеяна. Оценяваща красотата на мига, но неспособна да спре дори за миг своето надбягване с часовника на времето.
Когато Принцът я вида за първи път, сърцето му спря. След това забрави за всичко и полетя сред полета от розови облаци.
Беше на поканен на някакъв бал, а не познаваше дори домакините. Стоеше сам в ъгъла, чудейки се как да накара времето да забърза. Погледът му пресече залата по диагонал и я видя.
Принцесата също се чудеше какво прави на това място. Погледът и разсеяно скачаше от човек на човек и броеше висулките на полилеите. Когато погледът и срещна този на принца, спря и за миг в него се прояви интерес. Усмихна се, но в следващия миг танцуващите двойки ги скриха един от друг.
Принцът се втурна напред. Пробиваше си път през танцуващите хора, които не виждаха нищо. Той също не виждаше къде стъпва. Следваше посоката и не обръщаше внимание на ругатните и ударите.
Проби си път до ъгъла, обърса потта от челото си, оглади реверите на смачканата си дреха и се огледа. Принцесата я нямаше.
Попита всички в залата, но никой не знаеше къде е отишла. Някои я помнеха и дори посочваха мястото, където е била до преди миг, но никой не знаеше къде е сега.
Принцът тръгна напосоки през двореца. Разпита всички, претърси всяка стая, но винаги закъсняваше. Когато пристигаше някъде, Принцесата си беше тръгнала от там преди миг. Тя вървеше бавно и спокойно, а Принцът тичаше, но не можа да я стигне.
През тази нощ разбра само името ѝ. Записа го на листче и го сложи до сърцето си. На сутринта го потърси, но то беше изчезнало, също като Принцесата.
Принцът не се отказа, а и съдбата му помогна. След седмица отново срещна Принцесата. Този път тя беше до него. Говориха дълго, а очите им не се откъсваха.
– Харесвам очите ти, Принцесо! Харесвам ръцете ти, косите ти, усмивката...
– Харесвам очите ти, Принце! Харесвам ръцете ти, косите ти, усмивката...
– Ще се видим ли утре отново? – попита Принцът и за миг погледът му се отклони встрани.
Когато погледна отново, Принцесата я нямаше. Търси навсякъде, но не я откри.
Срещнаха се отново след година. Всъщност Принцесата го намери. Изникна внезапно пред него и Принцът отново онемя.
– Здравей, Принце!
– Здравей, Принцесо! Къде се загуби?
– Не съм се изгубила, но е дълго за обяснение.
– Аз има време. За теб имам цялото време на света.
Говориха дълго, а очите им не се откъсваха.
– Харесвам очите ти, Принцесо! Харесвам ръцете ти, косите ти, усмивката...
– Харесвам очите ти, Принце! Харесвам ръцете ти, косите ти, усмивката...
Принцът не смееше да отклони поглед дори за миг, а и не искаше.
– Ще се видим ли утре отново?
– Разбира се, Принце! – усмихна се Принцесата.
Вятърът се появи внезапно и довя едно листо. Завъртя го над главите им и го пусна в краката на Принца. Обикновено жълто листо...
Принцът се наведе, вдигна листото и замръзна. Принцесата отново я нямаше.
Вечерта, когато си лягаше, Принцът видя едно бяло листче на нощното си шкафче. Сърцето му трепна, защото си спомни, че това е листчето, на което беше записал името на Принцесата. С треперещи ръце го взе и го разгърна, но на листчето нямаше нищо. Името го нямаше там. Нямаше го и в паметта на Принца. Колкото и да се напрягаше, не можа да си го спомни.
Името беше изчезнало...

Анализ

Един ден таралежът се събудил сутринта и усетил, че е зле. Почувствал се странно, но не знаел причината. Нищо не го боляло, нямал температура, а не бил и уморен. Дишал нормално и сърцето му биело бавно. Бялото на очите му било бяло, а червеното на езика му , червено. Иглите му били твърди, остри и блестящи, а на лапичките нямал дори един мазол.
Огледал се таралежът в огледалото, пък си полегнал отново. Дремнал час, дремнал два, но не се почувствал по-добре. Излязъл навън и се разходил, но отново усещал,че нещо не е в ред.
Тогава решил, че е време да потърси помощ. В гората, кой какъвто и проблем да имал се обръщал към Бухала. Знаел много, а и на видът му всявал доверие и респект. По какъвто и повод да подхванели разговор или спор, винаги последната мъдра дума била на Бухала. Знаел всичко или почти всичко за Земята, звездите, полето и гората, за планините и реките и моретата. Знаел математиката и всички останали науки, а когато се наложело и лекувал даже.
-За какво идваш, Ежко? - попитал Бухалът, когато го видял.
-Нали знаеш всичко?- сопнал се Таралежът.- Трябва да знаеш и това.
-Спокойно, Ежко! Нервен си, а това не е полезно. Първо не зная и не мога всичко. Зная много, но не всичко. Силата ми е, че към всичко прилагам научните методи. Събирам колектив, описвам проблема до най-малките подробности, анализирам всичко, разглобявам и сглобявам, докато открия и отстраня причината. Мога да открия и реша и твоя проблем, Ежко, но за целта ми е нужна информация.
-Значи, ако ти кажа какво ми е, ти ще ме излекуваш? - зарадвал се Таралежът. - Да не губим време тогава. Чувствам се зле. Сега започвай лечението!
-Чакай, Ежко! Така не става! Първо трябва да свикам научни съвет. След това.... Ще видиш какво следва.
Бухалът извикал на помощ, мечката, заекът и костенурката. След това разграфил по един лист за всеки и въпросите към Таралежа завалели. Питали го всичко, а той съвестно отговарял, докато купчината листа станала по-висока от него.
Тогава съветът начело с Бухалът се събрал на съвещание. Цял час се съветвали, но без резултат. Върнали се при Таралежът, разграфили нови листове и започнали да го оглеждат. Не останало нито кътче от него, което не било прегледано и опипано, а всичко прилежно се записвало.
След това съветът се събрал на ново съвещание. Умували час, умували два, но нищо не измислили.
-Лоша работа, Ежко!- обявил Бухалът.
-Знаех си!- посърнал Таралежът.- Знаех си, че е нещо сериозно, но не ме жалете, а казвайте направо!
-Ежко, много бързаш!- отговорил Бухалът.- Още не сме установили, какво ти е. Събрахме много информация, но не е достатъчна за да направим извод. Налага се да продължим с анализа, но ще променим методите. Сега ще те нарежем на малки парченца, ще ги изследваме поотделно, докато открием проблема. Ще го отстраним, а след това ще се глобим отново. Не се притеснявай, за нищо. Местото на всяко парченце ще бъде описано старателно и грешки са изключени.
-Ще ме режете ли?- скочил уплашен Таралежът.
-О, не!- поправил го Бухалът.- Това е просто обикновен анализ, последван от синтез. Хайде да започваме, че времето върви, а едно забавяне, може да е фатално за теб!
Само, че Таралежът бързо скочил на крака и побягнал навън.
-Добре съм! Добре съм! Добре съм! - викал той и тичал, колкото му държат краката.
-Излекувахме го, колеги! - засмял се Бухалът.- Зайо, отбеляза ли часът? Не разбрахме причината за болестта, но затова пък имаме достатъчно данни. Пълната им класификация ще отнеме две години, но ние не се боим от работа и проблеми. А сега нека починем и продължим обсъждането утре. Заслужихме си почивката!

Детската агресия

В последните седмици в медиите попаднах на поне два случай с проява на нечовешка жестокост от деца. Първият беше по-шумно разискван, но вторият беше не по-малко жесток.
Предполагам, че ще има и нови. Детската агресия е част от днешния ни ден, а като причини се изтъкват много неща. Като се почне от филмите и игрите, мине се през семейството, училището и обществото, та се стигне и до мъгляви световни тенденции.
Всъщност агресия в децата винаги е имало и ще има. Няма как да си кривя душата и да кажа, че сме били агънца навремето. Биехме се често и понякога имаше и сериозно пострадали. Не колкото сега, но и тогава някои си вдигаха самочувствието, като носеха ножове и боксове и ги използваха. Не всички бяха такива, но ги имаше. Забелязал съм и нещо друго- веднъж тръгнали по пътя на агресията спрямо другите, връщане назад няма. Поне аз не мога да се сетя, за някой, който се е излекувал.
Все пак разлики има. Изблиците на агресия се случваха по-рядко, но може би на първо място не е честотата на конфликтите. На първо място е степента на агресията. Днес тя е в пъти по-силна, отблъскваща и плашеща.
Друга разлика е в причината за конфликтите. Навремето се биехме, за да се покажем пред момичетата, да защитим приятели или да установим някаква йерархия в класа или на махленско ниво.
Днес тези причини остават, но към тях се добавят още. По-лошо е обаче, че днес към всяка от причините се прибавя и омраза. Омраза не към отделен човек, а към целия свят.
Не зная, откъде се появи. Някога ни учеха, че трябва да мразим половината свят. Да мразим онази другата половина, която не била класово осъзната.
Не успяха да ни научат. Дори и най-заслепените партийни функционери, не мразеха другия свят, а му завиждаха. Завиждахме, за колите, хубавите дрехи, музиката. Завиждахме за възможността им да пътуват където поискат по света. Завиждахме, но не мразехме.
Времената се промениха. Получихме възможност и ние да организираме живота си, както хората, на които завиждахме. Само,че не се получи.
Няма да се ровя днес в причините. Не, че не са важни, но по-важното е, че в резултат започнахме да мразим. Не някой конкретно, а целия свят.
Започнахме да мразим и пренесохме омразата и в отношенията между нас, а омразата и агресията са неразделни.
Днес когато се чудим и ужасяваме от това, в което се превръщат децата, няма нужда да се чудим кой е виновен за това.
За детската агресия, не са виновни филмите, игрите, семейството или училището. Не е виновна и държавата. Има само една причина и един виновник. Това е омразата, която е във нас самите.
Когато хората, които ни управляват, демонстрират на всяка крачка и във всяко изказване омраза това е пример за децата.
Когато на улицата най-честото, което виждат са изблици на омраза, дори при най-дребните конфликти, това е пример.
Заразно е, а както споменах в началото, веднъж покълнала в човек агресията и омразата, остават за винаги. Не се лекуват, не изчезват с възрастта, а се превръщат в модел за поведение. Превръщат се и в пример, за децата от следващото поколение.
Често чета, че като се сменят поколение или две, нещата ще се променят. Да, разбира се. Ще се променят, но не както очакваме. Агресията и омразата ще се разрастват. Ще се разрастват и ще стават все по-жестоки и плашещи. Ще се разрастват, защото все повече хора, ще могат единствено да мразят.
Красиво бъдеще ни чака, нали?

Навици

Всеки ден, когато Волът се прибирал от работа на нивата, едно куче в двора го посрещало с лай. Волът не му обръщал внимание, но един ден не издържал. Разтърсил заплашително глава и попитал:
-Защо ме лаеш всеки ден? Познаваш ме и знаеш, че нищо лошо не съм направил.
-Познавам те! - отговорило Кучето.- Познавам те, но да лая ми е работата. Когато ме чуват, че лая крадците знаят, че съм на поста си и стоят далеч от дома ми. Когато ме чува, че лая стопанинът знае, че си върша работата. Стопанинът така ме е научил и се е превърнало в навик, който е по-силен от мен.
-Лош навик имаш.- съжалил го Волът.- Лаеш и враговете и приятелите, а някой ден ще залаеш и стопанина и ще те изхвърли на улицата.
-Лош е, но не мога да направя нищо.- излаяло Кучето.- Сега пък искам аз да те попитам нещо. Защо вървиш на нивата всеки ден? Защо теглиш ралото без почивка, срещу шепа слама на ден? Защо, ти, най-силното животно, което познавам се оставяш безропотно да те впрягат, товарят и дори налагат с остена?
Волът се замислил, а след това навел глава:
-И моето е по навик.- промълвил той.- Навик, по-силен от мен, който стопанинът ми е създал. Така ще карам докато остарея, а когато вече нямам сили, ще одерат кожата ми и ще ме заменят с някой по-млад и силен вол.
-Лошо нещо са навиците!- навело глава и Кучето.- Стопанинът ни ги създава, за да ни използва и печели от нас.
-Така е!- обадила се и Кокошката.- Аз пък по навик всеки ден снасям яйца в полога. Снасям, но вместо да измътя пиленца, Стопанинът ги продава на пазара. Продава ги или ги яде сам, а аз по навик продължавам да му снасям яйца.
-Аз пък по навик , давам на Стопанина мляко всеки ден. - измучала Кравата.- Така съм свикнала и не мога да направя нищо. Лошо нещо са навиците!
-Лошо нещо са навиците!- повторила, като ехо Котката. -Вие сте добре, че имате малко навици, но докато ви слушах се замислих за моите. Свикнала съм по навик да спя до печката зимно време и на хладно лятос. Свикнала съм да намирам всеки ден паничката си пълна. Свикнала съм да ме галят по коремчето и зад ушите, а аз да мъркам. Свикнала съм, да ми обръщат внимание всеки път, когато ми е скучно. Стопанинът ме е научил на това и съм безсилна да го променя. Лошо нещо са навиците!
-Я да млъкваш! - изръмжало Кучето.- Всичко ти е наред и си живееш живота. Де да имах твоите навици! Нямаш от какво се оплакваш!
-Нямам ли? - настръхнала Котката.- Нямам, а? Я ме погледни внимателно и виж, какво е станало с чудесната ми фигура! Навиците са причина за всеки грам, който съм над нормата, а те са много. Де да имах вашите глупави навици, ама на чужд гръб и сто тояги са малко.
След това котката се прозяла, вмъкнала се в къщата и се настанила до печката където заспала. Заспала и мъркането и се чувало чак на двора.
Навици, какво да ги правиш....

Най-големия страх

Хората се страхуват от много неща. Всеки има свои страхове, а безстрашни хора няма. Някои се страхуват от толкова обикновени неща, че за околните е необяснимо. Понякога е страхът е необясним и за самите тях, но съществува и не могат да се преборят с него.
Хората се страхуват от паяци, от котки, от затворени пространства или пък от открити. Страхуват се от високото, от болката, от това да не останат без работа, да не загубят любовта и още хиляди неща.
Вчера след един разговор си спомних, че съм писал преди време за страха.

Страх

Аз съм страхлив човек. Страхувам се от много неща. Не съм безстрашен, но пък в ежедневието, почти няма човек, който ме е виждал уплашен. Опитвам се да контролирам страха и поне външно успявам. Спомням си навремето, че се страхувах от високото, но пък се катерех до върховете на дърветата в двора. Не за да се покажа, а за да преодолея страха.
Човек може да го направи, поне повечето от нас. Дори и когато страхът е болестно състояние, има хиляди примери, които показват, че е възможно да се преборим.
Страхът е предпоставка за външен контрол и като такъв е използван винаги. Властта в човешката история, почти винаги се е крепяла на страха. Дори и днес, когато говорим, че живеем в демократично общество, страхът си остава фактор, влияещ на поведението ни.
След вчерашния разговор обаче се замислих за друго. Замислих се всъщност кой е най-големия страх. Кое е това нещо, което винаги ни прави управляеми.
С времето човечеството е успявало да преодолее много от страховете си. Може би някой ден ще успее да контролира всички?
Не зная, но установих поне за мен, че има един единствен страх, който никога няма да мога да преодолея. Той не е свързан с мен. Свързан е с близките ми. Нещата насочени срещу мен, мога да преодолея, но страха за близките, никога не съм успявал. Няма и да успея, каквото и да правя. Мисля, че това важи и за повечето хора.
Често слушам и чета, че хората са лоши, но този страх опровергава нещата. Той е част от всеки човек и винаги ще съществува.

Преговори

Имало едно време една стара гора. Животът в нея не бил лесен, но животните нямали друг избор. Били родени в тази гора, били израснали в нея, познавали всяко кътче в нея и колкото и да се оплаквали от живота си, обичали гората си.
Всички животни се подчинявали на царя на гората. Той решавал всички спорове, а думата му била закон. С годините лъвовете се сменяли. На мястото на старите идвали нови млади лъвове. Младите в началото били неуверени. Обещавали животът на животните да стане по-добър. Изслушвали всички им предложения и обещавали, че когато им дойде времето, ще ги приложат с радост.
След време младите лъвове добивали увереност. Разбирали, че само от тях зависи какво да направят и как да ръководят гората. Разбирали, че няма нужда да се съобразяват с другите, защото били най-силни и можели да смачкат с лапа всеки, който надигне глас.
Животните търпели покорно, защото животът им макар да не струвал много, все пак им бил скъп. Само понякога, когато им идвало до гуша, се събирали всички и се вдигали на бунт срещу поредния лъв.
Когато били всички заедно, били по-силни от всеки лъв. Животните знаели това, но рядко се бунтували. Рядко нещо ги обединявало толкова, че да забравят ежедневните си различия.
Един ден при управлението на поредния лъв, животните отново се вдигнали на бунт. Събрали се разярени пред пещерата на Лъва. Били толкова много, че изпълвали околността, докъдето погледът стигал.
Лъвът се уплашил и скрил в пещерата. Ревял страшно, но никой не се плашел от него. Слабите поотделно животни, били страшна сила, когато били заедно.
Тогава Лъвът решил да смени тактиката. Излязъл пред пещерата, свел глава и изчакал животните да утихнат. След това се покашлял започнал реч:
- Скъпи, мои поданици! Зная, че сте ядосани и съм съгласен с вас, но нищо не мога да направя. Не мога да направя нещата, които искате, защото те зависят от глобалните процеси, а нашата гора е част от тях. Не мога....
Бурни ревове заглушили думите му. Лъвът отново навел глава и изчакал бурята да премине.
-Добре! Не ми е лесно, но ще направя отстъпки. Сърцето ми се къса, но ще кажа лъвската си дума. Промените, срещу които протестирате, няма да важат за елените и глиганите....
Отново животните на поляната надигнали вой, но този път той бил по-слаб. Елените и глиганите ръкопляскали, благодарили на Лъва и си тръгнали. Оставащите на поляната обаче отново били прекалено много, за да се справи с тях Лъва.
-Добре, скъпи поданици!- извикал Лъвът, когато шумът намалял.- Щом искате, ще направя повече отстъпки. Само, че за да разбера какви са желанията ви, трябва по-спокойно обстановка. Тук е прекалено шумно, а и когато викате всички, не разбирам нищо. Затова предлагам да проведем преговори в моята пещера. Ще излъчите двама или трима от вас. Вие ги изберете, за да са такива, които ще защитят интересите ви. След това ще се оттеглим с тях в пещерата и ще проучим въпросите точка по точка.
Животните избухнали в овации, радвайки се на победата си. След това избрали Мечката и Вълка за представители и ги изпратили в лъвската пещера.
От пещерата се чули ръмжене, вой и викове, а след няколко минути Лъвът излязъл от нея сам. Облизал кръвта от муцуната си, протегнал се за да видят всички острите му нокти, сресал гривата си и обявил:
-За съжаление преговорите приключиха без успех. Не съм виновен аз, а вашите представители. Вълкът се сети,че има спешна работа в съседната гора и изостави вашите интереси. Мечката пък внезапно се почувства зле и полегна уж да почине, а заспа зимен сън. Ще се наложи да изберете друг представител, но се постарайте да е по-достоен от предишните. Аз най-много искам да се разберем бързо и да заживеем нормално.
Животните смутено замлъкнали. Всички се досещали, какво е станало в пещерата, но нито идна от тях не посмяло да попита или да отиде да провери. След дълго съвещание избрали следващия преговарящ. Бил Заекът, защото никой друг не искал. Заекът също не искал, но бил най-слаб и нямало какво да прави. Навел глава и примирено тръгнал към лъвската пещера.
Вътре настъпила тишина, а след няколко минути Лъвът и Заекът излезли заедно.
-Готово!- усмихнат обявил Лъвът.- Когато преговарящият е от класа, нещата стават бързо. Разбрахме се по всички точки. Кажи, Зайо!
-Ами....- смънкал Заекът.- Да разбрахме се за всичко и нямахме разногласия. Нещата остават по старому, но Лъвът обеща, че ще изпълни всичките ни искания. Когато му дойде времето и има възможност....

Коледа идва

Миналата седмица Светла протестира срещу хейтърските публикации през почивните дни - Не почива лошотията.
Замислих се, че е права. Почивните дни са време да се разтоварим и свалим напрежението от седмицата. Всъщност аз също често пускам сериозни постове в почивните дни. Причината е, че тогава мога да отделя повече време и да пиша. Приказките се пишат почти сами, докато на тези отделям повече време. Не обещавам, че и в бъдеще няма да пускам съботните си „проповеди“, но идва Коледа и ще се опитам поне до тогава да ги спестя.
Коледата идва и скоро повечето теми ще са свързани малко или повече с нея. Руми вече даде старта с чудесни лично изработени коледни картички - Коледни и Новогодишни картички.
Коледа идва, но тази година имам усещането, че на хората не им е до празници. Може би всеки има своята причина, но пък ако не можем да загърбим поне за месец проблемите си, ако не можем да бъдем поне за месец пак деца, какви хора сме станали?
Вчера прочетох и чудесния пост на Катя -Месец на надежди.
Искам да се присъединя към призива ѝ. Искам и аз да дам поне малка частица от необходимото за коледното настроение. Затова днес няма да анализирам причините, поради които лека полека, забравяме да се усмихваме. Днес ще ви препратя към един сайт с прекрасна колекция от коледни картинки и wallpapers, на който попаднах миналата седмица -Crazy Frankenstain.



Коледа идва, а всяка година по това време една мелодия е навсякъде. Зная, че тя не е причината за коледния дух. Зная, че ще ни втръсне да я слушаме, за мен тя е началото. Чуя ли я, съм сигурен, че Коледа идва.
За всеки случай си сложих и миналогодишния коледен хедър.



Коледа идва. Нека поне за месец, бъдем по-добри и по-усмихнати.

Подробностите

Един ден Таралежът се разхождал в гората. Вече било време за зимен сън, но не му се лягало още. Любувал се на прекрасните цветове на листата и есенното слънце. Дишал с пълни гърди прохладния въздух и не пропускал да похапне всеки горски плод, който попаднел пред очите му.
Неусетно излязъл на полянката до реката. Там през лятото, винаги имало и други животни на раздумка или търсещи прохлада. Сега мястото било пусто, но нещо в тревата привлякло вниманието му.
-Гъби! Гъби, гъби, гъби!- извикал Таралежът и се втурнал, към красивите шапчици.
Само,че точно преди да откъсне първата, го стреснал глас.
-Стой! Ни ги докосвай!
-Защо бе, Зайо! - учудил се Таралежът.- Да не са твои гъбите? Не се притеснявай, няма да изям всички, пък и доколкото зная, ти не ги обичаш.
-Не само не ги харесвам, а въобще не ям гъби. Ти също няма да ядеш от тези.- отвърнал Заекът и разперил ръце пред Таралежът.
-Ще ям!-Ядосал се Таралежът.- Виж го ти! Хем не яде гъби, хем и на другите не дава. Отмести се, де! Нали казваш, че си ми приятел.
-Приятел съм и ти точно затова ще те спра. Не ми е до гъбите. Можеш да ядеш всички гъби в гората, но не и тези.
-Но защо, Зайо!- учудил се Таралежът.- Всъщност не ме интересува. Махни се и ме остави да си хапна! Не са ми притрябвали други гъби, след като тези са точно пред мен.
-Не става! Няма да се отместя и точка! Лакомията те заслепява и не виждаш какви са тези гъби. Виждаш гъби, а не забелязваш подробностите. Тези са отровни!
-Подробности ли? Каква е тази думичка?
-Не знаеш ли? Ежко, Ежко! В какъв свят живееш! Подробностите са тези малки неща, които правят нещата различни. На пръв поглед едно нещо или постъпка, могат да изглеждат еднакви, но ако се вгледаш, виждаш малките разлики. Точно тези малки разлики се наричат подробности.
-Ами така си кажи, Зайо. Защо ми объркваш главата. Зная какво е това. Например през лятото лисицата ми открадна едно гърне с мед. Оплаках се на Мечката и тя ѝ го взе. Каза и че е крадла, но не ми го върна. Аз ѝ казах, че и тя е крадец, а пък Мечката само се засмя и каза, че имало малки разлики, които не съм разбирал.
През пролетта пък, Лъвът осъди свраката, че го излъгала. Той също лъже на всяка дума, но Бухалът ми обясни, че всъщност лъвът не бил лъжец Имало разлика, между това, дали лъже някакво пернато, или пък Царят на гората.
Преди седмица пък Щъркелът уби един ястреб, който нападнал малките му. Всички го сочеха с пръст, наричайки го убиец. Вълкът пък убива всеки ден, но никой не го нарича убиец. Имало разлики и за него това било нормално, защото бил хищник.
Лошо нещо са тези подробности! Лошо и несправедливо!
Заекът се замислил. Таралежът, хем бил прав, хем не бил. Само, че как да му го обясни. Докато Заекът мислил, Таралежът го заобиколил, откъснал най-красивата гъбка и я я хапнал за миг.
-Ежкооо! - ужасил се Заекът.- Какво направи? След не повече от час, ще си мъртъв, а аз цял живот, ще изпитвам вина, че не ти попречих.
- Забравяш подробностите, Зайо!- засмял се Таралежът.- Аз не съм Заек, а Таралеж и отровата на тези гъби, не ми действа. Ето, че намерих и добър пример за подробностите. Може би не са толкова лоши и несправедливи.

Декември

Декември дойде. Последния месец на годината, която се изниза бързо. Изниза се бързо, но остави хиляди усмивки по лицата ни и някоя друга бръчка повече. Някой бял косъм и по нещо скрито в кутията ни за спомени. Изниза се.
Още малко и ще празнуваме следващата година. Ще празнуваме, независимо дали има или няма причина. През този месец, доколкото помня от минали години, хората започват да правят равносметки. Равносметки, какво са направили и пропуснали през отминаващата година.
Аз също правя равносметка, но не сега. Не през декември, който за мен е месец на празници и голяма почивка. Вече в ушите ми звънят познатите натрапчиви коледни мелодии. Усещам настроението на почивните дни с трескавото приготвяне на подаръците, украсяването на елхата и коледното настроение. Коледното настроение, което прави хората малко по-усмихнати и добри.
Усещам вечерите до бумтящата печка, тихата музика и чашата червено вино в ръка, когато целия свят се събира в горчивия вкус на върха на езика. Светът се събира в искрите на празничните гирлянди, в зелените иглички на коледната елха, в звездите в детските очи и накъде там вътре в мен, където сърцето бие тихо и равномерно.
Светът се събира в прашинка, но осъзнаваш, че ти е достатъчен. Не ти трябва по-голям. Това е твоят свят и не ти са ти нужни шумът и суетата на хорските тълпи.
Тази година съм малко разочарован, защото коледната ми почивка, ще бъде по-малка. Всъщност няма значение. Чакал съм я цяла година и остана още малко. Ако прекарам времето в съжаление и мрънкане, ще трябва да чакам още цяла година до другата.
Затова няма и да губя време в равносметки, анализи и планове. Просто ще изживея всичко хубаво, което ще донесе декември. Ще броя дните до празниците, но ще пусна духът им още днес.
Декември е.

Единствен

Има там някъде, където слънцето се скрива зад хоризонта една стара гора. Най-обикновена стара гора, със стари дървета с преплетени корони, малки тихи полянки и тесни пътеки, лъкатушещи сред гъсти и бодливи храсти.
Животните в гората живеят по своите закони от векове. Силните изяждат слабите и всеки си знае мястото. Царете Лъвове се сменят, но никой не помни имената им. Имената и времето, в което царуват, е без значение. Само гората е важна, а тя е вечна.
Гората е вечна, защото никой не помни началото ѝ, а каквато и беда да се случи, гората излиза от нея по-силна. Отделните животни и растения изчезват. Заменят ги нови, но Гората не се променя.
Една сутрин още преди изгрева на Слънцето, Вълкът се втурнал в пещерата на Царя на Гората. Никой не смеел да наруши съня на Лъва, защото виновните се наказвали със смърт, но Вълкът не се поколебал. Събудил Лъва и му съобщил извънредната вест:
- Ваше Величество, Гората е в беда! Огромна беда! Цяла нощ обикалях в тъмното. Претърсих всяко храстче, всяка дупка и хралупа, но само се убедих, че нещата са излезли извън контрол. В цялата гора има един единствен Заек. Ужасно и страшно е, Ваше Величество!
- Преди да те удуша и хвърля на лешоядите, би ли ми обяснил, какво точно е ужасното на факта, че имаме един заек.- изръмжал Лъвът.
-Ужасно е, защото Гората загива! - обяснил Вълкът.- Ако няма достатъчно зайци, да гризат младите фиданки, само за няколко години, Гората ще се превърне в непроходим пущинак. Ще изчезнат пътеките, ще се задушат старите дървета, а младите няма да имат място, където да изникнат.
-Ако не престанеш да говориш глупости, ще те хвърля жив на лешоядите!- разсърдил се Лъвът.- Хич не ме интересуват разни дръвчета и храсти.
- Ами, ако няма зайци, Ваше Величество, и ние ще изчезнем. Ако няма жертви, с които да закусваме, обядваме и вечеряме, сме обречени на гладна смърт.
-Голяма работа!- не се смутил Лъвът. -След като няма зайци, ще ядем елени и сърни.
-Ще ядем, ако има, но и те се броят на пръсти. Ако не се вземат мерки, първо ще изчезнат зайците, след това елените и сърните, а накрая и ние хищниците. Дори и лъвовете ще изчезнат.
-Ти мен не ме мисли!- изръмжал Лъвът, но все пак се притеснил.- може би си прав, но какво предлагаш?
-Ще направим, като хората.- рекъл Вълкът.- Не вземем застрашения от изчезване заек, ще го поставим под специално наблюдение и защита. Докато не се възстанови бройката на зайците в гората, яденето на зайци ще е се наказва със смърт.
Хванали заекът и го затворили в пещерата на Лъва. Издал заповед Царят на животните, че ако дори косъм падне от главата на заека, виновния ще се бъде наказан със смърт.
Минала седмица и вълкът решил да намине покрай пещерата. Носел втори заек и тържествено го поднесъл на Лъва.
-Заповядайте, Ваше Величество!- поклонил се Вълкът.- Сетих се, че няма как с един заек да възстановим популацията им в Гората. Братовчед ми живее в съседната гора и ми каза, че там също зайците изчезнали. Запазили били само една зайка. Съгласи се да я отстъпи, а когато зайчетата се народят, ще ги разделим по равно.
-Хубаво си се сетил, че с един заек не става.- намръщил се Лъвът.- Само, че и аз се сетих още миналата седмица го изядох. Разбираш ли, ако заекът е един единствен, няма смисъл да го пазим. Ако пък зайците са повече, няма защо да се тревожим за тях.
-Разбирам!- засмял се Вълкът. -Затова този път ще си изям сам зайката.
Както казахте, ако е само тя, няма смисъл да я пазя. Ако пък някъде има друг заек, значи тя не е единствена и също няма смисъл да я пазя. Между другото, вчера докато обикалях в гората забелязах, че е останала само един елен. Дали да не вземем и него под наша закрила?

Там някъде, където слънцето се скрива зад хоризонта има една стара гора. Гората е вечна, защото никой не помни началото ѝ, а каквато и беда да се случи, гората излиза от нея по-силна. Отделните животни и растения изчезват. Заменят ги нови, но Гората не се променя.