Майтап, бе, Уили!

Утре е първи април- Ден на шегата, или както ни е по-близко на душата- Ден на лъжата. Така де, ако се замислим каква е разликата между шега и лъжа, не е голяма. Разликата е в реакцията на потърпевшите, но винаги можем да ги обвиним в липса на чувство за хумор и да си измием ръцете.
Та утре е Ден на.... Каквото и да е, трябва да измисля, как да преметна колкото се може повече хора.
В къщи е лесно. Обикновено, който стане пръв, премята следващите, че навън е навалял цял метър сняг. Дори и да не вярват, все пак намръщено повдигат пердетата и номерът винаги минава. Не е оригинално, но е безобидно и върши работа. Само че, ако след тази тежка зима, разпространя такава новина сред по-голяма група хора, може да загазя. Хората вече имат алергия към сняг и студ и вестоносецът ще го отнесе.
-Майтап, бе, Уили!- би казал Алф и би му се разминало.
Само че, аз не съм Алф и затова се замислям за други, не толкова опасни територии. Така....
Ами мога да излъжа, че цената на природния газ и горивата за потребителите е намалена наполовина. Да, ама не! След като толкова пъти ни лъгаха на едро, никой няма да се върже. То не бяха нашите управляващи -бивши и настоящи, то не бяха от Лукойл и хиляди знайни и незнайни. Няма кой повече да се върже. Вече никой не верва, но ако пък ми поверват? Гледам някакво сдружение си верва, че с протести цените на горивата ще намалеят, та току виж ми повярвали. Да, ама ако вземат да ми поверват, а после се усетят?
-Майтап, бе, Уили! Все някога цените ще паднат.
Ще трябва да измисля нещо друго. Ще взема да се ориентирам към някой социална група, дето по е по-доверчива и ще се върже. Например пенсионерите. Готово!
Ето и новината:
След като Господ изплати заплатите на миньорите в Кърджали, почина един ден и на третия вдигна пенсиите на всички с цели 20 процента.
-Майтап, бе, Уили!
-Ще ти кажа един майтап!- чувам гласа на пенсионерката в къщи.- На оня ......., не мога да му направя нищо, ама ти си ми подръка. Като взема точилката, само на майтапи ще ми станеш.
Ще трябва да измисля нещо друго. Например, че някой от босовете на организираната престъпност е осъден и отива в затвора, или всички народни представители масово си подават оставките, признавайки своята некадърност. Прокуратурата пък, не може да смогне да приема самопризнанията на бивши и сегашни министри, признавайки си и най-дребните случаи на корупция.
-Майтап, бе, Уили!
Майтап, но дори да повярвате на мен няма да ми е смешно. Защото и аз съм вътре в кюпа и още се връзвам понякога и вервам.
Затова май няма да будалкам никого утре. Ще си чета новините и като видя някоя хубава, направо ще я подмина. Защото вече съм се научил, че няма начин да е вярна. Колкото и да е достоверна, все ще очаквам познатият глас да изреве в ухото ми:
-Майтап, бе, Уили!

Диамант

Един ден, докато се разхождал в гората, Заекът забелязал в тревата нещо лъскаво. В началото се стреснал и поискал да избяга, но след това любопитството му надделяло и внимателно се приближил. Разтворил тревата и не повярвал на очите си. Пред него се намирал огромен диамант.
Заекът не бил виждал диамант, но веднага го познал. Много бил слушал за този прекрасен камък и нямало как да го обърка с друго. Взел го внимателно и дълго се любувал на чудната игра на светлината. Никога не бил виждал нещо по-красиво.
Докато гледал диаманта, Заекът чул шум в храстите. Бил страхлив по природа и всеки шум го стряскал, но този път изпитал нещо различно. Не се страхувал за себе си, а за камъка. Уплашил се, че някой иска да му го вземе, притиснал го до гърдите си и побягнал с всички сили.
Спрял чак, когато се озовал зад заключените врати на дома си. Полюбувал се отново на диаманта, а след това се замислил, къде да го скрие. Дълго мислил, но нито едно място не му се видяло достатъчно сигурно. Станало полунощ и Заекът, сложил диаманта под възглавницата и опитвайки се да поспи.
Само че, сънят не идвал. Заекът успявал да заспи, само за минута и го събуждали страшни кошмари. В тях коварни и зли неприятели искали да откраднат диаманта му. Дочакал сутринта с отворени очи и всеки звук отвън го стряскал.
Слънцето изгряло и нощните демони си тръгнали, но вместо тях някой почукал на врата. Заекът притаил дъх, притиснал камъка до сърцето си, но тропането не преставало.
-Зайо! Зайо, бе! Ставай веднага, че закъсняхме! Уж трябваше ти мен да будиш, а никакъв те няма.
Заекът познал гласа на Таралежа, с когото се били уговорили да ходят за гъби, но не отворил вратата.
-Тръгвай без мен!- отговорил.- Аз не съм добре и няма да излизам днес.
-Ама, какво ти е,Зайо!- притеснил се Таралежът.- Я отвори вратата да те видя. Звучиш странно и сигурно имаш нужда от моята помощ.
-Махай се от тук!- изкрещял Заекът- Да отворя вратата, а? Да я отвора, за да ме обереш, разбойнико. Махай се от тук и не искам да те виждам повече!
Таралежът си тръгнал объркан, а Заекът продължил да мисли, къде да скрие камъкът. Не излязъл целия ден, и на другия и на по-другия. Не ядял, не спял и по цял ден треперел от страх.
Разчуло се в гората, че Заекът е зле. Никой не знаел, каква е причината, но много животни си разтревожили. Идвали до дома на Заекът искайки да му помогнат, но никое от тях не разбрало причината. Заекът не отворил вратата и изгонил всички. Нямал доверие на никого.
Минала седмица, а Заекът не излизал от дома си. Пъдел грубо всеки, който почукал на вратата и не спирал да трепери. Тогава забелязал нещо странно. Диамантът бил станал по-голям. В началото Заекът не вярвал на очите си, но скоро се убедил, че е така. Хем се зарадвал, хем започнал да се страхува още повече, че някой ще го ограби.
Диамантът вече не се побирал под възглавницата му и бил толкова голям, че едва го повдигал. Скоро заекът разбрал и какво кара диамантът да расте. Колкото повече се страхувал, толкова по-голям ставал диамантът. Колкото по-грубо гонел загрижените за него приятели, толкова по-бързо растял камъкът. Растял, докато един ден, не изпълнил цялата къща.
Заекът хем се радвал, хем се страхувал. Радвал се, че като неговия диамант, няма втори на света. Страхувал се, че ако някой видел камъка, щял да го пожелае и да му го открадне.
Когато обаче, диамантът станал толкова голям, че в дома на Заека, нямало място за нищо друго, внезапно Заекът усетил още един страх. Страхувал се от самотата и, че приятелите, които обидил, никога няма да му простят. Страхът от това бил толкова силен, че Заекът изскочил от дома си. Не се интересувал, че вратата останала отворена, а обиколил всички, които бил обидил и ги помолил за прошка. Повечето от тях, махнали с ръка и забравили обидите и тогава Заекът завел всички в дома си.
Искал да им покаже огромния диамант, но него го нямало. Бил станал отново малък, какво в мига, когато заекът го намерил. Заекът взел внимателно диаманта, полюбувал се на чудната игра на светлината, а след това замахнал с ръка и хвърлил камъкът в близкия поток.
Диамантът потънал в потока и всички въздъхнали облекчено. Помислили, че се отървали завинаги от него, но не било така. Буйните води на потока, понесли прозрачното камъче, блъснали го няколко пъти в скалите, а след това го изхвърлили на една полянка.
Диамантът паднал сред тревата и зачакал деня, в който някой щял да го намери отново.

Трудно е да бъдеш Бог

Беше полунощ, когато телефонът зазвъня. Очите не се отвориха, но ръката машинално се протегна и напипа слушалката.
-Ало! Шефе! Имам нужда от теб!
-Не можа ли да почакаш до сутринта? Уморен съм и вече ми е омръзнало от всичко. Няма ли някой ден, да се справите без мен? Не сте деца.
-Но, Шефе! Наистина имам нужда от теб. Тук един твърди, че е Господ.
-Е, и? Не е нито първият, нито ще бъде последният. Следвай стандартната процедура.
-Но, Шефе! Този не иска да говори с мен. Иска само теб.
-Да не е агресивен? Буйства ли?
-Повече на думи, Шефе, но е едър екземпляр. Обясни ми, че вдига от лежанка 140 килограма, а когато колежката му предложи хапче ѝ предложи да се видят отвън и да се разберат по мъжки.
-Добре! Настанете го да поспи, а утре ще говоря с него. Сега ще спя, ако ми разрешите. Не зная дали ще заспя, но сам съм си виновен. Трудно е да бъдеш Бог!
-О, Шефе! Той каза същото преди малко. Лека нощ, Шефе!

-Твърдите, че сте Бог? Сигурен ли сте?
- Ох! Омръзна ми, да преиначават думите ми. Не съм казал това. Казах, че ме наричат Господ.
-А каква е разликата?
-Нима не разбирате? Бог може да бъде всеки. Не си длъжен да правиш нищо. Виж, Господ е друго нещо. Господ е личност със заслуги, а аз ги имам.
-Добре! Щом така казвате, няма да ви противореча.
-Не! Не, аз го казвам. Казват го другите хора, впечатлени от делата ми.
-Кои други хора? Познати или непознати, всички или само роднините?
-Абе, много хора го казват. Не съм ги броил, но са много. Вярно, че има неблагодарници, дето все гледат да ме оплюят, но аз не им обръщам внимание. Не оценяват какво правя, защото са дребни душици, но не им цепя басмата. Виж тези, които ме харесват са друга работа. Само да можехте да видите погледите им изпълнени с вяра и надежда. Разтапят сърцето ми направо. Когато ме нарекоха Господ, се просълзих.
-А вие, вярвате ли им? Вярвате ли на всичко, което ви кажат.
-Не вярвам на никого и на нищо! Всички са лицемери и трябва да се държат изкъсо! Всеки иска нещо от теб, всеки трябва да бъде контролиран. Някои си мислят, че могат да правят, каквото поискат. Само че, аз не си поплювам. Който не слушка, няма крушка!
-Да, има всякакви хора. Днес трудно се намират такива, които могат да си свършат работата сами. Предпочитат да не мислят, да не вземат решения и някой друг, да поема отговорността, вместо тях. Омръзнало ми е да обяснявам, че не мога да съм навсякъде.
-О, не! Нима не разбирате? Не ми трябват хора, които вземат решения. Решенията ги взимам само аз. Нали затова съм Господ. Виж за отговорността си прав. Понякога се случва нещо да не се получи и тогава, все трябва някой да е виновен. За това са нужни хора, а аз не мога да върша всичко.
-Да, трудно е. Сега ще ви оставя, защото имам доста задачи днес. Радвам се, че поговорихме и се надявам, да ви е олекнало.
-Няма проблем! Вършете си работата. Разбирам ви напълно. Когато сте свободен, ще се радвам да поговорим пак. Трудно е да намериш човек, който те разбира и е на твоето ниво. Трудно е да бъдеш Господ!

-Какво ще го правим, Шефе?
-Каквото и другите. Както казах още вчера, следвайте стандартната процедура.
-Да, Шефе! Както винаги сте прав.
-И още нещо! Опитайте се поне веднъж, да свършите работата си без мен. Уморен съм от всичко и от всички. Не мога да върша всичко сам.
-Да, Шефе! Разбира се! Няма да ви безпокоя повече днес. Освен ако не се наложи, разбира се. Какво да правим, като не можем без вас. А вие сте силен, Шефе. Не всеки може да бъде Бог.

Защитник

Някога преди много време, в една гора намираща се на края на света се разнесъл слух. Една прелетна птичка, донесла в гората вестта, че на другия край на земята живее един много добър цар.
С какво бил добър царят ли? Ами просто бил добър. Обичал да прави добри дела, а най-много обичал да защитава слабите. Чуел ли, че някой, някъде не можел да се защити сам, независимо от какво, царят на мига си предлагал услугите.
Някои казвали, че го прави защото сърцето му е добро. Други, пък злословели, че защитавал слабите, защото обичал да му благодарят. Трети пък, го смятали за чудак, но всички го наричали Царя Защитник.
За животните били интересни всички новини. Гората им била далече от всяко цивилизовано място и всяка вест била и разнообразие, но тази ги развълнувала повече. Гората им не била идеалното място за живот и всяко животно имало от какво и от кого да се оплаче.
-Ех! -въздъхнал Таралежът.- Защо и ние нямаме такъв Цар? Нашият, ако се оплачеш от нещо, само ръмжи и ти казва, да си затваряш устата.
-Нямаме късмет и сме се родили на лошо място. В тази гора всеки иска да ме изяде, а никой досега не ме е защитил. Дали пък да не пишем на Царя Защитник и да поискаме помощта му?
-Да бе!- махнал с ръка Заекът.- Не ни стига нашия Цар, та ще викаме тук и друг. Ако сме оцелели досега е било, защото сме разчитали на себе си.
Само че, другите животни не обърнали внимание на Заека. Без да умуват дълго, написали писмо до Царя Защитник и го помолили за помощ.
Не минала и седмица и Царят Защитник пристигнал в Гората. Събрал животните , изслушал оплакванията им и запретнал ръкави. Изгонил стария Лъв и обявил на всички живеещи в гората, че от този ден се намират под негова защита. Събрал животните и им казал:
-От днес тази Гора е под моя власт. Аз ще определям правилата и няма да търпя никакво непокорство. Няма да позволя на никого да навреди на друг, а наказанията ще са сурови.
Животните радостно приветствали думите на Царя Защитник. Само Заекът не се включил в аплодисментите.
-Какво от това, че изгонихме един цар, когато си имаме нов? Щял да ни защитава от несправедливости, но с твърда ръка. Ами от тази ръка, кой ще ни защити.
Животните обаче не обърнали внимание на Заека. Радвали се на новия цар и се безропотно изпълнявали заповедите му.
След Лъва, новият цар изгонил един по един и останалите хищници. Нямало как да се променят, а и не желаели това.
-Браво на новия Цар! Браво на Царя Защитник! - викали вкупом животните.
-Че къде се е видяло гора без хищници?- мърморел Заекът.- Изгонихме тези, които познаваме, но рано или късно ще се навъдят нови, може би по-лоши от старите.
Никой обаче не го слушал, а Царят Защитник продължил с промените. Назначил свои хора на всички постове в царството и започнал да контролира всяко действие на животните.
- За ваше добро е!- обяснил той.- Само така, ще мога да ви защитя винаги. Ако не следя с доверени хора всичко, което се случва в Гората, как ще разбера, кога някой има нужда от помощ?
След месец новият цар наредил да изсекат всички дървета в гората.
- За ваше добро е!- обяснил Царят.- Само така, ще мога да ви защитя винаги. Дърветата и храстите пречат и на мен и на вас. В тях могат да се скрият злодеи, а никой не иска това, нали?
На следващия ден новият Цар наредил да отклонят реката.
-- За ваше добро е!- обяснил Царят.- Само така, ще мога да ви защитя винаги. Реката е опасна, защото лесно може да прелее и да навреди на всички вас.
Животните били смутени. Гората им вече я нямало, а животът им бил немислим без нея. Не смеели да се оплачат, защото новият Цар не търпял възражения. Управлявал с твърда ръка и наказвал всяко провинение.
Минал още месец и един ден в гората се разнесъл слух. Новият Цар, Царят Защитник си тръгвал. Бил получил покана от едно далечно царство на другия край на Земята, с молба за помощ.
Заминал Царят Защитник, а животните се събрали край празното корито на реката.
-Какво ще правим сега?- питали се те.- Как ще живеем, когато нямаме цар, който да ни защитава?
-Даааа.... -обадил се Заекът.- Трудно ще ни е без цар защитник, но сигурно ще се справим. Само че, с това,че вече си нямаме Гора, няма как да се справим.

Звездната врата

Приличаше на обикновена заешка дупка, напусната отдавна от обитателите си. Гъстата трева я обграждаше и скриваше през топлите месеци, но Пазачът не се притесняваше от това. Никога не я беше почиствал и дори шипковия храст, засял се и израснал в самата дупка не го притесняваше.
Понякога искаше да забрави за нея. Да събере малкото си вещи, да продаде старата къщичка и да обиколи света. Чел беше за толкова прекрасни и приятни места и в дългите зимни нощи си беше начертал маршрут около земното кълбо.
Искаше да види света, но знаеше, че това е само неосъществима фантазия. Знаеше, че е завинаги свързан със Звездната врата и нямаше как да напусне мястото. Беше Пазач от незапомнени времена и дори не си спомняше началото.
Не беше трудно и всъщност не правеше нищо. Посрещаше желаещите, задаваше стандартните въпроси и посочваше мястото. Хората пристъпваха към Звездната врата и изчезваха. Не знаеше къде отиват, а и не го интересуваше. Това беше тяхна работа. Освен това никой, никога не се завръщаше, за да разкаже.
Понякога хората питаха, дали през вратата може да се отиде на Луната например, или пък до някоя неизвестна и на него планета. Тогава Пазачът кимаше важно с глава и отговаряше, че може. Можеше да се отиде навсякъде. Не се замисляше откъде зае това, но и никой не се съмняваше в думите му. Хората, които пристигаха знаеха за Вратата. Заеха, че тя е възможност да напуснат този свят и друго не ги интересуваше.
Но това беше преди време... От години никой не беше минавал през нея. Последният човек, който пожела да го направи беше младеж с окъсани дрехи и разбито сърце. Дори не знаеше къде иска да отиде и Пазачът го спря.
Не можеше така! През Звездната врата можеха да преминат само хора, които знаеха къде искат да отидат и отговореха на въпросите. Въпросите не бяха трудни и досега Пазачът не беше върнал никого, заради тях. Виж посоката беше важна. Без нея Вратата не се отваряше никога.
Пазачът често се чудеше, защо идват хора, като този младеж. Тръгнали на път, без дори да знаят посоката. Ако някой ден станеше свободен и Вратата го пуснеше, той имаше списък с хиляди места, където искаше да отиде. Беше толкова лесно.
Повечето хора знаеха къде искат да отидат. Местата бяха различни, както и причините да тръгнат. Някои търсеха тръпката. На Земята им беше скучно и търсеха приключения. Други бягаха от нещастия, трети бяха осъзнали, че няма нищо, което да ги задържа тук.
Пристигаха сами или на групи. Пазачът така и не разбираше как намират мястото. Вратата не беше отбелязана на нито една карта и дори жителите на съседното градче не подозираха за съществуването ѝ. Само че, хората я намираха. Пожелаеше ли някой да напусне Земята, винаги намираше Вратата. Пристигаше, отговаряше на въпросите и тръгваше на където пожелаеше.
Скоро не беше идвал никой, но Пазачът не се притесняваше. Знаеше, че винаги ще има хора, които искат да отпътуват от Земята. Понякога търсеха други пътища и нямаше работа с години, но винаги накрая идваха при него.
Пазачът обиколи малката градинка и поседна на слънце. След тежката зима, пролетта идваше бързо. Скоро всичко наоколо щеше да е зелено, а шипковият храст израснал в дупката, щеше да се отрупа с бледорозови цветове.
– Добър ден! Знаете ли къде е Звездната врата?
Гласът беше на мъж на средна възраст. Изглеждаше безкрайно уморен, но се опитваше да се усмихне.
– Тук е. – отговори Пазачът. – Само че, преди да ви я покажа, ще трябва да отговорите на въпросите. Не са трудни и са чиста формалност, но такива са правилата. Нали разбирате?
– Добре! – отговори мъжът. – Щом трябва ще отговоря. Отговарял съм на хиляди въпроси и няколко повече, са без значение.
– Нека започнем! – засуети се Пазачът. – Извинете, че ви притеснявам, но трябва. Такава ми е работата. Сигурно съм ви досаден, но не ми обръщайте внимание. Аз съм просто един стар мърморко. Нека започнем с въпросите. Колко са звездите на небето?
– Не зная...
– Чудесен отговор! – изръкопляска Пазачът. – Вторият въпрос е колко прави едно плюс едно?
– Сигурно има някаква уловка? – замисли се мъжът. – Би трябвало да е две, но...
– Отново правилен отговор. Всъщност първите два въпроса са без значение. Важен е третият и затова трябва да отговорите правилно. Къде искате да отидете?
– Не зная името на планетата. – смути се мъжът. – Отбелязал съм я на картата тук. Ето вижте.
– Добре! Всичко е наред. Вървете към шипковия храст. Звездната врата е там, но няма да я видите, нито ще усетите нещо. Не съм преминавал през нея, но зная, че става бързо. В един миг сте тук, а след това се озовавате на мястото, където сте поискали да отидете. Вървете и довиждане!
– Довиждане! – отговори мъжът и тръгна към Вратата.
Вървеше бързо и уверено, но след няколко крачки се спря и се обърна.
– Имам един въпрос. Ако някой ден пожелая... Ако поискам да се завърна тук, как мога да го направя?
Пазачът застина безмълвен. Никой досега не го беше питал за това. Хората преминаващи през Вратата искаха да си тръгнат и не се интересуваха от друго. Вратата пропускаше само в едната посока.
Пазачът не знаеше отговора, но в този миг разбра, че нещо се беше случило. Погледна към Вратата и застина с отворена уста. Там вече нямаше дупка, а огромна блестяща окръжност.
– Какво стана? – извика уплашен мъжът. – Сигурно нещо се развали?
– Не! – отговори Пазачът. – Всъщност въпросът ти поправи нещо и помогна на мен. Вратата вече е отворена в двете посоки, а аз съм свободен. Благодаря ти! Сега върви и знай, че винаги можеш да се прибереш у дома.
– Ами вие? – запита мъжът. – Какво ще правите? Не искате ли да дойдете с мен, или да отидете на някоя друга планета?
– Не! – засмя се Пазачът. – Може би някой ден и аз ще премина през Вратата, но няма да е скоро. Няма какво да търся на друга планета. Погледнете наоколо! Тук имам всичко, от което се нуждая. Имам една стара карта, на която съм си отбелязал, кои места искам да видя. Някой ден ще тръгна на път и ще ги видя, но винаги ще се завръщам у дома. Сигурно, ще посетя прекрасни места, но най-хубавото е, да можеш да се завърнеш. Нали?

Мистичното и йога

Преди около месец в един разговор стана дума за йога. С малка изненада установих, че за повечето хора, йога е нещо отвлечено и пълно с мистика. За повечето хора, йога е свързана със странно изглеждащи гурута от Изток или хора, вързали тялото си на възел по собствено желание. Всичко около тези неща е обвито в мистика, което плаши, но и привлича.
Донякъде тази представа идва от мястото, където се е зародила йога. В миналото се е приемало, че така наречената Западна цивилизация, се е основавала предимно на рационалността. Източните цивилизации, пък са били пример за наблягане на духовното.
Съдейки по днешното състояние на нещата, източните народи са доста по-рационални от Западните. Печелят от всичко, дори от духовното. Не съм сигурен, че и някога не е било така.
От Изток са идвали много учения и религии. Разказвали са се легенди за страни на чудесата и хора надарени с невероятни способности. Разказите на Марко Поло, са карали съвременниците му да го слушат с отворени уста, а и днес са интересно четиво. Само че, някак забравяме, че от изток, наред с мистиката са идвали и стоки. Мистичното е продавало успешно и го прави и днес.
Ако потърсите в нета нещо за йога, ще намерите много малко полезни неща. Повечето сайтове съдържат прекалено много мистика и неща, които са далеч от ежедневието ни и нормалния начин на живот. Други пък рекламират частни школи, но отново полезното е обвито в мистика, която е излишна и вредна. Върши работа за събиране на пари, но ползата е съмнителна.
Наскоро разбрах, че и в нашия град, преди около година е открила врати луксозна школа. Доколкото зная печели добре, защото вместо нещо полезно, йога се е превърнала и в начин за демонстриране на стандарт на живот. Хората гледат обвивката, отвличат се от мистиката и не познават рационалното, което може да се извлече.
Преди години и аз се занимавах с Йога. Не ме е привличала екзотиката. Просто имах нужда от повишаване на гъвкавостта, което да ми е от полза за футбола и борбата. Имах съученици, които можеха да се вържат на възел, без да имат понятие от йога, но заниманията ми помогнаха.
Имах късмет да си купя книгата на Венцеслав Евтимов -Йога. Днес е почти невъзможно да се намери, а за съжаление преди няколко години я дадох на позната и забрави да ми я върне. Книгата е най-доброто практическо ръководство издавано в България. Авторът много точно дава начините да се използва рационалното от системата и се надявам някой ден книгата да се преиздаде отново. Книгата е пълен преглед на Йога и в нея не са спестени и много неща, които могат да ви объркат. Затова ще се опитам да кажа, какво съм научил и кое е полезното. Ако се махне лъскавата обвивка, йога е проста и рационална система от упражнения и дишане. Много хора се заблуждават от снимките на вързаните на възел хора, аскетите замръзнали неподвижно втренчени в пламъка на свещта, безсмислените проповеди или шарлатаните, лежащи на пирони, но това е само излишната част.
За ежедневието на съвременният човек, очистващите процедури също са неприемливи и неприложими. Както казах, единственото нещо от което можем да извлечем полза, са част от техниките за дишане и физическите упражнения.
За да практикувате йога, не ви трябва огромно пространство или специално помещение. Можете спокойно да го правите в къщи и едно одеяло или постелка на земята са достатъчни. Упражненията отнемат не повече от 15-20 минути дневно. Основните пози са лесни и не е нужно да си кълчим езика с оригиналните им наименования. В основата на изпълнението им е удобството на човек и отпускането, а не напрежението. Упражненията се изпълняват до точката, в която няма напрежение и се задържа в нея. Не се гонят рекорди и бързи резултати, а резултатите идват от постоянството. Във всичко това няма и капчица мистика или нещо възвишено, но носи полза.
Намерих част с упражненията от книгата на Венцеслав Евтимов. В нея са описани начина на изпълнение на всяко от основните упражнения, ползите и противопоказанията, а също и дишането.
Колебаех се, дали да не кача някъде файла, но се отказах. Ако съм успял да ви заинтересувам с горните редове, ще изпратя файла на всеки желаещ.


Богат и беден

Преди много години имало едно много бедно царство. Всъщност царството не било бедно. В него имало всичко, от което хората се нуждаели. Земята била плодородна, а хората работливи и упорити.
Само че, били бедни.
Хората били бедни, но пък царете им били много богати. Много от тях натрупали богатства, на които завиждали и царете на много по-големи царства. Богати били царете, но богатството не им стигало и винаги искали още. Не им стигали данъците, с които облагали хората в царството, а всеки ден измисляли нови.
Ако били само царете и данъците, за хората все пак щяла да остава по нещо, но царете имали и хиляди придворни, които също искали да са богати. Крадели безогледно и винаги им се разминавали без наказание.
С годините богатството се натрупало и един ден владетелят на царството се оказал най-богатия човек в света.
Царството станало известно. Започнали да идват много хора, за да видят най-богатия човек на света. Идвали, гледали и цъкали с език, а после си тръгвали.
Царят се надувал, като пуяк, но за хората в царството животът не се променил. Те пак били бедни и едва свързвали двата края. Много от тях избягали в други царства. Други пък останали и се примирили със съдбата си. Трети пък изоставили домовете си и станали разбойници.
Разбойниците обикаляли горите, полята и пътищата на царството. Мразели богатите и където срещнели богат човек без охрана, му взимали всичко. Малко оставяли за себе си, а повечето от ограбеното раздавали на бедните. Нямало голям ефект, защото Царят и придворните бързо прибирали обратно ограбеното, но разбойниците друго не знаели. Царската войска ги преследвала безмилостно, но на мястото на всеки хванат разбойник, се появявал нов.
Един ден до Царят достигнал слух. В царството щял да пристигне Най-богатия човек на земята. Царят дълго се смял, защото знаел, че по-богат от него няма, но слуховете не преставали. Никой не знаел кой е човекът, от къде ще дойде и как е спечелил богатството си, но мълвата се носела навред. Един ден вестоносец донесъл вестта, че най-богатия човек на земята вече е в царството.
Царят не могъл да сдържи любопитството си. Скочил на коня и без да чака охраната си, препуснал да посрещне госта. Не вярвал, че има по-богат човек от него, но искал да се увери с очите си.
Тръгнал Царят, но объркал пътя. Навлязъл дълбоко в една вековна гора и там го заварила нощта. С Луната пристигнали и група разбойници. Пленили Царя и го затворили в една пещера, чакайки деня, когато щели да решат съдбата му.
В пещерата имало и друг човек. На светлината на лоената свещ изглеждал ужасно. Бил със стари скъсани дрехи, а косата и брадата му достигали до земята. Царят все пак се решил да го заговори. Представил се и попитал странника, кой е и от къде идва.
-Аз съм най-богатия човек на земята.- отговорил странникът.- Идвам отдалеч, защото чух за това царство интересни неща.
-Ха-ха-ха!- засмял се Царят.- Сигурно си чул нещо за мен, защото не ти а аз съм най-богатия човек на земята. Чух, че някакъв луд е влязъл в царството и се представя за по-богат от мен, но ако това си ти, значи е лъжа, както и предполагах. Невъзможно е човек, който изглежда като теб, да притежава дори една милионна от моето богатство!
-Да!- отговорил странникът.- Чух, че тук живее един много богат цар, но не дойдох за него тук. Интересно ми беше, как в най-бедното царство на света може да има толкова богат човек. Зная, че всички казват, че си най-богатият човек на света. Зная, колко голямо е богатството ти, но то не представлява нищо, в сравнение с моето. Аз не съм богат с имущество и пари, но имам нещо повече. Прекарал съм години в учене и зная почти всичко на този свят. Това е моето богатство и спрямо него, твоето не струва нищо.
Царят се смял дълго, но странникът не му обърнал повече внимание. Заспал спокойно в очакване на утрото.
На сутринта разбойниците изкарали от пещерата двамата си пленници, но познали Царя. Взели му всичко и изпратили вест до двореца му, с искане за огромен откуп, равен с богатството му. От странника не взели нищо, а го пуснали да си върви по живо, по здраво.
Придворните скоро платили откупа и Царят се върнал в двореца си. Бил бесен, защото не му било останало почти нищо. Изпратил войската си по следите на разбойниците и увеличил двойно данъците, но знаел, че никого повече няма да успее да натрупа такова голямо богатство. Страната била бедна и дори да заграбвал всичко за себе си, никога нямало да бъде най-богатия човек на земята.
Един ден стражата му съобщила, че го търси някакъв странник. Царят нямал желание да вижда никого, но му казали, че странникът се представил, като най-богатия човек на земята.
Срещнали се двамата отново и странникът се усмихнал:
-Видя ли, че бях прав, когато казвах, че съм по-богат от теб. Твоето богатство, ти загуби в един ден и никога няма да си го върнеш. Моето богатство пък раздавам от години и никога няма да намалее. Сега разбра ли, защо съм най-богатият човек на земята?

Боксовата круша

Залата отдавна беше празна, но хлапето не забелязваше това. Присвило ръцете си с огромните ръкавици, дебнеше всяка грешка на въображаемия си противник. Боксираше се със сянката си, но всъщност това не беше неговата сянка. Срещу него беше Големият Шампион и битката беше за златния пояс.
Големият Шампион беше майстор, но хлапето ме му отстъпваше. Пристъпваше бързо и ръката му нанасяше точен удар, а след това отскачаше бързо назад и встрани. Привеждаше се пропускайки свирепите удари и контрираше точно, влагайки в ударите си цялата си сила. Не усещаше умората, не усещаше болката от ударите. Искаше победата и знаеше, че днес е неговия ден.
Атакуваше неуморно и дочака своя миг. Големият Шампион, уморен и замаян отпусна за миг ръце. Дори не видя последния удар, който го повали на земята.
Умората сякаш това беше чакала. Скова ръцете и краката на хлапето. Гърдите трескаво се повдигаха, а сърцето се блъскаше бясно, опитвайки се да излезе навън. После остана само тишината на празната зала и хлапето се върна в нея.
Погледът му се спря на стената с портретите на бившите шампиони. На снимките изглеждаха силни и уверени, но бяха минало. Бяха стари и времето им беше отминало. Някой ден и то щеше да се нареди до тях. Нямаше нищо, което би могло да го спре.
Засмя се, свали ръкавиците и тръгна към душовете. По пътя мина покрай старата боксова круша. Никой не знаеше от кога тя е в залата, а кожата и беше протрита от милионите удари. Минавайки край нея, хлапето внезапно изви тяло и нанесе удар, влагайки цялата сила на тялото си. Тренираше този удар всеки ден и винаги уцелваше целта. Успя и този път, но боксовата круша дори не помръдна, а остра болка проряза рамото му.
Хлапето се сви от болка, но стисна зъби и не отрони дори звук.
-Боли нали?- засмя се злорадо боксовата круша.
-Боли!- призна хлапето и сълзите, едва дочакали признанието, рукнаха по лицето му.
-Ще мине! Не е счупена, но ще трябва да починеш някой ден.
-Не може!- възкликна хлапето.- Ще пропадне цялата подготовка. Ще пропусна състезанието, а не трябва.
-Защо не трябва?- попита боксовата круша.
-Защото имам планове! Трябва да стана шампион! Направил съм планове и всеки ден е от значение. Болката и умората не са по-силни от мен. Не може да ме спре една стара боксова круша.
-Мога! Мога да те спра. Виждаш ли шампионите на стената? Побеждавала съм всеки от тях.
-Глупости!- засмя се хлапето.- Ти си само чучело за бой. Не можеш да се сравняваш дори с мен.
-Не мога ли? Защо? С какво си по-добър от мен?
-С какво ли? Нима си толкова глупава, че не разбираш? Това е бокс, а не игра. Важни са ударите, които нанасяш на противника, а не можеш да удариш дори стена.
-Наистина ли? -засмя се боксовата круша.- Значи било толкова лесно? Удряш силно и си победител, а който ме може или не иска да понася удари е обречен. Ако мислиш така, никога няма да бъдеш победител. Може и да станеш някой ден шампион, но победител никога.
-Че каква е разликата?
-Виж снимките на шампионите. Побеждавала съм всеки от тях, без да нанеса нито един удар. Блъскали са ме по цял ден, но никой от тях не ме е побеждавал. Винаги са отстъпвали осъзнали, че са по-слаби от мен. Защото те бяха майстори на удрянето, но аз можех да понасям ударите. Ако не можеш това си загубил боя още преди да е започнал. Има и нещо друго. Някои от тези на стената го разбраха и станаха на свой ред победители. Не само на ринга, а и в живота. От ударите страдат тези, които ги получават, но и тези, които ги нанасят. Затова не е важен броят на нанесените удари, не е важна и силата им. Важното е да съхраниш своите сили, за да устоиш на чуждите удари. Разбра ли?
-Мисля, че да.- отговори тихо хлапето.- Ще пропусна състезанието. Ще почина колкото трябва. След това обаче, ще се върна отново. Ще тренирам всеки ден с теб, но не както досега. Ще помня винаги, че не е най-важно да удряш силно, за да победиш. Ти ще ми помогнеш, нали?
-Ще ти помогна.- отговори боксовата круша.- Ще стане бавно, но съм сигурна, че ще си търпелив. Ще те науча, как да станеш шампион.
-Не!- възкликна хлапето.- Искам да ме научиш, как си става победител. Как да понасям чуждите удари и да им устоявам. Другото ще дойде само.

За пролетта

За пролетта ще ти разкажа днес.
За пролетта с кокичетата бели.
За пролетта завърнала се днес
и песента ѝ във капчуците.

Пристигна с изгрева на пръсти,
усмихна се и каза: Тук съм!
Разходи се по улиците пусти
и ги помете с пролетния вятър.

Погали със коси гората,
разпукна в бяло всички пъпки,
танцува бавно по тревата,
припомняйки си стари стъпки.

Изтупа от снега поляните,
накичи с цвят, където свари.
Почука тихо по прозорците
и всеки слънчев лъч погали.

Помаха весело на птиците,
завърнали се у дома.
Припя им в такт със песните,
прогонвайки студа.

Пристигна с изгрева на пръсти,
усмихна се и каза: Тук съм!
Разходи се по улиците пусти
и ги помете с пролетния вятър.

Щастливата кокошка

Някога преди много години, в едно малко царство, живеел един цар, който много обичал яйца. Толкова обичал яйцата, че ги предпочитал пред всяко друго ядене. Хапвал яйца сутрин на закуска, хапвал яйца и на обяд, а и вечерята не минавала без любимите яйца. Обичал яйцата приготвени по всякакъв начин, а готвачът му всеки ден измислял нови рецепти.
Всъщност приказката не е за яйцата, а за щастието. Защото Царят, който обичал да яде яйца, не бил щастлив. Не знаел причината за това, но дори не си спомнял, кога за последен път изпитал щастие.
Царят си имал всичко. Имал си хубаво царство, хубава царица, хубави и добри деца. Имал прекрасен палат с красива градина и големи гори, където се отдавал на втората си любов- лова.
Царят нямало и от какво да се оплаква. Нямал врагове, здравето му било цветущо, а пък народът в царството бил кротък и покорен.
Всичко било наред, но Царят не бил щастлив. Дълго време не казвал на никого и се стараел да не личи, но накрая попитал съветниците си, защо е така. Съветниците свили рамене и казали, че няма причина. Всичко било наред и ако Царят не бил щастлив, причината можела да бъде само в някоя непозната болест.
Царят изпратил да повикат всички лекари в царството. Обещал богато възнаграждение на този, който му каже от какво е болен и каква е причината за да не е щастлив. Лекарите дълго се съветвали и допитвали до старите книги и накрая установили причината. Причината била в любимите яйца на Царя. Всъщност не в самите яйца или огромните количества, в които ги хапвал Царя, а в кокошките, които снасяли яйцата. Те не били щастливи и предавали с яйцата си, нещастието си на Царя.
Лекарите предписали и лекарство. За да бъде щастлив, Царят трябвало да яде само яйца от щастливи кокошки. Само че, никой не знаел къде може да се намери щастлива кокошка и дали кокошките, въобще могат да изпитват щастие.
Царят събрал отново съветниците си. Трябвало или да намери щастлива кокошка, или да се откаже от любимата си храна. Само че, да престане да яде яйца, било немислимо. Затова Царят наредил на съветниците си, в срок от една седмица да му намерят щастлива кокошка.
Съветниците се стреснали, но не посмели да обяснят, че такова нещо няма. Никой не искал да изпита гнева на Царя и затова, съветниците се втурнали да обикалят царството, в търсене на щастлива кокошка.
Имали късмет и в края на дадения срок, успели да намерят.
В царството по чудо живеела една особена кокошка. Всъщност тя не била щастлива кокошка. Просто била една много чувствителна кокошка, която можела да бъде радостна, когато и е хубаво и тъжна, когото и е лошо. Толкова била чувствителна, че това направило впечатление дори и на стопаните ѝ. Без да се колебаят стопаните на кокошката я продали на съветниците на Царя и не се сетили никога повече за нея.
Съветниците завели кокошката в двореца. Направили ѝ прекрасен дом, осигурили ѝ най-добрата храна и дори назначили двама слуги, които не се отлъчвали ден и нощ от нея, изпълнявайки всичките ѝ желания.
Кокошката бързо свикнала с лукса и започнала да снася яйце след яйце. Дори не знаела, че снася не обикновени, а щастливи яйца, но Царят опитвайки от тях, се почувствал щастлив. Наградил богато съветниците си и всички заживели щастливо.
Само че, един утрин не донесли на Царя любимите му яйца. Съветниците пребледнели обяснили, че кокошката внезапно починала. Втурнали се из цялото царство, за да търсят друга щастлива кокошка, но никога повече не намерили.
Така Царят никога повече не изпитал щастие. Опитвал яйца от хиляди кокошки, дори такива докарани му от другия край на света, но след тях нямало щастливи. Дори за седмица спрял да яде яйца, но щастието не се върнало. Тогава Царят се примирил и заживял както преди. Съветниците го убедили, че не му трябва щастие, след като си имал всичко останало.
Всъщност съветниците излъгали малко Царя. Кокошката не била мъртва. Просто един ден спряла да снася яйца. Не било от храната, водата или грижите. Причината била друга.
Един ден кокошката се заслушала в разговора на двамата слуги, които се грижели за нея. В началото те се оплаквали от своя живот, после разказали един на друг за семействата си. След това продължили със съседите и картината на живота в малкото царство, която описали, хич не била розова. Царят наистина си има всичко необходимо, за да бъде щастлив, но не било така за поданиците му.
Кокошката не била много умна, но както казах била с чувствителна душа. Разстроила се от чутото и спряла да снася щастливи яйца. Не помогнали нито грижите, нито храната, нито заплахите. Глупава кокошка била и не разбирала от дума.
А приказката не е за яйцата и за щастието. Не е и за глупавата кокошка. Тя е просто измислена история, която дори не се е случила. Дори в приказките не се случват такива неща.

За седмицата, пролетта и планината

Не помня скоро да съм имал по-тежка седмица. Вече уж приключи, защото почивните дни са само мои и рядко нещо успява да ги развали. Не зная дали ще успея този път. Иска ми се, да върна настроението и енергията си, но....
Щях да съм сигурен, че ще успея, ако причините беше в работата или в пролетната умора. Само че, причините са в хората. Започвам да се заглеждам все повече в ежедневните им постъпки и за пореден път, се убеждавам, че никога няма да ги разбера. Не говоря за ежедневните рутинни неща, а тези, чрез които комуникираме един с друг.
Винаги съм се опитвал, да спазвам моите правила, добри или лоши, но основани на това да помня, че срещу мен стои Човек. А във всеки Човек, доброто го има повече от лошото. Все още го вярвам, но напоследък обратните примери станаха прекалено много.
Днес все пак е почивен ден, времето е топло, а хората усмихнати. Пролетта е някъде наблизо, но по нашия край за нея напомнят само пеещите денонощно капчуци. При нас все още снегът е покрил всичко и ще остане още дълго. Малко завиждам на познатите, които споделят снимки със свежа зеленина и дори цветя. Тук планината ще държи студа още поне месец, а когато дойде, по другите краища на страната, ще са забравили вече за нея.
В петък на обедната почивка се качих на покрива на сградата, в която работя. Исках да направя снимки на планината и се надявах, че хубавото време и гледка, ще успее да ме разсее поне малко. Така и стана, но снимките ме разочароваха. Светлината беше прекалено силна, а и за пореден път установих нещо интересно. Колкото повече се приближавам до планината, толкова повече, тя се отдръпва и бяга. Става въпрос за фотографиите, а не за човешкото око. То е съвършен инструмент, който рядко оценяваме. Само че не мога да предам това, което виждам, а докато успея да повторя снимките при по-подходяща светлина ще трябва да се задоволите с тези.






Леки и спокойни почивни дни!

Демоните

В третата година от царуването на цар Ипу, много беди се стовариха на царството ни.
От Изток навлязоха конници, прилични на дяволи. Опожариха градовете, селата и отвлякоха много хора в робство.
От Север, по морето дойдоха изроди с човешки тела и глави на животни. Жадни за кръв и злато, не подминаха нито едно пристанище и нито един кораб.
От Юг с керван търговци, пристигна невиждан мор. Не пощади нито животните, нито хората и на десет, един оцеля.
От Изток удари пустинният вятър и затрупа цялата страна с пясък, три педи дълбок. Не остана ни шепа земя годна за сеитба, ни извор незатлачен.
Отчаяха се хората и загубиха човешкото в себе си. Не почитаха нито Боговете, нито Царете или другите хора, нито земята си. Гладни тълпи се скитаха боси по напуканата от сушата земя и се хранеха само с тръни. Ако срещнеха пътник се нахвърляха, като диви зверове върху него и нямаха милост към никого.
Градовете затвориха портите и не пускаха никого, но дори в тях животът струваше по-малко от медна пара или шепа зърно. Дори в Царския палат имаше хора, които умираха от глад, а водата се раздаваше по десет глътки на глава и нямаше значение главата царска ли беше или на просяк.
Тогава една нощ небето се отвори и пристигнаха Демоните. Пристигнаха на колесници без колела и коне, които летяха в небето, ревящи като гладни лъвове и оставяха огнени дири след себе си.
Хората се уплашиха. Потърсиха опора в старите пророчества, но не намериха диря. Допитаха се до звездите, но и там не беше записано нищо. Помолиха Боговете, древни и нови за съвет, но Боговете мълчаха.
Скриха се хората по домовете си. Затвориха плътно врати и прозорци, но ревът на колесниците се чуваше навсякъде. Демоните летяха в небето денем и нощем, кръстосвайки цялата страна. Понякога се спускаха на земята, а където кацаха, земя и скали се разтапяха от огъня.
Измина седмица, а Демоните не си отиваха. Тогава хората решиха да посрещнат съдбата си, каквато е била записана. Излязоха от къщите и се предадоха в ръцете на Демоните. Паднаха по очи и молеха за милост.
Тогава Демоните отидоха при хората. Слязоха от колесниците и приближиха към хората. Нямаха крака, но се движеха. Нямаха очи но виждаха. Нямаха лица, но се различаваха помежду си. Нямаха уста, но заговориха на хората без думи.
Заговориха на хората и след това го поведоха към крепостните порти. А когато портите се отвориха, хората загубиха и ума и дума.
Навред пясъкът беше изчезнал, а полята бяха свежи и засети със жито. Тълпите от хора зверове, се бяха укротили, като агънца и не виеха с животински гласове, а пееха химни за възхвала. Нямаше я вече ни болестта, нито варварите дето рушаха Царството.
Тогава хората отново паднаха по очи и възхвалиха новите Богове, но Демоните ги вдигнаха на крака. И не бяха те Богове, а Учители даващи знанието си на всеки.
Промени се Царството и хората научиха много от Демоните. Настъпиха години на мир и благоденствие и всички бяха доволни.
Уви, не всички... Царят и неговите велможи мразеха Демоните. Защото Демоните даваха знание на всеки по равно и не деляха хората.
Събра Царят велможите си, за да измислят как да изгонят Демоните. Не му трябваше знание и благоденствие, което е за всички. Мислиха цял месец, но не измислиха нищо, защото Демоните бяха могъщи и нямаха слаби места.
Тогава Царят се допита до един отшелник, дето живееше сам в пещера сред пустинята. А отшелникът му каза:
– Има три неща на този свят, дето могат да разрушат всичко. Красива жена, голямо богатство и голяма гордост.
И тогава Царят изпрати при Демоните дъщеря си, а тя беше красавица, пред която и камъните се разпукваха, но не успя тя да покори Демоните.
Тогава Царят събра всичкото си богатство, а то беше равно на цели хиляда таланта. Събра го на едно място и го предложи на един от Демоните. Само че, демонът не се впечатли, а на следващия ден цялата столица беше покрита със злато. И стените и портите бяха от злато, а къщите също. Дори и улиците бяха покрити със златни павета и всеки имаше толкова злато, колкото желаеше.
Не се отчая Царят, а изпрати велможите си при най-малкия от Демоните. И те хвалеха Демона ден и нощ. Наричаха го Велик и равен с Боговете и хвалеха всичко, което правеше. И се възгордя Демонът, а велможите един ден му казаха, че другите Демони му завиждат и са се наговорили да го убият.
Тогава Демонът се разгневи. В една тъмна нощ вдигна колесницата си в небето и с огън и жупел унищожи побратимите си. Не остана нищо нито от Демоните, нито от колесниците им.
А на сутринта Демонът осъзна, какво беше направил и се разгневи на хората. Вдигна колесницата си и разруши всичко, което Демоните бяха дали на хората. После полетя срещу Слънцето и никой не го видя повече.
А в Царството се върнаха и варварите, и болестите и пустинята отново настъпи. Хората загубиха човешкото и отново заживяха като зверове, загубили всичко, което бяха получили. Дори знанията загубиха, защото всеки ги пазеше за себе си.
Тогава реших да запиша какво се случи, защото утре няма да ме има. Няма да има нито мен, нито Царете, нито хората които живеят днес, а идващите след нас трябва да го знаят. Защото Демоните няма да се върнат никога повече, но Царе ще има винаги.

Последната битка за Вселената

Стоеше неподвижен в центъра на огромната зала и очите му не се откъсваха от огромния екран на една от стените ѝ. Екранът беше тъмен с изключение на три малки светли точки в горния му ляв ъгъл. Някога бяха хиляди, но една по една угасваха, а днес щяха да изчезнат и последните.
Усмихна се и си спомни началото. Отдавна никой не го помнеше, защото беше преди милиони години, а никое живо същество, не живееше толкова дълго. Никое освен него, но той беше различен.
Създаден беше в малка лаборатория, където вложиха в него всичко, което тогава знаеха и можеха. Създателите му нямаха представа, какво ще се получи, но той не остана дълго при тях. Беше надарен с интелект, който се развиваше всяка секунда и нямаше ограничения. Направиха му и тяло, слабо и нетрайно, което по-късно замени със създадено от него. Всъщност не се нуждаеше от тяло, но без него околните трудно го възприемаха. Всъщност дори с тяло, го гледаха с учудване, но и с пренебрежение, защото не предполагаха на какво е способен.
Спомни си с усмивка, изненаданите физиономии на създателите си, в мига преди да ги унищожи. Бяха свършили работата си и повече не му бяха нужни.
Унищожението му харесваше и не се колебаеше никога, но повече му харесваше страха и да пречупва волята на другите. Ставаше все по-добър и скоро планетата му стана тясна. Тогава пожела цялата Вселена. Знаеше, че ще отнеме много време, но той го имаше.
Звездните му флотилии завладяваха планета след планета. Понякога срещаха съпротива, но това само го забавляваше. Унищожаваше без милост непокорните за назидание на бъдещите противници.
Не се месеше в делата на завладените планети. Достатъчно му беше само да се подчиняват и страхуват от него, но с годините това започна да му става скучно.
Мечтаеше, някой ден да се изправи срещу достоен противник. Противник, който имаше неговия интелект и сили, но Вселената се оказа малка, за да открие такъв.
Днес флотилията му щеше да унищожи последните три свободни планети. Не очакваше съпротива, защото на тях нямаше живот. Бяха просто три каменни скали, обикалящи около отдавна изгаснала звезда.
Стоеше неподвижно от часове и очите му не се откъсваха от екрана. В този миг не мислеше за трите планети, а за бъдещето си. Скучно и без надежда, някой ден да срещне достоен противник.
Светлините примигнаха плахо и угаснаха. Всичко беше свършило и Вселената беше негова. Само че, не усети радост, а разочарование и гняв, че някой го беше измамил.
В този миг, някъде далеч по коридорите се чу силен шум. През дебелите стени се чуваше стрелба, взривове и викове на изненада, болка и страх.
Слушаше без да изпита нищо. Най-вероятно беше поредният придворен глупак, повел други глупаци с надежда, да се възкачи на императорския трон. Дори не се ядоса, но не искаше да остава повече в тъмната зала и разтвори широко вратите.
От коридора нахлуха облаци дим и прах , а заедно с тях връхлетя и началникът на стражата. По петите го следваше разчорлена стара жена с дълъг гърбав нос, която го налагаше с проскубана метла.
Началникът на стражата се опита да се скрие в краката на Императора, но той го срита с отвращение.
-Какво е това?
-Това, Ваше Величество, е много древен уред за почистване.-отговори началникът на стражата.
-Зная, Глупако! Зная какво е метла и помня времето, когато се използваха. Питам, какво прави Баба Яга тук? Как една детска фантазия, която дори не съществува е преминала през охраната?
-През южния порт влязоха, Ваше Величество. Беше затворен, но те преминаха през стените. Опитахме всичко, но нищо не може да ги спре или убие. Всичките ми воини са изпепелени или превърнати в камъни.
-Те ли? Значи не е само вещицата?- възкликна Императорът.- Трябваше да се досетя сам.
Погледна към входа и ги видя. Там бяха всички. Ламята с трите глави, жабокът Принц, седемте джуджета и феята Орисница. Стояха и гневните им погледи не се откъсваха от него.
-Къде е Принцесата!- жабокът Принц.- Казвай, къде си я скрил! Ако не ме целуне, ще си остана завинаги зелен и грозен.
-Ти и като принц, няма да си по-красив.- засмя се Императорът.
-Къде е Принцесата?- изръмжа Ламята.- Казвай, докато не съм се разсърдила!
-Ами разсърди се!- ядоса се Императорът.- Нито ме интересува глупавата ви принцеса, нито измисления ви свят. Живейте си в него и не се мяркайте наоколо, защото ще ви смажа! Вълнуват ме по-важни неща, а не някаква принцеса.
-Само че, тя изчезна, когато се появи ти.-размаха метлата Баба Яга.- Изчезна, когато започна да покоряваш планета след планета, сеейки страх в душите на хората. Страхът убива фантазията, убива и нашия свят. Ти и само ти, си отговорен за това и ще си платиш!
Императорът се засмя. Не обичаше смеха и не се беше смял от години, а днес не му беше до смях. Искаше да остане сам, но малката групичка нямаше намерение да се маха. Прехвърли през главата си хиляди начини, как да ги унищожи и усмивката му замръзна. Осъзна, че не можеше. Те не бяха истински, но бяха по-живи отколкото милиардите същества на покорените планети. Нямаше как да ги накара да се страхуват, нямаше как да ги затвори или убие. Погледна малката групичка и за първи път изпита страх. Беше покорил Вселената, но всъщност до този момент не беше влизал в истинска битка. Битка за всичко или нищо. Събра всичките си сили и пристъпи към натрапниците....

Когато димът се разпръсна в залата нямаше никого. Беше тъмно и тихо, но нещо се случваше. На огромния екран на стената се появи една светла точка. Примигна и угасна, но след нея се появи друга. След нея още една и още една....
Екранът вече не беше тъмен. Светлините примигваха, проблясваха ярко или угасваха, но с всеки миг ставаха все повече и повече. Там някъде в безкрая се водеше последната битка за Вселената.

Синьо небе

Стояха на брега на морето и топлият вятър галеше кожата им. Над тях в небето пулсираха и се гонеха две светли кълба. Едното бледо червено, а другото яркосиньо. Сливаха се и се разделяха, спускаха се почти до морската повърхност или се издигаха, докато се превръщаха в светещи точки. Лъчите им рисуваха чудни картини по изкуствените облаци, следвайки ритъма на популярна мелодия.
Мелодията приключи и кълбетата внезапно изчезнаха. Небето се оцвети в светъл кехлибарен цвят, а вълните станаха изумруденозелени.
-Красив изгрев!- усмихна се Ник.
-Красив е, но изчакай до другата седмица. Изгревът, който подготвяме с Еси, ще е най-доброто, което това място е виждало.
Ерик хвърли наметалото си и се втурна към водата. Ник го последва, но въпреки усилията си, изостана още след първите метри.
-Ако не е голяма тайна, каква е идеята ви за изгрева? - попита Ник, когато излязоха от водата. -Дано е оригинална, защото през последната година, дори не си правят труда да създават нови. Взимат от архива и ги пипват малко, като най-често развалят първоначалната идея.
-Ще бъде нещо ново и същевременно старо, като света. - засмя се Ерик.- Идеята е на Еси. Разбираш ли, тя е решила да се занимава с история. Изровила е куп неща за Земята. Вчера гледахме един истински залез. Имали са централна звезда и тя е създавала изгревите там.
В началото мислех, че това е скучно, но не можеш да си представиш, колко различни са били всъщност. Ще се опитаме да накараме синтезатора, да повтори един от тези изгреви. Всъщност това ще е началото. Мисля да помогна на Еси при проучване на историята ни.
-Проявяваш странен интерес.- ухили се Ник.- Най-обещаващият млад физик, си губи времето с Историята. Че нея всички я знаят. Имам съмнения, че причината е в Еси, а не в историята.
-Еси е невероятна! -усмихна се Ерик.- Прав си, че тя е причината, но след като започнах, научих много неща. Не е толкова просто, както изглежда. Всъщност, какво знаеш за историята?
-Каквото всички. Древните са били на ръба да унищожат Земята и себе си. Тогава Съветът е направил този кораб. Нужни били всички останали ресурси на Планетата, но успели в последния момент. Натоварили хората и потеглили.
В началото се движели бавно и докато напуснат своята планетна система се сменили две поколения. След това попаднали на Демоните. Всъщност Демоните ги намерили. Превзели кораба, убили много от хората и си тръгнали внезапно, както били дошли. Само че, забравили едно от Кълбата.
Останалите хора успели да разгадаят силата на Кълбото. Открили природни закони, различни от тези, които познавали. Използвали ги и превърнали кораба в това, което е днес. Вече можели да пътуват по-бързо от светлината и посетили много планети, но нито една не им харесала. Били враждебни и уязвими, а на кораба имали всичко.
-Това го зная и аз. Само че, не говоря за Историята, а за историята. За това, което се е случило преди да напуснем Земята. Еси е намерила много неща. Не разбирам всичко, но вчера тя ми цитира една мисъл на древните: „Който не познава историята си, е осъден да я преживее отново.“.
-Не разбирам.- замисли се Ник.- Какво толкова трябва да знаем? Историята никога не се променя. Каквото е било вчера, такова е днес и ще бъде утре. Онова време, преди да дойдем на кораба, не засяга никого днес. Тръгнали сме навреме и сме оставили лошото там.
-Може би си прав, но Еси каза друго. Каза, че онова там в миналото е част от нас, дори да не го разбираме. Всъщност тя може да го обясни по-добре от мен. За днес е изровила филм от последните дни преди отпътуването. Искаш ли да го видиш?
-Не! Ще пропусна семинара по математика и само ще ви преча.
-Глупости! Няма да пречиш на никого, а със сигурност ще научиш повече нови неща, отколкото на семинара.
-Еси от къде е изровила тези неща? Мислех, че достъпа е забранен.
-Не е и никога не е бил. Аз също мислех така, но архивът винаги е бил на четвърто ниво в библиотеката. Просто никой не се интересува от него. Дори новите роботи не знаят, какво има в тази секция.
-Закъсняхте!- посрещна ги Еси. - Чакам ви от час. Днес няма да гледаме филма. Открих нещо по-интересно. Знаете ли какво има в центъра на кораба ни?
-Предполагам, че долу има някакви складове.- опита късмета си и Ник.
-Нещо такова, но не съвсем. Там е старият кораб. Мястото където живеем сега е надстроено по-късно, върху него. Според един от документите тук, когато хората са напускали Земята, са си мечтаели един ден да се завърнат на нея. Малко преди кризата са открили тунелите в пространството, които използваме и днес. Ние знаем как да ги откриваме в пространството, но тогава ни са нямали тази възможност. Не пише как, но хората са успели да създадат такъв тунел. Единият му край е бил на самата планета, а другият е на този кораб.
-Значи....- замисли се Ник.- Значи, ако това е вярно, винаги можем да се върнем на Земята?
-Можем, но дали си струва? - махна с ръка Ерик.-Какво ще намерим там? Мисля, че трябва да уведомим Съвета. Те ще решат какво да направим, но ми се иска да участвам в проучването на този тунел. Странно, как досега никой не го е направил. Може би книгата лъже?
-Може би, но преди да кажем на някого, искам да проверя.- скочи Еси.- идвате ли?
Дълго се спускаха по шахтите. Транспортната система не работеше на долните нива, а маркировката често липсваше. Почистващите роботи не слизаха тук и пода беше покрит с дебел слой прах. На места коридорите бяха преградени от хаотично струпани сандъци и се налагаше да търсят други пътища.
Когато достигнаха мястото, гледката ги накара да затаят дъх. Осветен от бледа светлина старият кораб сякаш висеше в огромен прозрачен балон. Погледите им не можеха да видят всичко, но от учебните филми познаваха всяка линия на корпуса му. Само че, във филмите той изглеждаше величествен и лъскав, а днес беше развалина. По корпуса му се виждаха хиляди пробойни и се виждаха детайли от вътрешността.
-Няма начин тук да има никакъв тунел.- възкликна Ерик.- Дори да има няма никакъв начин да стигнем до кораба. Освен ако не можем да летим. Хайде да се връщаме.
-Добре.- въздъхна Еси.
Приближи се до стъкления корпус и протегна ръка, за да избърше праха от него. Тогава светлината угасна и усетиха, че се носят във въздуха. Усетиха силен удар и всичко свърши.

Стояха на брега на морето и потръпваха от хладният вятър. На хоризонта се появи бледо червено сияние. Започваше изгревът.
-Сигурно няма начин да си тръгнем от тук. - каза Ерик.
-Няма!- отвърна Еси.- А защо трябва да си тръгваме?
-Ами ако Демоните не са си отишли, а са използвали тунела и са дошли тук?- попита Ник.
-Ще се справим!- засмя се Еси.
Свали наметалото си и се втурна към морето. Пясъкът драскаше стъпалата и, а студът на водата и подейства като шок и спря за миг. Покрай нея бясно блъскайки водата с ръце и крака, преминаха Ерик и Ник, но тя не им обърна внимание. Отпусна се по гръб и се загледа в небето.
Слънцето вече беше над хоризонта. Червеното на изгрева угасваше, заменено от синия цвят на морето. Небето също беше синьо, с най-красивия син цвят, който беше виждала. Синьо море, синьо небе и между тях слънцето. Топлещо, но с изгарящи кожата лъчи.
Синьо море, синьо небе и между тях слънцето. Всеки ден еднакво, но и различно.

Първи контакт

Телевизорът в хола гърмеше, но бай Иван имаше други грижи. За разлика от женската част на семейството, вперила очи в екрана, събитието не го впечатляваше.
На Земята бил дошъл извънземен. Голяма работа! Ако поне беше някой страшен нашественик, Бай Иван може би щеше да му обърне малко внимание. Само че, извънземното беше зелена топка, една педя широка. Грозна, безпомощна и безполезна топка.
-Ела тук, де!- повика го жена му.- Дават директно от Белия дом. Онова зеленото, когато дошло, направо там кацнало. Американците се опитали да го скрият, но то отказало да отговоря на въпросите им. Проговорило едва пред представители на цялото човечество. Твърди, че е беззащитно, няма лоши намерения и скрити оръжия. Било дошло на Земята, като пратеник на добра воля. Искало само да ни каже, че не сме сами във Вселената и тя не е страшно място. Когато станем готови, щели да ни приемат в тяхното общество. Ама не дават помощ дяволите. Основното им правило било за ненамеса в работите на другите. Че за какво ни са тогава? Кажи нещо, де?
-Престани да викаш! Чух всичко вече хиляда пъти.- ядоса се бай Иван. - Тъпото извънземно хич не ме интересува.
-Ох! Да не те кастрил пак шефът ти? Я чакай да нарежа салатката и да ти налея една ракийка. Хич не му се връзвай на този!
-Не искам ракийка!- изръмжа бай Иван.
-Не искаш ли? Да не си болен?
-Не бе, жена! Нито съм болен, нито с шефа имам проблеми. Няма да седна да се ядосвам за такива дреболии. Луканката я няма бе, жена! Вчера я гледах провесена на тавана и не се сдържах, та си резнах едно резенче. Днес я няма. Няма я, бе!
Колко тичане стоварих, докато намеря младо конче, колко пазарлък беше да сваля цената, само аз си зная. В тази луканка вложих целия си майсторлък, а знаеш, че като моята луканка няма никъде.
Да, ама днес я няма. Ако хвана този дето я е откраднал, ще му одера кожата от бой. Първо мислех, че е съседът. Знаеш как обича да ми прави мръсно. Да, но от три дни не си е в къщи. Щях да река, че е някоя котка, ама не е. В цялата махала една не остана, откак гръмнах белия котарак на бабата. Да е птица пък, ще вземе парче или две, а няма да отмъкне цялата луканка.
-Успокой се, миличък! Ще направиш пак луканка. Ето ти сега ракийката и ела да гледаме телевизия.
-Не ти искам ракийката!- ядоса се бай Иван.- Такава луканка няма да мога да направя никога повече. Само да пипна крадеца!
-Тате!- влетя дъщеря му. - По телевизията казаха, че извънземното ще обиколи целия свят. Искало да се срещне с колкото се може повече хора. Когато направили маршрута, то пожелало да дойде първо в нашата страна. Другата седмица ще е в нашия град. Ще го видя на живо и ще си взема автограф. Искам и ти да дойдеш, за да ме снимаш с Извънземното.
Бай Иван изръмжа, но знаеше, че няма начин да се измъкне. Пък и детето беше добро и заслужаваше всякакви жертви.
След седмица, бай Иван, подстриган и обръснат, чакаше с фотоапарат в ръце появата на важния гост. Точно по обяд колона от лимузини спря на площада пред кметството. Следваха ги колите на вестници и телевизии, а един хеликоптер, заснемаше събитието от въздуха.
От лимузините излязоха куп важни особи, които бай Иван беше виждал само по новините. Сред тях Извънземното едва се виждаше, но хората полудяха от възторг.
Извънземното изостави важните особи и се понесе във въздуха сред хората. Беше кротко и любезно. Раздаде много автографи и търпеливо заставаше където искаха, за да се снимат с него. Бай Иван направи хубави снимки и поиска да си тръгне, но дъщеря му се заинати да останат до края.
Последваха речи от официалните лица, от които бай Иван нито чу нещо, нито разбра, а накрая дадоха думата на Извънземното.
То застана през микрофоните и гласът му, тих и мелодичен се понесе над смълчаните хора:
-Днес е един велик ден от великото време, в което живеете. Може би, не всички разбирате важността на това, което се случва. Не разбирате, че Първият контакт, ще отвори пред вас нови възможности. Ще освободи мечтите ви и ще ви даде вяра в собствените сили. Вие имате потенциала, да се превърнете във велика звездна раса и това зависи само от вас самите.
Може би, много от вас се чудят, защо днес съм тук. Тук в тази малка страна и това малко градче, които никой не знае. Тук съм, защото аз пожелах, това да е сред първите места, които да посетя. Пожелах това по две причини.
Първо, вярвам, че хората живеещи тук са същите, като хората в огромните ви мегаполиси.
Второ, с това място ме свързва една сантиментална случка. Всъщност корабът ми не се приземи в двора на Белия дом. Обърках координатите и кацнах в един двор недалеч от тук. Беше нощ и никой не забеляза това, но това градче е истинското място на Първия контакт.
Хората избухнаха в аплодисменти и Извънземното дълго чака да настъпи отново тишина. Покашля се и продължи речта си:
-Има още нещо, свързано с това място. Вече всички знаете, че нашата политика, е основана на абсолютна физическа ненамеса на посетените планети. С това място тук, обаче ме свързва едно нарушение на тези правила. Използвам случая, да поискам официално извинение от местните хора.
Когато кацнах, видях нещо, което не бях виждал на друга планета. Бордовият компютър ми обясни, че това е храна, което ме изуми. Ние отдавна не се нуждаем от храна, поне не такава, каквато вие използвате, но се изкуших и я опитах. Исках да опитам само едно малко парче, но се разсеях и изядох цялата. Моля ви за извинение!
Настана тишина, а после една едра фигура се втурна напред. Не можеха да я спрат нито загражденията, нито охраната.
-Ти ли си бил, бе! Ти ли, маймуно зелена! Ще ти одера кожицата извънземна! Ще ми крадеш луканката, а! Моята луканчица, ще крадеш! На ти! На! На! На!

Конкурсът завърши

Вчера завърши конкурсът за фантастичен разказ в памет на Агоп Мелконян. Резултатите са обявени, а организаторите от Сборище на трабадури, журито и участниците вече са си отдъхнали.


След участниците беше и моя милост. Предполагам, че съм от първите, изпратили разказче, а и се опитах да споделя за конкурса навсякъде, където имах възможност.
Това беше първия конкурс, в който участвах. Защо го направих ли? Защо участвах и защо разпространих новината?
На първо място, защото фантастиката е любимия ми жанр. Има хора, които не разбират това, но фантастиката за мен не е нещо отвлечено. Тя е част от ежедневието ни, част от самите нас. В комбинация с фантазията на всеки отделен човек, тя е отражение на мечтите ни, желанията и дори ежедневието ни. Човек просто трябва да вдигне глава и отвори очите си, за да я види, дори в ежедневните неща. Фантастиката е единствения жанр, в който абсолютно всеки човек може да намери нещо, което да му е интересно.
Втората причина да се включа е, че такива конкурси са полезни с всичките им недостатъци. Това е възможност без ограничения за българските автори да се покажат на светло. Колкото и да говорим, че днес има хиляди възможности за това, спрямо българските автори отношението на издателства е негативно. Причината не е, че нямаме добри и дори талантливи автори, а че днес писаното слово се е превърнало в стока. Важна е рекламата и възможността за продажби, а не съдържанието.
Ще излъжа, ако кажа, че когато реших да участвам, не съм желал да спечеля. Да, победата е хубаво нещо, но самото участие ми даде нещо повече от нея. За трите вечери, които отделих за написване и подготовка на материала научих достатъчно, за да кажа, че си струваше. Не съм от наградените, но спечелих нещо за себе си.
Имаше и още една причина, за да участвам, но нея осъзнах по-късно. Предполагам, че дяволчето в мен е искало да вгорчи живота на журито. Преглеждането на множество ръкописи, не е лесна работа, но пък нали не е на мой гръб : ).
Но нека все пак да започна и с описанието на самото мое участие.
В момента, когато реших да участвам, едно разказче кацна услужливо в главата ми и пръстите ми се понесоха по клавиатурата. Не спрях докато не сложих точката след цели пет страници. Само че,....
Само че, се получи прекалено дълго. Изискването беше за не повече от хиляда думи или 7200 знака. Почувствах се глупаво. Спомних си една история от далечното минало.
Историята е свързана с престоя ми в родната казарма и кандидатстудентските изпити. Исках да кандидатствам с химия, а времето за учене беше оскъдно. Ротният ми командир беше едно недоразумение, за което не искам да си спомням. Направи всичко възможно, не само аз, а и другите желаещи да кандидатстват, да не го направят. Все пак всички успяха да изкарат добри оценки на основните изпити, но нещата не свършиха до тук. Тогава трябваше задължително да се явяваме и на още един изпит, включващ боза от философия, политикономика и история на БКП. Беше без оценка, само с да или не, но не-то те изхвърляше от класирането.
Нощта преди този изпит прекарах без сън, като дежурен на портала, а в 6 часа сутринта едва успях да хвана влака за София. Темата беше лесна- За прерастване на количествените натрупвания в качествени изменения. Започнах да пиша, като дадох пример с класическия пример за житната нива. Тук спомените ми се губят за повече от час, но очевидно не съм спрял да пиша, защото когато разбрах какво правя, бях нахвърлял цели пет страници с житни ниви. Оставаха десетина минути и не си спомням дали сложих точка на последното изречение, но пък за моя изненада, резултатът беше -да.
Сега се оказах в същото състояние. Зная, че не мога да пиша по поръчка или когато пожелая, а това беше поредното доказателство. Започнах да кастря разказа, което ми отне една вечер, а резултатът не ми хареса. Захвърлих всичко и в главата ми нахлуха хиляди зелени човечета. Представих си ги как щъкат навсякъде около нас и в този миг едно от тях ми се усмихна.
Разказа Първи контакт, написах за половин час. Не е точно фантастика, но не се поколебах да го изпратя, заради една единствена, но много важна причина. Докато го пишех, се забавлявах. Докато го редактирах, се забавлявах. Дори сега, когато го чета, се забавлявам, а това е най-важното нещо при писането.
Надявам се и журито да се е забавлявало и да не са ме ругали много. Надявам се и вие да не ме ругаете, когато другата седмица ви досаждам само с приказки с фантастичен елемент.
В понеделник ще прочетете - Първи контакт. В сряда ще видите неуспешния ми първи опит- Синьо небе, а в петък една приказка, която написах миналата седмица, но оставих да отлежи- Последната битка за Вселената. Ако не слушате и имам време, може да допълня с една история за демони в почивните дни.
Предупредени сте!

Професионалисти и аматьори

Вчера се замислих над начина, по който използваме и разбираме думите професионализъм и професионалист. Повод беше едно твърдение, че професионализмът е гаранция за нещо по-добро. Използваме често думата аматьорство в пренебрежителен смисъл и синоним на нещо зле направено, но дали е така?
Професионализмът и професионалистите ги има още от зората на човечеството. Донякъде е свързана с разделението на формите на труд и обособяването на групи хора, които се специализират в определени дейности, но всъщност това, което е в основата, е получаването на възнаграждение за определен тип труд. Разбира се, специализираното изпълнение води до усъвършенстване и стремеж да се усвои по-добре професията. Това е свързано отново с възнаграждението, защото по презумпция, колкото е по-квалифициран в професията си един човек, толкова по-високо възнаграждение може да получи.
В миналото, а и днес професионализмът е причина за създаването много добри неща. Освободени от други задължения хора на изкуството, занаятчии и учени, са създавали гениални неща, които ценим и днес. Значи ли това, че професионализмът е гаранция за добро? Според мен не. Не всички професионалисти могат да създадат нещо запомнящо се, , дори срещу щедро заплащане. Всъщност в голямата си част, нещата създадени от професионалисти се отличават само с две неща- добра повтаряемост и по-висока скорост на изпълнение. Професионализмът осигурява на удобна среда и сигурност на изпълнителите, но това не са достатъчни предпоставки, за създаване на нещо извън установените рамки. Заплащането не е достатъчен стимул.
В днешно време професионализмът в някои области е развит до съвършенство, поне според мен, това не е предимство, а пречка за прогреса ни. Всъщност добрите черти на професионализма се израждат, като много често обществото приема за по-добър професионалист, не този който е по-добър в определена професия, а този който успява да продаде труда си по-скъпо. Нещо повече, често определящо, за това дали един продукт ще се създаде, е не доколко е полезен, а дали може успешно да се продаде.
Това напълно съвпада с основното съдържание на професионализма. Работа срещу заплащане, каквато вършим всички. Някои хора обичат работата си и влагат повече, отколкото получават. За по-голяма част от хората обаче, работата е просто досадна необходимост. Те го правят единствено, заради необходимост и парите са единствения двигател на действията им. Виждали са хиляди примери и знаят, че възнаграждението в малка степен зависи от вложеното, но добрият пазарлък е най-ефективния начин. Затова хората не влагат и грам усилие, повече от задължителния минимум и са прави. Повечето от тях знаят и могат много повече.
Дори и хората, които обичат работата си, при създадената система на професионални отношения, не развиват пълния си потенциал. Причината не е в нежеланието им. Тя е в рамките и ограниченията, които създава една професионална среда. На един професионалист се плаща за определена дейност и обикновено тя е в строго определени рамки. Тези рамки осигуряват парите, с които се заплаща труда на професионалиста, а всяко излизане от тях е загуба на време, срещу несигурна печалба.
Създадената система изхранва милиарди хора, но за сметка скоростта, с която се движим напред. Ако все пак го правим, причината не е в системата, а в нещата, които се създават въпреки нея.
Затова не мога да приема, че професионализмът гаранция за нещо по-добро. Когато погледна назад установявам, че най-добрите неща, които съм направил, са или извън служебните ми задължения, или са когато съм намирал време и желание да направя нещо повече от рамките, в които служебните задължения са ме ограничавали.