Избор на принц

Някога, преди години в една далечна страна, живеела красива Принцеса. Била не само красива, но и умна и надарена. Пеела, рисувала и танцувала, както никоя друга. Растяла и славата и се разнасяла по целия свят.
Когато дошло време Принцесата да се задоми, от цял свят се стекли Принцове да искат ръката и. Дошли всякакви- богати и бедни, красиви и грозни, млади и стари, страхливи и смели. Поклонили се пред Царя и Царицата и помолили за ръката на Принцесата.
Царят и Царицата се видели в чудо, кого да изберат. Събрали съветниците си и поискали съвет, как да изберат подходящия Принц. Съветниците не мислили дълго, а отворили старите книги и веднага подсказали отговора – Принцовете трябвало да се подложат на изпитания и най-достойният, да победи другите в честна борба. Започнали да предлагат и изпитания, но тук се намесила Царицата:
-Дума да не става! Как ще се борят с Триглава ламя? Ами ако вземе, че обезобрази бъдещия ни зет? Не става и рицарски турнир. Я треска от копие, ще избоде окото на принца, я с меч ще му отрежат крак или ухо. И търсенето на жива вода не става. Казват, че мястото където се намирала, влияело лошо на мъжката сила. Ако е вярно, как после ще чакаме наследник?
-Ееее.... Не е така!- опитал се да се намеси Царят.- Аз когато бях млад и с ламя се борих, и в турнир участвах и жива вода донесох, но те спечелих накрая. Какво ли не преживях, пък нищо ми няма.
Само, че Царицата не давала и дума да се изрече. Накрая Царят я оставил да състави списък с качества и по него да изберат жених за принцесата. На другата сутрин след безсънна нощ, списъкът бил готов:
-Принцът трябвало да е винаги спретнат.
-Принцът трябвало да е винаги чист.
-Принцът трябвало да е с изискан вкус.
-Принцът трябвало да разбира от храни и питиета.
-Принцът трябвало да може да готви вкусно, да чисти и да сервира трапезата.
-Принцът трябвало....
Царят подписал без да гледа и се заели с подбора. След три дни не бил останал нито един принц. Единственият, който отговарял на изискванията, бил придворния готвач. На следващия ден принцесата избягала с един Принц-нехранимайко и никой повече не чул нищо за нея.
След година на гости им дошли Царят и Царицата на съседното царство. Докато цариците обсъждали менютата и модата, царете излезли в градината на разходка. Оплакал се нашия Цар, от съдбата си, но гостът не бил изненадан:
-Принцесата ще се оправи!- казал той.- Някой ден ще се обади. Не се притеснявай, не сте единствените. То и аз оставих Царицата да прави подборка на Принцовете. Направи списък и когато го завърши се оказа, че единствения достоен за принцесата е придворния котарак. Какви времена бяха, а какви станаха....

.

Оръжията

Мъж на средна възраст с бирено коремче стои пред павилиона. Разкопчал е връхната дреха и сакото, но не защото му е топло. Демонстрира закачения на кръста кобур, от който се показва черното дуло на пистолет.
Не ми прави впечатление веднага, но след като отминавам се замислям. Очевидно оръжието е законно и е скорошна придобивка. Човека си мисли, че ще смае света с това и най-вероятно избива някакви комплекси. Само, че замисляли ли сте се, колко такива хора има в България?
Днес режимът за лични оръжия е доста по-либерален. Не мисля, че улиците са станали по-опасни или по-безопасни от това. Ако някой иска да извърши престъпление, няма да използва личното си оръжие. Не е проблем, ако имаш парите да си купиш свободно дори и автомат. От друга страна пък, притежаването на оръжие, не те защитава от престъпление. То е просто играчка, която за комплексари.
Скоро научих, че заради законов пропуск, носенето на хладно оръжие на практика е свободно. Дънкан Маклауд може спокойно да се разхожда с меч в ръка по родните улици и това ще е в рамките на закона.
За любителите на ловните подвизи, не ми се говори. Може би някои се изживяват, като нещо голямо, но отнемането на живот, без всякаква нужда, отново говори за психични проблеми.
Преди години оръжия притежаваха, само органите на властта и ловците. Имаше и правила за съхранение, но както и днес те не се спазваха. Един познат военен, дори в дискотека, не се разделяше с оръжието си и го демонстрираше, а често вечерта завършваше с безразборна стрелба в небето, или по някое нещастно дърво. Зная и няколко случая, на прострелване на хора със служебно оръжие, които се покриха. Дори когато се разследват, такива случаи свършват до отделния инцидент, а не стигат до дупките в правилата.
Сигурно причината е отново в парите. Има търсене и предлагане. Търговците на смърт печелят, а болни хора се чувстват велики.
Странно ми е, че с годините не само в България, а и в целия свят, вместо да се затегнат правилата, на практика се облекчават. Няма аз или вие да променим това, но пък ако вече не ни прави впечатление, дали и ние не сме болни?

.

Кой си ти?

Вървял си един зимен ден Зайко по горската пътека. Бил се замисли за нещо свое, когато го спрял страшен глас:
-Стой! Кой си ти?
Вдигнал глава заекът и видял срещу себе си Вълка. Мокър до кости, гладен и с почервенели очи.
-Ами... Ами как кой съм? Аз съм Зайко! Всички в тази гора ме познават.
-Бъркаш и то много! Ти не си Зайко, ти си моят обяд. - изръмжал Вълкът.- Не те виня, защото никой не знае, кой е всъщност. Някои си мислят, че са птици, други, че са зайци и дори изглеждат така. Някои дори приличат на това, за което се мислят. Преди да те изям, ще ти кажа нещо под секрет- важна е не опаковката, а съдържанието.
Плюл си на петите Зайко и побягнал без да поглежда назад. Докато се усети се озовал пред някаква пещера и бързо се вмъкнал вътре. Било тъмно и нищо не виждал, но докато тракал със зъби от страх, усетил, че не е сам. В пещерата имало още някой.
--Стой! Кой си ти?- чул Зайко дрезгав глас.
-Ами... Аз съм Зайко. Всички в тази гора ме познават....
Една тежка лапа затиснала Зайко и той едва успял да допълни:
-И не съм ничий обяд!
-Не си обяд, определено.- изръмжала Мечката. –Не приличаш на обяд, не миришеш на обяд, значи не си обяд. Само, че не си и Зайко. Ти си моята възглавница.
-Сигурна ли си?- попитал Зайко, разтреперан още повече.
-Сигурна съм!- отвърнала Мечката и се прозяла шумно.
Зайко ужасен напрегнал последните си сили, измъкнал се и побягнал. Почти бил стигнал до своята дупка, когато видял насреща Лъва.
-Аз съм Зайко! Всички в тази гора ме познават. Не съм нито нечий обяд, нито възглавница. - изрецитирал Зайко, без да чака въпроси.
-Така, така.... –огледал го внимателно Лъвът.- Странно изглеждаш днес и за малко да не те позная. Прав си, че не си нито обяд, нито възглавница. Я, чакай да те огледам хубаво. Кожухчето ти е цяло опръскано с кал. Иначе е хубаво. Топло, с гъста козина и хубави цветове. Ако се изпере ще стане идеално. Вече зная кой си ти! Ти си новата яка на моята мила половинка. Да знаеш от кога те търся....
Зайко побягнал отново и се спрял на брега на реката. Седнал на брега и останал замислен гледайки ледените и води. Така го заварил Ежко.
-Какво правиш, Зайко?- попитал той.
-Ами, чудя се. Чудя се кой съм аз. Досега винаги съм мислел, че зная това. Само, че ако аз съм аз, защо на един му приличам на обяд, на друг на възглавница, а трети казва, че съм яка?
-Разбирам те! Аз също, често се чудя. Кой съм аз? Този който виждат другите, или този който е вътре зад бодлите?
-Лесно ти е на теб.- засмял се Зайко.- С тези бодли никой няма, каже, че си обяд, възглавница или яка.
-Лесно ли? Така си мислят всички, заблудени от тези проклети бодли. Дори и Сърната, гледа само тях. Никой не знае, как бие сърцето ми, когато я срещна. Веднъж и казах, но тя реши, че се шегувам. Бодлива топка, не можела да има сърце.
Зайко замълчал и отново се загледал във водите на реката, търсейки отговорът там. Само, че реката мълчала. Ледените и води продължавали да текат, а отраженията се пречупвали и променяли всеки миг. Реката упорито пазела тайната, коя е тя. Не я интересували другите, които виждали само собствените си отражения в нея.

.

Кал

Снегът е хубаво нещо. Красив и бял, а най-важното е, че покрива всички боклуци. Само, че красотата му е измамна. Ако времето се затопли, само за часове, красивата снежна покривка се превръща в реки от кал и боклуци.
Хора и коли, прецапват през тях, отивайки се да се запазят чисти, като при това често оцапват с кал другите. Някои го правят без да искат, но за други е удоволствие да оцапат ближния.
Докато се прибирах днес, опитвайки се да се запазя чист, не зная защо но направих аналогия с политическите страсти през последния месец. Може би защото основното, което се случваше беше точно цапането с кал. Настанени в лимузината на властта, управляващи, опозиция и тези, които не знаят какви са, натискаха газта и минаваха през най-дълбоките локви, пръскайки кал навсякъде. Към тях си присъедини и част от публиката и оцапването беше масово. Освен кал, както винаги, пръските бяха изпълнени и с омраза.
Случвало се и преди и ще се случва и занапред. Да си призная, този път ми беше безразлично, дори и смешно. Не само за личните нападки. Не ме интересува теглото на Искра Фидосава, не ме интересува с кого е спал, или не Волен Сидеров, не ме интересува дали Яне Янев си пада по мъже, или по жени. Другите ще ги пропусна. Смешно ми беше, дори и от подхвърлените записи, истински или не. Смешно ми беше и от масовото им обсъждане, просто заради самото обсъждане.
Навсякъде виждах не друго, а хора които претендират, че са цвета на нацията, да се замерят с кал. Предполагам, че и много други хора са видели това. Замерянето ще става, още по-зрелищно с наближаване на изборите, но аз пак ще се усмихвам.
Ще се усмихвам, защото колкото повече се замерят с кал, толкова повече хора разбират, на кого са поверили настоящето и бъдещето си. Ще се усмихвам, въпреки че част от тази кал пада и върху всеки от нас. Може би, така повече хора ще разберат, че няма как да си оправим нещата, без да се оцапаме.
Може би, повече хора ще разберат и друго. Ще разберат, че ако не хвърлят кал по другите и запазят себе си, калните пръски ще са само отвън. Такива не са страшни. Един душ и отиват в канала. Тази кал, няма как де те оцапа отвътре, ако ти не и разрешиш.
Ако се включиш в цапането, обаче калта остава завинаги под ноктите. Не можеш да я измиеш.

.

Златната гора

Някога в древни времена, далеч на Юг имало една златна гора. Малко хора я били виждали, защото пътя до нея бил дълъг и опасен. Трябвало да се прекосят морета и океани, планини и огромни пустини. Трябвало да се премине през местности, пълни с жестоки зверове и канибалски племена.
Когато някой се завърнел от там, хората го слушали с интерес. Много от тях не вярвали за приказните зверове по пътя, за канибалските племена, за земи където царял вечен мрак, или пък слънцето никога не залязвало. Много от хората не вярвали и на разказите за Златната гора, но тях слушали с най-голям интерес.
Гората била скрита в една планинска долина. Само по тесен път, водещ по ръба на пропасти, можело да се стигне до нея, но си струвало. Стигайки до нея, пътникът притихвал пред гледката.
Всяко дърво, всеки клон и лист бил изработен с неповторимо майсторство. Всяко цвете изглеждало като истинско и дори във въздуха се носел прекрасен аромат. Всяко животно било изваяно с такива подробности, че личал всеки косъм. Златни птици в клоните на дърветата, при всеки полъх на вятъра пеели чудни песни. Дори тревата и земята в тази гора били от злато
Никой не знаел, кой е създателят на гората. Никой не знаел и кога е създадена. Хората мислели, че е вечна. Не я променяли нито свирепите планински ветрове, нито снегът и леда през зимните месеци. Не я променяли и летните жеги, когато слънцето изгаряло дори и камъните.
Завърналите се разказвали дълго за гората. Чертаели карти на пътя и правели скици на самата гора. Хората гледали, цъкали с език, но не вярвали. Нямало как да повярват на приказките, защото никой от разказващите, не бил донесъл и прашинка от Златната гора.
Когато ги питали, завърналите се отговаряли, че надпис в средата на гората забранявал това. Всеки, който вземел дори песъчинка, никога нямало да напусне гората. Нямало пазачи, но някои хора не смеели дори да се докоснат до чудесата. Други пълнили торбите си и джобовете, с всичко което видели, но никога не се завръщали.
Времената били бедни и много хора, въпреки че не вярвали на разказите, тръгвали да търсят Златната гора. Следвали картите, борили се със зверове и природни стихии, но не се отказвали. Много от тях стигали до долината, където била Златната гора.
Не гледали красотата, а пълнели чували и сандъци със златото. След това, без да обръщат внимание на предупреждението, тръгвали по обратния път. Той се виел по ръба на бездънна пропаст и всеки, който за миг загубел равновесие, или погледнел встрани, политал в бездната. Нито един от хората, носещи в себе си дори частица от златото, не успявал да премине. Един след друг политали в пропастта, но това не отказвало следващите.
Минали години, а желаещите да се сдобият със златото не намалявали. Много от тях знаели за заплахата, но всеки се надявал да се промъкне и да успее. Златото заслепявало очите и разумът им.
Днес на мястото на Златната гора, няма нищо. Само костите в планинската река на дъното на пропастта, напомнят колко много хора са оценили златото, по-високо от живота си.

.

Търси се приятел

Един ден на Таралежа му омръзнало, да е все сам. Всички други животни в гората, често се събирали заедно и били приятели, а той все стоял настрани и не дружал с никого.
Тръгнал по горската пътека, да търси си приятел. Всеки, който го срещнел обаче, се дръпвал встрани и гледал Таралежа с недоверие. Ежко бил свикнал с това, но този път бил решен да намери приятел. Избрал Мечката и внимателно се приближил до нея:
-Здравей, Мецо! Искаш ли, да ми бъдеш приятел?
-Ох! - подскочила мечката.- Убоде ме бе, Ежко! Махай се от тука, че ще се ядосам. Намери си някой друг на бодеш.
Таралежът, не се отказал. Продължил по пътеката и срещнал Заека. Приближил се до него внимателно, пазейки го от бодлите.
-Здравей, Зайо! – с наведена глава промърморил Ежко.- Искаш ли да бъдеш приятел с мен?
-Ох! Убоде ме бе, Ежко! Как да ти бъда приятел, когато от теб само болка мога да очаквам?
Побягнал Заекът, а Таралежът продължил с наведена глава, но не се отказал. Срещнал Вълка, Лисицата и Сърната, но дори преди да ги попита, успял да ги убоде. Накрая срещнал Катеричката.
-Здравей!- прошепнал Ежко и много внимателно я приближил.- Искаш ли да бъдем приятели?
- Боже, какъв нахалник!- възмутила се Катеричката. - Я се погледни на какво приличаш! Нямаш нито прическа, нито стил. Ако ти стана приятел, ще ми се смее цялата гора. Освен това, нямам никакво желание да се приближавам до теб, защото ще се убода на иглите ти.
Ежко се изчервил, а после поел към дома си. Там дълго мислил, какво да прави. След това взел ножици и отрязал всичките си бодли. Огледал се в огледалото, да не би да е забравил някоя и отишъл пак при Катеричката.
-Здравей!- казал той.-Сега можем ли да бъдем приятели?
-Боже, какъв нахалник!- засмяла се Катеричката. – Махнал бодлите и си мисли, че е станал друг. Ако преди приличаше на бодил, сега мязаш на гол охлюв. Няма начин, да приема подобно същество за мой приятел.
-Ох! – извикал Ежко.-Убоде ме!
-Аз ли? –учудила се Катеричката.- Че аз нямам бодли.
-Да нямаш, но ме убоде и ме заболя. На два пъти ме убоде и го направи нарочно. Всеки има бодли, а всички моите сочат. Аз поне с моите бодли само се пазя, а другите нападат. Не искам такива приятели!
Тръгнал си Ежко обратно по пътеката. Прибрал се в къщи и не излязъл, докато не пораснали бодлите му. Вече знаел, че не в тях е причината. Истинските приятели, нямало да ги гледат и да се сърдят, че ги е убол без да иска. Истинските приятели, красиви или грозни, с бодли или без, нямало да го убодат нарочно никога.

.

Наш човек

-Ало! Ти ли си?
-Ало. Че кой друг, може да е?
-А бе извинявай, че по това време, но тука един наш човек има нужда от малко помощ. Тука ми го препоръчаха, ама аз не мога да помогна та се сетих за теб. Трябва му.....

Замислих се над думите „наш човек”. Чувам ги често и рядко съм се замислял за значението им. Сигурно подобен израз има и в други страни, защото причините да го има, са така да се каже общочовешки.
Ако искаш да свършиш работа, без да те мотаят, или пък да ти обърнат повече внимание, трябва да си „наш човек”. Ако кандидатстваш за работа, най-добрата препоръка е „наш човек”. Думата е вълшебна и отваря много врати. Може и да е друга дума, но значението е същото.
Може би причината да е точно „наш човек”, е в годините преди 1990, когато светът се делеше на наши и чужди, но пък и днес е така. Предполагам и за първите хора, съседите от близката пещера са били „по-наши хора”, отколкото тези от някоя по-далечна.
С развитие на обществото, обаче явлението доста се е разраснало и разширило, като обхват и смисъл. Навлязло е трайно във всички контакти на обикновените хора със структури на държавата.
Винаги е имало хора, които го отлично са го използвали. В повечето случаи, да си „наш човек”, е много по-ценно, от каквито е да е лични качества. Ако си наш човек, за подходящи хора, можеш да прекараш целият си живот на топло и без грижи.
Можем да различим два вида такива отношения. Едното е на битово ниво. То е сравнително безобидно. Да направиш дребна битова услуга на съсед или познат, не засяга никого. Ако собственик на сергия например, назначи „ свой човек” за продавач, дори назначения да не е идеалния продавач, това също не засяга никого.
Втория случай са в допирните точки на хората и властта.
Основна функция на държавата е да преразпределя създадените продукти от гражданите си. Само, че това преразпределение, винаги е в ущърб на част от гражданите и и в полза на други.
При условие, че формално пред закона всички сме равни и финансираме държавата, би трябвало хората, които са във властта, да имат еднакво отношение към всички. Само, че така е само на хартия. Независимо от формата на държавно управление, понятието наш човек, винаги е определящо. Всяка нова власт, първо заменя „чуждите” хора на възловите позиции и назначава „свои”. При това личните качества са без значение. Без значение са и действията.
Причината се корени в това, че властта е основно източник на печалби. Дори когато няма директна връзка, крайната цел и резултатът са печалба.
Понятието наш човек, също е свързано с печалба. Дори, когато е в личния живот, една услуга на „наш човек”, предполага подобен жест в обратна посока. И извършващият услугата и „нашият човек”, го знаят. Това са правилата на играта, а хората извън нея, не са важни.
Има ли изход? Според мен не. Чувал съм доста приказки, че прозрачност или контрол ще спрат системата- Ти на мене, аз на тебе. Само, че прозрачността не е спряла никого. Поне аз не съм чул, някой да е умрял от срам. Контролът също е слабо ефективна мярка, защото винаги остава въпросът, кой точно контролира нещата. Системата наш-чужд, лесно намира пролуки и слаби места навсякъде, където има човешка дейност.
Единствената възможност е премахване на причината- печалбата. Само, че не вярвам, че това е възможно. Просто „нашите хора” никога няма да го позволят.

.

Право на избор

Един ден, докато се разхождал из гората, Лъвът чул животните оживено да обсъждат нещо, на една закътана полянка. Приближил се тихо и се заслушал.
-Никакъв избор няма в тези гора. Всичко, което правим не е по наш избор, а по принуда.-чул се гласът на Мечката.- Къде е правото на лично мнение и свободната воля?
-Ами да!- изръмжал Вълкът.- Никой не ни е питал, дали искаме да се родим в тази гора. Никой не ни е питал, какви родители искаме. Никой не ни е питал, какви искаме да станем, когато пораснем. Никой не ни и пита, това което правим всеки ден, дали ни харесва.
-Точно така, Вълчо!- обадила се Катеричката.- Винаги съм искала да не се катеря по клоните, но мога ли да си го позволя.
-Аз пък искам, някой ден да полетя.-споделила мечтите си Мишката.
-Щом Вълкът се оплаква, аз какво да кажа? – намесил се и Заекът. –Аз дори не мога да избера, кой ще ме изяде в тази проклета гора. Закони имало. Дрън- дрън! Всичко е подредено и предопределено.
След това се обадил Еленът. След него се включила Лисицата, а след това и другите животни започнали да се оплакват вкупом.
Лъвът слушал дълго, но не се показал. На следващия ден събрал животните в пещерата си.
-Скъпи поданици! От доста време мисля как да направим нашата гора по-приятно място за всички. Зная, че има много неща, които не харесвате. Зная, че всеки от вас би искал повече за себе си и за гората. Всеки от вас има желания, но животът не предлага избор. Аз самия, често съм постъпвал по един или друг начин, принуден от обстоятелствата. Днес решиш да направя нещо за вас. Ще ви помогна да изпълните мечтите си и всеки да избере, какъв иска да е. Кой друг може да го направи, освен вашия Цар? Само трябва още сега искрено и точно да споделите, какви искате да бъдете. Вземете лист и молив и напишете желанията си. Ще направя всичко, за да се сбъднат.
Животните се слисали, но след минути всяко от тях написало на лист, своите желания. Само Таралежа се забавил. Пъшкал и писал, писал и трил, но накрая и той предал желанията си на Лъва.
На другия ден живота в гората продължил по старому. Не, че Лъва не изпълнил обещанието си. Просто всички животни пожелали да останат такива, каквито са. Само с едно изключение.
Таралежът бил назначен за заместник на Лъва. И той бил пожелал да остане, какъвто си бил, но добавил:
-Искам нашия Велик Цар, да продължи да ни ръководи още дълго, дълго време! Няма по-добър и мъдър цар от него!

Имало и още една промяна в гората. Заекът изчезнал и никой не знаел къде. Може би е бил изяден, или пък просто не чакал Лъва, а сам решил да промени живота си. Никой не знае, но кой ли обръща внимание на зайците.

.

Сянката

-Кой си ти? Залепил си се плътно за мен и ме следваш от години. Дори не помня от кога. Понякога си мисля, че съм те загубил, че повече няма да се появиш, но винаги греша.
-Не съм той, а тя. Знаеш, че съм твоята сянка и по природните закони, няма начин да се отделя от теб. Не, че не съм искала, да съм сянка на някой друг. На човек, който ми обръща повече внимание и понякога се интересува как се чувствам.
-Той или тя, нима има значение, когато говорим за сянка. Не казваш нито дума, не се усмихваш, нито чувстваш нещо. Не пречиш, но и не помагаш.
-А ти от къде разбра, че не чувствам нищо?
-Ами ... Ти си сянка. Безплътно Нищо, което съществува само благодарение на мен и светлината.
-Отново грешка. Аз съществувам независимо от теб и светлината. Това, че понякога не ме виждаш не значи, че ме няма.
-Така ли? Нека проверим. Погледни стената. Това си ти нали? И това също. Мога да те изкривя и деформирам, както аз искам. Ако се отместя встрани, там където не достигат слънчевите лъчи, ще изчезнеш.
-Престани! Знаеш, че няма да изчезна завинаги. Аз съм част от теб, както мислите и чувствата ти. Можеш да ги показваш каквито поискаш, можеш да ги изкривиш и деформираш, но не и да ги премахнеш. Те са част от теб. Нещо повече, дори да не разбираш, те определят какъв си. Можеш да ги забравиш, или скриеш, но те те контролират, дори когато не усещаш това.
-Може би. Може би, но ти не си като тях. Те имат своя смисъл и място, като част от мен, а ти? Ти си просто наблюдател, който не може да влияе на събитията. Какъв е смисълът от твоето съществуване?
-Защо търсиш смисъла? Не го правиш, когато чувствата ти диктуват да направиш нещо, а при мен го търсиш. Приеми ме каквато съм.
-И да не искам, няма как да променя нещата. Няма как да се разделя с теб завинаги. Приел съм го отдавна, но все някой ден ми се иска да зная повече за теб.
-Защо? Нима ако знаеш повече за мен, ще промениш нещо?
-Сигурно не, но може би ще науча нещо повече за мен. Ти винаги ме наблюдаваш и може би знаеш много неща, които дори не подозирам.
-Може би, но дори аз не зная всичко за теб. Само това, до което ме допускаш.
-По-добре е от нищо, защото аз не зная нищо за теб.
-Не си искал да разбереш повече. Ето аз съм тук. Попитай ме. Попитай ме, за каквото пожелаеш.
-Може би друг път. Не днес. Днес въпросите бягат от езика.
-Добре, нека да е друг път, но някой ден, ако решиш, аз съм тук. Просто трябва да попиташ.

.

Свобода

Въздухът над площада в малкото градче, беше нажежен до червено, но не от лъчите на залязващото слънце, а от виковете на две групи хора.
– Смърт на тираните! – скандираше едната група. – Свобода, равенство и достоен живот за всяко човешко същество! Няма повече да търпим, да ни мачкат! Няма да търпим повече да ни разиграват и лъжат! Ще променим нещата още днес и тук. Силни сме, защото сме заедно и ще победим! Само ние можем да променим нещата. Само ние знаем пътя и можем да поведем всички онеправдани. Победата ще е наша!
– Смърт на тираните! – скандираше втората група. – Свобода, равенство и достоен живот за всяко човешко същество! Няма повече да търпим, да ни мачкат! Няма да търпим повече да ни разиграват и лъжат! Ще променим нещата още днес и тук. Силни сме, защото сме заедно и ще победим! Само ние можем да променим нещата. Само ние знаем пътя и можем да поведем всички онеправдани. Победата ще е наша!
– Лъжци! Всички сте лъжци и манипулатори! Вие сте най-големите престъпници и маскари. Нямате хората, нямате идеите и нашата решимост. Ууууууууу...
– Лъжци! Вие сте лъжци и манипулатори! Вие сте най-големите престъпници и маскари. Вие нямате хората, нямате идеите и нашата решимост. Познаваме и кътните ви зъби и ще си платите за всичко! Уууууууууууууууууууу...
Между двете групи, заедно с думите, полетяха слюнки, последвани от няколко снежни топки. Двамата полицаи пристъпващи от крак на крак на пътеката между групите, за миг спряха да люпят семки. След миг продължиха разходката си, оживено обсъждайки последните мачове от Премиършип.
За миг площадът притихна и някакво дребно човече, заситни по пътеката между двете групи.
– Свобода ли? Не ми трябва повече от нея. – мърмореше то. – Аз съм свободен, защото душата ми е свободна. На човек не му трябва подарена свобода. Тя свободата... Ами свобода е, но не е за всички. Всеки си има своята свобода. За един е на върха на паче перо, за друг е в салама, а за моето куче свободата е, ако отпусна повода с метър.

– Край! Достатъчно за днес. Утре ще продължим. Бяхте чудесни. – чу се резкият глас на Режисьора.
Прожекторите угаснаха и кукловодите отпуснаха конците. Оставени без тях, куклите меко полегнаха на сцената.
– Как мина почивката?
– Бяхме на ски, но не съм доволен. Няма достатъчно сняг, а пистите са заледени. Малкият одраска новите ски и през цялото време мрънкаше. Сега трябва да се изръся за нови. Как е жена ти?
– Ами добре е! С новия бюст изглежда като нова, а и аз се чувствам подмладен. Струваше си парите.
– Момент, момчета. – намеси се Режисьорът. – Откъде се взе този идиот в последната сцена?
– Не е от моите.
– Нито пък от моите. Сигурно е някой луд. Преди години имаше един такъв. Кротък човек и затова го пускаха да се разхожда свободно. Малко досаден наистина, но безобиден.
– Не може така! – размаха ръце Режисьорът. – Това е театър, а не селски мегдан. Няма го в сценария и толкова! Ще поговоря с охраната.
– Говори, но сигурно е случайно. Момчетата са от години тук и си знаят работата. Сигурен съм, че няма да се повтори. Между другото, дължиш ни почерпка още от миналото представление. Не сме забравили.
– Ще има не се безпокойте. Аз като кажа нещо, държа на думата си. Ако сте свободни, може да го направим още днес.

В салона угаснаха и последните лампи. На сцената куклите лежаха в безразборна купчина. Някъде в тъмното се чу скърцане на стол и един тих глас занарежда провлачено:
– Свобода ли... Тя свободата... Ами свобода е... Всеки си има своята свобода... За един е на върха на паче перо... Свободата е, ако отпусна повода с метър...

Студено е

Студено е,
Но не от ледения вятър.
Студено е,
Но не и от снега.
Студено става на душата
Ако сама остане тя.
Ако ръката не докосва друга
Студени пръстите остават.
Ако не чуваш топли думи
Студено и в сърцето става.
Ако в очите няма огледало
В което друг се отразява
Студено е.
Студено,
Но не от ледения вятър.

.

Ледено сърце

Зад девет планини в десета, там където земята се слива с небето, живее един старец. Там няма сезони. Няма пролет и лято. Няма и златната есен.
Там цари вечна зима и ледени ветрове с див вой брулят пустите полета. Вечен лед покрива всичко и никога не се топи. Няма живот на тези места, където всичко замръзва за миг.
Само старецът се разхожда сред вечния мрак и стъпките му бавно и зловещо скърцат в снега. Не спира да крачи в кръг, с поглед отправен към хоризонта. Там властва живота и светлината и винаги ще бъде така.
Дори и тук, понякога през тъмните облаци, често се прокрадва някой слънчев лъч. Плъзга се по ледените блокове и заблестява с всички цветове на дъгата. Тогава старецът свива още по-плътно устни, и изпраща свирепия северен вятър, да навее нови преспи, върху ледовете.
Един ден старецът намерил в земите си млад мъж. Стоял насред леденото поле и сняг и лед покривали тялото му. Приличал на ледена статуя и само очите му издавали,че е жив. Зад умората, от тях струяла светлина и решителност.
-Какво търсиш тук?– намръщен попитал старецът. -Не знаеш ли, че живи същества нямат място тук? Тук е моето царство. Царството на мрака и вечния лед. Скоро ще се превърнеш и ти в ледена статуя и никой няма да ти е виновен. Никой не те е канил!
-Зная.- промълвили заледените устни.–Зная, но точно това искам. Пътувах дълго, за да стигна тук. Зная, че тук всичко се превръща в лед. Чувал бях и за теб- владетелят на това място. Наистина ли може да превърнеш всичко в лед?
-Разбира се!- усмихнал се старецът.- Мога да превърна в леден кристал всяко живо същество и всеки предмет.
-Тогава искам да те помоля за нещо. Превърни сърцето ми в ледена буца!
-Сърцето ли? Защо ти е нужно? Защо се молиш точно за него, след като ти целия, ще се превърнеш в ледена статуя след минутка. – намръщил се старецът.- Нима се съмняваш в моята сила?
-Искам да съм сигурен. През целият ми живот, сърцето е било виновно за всичките ми неволи. То носи болката и мъката, то ме кара да страдам с на другите хора. Опитвал съм да не го слушам, но не мога. Замрази го моля те! Всеки ден виждам хора, които сякаш нямат сърца. Сигурно са ги заменили с парчета лед. Не им пречи да са щастливи.
Старецът вперил поглед в младежа, но той не потрепнал. Тогава навел глава и тихо промълвил:
-Не мога да замразя сърцето ти. Мога да замразя тялото ти, мозъкът ти, очите ти, но сърцето не мога. Някого преди много години, когато дойдох тук и аз исках да замразя сърцето си. Превърнах тялото си в буца лед и мислех,че съм успял.Всичко Което погледна или се докосна до него, също се превръща в ледени кристали. Едно нещо, обаче никога не успях да замразя.
Старецът разтворил мантията си. Тялото му било цялото от лед, на вътре сърцето сияело с призрачна светлина. Един лъч пробил бронята от лед, отразил се в близкият леден блок и заблестял с всички цветове на дъгата.
Старецът се намръщил, затворил манията си, а след това обърнал гръб на младежа и продължил по своя път.
-Някой ден ще успея!- мърморел той.- Трябва да успея. Не може нещо толкова крехко и ранимо, да е по-силно от мен. Не може! Някой ден трябва да се справя. Някой ден....

.

Всичко е бизнес

Тази седмица едно събитие, не ме оставя на мира. Симптомите бяха налице още в края на миналата година, но от вчера вече е сигурно.
Една фирма, в която съм прекарал пет години от живота си затваря врати. Не е първата, няма да е и последната, но никога няма да забравя годините прекарани там. Не заради фирмата, а заради част от хората, с които ме срещна тази работа. Чувствам се малко виновен, защото допуснах времето да ни раздели, но днес няма да разказвам за тях.
Една фирма затваря врати. Поредната в България. Зная, че има още много, но ми е тъжно. Тъжно, както за първото ми работно място. Все още го помня и когато видя Иван Костов, да дава умни съвети, от трибуната на народното събрание, винаги си спомням неговото участие тогава.
Днес причината е друга. Друга фирма и други хора. Една фирма, чието начало е в далечната 1885 година. Оцеляла при месни или световни кризи и през годините, днес тя затваря врати. Няма да е веднага, ще се проточи във времето, но началото на края е сложено.
През петте години, в които работих там, имаше и работа и пари. Като се започнеше от началото на септември, до Коледа на практика работехме без почивен ден. Седмиците се сливаха, но едва смогвахме с поръчките. Тировете често бяха по два на ден и заминаваха един след друг. Повечето продукция беше за износ и докато другите фирми, внасяха текстил от Турция, ние изнасяхме за там. И не само за там- Германия, Чехия, Унгария, Полша.
През тези години, а и преди това, имаше и работа и пари. Само, че парите директно отиваха в собственика. След това огризки се връщаха, само за да покрият неотложните нужди. За тези години, когато работех, преди и след това, в дружеството не е инвестирана и една стотинка. Краят беше неизбежен. Машините спираха, сградите се рушаха, а хората си отиваха.
Собственик ли казах? Сбърках думата. Става въпрос за кърлеж, „спестил от закуски” и използвал масовата приватизация. Нарочно не цитирам имена, защото няма смисъл. Писано е достатъчно, но това не пречи на въпросните кърлежи, да се изживяват като бизнесмени, меценати на изкуството или спорта. Когато в жертвата няма вече кръв, такива просто я изоставят и си намират друга. Утре пак ще режат отново ленти редом с премиери и президенти, пък може и медал да заслужат. Всичко е бизнес, а парите наистина не миришат.
Е,на фирмата сега е дошло времето. Можеше да стане и по-рано, защото покрай „Супер Боровец”, се появи информация, че мястото е спазарено за хотели, но проекта се провали и се размина.
Можеше и да се отложи, но края щеше да е същия. За мой късмет този път наблюдавам нещата отстрани, но пак ме боли.
Затова и пиша. Не мога да направя нищо, нито пък някой друг. Това са „строителите” на съвременна България.
Сега си извиках в дупката, че Цар Траян има магарешки уши, само че не ми олекна. Може би дупката не е достатъчно дълбока или пък не викам силно. Може би.

.

Заговор

Зимата сковала гората и животните се изпокрили на топло в бърлогите си. Някои заспали зимен сън, а воят на вятъра, свирещ през голите клони, бил тяхната приспивна песен.
Само Лъвът- Царят на Гората не можел, дори за миг на затвори очи. Опитал ли се, кошмари го събуждали на мига. Навсякъде му се причували зловещи заговори, навсякъде виждал заплаха за трона си.Бил отскоро на Цар. Едва преди година бил заменил Стария Лъв. Когато поел трона, обещал да промени всичко в гората, но досега не бил свършил нищо.Нещата не вървели добре, а ставало дори по-зле. В гората царял хаос и всеки си правел каквото поиска. Така било и при стария лъв, но животните били свикнали и не мърморели много.
Лятото докато било топло, животните си мълчали, но щом застудило, започнали да мърморят. Лъвът не чувал всичко, което си говорили, но по израженията им познавал, че не е много ласкаво за неговата особа. Започнал да се страхува и навсякъде му се привиждали заговори и предатели.
Затова един ден в средата на есента, издал заповед, всички разговори в гората да се записват и да му се докладват. За отговорник назначил Таралежа. Хем не ставал за нищо друго, хем през бронята от бодли, не му пукало за чуждото мнение.
Заел се Таралежът с жар и скоро цялата гора била опасана с подслушвателни устройства. Нямало кътче, което да бил пропуснал и всичко изречено на мига се записвало и докладвало на Лъва. Всеки, който си позволял, да каже нещо срещу Лъва, веднага бил наказван от тежката му лапа.
Само, че животните се усетили и престанали да говорят. Престанали да говорят дори за обикновените ежедневни неща. Настъпило тягостно мълчание, защото дори въздишките можело да бъдат изтълкувани, като неодобрение и обида на трона.
Скоро дошла зимата и повечето животни заспали зимен сън. Само Лъвът не го хващал сън и по цял ден чакал, някой нещо да каже. Тишината го изнервяла дори повече, отколкото критиките.
-Кой знае какви ги вършат?- чудел се той. – Сигурно са намерили някакъв друг начин да заговорничат, но аз ще ги хвана. Ще си платят за всичко.
Минавали дните, а тишината все повече изнервяла Лъва. Дори и Таралежът не се обаждал, защото и той бил заспал зимен сън. Един ден, обаче от високоговорителите се разнесъл рязък глас:
-Никакво царство не е това! С този идиот начело, друго не може и да се очаква. Къде е свободата, която обещаваше? Къде е по-добрия живот? Кой от виновните е наказан? Само,че ще си плати за всичко! Всеки ще си плати за всичко! Докато търпим този тиранин, никога няма да се оправим. Само Аз мога да спася Гората. Само Аз мога да направя живота ви по-добър и да въведа ред и свобода в тази гора! Само Аз!
Лъвът настръхнал и подскочил до тавана от радост. Най-после бил хванал най-страшния заговорник. Никой нямал право да говори така за собствената му особа и Гората, която управлявал. Виновникът на мига, трябвало да си получи заслуженото. Заслужавал само едно наказание и щял да го получи лично от Лъва.
Навън леденият вятър брулел дърветата и навявал огромни преспи, но Лъвът изскочил без да се замисли. С всички сили се устремил към мястото, откъдето се чувал гласът. Падал, ставал, ставал и падал, но накрая се озовал пред бърлогата на предателя. Нахълтал премръзнал и разярен вътре и замръзнал с отворена уста.
До запалената камина седял Заекът и слушал записи на речите на самия Лъв, от времето, когато още не бил Цар на Гората.
Заекът погледнал Лъва и се усмихнал.
-Хубаво говорите, Ваше Величество! Като Ви слушам и ми става добре на душата. Вчера се сетих за тези речи и реших да ги изслушам пак. Хубавите думи не остаряват. Все едно за днешната гора говорите. Искате ли чайче, Ваше Величество?

.

Страната на невидимите

Малката Ема скучаеше на масата. Родителите и спореха за нещо. Сигурно беше нещо много важно, защото дори не я забелязваха.
Тя се опита да привлече вниманието им, но каквото и да правеше, не даваше резултат. Накрая счупи чашата с мляко, но и това не помогна.
-Не е хубаво да се чупи! Не е хубаво и да се разлива млякото.- обади се Жълтото Коте.
Беше се качило на масата и внимателно душеше покривката попиваща млякото.
-Ти какво правиш тук?-изненада се Ема.- Слизай веднага от масата,че ще ти се карат. Ще се карат и на мен, въпреки че не съм виновна.
-Няма да се карат. Те дори не ме забелязват, както и теб.- отговори Жълтото Коте.- А за чашата, си виновна. Тя не ти беше направила нищо, както и млякото. Ако не искаше да го пиеш, можеше да го дадеш на мен.
-Слизай веднага от масата!-намръщи се Ема.- Ще те видят. Възрастните виждат всичко.
-Няма пък!- настръхна Жълтото Коте.- Не искам, а и родителите ти, никога няма да ме видят. Те виждат само себе си. За тях аз съм невидимо.
-А как те виждам аз?
-Ти ме виждаш, защото искаш да ме видиш. Нужно съм ти. До преди малко не ти трябвах и не ме виждаше, но аз си бях тук. Седях си кротко и чаках някой да има нужда от мен. Ти имаш нужда, но не и възрастните.
-Излиза,че ти не съществуваш?- замисли се Ема.- Щом те виждат само тези, които искат, значи си фантазия или мираж.
-Глупости!- ядоса се Жълтото Коте и одраска Ема.- Сега видя ли, че съществувам и не съм измислица?
-Ох…. Боли! – извика Ема.- Съществуваш, съществуваш, съществуваш. Сега доволно ли си!
- Не обичам да съм грубо, а и не съм тук за това. Тук съм само защото се нуждаеш от мен, а ти спориш за глупости. Щом ти трябвам, използвай ме докато съм тук.
-Ами....- замисли се Ема.- Може и да е така, но не зная с какво можеш да ми помогнеш. Трябват ми мама и тати, а не ти. Всъщност сетих се! Не може ли да одраскаш и тях, за да ме забележат?
-Разбира се,че мога!- засмя се Жълтото Коте. –Само,че няма смисъл. Няма да усетят, нито ще ме забележат. Те са възрастни, а възрастните забелязват само нещата, които искат.
-Знаех си!- натъжи се Ема.- Ти си мираж. Не съществуваш. Зная, защото често и на мен се случва. Когато не те забелязват, ти не съществуваш.
-Глупости!- настръхна Жълтото Коте.- Ако някой не те забелязва, това не означава, че не съществуваш! Просто отиваш за малко в Страната на Невидимите. На всекиго се случва някой ден да я посети. Тя не е място за живеене, а просто временна спирка.
-Страната на Невидимите, ли? Мисля,че съм била там, но не знаех, че така се нарича. Там не е хубаво. Самотно е, но пък е за малко.
-Да, не е хубава страна. Добре,че не оставам за дълго там. Винаги някой като теб има нужда от мен. Винаги някъде по света, някой има нужда от друго същество до себе си. Само трябва да разбере, че се нуждае от това и аз или някой друг от Страната на Невидимите, се отзовава.
-Ами не може ли да си останем там завинаги?- попита Ема. -Така и така, сме си там и се нуждаем от друга същество. Там сигурно има много хора? Сигурно не остават за дълго, защото никога не съм ги виждала?
-Някои остават там цял живот. Ако никой не се нуждае от тях, няма как да се махнат. Не можеш да ги видиш и те не те виждат. Там всички са невидими.
-Но, това е жестоко!- просълзи се Ема.- Цял живот да си невидим и да останеш в онази страна. Ами ако и на мен ми се случи? Няма ли лекарство, което да помогне или пък магия?
-На теб няма да се случи никога. Има магия и ти имаш част от нея. Нарича се обич и родителите ти я дават всеки ден. Е, днес са малко разсеяни, но ще усетят,че имаш нужда от тях. Ще усетят и скоро аз няма да съм ти нужно. Ще се върна в Страната на Невидимите и ще чакам, някой друг да има нужда от обич.
-Това ли било! Ами,че то е просто. Обичта е навсякъде.- засмя се Ема.
-Така ти се струва, защото я имаш. Децата винаги я имат, защото я дават на всеки. Когато пораснат, нещата се променят и все по-често посещават Страната на Невидимите. Дано не го усетиш някой ден. Сега си тръгвам. Ха! Вече те забелязаха. Сега ще има наказание за счупената чаша. Казах ти,че не е хубаво. Е, аз си тръгвам вече.
-Довиждане!- изпрати го Ема.
-Надявам, се че няма да се видим!- засмя се Жълтото Коте. –Надявам се,че няма повече и ти да идваш в Страната на Невидимите. Обичам те! Помниш рецептата!
-Обичам ви!- засмя се Ема и прегърна родителите си.
-И ние те обичаме, но това няма да отмени наказанието.- засмяха се и те.
-Няма значение!- промълви Ема.- Нали вече не съм невидима. Това е важното.

.

Скарамуш

Беше се родил с дарбата да се смее и с чувството, че светът е побъркан. И това беше цялото ме наследство. - Рафаел Сабатини – „Скарамуш”

В края на миналата година извадих напосоки от библиотеката една книга и се зачетох. Беше „Скарамуш” на Рафаел Сабатини. Един от харесваните от мен автори, а героят е от тези, които се запомнят.
Няма да правя литературен анализ на книгата. На някои няма да им хареса. Реално, ако махнем майсторското перо на автора, това е поредния роман, вплел романтика с елементи на екшън.
Това, което и днес прави книгата интересна за мен е главния герой. Не непризнатото родословие, авантюризма и демонстративното пренебрежение към света, а типът човек.
Срещал съм такива хора. Надарени, способни да дадат всичко от себе си, за да постигнат поставената цел. Преодоляват препятствията без видими усилия и жънат победа след победа.
Само,че това не им е достатъчно. Не спират на място, а продължават към нови предизвикателства и битки.
Често съм се питал защо е така. Кое ги кара, да не спират на място, а с лека ръка да оставят, зад гърба си всичко. Хората, домът и всичко, което са обичали.
Само заради тръпката на новото изживяване, заради адреналина, или заради славата ли? Толкова ли са ценни тези неща? Често по-ценни от самият живот, към който такива хора демонстрират пренебрежение.
Докато четях отново книгата, ми се стори, че този път съм открил някакъв отговор. Не смелостта и авантюризма води тези хора напред, а страха. Страха от това да останеш на място и да поемеш отговорност, за нещата около теб. Да го правиш всеки ден и често да понасяш и загуби, не е никак лесно. Животът не е само мед и рози. Дори любовта, не е само мигове на удоволствие.
Трудно е да живееш нормален и обикновен живот. Не да се бориш с врагове, а просто да живееш с малките ежедневни трудности.
Хората не оценяват такъв живот. Казват, че е скучен и се възхищават на героичното и бляскавото. Не разбират, че в сивото им ежедневие има повече и сила и героизъм.
Ако някой не е чел книгата, мисля че няма да е загуба на време. Не зная дали ще открие това, което мисля аз, но Сабатини е добър разказвач. В книгите му има за всекиго по нещо.
Можете да намерите книгата тук:
Скарамуш

*Причината за този пост не е вчерашния пост на lammoth - 2010 in books. Щях да пиша за Скарамуш и дори започнах, но около празниците не успях да го довърша. Все пак, като отговор ще кажа, че миналата година съм чел все стари книги от личната си библиотека. Повечето заглавия не говорят нищо на по-младите, но това не ги прави по-лоши. В такъв период съм, че търся нещо различно при поредния прочит. Винаги откривам, може би защото и аз се променям.

.

Стари времена

Преди много, много години в едно царство накрай света, се появил огнедишащ дракон. Развилнял се и за седмица изгорил селата, горите и посевите. И друг път в царството идвали дракони, но бързо си тръгвали, защото царството било малко и бедно. Този обаче останал. Намерил си пещера високо в планините и поискал хората да го хранят и поят всеки ден.
Царството било малко и бедно, но си имало и цар и царица. Имало и принцеса, че даже и шут. Имало и войска, но тя не могла да се справи с Дракона. Само го разлютила и той взел за заложник принцесата.
Царят и Царицата се видели в чудо. Пратили вестоносци до всички принцове и юнаци с обещание, който освободи принцесата, да получи ръката и и половината царство.
Принцесата била хубава и се събрали доста кандидати. Пристигали от близо и далеч с блестящи свити и въоръжени до зъби. Царят и царицата им се радвали, само Шутът се мръщел:
-Не стават за нищо тези! Едно време, в стари времена какви Принцове и Юнаци е имало, ехе.... Помня дядо ми как разказваше, че по три дракона на ден убивали и то с голи ръце. Даже не ги убивали веднага, а първо ги впрягали, изоравали нивите с тях и докарвали огромни камъни за дворците си.
Принцовете не му обръщали внимание. Почивали за кратко и тръгвали на битка с Дракона. Само,че този Дракон бил омагьосан и никакво оръжие не можело да го нарани. Всеки който дръзнел да се изправи пред него загивал, а много от принцовете, усетили силата му, си тръгвали, дори без да опитат да го победят.
-Прав бях! -злорадствал Шутът. –Тези не стават за нищо. Някога в стари времена, е имало истински принцове.
Царят го слушал намръщен, а когато и последния принц избягал, извикал Шута и му наредил, той да убие Дракона.
Шутът бил свикнал да не прави нищо, но нямало как да откаже. Царската заповед си е заповед. Тръгнал влачейки крака към пещерата на Дракона и дори не се сетил да вземе оръжие. Само един дървен меч, висял на кръста му и го спъвал, но Шутът не усещал. Вървял мърморейки:
-Промениха се времената! Какво Царе е имало на времето. Уважавали са шутовете и не са ги пращали да убиват Дракони. Ако се появявал Дракон, сами препасвали меча и го убивали. Какви времена са били! Какви царе!
Неусетно стигнал до пещерата. Драконът закусвал с два печени вола, но като видял шута, препасан с дървения меч, ококорил очи и се запревивал от смях. Смял се, смял се, докато в гърлото му заседнала кост и се задавил. Умрял в страшни мъки, пред слисания поглед на Шута.
Царят доста се дърпал, но не можел да се откаже от обещанието. Дал принцесата и половината царство на Шута и всички заживели щастливо. Най-щастлив бил Шутът.
Минало време и до ушите на Царя, стигнал слух, че Драконът преди да умре, оставил яйцата си в пещерата. От тях се излюпили малки дракончета, които растели и всеки ден набирали сила.
Отищъл Царят при Шута, да го пита какво да правят.
-Не се притеснявай!- засмял се Шутът.- Това дракони ли са. Едно време какви дракони е имало, ехеее.... Тези са малки и слаби и не са опасни. Ще взема да ги прибера в двореца, че да ми пазят градината от крадци.
Донесли малките дракончета в двореца и ги вързали с вериги в градината. Шутът лично се грижел за тях. Хранил ги, поял ги и дори на разходка ги водел. Гордеел се с това, колко бързо пораствали, а те растели с часове. Един ден скъсали веригите, опожарили селата, горите и посевите и дори двореца не пожалили. После се пръснали и тръгнали по широкия свят.
До развалините на изгорения дворец, тъжно седели Царят, Царицата, Принцесата и Шутът.
-Ех, какви времена настанаха.- мърморел Шутът.- Едно време, какви замъци е имало. Устоявали са на всичко.
-Прав си! Ех, какви времена настанаха.-мърморел и Царят. – Едно време, какви царе е имало. Сами са си взимали решенията, а не са се допитвали да шута си.


.

Кое е първичното?

Случвало ви се е да чувате този въпрос. Сигурен съм, че дори сте участвали в една или повече дискусии по темата, без да достигнете до отговор. Дискусията е протекла разпалено, изречени са много умни или глупави мисли, а след това е прекъснала без резултат и победители.
Този и подобни въпроси или главоблъсканици, често са използвани в детската ни възраст, като част от обучението не. Тогава това е оправдано, защото идеята е, децата да се упражянват и в процеса на спора да развиват въображението си и уменията за комуникация. Да - комуникация, а не спор заради спора и налагане на личната си позиция.
През тази седмица, няколко пъти бях свидетел на такива „дискусии” между възрастни. Донякъде ми стана смешно, но забелязах разлика. При възрастните подобни спорове, се водят не заради комуникацията, а като средство за доминиране, или демонстрация, че спорещите имат някаква позиция. . Подобно поведение има и при животните, само че там „оръжията” са други.
При хората „оръжията” са думите.
В повечето случаи това е излишно, смешно и загуба на време. Има доста по-ефективни и полезни за отделния човек, начини за прекарване на времето. Често се питам, защо след като всеки ден се оплакваме от липса на време, го пропиляваме с лека ръка.
Донякъде причината е в създадените стереотипи, които ни се натрапват всеки ден от медиите. Куп телевизионни предавания, новинарски емисии и вестници, на практика се въртят в същите „омагьосани„ кръгове. Преливат от пусто в празно и ни заливат с куп непотребна никому информация. Гледаме и слушаме как „важни” личности, се впускат в подобни спорове, гледаме дебатите в Народното ни събрание и копираме това поведение.
Все пък вината е повече наша. Всеки е отговорен за своето време и ние решаваме, как да го пропилеем. Изборът между комуникация и празнодумство си е наш.


.

Зимата

Зимата била сърдита. Време било да поеме всичко в свои ръце, а Есента още не отстъпвала. Тъкмо навяла първия дебел килим и докато се обърне, Есента беше успяла да го стопи.
-Не може така! –възмутила се Зимата.- Чаках достатъчно и сега е моето време. Аз ли съм най-глупавата, че всеки от мен краде. Не стига,че Пролетта миналата година, открадна цял месец, а и теб трябва да търпя.
-Не се мръщи! Ще ти излязат бръчки.- засмяла се Есента. – Аз само, ще довърша тук там и ще те оставя, да си вършиш работата. Не се притеснявай! Никой няма да се натъжи, ако закъснееш малко. Никой не те харесва.
-Не е вярно!- засегнала се Зимата.- Вярно,че съм люта и намръщена, но съм нужна, а хора и животни ме обичат и харесват.
-Да бе, да! – усмихнала се лукаво Есента.- Искаш ли да ги попитаме?
-Добре. Нека попитаме. Ще тръгнем заедно и ще питаме. Ще видиш, че ме харесват и искат.
Тръгнали Есента и Зимата и срещнали Заекът. Свит под един храст, треперел от студ и зъбите му тракали.
-Не те харесвам!- отговорил той на Зимата.- Студена и намръщена си. Едва изтърпявам да отминеш, че и аз да видя малко живот. Поне ако можеше, да има по-малко сняг, че да не ме откриват толкова лесно ловците. Може ли? Моля те!
Зимата решила да е добра и смекчила времето. Продължили напред и срещнали Лисицата.
-Че кой не харесва Зимата? – учудила се тя.- Само ако може, да има повече сняг и студ. Омекне ли времето, навсякъде кал и киша. Имам ново кожухче и не искам да си го цапам.
-Разбира се! Разбира се!- засуетила се Зимата и завалял хубав пухкав сняг.
-Не искам Зимата!- изджафкало Кучето. –По-цял ден и нощ, треперя от студ. Другите на топло, а на мен все се пада ред, да ги пазя отвън.
-Но аз не съм виновна! Щом искаш по-топло време добре.- измънкала Зимата и пратила южния вятър, да донесе топлина.
Капчуците запели, но тогава се обадила Котката:
-Мразя влага и киша! Не може ли да си Зима, като Зима? Не слушай това мрънкало Кучето. Ако няма студ и сняг навън, удоволствието от излежаването до печката не си струва. Няма по-красиви картини от тези, които рисуваш с кристали върху прозорците.
Зимата тутакси, се хванала за работа и лед сковал земята.
-Видя ли? Обичат ме.- казала Зимата на Есента, но когато се обърнала, зад нея нямало никого.
Есента си била свършила работата, открадвайки нужното време и отишла да почива до другата година. Зимата се усмихнала, после се намръщила и тръгнала отново и отново, да разпитва дали я харесват.
Само, че всеки и давал различен отговор. Един искал сух студ, друг - по-топло време. Децата искали сняг за снежни човеци и пързалки, а възрастните се страхували от студа. Зимата вървяла и всеки ден променяла настроението си. Искала да се хареса на всички, но никога не успявала. Вървяла докато не разбрала,че просто трябва да бъде себе си. Винаги щяло да има недоволни, винаги някой щял да иска нещо повече, или по-малко. Не било важно, дали я харесват, или не. Важно било да си свърши работата.


.

Идеалната жена

Някога на другия край на Земята, имало Царство на Приказките. Било древно царство и никой не помнел, от кога съществува, или кой е бил първия му владетел. Царствата било далече от оживените пътища и рядко някой странник стигал да границите му. Когато се връщал в родното си място, странникът разказвал чудни истории. За царе и царици, за омагьосани замъци и за дракони които бълвали огън. Разказвал и чудни истории за принцове и принцеси, но малко хора им вярвали. Били виждали царе и царици. Били виждали и омагьосани замъци. Донякъде вярвали и за драконите, но за принцесите и принцовете, не вярвали. Слушали с притаен дъх, как поредният принц, печели сърцето и ръката на прекрасна принцеса, но не вярвали.
Как да повярват, че съществува място, където има само принцове и принцеси? Как да повярват, че има царство, където всяка любов приключва щастливо? Слушали, но не вярвали.
А царството наистина съществувало. В него наистина имало толкова принцове и принцеси, колкото звездите на небето. Може би, малко по-малко, или пък може би повече. Никой не знаел.
Само историите им пресичали пространството и времето и хората ги слушали със затаен дъх, но и със съмнение. Ето една от тях:

Една неделя принцовете се били събрали на бира в местната кръчма. Цяла седмица извършвали геройски постъпки, за да спечелят сърцето на своята принцеса, а в неделя почивали. Цял ден прекарвали в кръчмата и си говорили. Говорили за времето, говорили за царството, говорили за турнирите и за начините да убиеш дракон. Накрая стигнали и до принцесите.
-Ех, промениха се днешните принцеси!- подхванал темата един престарял Принц.- Някога какви принцеси имаше! Ехеее.... Днешните не могат да се мерят с тях.
-Така е! Така е и всяка година става по-лошо. Развали се света. – продължил Принцът на Островите. - Променя се, а промените не са на добро. Принцесите и те се развалиха. Някога е имало съвършени принцеси, но само в приказките можеш да ги срещнеш все още. Идеални жени!
-Идеални жени ли? Няма такива!- избухнал в смях Дебелият Принц.- Хайде някой да ми опише идеалната жена. Давам половин царство, че и коня си в добавка.
-Ами.... Идеалната жена е висока!- обадил се Принцът Джудже.
-Нееее! Идеалната жена е ниска!- оспорил Принцът Великан.
-Идеалната жена! Ех, тя е мечта, но е стройна, като ела.- обадил се Принцът от Планината.
-Глупости!- скочил Принцът на Пустинята.- Идеалната жена е закръглена и си има всичко!
-Тя е руса!
-Не! Червенокоса е!
-Тя е умна и високо образована!
-Не! Тя е естествена и натурална!
-Тя е....
Обстановката в кръчмата се нажежила и принцовете извадили мечовете си, но тогава Принцът Поет тихо заговорил и след първите думи, всички наострили уши:
-Тя е влюбена до уши в своя принц. Мисли само за него от сутрин до вечер. Готова е да жертва живота си за своя принц и ще даде и залъка от устата си за него. Не поглежда другите принцове и до смъртта си служи и е вярна само на своя принц. Готова е да се превърне в слугиня и никога не иска нищо, в замяна на любовта си. Ако нейния принц се разболее, ще стои до леглото му, и няма да мигне докато не оздравее. Ако пък принцът загине, животът свършва и за нея.
-Няма такава жена!- изръмжал Дебелият Принц.- Няма и никога няма да има! Всички го знаем, но докато те слушах, нещо трепна в мен. Стори ми се, че я познавам и тя винаги е била някъде близо до мен. Странно....
Принцовете отпили от бирите и се замислили дълбоко. Мислили, мислили и след няколко минути мощен вик огласил кръчмата. Излязъл през вратата, преминал по улиците и се спрял чак пред крепостните стени:
-Но, това е МАМА! МАМА!

.

Две години си Нямам идея


На 31 декември, станаха две години от първия ми пост. За първите си стъпки, като блогър разказах миналата година:
Една година си Нямам идея
Спомням си с усмивка за грешките от първите дни, но днес продължавам да правя подобни. Все пак, като по чудо Нямам идея продължава да съществува. За удоволствие на някои и за разочарование на други, приказките ще ги има и за напред.
Не зависи от мен, те просто се появяват в главата ми и казват:
-Запиши ме!
Не винаги успявам, но не мога да откажа.
Защо приказки? Напоследък все по-често нещата, които ме вълнуват се изливат тук, като приказка. Дори, когато пиша за неща от днешния или вчерашния ден, под клавишите на клавиатурата излиза приказка.
Донякъде грешката е моя. Отделих нещата, които пиша за обществени и политически проблеми в Защо?. Причината е, че за тях се налага да ползвам Свежо.нет., а го правя с неудоволствие. Вече година не съм качил нищо от тук в тази социална мрежа и съм доволен. Нямам идея е поредния блог, който доказва, че може без тази мрежа. Все още мисля, че в този си вид, с тази политика и администратори, Свежо.нет е вредно за българските блогове.
Но да се върна на въпроса- Защо приказки?
Четох някъде и съм съгласен, че приказките са терапия за хората, които ги четат. Излиза,че много хора се нуждаят от такава терапия, но замисляли ли сте се, че приказките са терапия и за Разказвача на приказки? Той дори се нуждае от повече терапия. Ако някой ден приказките тук спрат, това ще означава, че съм се излекувал. Само, че не зная дали го искам. Бъдещето ще покаже. Засега зная само, че приказките ще продължат, ако имам време да ги записвам и споделям с вас.
Това е. Минаха две години, за които не съжалявам. Ако някой в началото ми беше казал,че цели две години ще отделям от времето си да пиша и да чета блогове, щях да му се изсмея. Днес зная, че ще продължа да го правя. В кръвта ми е и е част от мен.
Вече дори не помня нещата, за които съм писал тук. Не само от началото, но дори от тази година. Написани те продължават да живеят своя живот, а аз продължавам напред.
Иначе, като погледнах статистиката, най-четена за миналата година е Червената шапчица, но тя не е от любимите ми. Ако трябва аз да посоча, ще се спра на нещо, което написах на един дъх – Кутия за спомени.
Дотук със статистиката, а сега напред към нови приказки. Без илюзия,че ще помогнат на някого и ще променят света. Без илюзия, че ще излекуват и мен. Ами, че това са само приказки.
Просто приказки за пораснали деца.

.

Какво празнувах в новогодишната нощ

Отмина още една година. Часовникът отброи времето и прекрачи в 2011 година. Прекрачихме всички и продължаваме по пътя напред.
Какво празнувахте в новогодишната нощ? Какво празнувах аз?
Вече за трети път пиша пост с това заглавие. В предишните два се опитвах да изброя и намеря положителните неща. Да погледна напред с усмивка и надежда.
Тази година не празнувах. Не е от настроението. Имам го в излишък, но вчера прекарах една спокойна и приятна вечер със семейството си.
Не чувствах вечерта, като празник. Просто това беше поредния ден от живота. След него идва следващ и следващ, а ние не спираме.
Не ми трябваше приповдигнато настроение. Дори не дочаках полунощ, а си легнах към 11 часа. Не ми липсваше отброяването на последните секунди. Не ми липсваше новогодишното обръщение, или химна. Не ми липсваха и идиотските гърмежите. Чух ги в просъница, но само толкова.
Събудих се рано и в добро настроение. Животът продължава и не бях пропуснал нищо важно. Смених календара и погледнах напред. Замислих се за миг, какво ме очаква през тази година. Миналата за мен беше прекалено спокойна и дори, често изпитвах необяснимо чувство за вина. Можех да си позволя неща, които за много хора, които ги заслужават повече от мен, останаха само мечти.
За тази, не зная как ще премине. Надявам се да е същата, или по-добра, но познавам хора, за които ще е по-лоша. Белезите бяха налице още миналата година. Някои ще загубят работата си, други ще имат проблеми със здравето.
Няма защо да се лъжем. Светът няма да стане по-добър. Няма, ако ние не му помогнем. С каквото можем и не всеки ден, но да се сещаме понякога. Отделният човек е слаб и безпомощен, но заедно можем повече. Изтъркана фраза е, но е вярна.
Не ни трябват празници. Не ни трябват и изкуствени фойерверки. Нужно е просто да не забравяме,че другите около нас, също са хора. Хора с чувства, мечти и болки. Хора, с които можем да променим света.
Света около нас. Не онзи от новините, не онзи измислен от приказките, а този, в който крачим редом всеки ден.
Нека го променим.
Честита Нова Година! На тези, които празнуваха и на тези, които нямаха повод или настроение.
Честита и по-добра! По-човешка!

.