Кутията на Пандора

От векове никой не беше поглеждал в нея. Стоеше захвърлена в прашното и влажно подземие, а единствената и компания бяха плъховете. Дори и те я избягваха, не защото не ставаше за ядене. Тя беше красива, независимо от патината и наслоената с векове прах. Красива, но плашеща. Някъде дълбоко в родовите спомени на плъховете, беше запечатено, това което се случи ТОГАВА.
Понякога капакът, която затваряше подземието се отваряше и човешки ръце хвърляха вътре непотребни вещи. Светлината за миг пробиваше мрака, плъзваше се по пода и достигаше до кутията. Докосваше я и тя се обливаше със странно сияние. Не идваше от вън, а от самата нея, въпреки че капакът и беше затворен. Продължаваше да свети дори, когато в подземието отново настъпеше тъмнина. Продължаваше да свети с дни и тогава плъховете изчезваха. Бягаха по тайните си тунели и се връщаха чак след година.
Някъде в родовата им памет, още помнеха, какво се случи ТОГАВА.

Боговете не бързаха. Владееха Пространството и Времето и знаеха, че са вечни. Планетата им харесваше и биха останали завинаги тук, но не можеха. На тази малка планета имаше живот. Примитивен и крехък, но Живот.
Боговете имаха свои правила и ги спазваха. Никога не биха стъпили на планетата, ако знаеха, че има Живот. Преди много, много време, когато намереха такава планета, се опитваха да помогнат. Винаги когато срещнеха Живот помагаха. Даваха всичко от себе си, но Животът неизменно загиваше. Без причина и без предварителни признаци.
Тогава разбраха, че всъщност има причина. Първо мислеха, че причината е в тях, защото когато си тръгнеха от някоя планета, Животът се връщаше отново там. След милиони години, но се връщаше.
После се досетиха, че причината е в самия Живот. Той не искаше грижи и помощ. Не понасяше намеса, добра или лоша. Единственото, което искаше беше свободата, да избира сам своя път. За избира пътя и скоростта, с която да върви по него. Да се бори сам с препятствията по този път. Колкото повече бяха препятствията, толкова силен ставаше и Живота.
Този път Боговете сгрешиха. За милион години отбягваха всяка намеса и контакт, но този път не забелязаха Живота. Когато го видяха, вече беше късно. Знаеха, че е обречен, но решиха да опитат да помогнат за пореден път. Пореден и последен.
Животът вече беше заразен от тяхното присъствие, но този път нямаше да помагат, нямаше и да се намесват директно. Щяха да дадат лекарство, което да събуди силите на самия Живот.
Създадоха малко кутия и най-бързият от тях се понесе към звездите. Останалите седнаха и се превърнаха в планини. Знаеха, че ще чакат дълго, но Времето беше без значение.
Пратеникът дълго летя сред звездите. Повечето подминаваше, защото бяха мъртви. Търсеше само планети, на които има Живот. Приближаваше се, взимаше частица от него и я затваряше в кутията. След това потегляше към следващата звезда.
Когато се върна на Планетата, бяха изминали милион години. Животът още беше там, но болестта личеше навсякъде. Старите видове бяха загинали, а новите бяха слаби и несъвършени.
Когато Пратеникът стъпи на Планетата, го посрещна едно същество. Беше дребно и крехко, беззащитно и плахо, но не побягна. Пристъпи напред и протегна ръце.
Пратеникът дълго гледа съществото. След това протегна ръка, взе нещо от него и го добави в кутията. Затвори я и я запечати. Остави я в краката на съществото. Обърна се, а другите вече го чакаха.
Тръгнаха си, но някой ден щяха да се върнат, за да разберат резултата. Знаеха, че ще трябва да чакат дълго, но Времето беше без значение.
Съществото ги изпрати с тъжен поглед. След това падна на колене и дълго гледа кутията в ръцете си. Погали грапавата и повърхност и я отвори.....

Капакът на подземието се отвори. Светлината се плъзна по пода и освети тясна пътека покрита с прах. Кутията проблесна и се обля с меко сияние. Плъховете с писъци се втурнаха по ъглите, блъскайки се в стените , търсейки старите си тунели. След това настъпи тишина.
През отвора долу се спуснаха двама.
-Ти си луда, луда, луда! Та това е Кутията! Знаеш ли, колко нещастия, злини и болести ни е донесла тя? Хората ще го помнят, докато съществуват.
-Не съм луда, а ти си глупак! Глупак и страхливец. Знаеш историята, но от страх забравяш подробностите. Чел си я хиляди пъти, а не помниш главното. Преди да запечата кутията, Пратеникът е взел нещо от една млада жена. Поставил го е в кутията, но когато са я отворили, не всичко поставено вътре е излязло. Останало е нещо и мисля, че това е точно частицата от онази древна девойка. Виж урната! Виж я! Виж сиянието и ще се убедиш, че съм права. Ако е вярно, това което разказват легендите, вътре трябва да е останала Надеждата. Останала е за времето, когато ще ни трябва, повече от всичко друго. Останала е за днес.
Младата жена пристъпи към урната и я пое в ръце. Почисти праха, разгледа внимателно грапавата и повърхност, затвори очи и отвори Кутията.....