Предателят

Имало едно време една чета хайдути. Четата си имала войвода, имала си и байрактар, имала и четници, но името на никой от тях не се е запазило до днес. Това била просто една малка чета, без подвизи, които да се запомнят, пък и летописец нямала, който да украси така събитията, че да влязат в някой учебник по история.
В четата били събрани разни хора, с разни съдби. Всеки от тях си имал история и причина, да бъде в гората и никой от другарите му не питал каква е. Важното било, че е положил клетва пред войводата, че си изпълнява задълженията на хайдутин, че не бяга от врага и не предава другарите си. Това било важното, а личните неща си били негова работа. Ако искал можел да ги сподели, ако ли пък не, никой не го питал.
Един ден към четата се присъединил нов хайдутин. Положил клетва и станал част от четата.
Новият хайдутин не бил нито много силен, нито пък слаб. Не бил нито много умен, нито пък глупак. Не бил нито много работлив, нито пък мързеливец. Не бил отличен стрелец, но имало и по-лоши от него. Бил съвсем обикновен човек и като такъв го приели другарите му. Делили с него хляба, водата и виното и му помагали, кой с каквото може.
Новият обаче, скоро успял да настрои всички срещу себе си. Уж бил учтив с всички, но гледал на другите отвисоко и все около войводата се въртял. Въртял се и не спирал да говори:
– Войводо, Петко не си чисти добре пушката – тихо шепнел той на войводата. – Дулото е чисто, обаче аз бих го направил по-добре.
– Войводо, ножът на Иван е със стара дръжка. Вярно, че е здрава, но старото си е старо. По-добре да се смени навреме.
– Войводо, Стойчо вчера се върна от селото с десет минути закъснение.
– Войводо, Страхил ...
Говорел новият и говорел. Повечето от нещата, които казвал не били верни или пък преувеличени, но ги казвал толкова убедено, че войводата му вярвал. Вярвал му и се карал да другите, без дори да провери, дали са виновни. Вярвал му и не давал лоша дума да се каже за него.
Един ден дошло ред и на новият да отскочи до в къщи. Пуснал го войводата за две дена, да види домашните и да свърши малко работа.
Отишъл новият на село, починал и преди да тръгне минал да види комшията.
– О, ти ли си бе? Къде се губиш толкова време? Женати казва, че си на гурбет, но чух, че си хванал гората. Хайдутин си станал и сабя въртиш. И в добра чета си влязъл. С добър войвода и другари. Знаят си работата и никой не може да ги открие и хване.
– Абе, хайдутин съм, ама четата не е читава. Той войводата вярно е добър, но от три месеца все в тъмното дере се крием. Хем близо до пътя, хем и само един пост имаме откъм север. Вярно, че от юг е гората, ама ако някой дойде от там, ще ни излови по бели гащи.
Прибрал се новият в четата, но още на следващият ден потеря ги изненадала през нощта. Минала през гората и още след първия залп, половината хайдути били мъртви. Останалите сънени, хукнали да бягат, но малцина се спасили.
На следващият ден оцелелите се събрали на ново място. Повечето били ранени, нямали ни дрехи, ни храна, ни оръжие.
– Някой не е предал – промълвил войводата. – Ако някой ден науча кой е, ще го одера жив.
Хайдутите не казали нищо. Сещали се, кой е предателят, но само със сещане нямало как да убедят войводата си.
– Войводо, а пък Петко си изстреля всички патрони – чул се познатият глас. – Нали по един трябва да пазим за себе си? Иван пък изостави торбата с храната, а Страхил, вярно, че го убиха, но са го простреляли в гърба. Бива ли хайдутин да бяга?

Няма коментари:

Публикуване на коментар