Смееш ли да питаш....

„Казва ли ти някой, пък и смее ли човек да пита?“ -реплика на разбойника от филма „ 13-тата годеница на принца“- братя Мормареви

Имало преди много, много години една стара Гора. В Гората живеели различни животни, всяко със своя съдба.
Някои били хищници и господари на Гората. Всявали страх и ужас сред другите животни и думата им била закон.
Други пък били кротки и слаби създания. Животът им бил тежък и всеки миг, можел да завърши по каприз на някой хищник.
Един ден в Гората пристигнал нов жител. Бил малък и на вид слаб, но не проявявал признаци на страх. Не отстъпвал на хищниците и скоро те започнали да се съобразяват с него. Не търпял и неправдите и винаги питал:
-Защо това е така? Кой е виновен за това?
Който имал гузна съвест, винаги се притеснявал, да не би да се появи малкия юнак., защото той не се спирал пред нищо.
В началото, когато дошъл в Гората, някои хищници, заблудени от малкия му ръст, се опитали да го използват за вечеря. Само, че Таралежът, бързо се свивал на топка и бодлите му наказвали натрапника. Нещо повече, когато бил ядосан Таралежът, изправял бодлите си и тръгвал в настъпление. Тогава никой не смеел да застане на пътя му.
Покрай Таралежа и другите малки животни добили смелост. И те посочвали неправди и задавали въпроси. Не само задавали въпроси, но и настоявали за точни отговори. Застанали зад бодливия гръб на Таралежа, те се чувствали смели и сигурни.
Минало време и Гората се променила. Станала по-добро място за живот и дори Лъвът- Царят на Гората, вече не гледал от високо, а отделял внимание и на най- слабите животни.
Една сутрин, важна новина се понесла сред всички в Гората. Лъвът бил извикал Таралежа на лична среща. Това било нечувана чест и никога до сега не се било случвало. Лъвът не бил канил, дори и Мечката, която била втора по ранг в Гората. Горските жители с нетърпение очаквали новини от срещата и гадаели, каква е причината.
Срещата продължила цял ден и завършила, когато всички били заспали. На другия ден, още в ранни зори животните се струпали пред къщата на Таралежа. Чакали дълго, да се покаже, а когато излязъл им се видял малко променен.
-Ежко, какво стана вчера? За какво говорихте с Лъва?
-Ами....- почесал се Таралежът.- Казва ли ти някой, пък и смееш ли да питаш?
Животните се огледали смутено, но продължили с въпросите.
-Ежко, снощи в Гората отново Вълкът е вършил безобразия. Защо си мисли, че може да му се размине?
-Ами....- рекъл Таралежът.- Казва ли ти някой, пък и смееш ли да питаш?
-А Лисицата е изяла Славеят.- продължавали животните. -Според теб, как трябва да я накажем?
-Ами....- прозял се Таралежът.- Казва ли ти някой, пък и смееш ли да питаш?
-Хей, Ежко!- възкликнал Заекът.- Какво е станало с теб?
-Казва ли ти някой....- засмял се Таралежът.- Всъщност приятели, днес съм малко разсеян и за малко да забравя добрата новина. От днес съм вече официално съветник и пръв заместник на Лъва. Защо е избрал мен ли? Ами.... казва ли ти някой, пък и смееш ли да питаш. Важното е единствено, че Лъвът ми се е доверил и трябва да оправдая доверието му!

Размисъл

Преди много, много години, в едно царство накрай света се появила Ламя. За кратко време направила хиляди поразии. Унищожила нивите и горите, разрушила пътищата и мостовете и убила много хора.
Царят на царството, събрал съветниците, воѝните и слугите си и им заповядал да се справят с Ламята.
Събраните се спогледали смутено, а най-старият съветник, пристъпил плахо и помолил Царя:
-Ваше Височество, заповедта ви е закон за нас, но ни трябва малко време, за да обмислим как да се справим с Ламята.
Царят махнал с ръка и им дал един ден за размисъл, а когато денят отминал, старият съветник докладвал смутено:
-Още не сме готови, Ваше Величество. Ламята е огромна и хитра и не е лесно да се справим.
Царят се съгласил. Дал още един ден за размисъл, само че и след него, решението не било готово. Хората поискали още един ден и го получили. Отново нямали решение и Царят се ядосал:
-Идиоти!- крещял им той.- Оказва се, че имам най-глупавите съветници на света. Три дни мислите, а главите ви не могат да родят нищо.
-Хайде, хайде, Ваше Величество!- възмутил се Шутът.- Хайде да не се обиждаме! Ние не сме идиоти и решението как да се справим с Ламята, го измислихме още първия ден. Само, че Ламя не се убива с мислене. Трябва някой да го направи, а по тази част не ни бива.


В играта шахмат има едно специфично положение. Казва се цугцвнаг. Единият играч е направил своя ход и другият изпада в безизходица. Проблемът е, че е притиснат в ъгъла и която и фигура да премести, губи играта.
Преди години прекарвах повечето от времето си в нета в един сайт за онлайн игра на шах. Срещнах много противници. Губех, побеждавах или завършвах реми. Изпадал съм и в цугцванг. Поставял съм в това положение и други. Реакциите бяха различни.
Добрите играчи и хора, се предават веднага. Поздравяват противника си и подреждат дъската за нова игра. Знаят, че животът не свършва с една партия,нито пък партията е само времето прекарано зад шахматната дъска. За следващата партия, те ще са по-добре подготвени и ще победят, ако го заслужат.
Слабите играчи, никога не приемат поражението си. Започват да обиждат противника си, опитват се да лъжат и обвиняват всичко и всички, за които се сетят. Често бягат, като преди това блъскат фигурите от дъската, или пък упорито отказват да направят ход, губейки и своето време и времето на противника.
Само,че времето накрая винаги изтича. Започва нова партия, а слабите играчи остават пред дъската самотни и играят само със себе си. Така няма начин да загубят, но и никога не печелят.

Бялата чапла

Някога, преди много години в Царството на Животните, живяла една чапла. Имало е други чапли, а тази не се различавала от тях. Дори това, че била бяла като първия сняг, не било изключение в света на чаплите. Само, че с тази чапла се случила една история, която днес ще ви разкажа.
Чаплите могат да летят. Имат силни криле и често се издигат до облаците. Нашата чапла също го правела. Реела се в небето с часове, но бил самотна.
От небето виждала доста грозни неща. Виждала мъка и безпомощност. Виждала зверовете как разкъсват жертвите си, но нищо не можела да направи. Не можела да се мери със зверовете. Можела само да лети високо в небето, където зверовете нямали власт.
Един ден, намерила начин да помага на другите. Видяла, че заекът е в беда, спуснала се и го качила на гърба си. След това го пренесла на безопасно място, далеч от хищниците. На следващия ден, помогнала на костенурката да изкачи скалист склон.
От тогава всеки ден, когато имала време, чаплата се вдигала високо в небето. Толкова високо, че от земята се виждало сама малко бяло петънце. Когато някой имал нужда, чаплата се спускала да му помогне и винаги била на точното място.
Един ден срещнала невестулката. Не я познавала, но ѝ се видяла симпатична и безпомощна. Помогнала ѝ веднъж, а после втори и трети път. След това видяла, че всъщност невестулката е хищник. Коварен и зъл хищник, който използвал приветливите си думи и външност, за да примамва жертвите си.
Чаплата се отдръпнала, но невестулката не я оставила. Наричала я приятел, опитвала се да я примами, но не успяла. Тогава за момент, показала истинската си природа. Опитала се да забие зъби в чаплата, но тя отлетяла. Невестулката съскала злобно и тракала със зъби, но не можела да направи нищо.
Чаплата била ядосана и объркана. Можела с един удар на човката да убие невестулката, но решила, че не си струва. Забравила за нея и продължила по пътя си без да поглежда назад. Имала своята мисия и друго не я интересувало.
Невестулката видяла, че не може да направи нищо, но запомнила и чакала своето време, за да отмъсти.
Минало време. В гората животът продължавал и нищо не се променило, но един ден в се разпалил пожар. Животните уплашено побегнали, но много от тях се озовали в капан. Огнената стихия ги оградила и смъртта им била близка.
Нямало никаква надежда, но чаплата, високо от небето видяла какво става и се притекла на помощ. Не се уплашила от пламъците, които опърлили перата ѝ. Едно по едно изнесла на крилете си всички малки животинки. Пренесла ги на безопасно място и отново и отново се връщала на помощ. Пренесла дори отровните змии, а белите и пера почернели от саждите. Накрая останала невестулката. Била замаяна от дима и животът си отивал от нея. Чаплата не се замислила дори за миг. Качила невестулката на гърба си и полетяла далеч от огъня. Издигнала се високо в небето, но в този миг усетила болка. Невестулката се била съвзела и впила зъби в дългата шия на чаплата.
Двете тела паднали на земята. Огънят бързо ги погълнал и никой не разбрал, какво са чувствали и мислели.
Тук следват въпроси. Трябвало ли е чаплата да убие невестулката, още когато усетила злото в нея? Трябвало ли да и помогне, когато видяла, че е в беда? Трябвало ли....
Въпроси, въпроси, въпроси...
Отговорите са различни за всеки и може би не са важни. Всеки сам търси отговорите и сам преценява.

Бъди себе си

Един ден Заекът се разхождал през гората. Вървял разсеян и умислен, без да подбира пътя.
Както си вървял, чул шум в храстите и сърцето му затупкало лудо. Хукнал да бяга, без да погледне назад. От години знаел, че каквато и да е причината за шума, за него било опасно да остане там.
Тичал, тичал докато стигнал края на гората. Погледнал широкото поле, въздъхнал и се завайкал:
-Омръзна ми от този живот! Нещастен заешки живот! От както се помня, все на мен се случват лоши неща. Все мен гонят и за всичко съм виновен все аз. Не искам повече да съм заек. Ако не бях заек, животът ми щеше да е друг. По-спокоен, по-интересен и дори по-щастлив.
Замислил се Заекът, какво да прави. Всъщност бил мислил и преди, но нямал куража да се промени, а сега вече се решил окончателно. Повече не искал да е заек.
Решил, че от този ден ще е птица. Птиците живеели високо в клоните на дърветата и никой не можел да ги достигне. По цял ден пеели и подреждали перата си, а винаги намирали нещо за хапване. Много от тях, дори и от студа се спасявали. Разпервали криле и още през есента отлитали към топлите страни.
Вече решил да се промени, Заекът отишъл право при Славеят.
-Виж, какво приятелю. Не искам вече да съм заек. От днес вече ще съм волна птица, но има един проблем. Не мога да летя и бих те помолил да ме научиш.
Славеят се опитал да разубеди Заека, но не успял и от следващия ден започнали уроците по летене. Много пъти падал заекът от високо. Имал късмет и не загинал, но целия бил в синини. Почти се бил отчаял, когато срещнал един горски дух. Помолил го да му даде криле, като на птиците и горският дух се смилил.
Полетял Заекът гордо в небето. Вече не го било страх от Страшния Вълк. Виждал го отдалеч, но бил на безопасно място. Можел без страх да се приближи до Вълка и дори да се шегува с него, без да пострада.
Един ден обаче, докато се шегувал с Вълка, една тъмна сянка се спуснала от небето. Бил свирепият Ястреб и само късметът спасил Заекът от смърт.
Спасил се, но раните от острите нокти на Ястреба дълго не зараснали и желанието му да бъде птица се изпарило. Решил, че ако иска да е добре, трябва да стане хищник.
На другия ден отишъл при Лисицата. За негов късмет, тя била сита и в добро настроение. Помолил я Заекът, да го научи как да бъде и той лисица и тя се съгласила.
-Не е сложно!- казала Лисицата.- Първо трябва да ти намерим дълга и красива опашка, като моята. Една лисица, не струва и пукната пара без опашка. След това, трябва да се научиш да ядеш месце, но не е задължително. Можеш да ми помагаш в лова, но да си останеш на вегетарианска диета, аз ще се постарая да не отиде на вятъра твоя дял от плячката. Тежко е, но ще се жертвам с радост за теб. Остава още едно, но то е най-важното. Трябва да се научиш да се държиш, като Лисица. Помни- ние лисиците разчитаме не на силата, а на хитростта си.
От този ден, Заекът станал лисица. Намерил една стара опашка и си я закачил. Не била красива, като тази на Лисицата, но вършела работа. Помагал на Лисицата в лова и дори веднъж опитал месце, но не му харесало.
Животът му бил спокоен. Не се страхувал всеки миг и не бягал от всеки шум в храстите, а много животни дори бягали от него. С всеки ден все повече заприличвал на лисица.
Един ден, докато почивали с лисицата след успешен лов, чули лай на кучета. Ловци от близкото село били тръгнали на лов, а кучетата надушили следата на лисицата.
Този път нямало какво да се прави и Лисицата и заекът си плюли на петите. Тичали, тичали, но кучетата не изоставали.
-Виж какво, приятелю...- рекла запъхтяна Лисицата.- Сетих се за една хитрост. Легни на пътеката и се престори на умрял. Кучетата не закачат мъртви животни. Ще те подминат и ще подгонят мен, а аз лесно ще ги отведа надалече и ще се отърва от тях.
Заекът легнал на пътеката и се престорил на умрял. Само, че кучетата не го подминали. Нахвърлили се върху него, и скъсали кожухчето му.
Ужасен Заекът захвърлил лисичата опашка, събрал сили и се втурнал да бяга, както знаел. Скоро кучетата изостанали далеч назад, но Заекът не спрял да бяга, докато стигнал край на гората. Погледнал широкото поле, въздъхнал и се завайкал:
-Омръзна ми от този живот! Нещастен заешки живот! От както се помня, все на мен се случват лоши неща. Все мен гонят и за всичко съм виновен все аз. Само, че като погледна живота на другите, всеки си ама свои проблеми. Заешки е животът ми, но си е мой. Не искам повече да съм нито птица, нито лисица, нито дори лъв. Поне когато съм заек, зная какво ме очаква и как да се пазя. Оставам си какъвто съм, пък каквото ще да става.

Изборна хроника

Вчера вечерта погледнах изборните резултати за нашия град. Приблизителни цифри научих още сутринта, но вечерта излезе и броят на съветниците. Бях се отказал да гласувам, но едно сдружение регистрирано в последния момент от хора, на които имам доверие, ме отведе до урната и този път.
За разлика от приключенията на други, за които прочетох, аз гласувах бързо, може би защото отидох рано. Иначе предпоставките за хаос и забавяне си ги имаше. Първо човекът, който трябваше да ме намери в списъците, или не можеше да чете, или си беше забравил очилата. Друго обяснение за това, че търси името ми на буквата Д в продължение на две минути няма. Имаше само една кабинка , а в предишни избори , при двоен вот, съм виждал две, което определено помага.
В кабинката масичката беше малка и при разгъване бюлетината стърчеше извън нея. Това определено ме затрудни, по теглих по един голям кръст по диагонал на две от бюлетините. В третата сложих внимателно малко кръстче и започнах да се боря със сгъването на бюлетините. То се оказа най-сложно от целия процес.
Навън вече имаше хора и се наложиха сложни маневри за да стигна до урните, заобикаляйки хора, които в този момент получаваха бюлетини. След това нови маневри, за да се подпиша в двата списъка на двата края на масата и всичко свърши.
Както сте се досетили, задрасках всички кандидати за кмет и за президент. Този път изпълних заканата си и не гласувах за магаре.
Сега за резултатите. Въпреки, че сдружението беше организирано и регистрирано в последния момент по получени гласове и брой на съветници е на трето място. Разликата с „успешно управляващата“ парти и „успешно управлявалата“ партия е минимална. Резултатите на другите листи, включително и на партии с много претенции, са жалки.
Сдружението не е свързано с нито една партия. Кампанията беше скромна, без обещания и гръмки лозунги, но може би за малките градове това е пътя. Мисля, че ако нещата не бяха започнати в последния момент, резултатите щяха да са още по-добри. Нещо повече, градът щеше да има и достоен кандидат за кмет.
Сегашните резултати, лично мен не ме устройват. Наистина участието на сдружението изхвърли част от щатните общински съветници, но не съм сигурен, че това ще е достатъчно. Бъдещето ще покаже, а аз само мога да пожелая на града, този път нещата да си променят поне малко към по-добро.

Добрият вълк

Една сутрин Заекът се разхождал безцелно в гората. Бил в уморен и в лошо настроение. Омръзнало му било да живее в тази гора. Колкото и да я обичал, вече бил решил да се махне от нея.
Не знаел къде да отиде, но първо щял да опита в съседната гора. Ако там не му харесало, можел да потърси друга, или пък да слезе в града и да опита да живее сред хората.
Надявал се, че рано или късно, ще намери идеалното място за живот. Не знаел, че когато си слаб всички искат да те изядат, независимо от мястото, където живееш.
Замислен, Заекът дори не видял огромния Вълк, излегнал се на горската поляна. Вървял замислен и отнесен, докато се сблъскал с него. Ужасен, пред очите му преминал целият му живот, а страхът го сковал и не можел да помръдне. Примирен чакал Вълкът да го изяде. Виждал, че му говори нещо и се усмихва, но не чувал нищо.
Само,че вълкът не го изял, а продължавал да говори. След час страхът на Заека отминал , а когато чул думите на вълка, започнал да мига на парцали.
-Извинявам се! Съжалявам, че Ви уплаших, но се бях замислил и не Ви забелязах. Ох! Сърцето Ви бие, като барабан. Успокойте се моля, Ви! Няма да мога да си простя цял живот, ако стана причина за гибелта Ви. Искате ли, да Ви отнеса до поточето? Студената вода, може да Ви помогне. Извинявам се! Съжалявам!
Заекът вече се бил примирил, че ще го изядат. Страхът отминал, а думите на Вълка го ядосали.
-Виж какво, Вълчо! - креснал Заекът.- Ако ще ме ядеш, яж ме! Ако мислиш, че като се правиш на идиот, ще посрещна смъртта по-леко се лъжеш.
-Да Ви изям ли? -учудил се Вълкът.- Защо мислите, че ще го направя?
-Защото всички вълци ядат зайци! Не удължавай агонията ми, а вземи, че го направи!
-Аз не ям зайци. Защо трябва да ги ям? Не са ми направили нищо лошо, а и не ям месо. Не ми понася нито вкусът, нито миризмата на месо.
Заекът се ощипал, за да провери, дали е буден, но Вълкът не изчезнал.
-Хм! Щом казваш, че не ядеш зайци, мога и да ти повярвам. Не съм виждал досега вълк, който не яде месо, но не си местен. Сигурно си от някоя омагьосана гора, където всичко е на опаки. Тук няма да се чувстваш добре. В нашата гора вълците ядат зайци. Ядат и другите животни, които са по-слаби от тях. Лисиците също, си хапват зайци и така е било винаги. Когато разберат, че не ядеш месо ще има да ти се смеят.
-Кой ще ми се смее? - намръщил се Вълкът.- Я ми покажи, къде са тези лоши вълци. Яденето на по-слаби от тях не е спортсменско! Могат да го направят само страхливци и подлеци.
Заекът не чакал, а показал на Вълкът, мястото където почивали другите вълци. Самият той не се приближил, а гледал отдалеч, как Добрият Вълк, подгонил другите вълци и не ги оставил, докато не напуснали гората. След това, по същия начин били изгонени и лисиците и другите хищници.
В гората настъпили добри времена. Малките животни си отдъхнали и заживели спокойно. Вече никой не можел да ги изяде и го дължали на Добрия Вълк. Дължали го и на Заекът, разбира се и той не пропускал да им го напомни.
-Ако не бях аз, това никого нямаше да се случи. - хвалел се Заекът.- Ако не го бях спрял, Добрият Вълк можеше да подмине нашата гора. Аз обаче веднага познах, че втори като него няма.
-Че няма, няма!- обадил се Ежко.- Наистина е добър вълк, но помни, че вълкът и козината си мени, но нравът не. Някой ден вълчото в него ще се обади и тогава тежко на всички ни.
Вълкът обаче не се променял. Бил кротък като агънце. Привързал се към Заекът и правил всичко, което той поискал. Носел го на гръб, пазел му сянка от слънцето или завет от вятърът. Грижел се да не остане гладен и жаден и търпял кротко, когато Заекът му дърпал ушите.
-Виждаш ли, Ежко!- смеел се Заекът.- Добър си е вълкът, а ти бъркаш. Вълчо, защо не отскочиш до другата полянка? Видях сутринта няколко вкусни гъби. Вече и малините там са узрели. Набери малко, а ние с Ежко ще те чакаме тук на сянка.
Вълкът без колебание изпълнявал всяка заповед на Заека, но един ден отказал. Заекът се скарал с Таралежа и наредил на Вълка, да го изяде. Не желаел да слуша, че Вълкът не яде месо и не може да причини зло на никое същество. Настоявал, викал и тропал с крак.
Накрая Вълкът навел глава, обърнал се и тръгнал. Не тръгнал да яде Таралежа, а поел по най-късия път и напуснал гората. Не казал на никого, къде отива и никого повече не се чуло нищо за него.
Усетили, че добрия вълк го няма, хищниците скоро се върнали. Отново гората станала страшно място за дребните и слабите, а Заекът от страх дори не смеел да заспи.
Един ден срещнал Таралежа. Двамата били забравил за какво са се карали. Поздравили се, поговорили за времето и гората и станало дума за Добрия Вълк.
-Прав беше, Ежко! Прав беше!- въздъхнал Заекът.- Прав беше, а аз не те послушах. Вярвах, че съм попаднал на един различен вълк. Добър вълк, но сгреших. Вълкът козината си мени, може и месо да не яде, но винаги си остава дребнаво и егоистично същество.

Социалните мрежи

Преди около година в блоговете се въртеше една серия от верижни постове. Темата беше социалните мрежи и кой как ги използва. Не помня от къде започна, защото много рядко участвам в подобни поредици. Тогава отклоних поканата и по друга причина, която е актуална дори и днес- не харесвам социалните мрежи.
Мисля, че малко или повече, те бавно убиват блоговете, а аз преди всичко съм блогър. Самите блогове са своеобразна социална мрежа, но за да си в нея, трябва определен тип нагласа и за писане и за четенето им. С времето обаче, започвам да се замислям, че греша. Всъщност социалните мрежи може да са чудесно допълнение, към блоговото общуване.
Пример е моето отношение към Facebook. Преди около две години, когато направих профила си там, се чудех къде съм попаднал и защо въобще съм там. Днес вече оценявам мрежата, като чудесно място за организиране на информационен поток. Всеки сам избира, какво ще има в потока му, а и кои хора ще допусне до себе си. Не мога да разбера хората, които добавят приятели на килограм, или пък всеки който пожелае, а след това се оплакват, че в потока им има предимно безсмислени неща. С подходящ подбор и органицзация, вместо да обикалям сайтовете, мога да имам всичко на едно място.
Не са за пренебрегване и личните контакти, колкото и условно да звучи това в нета. Мисля, че времето прекарано там си е струвало, най-вече заради хората, които съм добавил.
Facebook предлага и неща за блогърите. Включването на блога в NetworkedBlogs и създаването на страница на блога са нещо, което се прави за минути и не изискват поддръжка и усилия. Има хора, които предпочитат да следят всичко през Facebook и да коментират там и доколкото виждам стават все повече.
Следващата социална мрежа е twitter. Имам профил, но не ми харесва. По принцип това е също начин за организиране на информационен поток и лични контакти, но може би просто не съм подредил добре нещата си там. Не ми харесва и поведението на хора, които мислят, че ако не уведомят света, през twitter, че ги сърби, не могат да спят спокойно. Затова следя ограничен брой хора, но повечето неща споделени там, са ми вече познати. Не виждам и смисъл да проявявам остроумие, поне не там.
Google + вече не може да се нарече нова мрежа. В началото се надявах, че ще е нещо различно от Facebook, но почти всички хора от кръговете ми там, са стари познати. Мен са ме добавили повече хора, дори от приятелите ми във Facebook, но масово са фирмени профили и SEO „специалисти“, от които не се интересувам. Информацията се дублира, а за моя изненада, след публичното отваряне на мрежата, интересет към нея рязко спадна. Ако зад нея не стоеше Google, бих и предрекъл край за не повече от година. Имаше нещо хубаво все пак в появата на Google+. Facebook реагира почти веднага с промени и подобрения, от което спечелиха потребителите там.
Накрая оставих и една социална мрежа, в която започнах. Става въпрос за Свежо.нет, единствената работеща в България. Преди време съм писал специален пост за нея:

Популяризиране на блог- Свежо.нет

Дори имах специални банери тук и в Другият и почти две години не съм качвал нищо там. Мнението ми за мрежата и администраторите там, не се е променило, но все пък не съм спрял да я използвам. На първо място, заради Прочети това и Защо? Мрежата се промени в това време, но за сметка на потребителите. Посещенията за публикациите, са спаднали наполовина, въпреки че според статистиката тези на сайта въртят нагоре. Единственото добро нещо е, че администраторите поне явно не се наместват с манипулации, но два случая ме убедиха, че отношението към потребителите им е същото.
В първия подадох сигнал за явна манипулация с поне шест фалшиви профила. Във втория случай пък сигнализирах за множество коментари под публикация с обидна и расистка терминология.
При първия случай, администраторът отговори след три дни, през които редовно беше в сайта. Беше премахнат само един от фалшивите профили, а за потребителя който ги беше създал с цел измама, не последва нищо. Това отношение определено стимулира и други подобни.
При втория случай дори не последва отговор. Зная, че сигнал е подаден и от други потребители, но реакция няма и няма да има. За редовното качване на порнографски материали, отдавна вече не си правя труда да подавам сигнали.
Само, че след тези случаи, противно на всяка логика реших да се върна в Свежо. Както вече казах, една мрежа е такава каквато я направят нейните потребители. Когато преди години споделях приказките си там, дължа успеха си на потребителите там. Не са малко хората, които предпочитат смислените неща, напук на чалгата, полу-порнографските материали и пробутваните от партийни партизани, тъпи реклами за вождовете им. Нещо повече, част от потребителите там, по примера на блогърите използващи Свежо, си направиха собствени блогове.
Днес още има хора от познатите ми блогъри, които са там, а и част от блоговете, които чета съм намерил в там. Затова ще се върна. Може би не днес или утре, но ще го направя, напук на всичките ѝ недостатъци.
Една социална мрежа се прави от администраторите и програмистите ѝ, но как ще бъде използвана, зависи от всеки участник в нея. От мен зависи как ще използвам всяка социална мрежа, в която участвам.

Героите са уморени

Царицата се прозя, взе една сладка от подноса и прелисти следващата страница на книгата.
-Интересна ли е?- попита Царят.
-Става за четене.- прозя се отново Царицата.- Някои неща ми напомнят за времето, когато бяхме млади.
-Какво е това време? - засмя се Царят. - Че ние и сега сме млади.
-Млади сме разбира се, но времената се промениха. Някога всичко беше по-добро. Царете, замъците, приказните герои и дори ароматът на розите в градината, беше по силен. Героите бяха герои, а принцесите принцеси. Днес дори и в книгите, всичко изглежда като бледо копие, на някогашните времена.
-Даааа.... -въздъхна Царят.- Не ми се иска да го призная, но времената бяха по-добри, а ние също. Спомняш ли си, как убих Ламята, която искаше да те отвлече?
-Друго помня аз.- засмя се Царицата.- Помня, че когато видя Ламята, захвърли меча си и побягна. Добре, че не търсех смелчага за съпруг, а вече си те бях харесала. Дори не разбра, че Ламята беше питомна. Отгледахме я от малка и не беше способна да нарани дори муха. Още помня, как стъпваше на пръсти сутрин под прозорецът ми, за да не ме събуди. Береше ми цветя, а когато завалеше дъжд, разперваше крила и ме скриваше под тях. След това я подарихме на един съсед, който също имал дъщеря за женене. Цял ден плаках за нея, но не казах на никого. Какво ли е станало с нея?
-Не ме интересува!- тросна се Царят.- Освен това не е вярно, че бягах от нея. Наистина бягах, но от двата диви лъва, които майка ти беше пуснала в градината. Щях да се справя и с тях, но за по сигурно беше наредила да сменят меча ми с дървен.
-Наистина не те харесваше.- засмя се Царицата.- Беше ми избрала един богат принц от южните страни. Красавец беше и още се чудя, дали не сбърках, когато предпочетох теб.
-Красавец бил! Дрън, дрън!- ядоса се Царят.- Имаше нос, като патладжан и приличаше на буре, както повечето ти кандидати. Освен това беше страхливец. Спомняш ли си, когато разбих войската му, след като се ожених за теб? Побягна пръв и дори свали ризницата си, за да не му пречи на бягството. Виж принцесите едно време бяха красавици! Ако не бях избрал теб, можех да се оженя за която поискам и то без да ме гонят бесни лами, лъвове и тъщи. Ех, какви славни времена бяха!
-Аз помня други неща, но си прав. Добри времена бяха и хората бяха други. По-силни, по-красиви, по-смели и по-по.
-Бяха, та бяха!- разсърди се Царят.- Аз и сега съм си както преди. Днешните хлапаци, не могат и на пръста да ми стъпят. Пък и ти си си същата. Не бих те заменил и за хиляда днешни принцеси.
-Да, същите сме.- засмя се Царицата.- Само да не трябва да се поглеждаме често в огледалото. Всъщност чух нещо, което ще ти даде възможност, да покажеш на младите, че си по-добър. Носи се слух, че на северната граница на Царството е пристигнала страшна Ламя. Този път аз ще те подготвя за битката и ще бъде лесно.
-Ееее, ти пък!- намръщи се Царят.- Имам по-важна работа другата седмица. Уморен съм вече. Нека и младите да получат шанс за изява. Между другото, като прочетеш книгата, ще и хвърля един поглед. Да си припомня старите времена.
-Ще ти я дам, но да знаеш, че не е същото. Само прилича, но ние бяхме нещо повече. Дори и книгите бяха други, но героите се уморяват някой ден. Уморяват се.... Сега ще се разходя в градината. Искаш ли да дойдеш с мен.
-Не днес. Уморен съм и ще полегна.
Царицата се прозя, взе една сладка от подноса и затвори книгата. Погледна през прозореца, но се почувства уморена за разходка. Отпусна се в креслото и се пренесе в царството на съня, оставяйки разходката за някой друг ден. Някой друг ден, когато героите не са толкова уморени.

Върхове и бездни

Затвори очи и поеми дълбоко въздух. След това ги отвори и погледни пред себе си. Ако всичко е наред ще видиш прав и равен път, проточил се напред, който се губи някъде зад хоризонта.
Само, че винаги има нещо, което не е наред. Виждаме прави пътища само когато сме деца и то не защото пътищата са прави. Виждаме ги такива, защото знаем, че има някой който ще се погрижи да не усетим неравностите.
Някой ден детството приключва и повече никога не виждаме прави пътища. В най-добрия случай, пред нас всеки ден се откриват хиляди пътеки, преплитащи се в сложен лабиринт.
Затваряш очи и тръгваш по някоя от пътеките, или пък след дълъг размисъл, отново избираш пак същата. Всъщност дори да тръгнеш по друга, резултатът не е много различен, защото всички пътеки са напред. По правите можеш да стигнеш по-бързо там където си тръгнал, но с годините разбираш, че това е излишно. Крайната точка е обща за всички и всички стигат до нея.
По-често обаче, пред нас се откриват не пътеки, а върхове за изкачване и бездни, в които трябва да се спуснем. Защото живота е непрестанно изкачване и спускане. Няма как винаги да се изкачваш, или пък винаги да се спускаш надолу. Земята е кръг, животът е кръг, в който началото и краят се сливат в едно.
Отвори очи и поеми дълбоко въздух. След това погледни напред. Всъщност не напред, а нагоре. Представи си, че пред теб е огромна и стръмна скала. Това, което ще видиш и синьото небе и слънцето високо горе.
А сега си представи, че си на ръба на най-дълбоката пропаст на Земята. Погледни надолу и по гърба ти, ще полазят тръпки, дори там долу да е най прекрасното място на света.
Две различни гледки- едната привлекателна, а другата плашеща. Само,че загледани в гледките в далечината, пропускаме подробностите. Пропускаме това, че всъщност двете ситуации много си приличат. Пътят до крайната цел в далечината е еднакво труден и опасен, независимо дали се изкачваме или спускаме. Другото, по което си приличат, е че и двата пътя са временни. Колкото и да е висок поредния връх, изкачването не може да бъде вечно. Колкото и да е дълбока пропастта пред нас, спускането не продължава цял живот.
Може би ако разбираме това, ще ни бъде по-лесно да преодоляваме пропастите по пътя ни. Ще сме по-реалистични след покоряване на поредния връх, защото ще помним, че следва спускане.
Ако разбираме това и го помним, ще ни бъде по-лесно, да вървим напред. Не ден или два, а цял живот, защото пътят е само напред и няма кой да го извърви вместо нас.

Гласовете

Един ден Таралежът се разхождал безцелно в гората. Вече било време за зимен сън, но колкото и пъти да опитвал, не можел да заспи.
Вървял и се радвал на слънчевите лъчи, проникващи през короните на дърветата, украсени в жълто и червено. Излязъл на полянката до поточето и поседнал да почине.
В този миг чул странен шум в храстите. Някой вървял бързо, без да подбира път и говорел високо:
-Отново и отново ги чувам. Няма покой за мен. Чувам ги винаги, когато е тихо. Когато е толкова тихо, че можеш да чуеш мислите си. Можеш да чуеш мислите си, но те бягат, лутат се, събират се в ята и се разпръскват. Не искат да останат при теб, а се стремят към нещо далечно. Към някое далечно място, което може би дори не съществува. Там няма нищо, но мислите бягат, а вместо тях идват Гласовете. Оглеждаш се, но наоколо няма никого. Не могат да са на дърветата и храстите. Не може и да е от вятъра, защото познавам неговия глас. Познавам и някои от гласовете, но не мога да се сетя чии са.
-Здравей, Зайо!- обадил се Таралежът.- Сигурно търсиш чии са Гласовете?
-Ето отново!- подскочил Заекът.- Този път съвсем наблизо и съм сигурен, че ми е познат. Прилича на гласа на Ежко, но няма как да е неговия. Ежко спи отдавна. Не мога повече така. Ще полудея, ако не разбера от къде идват проклетите Гласове.
-Зайо, ама това наистина е моят глас.- засмял се Таралежът. - Излез от храстите и ще ме видиш.
-Виждам аз. Вече те видях, но това не обяснява другите. Ти също ли ги чуваш?
- Чувам Гласове, но не зная дали са същите. Ето сега не мога да заспя зимен сън, защото винаги когато опитам те се появяват. Говорят все едно се обръщат към мен, а всъщност не се интересуват от моето мнение.
-Моите също, Ежко. Опитвал съм се да се намеся в разговора. Да изкажа моето мнение, или пък до оспоря тяхното, но все едно говоря на някое дърво. Ако съм настоятелен изчезват, но само за да се появят отново, когато най-малко ги очаквам. Само да знаех чии са!
-Никой не знае, Зайо. Никой не знае, но почти всеки ги чува. Някои твърдят, че това са Гласовете на създания живели тук преди много много години. Други казват, че това са горските духове, само че от хиляди години тук няма нито един дух. Трети казват, че това е вятърът и той не говори, а просто свири в клоните.
-Да бе! Вятърът бил! Нали познавам звуците, които носи. Дори да си прави шеги, няма как да е той. Когато Гласовете идват, дори и той е изчезнал някъде.
-Аз пък мисля, че това все пак е вятърът. Зная, че когато чувам Гласовете в моята дупка, няма начин това да са звуци от вятър. Само, че е той. Не чувам него, а липсата му.
-Ами ако... Ами ако, не чуваш липсата на вятъра? Щом няма друг, освен теб, може би все пак това не са Гласове, а твоите мисли.
-Няма начин, Зайо! Познавам мислите си, както бодлите си. Няма начин, да говоря с думите на Гласовете. Пък и ти самият каза преди малко, че когато гласовете идват, мислите са избягали надалеч.
-Казах, но може би бъркам. Може би бягат тези мисли, които познаваш. Тези, които можеш да споделиш с другите. Само, че всеки има и такива мисли, които пази само за себе си. Такива, които се опитвам да скрие, или пък такива, които иска да изгони. Може точно тези мисли да чуваме, като Гласове. Затова ни се струват познати. Затова и никога не можем да говорим с тях или да спорим.
-Може би си прав, Зайо. За да спорим с тях, първо трябва да признаем, че ги има. Да признаем, че са част от нас самите, а не безплътни непознати сенки.
Двамата замълчали и останали дълго замислени. Всеки от тях чакал, Гласовете да дойдат, а в гората било толкова тихо, че дори и мислите им не се чували.
-Май ще тръгвам, Зайо. Гласовете няма да се появят тук, но зная къде да ги намеря. Ще поговоря с тях и сънят ще дойде. Време е.
-Довиждане, Ежко. Аз пък ще остана тук и ще ги чакам. Все някога ще дойдат. Само едно ме притеснява. Толкова време съм ги пренебрегвал, че може да са сърдити. Представи си, че те наистина са моите мисли, но не само аз не искам да ги чувам, а и те са разочаровани от мен. Ами ако не искат да говорят с мен?
-Възможно е, Зайо. Когато пренебрегващ някого дълго време, почти е сигурно, че е сърдит. Само, че все от някъде трябва да се започне. Всичко започва отнякъде. Довиждане, Зайо! И опитай без страх, Гласовете са част от теб.

Впечатления от Ubuntu 11.10 (Oneiric Ocelot)

На 13 октомври излезе новата дистрибуция на Ubuntu. При излизане на предишната дистрибуция, почти без да се замисля я инсталирах, но бях разочарован. След един ден мъки върнах старата, с която започнах и съм с нея до днес. Не познавам по-старите дистрибуции, но Ubuntu 10.10 се оказа, че е достатъчно удобна и практична за мен. Ако бях преминал от Windows XP на някоя от по новите, може би нямаше да реша да премина напълно към Линукс.
Не зная, кой е решил, че новия вид със странична лента е удобен, но просто не мога да свикна с него. Така и не мога да се ориентирам, коя програма, кога е стартирана. Хванах и някои неща, които не работеха. Оказа се, че по неизвестни причини, в инсталираната Мозила, няма начин да прехвърля отметките си.
Може би, ако се бях заинатил, щях да оправя всичко и дори да свикна с новия вид, но се отказах и върнах старата дистрибуция. Оцених като грешка, прибързаността си, защото наруших едно основно правило при работа с каквато и да е техника. Ако нещо работи добре, не трябва да се пипа и ремонтира. Всяка програма или операционна система, след поредния ъпдейт, гълта повече ресурси, има повече бъгове и е по-уязвима на атаки. Когато бях на XP, за три години бях разрешил ъпдейтите само на антивирусната и приставките на браузъра. В резултат нямах проблеми на машина, която е антика. След като наруших този принцип и обнових браузъра си, натоварването на компа стана двойно, да не споменавам и бъговете.
След два три месеца от инат опитах отново, но със същия резултат и взех решение, повече да не пипам нещата. Това,че не съм с най-новата версия е без значение, щом всичко работи, както аз искам.
Когато миналата седмица излезе новата дистрибуция, реших все пак да я погледна. Само, че този път последвах съвета на slavuncho и не я инсталирах, а я заредих, като Live CD. Не е същото, но в неделя и вчера си играх достатъчно, за да събера впечатления.
Според рекламния надпис на официалния сайт:
Компютърът ми ще е по-бърз и по-красив, дори от Мас....
Не съм работил с продукти на Apple, но и не ме интересуват. За мен е най-важно да е удобно и лесно за мен. Нали девизът на Ubuntu е:
Линукс за човешки същества.
За съжаление новата дистрибуция Ubuntu 11.10 (Oneiric Ocelot) е още по чужда за моя вкус и потребности. Шарена е, може би е и бърза, но ми е неудобна и е наблъскана с прекалено много излишни неща. Нещата, които ме отказаха от предишната, ги има и в новата. Определено не е за човешки същества.
От години сам инсталирам и поддържам компютъра си. Не зная много, но не ми и трябва, защото и с XP и с Ubuntu 10.10 , два часа след като поставя инсталационния диск, компютърът ми и напълно готов за работа. При това без да се ровя и чудя, кое за какво е.
Затова оставам със старата дистрибуция, а и бих препоръчал, ако някой току що прави първите си стъпки в Линукс, да не опитва последните две дистрибуции, а да потърси някоя от старите. Ще има всичко, което му трябва, лесно и достъпно, без излишни шарени ефекти.

Купидон

Седеше замислен на брега на малкото езеро и с досада наблюдаваше изображението си във водата. Наоколо цареше тишината, в която се чуваше дори звука от падането на поредното жълто листо.
Беше есен и листата напускаха дома си. Едно по едно потегляха на път, за да не се завърнат никога повече. Слаб вятър ги събираше и носеше към средата на езерото, но едно от тях, се отдели и се понесе към брега.
Малките вълни по водата, начупиха изображението му на хиляди парчета и той се стресна. Погледна жълтото листо, извади го от водата и се загледа в плетеницата на жилките му. След това внимателно го върна във водата и забрави за него.
Изправи се, протегна се и се прозя. Извади небрежно една стрела от колчана си, опъна малкия златен лък и я пусна напосоки в небето. Стрелата направи плавна дъга, след това завой, противоречащ на всички физични закони и падна в съседните храсти.
– Ох! – чу се тънък гласец. – Това вече на нищо не прилича!
От храстите изскочи малка горска фея. Носеше стрелата, а очите ѝ мятаха мълнии.
– Зашооооо? – извика тя. – Защо все мен? Разбирам, че това ти е работата. Разбирам, че стреляш напосоки, но този месец стрелите ти ме улучват за трети път. Няма ли други в тази гора? Знаеш ли колко боли, когато тъкмо си влюбена до уши в един, стрелата те уцели отново и те прати в обятията на друг?
– Не знам. Не знаям и не ме интересува! – промърмори отегчено Купидон. – Никога не съм се влюбвал.
 – Как така? – настръхна феята. – Не стига, че се държиш като гамен, ами и лъжеш. Няма човек, който не се е влюбвал.
– Ако щеш вярвай! – махна с ръка Купидон. – Никой не те кара насила. Може да е проклятие или благословия, но е факт.
– Тогава... Тогава ти си чудовище! – ококори очи феята. – Или пък не. Не си чудовище, а тежко болен. Горкичкият! Сигурно е много тежко? Искаш ли да те заведа на лекар? Всъщност не! Аз ще те излекувам!
Феята изтръгна лъка от ръцете му и докато се усети, една стрела стърчеше от крака му.
– Глупачка! – изрева от болка Купидон. – Какво си мислиш, че правиш?
– Лекувам те! – усмихна се феята. – Знам, че стрелите ти са вълшебни и уцелиш ли някого, той се влюбва на часа.
– Глупачка! Да не мислиш, че не съм опитвал. Хиляди пъти съм опитвал собствените си стрели, но няма ефект. Не става и си мисля, че стрелите са само камуфлаж. Не те викат Любовта, а нещо скрито и тайно. Затова и при мен не става. Не може да съм различен от другите. Просто причината е в нещо извън нас.
– Различен ли? Глупости! – каза феята и пристъпи към него. – Просто си болен и то сериозно. Сигурно мога да помогна, но в момента не се сещам как. За първи път срещам човек без чувства.
– Не съм безчувствен! – разсърди се Купидон. – Чувствам си много добре. Имам си всички чувства в комплект, само глупавата Любов липсва.
– Да, да! Ако нямаш Любовта, все едно нямаш нищо. Признай ми поне как се чувстваш! Какво те боли и кога? Ако знам, ще ми бъде по-лесно да ти помогна.
– Глупачка! – разсърди се Купидон. – Глупачка си и досадница Не съм болен и не ми е нужна помощ. Хич не ми е притрябвала проклетата Любов. Нали всеки ден виждам какви ги върши. Освен това, я ме погледни! Коя ще се влюби в мен? Та аз съм на милион години, а изглеждам като малко бебе. Сега се махай! Не искам да те виждам повече! Глупачка!
– Ти си глупак и грубиян! – разплака се феята. – Отивам си и не искам да чувам повече за теб. Ти нищо, никога няма да разбереш. Не искам да те виждам повече. Притрябвал си ми! Ако не бяха стрелите ти, никога нямаше да те забележа.
Феята се обърна и си тръгна с бързи гневни стъпки. Косата ѝ се мяташе в такт с гневните ѝ думи. Купидон остана сам, загледан в гърба ѝ. След минута се усмихна. Извади една стрела от колчана, вдигна лъка и....
– Защо? Защо го направи пак?
– Защото... – смути се той. – Защото така искам. Или пък случайно... Чакай! Не си отивай! Направих го, защото те обичам!

Сняг

Сутринта, когато отворих прозореца, навън беше учудващо топло и преваляваше ситен дъждец. След час обаче той беше заменен със сняг. Това не е първия сняг за тази година. Валя и миналата седмица, но докато се наканя да снимам, той се стопи.
Днешния също се топи, но му се зарадвах. Обичам снега и зимата, може би защото студа ме кара да се събудя от летаргията. Кара ме да се чувствам жив с всяка клетка на тялото ми.
Днешния пост на Кръстю, е малко в противовес на снега навън, но както казах и в коментара там, цветовете освен около нас, са и усещане. Усещане, което не зависи от сезона, а от настроението ни.
Направих и няколко снимки. Не са идеални, но ми харесват.














































Не можах да се сдържа и понеже нямаше достатъчно, за голяма снимка, направих снежна снимка на стъпката си.

Магистрали, инвеститори и тоалетни

Мисля, че годината беше 1992 година. Във фирмата, в която работех дойде първият човек с интерес към приватизацията ѝ. Доведе го познат от БАН, който беше пътувал много по света.
При посещението и след него не се случи нищо, защото наличието на сграден фонд, остаряло оборудване и малък пазар, нямаше как да привлече разумен инвеститор. Към тези недостатъци може да се добави и това, че повечето суровини и важни материали бяха внос, а в малкия град, квалифицирана работна ръка трудно се задържа.
Пътят до столицата и тогава беше неудобен, но поне поддръжката му беше добра. Разстоянието се изминаваше за около час и определено не беше пречка за нито един инвеститор.
Напоследък все по-често слушам, че имало ли магистрали и инвеститорите щели да дойдат по тях. Разбира се,че ще дойдат. Проблемът е, че когато дойдат по магистралите, няма какво да намерят и ще си тръгнат пак по тях. Както си тръгна преди години и кандидат-инвеститора за бившата ми фирма.
Всъщност подозирам, че сред причините да се откаже има още една. Има една случка от пътуването, за която знаят малко хора. Ако не сте на мястото на инвеститора, може да ви се стори и забавна.
Влизайки в дружеството, притесненият инвеститор попитал за тоалетна. От тук започвали проблемите, защото всички тоалетни в дружеството тогава бяха от типа на тази в инсталацията на Давид Черни. Чистотата също не беше качество, което притежаваха.
Смутеният водач, запазил самообладание и рязко обърнал колата. Обяснил на объркания чужденец, че има промяна в програмата и първо ще го настани в хотела, който бил на две минути път. След това настъпил газта и полетял през града, чудейки се къде има нормална тоалетна. Градската не била алтернатива, защото в нея никой не стъпваше, освен мургавата лелка, която дебнеше заблудени чуждоземци, за да им прибере таксата предварително.
Скоро вече пътувал по пътя за Боровец, но за съжаление двете заведения, за които знаел, че тоалетните поне приличат на такива, били затворени. Половен час след началото на екшъна, инвеститорът все пак успял да задоволи нуждите си в хотела в Боровец. Чужденецът бил възпитан и не протестирал, но няма как подобна случка, да не го е впечатлила.
По-късно в стария завод направиха цели две модерни тоалетни. Направиха го и след един месец ги заключиха. От началният им вид не беше останало нищо. Каквото можеше, беше откраднато, а за хигиената не искам да пиша. Колкото и да се правим на европейци, това е едно от нещата, по които никога няма да ги настигнем.
На следващите места, където съм работил, нещата бяха значително по-добре и поне инсталациите не бяха от 19 век. Само, че проблемът с чистотата винаги се е набивал на очи. Бил съм и в държавни и общински сгради, но нещата не са много различни. Нещо повече, виждал съм сгради дори в столицата, които нямат дори канализация. Добре, че имам здрав стомах и рядко ми се налагат такива посещения, но това е друга тема.
А случката с инвеститора, може да се повтори и днес. Всеки може да бъде подложен, или на средновековен уред за мъчение, или да понесе хигиената на тези места. Добрите примери са изключения, като тези в големите бензиностанции, са сред тях. Поне се правят опити да се поддържат чисти.
Вчера не зная защо си припомних тази случка и ми просветна. Просветна ми, защо сегашния премиер свързва магистралите с инвеститорите.
Ами да, разбира се! Инвеститорите ще дойдат по магистралите и няма да бъдат изложени, на опасността да посетят някоя „уютна“ тоалетна. Ще могат спокойно да „пуснат една вода“ в някоя тоалетна по новите магистрали и ще си отидат пак по новите магистрали. Няма да разказват и на внуците си приключенията в България, но пък няма и да оставят парите си тук. Защото за да вложи инвеститор пари, не са достатъчни магистралите. Дори и чисти тоалетни не са достатъчни.
Или пък са достатъчни, а аз бъркам?

Вечният двигател

Преди много, много години, в едно далечно царство, живял един цар. Царството му било малко и бедно и дори съседите, понякога бъркали името му. Не канили царя на балове и сватби, не се допитвали до него, когато имало проблеми.
Царят, често мислел какво да направи, за да промени нещата. Както всеки цар искал името му да е известно и да се запише в историята. Един ден в дворецът пристигнал търговец от далечни земи. Сред стоката му от непознати и чудни неща, Царят си харесал една дребна играчка. Малко стъклено пиленце се клатело тромаво, без чужда помощ.
Царят го купил веднага. Поставил го до трона си и не можел да откъсне очи от него. Чудел се какво го движи, но не могъл да открие.
-Ето какво трябва да направя!- рекъл си Царят.- Всички казват, че вечен двигател няма, но щом тази играчка се движи сама, значи не е толкова трудно да се направи. Ако открия неизчерпаем източник на енергия, целия свят, ще ми завижда.
Царят извикал придворните майстори и наредил да се изработи огромно копие на малката играчка, пред двореца му.
Майсторите се хванали на работа и след седмица, копието било готово. Огромната играчка се извисявала дори над кулите на двореца и много хора идвали да я видят. Гледали, клатели глави и ахкали, но Царят бил недоволен. Огромната играчка, не се движела. Уж бил копиран всеки детайл, еж пропорциите били същите, но играчката стояла неподвижна.
Царят извикал придворните майстори и им наредил да измислят , източник на вечна енергия, която да задвижва творението му.
Придворните майстори мислили дълго и решили да използват слънцето. След седмица направили устройство, което да взима енергията от слънчевите лъчи. Една сутрин с първите слънчеви лъчи, конструкцията се задвижила. Цял ден не спирала да се движи, но когато вечерта слънцето се скрило, спряла и тя.
Царят не бил доволен и майсторите отново запретнали ръкави. Създали устройство, което работело със силата на вятъра. Цяла седмица всичко вървяло добре, но след това вятърът спрял и конструкцията застинала неподвижно.
Тогава придворните майстори отклонили една река и използвали нейната енергия. За съжаление, скоро настъпило лятото. Водата в реката намаляла и и тази идея пропаднала.
Царят се ядосал, изгонил майсторите и решил да повика на помощ, един известен магьосник. Магьосникът мислил дълго и решил да използва, вместо природните сили енергията на хората. Наистина хората не били вечни, но нали всичко имало смисъл, само докато съществували.
Първо решил да използва силата на Любовта. Избрал двама влюбени и използвал Любовта им за двигател. Цяла година всичко било наред, но след това без устройството спряло. Двамата още изглеждали влюбени, но Навикът бил заменил Любовта.
Тогава магьосникът решил да използва Глупостта. Знаел, че тя също винаги ще съществува. Избрал най-глупавия човек в царството и се опитал да използва глупостта му, като източник на енергия. Само, че не се получило. Енергията била много, но по никакъв начин магьосникът не успял да я използва. Енергията или била прекалено силна, или изчезвала напълно, защото на глупакът бързо му омръзвало всичко с което се захванел.
Магьосникът опитал още много неща, но така и не успял да направи източник на енергия, който да е вечен, поне в рамките на човешкия живот. Отказал се и си тръгнал, а Царят вдигнал ръце и решил да се откаже.
Тогава придворния шут поискал той да опита. Царят се смял много, но пък така и така, нямал друга алтернатива и разрушил на Шута, да опита.
Шутът не се бавил нито за миг. Взел една празна кутия и я поставил при крепостните врати. Свързал кутията с творението на Царя и на следващия ден то оживяло.
Минал ден, втори и трети. Минали месеци и години, а кутията не спирала да работи. Много хора я отваряли и се опитвали да разберат как работи. Някои дори издебвали охраната и я открадвали, но Шутът веднага я сменял с друга. Имал винаги на разположение празни кутии. Обикновени и луксозни, едноцветни и украсени с всички цветове на дъгата. Една нощ и Царят откраднал кутията. Дълго се мъчил да разбере как работи и дори я накъсал на парчета, но не разбрал.
Не разбрал как работи, а Шутът не казал на никого. Било толкова лесно, че не си струвало да се обяснява, но ако някой узнаел, всичко щяло да свърши.
Сигурно се досещате, че не кутията е била вечния двигател. Двигателят е бил човешкото Любопитство и склонността ни да търсим винаги причините. Склонността, да се ровим дори в добре познатите неща и да търсим необикновеното. Само то е вечно, поне докато човекът съществува на този свят. То е вечния ни двигател.

Лично пространство

Напоследък често попадам на материали в пресата или в нета за пикантни истории от живота на други хора. Дали истински или измислени, всички те нарушават едно основно право на всеки човек- правото на лично пространство.
От една страна медиите, използват воайорските нагласи на голяма част от хората, за да повишат интереса към себе си. От друга много хора с охота сами предоставят такива материали, за да извлекат полза или да спечелят известност.
Отговорността за такива публикации, носят основно медиите, но дали някой им я търси? Принципът на личното пространство е в основата на едно нормално общество, но никога в човешката история, не се е спазвал.
Не са виновни и самите медии, защото те просто правят неща, които не се санкционират. Държавата, вместо да е защитник на личното пространство, използва всяка възможност, за да проникне в него.
Дори и в страни, които твърдят, че да демократични и свободни, навлизането в личното пространство се практикува, под един или друг повод.
През лятото гръмна скандалът с медийната група на Мърдок. Съвсем свободно са събирани данни за хиляди хора. Това е ставало със знанието и участието на хора на държавна служба, а институциите са се правили на слепи.
В някои периоди от животът си, съм мислил, че все пак при събиране на информация за престъпления, навлизането в личния живот е допустимо. Винаги обаче това е било само за момент. Дори и при разследване на най-ужасно престъпление, освен предполагаемият виновник, под лупата попадат и невинни хора, а това е недопустимо. Както и да се съхранява тази информация, това е неоправдано.
Чувал съм и твърдения, че публичните личности, не трябва да имат личен живот. Според мен, това е глупост. Публичните личности също имат право на лично пространство, както и всеки. Всяко проникване в него, независимо дали е принудително или доброволно, деформира и човека, в чието пространство се навлиза и този, който наднича.
Самият аз нямам от какво да се пазя, или страхувам, но принципът е, че личното пространство, трябва да е забранена зона и влизането в него, да се преследва строго. Всяко изключение води след себе си други и други и оправдава неща, които никой не би искал да се случат на него.
Помня една случка от преди много години. Подобни неща сигурно са се случвали и на някои от вас.
Преди много години, когато бях хлапе се влюбих. Детска работа, със срамежливи погледи, смутено мълчание и дълги разходки. Виждахме се всеки ден, но и си пишехме. Предавахме си скришом на малки листчета, пълни с объркани думи. Всъщност тези листчета са това, което ме накара да пиша днес.
Чаках малките листчета с нетърпение и ги пазех до сърцето си. Ставаха все повече и повече и в един момент помислих за скривалище. Опитвах на много места, но нито едно не ми се струваше достатъчно сигурно и тайно. Накрая намерих, но само след седмица се оказа, че съм сбъркал. Всъщност ако ги бях държал в къщи при моите лични неща, никой никога не би ги видял, но се случи друго.
Намериха ги съученици и беше доста неприятно. Преживях го тежко, на заради себе си, а защото това засягаше и друг човек. Не можех да набия всички, а след седмица случката се забрави, но тогава научих един урока.
Научих, че дори невинната небрежност към част от личния живот на друг човек, може да бъде доста болезнено за него. Никога след това, не съм съхранявал каквато и да е информация свързана с друг човек. Дори писмата от електронната поща, трия веднага след прочитането им. Дори и най-невинните, не са моя тайна, а принадлежат и на друг. Научих, че дори и случайно попаднали ми фрагменти от живота на другите, не са мои и се опитвам да ги забравя. Понякога не успявам, защото съм реален човек, но след това нося дълго чувството за вина.
Мисля, че повечето хора мислят поне подобно на мен, но това не променя света. Не става въпрос дори за законите и мечтите на някои политици за тотален контрол. Става въпрос за личното ни поведение и отношение. Нещата започват и завършват там.

Прозорец в нощта

Нощта от часове беше спуснала завесата на тишината, но сънят бягаше от Принцесата. Беше уморена, много уморена и всяка клетка в тялото и крещеше за почивка. Беше уморена от дневните задачи, но не искаше да се предаде на съня. Опитваше се да мисли за утрешните задачи, отлагайки времето, когато щеше да положи глава на възглавницата.
Застана пред огледалото, приглади косите си и се опита с усмивка да скрие сенките под очите. За миг успя, но след това усмивката ѝ бавно се стопи.
Погледът ѝ разсеяно премина през стаята и се спря за миг на часовника. Очите ѝ натежаха и тръгна към леглото, но по пътя погледът и се спря на прозореца. През деня беше прекарала доста време пред него. Той беше малко разнообразие в монотонното ѝ ежедневие. Единственото нещо, което всеки миг беше различно и се променяше.
Едно малко прозорче, може да е най-интересното място на света, ако светът ти е затворен в една кула. Една кула с четири стени, дори да е най-прекрасната на света, някой ден омръзва.
В този късен час прозорчето привличаше Принцесата. Не гладкото стъкло, а животът зад него. Животът на милиони хора, някои щастливи, други нещастни. Някои свободни като птици, а други затворени в своите кули.
Принцесата впи очи в прозореца, опитвайки се да различи познати очертания в тъмнината. Не успя, защото другите кули бяха тъмни и отдавна всички спяха.
Сънят отново натежа на клепачите, но в този миг в прозореца проблесна светлина. Някой друг, също не спеше и прозорецът на кулата му светеше самотно в нощта. Беше далеч, много далеч, но за миг принцесата видя на другия прозорец силует и потръпна.
Не можеше да различи подробностите, но дори мисълта, че не само тя не спи в нощта я успокои. Опита се да пробие мрака с очи и да различи всяка подробност, но не успя. Очите се напълниха със сълзи и светлината на далечния прозорец се превърна в порой от искри, които се разпръснаха в мрака и угаснаха. Угасна и свещта в стаята и всичко потъна в мрак.
Тогава сълзите пресъхнаха и Принцесата го видя. Изправен на прозореца, беше впил поглед в нея. Очите му бяха по-ярки от всички звезди, а усмивката му можеше да стопи и ледник. Стоеше неподвижен и не обръщаше внимание на вятърът, подръпващ пердетата и разрошващ косите му.
Принцесата също се усмихна и непознатият принц ѝ помаха с ръка. След това всичко изчезна. Принцесата отчаяно опитваше да пробие с поглед мрака, то очите отново се насълзиха и всичко се размаза.
Остана там до сутринта. Взираше се с надежда, че светлината отново ще се появи, докато клепачите неусетно натежаха и сънят победи.
На другият ден принцесата се чувстваше особено. Продължаваше по навик да върши ежедневните неща. Дори си тананикаше една стара песничка, но всеки път когато минеше покрай прозореца, забравяше всичко. Погледът и се втурваше навън, прескачаше от кула на кула, от прозорец на прозорец, опитвайки се да познае среднощния. Не успяваше, но не се отказваше.
Нощта я завари с поглед вперен навън. Луната и звездите се бяха скрили зад тъмни облаци, хиляди прозорци проблясваха в нощта. Някъде сред тях беше и Прозорецът. Прозорецът с Принцът, вперил поглед единствено към нея.
Търсеше, търсеше, търсеше.... Прозорците ослепяваха един след друг. Останаха три.... два.... един....
Остана само той. Прозорецът и Принцът застанал в рамката от светлина. Беше впил поглед в нея. Очите му бяха по-ярки от всички звезди, а усмивката му можеше да стопи и ледник. Стоеше неподвижен и не обръщаше внимание на вятърът, подръпващ пердетата и разрошващ косите му.
Останаха така до сутринта....
От този ден, Принцесата посрещаше всеки залез пред прозореца. С нетърпение изчакваше светлините, една по една да изгаснат, за да остане само един прозорец. Там я чакаше Принцът и погледите им се срещаха.
Нощ след нощ, до изгрева.
Една утрин, Принцесата не се зае с ежедневните си занимания. Излезе от замъка и тръгна през града. Беше решила да не чака нощта. Не познаваше улиците, но знаеше посоката и вървеше, вървеше, вървеше напред.
Когато стигна до кулата, я позна веднага. Слънцето вече залязваше, но Принцесата дори насън можеше да опише всяка нейна стена. Погледна нагоре, видя познатия прозорец и застина. Принцът стоеше там. Беше вперил поглед напред и замечтана усмивка, огряваше кулата по-ярко от залязващото слънце.
Принцесата поиска да извика, но не успя. Само помаха с ръка и стана чудо. Принцът погледна към нея. Усмихна се, помаха и с ръка и посочи някъде в далечината.
-Здравей! Знаеш ли какво чакам? Не те познавам, но искам да се похваля на целия свят. Там някъде, сред хилядите кули, зад един прозорец е моята принцеса. Всяка вечер, когато всички заспят, остава да свети само нейния прозорец. Тя е там и чака мен, а усмивката ѝ е само за мен и може да стопи и камък. Цял ден, чакам тези часове. Живея за тях и не ме интересува нищо друго.
След това Принцът отново отправи поглед напред. Вятърът разроши косата му, но той не забелязваше нищо. Не забеляза дори и кога Принцесата си тръгна. Завинаги....

Купуването и продаването на гласове не е престъпление

Вчера докато се прибирах от работа, се загледах в предизборните плакати на кандидатите за местни избори. Накичени са навсякъде и наред с глупавите, но самоуверени лозунги, отдолу пише:
Купуването и продаването на гласове не е престъпление
Доколкото зная, това е официално изискване на ЦИК за предизборните материали, но стои прекалено нелепо под ликовете на хора, които не се свенят да го правят.
Защото от години всички партии го правят. Купуват се и се продават гласове, без последици и санкции. Ако искаха да спрат тази търговия, партиите отдавна щяха да го направят, но докато гледах плакатите се замислих за друго. Дали наистина купуването и продаването на гласове е престъпление?
От гледна точка на закона, нещата са ясни. Това действие е определено като престъпление, но на практика не се преследва и наказва. Няма воля за това и никога няма да има.
Чел съм много публикации, че нещата не само в рамките на закона, а и на морала. Не мисля така. Нима е по-морално, политиците да се сещат за избирателите едва месец преди поредните избори? По-морално ли е да се правят на загрижени и да обещават неща, които нямат намерение да изпълнят?
Огромна част от хората в България са бедни. Преживяват с толкова ограничени средства, че никаква математика, не важи. Голяма част от тези хора, не могат да се интересуват от друго, освен от физическото си оцеляване. Възможностите да намерят работа или източник на каквито и да е доходи, с всеки ден намаляват.
Срещу себе си виждат лица, които познават само от телевизионния екран, които без притеснение харчат на ден месечния или дори годишния доход на цяло семейство. Хората знаят, че тези пари са взети от техния залък. Знаят, че по-друго време нямат никакъв шанс да получат нещо и взимат това, което могат.
Вариантите са два- да вземат торба с празни обещания или да вземат някой лев. Всеки сам избира какво да вземе. Това се предлага, това се взима.
Друга заблуда, която съм чел е, че тази дейност е присъща основно на хората от малцинствата в България. Не е така, защото познавам много хора, които биха продали гласа си и сред познатите ми. Просто малцинствените групи живеят по-компактно и там нещата повече бият на очи. Освен това повечето живеят на практика без никакви доходи, а и не на последно място са по-беззащитни пред закона.
Един пример от родният ми град, за който научих в събота- всичките съветници от едната от двете листи издигнати от ромите, са подали заявление, че се отказват. Получили са настоятелни „учтиви“ съвети от месният „Цар Киро“ и аверите му. Прокуратурата и МВР са уведомени, но съм сигурен, че няма да предприемат нищо.
Спомням си и как при предишните избори същия „Цар Киро“, спазари подкрепата си за втория тур с партията на един от кандидатите, които гледах вчера на плакатите. Нима това е по-законно и по-морално от директното плащане за гласовете?
В този ред на мисли, когато се прибрах от работа, реших и аз да си напазарувам гласове. След кратък размисъл, реших първият купен глас да е на майка ми. Срещу пазаруване и помощ в къщи, което и без това правя, съм сигурен, че ще ми обещае, че няма да гласува. Сигурен съм, защото тя и без това няма да гласува, дори да я закарат насила до урната.
Следващият купен глас, ще е на брат ми. Няма да излезе скъпо. Може би едно кафе и кока кола, но и той няма да гласува.
Мисленето продължава, а колкото и да е странно, мисълта, че съм престъпник, ме кара да се гордея. Очаквам с нетърпение прокуратурата и МВР, да се заемат с моя случай. Така де, нали купуването и продаването на гласове, било престъпление?

Календарът на маите

Главният Жрец на бог Кукулан, гледаше тълпата в подножието на храма. Докъдето погледът му стигаше, улиците в Чичен Ица бяха изпълнени с хора. Гледаше редиците знатни маи, накичени със злато, скъпоценни камъни и ярки пера,но хората долу не можеха да видят, че е ядосан. Не можеха да видят свъсените му вежди, потрепващите устни и мълниите в очите му. Вдигна ръце към небето и дрезгавият му глас се понесе над тълпата:
-Боговете са разярени! Боговете са недоволни от всички нас! Боговете искат човешка кръв да измие стъпалата на този храм. Боговете искат утре по изгрев, главите на жертвите да се отделят от телата им!
Тълпата изригна от викове за възхвала на Боговете, но Главният жрец, не ги чу. Вече се беше прибрал в храма, а очите му още хвърляха мълнии.
Отправи се към голямата зала, където го чакаха неговите заместници. Някога бяха само трима, но днес залата беше пълна. Всеки ден издаваше заповеди и повишаваше някой жрец в по-горен ранг. Понякога мислеше, че е прекалено и искаше да спре, но всеки кандидат беше някакъв негов роднина. За съжаление повечето не се задоволяваха с малко, а искаха все по-високи постове.
В голямата зала съветниците му го чакаха разтревожени.
-Какво им е станало на Боговете?- посрещна го най-старият заместник.- Отдавна не са искали нищо, а сега искат кръв, както в добрите стари времена.
-Нищо им няма на Боговете.- намръщи се Главният Жрец.- Кралица Моо е бясна. Вчера е направила последната си слугиня придворна дама, а днес е била принудена, да се облича и мие сама. Така става, когато си с добро сърце и не можеш да откажеш на роднините си. Предайте на генералите, когато доведат пленниците предназначени за жертва, да отделят няколко по-млади жени и мъже за прислуга.
-Хм...- обади се старият заместник жрец.- Ще им предадем, но сигурно няма да успеят. Преди години принасяхме в жертва по хиляда роби на ден, но за утре ако намерим и един, ще е късмет.
-Каквооооо?- разгневи се отново Главният Жрец.- Искаш да кажеш, че милионите ни смели воѝни, не могат да изпълнят такава елементарна задача?
-Не са милиони.- отвърна стария заместник и се поклони.- Войската ни наистина е огромна, но вече нямаме воѝни. Имаме хиляди генерали стотици хиляди стотници, но доколкото зная, не е останал нито един воѝн под тяхно ръководство. След последната битка на Юг, всички воѝни бяха повишени в чин. Добре, че не останаха врагове, защото не зная какво щяхме да правим. Всъщност, това не е най-големия проблем. Дори проблемите на Господарката Моо, не са най-страшното. Вчера получих доклад от хората, които отговарят за изхранването. Последните постъпили запаси, са от преди три години и ще ни стигнат само за още два месеца. Вчера е починал последния старец, който е знаел как се засява и отглежда царевицата.
-Каквооооо!!!- изкрещя Главният Жрец.- Къде са останалите селяни?
-Няма ги, Господарю. От години никой не иска да работи. Старите са измрели, а младите търсят кариера или във войската, или в благословеното жреческо призвание.
-Не ме интересува!- изръмжа през зъби Главният Жрец. - Искам утре жертва! Поне една. Не ме интересува откъде ще я намерите. Боговете са разярени и искат човешка кръв!
-Ами....- замисли се старият заместник.- Преди много време, когато са нямали пленници и роби, са жертвали някой от нашето племе. Можем да го направим и сега. Разбира се, не можем да жертваме жрец, воѝн, или придворна дама. Не е удобно да жертваме и някой от отговарящите за прехраната. Какво ще кажете да жертваме някой учен? Те и без това са безполезни и никой не им обръща внимание.
-Учен ли? Нима още имаме учени?
-Е, останал е един. Занимава се с календара. Доколкото зная е стигнал до 21 декември 2012 година.
-21 декември 2012 година? Този не е учен, а луд! - засмя се Главният Жрец.- На кого му пука, какво ще се случи тогава! Мисля, че намерихме идеално решение. Подгответе жертвата! Ако няма други въпроси, аз ще полегна малко, а след това ще взема една топла вана.
-Само едно нещо, Господарю.- Обади се един от заместниците му.- Имам една молба. Вчера сте назначили за жрец трета степен един младеж. Роднина ми е по пряка линия, а също е племенник на деветата ви жена. Зная, че му е рано, но няма ли начин....
-Разбира се!- засмя се Главният Жрец.- Роднина е все пак момчето. Подготви заповедта и утре след жертвоприношението, ще го обявя официално. А сега сте свободни. 21 декември 2012 година?!? Ха-ха-ха... На кого му пука, какво ще се случи тогава! Ха-ха-ха....

Покана

Вчера направих една група във Facebook. За идеята сме говорили с приятели и мисля, че ще е полезна за всички. Става въпрос за място, където тези, които имат блог, могат да споделят свои или чужди публикации, да питаме за неща, които не знаем и да получаваме помощ, когато имаме нужда. Технически подробности, новини за блоговите платформи, съвети и взаимопомощ при кражба на съдържание, дискусии по различни теми и още каквото решат участниците.
Групата ще е отворена и тези, които нямат блогове, също ще могат да участват, споделят публикации от блогове, да четат и да коментират. Ще могат да научат и нови неща , а защо не и стимул, те също да направят блог.
Групата ще е отворена с минимална модерация, основаваща се на уважение към другите и спазване на законите на България. Тя ще бъде такава, каквато я направим.
На този етап ще дам администраторски права на още няколко човека от гледна точка на практичността. Искам да избегна един от недостатъците на групите- възможността някой да бъде добавен, без да го желае. Затова и само администраторите ще могат да добавят нови членове и то след изрично тяхно искане. В бъдеще, ако групата се развие, ще направим избор на администратори с участието на всички членове.
Избрах формата на група от гледна точка, че е по-ненатрапчива и е основно за информация на членовете в нея. Ще се получи добре, ако участниците го желаят.
От днес групата вече е отворена. Ако някой желае е добре дошъл.

БЛОГОВО

Колибри в България

Вчера по време на обедната почивка, докато се радвах на слънчевите лъчи, я видях. Виждал съм я и друг път, а предполагам и вие. Не е колибри, а вид пеперуда, която ако не лети е доста грозна и незабележима. Докато я гледах обаче се сетих за снимките на колибри от Ясмина. За съжаление, така и не можах да намеря поста.
Същото бързо пърхане с криле и зависване във въздуха над цветовете. Пеперудата не каца, а с дълго около три сантиметра хоботче с прецизност на робот, проверява за нектар.
Не знаех името ѝ. Потърсих в нета, но без резултат. Остана достатъчно дълго наблизо, за да направя една несъвършена снимка.



От днес синоптиците, предвиждат влошаване на времето. Сутринта погледнах небето, но засеге е чисто и може би ще имаме още един топъл ден.Сетих за снимката. Нищо чудно, това да е последния път през тази година, когато виждам пеперуда.
Ето и едно клипче, което дава по-добра представа за тази чудна пеперуда.Покрай него научих и латинското име на пеперудата, ще се поровя когато имам повече време.



Вижте и поста на Ясмина

Храната прави борбата

-Яж, на мама, яж! -казвала Царицата на малкия Принц- Яж, за да пораснеш голям и силен.
-Яж, на тате, яж!- казвал Царят на малкия Принц- Яж, за да имаш сили, да се бориш, че храната прави борбата.
Слушал Принцът и ял. Ял и растял, докато станал голям и силен. Ял и винаги имал сили, да се хвърли в битка.
Царството било богато и никога не липсвала храна за Принца. Всъщност не липсвала не само храна, а всичко в царството било в излишък. Не само за Принца, а за всички поданици. Яли и те и също растели, големи и силни, пълни с енергия за работа и подвизи.
Когато Принцът пораснал, си намерил Принцеса. Понеже бил ял редовно и станал голям и силен, лесно се справил с изпитанията и спечелил ръката на Принцесата. Станал улегнал семеен човек и баща му, предал в негови ръце командването на войската.
Не било сложна работа, защото всички войници от малки били научени да ядат много и редовно. Израснали били големи и силни, също като Принца. С голи ръце можели да убият дори лъв, а когато тропнели с крак земята се разтваряла. Никой не смеел да им излезе насреща и никой не се и опитвал, докато една година от север не нахлуло едно диво племе.
Събрал Принцът войската и веднага се оправил на поход, за да прогони натрапниците. Изправили се двете войски една срещу друга. От едната страна в блестящи ризници, нахранени и огромни било воѝните на Принца. От другата дребни и недохранени, мръсни и гладни, изморени и недоспали, били нашествениците.
Още при първата атака нашествениците били разпръснати, но те не побегнали надалеч, а се завръщали отново и отново. Битката продължила през целия ден, някой да победи.
През нощта войската на Принца починала и похапнала, а на другата сутрин отново била готова за битка. Нашествениците вече чакали на бойното поле. Гладни, мръсни и уморени, но готови за битка.
Цял ден войската на Принца, ги гонила и мачкала, но не можела да ги прогони. Каквото и да направела, те винаги се връщали.
Битката се проточила. Минал месец, без някоя от войските да надделее. Умора започнала да се усеща и във войската на Принца. Самият той също бил нервен и уморен, въпреки че хапвал редовно и по много. За нервността му имало друга причина. Забелязал, че стъпка по стъпка всеки ден гладните и мръсни нашественици, изтиквали войската му назад. Били слаби и дребни, често нямало какво да ядат, а изглеждали непобедими.
Един ден обърнали войската на Принца в бягство, а самия Принц бил пленен. Завели го вързан при предводителя на нашествениците. Бил дребен също, като воѝните си. Изглеждал слаб и недохранен, но се усмихвал доволно.
-Не разбирам, как така победихте?- смутено попитал Принцът.- Нали сте слаби, дребни и недохранени, а храната прави борбата?
-Така е! - усмихнал се дребният човек.- Храната прави борбата и дава сила на хората. Така е, когато говорим за само за борбата. Победата обаче, постига не по-нахранения, а този който е по-гладен за нея.

На юг

Да полетиш на юг в началото на есента,
за да избягаш от студа и скуката.
Да полетиш на юг в началото на есента,
за да избягаш от студа в сърцата.

Да тръгнеш заедно със птиците,
забравили за песните и родните гнезда.
Да тръгнеш заедно със птиците,
оставил спомените и дома.

Да полетиш на юг над планините,
догонващ бягащото лято.
Да полетиш на юг със ятото,
преследващо мечтите си.

Не трябва да напускаш ятото,
не трябва да оставаш сам.
На юг си тръгнал не за бягство,
а за да не останеш сам.

Размахваш трескаво криле,
а болката е без значение.
Надеждата е само от значение,
а тя е в южното небе.

Небето е покрито с тъмни облаци,
а вятърът посреща първи капки.
Не гали вече клоните със нежност,
а къса бързо лист по лист.

Да полетиш на юг в началото на есента,
за да избягаш от студа и мъката.
Да полетиш на юг в началото на есента,
за да се върнеш пак през пролетта.

Ново и старо

Преди много много години, в едно царство накрай света, се възцарил нов Цар. Царството било малко и далеч от другите. Новините от света идвали в него след години закъснение, а когато пристигнели, вече били остарели. Хората в царството не се притеснявали, че при тях новините идвали, когото вече не били новини. Знаели, че всичко в царството им е старо и изостанало, но им харесвало. Само Царят не харесвал това и пратил престолонаследника си, да учи в най-големите и модерни столици на света. Искал, когато Принцът поеме царството в ръцете си, да приложи наученото и да промени и царството.
Принцът заминал, обиколил много страни и научил много. През цялото време, докато учел правел планове как и какво ще промени. Каквото и да погледнел в своето царство, всичко се нуждаело от промяна. Всичко можело и трябвало да стане по-хубаво.
Дошло време и Принцът да поеме управлението на Царството. Бил се изучил и Старият Цар, решил да си даде заслужена почивка. Предал короната и жезъла на сина си и се зарекъл, вече да отговаря само за любимата си градинка.
Новият Цар не се лутал дълго. От години чакал този момент и вече имал план за промени. Имал амбицията още през първия месец, да извърши повечето запланувани промени и успял.
Променил законите, променил и организацията в царството, променил и данъците дори. Сменил старите съветници и назначил нови хора. Потрил доволен ръце от свършената работа и зачакал промените.
Минал месеца, минали два, скоро и шест месеца се изтърколили.
Царят огледал царството и видял, че е същото. Имало малки промени, но трудно се забелязвали.
Учуден Царят, прегледал плановете си. Всичко било наред, но направил малки поправки и започнал отначало. Този път се стараел повече и искал всичко да е изпипано. Когато приключил, потрил доволен ръце и тръгнал на обиколка, за да види промените. Този път всичко било точно и никъде нямало грешка. Само,че колкото и да обикалял, колкото и да търсел промени, нищо не се било променило в царството.
Разочаровал се Царят, не спал няколко нощи, а след това отишъл при баща си.
-Съжалявам, тате! Не става цар от мен. Напразно ме прати да уча и си губих времето. Каквото и да започна винаги се провалям. Ще се откажа от престола, а ти потърси по-достоен и способен цар, ако искаш наистина царството да се промени.
-Провал ли?- попитал старият Цар. -В какво си се провалил?
-Ами направих много промени в царството. Промених почти всичко и всяка промяна беше по план, така като правят нещата в най-добрите царства. Само,че нищо не се промени тук. Опитах пак, защото мислех, че пропускам нещо, но резултата отново е същия.
-И какво промени?
-Всичко промених. Промених и законите, промених данъците, смених всички съветници и вече всичко в царството е ново. Ново е, а промени няма.
-Ами хората, сине. И тях ли промени?
-Хората ли? Не съм и не мога. Трудно се променят възрастни хора, а ако чакам децата да пораснат не би ми стигнал целия живот.
-Цял живот....- повторил старият Цар.- Дори цял живот не стига за това. Някога и аз започнах малки промени в царството. Мислех, че нищо не се променя, но днес зная, че просто е трябвало време, за да проличи. Когато те пратих да учиш, това също беше част от промените. Исках да знаеш повече неща от мен и да можеш повече. Не мисля, че съм сбъркал. Трябва време, за да проличат промените, но съм сигурен, че си премислил всичко, което си направил досега. Посял си и сега остава да чакаш. Това е по-трудното, но така новото измества старото. Променил си доста неща и рано или късно ще има резултат.
-Ами хората? И те ли ще се променят?
-Ще се променят, сине. Бавно, но ще се променят. Всъщност може би може да стане и по-бързо. Не е нужно да чакаш, младите да пораснат. Можеш просто да обясниш на всеки, как ще се промени неговия живот. Какво ще получи и какво трябва да даде. Ако му хареса, той ще се промени по-бързо. Ще помогне и промените да се случат по-бързо, защото също както на теб няма да му се чака цял живот. Не е сигурно, но можеш да опиташ. Започни още сега. Започни от мен, нищо че съм стар. Кажи ми, как ще се промени животът ми утре? Какво ще получа и какво трябва да дам?

Красотата ще спаси света

Красотата ще спаси света. -Достоевски

Често повтаряме тези думи. Харесват ни и искаме да е така. Всъщност замисляли ли сте се, че красотата не може да спаси дори и себе си?
Хората обичат да се обграждат с красиви приятели и предмети. Красивите постъпки, винаги предизвикват коментари на одобрение и възхищение, но ако погледнем внимателно нещата, красотата никога не е била пречка през унищожителният ни нагон.
Всъщност хората дори нямат единни критерии, за това какво е красиво. Чел съм различни теории, но никой не може да каже, защо приемаме нещо за красиво, а друго за грозно или просто хубаво. Нещо повече, това което е красиво за един човек, може да не харесва на друг. Приемаме, че ако харесващите нещо, са повече от тези, които не го харесват, то е красиво. Само, че вкусовете на отделните хора се менят и с времето, така че това също не е постоянен критерий.
Може да се направи и друго определение, но малко хора ще се съгласят. Какво ще кажете за следното определение:
Красиво е това, което хората искат да притежават лично или ако не могат, правят всичко за да го унищожат.
Сигурно не го приемате, но нека погледнем фактите. Да започнем от красивите неща, които са създавани в миналото. Знаем имената на прекрасни градове, но всички те са разграбени и унищожени от варвари. Красотата не ги е спряла, а ги е подтикнала към грабеж и унищожение. Унищожени са цели цивилизации, а красотата създадена от тях е загубена завинаги.
Вижте и произведенията на изкуството, които са оцелели до днес. Част от тях са в музеите, но много са в частни колекции. Богати сноби, плащат астрономически суми, за да ги притежават. Любуват им се не защото са красиви, а защото са техни. Любуват им се, защото хората знаят, че те могат да си ги позволят. Любуват им се, защото знаят, че могат да печелят от тях.
Останалите, които са в обществени музеи или пък на открито са подложени още от древността, на опити за повреди и унищожение. Погледнете следите по египетските пирамиди и статуи. Красотата им не ги е спасила, от участта да бъдат учебни мишени, или просто източник на евтин строителен материал.
Спомняте ли си огромната статуя на Буда в Афганистан. Беше обстрелвана с оръдия и накрая взривена, ако някои мисли, че причината е само в религиозния фанатизъм, нека погледне на други места, където има военни конфликти. Нека погледне в Ирак, или пък изчака да приключат събитията в Либия, за да се опишат унищоженията там.
Това поведение не е само в миналото. Днес също богатите искат красивото, за да покажат, че са богати, а бедните го искат, за да станат богати. Който няма шансове, поне се опитва да го унищожи.
Погледнете и друга красота. Красотата на Природата. Всяко прекрасно място, става обект на желание и се унищожава. Желанието е продиктувано от две цели- да се демонстрира богатство и извличане на печалба. Рано или късно това води до унищожение и тогава интересът се прехвърля към друго прекрасно място.
Погледнете, какво става и тук в България. Погледнете Черноморието ни, Банско, Рила....
Някой може да възрази, че красотата не е само в материалните неща. Ще е прав, но си спомням думи които са казани за доброто:
Няма ненаказано добро.
Убедил съм се и от собствен опит, че е истина. Същото в пълна сила важи и за красотата. Няма красота, която не е стъпкана в калта.
Красотата ще спаси света. Някога и аз вярвах, но днес мисля, че това е илюзия. Красотата не може да спаси дори себе си, а ако този свят се нуждае от нея само за користни цели, не заслужава да бъде спасен.