Преди много, много години в едно малко царство накрай света царувал един Цар. Царят бил късметлия и царувал в хубави времена. Нямало войни, болести и природни бедствия. Нямало бунтове на поданиците, а и ламите и юнаците се били изпокрили в дън земя.
Докато бил млад, Царят недоволствал от това, че живее в толкова спокойни времена. Мечтаел да се случи поне една малка война, за да блесне с подвизи в нея. Мечтаел поне една престаряла Ламя, да обърка пътя и да посети кралството си, за да се хвали на внуците с кожата ѝ.
Само че, с годините Царят разбрал, че всъщност е късметлия и все по-рядко се оплаквал.
За да запълни многото свободно време обаче, Царят измислил една игра. Това било много забавна, увлекателна и сложна игра и запълвала дните и част от нощите на Царя.
Имало обаче един проблем. Царят трудно намирал достойни противници, а когато намерел някой той бързо се отказвал по неизвестни причини.
Един казвал, че правилата са много сложни, друг твърдял, че Царят е изключителен играч, какъвто втори в света няма, трети се оправдавал със здравето или лични проблеми. Всички се отказвали.
Царят всеки месец търсил нови играчи, но след няколко загуби и те се отказвали.
Причината обаче не била в изключителните качества на Царя или нещо друго от изброеното, а в правилата на играта. Те били много сложни и само царят ги знаел, защото той ги бил създал. Всеки път, когато имало вероятност да загуби, Царят изваждал някое правило и взимал победата.
-Но, това правило не го знаех, Ваше Величество! - възмущавал се загубилият.
-Няма значение!- отсичал Царят.- Правилата са си правила!
-Но, това правило гласеше друго, Ваше Величество!- протестирал друг загубил.
-Не е вярно! - отсичал Царят. - Правилата са си неизменни и не са променяни от създаването на играта. Ако пък случайно съм го цитирал грешно, не е моя вината, а на несъвършената ми памет. Случва се на всеки, но не е фатално. Хайде да играем отново!
Така играел Царят, но след година вече не можел да намери никакъв противник.
-Не искам да играя по правила, които знаете и помните само вие, Ваше Величество! - отсичал всеки, на когото Царят предлагал да играят.
Съперници нямало, а Царят обичал играта и след дълги терзания, решил да запише правилата. Извикал писаря и започнал да диктува.
Диктувал цяла седмица, после прегледал написаното и започнал отначало. След месец най-после правилата били записани и Царят поканил съперници от цял свят да премерят сили с него.
Само че, положението не се променило. Царят печелел всяка игра и противниците му, сърдити бягали.
-Защо бягате?- смеел се Царят.- Сега какво не ви харесва? Искахте написани правила и ги имате.
-Има ги и според правилата, аз трябва да спечеля.- възмущавал се загубилият.- В правилата пише....
-Не е така!- отсичал Царят.- Вярно, че на хиляда двеста четиридесет и трета страница е това, което сочиш. Само че, погледни осма, деветдесет и девета и на хиляда осемстотин и трета страница!
-Ами там пиша за друго, Ваше Величество! Няма връзка със ситуацията.
-Пише, това което чета, глупако!- смеел се Царят и карал стражите да ударят десет тояги на възмущаващият се.
И понеже желаещи все така липсвали, Царят допълнил правилата с още едно:
Който откаже да играе с Царя, се наказва на момента с десет тояги на голо.
След това нещата си дошли на местата. Царят винаги имал противник и винаги побеждавал, а противниците му рядко протестирали.
След година Царят се сетил за още нещо. Дотогава законите в царството не били записани. Създавал ги и ги помнел самият той и понякога имало хора, които били недоволни.
Царят наредил да запишат и законите, както правилата на играта. Така никой не можел да го обвини, че измисля нови или променя старите закони.
Виж, как ги четял, било друг въпрос. Важното било, че всичко е по правилата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар